Иван Снѣгаровъ

История на Охридската Архиепископия. Том 1.

II. Византийска епоха. (1018 - 1334).

ТРЕТА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия отъ възстановлението на Второто българско царство до падането на Охридъ подъ сърбитѣ. (1185-1334).

3. При българския царь Иванъ Асѣнъ II

Охридската архиепископия е изгубила своето първостепенно значение въ Балк. полуостровъ слѣдъ Клокотнишката битка въ 1230 година, когато българскиятъ царь Иванъ Асѣнъ II е плѣнилъ

142

епирския царь Теодоръ и завладѣлъ всичкитѣ му земи заедно съ гр. Охридъ, като поставилъ своя зетъ Мануила, братъ на Теодора, за свой васаленъ владѣтель на Солунъ и Епиръ [1]. Тя била заставена да отстѫпи своето мѣсто на Търновската архиепископия. Ако е запазила още извѣстенъ блѣсъкъ отъ прѣдишното си величие, тя дължела това само на своя великъ архиепископъ Димитъръ Хоматианъ. Въ писмата на Хоматиана има указания, че и въ това врѣме сѫдебната му компетенция още високо се цѣнѣла и вънъ отъ диоцеза му, поне до възстановлението на властьта на никейския патриархъ въ Епирското деспотство. Дори жителитѣ на Солунъ сѫ я поставяли по-горѣ отъ сѫдебнитѣ инстанции въ този градъ. Това се вижда отъ слѣдния документъ. Въ 1213 година билъ съставенъ разпрѣдѣлителенъ актъ между солунскитѣ гражданки Орея и мащехата ѝ Кали Сахликина за имотитѣ на бащата на Орея, Романъ Логара. Орея, омѫжена още прѣзъ живота на баща си, е омѫжила своята дъщеря Мария за солунския жителъ Димитъръ Кравофока и дала ѝ зестра между друго лозе въ мѣстностьта Ограда. Обаче при управлението на деспота Мануила, мащехата ѝ Сахликина е завела противъ нея искъ, който билъ разгледанъ отъ начало въ Солунската митрополия и отъ солунския дукъ Алексий Пигонитъ, а слѣдъ туй въ двореца на Мануила . Въ първитѣ двѣ инстанции искътъ на Сахликина билъ признатъ за неоснователенъ, но сѫдътъ на деспота Мануила е рѣшилъ дѣлото въ полза на Сахликина. Извѣстно врѣме слѣдъ приложението на рѣшението, Мануилъ е узналъ отъ солунския митрополитъ Иосифа и други честни лица, че рѣшението било неспрведливо и, слѣдъ като се запозналъ съ крѣпостнитѣ документи е анулиралъ рѣшението си и по негова разпоредба спорътъ на Сахликина съ Орея билъ разгледанъ отново въ Солунската метрополия, която рѣшила спора въ полза на Орея и зета ѝ Кравофока. Обаче послѣдниятъ не считалъ още своето право напълно гарантирано и се отнесълъ до охридския архиепископъ да разгледа дѣлото му и да опрѣдѣли, дали било справедливо и законно рѣшението, изнесено прѣди отъ Мануила противъ него и тъщата му. Въ началото на просбата си той се обръща къмъ архиепископа съ епитети, свойствени на вселенския патриархъ: “Всесветѣйши владико, архиепископе на цѣла България”, а се подписалъ “рабъ на Велика Ви свѣтость”.

Отъ друга страна обаче Хоматиановитѣ писма до Мануила показватъ, че охридскиятъ архиепископъ вече нѣмалъ онази

1. Г. Акрополитъ Migne, t. 140, col. 1018-1019. По въпроса за владението на Солунъ отъ Асѣня II глед. житието на Св. Петка въ Гласник VIII стр. 140-141, сѫщо и статията на Баласчевъ “Великия царь Асѣнъ владѣтель на гр. Солунъ” въ сп. “Минало” 1912 год. кн. VII и VIII.

143

власть, съ която разполагалъ при Теодора Комнина. Като съобщава на деспота Мануила за рѣшението, взето отъ Охридския синодъ въ царуването на Теодора по наслѣдствения споръ между Константина Лампеть и зетя му (по сестра) Хамедраконтъ отъ Солунъ, Хоматианъ моли Мануила да разгледа това дѣло въ своя сѫдъ и, ако е законно, да го подтвърди. [1] Очевидно, административнитѣ власти въ Солунското деспотство не сѫ признавали рѣшението на Охридския синодъ, и Хоматианъ билъ принуденъ да се обърне до Мануила за утвърждение.

