Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

II. Византийска епоха. (1018–1334)

ТРЕТА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия отъ възстановлението на Второто българско царство до падането на Охридъ подъ сърбитѣ. (1185-1334)

2. При епирския владѣтель Теодоръ Комнинъ

В.

Патриархъ Германъ не се отчаялъ отъ гордия отговоръ на Хоматиана. Той рѫкоположилъ и изпратилъ митрополитъ за вакантната катедра въ Драчъ. [1] Обаче Теодоръ го върналъ, макаръ и да сѫ го молили неговитѣ архиереи да отстѫпи, види се, за да не дадатъ нови поводи за усилване на схизмата. Вслѣдствие на това патриархътъ е изпратилъ чрѣзъ амастридския митрополитъ порицателно писмо на керкирския митрополитъ Георгий Вардани. Писмото се изгубило и за неговото съдържание узнаваме отъ запазения отговоръ на Вардани. [2] Езикътъ на патриарха въ това писмо билъ сѫщо така ядовитъ и нападателенъ, както и въ писмото му до Хоматиана. Германъ е засегналъ и личностьта на царь Теодора, като го обвинилъ въ намѣрение да влѣзне въ сношение съ агарянитѣ; въ нарушение на клетвенитѣ си обѣщания, дадени на никейския императоръ, който отъ състрадание го оставилъ свободенъ да замине отъ Никея, когато деспотъ Михаилъ I го поискалъ; [3] въ беззаконно носене на цар-

1. у , цит. съч. стр. 221.

2. Маляраки отнася писмото на Вардани къмъ 1224 год. слѣдъ отговора на Хоматиана (цит. съч. 222 забѣл. 1).

3. До 1205 год. завистьта между Никейското царство и Епирското деспотство не била още преминала въ явна вражда. Въ тази година епирскиятъ деспотъ Михаилъ I е помолилъ Теодора Ласкариса да изпрати брата му Теодора, който билъ на длъжность въ никейския дворецъ и оказалъ голяма помощь на Теодора Ласкариса при основаването на Източното гръцко царство (, цит. съч. стр. 11). Михаилъ е поискалъ своя братъ за свой приемникъ, понеже е нѣмалъ синове и другитѣ му братя Константинъ и Мануилъ сѫ били неспособни. Теодоръ Ласкарисъ е изпратилъ Теодора Комнина въ Епиръ, като взелъ отъ него клетвено обѣщание, че той ще се подчинява нему и на приемницитѣ му като на законни византийски императори (, цит. съч. стр. 53).

126

ско име и беззаконно провъзгласяване на Епирската църква за автокефална. Той е упрѣквалъ Теодора още и за изгонването на солунския митрополитъ Месопотамитъ. Керкирскиятъ митрополитъ е отговорилъ на всички положения на патриарха съ алегории, образи отъ древни митове, притчи и поговорки, прѣплитани съ цитати отъ св. Писание. Често съ парлива ядовитость и бодлива ирония той осѫжда оскърбителния езикъ на патриарха. Въ началото Вардани казва, че встъплението на писмото на патриарха трогнало сърдцата на западнитѣ иерарси, сѣкашъ тѣ чули гласа на своята майка — Църква. Обаче по-нататъшното му съдържание ги разочаровало и ги принудило да кажатъ: “Отстрани отъ мене шума на твоитѣ пѣсни, защото не ще слушамъ гласа на твоитѣ органи!” “Ако ние сами, като овце оставени дълго врѣме въ прѣнебрѣжность — пише Вардани —, пожелахме да се отзовемъ на гласа на собствения пастирь и братски да Ви привѣтствуваме, защо вие хвърлихте на насъ хули и ругания? И намѣсто да поставитѣ на нашитѣ рани масло и прѣвръзки, вие ги дращите, прѣстѫпвайки божественитѣ заповѣди за любовь и човѣколюбие”. Вардани особено осѫжда патриарха, че злослови тѣхния боговѣнчанъ императоръ. Митрополитъ Месопотамитъ отъ никого не билъ изгоненъ, а самъ е напусналъ и не искалъ да се върне, въпрѣки молбитѣ на царь Теодора. Иерарситѣ на Западното царство не сѫ прѣчили на патриаршеския митрополитъ да заеме драчката катедра и сѫ молили царя да го остави, обаче, силно обичайки гр. Драчъ и боейки се отъ “азиятското лукавство”, царьтъ не искалъ да бѫде поставенъ на драчкия прѣстолъ “човѣкъ, който никакъ не е свещенодѣйствувалъ въ царствения Солунъ или Драчъ. Не само тоя епископъ, но и никой другъ, рѫкоположенъ въ Никея, не сполучвалъ да добие епископия въ тия страни, гдѣто владичествува нашия царь. Приематъ се само тѣзи, които, бидейки близо съ нашитѣ съслужители въ западнитѣ земи, сѫ били избрани и рѫкоположени отъ тѣхъ. И това признаваме за нововъведение, но то е резултатъ на обстоятелствата. Защото ние вършимъ не това, що канонитѣ укрепиха и което сами искаме, а туй, що е равноцѣнно на древния обичай и което не искаме.

И ще кажемъ пакъ, че перипетиитѣ на врѣмената, като нѣкой вроденъ законъ, воюватъ съ закона на нашия разумъ или ни държатъ сѣкашъ съ юзда, която по благодатьта Христова е малка, защото тя не унищожава догматитѣ на благочестието, прѣдадени на насъ отъ отцитѣ, не измѣнява кръщението, не угасява духа, не ослабва пророчествата. Прѣди всичко това не унижава висотата на споменуване на патриаршеското и честно име, но още повече сила му съобщава. Съ туй е добра нашата борба, която често сме водили и сега водимъ, че не се откѫсваме съвършено отъ цѣлото сраснало тѣло и не се раздѣляме на племена .

127

Противъ мисъльта на Германа за незаконностьта на императорския титулъ на Теодора и на църковната автокефалия въ Западното царство, Вардани, за да докаже, че и извършеното на Изтокъ е незаконно, привежда мита за Иксиона, който е обичалъ Ира, но се съединилъ съ облаковидното подобие на Ира и отъ това съединение се появило чудовището Кентавъръ) [1]. Понеже това отклонение било наложено отъ обстоятелствата, то Вардани, за запазване на “духовното съжителство на Църквата”, прѣдлага на патриарха “да си простимъ единъ на другъ, прѣдъ видъ прѣтърпѣното и да омилостивимъ Божеството, за да допусне то връщане отъ плѣна, както нѣкога е допуснало връщане отъ Вавилонъ”. Като отхвърля, че царь Теодоръ е далъ клетвено обѣщание на Теодора Ласкариса, Вардани свършва своя отговоръ: “Ще се съгласишъ ли ти съ това, че всѣки е длъженъ да обича Спарта, която той е получилъ по жребие и нека той не гледа на краищата на земята, но да се задоволи съ своето, боейки се отъ Бога, почитайки собствения царь и любейки братята си”. Той осѫжда патриаршеския пратеникъ, амастридския митрополитъ, който напусналъ Артския събръ, понеже не се съгласилъ съ рѣшението му, споредъ което църковното единение съ патриарха да се изразява само чрѣзъ споменуване на неговото име въ врѣме на богослужението [2].

