Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

 

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Граници и епархии на Охридския диоцезъ отъ 1018 го д. до падането на Охрид подъ сърбитѣ.

 

1. При императора Василия II

 

Епархии:  1. Охридска;   2. Костурска;   3. Главенишка;  

                 4. Мъгленска;   5. Битолска;   6. Струмишка.

А.

 

Отъ 1018 год. до м. май 1020 г. Охридскиятъ диоцезъ е обхващалъ почти цѣлата западна половина на Балканския полуостровъ. Той се простиралъ на длъжъ отъ границитѣ на Тесалия до Дунава (на сѣверъ отъ Фрушка планина), а на ширъ отъ Рила пл. до Адриатичееко море. Централна епархия е била Охридската. На югъ отъ нея се простирала Костурската епархия. Между Воюса и Адриатическото море около Авлонсккя заливъ се намирала Главенишката епархия. На югъ отъ Костуръ се простирала Сервийската епархия, съ която Охридскиятъ диоцезъ се спускалъ въ долината на р. Бистрица до самитѣ тесалийски граници. На изтокъ отъ тѣзи епархии, границата на диоцеза е минавала въ Мъгленскага епархия, която е обхващала източнитѣ склонове на срѣдно-македонскитѣ планини по тѣхния спускъ къмъ Солунското поле. По нататъкъ границата е прѣминавала р. Вардаръ въ източна Македония и, като се подигала на сѣверъ, обхващала Струмишката епархия, която е граничела при водопада на р. Струма съ диоцеза на цариградския патриархъ. На сѣверъ отъ Струмишката епархия се простирали Морозвиздската и Велбуждската епархии. Послѣдната е минавала р. Струма, и се допирала до Срѣдечката епархия, която е заемала Софийското поле, Знеполе, Суковския край и сегашния Пиротъ. [1] Между Охридската и Морозвиздската епархии се намирала Пелагонийската, въ Пелагонийското поле до дѣсния брѣгъ на р. Вардаръ. Отъ Срѣдечката епархия границата е вървъла на сѣверо-западъ къмъ Нишката епархия и на сѣверъ отъ нея по Браничевската епархия къмъ Дунава. Нишката и Браничевската епархии сѫ граничели съ Видинската область, която е оставала подъ властьта на цариградския патриархъ. Дунавската граница се удължавала съ Белградската епархия, която се допирала до най-крайната сѣверна епархия — Срѣмската. Послѣдната е минавала р. Сава и се простирала до Дунава на сѣверъ отъ Фрушка планина. Слѣдъ това границата се спускала къмъ югъ успоредно на р. Дрина. Тукъ Призрѣнската епархия е опрѣдѣляла западната граница на диоцеза, задъ която се намирали независими сръбски жупанства. Скопската и Липлянската епархии сѫ оставали вѫтрѣ въ диоцеза.

 

1. Новаковић, Глас. 76, стр. 32.

 

163

 

Отъ м. Май 1020 г. до 1025 г. сѣверната граница на диоцеза е вървѣла и на изтокъ отъ Браническата епархия по сегашния български брѣгъ на Дунава прѣзъ Видинъ и отвѫдъ Дръстъръ. Отъ тукъ границата се спускала на югозападъ, като обхващала Дръстърската и Видинската епархии и се сливала съ границитѣ на Срѣдечката епархия. Сѫщо и западната граница на диоцеза е вървѣла значително навѫтрѣ въ Илирия, отъ брѣга подъ Драчъ до епирския брѣгъ срѣщу Корфу, като е обхващала Епиръ, Албания и Рашката область. Тукъ се простирали епископиитѣ: Рашка, Орейска, Чернишка и Химарска, сѫщо и епископиитѣ, отнети отъ вѣдомството на навпактския митрополитъ: Янинска, Дринополска, Петърска и Козилска. На изтокъ границата се движела по Солунското поле, обхващайки Верийската и Сервийската епархии.

 

На съврѣмененъ географски езикъ казано, въ диоцеза на Охридската архиепископия при Василия Българоубиецъ сѫ влизали сѣверна и западна България (до войната въ 1912/1913 г.) (Силистренски, Русенски, Търновски, Плѣвенски, Вратчански, Видински, Софийски и Кюстендилски окрѫзи) цѣла Сърбия (до войната въ 1912/1913 г.), Стара Сърбия, Албания безъ Драчъ и Шкодра, Епиръ, Македония (безъ Солунско и областитѣ на югъ отъ Демиръ-капия при р. Вардаръ и по срѣдното и южното течение на р. Струма).

 

Цѣлиятъ диоцезъ се раздѣлялъ на 31 епархии.

