Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

ШЕСТА ГЛАВА

Вѫтрѣшното състояние на Охридската църква въ XI и XII вѣкове.

1. Отношенията между клира и народа

При архиепископа Иоана, Охридската църква е продължавала да живѣе въ сѫщия националенъ духъ, както и до падането на България. Цѣлата тя е живѣла съ идеята за духовното обединение на българския народъ и за закрѣпване на неговата духовна независимость. Затова дѣйностьта на архиепископията имала прѣдимно организаторски характеръ: тя почти е възстановила старитѣ граници на Българската Църква, отворила въ всѣки градски центъръ епископска катедра, грижела се да уреди добра църковна администрация, да осигури материални срѣдства за Църквата, да подигне покрусения духъ на народа, да потикне религиозно-нравственото му развитие и усили нравствения животъ въ монастиритѣ. Между Църквата и народа е сѫществувало пълно единение. Слѣдъ политическата катастрофа, народътъ е намиралъ едничка опора и утѣха въ своята независима Църква. Самото избиране на такъвъ достоенъ архиепископъ, като Иоанъ Дебърски, показва, че той живо се интересувалъ отъ нейната сѫдба и съ всички сили се стремилъ да я постави на непоколебими основи, за да осъществи тя националнитѣ си задачи.

220

Това единение се нарушило слѣдъ смъртьта на Иоана, когато архиепископията се превърнала въ орѫдие на визант. дворецъ. Възстанията още по-вече сѫ усилили разединението между народъ и архиепископи. Между Теофилакта и паството му е сѫществувала остра вражда. Противъ него сѫ били и граждане, и селяни, още повече неговитѣ парици. Едни се стремѣли да ограничатъ неговитѣ икономически привилегии, други — да ги отнематъ, трети — да подбиятъ авторитета му и да отслабятъ властьта му. Омразата на паството къмъ него като чужденецъ още повече се усилвала отъ неговата необщителность и пестеливость, която народътъ обикновено схваща като скъперничество, когато я вижда у своитѣ водачи. Общонародната вражда била тъй голѣма, че Теофилактъ считалъ българската природа “кърмачка на всѣка злоба” [1] и цѣлия български народъ за обхванатъ отъ демонска сила, която, както гадаринскитѣ свине е понесла въ морето, тъй и българитѣ е тикала да се хвърлятъ отъ скалитъ [2], т. е. да вършатъ опасни дѣяния. Въпрѣки несполучливитѣ възстания и денационализаторскитѣ мѣрки на Византия, при Теофилакта българскиятъ народъ още ималъ будно национално съзнание и билъ непримиримъ съ гръцката духовна и политическа власть. Това именно настроение на паството Теофилактъ е ималъ прѣдъ видъ, когато е писалъ на Офеомаха: “Ти самъ знаешъ, че българскитѣ работи сѫ такива: който се осмѣли да вземе властьта, той има прѣдъ своитѣ очи образитѣ на войната” [3]. Паството се чувствувало икономически поробено отъ друга нация и затуй водило силна борба противъ архиепископскитѣ икономически привилегии, като понѣкога било подстрекавано отъ бирницитѣ. Охридчани не позволявали на Теофилакта да лови риба, както се вижда отъ писменото му извинение прѣдъ вардарския дукъ Константина, че той му изпратилъ малко риба, защото нѣмалъ никакво право да лови риба [4]. Често тѣ сѫ разграбвали архиепископскитѣ имущества въ Охридъ. Заради туй за архиепископа тѣ били по лоши отъ варваритѣ кумани, които опустошавали сѣверна България.

“Куманитѣ вършатъ нашествие — се оплаква той на видинския епископъ —, но що прѣдставляватъ тѣ въ сравнение съ охридчани, които нападать на насъ отъ града? Тѣ се втурватъ въ града съ веселие и грабятъ и разнасятъ всичко, и никой не се избавя, никой не се спасява. Защото кой може да противостои на гражданитѣ? Надѣляватъ лоши поселенци. Но тѣ сѫ дѣца въ сравнение съ нашитѣ български поселенци или по-добрѣ, за да не засрамятъ величието на царуващата въ нашия градъ злоба, що сѫ твоитѣ злодейци въ сравнение съ нашитѣ диви мокрени? Тъй фигурално язъ ти означихъ нашето положение въ Охридъ, за да ти из-

1. Migne, t. 126, col. 464, ер. 46.    2. Ibid., col. 444, ер. 41.    3. Ibid col. 376, ер. 10.    4. ibid., col. 481, ер. 64.

