Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

ПЕТА ГЛАВА

Иерарси на Охридската архиепископия (отъ 1018-1334).

1. Архиепископи

1. Иоанъ,   2. Левъ,   3. Теодулъ,   4. Иоанъ Лампинъ,   5. Иоанъ Трѣзвенъ,   6. Теофилактъ,   7. Левъ Мунгъ,   8. Михаилъ,   9. Иоанъ Комнинъ,   10. Константинъ I,   11. Ненаименованъ български архиепископъ,   12. Иоанъ Каматиръ,   13. Димитъръ Хоматианъ,   14&15. Иоаникий & Сергий,   16. Константинъ Кавасила,   17. Яковъ Проархий,   18. Адрианъ,   19. Генадий,   20. Макарий,   21. Григорий,   22. Антимъ Метохитъ.

1. Иоанъ, пръвъ охридски иерархъ съ титулъ архиепископъ, родомъ отъ село Агноандника (?) (Дебърско) [1], по народность българинъ. До получаването на архиепископския чинъ той билъ игуменъ на дебърския монастиръ “св. Богородица” [2]. На прѣстола се възкачилъ въ 1018 год. тутакси слѣдъ падането на България. Избирането му отъ Охридския синодъ и утвърждението му отъ императора сѫ факти, които свидѣтелствуватъ, че като игуменъ той се ползувалъ съ любовьта и довѣрието на клира и народа и се отличавалъ съ високи умствени и нравствени качества. Архиепископъ Иоанъ е билъ единъ отъ най-достойнитѣ български иерарси и охридски архиепископи. На неговия високъ патриотизъмъ, далековидность, настойчивость и дипломатически тактъ българскиятъ народъ е дължелъ запазването на своето културно и духовно единство слѣдъ падането на Първото българско царство. За неговата по-нататъшна дѣйность нѣма извѣстия. По нѣкои паметници се вижда, че той се отличавалъ съ любовь къмъ духовната просвѣта. Иоанъ е останалъ на прѣстола до смъртьта си, която е настѫпила около 1037 год., както се вижда отъ една бѣлѣжка подъ 6545 г. въ виенската хроника на Скилица, че Иоанъ умрѣлъ прѣзъ царуванието на Михаила IV Пафлагонски (1034—1041) [3].

2. Левъ, пръвъ охридски архиепископъ отъ гръцка народность. Отъ притурката въ виенската хроника на Скилица за

1. Дюканжевъ каталогъ на българскитѣ архиепископи у Гелцера “Der Patr. v. Achrida”, 6. Такъво село сега не се срѣща.

2. Idem, pag. cit.

3. Prokic, Die Zusaetse, s. 35, № 58.

196

архиепископа Лева, [1] се вижда, че Левъ билъ родомъ отъ Пафлагония и билъ поставенъ на охридския прѣстолъ отъ византийския императоръ Михаила IV Пафлагонски, слѣдъ смъртьта на архиепископа Иоана. До получаването на архиепископския прѣстолъ, Левъ дълго врѣме билъ хартофилаксъ на Цариградската патриаршия. [2] Той ималъ духовно и свѣтско образование и се отличавалъ съ кротость, миролюбие и други добродѣтели, за които той оставилъ въ Охридъ много спомени.

Левъ е единъ отъ най-бѣлѣжититѣ охридски иерарси. Дюканжевиятъ каталогъ му приписва построяването на охридската църква “св. София”. Обаче археологътъ Милюковъ, както по-горѣ видѣхме, я отнася къмъ епохата на царь Самуила. Ако Левъ не е построилъ нова църква, то несъмнѣно е, че той възобновилъ и украсилъ “великата църква” на Самуила, която, може би, била на срутване и я нарекълъ “св. София”, съ цѣль да приравни Охридската църква по достойнство съ Цариградската, която блѣщѣла съ катедралния си храмъ “св. София”, и съ цѣль да привлѣче на своя страна враждебно настроенитѣ къмъ него

1. Ibid 35:

Вж. и цариградския съборенъ актъ отъ 1156 г., гдѣто между възгледитѣ на другитѣ църковни отци се излага и възгледътъ на Лева Охридски за опрѣсноцитъ:

(Migne, t. 140, XXIV, 156). Migne чете, намѣсто (ib. забѣл. 4), съ което той е склоненъ да припише назначението на архиепископа Лева на Михаила Калафата (не по рано отъ 1041 г.) Макаръ Минъ да не е много далече отъ истинската дата на възкачването на архиепископа Лева, по-вѣрно е четенето на Василевски, споредъ което подъ “Василий” трѣбва да се разбира охридчанинътъ, солунскиятъ архиепископъ Василий, който се наричалъ (Визант. врѣменникъ 1, 57). Тукъ се говори не за избирането на Лева за охридски архиепископъ, а за това, че Василий е съобщилъ на събора извадка отъ писмото на българския архиепископъ Лева за опрѣсноцитѣ. А Василий е нареченъ (блаженопочиналъ), задѣто ние нѣмаме автентични протоколи на събора, а тѣхна сетнешна преработка, която е дошла до насъ чрѣзъ Никита Хониатъ (Васильевскiй, цит. сп., стр. 70).

2. Вж. и Дюканжевия каталогъ у Гелцера, цит. съч. стр. 6.

197

българи. Въ охридския храмъ “св. Климентъ” се намира една икона на св. Богородица, подарена отъ архиепископа Левъ. Тя е прѣнесена, навѣрно, отъ охридската катедрала “св. София” слѣдъ обръщанието ѝ въ джамия. Върху нея има двѣ емайлови пластинки съ гръцкия надписъ: (Твоитѣ дарове принасямъ ти, Прѣсвета Дѣво, (азъ) Левъ, твой окаянъ проситель, Божий жрецъ). [1]— Архиепископъ Левъ ималъ това особено значение за Охридската архиепископия, че съ живото си участие въ разпрата на Източната църква съ Западната я извелъ отъ прѣдишната ѝ затвореность и, като я поставилъ въ пълно общение съ източнитѣ църкви, тѣсно свързалъ нейния животъ съ тѣхния и я направилъ важенъ органъ на Православната църква.

Левъ е умрѣлъ скоро слѣдъ раздѣлата на църквитѣ въ царуването на императрица Теодора (1064-1057), [2] навѣрно, въ 1056 г. [3]

Приемникътъ на Лева билъ

3. Теодулъ, родомъ отъ гр. Тетраполъ (Икония въ Мала Азия). До встъпването си на охридския прѣстолъ той билъ игуменъ въ монастира “св. Мокий” въ Цариградъ [4] и билъ поставенъ за архиепископъ отъ императрица Теодора [5]. Излѣзълъ отъ монашеска срѣда, архиепископъ Теодулъ е нѣмалъ свѣтско образование, но за това пъкъ е владѣелъ “божествената мѫдрость” [6]. Въ Охридъ той е построилъ “горната велика църква” [7] съ съдѣйствието на Иоанъ Анджо, навѣрно, охридски боляринъ [8]. Теодулъ е умрѣлъ въ 1065 г. едноврѣменно съ избирането на Иоана Ксифилина за цариградски патриархъ [9].

4. Иоанъ Лампинъ, , родомъ отъ Лампа (М. Азия), билъ монахъ на пл. Олимпъ, гдѣто съ него е сподвижничелъ и Иоанъ Ксифилинъ (послѣ царигр. патриархъ) и билъ поставенъ на охридския прѣстолъ отъ императора Константинъ

1. Кондаковъ, Македонiя, стр. 269; Г. Баласчевъ, в. “Народни права”, 1916 г. брой 82.

2. Кедринъ у Migne, t. 122, col. 341. Stritter, Memoria polorum II, 639.

3. Голубинскiй, Краткiй оч. ист. пр. ц., 41; Gelzer, Der. Patr. v. Achr. s. 8. Дриновъ отнася неговата смърть къмъ 1053 г., но не посочва основанията за това. (Периодич. списание XXXII-XXXIII, 361).

4. Дюк. каталогъ у Гелцера, стр. 6.    5. Stritter, ibid., 639.    6. idem, pag. cit.

