Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

II. Византийска епоха. (1018–1334)

ТРЕТА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия отъ възстановлението на Второто българско царство до падането на Охридъ подъ сърбитѣ. (1185-1334)

2. При епирския владѣтель Теодоръ Комнинъ

A.

Отъ 1216 година е настѫпила нова промѣна въ положението на Охридската архиепископия. Съ прѣвзимането на Цариградъ отъ латинитѣ, византийската империя се разпаднала на нѣколко независими държави: въ Трапезундъ, Никея, Епиръ и Елада. Императоръ Алексий III е оставилъ прѣстола си и, слѣдъ петгодишно безуспѣшно скитане по тракийскитѣ градове съ цѣль да подигне походъ противъ латинитѣ, е избѣгалъ при българския царь Калояна. [1] Сѫщо и цариградскиятъ патриархъ Иоанъ Каматиръ е избѣгалъ въ Димотика, откѫдѣто отишълъ при българския царь, съ когото ималъ “разговоръ” () по въпроса за прѣнасянето на вселенската патриаршия въ България [2]. Мнозина отъ дворянитѣ и висшитѣ клирици сѫ избѣгали въ новообразуванитѣ независими държави [3]. Скоро слѣдъ прѣвзимането на Цариградъ, нѣкои отъ гръцкитѣ владѣтели се завзели да събератъ разкѫсанитѣ гръцки земи пoдъ една власть. Въ туй врѣме, когато приемникътъ на избѣгалия императоръ Алексий III, Теодоръ I Ласкарисъ, е поставилъ въ Никея основитѣ на Източното гръцко царство, пелопонескиятъ топархъ Михаилъ Ангелъ Комнинъ Дука [4] е основалъ въ Епиръ западната гръцка държава или тъй нареченото Епирско деспотство, което се простирало отъ Драчъ до Навпактския заливъ (Албания и Епиръ) съ столица Арта. Това деспотство е почнало бързо да се разширява при приемника и брата на Михаила, Теодоръ (отъ 1215 или 1216 до 1230 год.) Още въ началото на своето управление Теодоръ е прѣвзелъ отъ

1. За това съобщава архиепископъ Хоматиянъ: Pitra, VII, col. 44 и 567. Срв.

2. Pitra, VII col. 44.

3. Въ зографската история се говори за бѣгство на византийски боляри и при българския царь Калояна слѣдъ падането на Цариградъ (Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония стр. 169.)

4. Михаилъ I Ангелъ Комнинъ Дука билъ незаконенъ синъ на императора Андроника. Послѣдниятъ ималъ двама сина — Исаакъ II и Алексий III, отъ които първиятъ се качилъ на прѣстола въ 1185 г. и билъ сваленъ отъ втория въ 1195 г., като билъ ослѣпенъ отъ него и затворенъ въ тъмница (, цит. съч. 49, Иречекъ, Историjа Срба, 381).

101

латинитѣ Тесалия, а отъ българитѣ (отъ Стрѣзовото деспотство) Охридъ, Прилѣпъ [1] и Скопие [2]. Прѣзъ пролѣтьта на 1217 год. въ елбасанскитѣ тѣснини при р. Шкумба, между Албанъ и Драчъ, той нанесълъ пълно поражение на новия цариградски латински императоръ Петръ Куртене (зетъ отъ сестра на първия цариградски латински императоръ Балдуинъ), който идѣлъ прѣзъ Драчъ за Цариградъ отъ Римъ, гдѣто билъ коронясанъ отъ папата [3]. Слѣдъ тая блѣскава побѣда, епирскиятъ деспотъ е утвърдилъ своята власть въ Драчъ и въ цѣла Албания, подчинилъ и македонскитѣ градове — Просѣкъ, Верия, Сѣръ и Драма, както и тракийскитѣ градове Мосинополъ, Ксанти, Грациана, Димотика и достигналъ до самия Одринъ [4]. Непокътнати оставилъ той само владѣнията на своя зетъ, българския деспотъ Славъ или свѣтославъ въ сѣвероизточна Македония, въ Родопитѣ, съ главенъ градъ Мелникъ. [5]