Въ владѣнията на Мануила влиянието на охридския архиепископъ е отслабнало вслѣдствие на новото политическо положение. Деспотъ Мануилъ, който ималъ властьта си само по благоволението на своя тъстъ Асѣнъ II, се намиралъ въ извѣстна зависимость отъ своя благодѣтель. Поради това Мануилъ се наричалъ деспотъ, а не царь, както би слѣдвало, ако билъ независимъ приемникъ на Теодора Комнина; Хоматианъ се обръщалъ къмъ него “свети ми деспоте”, [2] “най-силни ми деспоте” [3]. И Акрополитъ съобщава, че Мануилъ се наричалъ деспотъ, макаръ че задържалъ нѣкои преимущества на царска честь, напр. се подписвалъ съ червено мастило. [4] Такова положение тежело на Мануила и го принуждавало да търси изходъ [5]. Охридскиятъ архиепископъ, намирайки се подъ властьта на Асѣна II, не могълъ да му помогне съ нищо въ стремежа му къмъ политическа независимость. Съ цѣль да намѣри покровителство на западъ, Мануилъ сключилъ съюзъ съ морейския князъ Готфридъ Вилардуинъ и даже изказалъ прѣдъ папа Григория IX желание да му подчини Църквата на своето деспотство. И въ началото на 1232 год. той получилъ благосклоненъ отговоръ отъ папата, но прѣдъ могѫществото на своя сюзеренъ той не можелъ да се рѣши да пристѫпи къмъ дѣло.

Въ самото българско царство дѣйностьта на Охридската архиепископия не излизала вънъ отъ прѣдѣлитѣ на диоцеза ѝ. Не е извѣстно, дали царь Иванъ Асѣнъ II е отнелъ въ полза на Търновската архиепископия нѣкои нейни епархии и изобщо въ каква форма се изразявали отношенията между двѣтѣ архиепископии. Може да се приеме за достовѣрно, че Иванъ Асѣнъ

1. Pitra. VII col. 502-503:

2. Pitra. VII, col. 501.

3. ibid., VII, col. 504.

4. Migne, t. 140 1049.

5. Виж. Васильевсюй, Журналъ Мин. Нар. Просв. 1885 год. III, стр. 28.

144

II, както и Калоянъ, не посегналъ на автокефалията на Охридската църква, обаче той се стремилъ да я затъмни и намали влиянието ѝ върху българското паство чрѣзъ възвеличение на Търновската архиепископия. Освѣнъ това и гъркофилската политика на Ивана Асѣна II [1] се отразила врѣдно на интереситѣ на Охридската църква. За да се разбере това, трѣбва да хвърлимъ погледъ върху тогавашната международна политическа обстановка. Слѣдъ смъртьта на цариградския латински императоръ Робертъ, прѣстола е наслѣдилъ единадесетгодишниятъ му братъ Балдуинъ. Поради критическото положение на империята, особено прѣдъ видъ успѣхитѣ на Теодора Комнина, влиятелнитѣ барони, търсейки подпора въ най-могъщия съсѣдъ, българския царь, сѫ прѣдложили на послѣдния да сгодять императора Балдуина съ малолѣтната му дъщеря Елена. Съ надежда да достигне господствено влияние въ Цариградъ, Иванъ Асѣнъ е приелъ прѣдложението, като обѣщалъ на латинитѣ да имъ помогне да си възвърнатъ изгубенитъ земи. Брачниятъ договоръ билъ закрѣпенъ съ клетва отъ двѣтѣ страни, обаче между латинското духовенство, баронитъ и рицаритѣ имало недоволни отъ Роберта, и тѣ се възпротивили на съюза съ българския царь. За окончателно рѣшение дѣлото било прѣнесено въ Римъ. Тукъ сѫ опрѣдѣлили за опекунъ на Балдуина иерусалимския екскраль Иоанъ де Бриенъ, който отстѫпилъ короната си на своя зеть Фридрихъ II Хо-