221

ясня накратко всичко, което и ти самъ знаешъ, като си прѣживѣлъ не малко въ тази долина на плача.” [1]

Въ аграрното движение на църковнитѣ парици още по-рѣзко се проявило вѫтрѣшното разединение въ Охридската църква. На чело на това движение е стоялъ архиепископскиягь парикъ Лазаръ, който билъ въ близки връзки съ бирницитѣ. “Човѣкъ съ свободолюбиви мисли и съ замисъль да се освободи отъ ярема на парикията,” [2] Лазаръ е напустналъ своя господарь, събралъ около себе си всички недоволни отъ архиепископа — наказани отъ него за участие въ ересь, (богомилство), за полигамия или незаконно съжителство — и почналъ да подбужда църковнитѣ селяни да напустнатъ чифлика на архиепископа и да възстанатъ противъ “архиепископската тирания”. За увеличение на привърженицитѣ си, Лазаръ, поддържанъ отъ бирницитѣ, всѣкакъ се стараелъ да унизи архиепископа. Той го обвинилъ, че подпалилъ неговата кѫща и го злословилъ на всѣкѫдѣ прѣдъ народа, като казвалъ, че “неговитѣ пѫтища сѫ посипани съ сирене,” отъ неговитѣ “планини тече млѣко”; че той е станалъ “голѣмъ богаташъ” съ подкупи и живѣлъ като сатрапъ; индийската обстановка била бѣдна въ сравнение съ оная на архиепископа; дворцитъ въ Суза и Екбатана — прости колиби въ сравнение съ архиепископскитѣ. [3] За участие въ възстанието противъ архиепископа, Лазаръ е обѣщавалъ на парицитѣ за награда облекчение отъ данъцитѣ. [4] Освѣнъ това, той не давалъ, българитѣ да се обръщатъ къмъ архиепископа за разрѣшение на дѣла отъ негова конпетентность и на праздници да ходятъ въ архиепископската църква. Срѣдъ българското общество той е успѣлъ да създаде такъво враждебно настроение противъ архиепископа, че, който билъ въ сношение съ послѣдния, билъ прѣзиранъ, а, който го клеветилъ или правилъ нѣщо противъ него, се ползувалъ съ почеть [5]. До колко архиепископътъ билъ безпокоенъ отъ Лазара, се вижда отъ слѣдната жалба прѣдъ керкирския епископъ: “ ..., а вториятъ (сир. Лазаръ; първиятъ билъ Сенахеримъ) е толкова жестокъ, колкото и безуменъ. .. като възнегодува заради това, че ние се застѫпихме малко за народа, разсичанъ и раздѣлянъ на части, той ме погълна, разсѣче, напълни съ горчевина, опияни ме съ гнѣвъ [6]. Съратникъ на Лазара билъ единъ монахъ, който хвърлилъ расото и се оженилъ. По убѣжденията си той билъ привърженикъ на Иасита, който билъ послѣдователь, вѣроятно, на

1. ibid., col. 337 ер. 16.    2. Ibid., col. 444, ер. 41.    3. ibid., col. 445.

4. col. cit.    5. ibid., col. 397, ep. 21.    6. ibid., col. 397, ep. 21.

222

Иоана Итала. Колкото Теофилактъ и да се мѫчелъ да го поправи, той оставалъ тъй твърдъ въ убежденията си, както “пантерата остава дива слѣдъ удара” [1]. Той намиралъ подкрѣпа въ населението и хората на Иасита, които му давали високи почести [2]. Той е билъ тъй опасенъ за архиепископа, че послѣдния, го считалъ “язва и епидемична болесть” [3] и билъ рѣшенъ да го постави въ “кулата” (тъмница) като държавенъ прѣстѫпникъ, ако му се удадѣло да го хване. Лазаръ и монахътъ така сѫ подкопали авторитета на архиепископа, че византийскитѣ крѫгове вѣрвали на тѣхнитъ доноси и се подигравали съ безпомощностьта на архиепископа.

