Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

II. Византийска епоха. (1018–1334)

ТРЕТА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия отъ възстановлението на Второто българско царство до падането на Охридъ подъ сърбитѣ. (1185-1334)

2. При епирския владѣтель Теодоръ Комнинъ

Б.

Коронясването на Теодора извикало окончателна раздѣла между никейския патриархъ и епирскитѣ иерарси, защото слѣдъ тоя актъ всичкитѣ епархии на Западното царство се обединили въ една църква съ автокефаленъ прѣдставитель, охридския архиепископъ. Между източнитѣ и западнитѣ гърцки иерарси настѫпила най-усилена борба, която явно водѣлъ архиепископъ Хоматианъ. Обаче макаръ че противопоставялъ себе си на никейския патриархъ по достойнство и положение, Хоматианъ все пакъ признавалъ, че само по силата на обстоятелствата е владѣелъ епархиитѣ, които сѫ принадлежали на вселенския патриархъ, и затова оставилъ да се споменува името му въ тѣзи епархии. На първо врѣме, стремейки се къмъ помирение съ патриарха, той изпратилъ на Германа II, по случай възкачванието му на патриаршеския прѣстолъ, въ качество на прѣдстоятель на цѣлата Църква въ Западното царство, слѣдното, изящно написано, сърадвателно писмо, въ което той съвсѣмъ е замълчалъ въпроса за раздѣлата на двѣтѣ царства:

“На всесветѣйшия владика, духовенъ мой господинъ и отецъ, на богочтимия цариградски, новоримски и вселенски патриархъ. Димитрий по милостьта Божия архиепископъ на Първа Юстиниана и на цѣла България. Благодать отъ Бога, и миръ, и приветствие въ свѣтия Духъ. Благословенъ е Богъ, Който ни далъ сега (случай) писмено да се поклонимъ на величието на Твоя свѣтость и да привѣтствуваме това, което е свещено и длъжно. И ние отдавна съгрѣвахме въ себе си този стремежъ и желаехме да го приведемъ въ дѣйствие, защото, говорейки споредъ псалмопѣвеца Давида [1], какъ е красиво и какъ е

1. Пс. 132, I.

115

приятно да се виждатъ и съ очи, и съ писма тѣзи, които свещенството и правовѣрието признало къмъ единение. Но тъй като прѣдварително се противопоставиха нашитѣ грѣхове, a заради тѣхъ ненормалното положение на нѣщата и безпорядъкътъ ни прикриваха като свѣтовна сѣнка [1], то благодарение на това ние не можахме да пишемъ на Твоя Светѣйша Висота. . . Сега пъкъ, като намѣрихме удобно врѣме за писване, принасяме своето почитание на твоето величие и молимъ (Бога), за да се спасятъ това писмо и приносительтъ и да прѣминатъ къмъ твоята свещена стѫпка. А за тѣзи нѣща само туй имаме да кажемъ. Ти пъкъ, божествена и свещена главо, приеми ни чрѣзъ тѣзи бѣдни думи (букв. слогове), като привѣтствуваме разумно твоето величие, се докосваме до слѣдитѣ на твоитѣ достойнства и отдаваме ти прилично поклонение, и, когато се молимъ, да дойде на насъ твоятъ миръ и благословение; защото, по благодатьта на Духа, като подражатель на Христа ти имашъ способностьта да ги давашъ, както въ древность, Той (Христосъ) — на ученицитѣ. Зная, че тѣсно срасналата съ тебе грижа за всичкитѣ апостолски църкви, тѣ кара да узнаешъ, какъ стоятъ работитѣ у насъ. Съ твоитѣ свѣти молитви тукъ работитѣ стоятъ добрѣ и тъй, както законътъ и Словото на благочестието изискватъ въ туй врѣме, когато държавнѣйшиятъ и боговѣнчаниятъ императоръ се възкачва все по-горе и по-горе чрѣзъ много военни подвизи, и мѫки, и грижи, и безсъници; тъй като чрѣзъ тѣхъ тоя благороденъ изгони изъ дупкитѣ тѣзи, които,

1. Архиепископътъ иска да каже, че поради грѣховетѣ на хората сѫ настѫпили на западъ ненормални обстоятелства, които не му давали възможность да пише на патриарха.