 

1) Охридската била подъ прѣката власть на архиепископа. Тя е заемала басейнитѣ на Охридското и Прѣспанското езера, долината на р. Дримъ близо до края на неговото сѣверно течение и Кичевско. Въ нея сѫ влизали: Охридъ, Прѣспа, Мокра и Кичево.

 

Охридъ (по гръцкото произношение Ахрида), столица на българския царь Самуила и неговитѣ приемници до 1018 г., въ македонско и римско врѣме се наричалъ Лихнида и до 4-й в. сл. Хр. билъ столица на римския илирийски епархъ, а въ илирийско врѣме — Дасарипа или Дасарита, която била столица на илирийското племе дасарети. [1] Лихнидската епископия е била основана, навѣрно, още въ първитѣ векове на християнството. Папа Геласий с изпратилъ писмо на лихнидския епископъ Лаврентий

 

1. Дюканжевъ каталогъ у Гелцера Der Patr. v. Achr., 6. Д-ръ А. Иширковъ, Охридско езеро и гр. Охридъ 1915 г., стр. 15. Споредъ Е. Спространовъ, Лихнида се намиралъ на хълма надъ мѣстностьта Гѫбавци, между Охридъ и Струга, а при сегашния Охридъ имало незначително римско селище (Славянски гласъ, кн. 4, 1905 г., стр. 150-153). Лихнида е почнала да отпада, слѣдъ като Охридъ е станать столица на Западното българско царство (стр. 153). Основания му служатъ слѣднитѣ съображения : 1) Via Ignatia е минавалъ не прѣзъ Охридъ, а прѣзъ мѣстностьта Гѫбавци ; 2) Св. Еразмъ, на чието име има църквичка до мѣстностьта Гѫбавци, се нарича въ

 

164

 

(ad Laurentium de Lignido episcopum), като му внушавзлъ да приеме рѣшението на Халкидонския вселенски съборъ (въ V-й в.) [1]. Легатитѣ на папа Ормуздъ (514-523), изпратени въ Цариградъ въ 519 г. по поводъ енотикона на патриарха Акакия, въ второто си писмо до папата съобщаватъ, че то е написано “ante triginta miliaria a Lignido”. [2] Въ третото си съобщение тѣ вече пишатъ че сѫ пристигнали въ Лихнида (Lignidum), гдѣто градскиятъ епископъ ги приель достойно [3]. У Иерокла е поставенъ въ Новия Епиръ, чиято митрополия билъ гр. Дирахий (Драчъ) [4]. Архиеп. Димитъръ Хоматианъ пъкъ нарича Лихнида [5]. Отъ половината на XII вѣкъ Охридъ билъ нареченъ и

 

 

славянската му служба (рѫкописъ отъ 1435 г.) лихнидски, а въ службата на Св. Климента, намираща се въ сѫщия миней, Климентъ се нарича охридски; 3) охридскитѣ гръцки митрополити се изричали за означение, че нѣкога сѫ сѫществували два съседни града Охридъ и Лихнида. Противъ това мнѣние говори прѣди всичко фактътъ, че въ Охридъ има много паметници отъ добългарската епоха, а въ мѣстностьта Гѫбавци нѣма такива. Еразмъ и Климентъ сѫ наричани различно, защото първиятъ е живѣлъ въ римско врѣме, когато градътъ, въ чиято околность той се подвизавалъ, се наричалъ Лихнида, а Климентъ — въ българска епоха, когато името Лихнида вече е изчезнало. Названието пъкъ въ титула на охридскитѣ митрополити не говори още, че е имало два съсѣдни града, тъй като въ титула на охридскитѣ архиепископи се срѣща и , и при това формата е подобна на формитѣ , въ които никой не вижда указание за два града. Тѣ сѫ pluralia tantum съ единично значение. Названието Охридъ ще да се явило още въ IX в. То се срѣща въ 879 г , обаче се утвърдило едвамъ, когато Самуилъ е прѣнесълъ столицата си въ Охридъ. Въ славянското житие на св. Наума отъ 3-то десетилетие на Х в. Охридското езеро се нарича Бѣло езеро: (Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 52), съотвѣтно на гръцкото название (свътло езеро отъ –  свѣтилникъ, свѣтълъ). Навѣрно, и градътъ се наричалъ Бѣли градъ или Белица, както сега се наричатъ двѣ съседни села. Какъ се е образувало името “Охридъ”, трудно е да се отгатне. Фалмерайеръ и Ханъ, основавайки се на топографията на гр. Охридъ, виждатъ съчетани двѣ етимологични части: възклицание “О” и старобългарското сѫществително , което значи ридъ. Това като че се потвърждава и отъ народното прѣдание, споредъ което, когато царь Саму-

 

1. Rad, XLH, 64, заб. 2.    2. ibid., стр. 63.    3. pag. cit.

 

4. Synecdemus, у Const. Porphyrogonetus, De Thematibus стр. 393.

 

5. Г. Баласчевъ. Климентъ епископъ словенски, стр., k,s.