“Въ неотдавна изпратеното до тебе писмо — писалъ Теофилакть на императорския братъ Адриана — азъ оплаквахъ мрачния облакъ, който ме е натрупалъ, и въ тежката си скръбь едвамъ не съ сълзи начертахъ моето писмо. Сега силенъ градъ плаши да ме побие, и азъ недоумѣвамъ, какъ да оплача моето нѣщастие. И самата сила на моя езикъ се сломи и, оголенъ прѣдъ всички, азъ съмъ изложенъ като стражъ на ударитъ. Само това мога да кажа, че всѣкѫдѣ лъжата има повече успѣхъ, отъ колкото истината, и клеветничеството, вѣнчано, съ блѣсъкъ тържествува противъ справедливостьта на пурпурна колесница. Затова у насъ мнозина сѫ немощни и болни, а способнитѣ спятъ. О, небо и земя! Съ мене се подиграватъ двама българи (к. н.). Кѫдѣ е Едипъ да отгатне гатанкитѣ? Но самъ ти, който си ученикъ на истината и приятель и сътрудникъ, помогни на моя животъ, който се намира въ опасность. Благоволи да доложишъ на царя и брата (си), защото ужасно, ужасно е да прѣдпочиташъ мъртвитѣ кучета прѣдъ живия лъвъ, който е вързанъ съ божествени и царски вериги и комуто само оглавникътъ прѣчи да реве; само съ това той би могълъ да ги докара въ ужасъ. Ужасно е да острижешъ Самсона съ ножицитѣ на клеветата и да (го) прѣдадешъ на иноземцитѣ . . . Нѣмамъ сила да продължавамъ за това — само при спомняне за ставащето, азъ излизамъ отъ себе си” [4].

Обаче, въпрѣки народната вражда, Теофилактъ, както видѣхме, е защищавалъ паството си отъ неправдитѣ на свѣтската власть и не само не дѣйствувалъ за асимилацията му съ гръцката народность, но, напротивъ, много е направилъ, за да закрѣпне въ него българско съзнание и да се запази то като отдѣлна историческа величина, както за това свидѣтелствува неговата силна апология за автокефалията на Охридската архиепископия. Той се чувствувалъ архиепископъ на българския народъ и е работилъ като такъвъ. Убѣденъ, че българската народность на паството му е каноническата основа на автокефалния му прѣстолъ, по-нѣкога той се наричалъ български архиепископъ въ

1. ibid., col. 516, ер. 7.    2. col. cit.    3. col. cit.    4. ibid., col. 434-436, ep. 34.

223

собственъ смисълъ: [1]. Съ своето прѣкрасно житие и службата си за св. Климента Охридски той е увѣковъчилъ споменитѣ на паството си за първитѣ български писатели и просвѣтители. Въ това житие св. Кирилъ и Методий и тѣхнитѣ ученици сѫ обрисувани като велики български свѣтии. За Теофилакта тѣ сѫ “блажени отци и учители”, които “просвѣтиха страната на българитѣ, като блѣснаха съ учението и чудесата (си), и съ живота и словото (си) [2]. Въпросътъ, върху който славиститѣ дълго сѫ спорили, именно на какъвъ езикъ Св. Братя сѫ прѣвели свещенитѣ книги, за Теофилакта билъ положително разрѣшенъ. Считайки думитѣ “словѣни” и “българи” синоними, той положително твърди, че св. Братя сѫ прѣвели свещенитѣ книги за българския народъ [3], когото тѣ съжалявали, понеже до това врѣме той си служелъ съ гръцкия езикъ и не е могълъ да разбира напълно св. Писание. Теофилактъ прѣдставлява България като най-близка, най-обична страна на ученицитѣ на Св. Братя. Изгонени отъ Моравия, “Христовитѣ изповѣдници, знаейки Господнята заповѣдь, дадена на гоненитѣ да бѣгатъ отъ единъ градъ въ другъ, се стремѣха къмъ България, за България мислѣха, на България се надѣваха да имъ даде спокойствие” [4].

За Теофилакта българскиятъ “царь” Борисъ билъ най-христианскиятъ , св. Климентъ — треблаженѣйши, “пръвъ български епископъ”) [5], “другъ Павелъ за другитѣ коринтяни — българитѣ” [6]). А молитвеното обръщение на Теофилакта къмъ св. Климента въ края на житието е възторженъ дитирамбъ, усилващъ националната гордость на българина.