116

като лисици, бѣха се скрили, и ги унищожи. Отъ това врѣме свещенитѣ епископии се украсиха съ пастири — не броейки моя скромность —, отличаващи се съ добродѣтели, възвишени въ православието, мѫдри въ божественитѣ работи, изобщо казано, облечени съ свещенството на справедливостьта, чисти като свѣтлината на фосфора; тѣ блеснаха съ подвизи на усамотено живущитѣ [1]; християнското общество дойде въ своя редъ, макаръ и да го разклати свѣтовната буря и, изобщо кратко казано, нищо отъ направенитѣ отъ него (Теодора) подвизи не подлежи на упрѣкъ по (своето) благочестие. За всичко туй, благодарение на свѣтия Богъ, ние силно желаемъ да се свърши това и въ източната страна, тъй, както и въ западната, и царствуващитѣ и въ дветѣ държави да се свържатъ съ връзки на единомислие, за да остане по такъвъ начинъ неразрушимо единението на свѣтата Божия Църква прѣдъ всѣко порицание, и въ края на краищата да изчезнатъ останалитѣ противници и да бѫдатъ изхвърлени като сметъ на земята.

Нека Богъ на мира и съгласието, Който раздѣленото събира въ едно, възвеличаванъ за (Своята) милость, да примири царствуващитѣ и да благоволи да имъ внуши едно желание, за да сломятъ италянското владичество съ стегнати редове и да освободятъ скованитѣ и съкрушенитѣ, споредъ свещеното Евангелие. Удостой съ твоитѣ свѣти молитви и духовни грижи и насъ западнитѣ! (Надѣваме се) да приемемъ наврѣме божественитѣ беседи на Твоя свѣтость, за да види туй и слънцето като нѣщо ново и за да изпѣемъ и ние на Бога нова пѣсѣнь псалмодически” [2].

Прѣдъ видъ тѣснитѣ връзки между Хоматиана и царь Теодора и обстоятелството, че примирението на църквитѣ щѣло да да подобри и политическитѣ отношения на двѣтѣ царства, може да се мисли, че това писмо на Хоматиана било изпратено по желанието на царь Теодора, който вече слѣдъ коронацията си могълъ да бѫде разположенъ да се споразумѣе съ никейския императоръ за обща борба противъ Цариградската латинска държава и за раздѣлянето ѝ по равно.

Обаче въ Никея се показали непримирими Патр. Германъ II е подозрѣлъ у Хоматиана замисълъ да стане западенъ гръцки патриархъ и остро го осѫдилъ, че си позволилъ да вари миро и да короняса царь — актове позволени, споредъ него, само на патриарха.

Писмото на патр. Германа [3] гласи:

“Блаженѣйши архиепископе на цела България! Не се сърди, не се мръщи, ако ние поговоримъ не по обичая и като чужди и избягваме сладкото приветствие на братството и достойнството на съслужителството. Защото причината не отъ наша скромностъ произлиза, а отъ твоето невѣжество или непобѣдимо забравяне. Словото на нашето отговорно писмо, като се изказа чрѣзъ гѫсто мастило.

1. т. е. съ аскетически подвизи.