 

165

 

Първа Юстиниана въ противовѣсъ на Кипъръ, който се наричалъ Втора Юстиниана и Картагенъ – Трета Юстиниана [1].

 

Охридъ е разположенъ на сѣверозападния брѣгъ на Охридското езеро. Сѫщото мѣстоположение той е ималъ и въ XI вѣкъ, както се вижда отъ описанието на Кедрина за него. [2] Арабскиятъ географъ Идрисъ (въ 1153 г.) го описва като градъ прочутъ съ своитѣ здания и търговия [3]. Осемъ векове той билъ духовенъ центъръ, отначало на българи, сърби и албанци, после само на българи и албанци. За всѣки българинъ тоя градъ е свещенъ. Въ него почиватъ мощитѣ на Св. Климентъ, първия славянобългарски епископъ, а въ монастиря Св. Наумъ на южния брѣгъ на Охридското езеро — мощитѣ на сътрудника на Св. Климента, Наума.

 

Прѣспа била другата по-стара столица на царь Самуила и се намирала на едноименото езеро. Сега на нейнитѣ развалини се намира селото Ахилъ, по името на църквата “св. Ахилъ” на едноименния островъ въ малкото Преспанско езеро. [4] Преспа сега се нарича целата область на Преспанскитѣ езера, която се дели на Горна Преспа и Долна Преспа.

 

 

илъ видѣлъ красивото мѣстоположение на гр. Лихнида, дошълъ въ възторгъ и възкликналъ “О, що ридъ!” Но по-вѣроятно е, че това име е произлязло отъ сливането на думитѣ (оня ридъ), както Истанболъ отъ e . Е. Спространовъ твърди, че хълмътъ, гдѣто сега е Охридъ, въ илирийско врѣме се наричалъ Лукрида и че отъ това име сѫ произлезли “Лихнида” и “Охридъ”. (Слав. гласъ 1903 г., кн. lv, стр. 115). Но, по всѣка вѣроятность, гора Лукрида, се е намирала не въ Охридско, а нѣйдѣ въ антиохийската область, отъ кѫдѣто Еразмъ е произхождалъ, понеже въ службата се възпѣватъ Антиохия, ливанскитѣ мѣстности, а не е указанъ нито единъ топографски признакъ на охридскитѣ мѣстности, напр. струитѣ на езерото, които, несъмнено, щѣли да намѣрятъ отзвуци въ струнитѣ на пѣвеца, ако възпѣваната отъ него Лукрида е била при Охридското езеро. Славянскиятъ произходъ на името “Охридъ” се удостоверява и отъ това, че едно село въ Кутловишката околия (сѣверозападна България) носи името “Охридъ”. Шлумбергеръ пъкъ произволно произвежда това име отъ думата ahar (дворецъ, царска резиденция), която той счита славянска, а е турска, каквато не можела да се яви у македонския българинъ въ Х. в. (Lepopee Byzantine, t. II, 360, заб. 1).

 

1. Codinus, De officiis, стр. 105.

 

2. Migne, t. 122, col. 201.

 

3. P. Matcovic, Putovanja po balkanskom poluotoky (Rad XLII, 112).

 

4. Милюковъ въ Извѣстiя Русскаго археол. инст. въ К-лѣ 1899 г., IV, вып. 1, стр. 46.

 

166

 

, по свидѣтелството на архиеп. Теофилактъ, е влизалъ въ Охридската тема [1]. Сѫщо и въ писмото си до видинския епископъ той прѣдставлява мокренцитѣ за съсѣди на Охридъ [2]. Посетнѣ, областьта почнала да се нарича Мокра, както се казва тя и сега. Въ противиположность на съсѣдната, на ю. и., Суха гора, планинскиятъ гребенъ задъ западния брѣгъ на Охридското езеро се нарича Мокра планина, на западъ отъ което, при изворитѣ на р. Шкумба, има покрайнина сѫщо Мокра съ двѣ села Манастирецъ-Мокра и Величанъ-Мокра [3]. Има и потокъ Мокра, който се влива въ р. Дримъ надъ монастиря Св. Наумъ [4]. За градъ Мокра въ старитѣ паметници не се споменува. Навѣрно, това название се употрѣбявало, както и сега, за означение на цѣлата мѣстность.

 

или Кичево, както се изговаря сега, се намира на сѣвероизтокъ отъ Охридъ при изворитѣ на р. Велика, притокъ на р. Трѣска, вливаща се въ р. Вардаръ. Архиепископъ Теофилактъ го нарича [5], a Георги Акрополитъ , [6].