Апокавкъ, Хоматианъ и Георгий Вардани сѫ изразявали възгледа на цѣлата иерархия въ Епирското царство. Раздѣлата между църквитѣ въ Източното и Западното царство била считана законна, понеже била наложена отъ обстоятелствата и засѣгала само административната страна на църковния животь, но не и догматитѣ. Искало се примирение съ никейския патриархъ при условие, той да признае установилата се на западъ църковна автономия, а тѣ да споменуватъ името му. Но тази номинална зависимость не задоволявала патриарха.

Прѣзъ останалитѣ години отъ царуването на Теодора Комнина не е извѣстно, дали продължавала полемиката на патриарха съ охридския архиепископъ и другитѣ западни иерарси или пъкъ настѫпила пълна схизма между тѣхъ. Поне до 1232 година не сѫ извѣстни нови опити на патриарха да унищожи автокефалията на Епирската църква.

Вслѣдствие на тази борба, въ която охридскиятъ архиепископъ се показалъ тъй вѣренъ служителъ на епирския царь между двамата се установили такива тѣсни връзки, каквито не е имало между византийскитѣ императори и цариградскитѣ патриарси. Охридската архиепископия за пръвъ пѫть, слѣдъ царь Самуила и неговитѣ приемници, е добила господствено поло-

1. Вардани има прѣдъ видъ цариградския патриархъ, който тогава е живѣлъ въ Никея, вмѣсто въ законната столица Цариградъ.

2. У , стр. 222-230.

128

жение въ държавата, въ която е влизала. Заедно съ завоеванията на Теодора Комнина се разширявалъ и нейниятъ диоцезъ. Тя си повърнала Скопската, Верийската и Сервийската епархии. Освѣнъ това, тя станала най-висока църковна управа въ Епирското царство, което се простирало отъ Адриатическо и Ионическо море до Черно море съ областитѣ Епиръ, Тесалия, Албания, Македония безъ Мелнишко, Тракия съ градоветѣ Ксанти, Димотика, Одринъ и Виза и островъ Керкира (Корфу). Тя е била ареопагъ, кѫдѣто се обръщали за разрѣшение на различни канонични и юридически въпроси (брачни, наслѣдствени и имуществени) православнитѣ жители отъ островъ Керкира и Драчъ до Драма и Родопитѣ и отъ Пелопонезъ до Кроя (сѣверна Албания). Самъ царь Теодоръ е признавалъ и подържалъ сѫдебния авторитетъ на Охридската архиепископия, като изпращалъ тѫжителитѣ при нея. Напр. по негова порѫка сѫ били разгледани спорътъ между вериеца Корифина и Лъва Кападокия за лозето въ мѣстностьта Лозица [1], както и дѣлото на братята Примикирополи Сергий и Никифоръ отъ Керкира противъ Теодора Косеа, втория мѫжъ на майка имъ [2]. По порѫка на верийския дукъ, се явили прѣдъ Охридския духовенъ сѫдъ четирма жители на гр. Верия: севастътъ Георги Педиадитъ и архонтитѣ Иоанъ Плитъ, Андроникъ Скутариотъ, и Валъ Еврипиоть заедно съ счетоводителя на верийския дукъ, Вала Джама, за разрѣшение на спора имъ съ Елена, жената на умрѣлия Георги Еврипиотъ [3]. Даже слѣдъ произнесено отъ Царския сѫдъ рѣшение, недоволната страна съ обръщала до Охридския синодъ съ молба да разгледа нейното дѣло и да даде своето рѣшение, което за спорещитѣ е имало безапелационенъ характеръ. Тъй, керкирскиятъ жителъ Константасъ, безпокоенъ и слѣдъ царското ръшение отъ своя вуйчо Макрониколай, който искалъ дѣлъ отъ майчиното му наслѣдсгво, се явилъ прѣдъ Охридския синодъ да му разрѣши окончателно спора съ Макрониколая [4]. Жени отъ далечни страни сами сѫ отивали въ Охридъ за разглеждане на тѫжбитѣ имъ. Жителката на гр. Верия, Зои, нѣмайки довѣрие въ мѣстния сѫдъ, се отправила въ Охридъ да получи законно рѣшение на своя споръ съ зетя си Иоана Пира [5]. Сѫщо епископи, коитѣ прѣко сѫ зависѣли отъ митрополити, се обръщали направо до охридския архиепископъ за разяснение и рѣшаване на неясни църковни въпроси [6]. Колко високо била поставена Охридската архиепископия, се вижда отъ едно писмо на Иоана Апокавка до Георгия Вардани, тогава още гребенски епископъ. Като убѣждава Георгия Вардани да остави Гребенската епископия и да заема Вондишката. — подвѣдомствена на Нав-

1. Pitra VII, соl. 393-396.    2. ibid., col. 135-142.    3. ibid col. 105-110.    4. ibid., col. 397-402.

5. ibid., 197-204.    6. Bж. ibid., 339-350.

129

патската митрополия, Иоанъ Апокавкъ признава, че епископитѣ на България стоятъ тъй високо и тъй се величаятъ, че мнозина клирици на Цариградската църква, въ това число и той самъ, страстно се стремѣли да се качатъ на българския прѣстолъ

[1]. “Ho ако трѣбва да се каже истината — продължава Апокавкъ — то мисля, че и въ послѣдно врѣме Гребенската епископия прѣвъзхожда вондицката епископия, която само съ това прѣвъзхожда първата, че се намира срѣдъ елинизма” [2].

Царь Теодоръ и сѣмейството му сѫ били твърдѣ привързани къмъ Охридската архиепископия. Извѣстна е иконата на Спасителя, подарена отъ него на архиепископската църква съ стихотворенъ молитвенъ надписъ:

(О слово на Бога Отца, Ти, Който си приелъ плъть отъ безмѫжна дѣва по неизказанъ начинъ, приеми този даръ на добрата съпружеска двойка Теодора Комнинодука и Дукена Мария Комнинородна, подай душевно спасение, което сега да видимъ прѣдложено по достойнство въ всичкитѣ литургии) [3].