7. Дюк. каталогъ у Гелцера, 6. Вѣроятно, тя е сегашната църквица “св. Богородица” въ махала Челница.

8. Сега въ Охридъ има фамилия Банджови.

9. Скилица, у Migne, t. 122, col. 388.

198

Дука въ 1065 г. скоро слѣдъ смъртьта на архиепископа Теодулъ [1]. Той умрѣлъ въ 1078 година [2].

5. Иоанъ Трѣзвенъ (, невинопиецъ), до получаването на охридския прѣстолъ игуменъ на монастира Ариция или Ариджия (може би, Арча въ сѣверна България) [3], билъ поставенъ за охридски архиепископъ отъ императора Никифоръ Вотаниатъ, слѣдъ смъртьта на Иоана Лампина, въ 1078-1079 г. [4]

6. Теофилактъ, родомъ отъ островъ Еврипъ, билъ риторъ и дяконъ на цариградската църква до назначаването му въ Охридъ [5]. Ученикъ на полигистора и енциклопедиста Михаилъ Пселъ, той билъ единъ отъ най-образованитѣ гърци за своето врѣме. Архиепископъ Димитъръ Хоматианъ говори за него съ благоговение. Той го нарича най-мѫдъръ архиепископъ на България ( [6], [7]) най-мѫдъръ писатель () [8]. He може да се опрѣдѣли точно датата на възкачването на Теофилакта на охридския прѣстолъ. Въ каталога на Дюканжа той се споменува тутакси слѣдъ Иоана Аина, обаче не се знае, кога Аинъ е напусналъ прѣстола. По всичко изглежда, че Теофилактъ е заелъ охридския прѣстолъ слѣдъ 1084 [9].

1. ibid.; сѫщо Дюк. Каталогъ у Gelzer, цит. съч. стр. 6; Stritter, II, 660.

2. Скилица у Migne, t. 122, col. 473 и 476; Striter, цит. съч., 667.

3. Дюк. кат. у Gelzer, Der Pair. v. Achr, 6.

4. Скилица у Migne, t. 122, col. 476; Stritter, цит. съч. 667.

5. Дюк. катал. Gelzer, цит. съч. стр. 7: Въ мосхополското издание на житието на св. Климентъ (1741 г.), съставено отъ Теофилакта, послѣдниятъ е нареченъ (рѫкописъ на Соф. нар. библ, № 589 стр. 5). За родното мѣсто на Теофилакта Еврипъ узнаваме още отъ двѣ негови писма до брата на императрицата Ирина, Иоанъ, когото той моли да облагодѣтелствува неговитѣ роднини въ Еврипъ (Migne, t. 126, col. 512, ер. 4 и col. 524, ер. 12). Въ последното писмо, споредъ изданието на Минъ, името на града е пропуснато, но Успенски го намѣрилъ въ рѫкописа, гдѣто се чете: (Образованiе втор. болг. Царства, стр. 22, прим 3).

6. Pitra, t. VII. col. 626.

7. ibid., col. 730.

8. ibid., col. 629.

9. По тоя въпросъ има различни мнѣния. Нѣкои (Балони, Dom Remy Ceillier въ Histoire generale des auteyrs sacres, 121, p. 189-203, Муралтъ въ визант. си хронография, Гелцеръ) отнасятъ дѣйностьта на Теофилакта къмъ 80 тѣ години на XI в., при императоритѣ Романъ Диогенъ (1068-1073) и Михаилъ Дука (1073-1078). Обаче това не е вѣрно, понеже главнитѣ адресанти на Теофилактовитѣ писма сѫ били членове на Комниновци— братя, зетове, и роднини на импер. Алексия I Комнинъ, който е встѫпилъ на прѣстола въ м. априлъ 1081 год. Споредъ Голубински, Теофилактъ билъ назначенъ за охридски архиепископъ не по-рано отъ 1084-1085 г., понеже, когато синътъ на императора Михаилъ Парапинатъ, Константинъ Дука, роденъ въ 1074 год. билъ на 8-9 години, Теофилактъ билъ назначенъ за неговъ наставникъ. Успенски пъкъ допуска, че Теофилактъ билъ вече архиепископъ още до 1084 год., понеже въ писмата си до цариградския патриархъ Николай II Граматикъ (1084-1111 г.) той не загатва да е получилѣ епископски санъ отъ патриарха, обаче Успенски забравя, че охридскитѣ архиепископи се рѫкополагали отъ Охридския синодъ и, слѣдов., въ тия писма не можело да има подобно загатваме. Никакви хронологични свѣдения не дава и писмото на Теофилакта до Иоана философа, когото Успенски отъждествява съ извѣстния въ Цариградъ (въ края на XI в.) еретикъ Иоанъ Италъ (за него говори Анна Комнина, Migne, t. 131, col. 428-440). Знае се, че Теофилактъ е хранѣлъ благоговейно чувство къмъ поета Михаилъ Пселъ (Migne, t. 126, 384-385 ер. 15:

), а отношенията между последния и бившия му ученикъ Иоанъ Италъ сѫ били враждебни и едвали би било възможно, щото поклоникътъ на единия да е билъ поклоникъ и на другия. Трѣбва да се съгласимъ съ твърдението на руския професоръ Василевски (Ж. М. Н. Просв. 1879 iюль, стр. 152), че спсменатиятъ отъ Теофилакта Иоанъ философъ билъ не Иоанъ Италъ, , a единъ отъ многото, безѣ официаленъ титулъ, византийски философи, когото за християнския му характеръ Теофилактъ е цѣнѣлъ повече отъ всичкитѣ. Това се вижда отъ слѣдното мѣсто въ писмото на Теофилакта до Иоана философа: “Не напусто азъ всѣкога поставяхъ моя, a, по добрѣ да се кажа, Божия Иоанъ по горѣ отъ всичкитѣ философи. Той тъй малко се постара да се покаже като единъ отъ тѣхъ, които си присвояватъ званието на философъ , че съ самитѣ дѣла показа съвършено отличие отъ тѣхъ. Сегашнитѣ философи, както ние виждаме, сѣ нищо друго не се занимаватъ, освѣнъ съ братоненавистничество, затова и съ богоненавистничество; а той е поставилъ прѣдъ себе си огледалото на боголюбието — на братолюбието” (Migne, t. 126, col. 461, ер. 45). Умозрителниятъ философъ Иоанъ Италъ едва ли би билъ охарактеризиранъ като учитель на християнски моралъ. А отъ друго писмо на Теофилакта се вижда, че неговиятъ приятель Иоанъ философъ билъ Иоанъ Ромей, а не Иоанъ Италъ. “Ти оглуши моитѣ уши, добри Иоане, мой свѣтлъйши синъ въ Господа, шумно, разказвайки за своитѣ дѣла.. откѫдѣ ти се яви на насъ срѣдъ сегашната нощь на злото като желана звѣзда , да се изразя съ езика на Пиндара? Отъ кѫдѣ, о блаженни? Разреши веригитѣ на съмнението. Впрочемъ близко е и разрѣшението. Това е философията, благодѣтелката на хората, която очовѣчява даже звѣрскитѣ и скотообразнитѣ между тѣхъ — сѫщо, както Цирцея е превърнала другаритѣ на Одисея отъ свине отново въ човѣшки видъ; философията, казвамъ, е образувала въ тебе такъво настроение и е насадила небесно произведение на чужда почва, на земята, говорейки съ думитѣ на Платона. И тъй, пази своята доброта, съ която ти се приближавашъ до Бога и се допирашъ съ главата до небето, макаръ и да ходишъ по земята. Това е настоящъ философъ”. (ibid, t. 126, col. 319-320, ер. 5). Чѣртитѣ, съ които се изобразява Иоанъ Ромей, сѫ тъй сходни съ чъртитѣ на Иоана философа, че едва ли може да има съмнение въ техната тъждественость. Наистина, Теофилактъ адресира едно писмо (или ) (ib. col. 411, ер. 40), когото още нарича (мѫдъръ прѣдседатель), обаче този философъ, както се вижда отъ надписа върху писмото, съвсемъ не билъ Иоанъ Италъ, а философъ отъ Смирна или. споредъ Василевски, (Ж. М. Н. Просв. 1879 г., iюль, стр. 153) Теодоръ Смирненски, съврѣменикъ и познатъ на Теофилакта князъ на философитъ. — И привежданото отъ Успенски Теофилактово писмо до императрица Мария нѣма значение, понеже самъ Успенски го отнася къмъ 1085-1086 г. и не съдържа никакви данни за началото на Теофилактовото архиепископствуване. Въ сѫщность това писмо било написано слѣдъ постригването и заточението на императрица Мария, около 1090 год., понеже тамъ Теофилактъ моли Мария да се моли за него прѣдъ Бога, къмъ Когото тя се приближава чрѣзъ дѣлата си. Освѣнъ това въ писмото се срѣщатъ чѣрти, които показватъ, че то било написано късно слѣдъ назначението на Теофилакта за архиепископъ. Напр. Теофилактъ говори: “отъ когато азъ се намирамъ въ тоя градъ (т. е. Охридъ) (толкова врѣме мина), у мене всичко е замирисало (Migne, t. 126, col. 501 ep. 1). Въ писмото се посочва, още че въ врѣме на написването му Теофилактъ билъ вече старъ: “И това ние просимъ прѣдъ твоето свѣто царство съ устата на старецъ” .