1. Извѣстно е, че Иванъ Асѣнъ II се отнасялъ хуманно къмъ плѣненитѣ гърци и съ кротостьта си тъй е привързалъ къмъ себе си гърцитѣ, че дѣйствително се явявалъ въплощение на гръцко-българската дружба. Споредъ разказа на Георгия Акрополита, когато слѣдъ Клокотнишката битка Иванъ Асѣнъ II е тръгналъ напрѣдъ, градове и села, дѣто е стигала вѣсть за неговото кротко отнасяне къмъ подчиняванитѣ народи, му се покорявали безъ кръвопролития:

(Migne, t 140, col. 1048) Сѫщиятъ Акрополитъ, като съобщава за смъртьта на Асѣнъ II, го характеризира като най-добъръ мѫжъ между варваритѣ не само за българитѣ, но и за другитѣ народи и като владѣтель, който се отнасялъ човѣколюбиво къмъ всички просители на неговата милость, особено къмъ гърцитѣ:

(ibid. col. 1073).

145

хенщауфенъ, но подиръ това му станалъ смъртенъ врагъ. Прѣзъ мѣсецъ априлъ, въ присѫтствието на папата, въ Перуджия билъ сключенъ договоръ между опълномощенитѣ отъ цариградското регентство и екскраля Иоанъ Бриенъ. Прѣзъ мѣсецъ августь 1231 год. Иоанъ Бриенъ е пристигналъ въ Цариградъ и билъ коронясанъ за императоръ отъ латинския патриархъ.

Това събитие е разрушило всичкитѣ планове на Ивана Асѣнъ II. Поради туй българскиятъ царь се сближилъ съ никейския императоръ Иоана Ватаци. Новата му политика съвсѣмъ унищожила унията на България съ папата и подготвяла почва за опрѣдѣляне каноническото положение на Търновската архиепископия. Въ 1232 год. билъ съставенъ формаленъ договоръ, споредъ който търновскиятъ архиепископъ признавалъ върховната властъна вселенския патриархъ, отъ когото и се рѫкополагалъ. Сѣкашъ по ирония на сѫдбата при завоевателя на България, Василий II, цариградскиятъ патриархъ билъ лишенъ отъ много свои епархии въ полза на автокефалната Българска църква, а, въ царуванието на най-могѫщия царь на Второто българско царство, Българската църква била лишена отъ половината си епархии въ полза на вселенския патриархъ. Иванъ Асѣнъ II е създалъ това положение отъ прѣнебрежение къмъ Охридската архиепископия и съ надежда, че то щѣло да бѫде етапъ за въздигание на Търновската архиепископия въ патриаршия. Закрѣпвайки дружбата си съ никейския императоръ, той прѣдпазливо и ловко е дѣйствувалъ прѣдъ него за добиване автокефалия на Търновската църква. Това тайно намѣрение било узнато отъ гърцитѣ. Патриаршескиятъ екзархъ въ Мануиловото деспотство изпратилъ на Ивана Асѣна II увѣщателно писмо, за да го отклони отъ автокефалната идея, като му прѣдлагалъ два начина за оставяне архиепископъ на овдовѣлия търновски прѣстолъ: да изпрати избрания кандидатъ или при патриарха или при него, за да бѫде рѫкоположенъ. “А нѣкакъвъ другь планъ,— му писалъ екзархътъ —да не ти дойде на умъ, като напр. такъвъ, споредъ който, отъ когото той е избранъ, отъ него да бѫде рѫкоположенъ. Никакво друго неблагоприлично разсъждение нека не се опитва да ослаби силата на твоята вѣpa и да доведе къмъ нарушение на договора съ Църквата, защото Върховната правда дава на всѣкиго въздаянието, достойно на извършенитѣ отъ него дѣла”. [1] Въ 1234 год. едноврѣменно съ сгодяването на Асѣновата дъщеря Елена съ сина на Иоана Ватаци, Теодоръ, билъ сключенъ българогръцки настѫпателенъ съюзъ противъ латинитѣ. Въ сѫщото врѣме Иванъ Асѣнъ II подигналъ въпросъ за възвеждане на търновския архиепископъ въ патриархъ [2]. Прѣзъ пролѣтьта на 1235 год. въ Лампсакъ е станало тържественото бракосъчетание на българската принцеса Елена съ гръцкия прѣстолонаслѣдникъ Теодоръ. Заедно съ това, “за да се

1. Журналъ Мин. Народ. Просвѣщ. 1885, III, стр. 55.

2. ibid., IV, стр. 208.