 

2) Костурска съ Костуръ, , Колония, Воюса, Мора и Дѣволъ.

 

Костуръ е разположенъ на сѣверозападния брѣгъ на едноименното езеро въ югозападна Македония. Той получилъ своето название, споредъ Ана Комнина, отъ гръцката дума [7] (крѣпость). Арабскиятъ географь Идрисъ, като опрѣдѣля пѫтя отъ Авлона до Костуръ за четири дни, счита Костуръ градъ приятенъ, богатъ, разположенъ на височина при езерото [8]. По честь Костуръ е заемалъ първо мѣсто слѣдъ Охридъ въ диоцеза на архиепископията. Отъ XIII-й в. нейниятъ епископъ се наричалъ (първопрѣстолникъ) на архиепископията, както Кесария  въ Цариградския диоцезъ, Тиръ въ Антиохийския, Тамазия въ Кипърската архиепископия, Владимиръ на Волинъ въ Галичката митрополия [9].

 

(или ) е костурската мѣстность Корешча на сѣверъ отъ Костуръ съ 15 български села, между които Кономлади, Желево, Смърдешъ, Дѫмбени [10].

 

1. Migne, t. 126, col. 484:

 

2. ibid., col. 337:

 

3. Йор. Ивановъ, Списание на Българската академия на наукитѣ, кн. 1, 1911, стр. 101.    4. ib. pag. cit.

 

5. Migne, t. 126, col. 416.   6. Migne, t. 140, col. 1161 и 1169.    7. Migne, t. 131, col. 445.

 

8. P. Matcovic, Putovanija, Rad XLII, 87.

 

9. Gelzer, Byzant. Zeits. II, 48 и 49.

 

10. Йор. Ивановъ Списание на Българ. академия на наукитѣ, 1911, кн. 1, стр. 102.

 

167

 

, идентично съ , се намиралъ въ планинската мѣстность Колоня, на югъ отъ Костуръ до изворитѣ на р. Осумъ или, може би, въ главното селище на мѣстностьта Колоня, Херчекъ [1]. За гр. Колоня споменуватъ Кедринъ [2], и Ана Комнина [3], но Пахимеръ Кантакузинъ и импер. Алексий III говорятъ за область Колоня [4].

 

Воюса или Воюца . Имайки прѣдъ видъ, че въ хрисовула понѣкога се причисляватъ къмъ епископиитѣ и области (напр. , по всѣка вѣроятность, и Воюса била область по р. Воюса, близо до Колоня съ граници Грамосъ, Смолка, Самарина [5].

 

не се знае мѣстонахождението му. [6]

 

Дѣволъ билъ единъ отъ тѣзи градове, които били дадени на Св. Климента отъ князь Бориса. [7] Тамъ Св. Климентъ е основалъ епископия. Дѣйствуващиятъ въ първата половина на Х в. дѣволски епископъ Марко, ученикъ на Св. Климента, въ житието на св. Наума е нареченъ . [8]

 

Дѣволъ се наричатъ рѣка, областъ, и градъ. Рѣката Дѣволъ извира отъ Суха-гора, тече прѣзъ Албания и, слѣдъ като се съедини съ р. Осумъ, подъ името Семени или Ергентъ, се влива въ Адриатическо море. Областьта Дѣволь започва отъ южния брѣгъ на Прѣспанскитѣ езера и прѣзъ ръка Дѣволъ се простира къмъ планината Грамосъ на западъ отъ Костуръ и къмъ южнитѣ краища на Охридското езеро. [9] Тя се дѣлѣла на Голѣмъ и

 

1. Новаковичъ Глас Српске крал. академиjе, 1908, кн. 76, стр. 10.

 

2. Migne, t. 122, col. 208:

 

3. Migne, t. 131, col. 913:

 

4. Вж. Gelzer, Byzant. Zeits. II, 49.

 

5. Глас Срп. крал. академ. 1908, кн. 76, стр. 11.

 

6. Новаковичъ го сближава съ корчанската планина и рѣка Морава и съ селото (Емборе). (Глас Српске крал. акад. кн. 76, стр. 11), но произволно, понеже името Морава правилно се прѣдавало на гръцки езикъ ( или ) а пъкъ произлиза не отъ , а отъ (търговия) (вж. Йорд. Ивановъ, цит. съч. 102).

 

7. Migne, t. 126, col. 1224, Vita St. dementis:

 

8. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 54. Подъ останалитѣ трима словѣнски епископи житиеписецътъ разбира, навѣрно, Методий, Климента и Константина.

 

9. Новаковић, Први основе словенсне книжевности мећу балканским словенима, стр. 69.