Падането на Охридъ подъ властьта на епирския деспотъ Теодоръ изведнажъ е подобрило положението на Охридската архиепископия. Това станало при слѣднитѣ обстоятелства. Разпокѫсването на византийската империя въ 1204 година било и разпокѫсване на диоцеза на цариградския патриархъ. Слѣдъ бѣгството на цариградския патриархъ Иоанъ Каматиръ, неговиятъ прѣстолъ е останалъ вакантенъ и на него латинитѣ сѫ поставили свой патриархъ. Когато въ Никея деспотъ Теодоръ Ласкарисъ билъ провъзгласенъ за царь отъ събора на избѣгалитѣ византийски свѣтски и духовни сановници, никейцитѣ сѫ поканили патриарха Иоана Каматира да короняса Теодора за царь. Иоанъ Каматиръ обаче отказалъ да иде въ Никея, и на 20 мартъ 1206 година никейското духовенство е избрало Михаила IV Авториана за свой началникъ съ титулъ “цариградски и вселенски патриархъ”. Авторианъ е коронясалъ Теодора Ласкариса за императоръ [6].

Съ учрѣдяването на Никейската патриаршия е настанало разцѣпление между църквитѣ въ другитѣ гръцки държави и никейския патриархъ. Византийскиятъ възгледъ, че царство безъ

1. Г. Акрополитъ у Migne, t. 140, col. 1020.

2. Скопие се намиралъ подъ властьта на деспотъ Теодора още въ 1217 год. м. априлъ, както се вижда отъ единъ актъ на архиепископъ Хоматиана (Pitra, VII, № 59.) Българскитѣ градове сѫ били прѣвзети, струва ни се, скоро слѣдъ смъртьта на Стръза, която ще да се случила малко врѣме слѣдъ смъртьта на съюзника му Михаилъ Комнинъ.

3. Г. Акрополитъ ibid., col. 1021.

4. ibid., col. 1044-1045. За прѣвзимането на Просѣкъ се споменува въ едно писмо на навпактския митрополитъ Иоанъ Апокавкъ до деспота Теодоръ (Византiйскiй врѣменникъ III, 244).

5. Г. Акрополитъ, ibid., col. 1044.

6. Г. Акрополитъ у Migne, t. 140, col. 996.

102

патриархъ неможе да сѫществува, е подбудилъ и другитѣ гръцки владѣтели да създадатъ самостойно църковно управление въ своята държава. И въ Трапезундъ, и въ Епирското деспотство властьта на никейския патриархъ почнала да не се признава. На вакантнитѣ катедри били поставяни архиереи, рѫкоположени не отъ никейския патриархъ, а отъ архиереитѣ на тѣзи държави. Изпращанитѣ пъкъ отъ никейския патриархъ архиереи въ епархиитѣ на другитѣ гръцки държави не се приемали. Трапезундскиятъ императоръ Давидъ е върналъ амастридския кандидатъ, като му заявилъ, че не допуска въ държавата си епископъ, избранъ отъ друга политическа власть. Той изпѫдилъ и епископитѣ, изпратени отъ никейския патриархъ въ градоветѣ Херсонъ и Сугдуфулъ, които до падането на Цариградъ сѫ влизали въ диоцеза на Цариградската патриаршия [1]. Сѫщо и въ Епирското деспотство, още при първия деспотъ Михаила, Църквата се управлявала самостойно. Въ 1214 год., по рѣшението на Артския съборъ, свиканъ по заповѣдь на Михаила, Комнина, навпактскиятъ митрополитъ Иоанъ Апокавкъ е рѫкоположилъ драчкия митрополитъ Докиана, а левкадскиятъ митрополитъ — лариския митрополитъ Калоспити, безъ да питатъ никейския патриархъ [2]. Но на първо врѣме епирскитѣ иерарси не сѫ били още силно проникнати отъ духъ на независимость. Автономията на Епирската църква се подържала главно отъ деспота Михаила поради вражда къмъ Никейското царство. Затова епирскитѣ иерарси се обърнали чрѣзъ деспота Михаила до никейския патриархъ съ молба да утвърди извършенитѣ отъ тѣхъ рѫкоположения, като посочвали извинителнитѣ причини, по които сѫ ги извършили. Обаче слѣдъ прѣвзиманието на Охридъ отъ деспота Теодора Комнина, епирскиятъ клиръ силно се увлѣкълъ отъ идеята за църковна автономия. Подхранванъ отъ охридския архиепископъ, той е встѫпилъ въ борба съ никейския патриархъ.