При все това архиепископията е стояла далече отъ онова положение, което тя е имала при царь Самуила и даже при византийския императоръ Василий II. Нейното вънкашно могѫщество и блѣсъкъ, подарени отъ гръцкия владѣтель, били купени съ ново погръчване на нейната иерархия. Слѣдъ като Теодоръ Комнинъ е отнелъ Македония отъ бьлгаритѣ, е възникналъ въпросъ, дали да се държатъ “загорскитѣ епископи”, т. е. епископитѣ — българи, поставени отъ българскитъ власти. Теодоръ не е могълъ да рѣши manu militari тоя въпросъ, който е ималъ голѣмо политическо значение за държавата му. Той трѣбвало да се съобразява съ впечатлението, което такъвъ единъ актъ щѣлъ да произведе въ България, а отъ друга страна и съ факта, че въ самата иерархия на Охридския диоцезъ (а, несъмнѣно, и въ паството) сѫ сѫществували двѣ противоположни течения въ зависимость отъ двоякия характеръ на националното чувство на иерарситѣ и пасомитѣ: едното въ полза на българскитѣ епископи, а другото — противъ тѣхъ. Въпросътъ се усложнилъ още и съ това, че прѣдставителитѣ на тѣзи течения се стремѣли да обосноватъ своето гледище върху канонитѣ. Еднитѣ сѫ тврдѣли,

1. Визант. врѣменникъ, III, 251-252.

2. ibid., стр. 252.

3. Г. Баласчевъ, Изъ древноститѣ въ Охридъ в. “Народни нрава” 1916 г., бр. 141; , I. 382.

130

че епископитѣ българи и рѫкоположенитѣ отъ тѣхъ лица трѣбва да бѫдатъ отстранени като “прѣлюбодѣйци” и “натрапници” подобно на Максима Циника, осѫденъ отъ IV правило на Втория вселенски сьборъ. Другитѣ пъкъ сѫ считали такъво отнасяне къмъ българскитѣ епископи противно на човеколюбивия духъ на Църквата, като сѫ указвали на факта, че тѣзи епископи сѫ били чада на Православната църква, че всичкитѣ тѣхни свещени книги и творенията на църковнитѣ отци не съдържали никакви измѣнения освѣнъ туй, че сѫ били прѣведени отъ гръцки на български и че тѣхниятъ “патриархъ”, макаръ и поставенъ отъ папата, билъ рѫкоположенъ отъ канониченъ епископъ (видинския въ съслужение съ други двама епископи). Обстоятелството, че по-сетнѣ видинскиятъ епископъ билъ убитъ отъ българитѣ за гъркофилство не унищожава — казвали тѣ—силата на свещенодѣйствията на българскитъ епископи, защото рѫкополагащиятъ не прѣдава на рѫкополагаемия своитѣ недостатъци (душевни или тѣлесни), а само благодатьта на св. Духа. Тѣ сѫ намеквали и на обстоятелството, че между въпроснитѣ епископи е имало рѣкоположени и отъ вселенския патриархъ, когато слѣдъ прѣвзимането на Цариградъ отъ латинитѣ той е избъталъ въ България и влѣзналъ въ прѣговори съ българския царь и българския патриархъ да прѣнесе вселенския прѣстолъ въ България и да рѫкополага архиереи за българскитѣ епархии. Тѣ сѫ твърдѣли още, че българскитѣ епископи сѫ били поставени не на мѣстото на изгонени гръцки епископи, а на мѣстото на починалитѣ. Указвали сѫ сѫщо и на опасната послѣдица за Църквата, ако не се признаели българскитѣ епископи за канонични. Въ тоя случай би трѣбвало отново да бѫдатъ рѫкоположени всички рѫкоположени отъ тѣхъ лица, както се постѫпвало съ кръстенитѣ и рѫкоположенитѣ отъ еретици, съгласно съ 68. апостолско правило. Обаче, споредъ тѣхъ, това правило не можело да се приложи къмъ българскитѣ епископи, защото тѣзи сѫ били православни, а не еретици. Сѫщо и 70. правило на VII вселенски съборъ тѣ считали неприложимо къмъ българскитѣ епископи, защото послѣднитѣ и рѫкоположенитѣ отъ тѣхъ лица сѫ признавали църковното прѣдание.

Изглежда, че двѣтѣ партии сѫ водили силна борба, безъ да отстѫпятъ отъ взетитѣ позиции. Раздвоятъ въ охридската иерархия по този въпросъ е накаралъ архиепископа Димитьръ Хоматианъ да се обърне къмъ тогавашния църковенъ авторитетъ, керкирския митрополитъ Василий Педиадитъ съ молба да изкаже своето мнѣние по развълнувалия Охридската църква въпросъ [1].

За рѣшение на спора, по разпоредбата на Теодора Комнина, билъ свиканъ (между 1217-1220 г.) въ Охридъ Архиерейски

1. Pitra VII, col. 39-48.

131

съборъ подъ прѣдседателството на архиепископа Хоматиана. Въ събора на чело на гръцкия лагеръ е стоелъ костурскиятъ епископъ, а на чело на българския — мъгленскиятъ епископъ. Споръть можалъ да бѫде смекченъ само съ намѣсата на Теодора Комнина, който чрѣзъ канинския епископъ е съобщилъ на събора своето желание по въпроса да вземе подъ съображение принципа на човѣколюбието и ненормалнитѣ обстоятелства, при които се намирали. Намѣсата на епирския деспотъ е имала за цѣль да удовлетвори българската партия и изобщо да окаже необходимото уважение къмъ националното чувство на подвластното му многобройно българско население. Въ събора се появило примирително мнѣние, което е имало за цѣль да запази “ясното слово” на канонитѣ и да не даде на “загорскитѣ” епископи основание да мислятъ, че извършеното отъ тѣхъ е канонично. Като прикрило политическата страна на въпроса, то го поставило на чисто каноническа почва въ смисълъ: законно ли е поставянето на епископитѣ-българи въ епархиитѣ на Охридсхата архиепископия отъ свѣтската власть? Възъ основа на 13 и 14 правила на Халкидонския съборъ, съборътъ е рѣшилъ: рѫкоположенитѣ въ “Загория” (България) български епископи само да напуснатъ своитѣ катедри, като поставени противъ канонитѣ и отъ политическа властъ, и на мѣстото имъ да бѫдатъ поставени законни епископи; рѫкоположенитѣ пъкъ отъ тѣхъ свещеници, дякони и и подякони да се признаватъ за законни и да свещенедѣйствуватъ свободно.