 

168

 

Малъкъ Дѣволъ. Голѣмъ Дѣволъ е обхващалъ полето, което се намира на западъ и сѣверъ отъ Корча и на югъ отъ Маликъ и Звиринското езеро. Малъкъ Дѣволъ се простиралъ по горното течение на р. Дѣволъ, отъ югъ къмъ сѣверъ, право къмъ Прѣспанскитѣ езера, гдѣто сега се намира с. Биглища и Божиградъ. Въ срѣдата между двѣтѣ области ще да се намирали градоветѣ Голѣмь и Малъкъ Дѣволъ. [1] Въ областьта Голѣмъ Дѣволъ, на пѫтя отъ Корча за Охридъ, между Маликъ и Дяволската котловина, се намира село Звѣзда, което, несъмнѣно, е остатъкъ отъ славянското название на Селасфоръ, съ което име по-сетнѣ се наричала Дѣволската епархия. При това село ще да се намиралъ гр. Голѣмъ Дѣволъ.

 

Гр. Малъкъ Дѣволъ, може би, се намиралъ при гр. Биглища (на изтокъ отъ Корча) или пъкъ въ с. Божиградъ. На бившия архирейски намѣстннкъ въ Рѣсенъ икономъ Тръпче Поповски, стари хора сѫ разказвали, че Биглища билъ сѣдалище на епископъ съ титулъ “биглишки епископъ”, който зависѣлъ отъ по-висока духовна власть въ Дѣволъ. [2] При разкопкитѣ, въ врѣме на ремонта на биглишкото правителствено здание, били намѣрени много старини, отъ които може да се прѣдполага, че това здание било епископски домъ. Сѫщо и въ Божиградъ е имало много дворове съ разни старини. За Дѣволъ (като область ли или градъ, не е ясно) споменувать мнозина византийски писатели (Скилица, Кедринъ, Г. Акрополитъ, Ана Комнина). Въ хрисовула на царь Ивана Асѣна II за привилегиитѣ на дубровничанитѣ четемъ, че тѣ сѫ имали право да търгуватъ свободно и въ . [3]

 

3) Главенишка съ градоветѣ Главеница, Канина и Неанискъ.

 

Главеница била третото мѣсто за почивка, отредено отъ князъ Бориса на Св. Климента. [4] Въ писмото си до Михаила Пантехна Теофилактъ я опръдѣля като страна, която се намирала на противоположна посока отъ Видинъ и Сланина [5]. Сѫщо и

 

1. Migne, t. 140, col. 1192, заб. д; Новаковић, Първи основе слов. книжев., 70-71. Златарски различава само единъ градъ Дѣволъ — крѣпость на р. Дѣволъ, при с. Гостима, въ сѣв. поли на пл. Томоритъ (Църковенъ Вѣстникъ, 1923 г., бр, 44, стр. 4)

 

2. В. Вѣсти”, екзарх. органъ въ Цариградъ, 1912 г., № 15, 4-й о/ври, статия “Гр. Биглища”. Икономъ Поповски прѣдполага, че въ с. Божиградъ е било училището на Св. Климентъ Охридски съ 3,500 ученици.

 

3. Минало, кн. 7 и 8, стр. 266.

 

4. Migne, t. 126, col. 1224, Vita St. Clementis

 

5. ibid, col 321:

 

169

 

Хоматианъ споменува за монастиръ “Св Димитъръ” въ назначителното , което е далъ на игумена на тоя монастиръ. [1] Освѣнъ българското название “Главеница”, тоя градъ е ималъ и съотвѣтно гръцко име или , макаръ че то по-рѣдко се употрѣбявало и то само отъ гръцкия висшъ клиръ слѣдъ половината на XII в. Въ краткото житие на Св. Климента отъ Хоматиана четемъ: . [2] И въ славянския му прѣводъ: . [3]

 

Както самото мѣсто, що заема Главенишката епархия въ хрисовула на импер. Василия, тъй и равенството ѝ по икономически права съ Охридската епархия показватъ, че тя била една отъ първостепеннитѣ епископии. Сега нѣма никакви слѣди отъ катедралния ѝ градъ и не се знае точно, гдѣ се намиралъ, но, несъмнѣно, той се намиралъ въ сегашна Албания, близо до Канина и Авлона. [4] Ана Комнина разказва, че въ 1108 тод., въ врѣме на войната между норманитѣ и гърцитѣ, византийскиятъ военачалникъ Кантакузинъ е тръгналъ отъ Дѣволъ за Главеница. По пѫтя той е обсадилъ крѣпостьта Милъ, на дѣсния брѣгъ на р. Воюса. Обаче, норманитѣ, които се намирали на другия брѣгъ на р. Воюса, сѫ узнали за обсадата на тая крѣпость и сѫ на-

 

1. Pitra, VII, 569.

 

2. Баласчевъ, Климентъ епископъ словенски, стр. кs и кз.