2. Pitra, VII. 481-484.

3. Pitra, VII, 483-486.

117

се въплоти въ веществени знаци и, като си прикачи бѣлъ покровъ— това е книгата, — грабна острилото на твоята мисъль и се отправи до цѣлото западно свещено братство, изобличавайки и показвайки прѣдъ неговото лице направеното беззаконие и не се бои, че то ще бѫде побито съ камъни за изобличението, тъй като словото не се бие съ камъни. Сега пъкъ наша скромность специално ще говори съ Твое Блаженство, и нашата дѣсница, пишеща това, ще удари твоята дѣсница и ще нарани нейната смѣлость и невъздържаность. Защото кажи, свещенѣйши мѫжь, отъ какви отци ти си наслѣдилъ правото за вѣнцедаване? Кои отъ архиепископитѣ на България нѣкога сѫ вѣнчавали царе? Кога архипастирьтъ на Охридъ, е протегналъ патриаршеска рѫка и възвеличилъ царствующа глава? Покажи ни бащата, и това ни е достатъчно. Въздържай се отъ изобличения! Бѫди мѫжъ, и, макаръ раненъ, люби, защото това е свойствено на душата, която прощава и проси прощение и, оскърбяванъ, (люби) излѣченитѣ отъ насъ! Не се сърди, тъй като извършеното отъ тебе ново царско помазание не е за насъ елей на радостьта, а негодно и неприятно (нещо) отъ дива маслина. Изобщо и у какъвъ мироваръ си купилъ това драгоценно и ненаправено миро ? И отъ кѫде ти съмироточиви [1] Димитрий си ималъ миро, съ което излизащитѣ отъ банята на пакибитието се помазватъ? И съ какво отеческитѣ дарове се запечатватъ? Откѫде е у тебе това миро? Ти никакъ го немашъ, тъй като лакомото врѣме унищожило или съвършено опустошило всички ветхи сѫдове. Или откѫде ти си доставилъ новъ мироваръ? И противъ природата на елея твоето помазание произведе вълнения и смутове противъ Църквата, като разломи единството на гръцката патриаршия на двѣ [2]. Какво наказание струва това дѣло ? Каква епитимия изисква тази грѣшка? Но азъ ще търпя тази насправедливость и съ противопрѣстолника ще сключа примирие и съперника ще приближа при себе си и рѫката, която нарани, не ще задържа. Защото моятъ Висшъ Утѣшитель укротява душата ми и успива вълненията на моето сърдце, правейки моя гласъ краткословенъ и казвамъ, че не тебе прѣзрѣха, а мене, който съмъ (издигналъ) на изтокъ новъ рай на Църквата, който съмъ поставилъ за стража на рая пламенна мълния, благоименния императоръ, опитенъ умъ, тогова, който устно отговаря на невѣрнитѣ агаряне и на всичкитѣ некръстени, инакъ пъкъ ласкавъ и радостенъ къмъ поданницитѣ”.

1. Сарказъмъ. Патронниятъ свѣтия на Хоматиана билъ св. Димитъръ Солунски Мироточиви. За да обезцѣни коронацията на Теодора, патриархътъ се старае да докаже фалшивостьта на мирото, съ което билъ помазанъ Теодоръ, защото, споредъ него, само патриархътъ може да освети миро. Мислейки, че Хоматианъ не можелъ отъ никѫдѣ да достави миро, Германъ го иронизира: “Да не би и ти си мироточивъ, както твоятъ патронъ св. Димитъръ”.

2. Pitra, VII col. 485.

118

Като поканва Хоматиана да иска извинение отъ него и му съобщава, че изпраща въ Солунъ амастридския митрополитъ, за да се яви чрѣзъ Хоматиана прѣдь царь Теодора, патриархътъ завършва писмото си съ молитва къмъ Христа за миръ и единство между западъ и изтокъ.

Въ защита на достойнството на своя прѣстолъ, Хоматианъ веднага е отговорилъ на патриарха съ слѣдното писмо:

“Ние трѣбваше да не отговаряме, о божествена и свещена главо, на писмото, което величието на Твоя свѣтость ни написа неотдавна. Не затова, че ние немаме езикъ, който може да говори, или че силата на написаното (отъ тебе) ни принуди да мълчимъ, а затуй, защото ние прѣдупрѣдително говорихме на висотата на Твоя свѣтость за едни прѣдмети, а слушахме за съвсѣмъ други. Оттукъ възможно ни е да говоримъ съ притчата за лопатитѣ и коритата, — първитѣ отъ тѣхъ се изисквали, а отъ вторитѣ се отказвали. Ние изпълнихме къмъ Твое Съвършенство братския и общественъ свѣтъ дългъ и прѣдполагахме, че съ писмото ще ни бѫде дадено и приветствие, и поклонъ. Но Твое Съвършенство не се отзова по подобенъ начинъ, но извънмерно се хвърли върху насъ съ ругателства и улични думи . Вслѣдствие на това ние едвамъ-едвамъ открито не паднахме въ опасность да склонимъ себе си да постѫпимъ подобно на мѫжа Лида, за който въ древность се казвало, че, нѣмайки работа, се скиталъ безъ цѣль [1] , тъй като между насъ и Ваше Съвършенство нѣъма нищо общо, освѣнъ благочестието и правилнитѣ догмати на вѣрата (к. н.) [2]. Но за да не се покажемъ неспособни да защитимъ себе си отъ обвинения и безсилни да прѣдставимъ нѣщо благословно за наше оправдание, отговаряме на писмото на Твоя свѣтость.