Отнасяйки се съ такъва почеть къмъ създателитѣ на българската писменость, трѣбва да се мисли, че Теофилактъ не прѣчилъ за разпространението на тази писменость и за богослужебната употрѣба на Кирилометодиевския езикъ тамъ, гдѣто паството го употрѣбявало, поне вънъ отъ Охридъ. Въ негово врѣме българскитѣ имена на лица и мѣстности, изглежда, еж, били употрѣбявани свободно отъ пасомитѣ. Въ актоветѣ на импер. Алексия Комнина I, които опрѣдѣлятъ положението на струмишкия монастиръ “Богородица Милостива” срѣщаме много български имена. [7]

1. ibid., col. 73, ep. 50.    2. ibid., col. 1194-1195.

3. ibid., col. 1196:

4. ibid., col. 1217.    5. ibid., col. 1228.    6. col. cit.

7. Между парицитѣ имало (черенъ), (Иванъ), (бѣлъ), (Велю), (Велко ?), , (Добромиръ ?), (Изв. Русскаго археол. инст. въ К-лѣ, 1896 г., I, стр. 28, 32 и 33). Топонимията сѫщо е българска: (Радовишъ), (Лѣсковецъ), (Мостеница), (Лѣпица), (Брѣзникъ), (Дрѣново), (Брусница), (Върбица), (Вълково) (ibid. стр. 30-31.)

224

Тоя фактъ доста говори за толерантностьта на Теофилакта къмъ националния животъ на паството му, понеже една власть, която се стреми да измѣни народностьта на извѣстна народна маса, прѣди всичко ще прѣслѣдва самитѣ конкретни прояви на националната индивидуалность, каквито прѣдставляватъ имената на лицата, градоветѣ и мѣстноститѣ, както това е правила Византия въ XII в.

Търкания е имало сѫщо между архиепископа и нѣкои подвѣдомствени нему епископи. Сериозенъ конфликтъ той ималъ съ срѣдечкия (софийския) епископъ. Единъ монахъ-старецъ лично се оплакалъ прѣдъ Теофилакта срѣдечкия епископъ, който му наложилъ епитимия и му отнелъ обительта. Теофилактъ е прѣдложилъ на епископа да отмѣни епитимията и да му върне обительта. Обаче епископътъ не се подчинилъ на разпоредбата му, даже не се явилъ на събора, който билъ свиканъ по дѣлото на липенийския епископъ и на който архиепископътъ го поканилъ да прѣдстави и обвиненията си противъ стареца. За тѣзи и други случаи на непослушание, архиепископътъ му наложилъ 15-дневна възбрана на свещенослужение, обаче тази епитимия още повече е раздразнила епископа, както това се вижда отъ третото и четвъртото писмо на Теофилакта до него. Изглежда, общата вражда къмъ архиепископа е сближила срѣдечкия епископъ съ водачитѣ на аграрното движение. И епископътъ като тѣхъ взелъ да клевети архиепископа въ Цариградъ. Той пусналъ слухъ, че, по подстрекателството на архиепископа, старецътъ, монахъ е подкупилъ “докладвача на прошенията” въ императорския дворъ съ литъръ михаилагики [1] и се снабдилъ съ императорска грамота, която му гарантирала правото да владѣе обительта. [2]

Съ едно писмо Теофилактъ силно го избличилъ:

“Много ни опечали твоето притворно разположение, защото срѣдъ насъ истината е загинала и коварството се явява въ нашия театьръ съ пъстро покривало на лицемѣрие и сценично осмива това, което е достойно за трепетъ, като говори за миръ съ близкитѣ, а въ сърдцето си ражда злоба. Защото кой не знае, че твоя Честность отиде въ столицата (Цариградъ), пусна безбройно множество клеветнически стрѣли срѣщу насъ, когото сега величаешъ въ писмото като свой

1. Златни монети на императора Михаила Дука (Migne, t. 126, col. 351, забѣлѣжка 55.)

2. Migne, t. 126, col. 352, ep. 19.

225

благодѣтель. И, както изглежда, не е останалъ никой, ни голѣмъ, ни малъкъ, чийто слухъ да не сѫ оглушили твоитѣ поносни думи: има не малко свидѣтели за това” [1].