Даже и въ Теофил. съчинение Institutio regia, написано въ 1088-1089, нѣма никакви указания, че тогава Теофилактъ билъ архиепископъ.

199

Човѣкъ изтънченъ и меланхоличенъ, Теофилактъ не е приелъ рѫководството на Охридската църква съ апостолска ревность да просвѣщава младенческия народъ. Отъ чуждата и слабокултурна срѣда на първо врѣме той се гнусѣлъ. Той не се чувствувалъ на своето мѣсто и силно е тѫгувалъ за византийския животъ, за елинскитѣ поети и философи. Въ писмото си до великия доместикъ той сравнява своята сѫдба съ тежкитѣ изпитни на Иракла, когато послѣдниятъ билъ на служба при мидийската царица Офала, жена разкошна, богата съ злато, желаеща да се счита прекрасна, оскърбяваща се, ако я сравнявали съ роза, прѣзираща и лактитѣ на Ира, и коситѣ на Лета, и петитѣ на Ива, и нозѣтѣ на Тетида, желаеща да бѫде въ всичко отобразъ на Афродита.

200

“Понасялъ тѣзи страдания Зевсовиятъ синъ — тѫжи Теофилактъ — и прѣтърпѣлъ тѣзи оскърбления, докато въ прѣдопрѣдѣленото врѣме той не се освободилъ отъ робството . . . Азъ ти описахъ положението, въ което се намирамъ. Разликата е само въ това, че азъ се намирамъ въ робство не при богата царица, чиста, прѣкрасна и всецѣло златна Афродита, но при нечисти роби варвари, отъ които се носи миризма на овчи кожи , роби твърдѣ бѣдни по удобствата на живота и богати само съ злонравие или по-скоро царуващи надъ всички съ бѣдность и злонравие заедно. Освободете ме отъ това срамно робство, ако е възможно; иначе прѣдварително ще се разсърдя на Васъ отъ името на Христа, задѣто синътъ не върши нищо достойно за бащата. Ако за мене това е безславно, то за подържащитѣ, може би, то е позорно”. [1]

Охридското паство му се прѣдставлявало тъй далечно по духовна култура, че той се чувствувалъ като въ ада.

1. Migne, t. 126, col. 305, ер. 2.

201

“Но човекъ — продължава той въ сѫщото писмо [1] — не измѣнява вече своя начинъ на мислене. Още не встѫпилъ въ Охридъ и азъ, нѣщастниятъ, почнахъ да се притѣснявамъ за Вашия градъ. Тъй още отъ далече ме нападна нѣкаква смъртна тѫга, каквато вее само отъ адскитѣ бездни. У Емпедокла побѣдата произвежда глави безъ трупове; тукашното пъкъ безначалие — мириади надъ мириади трупове безъ глави. Защото кой охридчанинъ не е трупъ безъ глава, незнаещъ да почита нито Бога, нито човѣка? Съ такива чудовища азъ съмъ осѫденъ да съжителствувамъ. И, което е по-ужасно отъ всичко, това е, че нѣма никаква надежда съ никакви подобряващи сили никога да се прикачатъ главитѣ къмъ тѣзи шии, както у агригентския мѫдрецъ любовьта довежда несъвършенитѣ глави въ съвършенство”.

Въ България Теофилактъ не намиралъ нищо хубаво. За него тя била същинско блато, нейнитѣ жители — жаби, а той самъ — орелъ, птица на Зевса, паднала по нѣщастие въ блатния свѣтъ, България. Подъ първото впечатление отъ новото си паство, той е молилъ великия доместикъ да ходатайствува прѣдъ императора да го освободи отъ длъжность:

“Но за мене крилѣтѣ на най-хубавитѣ надежди съвсѣмъ отлитатъ, и орелътъ, който е на скиптъра на Зевса, сега ходи по земята и, уви!, се държи на тора и понася животъ заедно съ жабитѣ,

1. Migne, t. 126, col. 307-309.

202

които, замислювайки нѣщо опасно и недостойно за своето жребие, се забавляватъ съ птицата на Зевса и кални и вонещи скачатъ на неговия гръбъ и, разположени на него, завеждатъ своето неприятно и нехармонично квакане. И що достойно може да се чака отъ блатна тварь? . Тѣ мислять да пеятъ нѣкакъвъ побѣденъ пеянъ, но не е настѫпило още врѣмето за това: още не сѫ притѫпили клюва, нито остритѣ ногти, има още съ какво да щипятъ и да разкѫсватъ месо. Считайки по-доле отъ своето достойнство да се защищава и да имъ мъсти за обидата, тя (птицата на Зевса) внимателно и ясно гледа само въ лѫчитѣ на слънцето и именно съ целитѣ си очи, както я надарила съ това природата. И изглежда, че, както нѣкога оня, и тя желае да повика слънцето за свидѣтель на своитѣ страдания и за да имъ покаже то своето неразположение и да се яви тѣхенъ мъстителъ за ония поругания, на които я подхвърлятъ. Заклевамъ те, о мѫдрейши и любезнейши отъ хората, съ чиститѣ лѫчи на това слънце, които тѣ освѣтляватъ всѣки день и съ които ти освѣтлявашъ произвежданитѣ отъ тебе орленца. Този орелъ, който прѣнася такива оскърбления, напраздно желае да живее съ васъ щастливитѣ, гдѣто е разсѣянъ чистъ ( – безоблаченъ) ефиръ, свободенъ отъ каль и блато.

Мисля, не ще възразишъ, а ще осѫдишъ тукашното блато на злинитѣ и произлезлитѣ отъ него жаби, тъй като нѣмамъ да ти прѣдставя нѣщо по-болезнено отъ обикновената подагра. Мисля, че на тебе не е свойствено да се забавлявашъ, но да ме изпълвашъ съ благодатни думи и даже, спомняйки за мене, ти ме ободрявашъ и не е възможно да не отбѣлѣзвамъ това въ писмата си до тебе, защото (това) ме освобождава отъ всичката тази печаль и чрѣзъ други милости (ми) дава смѣлость свободно да се обръщамъ къмъ твоитѣ милости. Но благодатниятъ Богъ ще даде и на мене никога окончателна избава отъ злинитѣ или утеха и на тебе пълно освобождение отъ неумолимия звѣрь и покой; защото или ние сами се отбихме отъ Неговия пѫть, или пъкъ само на насъ е дадена несмѣсената чаща на падението”.

Тѫгата на Теофилакта за своята родна страна била силна и болезнена. Той намиралъ голѣма утеха въ срещитѣ си съ императорскитѣ комисари — цариградчани.