Ето и самиятъ съборенъ актъ: [1]

“Съвещанието е най добро и свѣто нѣщо, понеже укрепява слабитѣ и колебливитѣ човѣшки сѫждения. Ето защо и св. Писание порѫчва да се прави всичко по пѫтя на съвещанието, за да бѫде всичко яко и обосновано и да не се върви подобно на коренитѣ, които, нѣмайки почва, се носятъ по водата. Както и въ други случаи, днесъ ние се събрахме на общо съвѣщание да разгледаме въпроса за рѫкоположенитѣ отъ загорскитѣ епископи-българи свещеници и диакони и да изнесемь правилно и обосновано на канонитѣ и законитѣ рѣшение.

Прѣди много години жителитѣ на сѣверната страна , като сломиха гръцкото иго и покориха много страни подъ своята тирания, утвърдиха своето владичество до западната страна . Кичейки се съ червени дрехи и други украшения, които обикновено означаваха тѣхного царствено положение, тѣ по безумие подкрасиха своята тирания съ името царство. Не само тукъ се прояви тази смѣлость, но и по отношение къмъ иерархическото достойнство, тъй като тѣ искаха съ царското достойнство да впрегнатъ и патриаршеското, за да не куцала тѣхната власть съ нѣкакъвъ недостагькъ. И гръцкиятъ архиерей, бла-

1. Pitra VII, col. 563-570.

132

жениятъ видински епископъ, рѫкоположи за епископъ единъ законенъ свещеникъ, а сетне римскиятъ папа го произведе патриархъ чрѣзъ своя кардиналъ. Този новъ патриархъ постави епископи-българи по всичкитѣ епархии на Българската църква [1], при което едни отъ каноническитѣ архиереи бѣха изгонени отъ свѣтската власть, други пъкъ, за нѣщастие, бѣха загубени въ това затруднително врѣме. Тѣзи пъкъ епископи-българи рѫкоположиха навсѣкѫдѣ свещеници и диакони. Това поведение на епископитѣ-българи се показа съмнително на законнитѣ архиереи и заради това стана съборно обсѫждане за разрѣшението на въпроса, трѣбва ли ние да приемемъ въ иерархическо общение реченитѣ епископи и рѫкоположенитѣ отъ тѣхъ лица.

 

И съборно подъ прѣдседателството на наша скромность се произведе изслѣдване на тоя въпросъ въ нашата свещена заседателна зала .

 

Едни отъ нашитѣ братя, като напр. костурскиятъ епископъ, рѫководейки се отъ точностьта на канонитѣ и църковнитѣ обичаи и на основание на 7 правило на VII вселенски съборь, бѣха на мнѣние да бѫдатъ отхвърлени епископите-българи и рѫкоположенитѣ отъ тѣхъ лица. Какъ да не се отхвърлятъ— казваха тѣ — епископите-българи и рѫкоположенитѣ отъ тѣхъ лица, когато тѣ сѫ получили рѫкоположение въпреки Писанието и каноническото прѣдание съ съдѣйствието на българската власть и приличатъ почти на Максима Циника, за когото се споменува въ 4. правило на II вселенски съборъ и когато канонитѣ прѣдписватъ отлѫчване на тоя, който получилъ епископски чинъ по протекция на началствующитѣ ? При това. както говори цариградскиятъ патриархъ Сисиний, ако всѣко недостойно дѣло подлежи на отговорность, то какъ може да бѫде неотговорно грабването на божествената благодать, която се дава слѣдъ изпитване и други прѣдпазителни мерки? И не само за туй тѣ подлежатъ на отговорность, но и за това, че тѣ нечестно се качиха на прѣстоли, които имаха още живи архиереи. Други пъкъ, начело съ свещенейшия мъгленски епископъ, имайки прѣдъ видъ нуждитѣ на врѣмето и затруднителното положение и движими отъ човеколюбивия духъ на Църквата, казваха, че гръцкото царство и иерархия се разколебаха отъ тиранията на нападналитѣ на Романия, [2] народи и се яви нужда да се измѣни обичая за рѫкополагане на кандидатитѣ. Въ тия врѣмена се извършиха много други работи мимо свещения законъ и именно подведомственитѣ на цариградския патриархъ митрополити рѫкополагаха въ западнитѣ епархии безъ знанието и пълномощието на патриарха. За да не се случи нѣщо опасно и неотразимо, трѣбва да се примиримъ съ случилото се; иначе, заедно съ тѣхнитѣ рѫкоположения губятъ

1. Съборътъ разбира не само Църквата на българското царство, което той нарича църква на Загория, а целата Българска църква заедно съ Охридската архиепископия.

2. Визант. империя.

133

сила и извършеното отъ тѣхъ кръщение и тѣхнитѣ молитви и приношения, и всичкитѣ останали свещенодѣйствия, досегащи християнския животъ. Вслѣдствие на туй, ако кръстенитѣ отъ тѣхъ сѫ още живи, то тѣ трѣбва да бѫдатъ прекръстени; ако пъкъ сѫ умрѣли, то тѣ да се считатъ непросветени [1]. Не бива да се пренася на всички други това, що се отнася до извѣстна личность. Не бива да ги уподобяваме на Максима Циника, който не иначе, освенъ чрѣзъ пари достигналъ до иерархически чинъ и който произвелъ големъ смутъ въ Църквата, и затова отцитѣ го лишили отъ иерархическото достойнство и звание. Сѫщо не бива да ги наричаме прелюбодейци и натрапници. Тъй като щастливиятъ нѣкога Цариградъ бе превзетъ отъ иноплеменици, то величавостьта на царството и иерархията изчезна, и мнозина отъ архиереитѣ се разпръснаха по разни страни и повечето отъ тѣхъ погинаха въ тая задгранична страна [2]. Почти целата царска власть се прѣнесе на западъ у българитѣ въ онова врѣме, когато самъ царьтъ на ромеитѣ избега въ България; сѫщо и цариградскиятъ патриархъ (Иоанъ Каматиръ бѣше той), като се отчаялъ за възстановяването на гръцкото владичество, той ималъ разговоръ съ царя на българитѣ и даже съ самия български патриархъ относно това, че не би било неприлично да бѫде признато неговото първенство и да му се даде право да рѫкополага архиереи въ подведомственитѣ нему страни. Само тогава тѣ биха били натрапници и грабители на божествената благодать, когато при нормално положение на нѣщата, както това било при Циника, тѣ постѫпеха като него и отстранеха поставенитѣ архиереи. Но тъй като тѣ заеха вдовствуващи епархии, то техното рѫкоположение не подлежи на осѫждане, нито прозвището прелюбодейци не съответствува на техъ.