146

възблагодари още повече българскиягь архонтъ Асѣнъ за родството и дружбата — разказва Акрополитъ —, по императорско и съборно опрѣдѣление търновскиятъ архиерей, подчиненъ на цариградския патриархъ, бѣ направенъ автокефаленъ и провъзгласенъ за патриархъ” [1]. Съ тоя актъ окончателно се раздѣлила Българската църква на двѣ части.

Дружбата на българския царь съ никейския императоръ е способствувала още, никейскиятъ патриархъ да възстанови юридикцията си въ деспотството на Мануила, и охридскиятъ архиепископъ окончателно да изгуби тамъ влияние. Вънкашната политика на деспота Мануила се намирала въ пълна зависимость отъ политиката на българския царь. До като Иванъ Асѣнъ II водилъ дружелюбна политика съ цариградския латински императоръ и папата, Мануилъ търсѣлъ приятели на западъ и билъ склоненъ дори да признае папската власть, но щомъ Иванъ Асънъ II е скѫсалъ връзки съ Римъ и се сближилъ съ Иоана Батаци, и Мануилъ билъ принуденъ да се присъедини къмъ тоя актъ на своя сюзеренъ. Въ 1232 год. той раболѣпно молилъ патриарха Германа II да съдѣйствува за сключване на съглашение съ Иоана Ватаци, като направилъ важни прѣдложения за унищожението на схизмата между патриарха и Епирската църква. Въ писмото си той нарекълъ патриарха слънце, което свѣти непрѣкѫснато; велика и свѣтлоносна планета, която прѣзъ нощьта изчезва и се скрива отъ “нашитѣ” взорове; пламенна и огнеобразна колесница, която обхваща тъмнината и мрака. [2] Поради трудното и опасно пѫтуване на изтокъ, Мануилъ молилъ патриарха да не иска, щото всѣки опрѣдѣленъ за архиерей въ неговитѣ владѣния да отива въ Никея, за да се рѫкоположи, но да прѣдостави на едного отъ епирскитѣ архиереи правото да поставя епископи или пъкъ да изпрати нѣкого отъ източнитѣ архиереи да изпълнява патриаршеската служба. Патриархътъ силно се зарадвалъ. “Ние сме побѣдени, кълна се въ твоитѣ доблести — отговорилъ той на Мануила. — Ние сме побѣдени, всеблагополучнѣйши господарю, и понесохме толкова неочаквано поражение, че такъво не можеше да ни дойде на умъ, прѣди да се извърши”. [3] Обаче патриархътъ не се съгласилъ да даде на епирскитѣ епархии постоянно екзархийско управление, понеже слѣдъ извѣстно врѣме самъ щѣлъ да се яви на западъ. До тогава за патриаршески мѣстоблюститель въ Епиръ той назначилъ (по синодно рѣшение отъ 6 мартъ 1232 г.) анкирския митрополитъ, комуто била врѫчена синодна грамота съ означение на неговитѣ пълномощия [4]. Не се знае, кога е заминалъ патриаршескиятъ екзархъ въ Епиръ, понеже въ писмото си патриархътъ говори, че е забавилъ да изпълни Мануиловитѣ молби. Обаче въ нача-

1. Migne, t. 140, 1057.

2. Вж. Журналъ Мин. Народи. Просвѣщ. 1885, III, 36.

3. ibid., стр. 38.

4. ibid., стр. 40.

147

лото на 1233 год. той вече билъ въ деспотството на Мануила и дѣйствувалъ за възстановление правата на патриарха. Мануилъ Комнинъ приелъ патриаршеския екзархъ “съ задоволство” и съ прилична честь , както самъ той съобщава на патриарха въ второто си писмо до него [1]. Въ назначението на екзарха Мануилъ е виждалъ вече “съчетани двѣтѣ сестри”, т. е. изтокъ и западъ, и “Ефремъ и Иуда” обединени въ единъ народъ на Якова, “хвалещъ и благославящъ Бога съ една уста подъ властьта на хореарха, великия патриархъ, и украсяващъ повереното нему отъ Бога паство”. [2] Мануилъ осѫдилъ борбата на брата си и неговитѣ сподвижници противъ патриарха Германа, който въ неговитѣ очи билъ най-изкусенъ борецъ, задѣто, приструвайки се за сваленъ на земята, е побѣдилъ и тѣзи, що се показвали побѣдители [3]. Поздравлявайки патриарха за тази побѣда, той го увѣрявалъ, че патриаршеската слава не щѣла да се произнася съ шопотъ въ неговата държава, а щѣла да се провъзгласява съ отворени уста и веселъ езикъ [4].