А въ писмото си до керкирския епископъ, като говори за подстрекателствата на единъ отъ свѣтскитѣ врагове срѣдъ паството, Теофилактъ се провиква:

“Какво още? Като че ли врагътъ изначалниятъ човѣкоубиецъ, не се задоволи съ тѣзи рани, но насочи противъ мене още епископска стрѣла, за което азъ говорихъ и въ прѣдишното писмо. Като подигна противъ мене епископа на единъ градъ, способенъ за всѣко злодеяние , (той) едва не ме вкара въ гроба.” [2]

Но прѣдъ опасностьта отъ по-голѣмо наказание, срѣдечкиятъ епископъ скоро отстѫпилъ и се обърналъ къмъ архиепископа съ гореща молба “да снеме отъ него веригитъ на запрѣщението” и го призналъ за “свой благодѣтель и повече отъ баща и майка и всички останали роднини”. [3]

Сѫщо и други нѣкои епископи не cѫ били въ нормални отношения съ архиепископа. Въ писмото си до Михаила Пантехна Теофилактъ съобщава: “Ти питашъ, какъ сѫ моитѣ работи? Не сѫ съвсѣмъ добрѣ . . . Макаръ, че азъ седа въ Охридъ, на мене стрѣлятъ отъ Главеница, отъ Видинъ и Сланица”, [4] т. е. епископитѣ отъ западъ, сѣверъ и югъ. А въ писмото си до керкирския епископъ, като се оплаква отъ своето положение, отъ безбройнитѣ грижи и ежедневни тревоги, той явно подозира своитѣ епископи въ шпионажъ. “И сега налагамъ запоръ на моитѣ уста, за да не унижатъ величието или името на архиерейството, ако нѣкой грѣшенъ възстане противъ мене. Ти знаешъ писмото е бъбриво и не сдържа езика , защото отъ моитѣ съиереи и съепископи, които, изглежда, сѫдятъ народа, сѫ поставени мрѣжи за моитѣ жалби” [5].

У епископитѣ недовѣрие се появило поради скрития характеръ на Теофилакта и неблагоприятното обществено мнѣние за неговата личность, както и поради интригитѣ на свѣтскитѣ власти. Между епископитѣ, обаче, Теофилактъ е ималъ и приятели, напр. дѣволскиятъ, който не пожалилъ да му подари едничкия си конь въ знакъ на своето разположение къмъ него [6]; сѫщо и дебърскиятъ епископъ, комуто е съобщилъ съ специално писмо за смъртьта на своя братъ.

За отношенията между епископитѣ и низшето духовенство имаме сведения само за Срѣдечката епархия. Нейниятъ епископъ своеволно се е разпореждалъ съ подвѣдомственитѣ си кли-

1. ibid., col. 429, ep 32.    2. ibid., col. 400, ep. 22.    3. ibid., col. 422 ep. 32.    4. ibid., col. 321, ep. 7.

5. ibid., col. 389, ep. 17:

6. ibid., col. 520, ep. 10.

226

рици, въпрѣки канонитѣ имъ налагалъ епитимии и ги изпѫждалъ произволно отъ епархията си. Конфликти той ималъ главно съ монаситѣ, чиито монастири и приходи се домогвалъ да присвои. Освѣнъ споменатия случай на монаха-старецъ, той безъ основание е отличилъ и игумена на монастира “Св. Иванъ” (вероятно, Рилския), за да отнеме приходитѣ му [1].

Въ втората половина на XII в. ставало обратно явление [2]. Разполагайки съ голѣми пространства, земи и приходи монастиритѣ сѫ проявявали стремежъ къмъ самоуправство. Игуменитѣ сѫ интригували противъ епископитѣ прѣдъ силнитѣ на деня, чието разположение тѣ сѫ умеели да привлекатъ съ вънкашно смирение и присторени оплаквания отъ бѣдностьта на монастиритѣ си. Тѣ не сѫ изпущали сгоденъ случай да обвинятъ епископа си.