 

Руга ни и ни считашъ достойни за порицание за туй, че ние помазахме за царь нашия силенъ самодържецъ, господина Теодора Дука, и подчертавашъ това дѣло като най-велика смѣлость. Ти пишешъ, че не трѣбвало да го помажемъ, че безсрамно ние похитихме твоето право и че сѣкашъ никога никой не билъ вѣнчанъ отъ рѫката на свещеноначалника на България.

 

И прѣдварително казваме, че не подобаваше да бѫде туй писмо произведение на патриаршеското разсѫждение и мисъль. Или, може би, ние не разбираме, че отъ нужда се повтаря древниятъ разказъ на Свещеното Писание за патриарха Якова, че гласътъ на писмото — това е гласъ на сѫществуващата власть, а рѫката, която го написала, това е рѫката на нейния помощникъ-секретарь, на Твоя свѣтость. Подиръ

1. Смисълът ъ е тоя, че Хоматианъ не искалъ да отговаря па Германовото писмо, което, споредъ него, се занимавало съ пусти работи.

2. col. 487:

119

туй ще кажемъ, че ние не сме толковъ дръзки и невъзпитани да се осмѣляваме да правимъ като че ли непрѣдвидѣно туй, що не ни подобава, или самоволно да прѣзираме и нарушаваме добритѣ и непоколебими обичаи. Но тъй като се случи политическо забъркване, каквото, както азъ мисля, никога не изпитала гръцката земя и тъй като нашата безукоризнена вѣpa се заплашваше отъ опасность да загине отъ догматитѣ и обичаитѣ на народитѣ, които разрушиха гръцкото владичество, то оцелелитѣ на западъ членове на сената, иерархията и всичкото многобройно войнство общо рѣшиха по благодатьта Божия да провъзгласятъ Дука господина Теодора за царь и да го помажатъ, като взеха прѣдъ видъ настоящитѣ обстоятелства, не даващи никаква надежда за обща съпротива, защото източната страна, окрѫжена отъ много затруднения, едвамъ може себе си да поддържа. Цѣльта на провъзгласяването бѣше и тази, отъ една страна, за да се стѣсняватъ и отстѫпятъ прѣдъ царското име и достойнство окрѫжаващитѣ насъ врагове, които всѣки день ни причакватъ и които нашиятъ силенъ и свѣтъ царь изгони съ неизразими трудове и мѫки, а отъ друга страна да внуши на подданицитѣ, а най-вече на войската твърдата мисъль, че тѣ се намиратъ не подъ простъ и нищоженъ пълководецъ, а подъ властьта на най-силния царь. Защото е извѣстно, че страшното и почтено име на царството не само ободрява и радва подданициттѣ, но и (ги) удържа отъ враждебни мисли. Работа на това обсѫждане и общо съувѣщание бѣше помазването на тоя нашъ императоръ, което ние и рѣшихме да извършимъ съ съгласието на всички, като имащи преимущество по силата на величието на нашия прѣстолъ (по такъвъ начинъ не само ние, божествени владико, помазахме царя), не за удовлетворение на човѣшка прищявка и не отъ стремежъ да тъпчемъ чужди права, но, слѣдвайки подиръ обстоятелствата, които убѣждаватъ, че често трѣбва да се прѣдпочита икономията, като по-полезно нѣщо, прѣдъ точностьта (на закона). Да се рѫководи човекъ отъ обичаитѣ само тогава е добрѣ, когато на тѣхъ не противостоятъ трудни обстоятелства. При туй ще кажемъ, че туй, що направихме не по своему направихме, а като че ли по примѣра, който ни показа надминалиятъ ни въ това отношение изтокъ, тъй като, въпреки древнитѣ цариградски обичаи, и царьтъ, и патриархътъ бѣха провъзгласени въ Витинската епархия. А това нововъведение бѣше резултатъ на тиранизирващитѣ обстоятелства, тъй като кога се е чуло митрополитътъ на Никея да се нарича и патриархъ на Цариградъ? Така именно и на западъ сѫщото се случи.

 

И никой не може да каже, че тамъ [1] това се извърши по рѣшението на сената и архиереитѣ, понеже, слѣдъ завоеванието на великия градъ, отъ останалитѣ живи сенатори едни избѣгаха на изтокъ, други на западъ и по такъвъ начинъ нито тамъ провъзгласяването на царя не стана съ участието на сената и съ архиерейско събрание.

1. На изтокъ, въ Никея.

120

и мисля, че, ако не повече, то поне половината отъ епархиитѣ на Цариградския прѣстолъ се намиратъ на западъ.