 

И изказанитѣ мнѣния, като се прѣдложиха на изслѣдвание, се разглеждаха и раздѣляха, и членоветѣ на подведомственото намъ свещено сѫдилище склоняваха на едно или друго мнѣние. За да дойдемъ до единомислие, ние избрахме средния и царския пѫть, — нито да не пренебрегваме съвсемъ точностьта на свещенитѣ канони, нито да не дадемъ на тѣзи прѣзрители основание да мислятъ, че тѣхнитѣ дѣла сѫ канонични и законни. Нашата съборна мисъль е рѫководена отъ благодатьта на св. Духъ и отъ 13. и 14 правила на Халкидонския божественъ и свещенъ съборъ, който постановилъ, щото Васиянъ и Стефанъ, получили епископия въ Ефесъ — първиятъ чрѣзъ насилие, вториятъ чрѣзъ заговори и хитрость да напуснать Ефеската църква, като запазятъ своя епископски санъ и наместо тѣхъ да се рѫкоположи канонически другъ. Освенъ това, ние имахме прѣдъ видъ и желанието на благочестивейшия и христолюбивия нашъ господарь, най-силния великъ Комнинъ киръ Теодоръ Дука, съобщено на насъ чрѣзъ свещенейшия илирийски или канински епископъ, възлюбенъ въ Господа нашъ братъ и съслужитель.

1. т. е. некръстени.

2. България.

134

На основание на всичко това, съ съборно единомислие ние постановихме: рѫкоположенитѣ въ Загора епископи-българи безвъзвратно да се отстранятъ отъ всички епархии, които заемаха, като прѣстѫпили каноническата точность и прѣданието и като такива, които получили епископския чинъ чрѣзъ свѣтска власть; да се утвърдятъ живитѣ законни архиереи, които сѫ се върнали въ епархиитѣ, гдѣто сѫ били избрани, и да се поставятъ нови въ тия епархии, гдѣто прѣдишнитѣ канонически архиереи не сѫ останали между живитѣ; да се признае степеньта на рѫкоположенитѣ отъ тѣхъ иподиакони, диакони и свещеници и да се позволи на тѣхъ да свещенодѣйствуватъ съ останалия клиръ, като православни и имащи дѣйствително рѫкоположение, защото и рѫкоположенитѣ отъ Васиана и Стефана не били лишени отъ сана.

Като взехме такъво рѣшение, съборътъ се вдъхновяваше отъ човеколюбивия духъ на Църквата, който подбужда да бѫдемъ милостиви къмъ всички и съ който трѣбва да се съобразяваме въ всички съмнителни случаи. Църквата именно поради своето човѣколюбие е признавала рѫкоположението, извършено не само отъ отлѫчени епископи, но и отъ явно признати еретици. Много исторически свидѣтелства има за такъво отнасяне на Църквата. Анатолий, патриархъ на блаженѣйшия по възпоминания [1] Цариградъ, билъ рѫкоположенъ отъ еретика, александрийския папа Диоскоръ, който пъкъ билъ собственорѫчно рѫкоположенъ отъ св. Флавиана. Това е така, защото рѫкополагащитѣ не прѣдаватъ на рѫкоположенитѣ нищо отъ своитѣ душевни или телесни недѫзи, а само дароветѣ на св. Духа: иерархътъ това е раздавателъ на божественитѣ дарове, и благодатьта на св. Духа дѣйствува чрѣзъ него. Обаче за по-дълго възпоминаване на тоя акть, налага се епитимия на рѫкоположенитѣ отъ епископитѣ-българи иподиакони, диакони и свещеници въ течение на четири мѣсеца да не ядатъ въ понедѣлникъ и четвъртъкъ месо, сирене и яйца, а въ срѣда и петъкъ (да ядатъ) само хлѣбъ и вода и всѣки день, освѣнъ сѫбота и недѣля и господскитѣ праздници, да правятъ по 40 колѣнопрѣклонения.

Ние сме уверени, че човѣколюбивиятъ Господъ, отъ Когото е всѣки благъ даръ и очистяване на човѣшкитѣ грѣхове, ще наложи печатъ на тоя нашъ съборенъ актъ съ Своето благословение и бладать и къмъ всички ще бѫде милостивъ сега и въ послѣдния день на сѫда. Всичко, що бѣ направено и прочетено въ събора, се постави въ кодекситѣ на свещения хартофилаксъ на нашата светѣйша архиепископия, за да може да се осведомява отъ тука всѣки, който поиска”.

Съ това рѣшение се спазвали и каноническитѣ искания, и прикритата политическа цѣль на Теодора Епирски (отстраняването на българскитѣ епископи) се постигала, и българ. партия

1. т. е. въ миналото.

135

била дипломатично принудена да замълчи, безъ да спечели каузата си.

Отъ близкитѣ връзки съ Теодора Комнина Охридската архиепископия е прѣтърпѣла и друга щета. Въ 1219 г. сръбското велико жупанство се отцѣпило отъ нея и основало автокефална сръбска архиепископия. Сава, братьтъ на великия жупанъ Стефанъ Нѣманъ II, билъ поставенъ отъ никейския патриархъ Мануила за архиепископъ , свалилъ призрѣнския епископъ — гръкъ и поставилъ на негово мѣсто сърбинъ.

Това събитие, обусловено изобщо отъ развоя на сръбското национално съзнание и сръбската политическа мошь въ първата четвърть на XIII в. [1], било прѣдизвикано отъ политическитѣ отношения между Сърбия и Епирското деспотство. Не повече отъ година до провъзгласяването на Сръбската църква за независима, Стефанъ Нѣманъ II се отнасялъ съ високо почитание къмъ охридския архиепископъ, като къмъ свой законенъ духовенъ началникъ. Въ края на 1217 година или въ началото на 1218 год. архиеп. Димитъръ Хоматианъ му писалъ писмо, съ което му забранявалъ да встпи въ бракъ съ дъщерята на епирския деспотъ Михаила Комнина, Мария, [2] като го нарекълъ най-благороденъ великъ жупанъ на Сърбия и Диоклея и възлюблено въ Господа свое чедо и му пращалъ приветствие”. [3] Такъвъ билъ моментътъ, когато епирскиятъ деспотъ Теодоръ е прѣкратилъ почнатитѣ отъ прѣдшественика си Михаила I враждебни отношения къмъ Сърбия и тъй се сближилъ съ Стефана Нѣманъ, че последниятъ искалъ да се ожени за племеницата на Теодора. Обаче въ 1218 год, слѣдъ бързитѣ завоевания въ Македония и Албания, Теодоръ взелъ да вдъхва страхъ на Сърбия и България, и сърбитѣ сѫ влезли въ сношения съ Никея въ противовесъ на Теодора. Недоверчивъ къмъ епирския деспотъ, Стефанъ Неманъ II, естествено, не могълъ повече да търпи църковната зависимость на своята страна отъ охридския архиепископъ, който билъ оръдие на епирския деспотъ. Имено въ врѣме на политическитѣ сношения на Сърбия съ никейския императоръ била пратена въ Никея депутация на чело съ Сава, за да изхо-

1. Вж. Проф. И. С. Палъмовъ, въ “Християнское чтенiе”, 1892 г. ч. I, стр. 430.