“Ако се случи, че дойде при него за разговоръ нѣкой отъ силнитѣ на деня — пише Евстатий Солунски — , тогава нашиятъ отецъ бива неподражаемъ. Отначало той мълчи доста, жалейки, както Питагоръ съ вънкашното си поведение да прояви дълбочината на своята добродѣтель и да покаже себе си подвижникъ на мълчанието; послѣ бавно заговаря за себе си, какъ той билъ постриженъ за монахъ, какъ билъ забѣлъзанъ отъ еди-кой си великъ старецъ, който му прѣдсказаль възвишение и честь. Ще каже послѣ за почеститѣ, които ще му въздадаъ и царь, и патриархъ, и архонти. . . . . Когато забѣлѣжи, че достатъчно вече е завладялъ вниманието на слушателя свежда рѣчьта върху своята бѣдна обителъ, която или притѣсняватъ съ искане на подкупи или не ѝ даватъ да се сади съ мнимия обиждачъ. А тоя заплашващъ врагъ е или епископътъ, почесто безъ вина виновенъ, или съсѣдътъ-владѣлецъ. Първиятъ е неразположенъ къмъ обительта, но все се бърка, все проверява и иска възнаграждение за всички свои дѣла, — съ една рѣчь, той е нарушитель на канонитѣ. Вториятъ не е по-добъръ отъ първия: неговото имѣние се намира наредъ съ монастирскитѣ земи, и той не иска нито да го продаде, нито да го подари на бѣдния монастиръ. . . . . Излишно е да се говори подробно, какъ той замазва очитѣ на своя посѣтитель. Стига само да си въобразимъ, че нашествието на неприятелитѣ не е тъй пагубно за землевладѣлеца, както съсѣдството на свѣтитѣ отци” [3].

Монастиритѣ сѫ нарушавали и икономическите

1. ibid., col. 349, ер. 18.

2. Това явление било въ Солунската епархия, обаче то може да се отнесе и къмъ Охридския диоцезъ по слѣднитѣ основания: l) социалнитѣ условия, които сѫ опрѣдѣляли отношенията между солунския митрололитъ Евстатий и монастиритѣ, сѫ били почти едни и сѫщи въ двата съседни църковни окрѫзи; 2) самъ Евстатий Солунски съобщава чѣртитѣ на своитѣ монаси, като отделя цариградскитѣ монастири, който похвалява, отъ македонскитѣ, които порицава и 3) въ ХIII в., както ще видимъ, сѫщитѣ отношения сѫ били и въ Охридския диоцезъ.

3. У Успенски, Образованiе второго болгарскаго царства, стр. 63.

227

права на епископа. Игуменътъ своеволно е заграждалъ междуселскитѣ и други пътища, ако тѣ сѫ вървѣли по църковна земя, и заповѣдвалъ да отворять нови пѫтища; прѣграждалъ е достѫпитѣ до воденицитѣ, зломислюваль е и противъ самата рѣка, ако тя протичала по епископската земя. Особено властьта на монастира била безгранична въ селата.

“Неговата власть е широка и неограничена — продължава Евстатий —, достойна за удивление по злобата си; той ратува за своя авторитетъ въ селата ; допуска кражби, като се унижава до занятието на крадецъ; присѫжда глоби и бичувания и прави всичко, за да стане страшенъ и недостѫпенъ”. [1]

Игуменитѣ безсъвестно сѫ увеличавали данъцитѣ на селското население.

“Ползуватъ ли се парицитѣ — говорѣли тѣ — изобилно отъ благата на земята, увеличавай данъка за нея. Населението има ли хора, които се обогатяватъ отъ търговия и разни занятия, подигни имъ наемната плата”. [2]

Въ врѣмето на Евстатия Солунски доста билъ разпространенъ обичаятъ да се подаряватъ монастири на свѣтски лица, които отъ своя страна сѫ можели да ги прѣдаватъ на други. Тоя обичай е сѫществувалъ още въ XI в. и, по обяснението на Евстатия, билъ въведенъ отъ императоритѣ. Освѣнъ това, за да можели монаситѣ спокойно да се занимаватъ съ духовнитѣ работи, имало монастири, които доброволно сѫ прѣдоставяли на влиятелни лица да имъ водятъ вънкашнитѣ дѣла, напр. исковетѣ въ сѫдилищата. Участието на влиятелни лица въ управата на монастиритѣ още повече е разваляло отношенията между монастирската и епископската власти.

1. У Успенски, pag. cit.    2. pag. cit.

[Previous] [Next]
[Back to Index]