 

Виждашъ ли, о божествени и величайши архиерее, какъ обстоятелствата измѣниха реда на нѣщата и у васъ, тъй че слѣдъ превзимането на всеизвѣстна Византия и нашитѣ, и цариградскитѣ древни обичаи относно избирането на царе и патриарси и останалитѣ свещени и свѣтски чинове останаха, както би казалъ нѣкой, мъртви ( — се суспендираха).

 

Упреци заслужава тоя, който, носенъ отъ течението на събитията, не умѣе да оценява добрѣ и прѣко и съ голема способность врѣмената и камъка, който, както говорятъ, води къмъ Спарта [1].

 

И ако нѣкой подигне ума къмъ онѣзи древни хора, които не само рѫководели свѣтскитѣ работи, но и въ Ветхия, и въ Новия завѣтъ (букв. и въ древната, и въ новата благодать) сѫ обявили благочестието и царството Божие, подкрепвайки своитѣ думи съ дѣла, той ще намѣри, че тѣ сѫ били хора, които се отнасяли съ внимание къмъ обстоятелствата. Тоя възгледъ върху значението на обстоятелствата е не само мой, но и на тѣзи, които сѫдели за прѣдметитѣ на основание на своя животъ, на тѣзи, които се държели за неповреденитѣ православни догмати на вѣрата и евангелското апостолско прѣдание, за основанията на вѣрата, оставащи непоклатими; затова и ние, които ги имаме, оставаме вѣрни на техъ. Древнитѣ мѫдреци казвали, че обстоятелствата (букв. врѣмената) — това сѫ душитѣ на нѣщата, като изкарвали на пръвъ планъ въ мирно врѣме точностьта (на закона), а за ненормално врѣме, което поразява и измѣнява точностьта и я прави непрактична, добрѣ внушавали мисли за икономия, т. е. да се възстанови прѣдишното положение по другъ практиченъ пѫтъ

  Както за да достигне до удобна гостилница, пѫтешественикътъ трѣбва да ходи по голѣмия пѫть, но ако той го счита непроходимъ вслѣдствие на туй, че нѣкой готви (букв. произвежда) въ срѣдата (на пѫтя) прѣпятствия , то той минава покрай него, по неотъпканъ пѫть, и пристига въ сѫщата гостилница; точно така се явява нужда да се отстѫпи отъ обичаитѣ и туй ни най-малко не може да обвини знаещитѣ църковната история и учащитѣ, че не всѣко отстѫпление отъ обичая е беззаконие, а отстѫплението, което води къмъ различието на догматитѣ. За туй Твоя свѣтость не трѣбваше да ни ругае, но да (ни) обича и счита приятель по силата на еднаквото отнасяне отъ наша и ваша страна къмъ обстоятелствата, като и стагирскиятъ мѫдрецъ [2] обяснява, че първата дружба произхожда отъ точното сходство.

1. Отъ всичкитѣ гръцки градове само Спарта нѣмала крѣпость. На мѣсто нея вънъ отъ Спарта на извѣстно разстояние билъ поста венъ камъкъ, който никой отъ нападателитѣ на Спарта не могълъ да мине.

2. Аристотель.

121

Кого ние възведохме чрѣзъ помазание въ царско достойнство? Нѣкой безславенъ и безимененъ, нѣкой Саулъ ли, синъ на Кифа, който води магарета и се движи отъ зълъ духъ, или неблагородния и безразсѫдния Иеровоамъ, като робъ и отстѫпникъ, или Ефраима, раздразненъ противъ телицата и нападащъ заедно съ иноплеменицитѣ Израиля? Съвсѣмъ не такъвъ, а тоя, който принадлежи на висотата на царството не само по произхождение отъ маслиненъ клонъ, който свѣтло го създава съ самодържавието по прѣка и косвена линия, а и по своитѣ велики успехи, славата за които напълни не само нашата страна, но и задграничната. Кой може да разкаже страданията и мѫкитѣ на неговитѣ подвизи? Никакво слово, никакво лъстиво слово не може да изрази величието на неговитѣ дѣла. Защото, казано всичко наведнъжъ и просто, той, не щадейки себе си, се подложи на болести и прѣнесе не само безсъници, гладъ и други тежки страдания, но и зимни студове и лѣтни горещини, най-силни слънчеви удари въ пустинни, непроходими и безводни мѣстности, както се говори въ Божественото писание. И това той направи за какво? За туй, щото едни отъ втурналитѣ се насамъ за ловъ да отстрани, други пъкъ да избие и освободи отъ тѣхнитѣ бедствия тѣзи части на Ромаида . И това той успе да свърши благополучно съ съдѣйствието на Бога. Що ново и необикновено, прочее, ако сега ние удостоихме съ настоящето име тоя, който произхожда отъ царска кръвь, сина на всеизвѣстния вѣнчанъ севастократоръ, потомъка на багренородната, двойния потомъкъ на славния и великъ царь господина Алексия, наслѣдника на царството и героя, упражняващъ се отъ младини до настояще врѣме въ военни подвизи; тоя, който много по-рано въ дѣйствителность е царствовалъ и който по природа е сраснатъ съ царството. И въ сѫщность ние не изменяваме закона на неизбежностьта, по който лъвътъ е дѣте на лъва и орелътъ — пиле на орела [1]. Но достатъчно за това.