2. Pitra, VII, col. 49-52.

3. ibid., col. 29.

136

датайствува отъ никейския патриархъ архиепископъ за Сърбия [1].

Съ отцѣпването на Сърбия, Охридската архиепископия изгубила четири епархии: Рашка, Призрѣнска, Липенийска и Срѣмска [2].

Чрѣзъ скопския епископъ Иоанъ архиеп. Хоматианъ и Синодътъ му тутакси сѫ изпратили на сръбския архиепископъ Сава слѣдния протестъ [3], съ който сѫ го заплашили съ отлъчване отъ Църквата, ако не се разкаелъ.

“Димитръ, по милость Божия архиепископъ на Първа Юстиниана и на цѣла България, и свещеното божествено събрание на архиереитѣ на неговия диоцезъ до честнѣйшия средъ монаситѣ и на сина на великия жупанъ наа Сърбия, господина Сава, благодать отъ Бога и миръ и приветствие въ свѣтия Духъ.

 

Отдавна ние сме слушали, че ти, като си оставилъ своята земя и родство и всичкото бащино наслѣдство, просто казано, мира и всичко, що е въ мира, отъ младини си избралъ крайморския Атонъ, наричанъ свѣта Гора заради живущитѣ тамъ синове-аскети, и, като си се постригалъ тамъ, си се отдалъ на монашески животъ и си станалъ подобенъ на тамошнитѣ аскети, мѫжествено борещи се противъ врага, Сатаната. Вече и задъ границата се разнесе за тебе слава като за знаменитъ средъ монаситѣ. А какво ще бѫде сетне, ние не можемъ да кажемъ. Но сега мълвата донесе нѣцо друго и разруши величието на твоя подвигъ именно, че аскетътъ Сава оставилъ Атонъ

1. Виждъ Дриновъ съч. 1 стр. 594. Професоръ Палмовъ, не вземайки прѣдъ видъ тѣзи политически обстоятелства, твърди, че Сава се обърналъ къмъ Никея, а не къмъ Охридъ, който билъ готовъ да даде на Сърбия народно архиеписхопско управление, както се вижда отъ протеста на Хоматиана, само по тази причина, че въ Сърбия не билъ уважаванъ авторитетътъ на охридския архиепископъ, чиито права цариградскиятъ патриархъ не признавалъ за толкова безусловни, за каквито сѫ ги считали самитѣ охридски архиепископи. (Христ. Чтенiе 1892 гоц. ч. I, стр. 452 и 453.) Че авторитетътъ на охридския архиепископъ билъ зачитанъ въ Сърбия, за това говори горепоменатата преписка между Стефана Нѣмана II и архиеп. Димитъръ Хоматианъ. Борбата пъкъ между никейския патриархъ и охридския архиепископъ е почнала слѣдъ учредяването на Сръбската архиепископия и, слѣдователно, въ Сърбия не сѫ могли още да знаятъ, че вселенскиятъ патриархъ не признавалъ правата на охридския архиепископъ. А прѣди тази борба нѣмало такива открити разправии, отгласъ отъ които да се прѣдалъ въ Сърбия.

2. Споредъ Голубински само Рашката епархия била изгубена. Считайки погрешно въ хрисовува на Василия II за Прищина, той твърди, че въ Призрѣнъ била открита епископска катедра отъ сръбския краль Милутинъ (въ последната четвърть на XIII в.) (Краткiй очеркъ ист. правос. церкв. стр. 469). Между това че Призренската епархия е принадлежала на Охридската архиепископия прѣзъ първото десетилетие на ХIII в., свидѣтелствува самото Хо-

3. Pitra, VII, col. 382-390.

137

и тамошния животъ и се върналъ назадъ подобно на промѣняващитѣ намѣренията (си) за зло , противъ които негодува Евангелието, и се случило почти това, що било отъ началото, защото любовьта къмъ отечеството го плѣнила отъ крѣпостьта на Св. Гора, го лишила отъ неговото всеорѫжие, и той пакъ се поселилъ въ Сърбия; отъ аскеть се превърналъ въ устроитель и управитель на свѣтскитѣ работи и взелъ върху себе си длъжностьта на пратеникъ на властителитѣ и по такъвъ начинъ спечеленото средъ монаситѣ уединение заменилъ съ свѣтски сношения и се прѣдалъ съвсемъ на мирски помисли и мирско пустославие, присѫтствувалъ на пирове ; ездилъ на коне отъ най-благородна порода, красиви на видъ, хвалени за походката (имъ), обиколени отъ голяма свита, прославянъ въ врѣме на шествието, раскошно и разнообразно съпровожданъ. Вървейки по тоя пѫтъ (букв. оттука по пѫтя), той пожелалъ иерархическо достойнство и, като заминалъ, не знаемъ кѫде, изведнажъ достигналъ това достойнство и се върналъ въ своето отечество, величествено провъзгласяванъ за архиерей на Сърбия. Тукъ пъкъ той рѫкоположилъ и много архиереи, не знаемъ безъ всѣкакво ли назначение или за некои опрѣдѣлени мѣста. И изобщо казано той не само нарушилъ монашескитѣ обети, но и произвелъ смутъ въ самото положение на църковнитѣ работи .

 

Като чухме за тебе това и друго подобно—едно по напредъ, друго съвсемъ неотдавна—, ние не повѣрвахме на това, защото знаемъ, че мълвата въ висша степенъ обича лъжата ; затова ние считахме, че не е наша длъжность да изслѣдваме, какъ ти отъ Св. Гора си се явилъ средъ свѣтскитѣ работи, тъй като ние никакъ не сме се научили да изслѣдваме живота на другитѣ, за да ги осѫждаме на порицание , понеже това се забранява и отъ божествената заповѣдь: не сѫдете, се казва, за да не бѫдете осѫждани [1], не сѫдете за нѣщо преждевремено, и всичко друго, що прѣдаватъ свещенитѣ думи на тоя стихъ.