“Ако въ такива варварски страни — пише той на Махитара — нѣма нищо добро, за да ме научи, то и нѣкакъвъ кратъкъ ручей на мѫдростьта, който би дошълъ до насъ, ни се прѣдставя изворъ на нектаръ. Затова не ни оставяй за напрѣдъ да се измѫчваме ( — изсъхнали) въ тѣзи пустинна земя, непреходна и безводна. Защото такъва е земята, въ която ни е сѫдено да живѣемъ, макаръ мнозина да ни считатъ блаженъ и славенъ. Блаженъ се считамъ азъ на площада, а когато отворя вратитѣ, азъ съмъ най нѣщастниятъ [1].

1. Migne, t. 126, col. 312-313, ep. 3.

203

За Теофилакта България е била вмѣстилище на дивота и селащина. На Анема той пише:

“Ти тълкувашъ моя сънъ, мой любезенъ отъ мѫжетѣ, като говоря, че азъ се оварварихъ, живѣейки срѣдъ българитѣ. А помисли колко азъ пихъ отъ чашата на дивотата, като проживѣхъ толкова години далече отъ страната на мѫдростьта и сѣкашъ се опиянихъ отъ безвкусието . Ho кой ще ни даде противоположното опиянение на чашата на мѫдростьта, което виждаме у Соломона, като покаже бившитѣ глупави за разумни? Колко пѫти азъ викахъ къмъ нея (т. е. мѫдростьта) съ пѣсѣньта: покажи ми твоя погледъ (изъ Пѣснь песней, II, 14) и направи да чуя твоя гласъ! Но тя отбѣгва и се скрива, и още повече дразни моята любовь”.

Лишенъ отъ високообразована срѣда въ Охридъ и обладанъ отъ гореща любовъ къмъ науката, Теофилактъ е изпитвалъ несносни душевни мѫки:

“Азъ, нѣщастниятъ ( — нѣщастниятъ въ любовьта на приятелите), пренебрегнатиятъ и бедствующиятъ, виждамъ, че моятъ животъ е подобенъ на мита за възлюбления на Ехо , който билъ или демонъ, или богъ; или на мита на извѣстния Танталъ, който всѣкога е жадувалъ и билъ измамванъ, когато искалъ да пие. Допада на душата ми пакъ да кажа думитѣ на Соломона: “добихъ мѫдрость, и тя се отдалечи отъ мене по-нататъкъ отъ колкото бѣше по-рано” (Екклес. VII, 24). И, казвайки това, азъ немахъ прѣдъ видъ друго, освенъ моитѣ страдания. Необходимо ми е да измисля нѣкое лекарство, тъй като за насъ отдавна живущитѣ въ българската земя дивотата е станала съжителница и сътрапезница . Ти пакъ не се приструвай тъй, не си давай видъ на идиотъ, защото вчера имаше книга въ твоитѣ рѫце и още ти се носятъ правилата на мѫдритѣ. Но и сега ти изпращамъ книгата на Златоуста . . .” [1].

Въ писмото си до сина на доместика Григорий Пакурианъ, той явно изказва недоволство, че нѣма условия да прояви своитѣ дарби:

“По-прѣди азъ оплаквахъ своята участь, пансевасте въ Господа мой синъ, като я наричахъ несносна и нѣщастна, защото тя ме хвърли въ тази далечина, гдѣто има зависть и злоба и други пороци, гдѣто красноречието се ненавижда повече, отколкото благовонието отъ бръмбаритѣ . Сега пъкъ азъ трѣбва да ѝ принеса благодарность за това, че тя ми прѣдостави мѣстожителство средъ тѣзи варвари, обогати ме съ тебе за слушатель. Това щастие, високо цѣнено отъ мнозина въ великия градъ (т. е. Цариградъ), едва на малцина е достѫпно и на мене е паднало жребие по-щастливо, отколкото на Платона”. [2]

1. Migne, t. 126, col. 396, ep. 21.

2. ibid., col. 333, ep. 14.

204

Повече кабинетенъ човѣкъ, отколкото мисионеръ, Теофилактъ, при сблъскванието си съ грубата дѣйствйтелность въ България, се чуствувалъ като въ пустиня [1]. Дълго врѣме слѣдъ встѫпванието си на прѣстола той се измѫчвалъ отъ самотность и, навѣрно, не е можалъ да се успокои до напущанието на Охридъ. Това чувство още повече се усилвало отъ неприязненитѣ отношения на паството му къмъ него.

При все това Теофилактъ е билъ доблестенъ архиепископъ. Трагизъмътъ въ дѣйностьта му като български духовенъ глава се заключавалъ именно въ раздвоя между чувствата и съвѣстьта му. Заради трудоветѣ си за св. Климента и другаритѣ му, той трѣбва да заеме високо мѣсто въ българската история, защото, като въздигналъ култа на седемьтѣ български духовни свѣтила, той е създалъ единъ непрѣкѫснатъ изворъ, който и до сега освѣжава и подкрепва народностното съзнание на българския народъ. Чрѣзъ него Българската църква се издигнала на почтена висота между източнитѣ църкви.

Теофилактъ не останалъ въ Охридъ до края на живота си. Главна причина за оставката му ще да е била враждата между него и охридчани, които не сѫ могли да свикнатъ съ неговото аристократско държане. Датата на оставката му сѫщо не е извѣстна. Навѣрно, той се прѣселилъвъ Солунъ въ 1107—1108 г. [2]

7. Левъ Мунгъ билъ покръстенъ евреинъ и до встѫпванието си на охридския прѣстолъ билъ мисионеръ между езичницитѣ, поради което билъ нареченъ “учитель на езичницитѣ” [3]. Въ Дюканжевия каталогъ той е поставенъ слѣдъ Теофилакта и, слѣдователно, той е станалъ охридски архиепископъ около 1108 г. Въ инвентара на струмишкия монастиръ “Св. Богородица Милостива” се споменува охридски архиелископъ Левъ философъ [4]. Той не билъ Левъ, съврѣменикътъ на цариградския патриархъ Михаилъ Керуларий, защото монастирътъ не е сѫществувалъ още въ 1054 г. Отъ друга страна въ инвентара наредъ съ Лева философа се споменува архиепископъ Иоанъ Комнинъ. Между Лева, съврѣменика на Мих. Керуларкй, и Иоана Комнина е нѣмало другъ архиепископъ съ името Левъ, освѣнъ наречениятъ въф Дюканжевия каталогъ , титулъ твърдѣ бли-

1. ibid., col. 548 ер. 29.

2. Успенскiй, Образов. второго болгарс. Царства, стр. 15 и 54. Изглежда, и Василевски е съгласенъ съ Успенски, като твърди, че писмата на Теофилакта сѫ били написани отъ 1091 до 1108 год, (Ж. Н. Просв. 1872. Декабрь, статия “Византiя и Печенѣги”).

3. Дюк. каталогъ, у Gelzer стр. 7:

4. Извѣстiя Археол. инстит. въ К-лѣ, 1900 г. VI, вып. I, стр. 123.

205

зъкъ съ . Левъ Мунгъ е архиепископствувалъ до 1120 год. [1]

8. Михаилъ, наричанъ още Максимъ, евнухъ, до получаването на архиепископския чинъ билъ дверникъ (остиари) въ патриаршеската канцелария [2]. Той билъ приемникъ на Лева Мунга (около 1120 г.) Не се знае, кога е оставилъ архиепископския прѣстолъ.

9. Иоанъ Комнинъ, синъ на севастократора Исакъ Комнинъ и племеникъ на имп. Алексий Комнинъ, до помонашването си билъ драчки дукъ и се наричалъ севастъ Адрианъ [3]. Въ 1143 г. той вече билъ на охридския прѣстолъ, както се вижда отъ цариградския съборенъ актъ отъ 1143 година, гдѣто той се споменува като [4]. Употрѣбата на свѣтски титулъ отъ архиепископа дава основание да се прѣдполага, че Иоанъ Комнинъ билъ рѫкоположенъ за архиепископъ малко врѣме прѣди свикването на този съборъ [5]. Въ инвентара на библиотеката на струмишкия монастиръ “Св. Богородица Милостива” сѫ отбѣлѣзани два негови мемоари . Той билъ на прѣстола и въ 1156 и 1157 год. м. май, когато участвувалъ въ събора противъ еретика Сотериха.