 

Относно пъкъ приготовлението на миро, не зная, какъ само Твое съвършенство е наслѣдилъ това право, когато мироосвещението е равносилно съ извършването на другитѣ божествени тайнства, както за това ясно учи съзерцательтъ и изяснительтъ на небеснитѣ чинове, на божественитѣ свещенодѣйствия и иерархията, великиятъ Дионисий. Защото, ако тайнството на събирането или на общението [2] е позволено на всѣки иерархъ, то, споредъ сѫщия Дионисий Ареоиагитъ, на това тайнство е равносилно и тайнството на извършване миро; и ако иерархътъ го употрѣбява при всѣко иерархическо свещенодѣйствие, то какъ помазването при най-великото тайнство, т. е. три кръщението, остава неизслѣдвано отъ величието на Твоя Све-

1. Хоматианъ иска да каже, че Теодоръ Комнинъ по своя произходъ тъй е достоенъ за царството, както и прѣдшествувалитѣ го византийски императори.

2. Причащението.

122

тость, а изслѣдвате царското помазание и безъ основание сѫдите, че то е неотделимо отъ рѫката на цариградския патриархъ. Защото всѣки знае, че царското помазание е свещенодѣйствие на иерархията, а помазанието на царя отъ патриарха е случайность. Царското помазание по такъвъ начинъ може да бѫде извършено отъ нъкой отъ стоещитѣ непосрѣдно подиръ него архиереи. Това царско помазание [1] бе извършено по настойчивата нужда на врѣмето и на основание на здравитѣ и неизмѣнни обичаи и догмати. Биватъ пъкъ случаи, когато не е възможно по господствуващия обичай да се помаже възкачилиять се на царски прѣстолъ, a съ масло, осветено отъ свещеницитѣ. Какъ (слѣдъ това) ти се осмѣлявашъ да ни обвичишъ, когаго ние не употрѣбихме такъвъ способъ на помазване? И затова, не зная, на шега ли или насмѣшливо ти ни нарече мироточивъ Димитъръ?

 

И, може би, ще ни се каже, че, ако ни е позволено да помазваме съ миро царе, когато се удаде случай, обаче ние сме нѣмали приготвено или съставено миро. И що по-ново да се каже по поводъ на това? Ами ако ни послужилъ при това свещенодѣйствие честниятъ гробъ на славния мѫченикъ Димитъръ, отъ когото като река тече миро, ублажавайки помазващитѣ се съ неговитѣ благодатни дарове? То не е подобно на твоето миро, както пишешъ, т. е. то не е нито приготвено, нито съставено отъ разни благовонни вещества, защото приготовлението на мирото принадлежи на всѣки благочестивъ и православенъ иерархъ, както за това говори шестото правило на картагенския съборъ, и просто само съ молитви се извършва и: царетѣ освещава, и се съединява съ кръщението. Да бѫде така!