 

Обаче, ако ти си получилъ архиерейство, то какъ и отъ каква Църква? А да разслѣдваме това прилично е за насъ, и ние твърде

матианово писмо до сръбския архиепископъ Сава:

Липенийската пъкъ и Сремската епархии сѫ влезнали въ диоцеза на сръбската архиепископия като части на сръбското велико жупанство. (срв. Qelzer, Der Patriachat von Achrida, s. 11). Гелцеръ погрешно отнася къмъ епархиитѣ на Сръбската архиепископия Браничевската, Нишката и Белградската, които, както видехме по горе, вече сѫ влизали въ Търновския диоцезъ.

1. Матея VII, 1.

138

много разсѫдихме. Ползувайки се отъ божественитѣ и свещени канони, ние искаме да знаемъ, ако ти, о блажени, си станалъ архиерей, както мълвата прѣдава, то гдѣ? И ако въ Сърбия, то ние казахме: какъ? И ако отъ свѣтейшия цариградски патриархъ, то защо? [1] Защото, ако ти си станалъ митрополитъ по правото, отъ древность принаалежаще на царетѣ да обновяватъ градове и да ги възвеждатъ отъ по-малка честь, т.е. епископска, къмъ по-голема — митрополийска и архиепископска, то 12. и 17. правило на Халкидонския съборъ и 39. правило на Трулския съборъ, разглеждатъ това; но ти трѣбваше прѣди всичко да бѫдешъ епископъ, сетне да вървишъ напрѣдъ отъ по-низкия чинъ къмъ по-почестния и по-високия. А ти не си билъ ни епископъ и никакъ нѣмашъ царско разрѣшение, което да подтвърждава твоето възвеждане (въ архиепископъ). Где е сега и царството, на което принадлежи между другитѣ права и такъва почетна привилегия, когато въ настояще врѣме мнозина властвуватъ тукъ-тамъ и никой нѣма (букв. не спасява) пълно царско достойнство? И ако нѣма истинско царство, то ти нѣмашъ никаква благословна причина. [2]

 

Ако пъкъ ти наново си произведенъ за архиерей като че ли за безепископска Сърбия, то ти повече отъ всѣки другиго знаешъ, че Сърбия се намира въ диоцеза на прѣстола на България. Ако именно нѣкоя Сърбия е избрала за (свой) епископъ архиерея на града Раса, който се рѫкополага отъ архиепископа на България, то ти по такъвъ начинъ, въпрѣки канонитѣ, си се облѣкълъ въ архиерейско достойнство и си се втурналъ въ чужда епархия и, както се каза, си се забравилъ отъ неразумие и подвърналъ себе си на наказанието на божественитѣ канони, като (човѣкъ, който) обьрналъ (букв. измѣнилъ) въ нищо или, по-добре казано, унищожилъ добрѣ установенитѣ отъ отцитѣ опрѣдѣления. И затова ти си се облекълъ въ клетва като въ риза, по думитѣ на псалмопѣвеца [3].

 

Ако пъкъ трѣбва да се каже правдата, ако ти, отче, отъ ревность къмъ Евангелието на благодатьта си приелъ архиерейстзо, то съгласно съ великия благовѣстникъ Павла [4], ти трѣбва да благовѣтствувашъ не тамъ гдѣто Христосъ е извѣстенъ (букв. нарeченъ), за да строишъ на чуждо основание, но, както е написано, на тѣзи, на които Той не е извѣстенъ; чрѣзъ него ще погледнатъ и тѣзи, които не сѫ чули. И тогава никой благочестиво разсѫждаващъ не би по-

1. col. 383-284.

2. col. 384.

3. Псал. 108, 18.

4. I Коринт. III, 14.

139

рицалъ твоето рѫкоположение, като (нѣщо). очевидно, съотвѣтствуваще на апостолската ревность . Ако пъкъ нѣма мѣсто, кѫдѣто да не е проникнала проповѣдьта на апостолитѣ (тъй като во всю землю изынде вѣщание ихъ [1], както ти знаешъ), а Сърбия по Божията благодать благочестиво и християнски, живѣе като е поставена на основанието на апостолитѣ и е управлявана отъ дадения ней отъ отцитѣ архиерей; то, слѣдователно, не отъ ревность къмъ Евангелието, а отъ славолюбие ти си достигналъ (букв. прескочилъ) архиерейското достойнство и си го приелъ за собствена осѫда и опасность подобно на тия животни, които, желаейки да нападнатъ, се хвърлятъ противъ най-остритѣ мечове. Виждашъ ли, какь е неумѣстно твоето свещенство? [2].

 

И особено, ако и това е истина, че ти, като си намѣрилъ съборно поставения епископъ именно въ Призрѣнъ, тиранически си го свалилъ отъ епископската катедра и си принудилъ нѣщастния да се отрече, разбира се, за да оправдаешъ безотговорно злото подъ видъ на отречение; на негово мѣсто пъкъ си поставилъ тамъ свой съмишленикъ и по такъвъ начинъ си увеличилъ противъ себе си негодуванието на канонитѣ и още повече негодуванието Божие за нарушението на канонитѣ. Ако пъкъ, може би, и нужно бѣше да се направи отстѫпка (букв. да се даде мѣсто) на твоето желание, то ти длъженъ бѣше, о добрѣйши, да прибѣгнешъ не къмъ нѣкой другъ, а къмъ прѣдстотеля на българския диоцезъ като къмъ автокеваленъ и къмъ неговитѣ подвѣдомствени епархийски архиереи и да молишъ за себе си достойнство, и ти би си достигналъ това при каноническо обсхждане съ подобаващата икономия. [3] Доколко е неумѣстно това, че ти си приелъ рѫкоположение отъ другиго, наместо отъ автокефалния архиерей, знаятъ тия, които точно сѫ изучили книгитѣ на законитѣ и канонитѣ. За да покажемъ това явно, ние ясно привеждаме извлечения отъ божественитѣ и свещенитѣ канони, отъ които 35. правило на свѣтитѣ апостоли говори това . . .”

 

Следъ като цитиратъ и 2. правило на II вселенски съборъ, 13. прав. на Антиох. съборъ и 12 прав. на Халкидонския съборъ, охридскиятъ архиепископъ и Синодъ заключаватъ:

 

“Въ сила на това, че свещенитѣ и божественитѣ закони прѣдписватъ туй и тъй като не ни подобава да замълчимъ това дѣло, което тъй очевидно се показва неуместно, ето ние синодално обявяваме на Твоя Честность, че ако ти се откажешъ отъ правата, отъ древность принадлежащи на нашия диоцезъ, които сега ти държишъ насила , добрѣ ще направишъ и добрѣ ще постѫпишъ; като се вразумишъ и съзнаешъ тази неканонична постѫпка (букв. прѣдприятие) и се върнешъ въ този пѫть, по който отъ древностъ

1. Псал. 18, 4.