Съ други двѣ грамоти патр. Германъ е опълномощилъ своя екзархъ да възстановя неговитѣ икономически права въ западнитѣ епархии, имено да събира патриаршеския данъкъ “евлогия” отъ монастиритѣ, молитвенитѣ домове и свещеницитѣ, [5] и да подчини на патриарха ставропигиалнитѣ монастири и съмнителнитѣ, т. е. такива, които сѫ нѣмали положителни признаци, по каква ставропигия — епископска или патриаршеска — сѫ били основани.

Патриаршескиятъ екзархъ, подкрѣпенъ отъ деспота Мануила, е добилъ голѣма власть, прѣдъ която сѫ били принудени да прѣклонятъ глава бившитѣ водачи на автономното църковно движение въ Епирското царство. Керкирскиятъ митрополитъ Георги Вардани изпратилъ на патриарха писмо, проникнато съ таково чувство на покорность и самоунижение, че нарекълъ източния клиръ висшъ, а западния нисшъ и самото приемане на западнитѣ иерарси своя велика радость. Той му съобщилъ, че на събранието на западнитѣ иерарси, свикано по покана на деспота Мануила, било прочетено посланието му до послѣдния, и всичкитѣ епископи, които сѫ присѫствували на събранието, единодушно се съгласили да признаятъ върховната власть на патриарха. “Насъ въодушевлява — пише Вардани на патриарха — една грижа за общото добро, едно желание, за да можешъ ти да ни сьединишъ всички подъ единъ покривъ и да ни прикриешъ съ

1. ibid., 1885 г. IV, 236.

2. ibid, 234-235.

3. ibid., 235 и

4. Журн. Мин. Нар. Просвѣщ, IV, стр. 235.

5. Журналъ М. Н. Просвѣщ. 1885 г., III, 44-45.

148

една риза” [1]. А въ едно писмо до патриаршеския екзархъ той счита себе си “по-отхвърленъ отъ торъ” и иерархъ, заемащъ “въ Господното домоуправление последно мѣсто”, а своята катедра “ най-низкия отъ епископскитѣ прѣстоли”. [2] За да докаже нищожеството на керкирския прѣстолъ въ сравнение съ източнитѣ прѣстоли, той анализира самата дума “Керкира” (опашка) и (сѫщо опашка). Въ заключение той припада “къмъ главата, плещитѣ, рѫцѣтѣ и коленѣтѣ” на патриаршеския екзархъ, знаейки добрѣ, че да се почита образътъ, значи да се прѣнася благодарностьта къмъ самия първообразъ, т. е. къмъ патриарха, когото екзархътъ е прѣдставлявалъ [3].

Сѫщо така и навпактскиятъ митрополитъ Иоанъ Апокавкъ билъ сломенъ отъ желязната рѫка на патриаршеския екзархъ. Той билъ сваленъ отъ митрополитската катедра и направенъ хорепископъ [4]. Недълго слѣдъ това, той приелъ схима, но пакъ билъ тъй оскърбяванъ отъ патриаршеския екзархъ, че търсилъ защита у янинския епископъ, къмъ когото патриаршескиятъ екзархъ билъ особено разположенъ.

Само архиеп. Димитъръ Хоматианъ е останалъ непоколебимъ. Ревностно грижейки се за възстановлението на патриаршескитѣ права, епирскиятъ екзархъ е подигналъ въпросъ за рѫкоположението на сервийския епископъ отъ Хоматиана. Поради това Хоматианъ е изпратилъ дълга и силна апология на патриарха Германа [5].

“Ето ме, мои сѫдии! — се обръща той — приемете моята защита и ако тя се покаже достойна, освободете ни отъ отчетъ; [6] ако пъкъ е праздна, то гласувайте заслуженото наказание , Обаче (Богъ знае), о божествено сѫдилище и прѣдседателствуваща, всепочитана и отъ ангелитѣ възпѣвана глава на тоя сонмъ, азъ, възпитанъ въ дома Божий и упражненъ, до колкото е възможно и потребно въ църковнитѣ обичаи, съвсемъ не съмъ знаелъ пѫтищата на подлецитѣ, на нововъвеждачитѣ и славолюбивитѣ, макаръ тази дума да е тежка за самолюбеца. Защото азъ съмъ се стараелъ да живея по образеца на бдещитѣ, чрѣзъ силата на благодатьта, надъ себе си хора и затова азъ бѣхъ поставенъ иерархъ, носещъ на шията ярема на послушанието”. Той е рѫкоположилъ сервийския епископъ, понеже латинитѣ, като завладели западнитѣ страни, изгонили всичкитѣ законни православни архиереи,

1. ibid., 43-44.