 

Ако пъкъ искашъ да знаешъ, какъ нашиятъ прѣстолъ добилъ сила да помазва царе, то не ще се забавимъ да кажемъ и за това. Ако нашето право никога не било приложено въ дѣйствие и сега се прилага, то (туй право) не е ново, тъй като слѣдъ падането на славния Цариградъ не угаснаха още по тѣзи мѣста двойнитѣ и свѣтитѣ свѣтила — на царството и църквата, казвамъ, — които, споредъ древния обичай, едни отъ други се запалваха. Великиятъ ромейски царь и славенъ Юстинианъ, който възвисилъ прѣстола на Цариградъ съ прекрасни постройки и образци на църковното устройство (букв. съ образци на църковния редъ), като утвърдилъ прѣдседателскитѣ и подпрѣдседателскитѣ мѣста на най-старитѣ и велики иерарси и като нарекълъ пръвъ между всичкитѣ свещеници светѣйшия папа на стария Римъ, слѣдъ това вторъ слѣдъ него нарекълъ блаженнейшия цариградски, изведнъжъ следъ него споменува за архиепископския прѣстолъ на България. Него и нарича Юстиниановски, тъй като отъ тамъ  той водилъ рода си и съ собственитѣ си усилия и военни походи присъединилъ тази българска страна къмъ областитѣ на римската империя, като подчинилъ на нейния прѣстолъ и различни епархии, които неговата 131 новела, намираща се въ V книга на базиликитѣ, титл. . ., глава I, тема II, пространно излага. Слѣдъ

1. На Теодора Дука.

123

туй той украсилъ тоя прѣстолъ съ привилегиитѣ на апостолския римски прѣстолъ въ подчиненитѣ нему епархии и му подарилъ правото, каквото картагенскиятъ епископъ ималъ въ африканския диоцезъ, и постановилъ да има дѣйствителна н неизмѣнна сила опрѣдѣленото отъ свѣтия папа Вигилий относно това. Тѣзи именно привилегии сѫ за насъ като нѣкой свѣтълъ и великолепенъ стълпъ, който показва на всички висотата и блаженството на тоя прѣстолъ, [1], макаръ и да намалявали тази висота отъ врѣме на врѣме налаганитѣ отъ великата църква на Премѫдростьта на словото Божие [2] архиепископи, които, като нейни възпитаници, сѫ запазвали срасналото съ тѣхъ подчинение на цариградскитѣ патриарси и слѣдъ получаването на архиерейския санъ. Благодарение на техъ, висотата на прѣстола на България ставала нищожна прѣдъ прѣстола на цариградския. Ако, прочее, ние имаме въ своитѣ епархии привилегиитѣ на папата, що ново направихме, ако и помазахме царь, както това прави именно и папата? Нима ние направихме нѣкое дѣтинско дѣло, което би давало смѣлость да се изтъква несправедливостьта и да се вика съ рева на Стентора?

 

Ти пъкъ се моли за дълготърпѣние, както и за други добродѣтели, защото ти си образецъ за всички. За да извършимъ такива дѣла, които въ сѫщность сѫ безукоризнени, а на васъ се показватъ достойни за порицание, ние намираме основание, о отче и владико, не въ насъ, а въ тамошнитѣ примѣри, които въ всѣкой случай трѣбва да бѫдатъ първообразъ на каноническа правда и всѣка добродѣтель. Защото, за да се каже непозволено, отъ тамъ въ наше онеправдание бѣ рѫкоположенъ архиепископьтъ на Сърбия, които украшаватъ благочестие и евангелски животъ и благопристойни обичаи и която пасятъ и направляватъ къмъ богоприятни дѣла и къмъ длъжното иерарси, отъ древность подчинени на епархията на прѣстола на България, споредъ горѣспоменатото постановление на Юстиниана. Що значи това, щото при сѫществуването на архиереи въ това мѣсто и на епархиаленъ архиепископъ, т. е. архиепископа на България, поставенъ отъ тѣхъ на прѣстола, да бѫле провъзгласень натрапникъ за архиепископъ? И, както играещитѣ въ нѣкаква игра и поддигащи срѣщу себе си участницитѣ въ играта, едни иерарси постилаха на други и се създаде нѣкакво ново иерархическо положение. Нима не зная, че това дѣло бѣше извършено или съ цель да се възобнови нѣкаква нова кула Халанска, или да се очисти, уви, туй, що е свѣто и задължително въ канонитѣ. Ако всичко това е канонично и безупрѣчно и безучастно въ несправедливостьта, то нашитѣ дѣла съвсемъ не заслужаватъ порицание; ако пъкъ то не е съгласно съ заповѣдитѣ на канонитѣ, то и въ тоя случай нашитѣ дѣла пакъ сѫ безукоризнени, защото, както ние казахме, подъ влиянието на тамошнитѣ примѣри ние се отвърнахме отъ задълженията.