Архиепископъ Иоанъ Комнинъ е игралъ важна роль въ борбата на Църквата съ ереситѣ.

10. Константинъ I билъ назначенъ отъ императора Мануилъ Комнинъ до 1160 г. Той е участвувалъ въ цариградския съборъ въ 1170 г. [6]

11. Ненаименованъ български архиепископъ се споменува подъ 1183 г., когато е позволилъ запрѣтения отъ цариградския патриархъ Теодосий I (1178-1183 г.) бракъ на императора Алексия II Комнинъ (1180-1183). [7]

1. ibid., стр. 140.

2. Дюк. каталогъ, у Gelzer, цит. съч. 7.

3. Дюканжевъ каталогъ, у Gelzer, цит. съч., 7. L. Petit, Изв. Русск. арх. инст. въ К-лѣ, VI, 141.

4. , V, 85.

5. Вж. Голубинскiй, Kpaткiй очеркъ исторiи православн. церквей, стр. 44.

6. Голубински (Краткiй очеркъ ист. прав. церкв. стр. 45) погрѣшно е разбралъ акта на тоя съборъ, като приписалъ осѫдената ересь на охр. архиепископъ Константина, наместо на керкирския митрополитъ Константинъ, който до получаването на керкирската катедра билъ клирикъ на Бълг. църква. (Визант. Врем. XI, 479).

Въ едно недостатъчно достовѣрно житие на св. Филотея Аргашдска (въ Молдавия) се споменува български архиепископъ сѣ име Василий около 1132 г. (Голубинскiй, Краткiй очеркъ ист. прав. церкв. стр. 44). Той не се споменува въ Дюканжевия каталогъ. Ако, наистина, въ 30-тѣ години на ХИ в. е сѫществувалъ охридски архиепископъ Василий, то авторътъ на Дюканжевия каталогъ, който е живѣлъ въ първата половина на сѫщия вѣкъ, щѣлъ да знае за тоя архиепископъ. Поменатиятъ въ казаното житие български архиепископъ Василий, може би, е идентиченъ съ първия търновски архиепископъ. Молдавия и Влахия, слѣдъ възстановлението на българското царство, сѫ останали подъ ведомството на Търновската църква, подъ която сѫ били чакъ до тѣхното организиране въ самостоятелни войводства въ XIV в., и поради това името на търновския архиепископъ Василий могло да се знае отъ влашкитѣ духовни крѫгове.

Въ житието на Илариона Мъгленски се споменува охридски архиепископи Евстатий, който е рѫкоположилъ Илариона въ епископски санъ. И той не личи въ Дюканжевия каталогъ. Голубински (цит. съч. стр. 44) е склоненъ да вѣрва на съобщението на житиеписеца — патриархъ и го поставилъ въ своя списъкъ между Василия и Иоана Комнина. Даже Цухлевъ (История на Бълг. църква, I, стр. 904), прѣдполага, че архиепископъ Евстатий е участвувалъ въ цариградския съборъ, свиканъ отъ императора Иоанъ Комнинъ въ 1140 г. противъ богомила Хрисомалъ, макаръ да не се споменува български архиепископъ въ съборния актъ между учгстницитѣ иерарси (вж. , V, стр. 76.) Понеже охридски архиепископъ съ име Евстатий нѣма и въ Дюканжевия каталогъ, ние не можемъ да допустнемъ неговото сѫществувание до откриването на допълнителни паметници къмъ Дюканжевия списъкъ. Споменваниятъ въ казаното житие ще да е солунскиятъ митрополитъ Евстатий, който е живѣлъ въ половината на XII в.

 7. Вж. по горѣ стр. 87. Този архиепископъ Цухлевъ нарича Адрианъ, който по разпоредбата на императора Мануила, е разгледалъ възникналия въ Руската църква споръ за поста въ срѣда и петъкъ и подтвърдилъ рѣшенията на Ростовския съборъ противъ изпѫдения митрополитъ Левъ (История на Българската църква, I, стр. 907). Не знаемъ отъ кѫдѣ е почерпилъ тѣзи свѣдения.

206

12. Иоанъ Каматиръ билъ на охридския прѣстолъ слѣдъ 1183 год. До приемането на архиепископския санъ, той билъ придворенъ чиновникъ на Андроника Комнина и неговъ съратникъ въ династическата му борба. Въ качеството си на каникли, Иоанъ заедно съ хартулария Теодоръ Хумнъ сѫ хвърлили въ морето съ пѣсни и хора тѣлото на наказания съ смърть императоръ Алексий II, синъ на Мануила Комнина [1]. Въ съборното писмо отъ м. октомври 1213 г., изпратено отъ Никея до краля (рикса) на Армения, Киликия и Исаврия за проектирания бракъ на дъщеря му съ византийския императоръ Теодоръ Ласкарисъ, Иоанъ Каматиръ се подписалъ като архиепископъ на цѣла Бьлгария, непосрѣдно слѣдъ цариградския патриархъ Михаилъ Авторианъ [2]. По какъвъ случай той се намиралъ въ Никея, нѣма извѣстия. Архим. Деликани допуска, че той билъ изпѫденъ отъ Охридъ отъ латинитѣ, както били изпъдени солунскиятъ, атинскиятъ и други митрополити, и е избѣгалъ въ Никея. Обаче въ писмото си до сръбския великъ жупанъ Стефанъ Нѣманъ II, архиепископъ Хоматианъ нарича Иоана Каматира свой прѣдшественикъ, който билъ живь прѣди една година до написването на писмото [3]. Ако приемемъ, че Хоматианъ е

1. Migne, t. 139, col. 627-628.

2. Записки Новоросийскаго университета XIII, 1874 г. стр. 173.

3. Pitra, VII, col. 51:

207

встѫпилъ на охридския прѣстолъ въ края на 1216 година или въ началото на 1217 г., то Иоанъ Каматиръ е умрѣлъ въ 1215 год. Иоанъ Каматиръ е могълъ да бѫде архкепископъ въ 1215 год. само, ако се върналъ въ Охридъ слѣдъ октомври 1213 г., но той не можелъ да заеме прѣстола си, ако той го билъ напустналъ още прѣзъ латинското владичество въ Охридъ, до 1204 год., защото въ течение на толкова врѣме на охридския прѣстолъ щѣлъ да бѫде поставенъ другъ архиепископъ. А другъ пѫтъ слѣдъ 1204 год. и до 1215 год. латинитѣ да сѫ владѣяли Охридъ, не се знае. Може би, Иоанъ Каматиръ е отишълъ въ Никея като пратеникъ на деспотъ Стрѣза и съюзника му Михаилъ I Епирски за водене преговори съ нккейския императоръ противъ латинитѣ. [1]

13. Димитъръ Хоматианъ, прѣкъ приемникъ на Иоана Каматира, вероятно, билъ родомъ отъ Хомата, епископия въ

1. Охридскиятъ архиепископъ Иоанъ Каматиръ не трѣбва да се смѣсва съ цариградския патриархъ Иоанъ Каматиръ, който слѣдъ падането на Цариградъ е избѣгалъ въ България и прѣдлагалъ на българския царь да го признае за началникъ на Българската църква. Въ охридския съборенъ актъ за “загорскитѣ епископи” се говори, че царигр. патриархъ Каматиръ само се опиталъ да стане началникъ на Българската църква, а не е станалъ такъвъ. Никита Хониятъ ги счита за двѣ различни лица. Ако тѣ бѣха едно и сѫщо лице то, като споменува за каниклия Каматиръ, Хониятъ щѣше да каже, че Каматиръ билъ и цариградски патриархъ; или, като споменува, че патриархъ Иоанъ Каматиръ е наслѣдилъ Георги Ксифилина (edit. Bonnae, стр. 681), той щѣше да отбѣлѣжи и неговото архиепископствувание въ България. Цариградскиятъ Иоанъ Каматиръ, възведенъ въ патриаршески чинъ отъ императора Алексий III Комнинъ отъ дяконъ и хартулари, е патриаршествувалъ до падането на Цариградъ (1204 г.) 5 години, 8 мѣъсеци и 7 дни. Въ Димотика той е живѣялъ двѣ години, 2 мѣсеца и 14 дни, и тамъ е умрълъ около 1206 год. (Хониатъ, ed Bonnae, стр. 837; Ефремий, ed. Bonnae, стр. 410; Migne, t. 140, col. 996, заб. 46).