2. ibid, стр. 47.

3. pag. cit.

4. , цит. съч., стр. 22, гдѣто има негово писмо до архиеп. Хоматиана, въ което се оплаква, че той “извѣстенъ на изтокъ, не неизвѣстенъ на западъ, въ старо врѣме удостояванъ съ нужното внимание въ Цариградъ, сега живее съ селяните.”

5. Pitra, VII, col. 577-588.

6. Отчетъ за рѫкополагане на сервийския епископъ.

149

между които и сервийския. Слѣдъ малко врѣме изгонениятъ сервийски епископъ умрѣлъ и мнозина отъ жителитѣ на тѣзи епархии приели обичаитѣ на завоевателитѣ — едни отъ невѣжество, други отъ безсилие да противостоятъ до край на тиранията на иноземцитъ. Когато Теодоръ Дука прѣвзелъ гр. Сервия, народътъ се нуждаелъ отъ духовенъ рѫководитель. Тогава Теодоръ Дука се обърналъ къмъ солунския митрополитъ, въ чиято епархия влизала Сервия, да рѫкоположи епископъ за тоя градъ, обаче солунскиятъ митрополитъ не се обадилъ. Слѣдъ това той прѣдложилъ на подведомственитѣ на солунския митрополитъ архиереи, “но и те, уместно е да се каже съ думитѣ на Св. Писание, направиха мрака свой покровъ [1], въ тайнитѣ мѣста на Солунъ. Обърна своя умъ къмъ старата държавна история и си спомни за (извършените) въ зависимость отъ обстоятелствата дѣла, които сѫ измѣнявали точностьта на канонитѣ и, като обръщали внимание на икономията, изисквана отъ затруднителнитѣ обстоятелства, сѫ направлявали хромотата на точностьта [2]. Встѫпи той въ сношение съ чуждъ Синодъ и съ неговия прѣдседатель, т. е. съ Синода на илирийскитѣ иерарси, или споредъ посетнешото название, съ Синода на българитѣ, тъй като той (Синодътъ) тукъ оставаше непоколебанъ, и му съобщи своето намѣрение. И отначало неговото прѣдложено желание не бе удовлетворено, тъй като тоя Свещенъ Синодъ не искаше да престѫпи прѣданията на отцитѣ, (което той би направилъ), ако той отстѫпеше на молбитѣ на владетеля. Но понеже той не разбираше и ту молеше, ту заплашваше и заедно съ това сочеше на владеещата политическа бъркотия и на ненормалното положение на работитѣ, най-после това Свещено събрание едвамъ отстѫпи на неговитѣ молби. И виждайки, че точностьта на канонитѣ е потънала въ вълнитѣ на превратностьта на нѣщата и че обичаитѣ на Църквата и спасението на народа се намиратъ въ опастность, той не обърна внимание на подозрението, че се стреми къмъ власть, и на епитимията, съпровождаща (букв. прикачена) нападащитѣ на чужди църкви; но отъ ревность къмъ доброто, прѣдъ видъ на икономията и сѫществуващата затруднителность (за което именно ясно споменаватъ и божественитѣ канони, т. е. 4 правило на I и 37 правило на VI вселенски събори), избира прѣдстоятель на тази църква и по свещения обичай го рѫкополага въ Духа. А рѫкоположилиятъ бѣхъ самъ азъ, който прѣдстоя и днесъ давамъ отчетъ за моето деяние и викамъ за свидѣтель всецарствующия Богъ и онова тиранско врѣме, което никой не би могълъ да запише за лъжливъ свидѣтель, ако само той не е глупавъ и побърканъ. Затова азъ не съмъ възмутитель, нито нападатель подобенъ на Васиана и Стефана, които се изобразяватъ за такива въ деянията на IV вселенски съ-

1. Псаломъ, XVII, 12.