 

3. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 62. Гръцкитѣ писатели, у които собствено то се срѣща най-вече, различно пишатъ това име: . Новаковичъ приема за вѣрна формата Главѣница, а Йор. Ивановъ — Главница. По всѣка въроятность, българитѣ сѫ го изговаряли Главеница, както е въ пространното, по-раншно, житие на Св. Климента. То се образувало отъ прилагателното главѣнъ (произведено отъ сѫществ. глава) и умалителната наставка ица.

 

4. Изслѣдвачитѣ сѫ търсили Главеница въ различни мѣста: Григоровичъ въ охридското село Издеглаве (Очеркъ путеш. по Европ. Турцiи, 2 изд. 405-406); Пуквиль въ Епиръ при градчето Коница, на съверъ отъ Янина (Voyage de la Grece, I, ed. deuxieme. p. 221); Голубинскiй въ Лингета или Глосса на Акрокеравнийския п-въ въ южна Албания (Кр. оч. ист. прав. церк. стр. 60); Дриновъ сѫщо тамъ (Период. Сп. VII, стр. 5); Новаковичъ въ Епиръ, при с. Гоменица срѣщу о. Корфу, като счита, че Главеница била пристанище на Янина, както Драчъ за Охридъ (Глас Српске крал. акад. кн. 76, стр. 15), безъ да вземе прѣдъ видъ, че при такъво мѣстоположение на Главеница, гр. Канина, не би ѝ билъ подвѣдомственъ, понеже щѣлъ да бѫде отдѣленъ отъ нея чрѣзъ три епархии, намиращи се между Янина и него: Химарска, Дринополска и Ботротска.

 

170

 

паднали византийската войска съ викове. Византийцитѣ, изплашени, се впуснали да бѣгатъ, а Кантакузинъ, като не успѣлъ да дойде въ Главеница, е разположилъ своя лагеръ на лѣвия брѣгъ на р. Харзанъ. Възъ основа на това извѣстие Главеница трѣбва да се търси на западъ, на лѣво отъ р. Воюса. [1] Още по точно се опрѣдѣля мѣстоположението на Главеница въ съобщението на Ана Комнина, че въ 1081 г. Робертъ Гвискаръ, плавайки съ флотата си по Адриатическо море, се съединилъ съ сина си Боемунда въ Ботротъ (сега Бутринто срѣщу сѣверния край на о. Корфу въ Епиръ) и заедно тръгнали на сѣверъ, съ прицѣль Драчъ. Като завладѣли Авлона и минали Корифо, при носа Глоса , [2] тѣ прѣтърпѣли корабокрушение отъ буря. Спасилитѣ се прѣкарали седемь дни въ Главеница, гдѣто сѫ очаквали пристигането на останалитѣ въ Бриндизи войници.

[3] Тукъ ясно се отбѣлѣзва, че Главеница се намирала близo до мѣстото на корабокрушението — носъ Глоса и Авлонския заливъ, т. е. близо до морето. Сѫщо и титулътъ на главенишкия епископъ (въ показва ясно, че, както и да се разбира съюзътъ — въ смисълъ “или” (тъждество) или въ смисълъ “и”. Главенишката область съставлявала, ако не самия Акрокеравнийски полуостровъ, то непрѣмѣнно съсѣдната му мѣстность около Авлонския заливъ. [4] За това говори още и обстоятелството, че въ посетнѣшно врѣме Главеница била съединявана въ една епархия ту съ Авлона, ту съ Бѣлгградъ (Бератъ). Въ 1287 г. се споменува episcopis Аvellonensis et glavinicensis. [5] Навѣрно, гр. Главеница се намиралъ близо до монастира “св. Димитъръ”, устроенъ още отъ Св. Климента Охридски, при р. Гѫница, лѣвъ притокъ на р. Семени. [6]

 

Канина сега е градче, на югозападъ отъ Авлона, недалече отъ адриатическия брѣгъ. Ана Комнина често го споменува въ съсѣдство съ Авлона. Старото название на Канина било Илирикъ. Въ единъ списъкъ на охридскитѣ епархии се чете . [7] И коментаторътъ на Константина Порфирогенетъ счита старо название на Канина. [8] Канина,

 

1. Migne, t. 131, кн. XIII, col. 909 и 972.    2. Ibid, кн. III, col. 320.    3. Ibid., col. 321.

 

4. Вж. Йoр. Ивановъ, Списание на Българ. акад. на наукитѣ, 1911, кн. 1-ва, 106.    5. ibid., стр. 108.

 

6. Вж. Златарски, Църковенъ Вѣстникъ, 1923 г., бр. 44, стр. 5.