208

Ликия [1]. До възкачването си на архиелископския прѣстолъ той билъ хартофилаксъ на Охр. църква [2]. Поставенъ билъ на охридския прѣстолъ отъ епирския деспотъ Теодоръ Комнинъ и рѫкоположенъ отъ Охридския синодъ [3] по всѣка вероятность, слѣдъ завземането на Охридъ отъ деспотъ Теодора (къмъ края на 1216 год. или началото на 1217 г.) [4].

Отъ писмата, въ които Хоматианъ се явява като архиепископъ, само двѣ сѫ датирани: отъ 1220 год. (писмото до сръбския архиепископъ Сава) и 1223 год. (актътъ за рѫкоположението на сервийския епископъ). Кога Хоматианъ е оставилъ прѣстола, точно не се знае. Той е дѣствувалъ и при епирския деспотъ Мануила (слѣдъ 1230 г.), както се вижда отъ писмата

1. Арх. , III, 973, заб.

2. Pitra, VII, col. 1, гдѣто албанскиятъ архонтъ се обръща къмъ Хоматиана като къмъ хартофилаксъ на “светѣйшата архиепископия на България”.

3. Визант. врѣменникъ, III, 273.

4. Голубински, погрешно считайки Стефана Немана (единъ отъ адресантитѣ на Хоматиана), тъждественъ съ Стефана Немана I, твърди, че Хоматианъ е встѫпилъ на пpѣcтола не покъсно отъ 1195 (Кр. оч. ист. прав. церк., стр. 291), а споредъ Маляраки къмъ 1220 г. (цит. съч. стр. 192). Посочената отъ насъ дата се установява възъ основа на нѣкои указания въ Хоматиановитѣ писма. Така, писмата си до албанскитѣ архонти Григорий Камона и Иоанъ Плитъ, както и до кройския епископъ, Хоматианъ е написалъ по единъ и сѫщъ поводъ (бракътъ на Григория Камона съ вдовицата на брата на своя тъстъ, Гина) като хартофилаксъ на охрид. архиепископия. Въпросната вдовица била княгиня Комнина, дъщеря на сръбския Стефанъ Нѣманѣ I отъ първата му жена Евдокия (дъщеря на визант. императоръ Алексий III, царувалъ отъ 1195-1204 г.). Стефанъ Нѣманъ се оженилъ за Евдокия слѣдъ похода на визант. императоръ Исавкъ (1185-1195г.) противъ сърбитѣ въ 1190 г. и слѣдъ сключването на мира (М. Дриновъ, Съчинения, I, 388; споредъ Успенски, тоя походъ станалъ въ 1193 г. — Образ. втор. болг. царства, стр. 167). Комнина ще да се родила къмъ 1192 г. и ще да е встѫпила въ пръвъ бракъ съ албанския архонтъ Димитъръ, съгласно визант. брачно право, не по-рано отъ навършена 12-годишна възрасть, сир. къмъ началото на 1205 г. Въ 1209 г. архонтъ Димитъръ билъ още живъ (вж. стр. 98). Комнина била вдовица не по-рано отъ 1210 г. Отъ друга страна може да се прѣдполага, че преписката между албанскитѣ архонти и охридския хартофилаксъ се водила прѣзъ врѣме, когато Охридъ и албанскиятъ гр. Кроя сѫ били подъ една политическа власть, която държала Албания подъ духовното влияние на Охридъ. Въ второто десетилетие ка XIII. в. това било при Теодора Епирски (отъ 1216 г.).

Писмото си пъкъ до Стефана Немана II Хоматианъ е написалъ вече като архиепископъ слѣдъ смъртьта на епирския деспотъ Михаила, който е умрѣлъ не порано отъ 1215 г., и къмъ края на 1217 г. или въ началото на 1218 г, слѣдъ смъртьта (въ първата половина на 1217 г), на Евстатия Фландърски, мѫжа на Мария Комнина (дъщеря на Михаила Епирски), за която Стефанъ Нѣманъ II искалъ да се ожени, и прѣди преговоритѣ съ Никея за учредяване на Сръбската архиепископия (1218 г.) (вж. М. Дриновъ, Съчин. I. стр. 595-596). Въ сѫщото писмо, както погоре споменахме, се казва, че архиеп Иоанъ Каматиръ прѣди една година билъ още живъ.

209

му въ това врѣме [1]; билъ архиепископъ въ края на 1232 г, или въ началото на 1233 г., когато, слѣдъ пристигането на патриаршеския екзархъ въ Солунъ въ м. августъ 1232 г., е написалъ апологията си за поставянето на сервийския епископъ. Той се явява сѫщо и въ края на 1234 г., което се удостовѣрява отъ синодното рѣшение за дѣлото на солунчанина Кравофока и Сахликина, гдѣто се казва, че Сахликина е възбудила въ солунскитѣ сѫдилища искъ противъ своята завареница Орея слѣдъ повече отъ десеть години отъ изгонването на латинитѣ отъ Солунъ [2] (въ втората половина на 1223 г., понеже на 12 май 1223 г. Сервия била подъ властьта на Теодора Епирски, и въ 1224 год. латинскиятъ импер. Робертъ и папа Хонорий III сѫ започнали враждебни дѣйствия противъ епирския царь по поводъ изгонването на латинитѣ отъ Солунъ) [3]. Имайки прѣдвидъ оплакването на Хоматиана въ писмото си до деспота Мануила (около 1231 г.) че го угнетявали недѫзи, по веѣка вѣроятность, старчески, можемъ да допуснемъ, че архиепископствуването му, което почнало около края на 1216 г., се прѣкѫснало скоро слѣдъ 1234 г. [4]

1. Pitra, VII, № 3, col. 135-142; № 106, 447-462; № 117, col. 501- 504.

2. Pitra VII, 461:

3. Хоматианъ е разгледалъ дѣлото на Кравофока една година слѣдъ завеждането му въ Солунъ, както се вижда отъ факта, че то било гледано въ три сѫдебни институти (митрополитско, дукско и царско) и после повторно се разгледало въ царския и митрополитския сѫдъ.

4. Вж. и Дриновъ, Съч. I., 628, Маляраки отнася рѣшението на Хоматиана по дѣлото на примикиролулитѣ Керкирци къмъ 1235 г., обаче двѣ обстоятелства, посочени въ акта, ни принуждаватъ да отнесемъ това писмо къмъ по-раншна епоха: 1) участието на керкирския митрополитъ Георги Вардани при разглеждането на това дѣло въ Охридския духовенъ сѫдъ и 2) препращането на това дѣло въ Охридъ по порѫка на “великия Комнинъ” . Отъ 1233 г., когато въ епирскитѣ владения била възстановена властьта на патриарха, керкирскиятъ митрополитъ не е могълъ вече да има административни отношения съ охридския архиепископъ, сѫщо и деспотъ Мануилъ Дука едва ли би се обърналъ къмъ сѫда на охридския архиепископъ, слѣдъ като дошълъ тамъ патриарш. екзархъ. При това Георги Вардани още въ 1233 г. се чувствувалъ физически съвсѣмъ отпадналъ, поради което той не можелъ да участвува въ събора на епирскитѣ епископи, свиканъ отъ патриаршеския екзархъ въ началотѣ на 1233 год. по въпроса за тъй нареченитѣ царски монастири. (Ж. М. Н. Просв. 1885 г., 146). Той, несъмнено, е страдалъ отъ старчески недѫгъ и поради това едва ли въ 1235 г. билъ здравъ, за да извърши дълго пѫтешествие отъ о. Керкира въ Охридъ. Послѣ, Хоматианъ по никой начинъ не би нарекълъ “великъ Комнинъ” деспота Мануила, васалъ на българския царь Иванъ Асѣнъ II. Подъ “великъ Комнинъ” той разбиралъ Теодора Комнина, чиито подвизи сѫ го довеждали въ възторгъ. Обстоятелството пъкъ, че въ поменатия актъ Теодоръ не е нареченъ царь, свидѣтелствува, че дѣлото на примикиропулиттѣ било разгледано въ Охридския синодъ до провъзгласяването на Теодора Комнина, именно въ м. май 1220 г. Твърдението на Маляраки, че Георги Вардани билъ рѫкоположенъ за керкирски митрополитъ прѣзъ м. декемврий 1220 г., е погрѣшно. Изглежда, той неправилно е прѣсмѣтналъ индикта и означилъ м. декември 1220 г., намѣсто м. декември 1219 г. Сѫщо неправилно е прѣсмѣтналъ датата м. септемврий индиктъ VIII въ писмото на Теодора Комнина до навпактския митрополитъ относно избора на Георгия Вардани за керкирски митрополитъ. Тази дата той смѣта за 1220 г. намѣсто за 1219 г., понеже VIII индиктъ съответствува на врѣмето отъ 1 септемврий 1219 година до 1 септемврий 1220 год. 