2. т. е. въ труднитѣ случаи, когато точностьта на канонитъ била неприложима, църковнитѣ отци сѫ дѣйствували мимо нея за икономия.

150

боръ, нито, разбира се, подвѣдомствениятъ ми Синодъ може да бѫде обвиненъ въ стремежъ да похити чуждо право и да грабне прономия, принадлежаща на друга епархия. Далече сѫ отъ такова намѣрение и дѣлата на тоя Синодъ и нашитѣ дѣла”. Съ цѣль редъ примѣри на апостолитѣ и църковнитѣ отци Хоматиянъ доказва, че и тѣ, които добрѣ сѫ знаели цѣнностьта на Евангелието, се съобразявали съ исканията на обстоятелствата и сѫ допускали да не се прилагатъ канонитѣ въ техната точность, когато отъ това е имало нравствена полза. “Съ тѣзи отци — заключава Хоматианъ — Църквата на Византия по-прѣди е блещела и затова се наричала всеблажена; сега пъкъ Витинската църква [1] се хвали съ техъ, имайки върховетѣ на държавата и иерархията и, “уви!”, възкликва преславната Византия, като вижда, че нищожната Витиния се прѣдрешва въ нейната слава и записва преврата на нѣщата за насилие на свѣта”.

Съ тази апология Хоматианъ ималъ за цѣль да защити не правата си върху Сервийската епископия, защото слѣдъ идването на екзарха тя не можела вече да признава неговата власть, а само каноничностьта на нейния прѣдстоятель, рѫкоположенъ отъ него. Това дава основание да се мисли, че екзархътъ е възнамѣрявалъ да свали сервийския епископъ, за да нѣма ни слѣда отъ прѣдишния автокефаленъ животъ на западнитѣ епархии.

Слѣдъ апологията на Хоматияна е затихнала борбата между Охридъ и Никея, обаче не се знае, дали това затишие е било врѣмененъ миръ или негласна схизма.

Въ тази борба Охридската архиепископия и Никейската патриархия се явили съвсѣмъ отлични по характеръ. Чувство на каноничность и тактъ, стремежъ къмъ християнско единство и любовъ къмъ страдалното православно паство повече имало у Хоматиана, отколкото у Германа. [2] Въ посланието си до деспота Мануила патриархътъ се радвалъ само заради вѫзстановлението на своитѣ прономии и ни дума не споменувалъ за примирение на Иоана Ватаци и деспота Мануила, даже той молитствувалъ на Мануила дълъгъ животъ и побѣди надъ враговетѣ му. Въ Охридската архиепископия е дѣйствувалъ реалистиченъ, приспособителенъ духъ, а въ Никейската патриаршия законнически, формалистиченъ; първата се стараела да измѣни живота на паството си съгласно съ християнския духъ чрѣзъ акомодация, втората — чрѣзъ налагане на формални норми върху дѣйствителностьта; рѫководниятъ принципъ на първата билъ: “за човѣшкото спасение законътъ се измѣнява”, а рѫководниятъ принципъ на втората:  f i a t  l e x,  p e r e a t  m u n d u s  (да се изпълни законътъ, па нека загине свѣтътъ).

1. Никейската църква, която се намирала въ областьта Витиния.

2. Вж. цит. съч. стр. 231, гдѣто патриархътъ се осѫжда, че е дѣйствувалъ като нѣкакъвъ държавенъ владътель, а не като народоначалникъ за спасението на измъчения народъ.

151

Слѣдъ учредяването на Търновската патриаршия, положението на Охридската архиепископия още повече се влошило. Този актъ се смѣталъ отъ рѫководнитѣ български крѫгове за възстановление на Българската патриаршия, основана отъ царь Симеона. Този възгледъ ясно е изразенъ въ т.н. синодикъ на царь Борила, гдѣто направо се говори, че

[1]. Търновскиятъ патриархъ си присвоилъ правото на върховно рѫководство на Българската църква, което исторически и канонически е принадлежало на охридския. Конкретно той изразявалъ това право, подобно на охридския архиепископъ, съ титула си “архиепископъ на гр. Търново и патриархъ на всички българи.” [2] Тази тенденция се забѣлѣзва и въ синодика на царь Борила. Слѣдъ българскитѣ царе и царици и редъ византийски иерарси се споменуватъ четирма преславски патриарси (Леонтий, Димитъръ, Сергии и Григорий) и слѣдъ техъ, безъ да се спомене нито единъ отъ охридскитѣ духовни началници, непосрѣдно се споменуватъ търновскитѣ патриарси, очевидно, съ цѣль да се изтъкне приемственостьта на последнитѣ отъ първитѣ. А охридскитѣ архиепископи се изброяватъ тамъ между подведомственитѣ на търновския патриархъ (при царь Ивана Асена II) велбуждски и браничевски митрополити слѣдъ такова заглавие:

. Това явно свидѣтелствува, че Охридската архиепископия се намирала въ извѣстна вънкашна зависимость отъ Търновската патриаршия. Тази зависимость се изразявала главно въ това, че охридскиятъ архиепископъ, макаръ и да употрѣбявалъ прѣдишния си величественъ титулъ, споменувалъ търновския патриархъ въ врѣме на богослужение, а може би и му давалъ данъкъ, както всѣка подчинена митрополия [3].

1. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ на Народната библиотека въ София стр. 191. Български книжници, 1858, ч. I кн. I стр, 204. Попружеко, Извѣстiя Рус. археол. инстит. въ К-лѣ, 1900 г., V, 91.

2. Въ рѫкописа на Народната библиотека въ София № 55, освѣнъ синодика на царь Борила и двѣ молитви, се срѣща и многолѣтствие за търновския патриархъ Ефтимий:

(Б. Цоневъ, описъ на рѫкописитѣ на Народната библиотека въ София, стр. 197).

3. Голубински счита за по-вероятно, че охридскиятъ архиепископъ не билъ подчиненъ на търновския патриархъ, понеже, споредъ него, твърдѣ трудно и невероятно е да се прѣдположи, че българскиятъ царь би се ръшилъ да посегне на правата на архиепископията, които се считали законни отъ Гръцката църква и тогава минавали за права подарени отъ Юстинияна. (Кр. оч. ист. прав. церкв. стр. 125). Обаче Голубински не би прѣдставлявалъ правата на Охридската архиепископия въ такъвъ видъ, ако знаелъ документитѣ, които по-казватъ, че тъкмо въ това врѣме Гръцката църква (Никейската патриаршия) е оспорвала църковнитѣ права на Охридъ и по силата на това за Иванъ Асѣнъ II нямало външни канонически прѣчки, за да я подчини на търновския патриархъ. И Маринъ Дриновъ мисли, че Охридската архиепископия “е запазила своята вѫтрѣшна самостоятелность и само признавала търновската сестра като по-първа глава на Българската църква” и че двътѣ български иерархии сѫ били въ тѣсно единение прѣзъ цѣлото царуване на Асѣнъ II. (Кр. ист. прѣглед на Бълг. църква, стр. 126). За братско единение между двѣтѣ църкви нѣма факти. Подобно единение не може и да се допуска, понеже зависимостьта, даже и номинална, на Охридската архиепископия отъ Търновската патриаршия никакъ не могла да се помири съ вкоренения отъ вѣкове автокефаленъ духъ на първата и съ оная висока прѣдстава, която сѫ имали нейнитѣ прѣдстоятели за своята власть, особено съврѣменикътъ на Ивана Асѣна II Димитъръ Хоматианъ. Номиналната зависимость най-малко е изисквала отъ охридския архиепископъ да споменува името на търновския патриархъ, което той не могълъ да стори безъ болка и чувство на унижение.

152

Освѣнъ туй при Ивана Асѣна II и приемника му, клирътъ на Охридската църква до извѣстна степень билъ побългаренъ. Това не станало насилствено, както при Калояна, а самото българско паство си избирало свещеници и епископи отъ своя родъ. [1]

1. Голубински даже прѣдполага, че приемницитѣ на Хоматиана сѫ били българи. Обаче знае се, че въ момента, когато Охридъ отново падналъ подъ византийцитѣ, неговъ архиепископъ билъ гъркътъ Константинъ Кавасила. (Вж. Qelzer, Der Patr v. Achrida, s. 19.) Другитѣ приемници на Хоматиана и прѣдшественици на К. Кавасила отъ каква народность сѫ били, не се знае. По всѣка вѣроятность при Ивана Асѣна II и сина му Калимана (1241-1246), охридскитѣ архиепископи сѫ били избирани както изъ българския клиръ, тъй и изъ гръцкия.

[Previous] [Next]
[Back to Index]