 

7. Byzan. Zeitchr. II, 50.

 

8. De Thematibus, стр. 280.

 

171

 

се споменува у Пахимера като градъ при р. Воюса. [1] На пѫтешественика Пуквиля сѫ указвали до Авлона развалини, които сѫ наричали крѣпость на Канина. [2]

 

Неанискъ. Въ Бератско и Авлонско сега нѣма нито едно име, що да подсѣща за тоя градъ.

 

4) Мъгленска, съ мѣстата Мъгленъ, Просѣкъ, Морихово, Сетина, Острово и Заодрия

 

Мъгленъ. билъ градъ, който сега не сѫществува. Той се намиралъ недалече отъ градчето Нотия, на с. и. отъ днешния Воденъ. Сега Мъгленъ се нарича планинската мѣстность, разположена на изтокъ отъ Битоля и планината Нидже, на сѣверъ отъ Воденъ. За Мъгленска область споменува Кедринъ. [3] Той споменува сѫщо и за крѣпостьта Нотия като съсѣдна на Мъгленъ, . [4] И Ана Комнина поставя Мъгленъ до Воденъ. [5]

 

Просѣкъ. се намиралъ въ планинската тѣснина Демиръ-Капи (Желѣзни врата) на р. Вардаръ. Въ началото на 13-й вѣкъ той билъ силна крѣпость на българския деспотъ Стрѣзъ. Споредъ описанието на Никита Хониата, Просѣкъ билъ крѣпость върху скалитѣ на вардарскитѣ тѣснини и билъ защитенъ съ грамадни каменни стѣни, скопчени една съ друга и окрѫжени отъ дълбокия Вардаръ. Къмъ крѣпостьта е водѣлъ само единъ тѣсенъ и стръменъ проходъ. [6] За него говорятъ Кедринъ [7], Акрополитъ [8], Ефремий [9], архиеп. Хоматианъ, въ чието врѣме той билъ подъ ведомството на струмишкия епископъ. [10] Просѣкъ се споменува и въ 1308 г. [11]

 

Морихово. Сега съ това име сѫществува область на изтокъ отъ Битоля на р. Черна.

 

Сетина. се намирала нѣгдѣ на изтокъ отъ Мъгленъ. [12]

 

1. Ed. Bonae, I, 510:

 

2. Voyage de la Grece т. III, 63.

 

3. Migne, t. 122, col. 193:

 

4. ibid., col. 196.    5. Migne, t. 131, col. 405.

 

6. Ed. Bonae, 666:

 

7. Migne, t. 122, col. 201.    8. Migne, t. 140, col. 1089.

 

9. Euphraemius, стр. 263.

 

10. Pitra VII, col. 533 и 536.

 

11. Новаковић, Глас српске кралске акад , кн. 76, стр. 18.

 

12. Шафарикъ пъкъ погрѣшно я считалъ крѣпость на р. Мѣста. (Славянскiя древности, II, I, 372).

 

172

 

Сега има село Сетина на самия изходъ отъ Морихово въ Битолското поле, малко на изтокъ отъ Крушоградъ. Сетина се споменува отъ Кедрина като българска крѣпость и столица, гдѣто между българския царь Иванъ Владиславъ и Василия Българоубиецъ е станала сѫдбоносна битка. [1]

 

Острово. сега е село при едноименното езеро, на югъ отъ Мъгленъ и на западъ отъ Воденъ. До дѣлежа на Македония въ 1913 г. то влизаше въ Охридската епархия.

 

Заодрия сега не сѫществува. Споредъ Йор. Ивановъ, името е славянска форма на , (отъ древния градъ между градоветѣ Верия и Воденъ) и се намирала на югъ отъ Островското езеро, а самата Островска рѣка е стариятъ . [2] У Иерокла въ областьта Първа Македония сѫ поставени градоветѣ . [3] Затова мнѣнието на Йор. Ивановъ е правдоподобно.

 

5) Битолска съ Пелагония, Прилѣпъ и Велесъ.

 

Битоля , въ най-старо врѣме наричана Ираклия , се намира на югоизтокъ отъ Охридъ, на Via Ignatia и р. Драгоръ, притокъ на р. Черна. Названието “Битоля” произлиза отъ “обитель”, на която съответствува турското название “Манастиръ”. Въ хрисовула е употрѣбено и класическото название на битолската область , което Димица произвежда отъ името на сина на Аксия, Пелагонъ. [4] и сѫ употрѣбени за означение на едно и сѫщо мѣсто. Това се вижда отъ обстоятелството, че за другитѣ епархии епископскиятъ градъ се поставя на първо мѣсго при изброяването на епархиалнитѣ градове , а тукъ изброяването на започва съ Пелагония. [5] Още Кедринъ говори за Битоля като за градъ, гдѣто синътъ на Самуила, царь Гавриилъ Романъ е ималъ палати: [6]

 

Въ канцеларията на Охр. архиепископия тази епархия се наричала всѣкога Пелагонийска. Пелагония се споменува у Ие-

 

1. Migne, t. 122, col. 200:

 

2. Списание на Българ. акад. на наукитѣ I, стр. 109.