2. col. 385.

3. Т. е. въ съгласие съ духа на църковното благоустройство.

140

сѫ вървѣли твоитѣ отци, то ти можешъ да получишъ прощение заради разкаянието. Ако пъкъ ти останешъ неизмѣненъ въ своята дръзка постѫпка и настоявашъ на своето, игнорирвайки това наше писание, то ти самъ себе си ще подвърнешъ на онова каноническо наказание, съ което справедливо тѣ застрашаватъ по силата на правото, и ние тѣ подлагаме на отлѫчване отъ свѣтата и Живоначална Троица и тѣ отсичаме отъ общението съ вѣрнитѣ като нарушитель на повелѣнието на свещенитѣ божествени канони и като човѣкъ, който е произвелъ смутъ и нарушение въ църковното устройство, което отъ древность свѣтитѣ отци сѫ опрѣдѣлили. Оттукъ и намиращитѣ се въ общение съ тебе ще бѫдатъ подхвърлени на сѫщитѣ наказания, били тѣ съ духовенъ санъ или отъ мирско звание и състояние. А приносителя на настоящето наше синодално писание, свещенѣйшия епископъ скопски, възлюбенъ въ Господа нашъ братъ и съслужитель, господина Иоана, ние избрахме чрѣзъ подигане рѫка , за да изясни на Твоя Честность и устно (букв. съ живъ гласъ) горѣнаписаното. Мѣсецъ май, индикть 8-ий”.

Отъ тоя документъ се вижда, че Охридскиятъ синодъ е гледалъ на Сърбия като на неотемлима часть на Охридския диоцезъ и не намиралъ никакво оправдание — нито канонично, нито морално — за създаването на независима Сръбска църква. Той е обвинилъ Сава въ три беззакония: 1) получаване на архиерейски санъ отъ чужда духовна власть, 2) навлизане въ Рашката епархия, която си имала епископъ, рѫкоположенъ отъ българския архиепископъ и 3) сваляне на призрѣнския епископъ, поставенъ отъ българския архиепископъ. Охридскиятъ синодъ не призналъ за справедливъ нито мотива, който, изглежда, Сава е привеждалъ въ свое оправдание — религиозната непросвѣтеность на Сърбия, понеже по неговото съзнание Охридската архиепископия всѣкога се грижела за християнското просвѣтяване на Сърбия, като и назначавалъ специаленъ епископъ.

Нѣма положителни указания, какъ се отнесли въ Сърбия къмъ охридския протесть и въ частность Сава къмъ отлѫчването, произнесено отъ охридския архиепископъ. Въ никое житие на Сава и Стефана Първовѣнчани не се загатва за схизма между Сръбската архиепископия и Охридската. Въ 1236 година 14 януарий архиепископъ Сава е умрѣлъ въ Търново въ пълно общение съ Търновската патриаршия, отъ която въ това врѣме Охридската архиепископия се намирала въ извѣстна зависимость. Трѣбва да се мисли, че заплахитѣ на охридския архиепископъ не сѫ направили такова впечатление, каквото сѫ очаквали въ Охридъ. Хоматианъ и по-сетнѣ (въ отговора си до никейския патриархъ Германъ II) изказвалъ недоволство отъ създаването на Сръбска архиепископия, но то било насочено противъ самия патриархъ като главенъ виновникъ за отделянето на Сърбия отъ “българския прѣстолъ”, и за сърбитѣ той не споменува нищо, вѣроятно, понеже вече се убѣдилъ въ невъзможностьта да ги

141

върне къмъ себе си. А въ послѣднитѣ години отъ царуването на Теодора, когато проникнало влиянието му въ Сърбия, виждаме Сръбската църква вече въ общение съ Охридската архиепископия като съ своя рѫководителка. Тогавашниятъ сръбски кралъ Стефанъ Радославъ, който се намиралъ подъ влиянието на жена си Ана, дъщеря на царь Теодора, [1] до толкова билъ надъханъ съ гъркофилски духъ, че се подписвалъ по гръцки [2] и по църковни въпроси прѣдпочиталъ авторитета на охридския архиепископъ прѣдъ оня на сръбския и никейския патриархъ. Той е изпратилъ писмо съ цѣлъ редъ канонични и литургични въпроси [3] до архиепископа Хоматиана, който охотно и обстойно му отговорилъ на всѣки въпрось на проста гръцка рѣчь.

1. Житие на Стефанъ Радославъ въ Домаћи извори, 122.

2. Monumenta Serbica, 20. Pitra VII, 686.

3. Това писмо не е запазено. За въпроситѣ на Радослава ние знаемъ отъ отговора на Хоматиана. Възь основа на тѣзи въпроси, Иречекъ допуска, че Радославъ формално е подчинилъ Сръбската архиепископия на Охридската и обяснява заминаването на архиепископа Сава въ Иерусалимъ съ тая промѣна въ положението на Сръбската църква (Историjа Срба, 290). Но, по-вѣроятно е, че Сръбската църква при Радослава била само въ такъва зависимость отъ Охридската, въ каквато сѫ били навпактскиятъ, керкирскиятъ и други митрополити на Цариградската патриаршия въ Епирското царство. Радославъ се обърналъ съ църковни въпроси до архиепископа Хоматианъ, поради високия му канонически авторитетъ. Задаването на тия въпроси показва, че сѫществувала отдѣлна Сръбска църква, въ която Радославъ искалъ да изправи нѣкои аномалии и да я приближи по благоустройство до Охридската. Хоматианъ му отговорилъ като наставникъ, безъ нѣкакъвъ видъ на върховенъ духовенъ началникъ на Сръбската църква. Грижитѣ на Радослава за благоустройството на Сръбската църква и за благочинието на сръбското богослужение даватъ основание да се допустне, че Радославъ е пратилъ писмото си до Хоматиана въ туй врѣме, когато архиепископъ Сава е отсѫтствувалъ и на Радослава лежала върховната грижа за Сръбската църква. (Срв. Л. Ковачевичъ въ Глас Крал. академиjе, 60, стр. 63, заб. 3). А Сава заминалъ въ Иерусалимъ, навѣрно, защото, като типиченъ сръбски националистъ и вождъ на партията, която ратувала за самобитния развой на сръбския народъ, не могълъ да търпи гъркофилската политика на племеника си Радославъ и свързаното съ нея морално надмощие на охридския архиепископъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]