210

Димитъръ Хоматиянъ билъ не само великъ охридски светитель, но и най знаменитиятъ православенъ иерархъ на врѣмето си. Той се отличавалъ съ ученость, благонравие, спокойно слово, разсѫдителность и добродѣтеленъ животъ. Затова той се ползувалъ съ общо уважение, и сътрудницитѣ му хранѣли къмъ него чувство на уважение [1]. Навпатскиятъ митрополитъ Апокавкъ тъй високо цѣнилъ Хоматиана и керкирския митрополитъ Георги Вардани, че ги считалъ мѫже, “които никога не се повтарятъ нито по животъ, нито по силата на словото си” [2]. Писмата на Хоматияна го прѣдставляватъ мѫдъръ църковенъ управитель, пъленъ съ любовь къмъ ближнитѣ и почить къмъ враговетѣ си. Архиепископското си служение той е считалъ своя най-велика радость. Главно на неговата личность Охридската архиепископия е дължела високото си положение прѣзъ врѣмето на епирския владѣтель Теодоръ Дука.

1. Вж. по горѣ стр. 105-106 характеристиката на митр. Апокавка за Хоматиана.

2. , цит. съч., стр. 192.

211

14. Иоаникий и

15. Сергий сѫ управлявали Охридската архиепископия единъ слѣдъ другъ въ царуването на Иванъ Асѣна II [1]. Тѣ се споменуватъ въ българския синодикъ.

16. Константинъ Кавасила. Той е билъ родомъ отъ Илирия и прѣди да заеме охридския прѣстолъ билъ струмишки епископъ [2] и послѣ драчки митрополитъ [3]. Не се знае, кога Константинъ Кавасила се качилъ на прѣстола. Той билъ архиепископъ при императора Теодоръ Ласкарисъ II (1255-1259) и въ началото на царуването на императора Михаилъ Палеологъ (1260-1282 година). Византологътъ Пападопуло-Керамевсъ приписва на архиепископа Константина Кавасила едно рѣшение на Охридската архиепископия (отъ VIII индиктъ м. юний) по спора на доминикския епископъ за два монастира и го отнася къмъ 1250 г. [4] Въ сборника на писмата на Хоматиана има 29 въпроса на Константина Кавасила, като драчки митрополитъ, за църковното устройство и управа, опрѣсноцитѣ и литургията.

17. Яковъ Проархий билъ съврѣменикъ и приятель на писателя Никифоръ Влемидъ, който му посветилъ едно отъ своитѣ съчинения, подъ заглавие; 

1. Голубинскiй, Краткiй очеркъ ист. прав. церк. стр. 124.

2. Pitra VII, 63 и 65.

3. Тъждественостьта на струмишкия Константинъ, драчкия Конст. Кавасила и охридския Конст. Кавасила приема L. Petit, който е изслѣдвалъ типика на струмишкия монастиръ “Св. Богородица Милостива” (Изв. Рускаго археол. инст. въ К-лѣ, 1900 г., VI, вып, 1, стр. 96). Голубински се съмнѣва, че охридскиятъ и драчкиятъ Кавасила сѫ били едно и сѫщо лице. (Кр. оч. ист. прав. церкв. стр. 125), но не посочва основания. Не само общото лично и фамилно име (Константинъ Струмишки се наричалъ сѫщо Кавасила. Вж. рѫкописа на Софийската Нар. Библиотека № 389, 28, въ съставения отъ него канонъ за Тивериополскитѣ мъченици) но и фактътъ, че сѫ дѣйствували като иерарси въ една и сѫща епоха и въ единъ и сѫщъ църковенъ диоцезъ, и пѣснотворческиятъ даръ на струмишкия еп. Константинъ и охридския архиеп. Конст. Кавасила даватъ основание да се мисли, че тѣзи иерарси сѫ били едно и сѫщо лице. А едноименностьта, едновременното свѣтителствуване и фактътъ, че Хоматианѣ билъ въ близки отношения съ Константина Струмишки и Драчки, даватъ основание да приемемъ тъждественостьта на тѣзи двама иерарси. Къмъ това трѣбва да прибавимъ, че драчкиятъ митр. Конст. Кавасила непръмѣнно билъ родомъ отъ Епирското нарство, (може би, отъ Илирия), понеже царь Теодоръ, както знаемъ, назначавалъ на вакантни катедри само лица отъ мѣстната иерархия. Слѣдов., той билъ съотечественикъ на едноименния охридски архиепископъ.

4.

212

, часть отъ което е издадено отъ Алация (De Perpetua Consesione, lib. II, cap. XIV, 716), а изцѣло отъ Райналда въ неговитѣ Annales Ecclesiastici, въ притурката на първия томъ [1]. По всѣка вѣроятность, той билъ непосрѣдственъ приемникъ на Константина Кавасила прѣзъ 70-тѣ години на XIII в. Споредъ характеристиката на царигр. патриархъ Иоанъ Векъ (1275-1285 г.), архиепископъ Яковъ билъ човѣкъ съ монашеско настроение, което го подбудило, слѣдъ кратко архиепископствуване, да се отдалечи въ Св. Гора. [2] Приятелството на Якова съ Никифора Влемида, похвалниятъ отзивъ на Иоана Века за Якова и обстоятелството, че съчинението, посветено нему отъ Влемида, е трактатъ за изхождането на Св. Духъ отъ Отца чрѣзъ Сина, даватъ основание да отнесемъ Якова Проархия къмъ привърженицитѣ на унията съ папата прѣзъ врѣмето на императора Михаила Палеолога.

18. Адрианъ. Не се знае положително, кога е живѣлъ. Споменува се само отъ иерусалимския патриархъ Доситей въ XVII като полемистъ противъ латинитѣ. [3] Това обстоятелство го сближава съ врѣмето на униятското движение въ Цариградь (втората половина на XIII в.).

19. Генадий. За него съобщава Георги Пахимеръ, който счита пребиванието му въ Охридъ равносилно съ заточение въ чужбина. [4] Поставенъ билъ на архиепископския прѣстолъ отъ императора Андроникъ Старши (1283-1328 г.) и, както Пахимеръ дава да се разбере, малко врѣме е прѣкаралъ въ Охридъ. Слѣдъ оставката на цариградския патриархъ Григорий II въ 1289 г., Генадий билъ първиятъ кандидатъ за патриаршеския прѣстолъ, отъ който той се отказалъ, въпрѣки настояването на двореца да го заеме [5].

20. Макарий билъ поставенъ сѫщо отъ императора Андроникъ Старши. За него се споменува въ единъ надписъ на охридската катедрална църква “св. Климентъ” отъ 1295 год. Той билъ на прѣстола и въ 1299 г., когато е вѣнчалъ дъщерята на императора Андроникъ Старши съ сръбския краль Милутина. [6]

1. Вж. Голубинскiй, Краткiй очеркъ ист. прав. церквей, 125.

2. Allatius, De Perpetua, стр. 715-716:

3. Голубинскiй, Краткiй очеркъ ист. прав. церкв., стр. 126.