 

3. у Const. Porphyr. De Thematibus, 391. Новаковичъ я търси на югозападъ отъ Костурското езеро при върха Одра, но тамъ била Костурска епархия.

 

4. , I, 276.

 

5. Gelzer, Byzant. Zeitschrift, II, s. 51.

 

6. Migne, t. 122, col. 193. Съ това се опровергава мнѣнието на Новаковича, че епископското седалище било въ Буковския монастирь до Битоля, която въ срѣднитѣ вѣкове ужъ била малко селище и слѣдъ това се развила въ градъ, избранъ въ XV в. отъ турцитѣ за стратегиченъ пунктъ въ Македония (Глас Српске крал акад., кн. 76, стр. 21).

 

173

 

рокла като съставна часть на епархията Втора Македония [1], сѫщо и у посетнѣшнитѣ византийски писатели. [2]

 

Прилѣпъ. значителенъ български градъ въ западна Македония, на сѣвероизтокъ отъ Битоля. Споменува се у Кедрина [3], Акрополита [4], Хоматиана. [5]

 

сега не сѫществува. Навѣрно, тя се намирала между Битоля и р. Вардаръ, може би, при сегашното помашко село Дебрище, на пѫтя отъ Прилѣпъ за Кичево, на р. Блато, притокъ на р. Черна. [6]

 

Велесъ, на р. Вардаръ, се споменува у Акрополита [7] и у други. Думата “Велесъ” е измѣнена форма на илирийското название ( = мостъ). [8]

 

6) Струмишка съ градоветѣ Струмица, Радовишъ и . Тя се простирала по горното течение на р. Струмица и малко се разширявала къмъ югъ съ долината на Крива Лакавица. [9]

 

Струмица (наричана въ канцелариитѣ на Охридската архиепископия и Цариградската патриаршия още и ) се намира на р. Струмица, притокъ на р. Струма. Като пограниченъ съ гръцкия елементъ, тоя градъ често се споменува у византийскитѣ писатели. [10]

 

1. Synecdemus, ed Bonnae, 391.

 

2. Const. Porphyr. De Thematibus, стр. 50, гдѣто и се отнасятъ къмъ Македония; Г. Акрополитъ, Migne, t. 140, col. 1089; Euphraemius, 345.

 

3. Migne, t. 122, col. 193.

 

4. Migne, 140, col. 1168.

 

5. Pitra, VII, col. 575.

 

6. За Йор. Ивановъ, (Спис. Бълг. акад. науки, 1911 г. кн. I, стр. 110) Дебрище, сир. и , е славянска форма отъ , старогръцко название на една пелагонийска покрайнина, напоявана отъ притоцитѣ на р. Еригонъ (сега р. Черна). Новаковичъ отъждествява съ сегашния гр. Дебъръ (Глас Српске крал. акад. Кн. 76, стр. 22), но безъ основание, понеже Дебъръ се наричалъ но никога . При това Кичево, което дѣли Дебъръ отъ Битоля, влизало, както знаемъ, въ Охрид. епархия, и, слѣдов., Пелагонийската епархия свършвала къмъ сѣверозападъ между Кичево и Прилѣпъ. Гелцеръ пъкъ търси въ споменувана отъ Кантакузина (I, 428) (Byz. ZeitSch. II, s., 52), обаче не опрѣдѣля, коя мѣстность разбира подъ .

 

7. Migne, t. 140, col. 1105.

 

8. Сырку, Описанiе турецкой имперiи, указатель, стр. 113.

 

9. Новаковић, Глас. Српске крал. Акад., кн. 76, стр. 22-23.

 

10. Кедринъ у Migne, t. 122, col 200; Никита Хониатъ (Ed. Bonnae, 665) нарича я столица на българския деспотъ Хриза, Никифоръ Григора (Ed. Bonnae, I, 379), Euphraemius, 263.

 

174

 

Радовишъ е градче, на половинъ пѫтъ между Щипъ и Струмица.

 

(Конечъ) се намиралъ въ долината на Крива Лакавица, на сѣверозападъ отъ Струмица. Тамъ сега има Конечка планина, р. Конеча и монастиръ Конечки [1], сѫщо и с. Конче.

 

 

1. Новаковић, Глас. српске крал. акад. стр. 76, стр. 23.

 

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]