1. Българския, охридския.

2. Цариградската.

124

Ако пъкъ прибавимъ въ срѣдата и поставянето на иерархическа глава въ Загора [1], то ще намѣримъ, че и това неканонически утвърждава (букв. запечатва) тамошнитѣ древни прѣдшественици, които правото слово на Църквата нарече прѣлюбодѣйци и натрапници [2]. И не само това, а и наше право наруши, тъй като Търново е часть отъ нашата епархия. Но достатъчно се говори за тѣзи въпроси. Ние бихме говорили и за други подобни нѣща, но нѣмаме врѣме. Виждашъ ли, божественнѣйши велики пастирю, какъ ние дойдохме до тѣзи думи, които ние считахме непозволени като че закриваше нашитѣ уста ненормалното положение на нѣщата, а сега ние явно говоримъ, бидейки принудени отъ писмото на Твоя свѣтость. Ако тѣзи думи добрѣ подѣйствуватъ, да бѫде благословенъ тоя споръ. Ако пъкъ тѣ доведатъ до безполезни дрънканици, то ще кажемъ: “не грижи се, Ипоклиде!” [3], защото ние знаемъ, какъ да управляваме себе си въ настоящитѣ врѣмена и какъ да отговоримъ и на тоя гнетъ, когато ще ни сѫдятъ, и на бѫдещия общъ сѫдъ, когато всѣкиму ще се въздаде по дѣлата му.” [4]

Съ това писмо проникнато отъ ядовита ирония и негодование, както виждаме, охридскиятъ архиепископъ излѣзълъ открито противъ вселенския авторитетъ на никейския патриархъ, като поставилъ себе си на трето мѣсто между автокефалнитѣ църковни глави. Въ противоположность на Германа, той считалъ законни и политическата, и църковната независимость на западнитѣ гръцки области. Коронацията на Теодора Хоматианъ оправдава: 1) съ царския произходъ на Теодора, 2) избирането му отъ велможитѣ, иерархията и армията на страната му и 3) съ правото на българския архиепископъ да помазва царе. За Хоматиана архиепископията му, която въ случая прѣдставлявала независимата църква на Западното гръцко царство, не била самозвана втора византийска патриаршия, а върховно църковно учрѣждение на България, чиято автокефалия била дадена не отъ Теодора Комнина, а отъ Юстанияна Велики. Понеже импер. Юстиниянъ е отдѣлилъ областьта, наречена България като особенъ църковенъ окрѫгъ отъ диоцеза на римския папа, то нейната архиепископия е наслѣдила сѫщитѣ права, които ималъ папата въ нейнитѣ епархии до възвежданието ѝ въ отдѣлна независима църковна единица. Щомъ папата ималъ право да вѣнчава царе, то и него-

1. Търновска България.

2. Хоматианъ има прѣдъ видъ епископитѣ, които Калоянъ поставилъ на катедри въ Охридския диоцезъ.

3. Неизвѣстно име отъ числото на гномолозите.

4. Pitra, VII, 487-498.

5. Като сравнява това писмо на Хоматиана съ писмата, изпратени на патриарха отъ Апокавка и другитѣ епирски архиереи, Деликани намира въ тѣхъ единъ и сѫщъ духъ и сѫщитѣ мисли, на нѣкои мѣста едни и сѫщи характерни фрази, поговорки, сѫщата теория за управлението по принципа на икономията и за съмнителната законность на вселенския патриархъ въ Никея (, III, стр. 994). Това сходство още повече утвърждава Деликани въ мисъльта, че Хоматианъ билъ “злиятъ демонъ, създательтъ на всички тѣзи скандали” въ западнитѣ епархии и че останалитѣ западни архиереи сѫ дѣйствували по принуда. Слѣдъ казаното отъ насъ по-горѣ, считаме тоя въпросъ за изчерпанъ. Единъ фанариотъ не може да има друго мнѣние за охридскитѣ архиепископи.

125

виятъ замѣстникъ, архиепископътъ на цѣла България или на Първа Юстинияна, ималъ същото право въ своя диоцезъ. За Хоматиана висотата на Охридския прѣстолъ била несъмнена, но само архиепископи, възпитаници и фаворити на Цариградската патриаршия, сѫ го унижили, като сѫ дѣйствували по нейно внушение.

[Previous] [Next]
[Back to Index]