4. Migne, t. 144, col. 155:

5. ibid., col. 156.

6. Г. Пахимеръ у Migne, t. 144, кн. IV, 315:

213

21. Григорий билъ архиепископъ при императора Андроника Старши. Споменува се въ единъ стихотворенъ тухленъ надписъ на западната страна на охридската църква “св. София” отъ 1317 г.:

(подобно на Моисея, Григорий ...... , като издигна скиния, на богописания законъ всемѫдро поучава мизийскитѣ народи, въ 6825 г.) [1] Иоанъ Кантакузинъ говори, че архиеп. Григорий билъ човѣкъ краснорѣчивъ, мѫдъръ и образованъ [2]. Неговиятъ приятель Теодоръ Метохитъ му написалъ слѣдъ оставката му отъ архиепископския прѣстолъ стихотворение подъ заглавие: [3] Григорий е ремонтиралъ охридската църква “св. София”, въ която е издигналъ скѫпоцѣненъ амвонъ съ четири монограми: , въ двѣ отъ тѣхъ се чете .

22. Антимъ Метохитъ. Той е участвувалъ въ Цариградския съборъ отъ 1341 г. 8 януарий, на който билъ сваленъ цариградскиятъ патриархъ Иоанъ Калека. Антимъ се подписалъ на съборния актъ: [4]. Въ това врѣме Антимъ Метохитъ трѣбва да е живѣлъ въ Цариградъ като екс-архиепископъ, понеже въ 1347 г. охридски архиепископъ е билъ Николай. Затова той и се подписалъ толкозъ скромно. Ако Антимъ билъ на охридския прѣстолъ при Стефана Душана, то послѣдниятъ не щѣлъ да му позволи да отиде въ Цариградъ, понеже билъ въ конфликтъ съ цариградския патриархъ. Антимъ Метохитъ е оставилъ прѣстола или прѣзъ врѣме на сръбското владичество въ Охридъ или до самото завладяване на Охридъ отъ сърбитѣ. [5]

1. Сборникъ на М. Н. Просв., Х, 570. Йор. Ивановъ, Бълг. стар. изъ Македония, 211.

2. Migne, t. 153, кн. 1, 313:

3. Gelzer, Der Patr. v. Achr., s. 14.

4. . 420.

5. Архиеп. Тома се споменува само въ срѣднобългарското житие на св. Варваръ Пелагонски, открито отъ варшавския професоръ А. И. Яцимирски въ сборника, съставенъ отъ монаха на Нямецкия монастиръ (въ Молдова) Гавриилъ въ 1448 г. Въ края на житието е отбѣлѣзано: “Славьi ” (1435 г.) Яцимирски твърди, че житието било написано на български отъ Киприяна, когото той отнася къмъ школата на синаититѣ (Изъ славянскихъ древностей. Текстьi и замѣтки. Москва, 1898 год. стр. 55). Самия пъкъ Варваръ Яцимирски отнася къмъ половината на XIV в., като отъждествява Теодосия, споменуванъ въ това житие, съ Теодосия Търновски (+ октомври 1360) (iв. 53). К. Радченко пъкъ, поради нѣкои различия въ изразитѣ въ житието и похвалата, приписва Киприану само похвалата, прибавена къмъ житието (Archiv fuer slavische Philologie XXII, 577), а житието отнася къмъ края на ХIII или началото на XlV в., понеже въ него се споменуватъ латини въ Драчъ и Aлбания, и похвалната рѣчь на Константина Акрополита (XIII в.) е за сѫщия св. Варваръ, за когото е и житието (ibid. 579). По-вероятно ще да е, че подъ и се разбира житието или въ тѣсенъ смисъль заключителното славословие, което едва ли може да се отдѣли отъ житието. Тази бѣлѣжка, макаръ и да стои прѣдъ похвалнитѣ пѣсни за св. Варваръ, не може да се отнесе къмъ тѣхѣ, понеже тѣ си иматъ отдѣленъ надписъ: . Житието е оригинално произведение на Киприяна, а не букваленъ прѣводъ отъ гръцки, както твърди Радченко. Авторътъ, изглежда, е живѣлъ въ сѣверна България или Молдова. За това свидѣтелствуватъ: 1) споменуването на гр. Търново като гранично мѣсто, до кѫдѣто достигнела славата на св. Варваръ (ако авторътъ на житието билъ отъ Македония, не би споменалъ Търново, понеже тоя градъ е нѣмалъ за него особено значение); 2) неяснитѣ прѣдстави на автора за географията на Македония и Албания (той прѣдставлява Пелагония крайморска область; пелагонийската планина, на която св. Варваръ се подвизавалъ, сѫщо се намирала край морето; жителитѣ на съседното село сѫ прѣнесли тѣлото на св. Варваръ съ корабъ); 3) неправилното титулиране на охридския архиепископъ: (ib стр. 53). Ако авторътъ билъ отъ Охридския, даже и отъ Цариградския диоцезъ, той никога не щѣлъ да нарече охридския автокефаленъ архиепископъ пелагонийски архиепископъ и още помалко охридски митрополитъ, а споредъ официялния титулъ “архиепископъ всея Блъгарiи” или “архиепископъ на Охридъ Първа юстинияна”. Изразътъ пъкъ указва, че авторътъ ще да билъ българинъ, а не гръкъ, защото гъркътъ би квалифициралъ охридската църква не като църква на българския апостолъ св. Климентъ, а като църква на Първа Юстинияна. Киприяновото житие не е исторически трудъ, а, както казва Яцимирски, проста литературна работа, лишена отъ опрѣдѣлени указания за врѣмето и мѣстото на живота на прѣподобния Варваръ, но богата съ чисто литературни достойнства (ib., 158). Тамъ се срѣщатъ много фантастични нѣща (ib. 53). Очевидно, авторътъ е ималъ за едничка цѣль да прослави своя герой съ всичкия полетъ на своята фантазия. Въ Охридския диоцезъ не се знае да е имало монастиръ “св. Варваръ”: въ Охридъ има останки отъ църква “св. Варвара”, а не св. Варваръ. Основателно Радченко счита това житие апокрифно (Archiv fuer slav. Philologie XXII, s. 594). Трудно е да се установи, кога е живѣлъ св. Варваръ. Той не може да се отнесе къмъ половината на XIV в., защото въ 1355 г. българитѣ на Търновската църква вече се ползували отъ мирото на тоя свѣтия, както се вижда отъ писмото на цариградския патриархъ Калистъ отъ м. декември 1355 година (Acta Patriarch. Constant. I, 441). При това въ това писмо нѣма нито намекъ, че св. Варваръ билъ неотдавнашенъ свѣтия; напротивъ, патриархътъ, изглежда, го отнася въ далечна древность, като го споменува наредъ съ св. великомѫченика Димитрия Солунски Acta Patr. I, 441). Hѣмa основание да се отъждествява Теодосий отъ житието съ Теодосия Търновски, понеже, както и Радченко твърди, послѣдниятъ никога не е дѣйствувалъ въ Охридския диоцезъ и изобщо малко общение е имало въ XIV в. между Охридската и Търновската църкви. Ако авторътъ на житието дѣйствително е разбиралъ Теодосия Търновски, то той допустналъ една лишна историческа невѣрность.

Ако отъждествимъ св. Варваръ на това житие съ св. Варваръ на панегирика на К. Мкрополита, който е живѣлъ въ врѣмето на императора Михаилъ II Травла (820-829), то споменатиятъ въ житието архиепископъ Тома е митично лице или пъкъ, може би, житиеписецътъ погрѣшно е отнесълъ живота на св. Варваръ къмъ по късно врѣме и поставилъ за дѣйствуваще лице дѣйствително сѫществувалия нѣкога архиепископъ Тома. Вж. и Радченко, цит. стр. 588, гдѣто се изтъква, че ролята на архиепископа Тома въ житието е немотивирана и декоративна, именно такава, каквато и у К. Акрополита има пресвитерътъ.

До като не се намѣрятъ достовѣрни данни, въпросътъ за сѫществуването на архиепископа Тома ще стои откритъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]