Независимото управление на Епирската църква се търпѣло въ Никея безъ явенъ протесть, до като на патриаршеския прѣстолъ встѫпилъ Мануилъ I Харитополъ [3]. Послѣдниятъ свикалъ мѣстенъ съборъ, прѣдъ който било прочетено писмото, съ което епирскитѣ архиереи сѫ съобщавали за извършенитѣ отъ навпактския и левкадския митрополити рѫкоположения и на което прѣдшественицитѣ на Мануила не били отговорили. Съборътъ простилъ на западнитѣ митрополити за извършенитѣ отъ тѣхъ рѫкоположения, но ги заплашилъ съ епитимия, ако пов-

1. , цит. съч. 102.

2. 972.

3. Прѣдшественицитѣ му, които сѫ търпѣли създаденото въ Епиръ църковно положение, сѫ били Теодоръ I (1213-1215 г.) и Максимъ II (патриаршествувалъ нѣколко мѣсеца).

103

торѣли сѫщитѣ “прѣстѫпления”, тъй като — казвалъ съборътъ — “не бива да се разчупва доброто и безукоризнено тѣло на Църквата” [1]. Съборното рѣшение било врѫчено на навпактския митрополитъ Иоанъ Апокавкъ. Увѣдоменъ билъ за това и деспотъ Теодоръ. Обаче въпрѣки заплашванията на патриарха, епирскитѣ архиереи сѫ извършили нови архиерейски рѫкоположения. Въ 1219 година по заповѣдь на деспота Теодора, навпатскиятъ митрополитъ и Синодътъ му сѫ избрали въ Арта Георгия Вардани за керкирски митрополитъ, вмѣсто починалия Педиадитъ. Въ изборния актъ се посочвали за оправдателни съображения: 1) принципътъ на икономията, налаганъ отъ обстоятелствата и оправдаванъ отъ много примѣри изъ църковната история и особено изъ дѣйностьта на апостола Павла; 2) заповѣдьта на деспота Теодора Дука и 3) ходатайството на атинския митрополитъ Михаилъ Акоминать да бѫде избранъ Георгий Вардани [2]. Сѫщо и вмѣсто умрѣлия лариски митрополитъ Калоспити, билъ поставенъ другъ [3].

Отъ своя страна пъкъ въ това врѣме никейскиятъ императоръ е дѣйствувалъ, за да примири гръцката и латинската църкви. За тая цѣль въ 1220 година той свикалъ въ Никея съборъ отъ архиереитѣ на всичкитѣ източни патриаршии за избиране на делегати до папата. За свикването на този събoръ никейскиятъ патриархъ е писалъ на Теодора Епирски, когото наричалъ “свой всеблагороденъ духовенъ синъ” и на митрополита Иоана Апокавка, на когото прѣдложилъ съ съгласието на западнитѣ архиереи да изпрати единъ или двама отъ тѣхъ на събора или, ако му е възможно, самъ да се яви. [4] Апокавкъ е отговорилъ съ дълго писмо. Той се очудилъ на рѣшението на никейцитѣ да водятъ съ латинитѣ мирни прѣговори, които само щѣли да ги направятъ по-смѣли въ прѣслѣдванието на православието. Като изказалъ съмнѣние въ възможностьта да се съединятъ Западната и Източната църкви, той прѣдложилъ съборътъ да се свика въ Епиръ, защото, споредъ него, пѫтуването на епирскитѣ архиереи било твърдѣ трудно, а никейскитѣ архиереи по-лесно могли да дойдатъ въ Епиръ. Описвайки подвизитѣ на Теодора Комнина противъ латинитѣ, той изказалъ желание, двамата гръцки владѣтели да се съединятъ за обща борба противъ тѣхъ. [5] Тази мисъль, нѣма съмнѣние, била внушена на Апокавка отъ самия Теодоръ, както това се прозира въ сѫщото това писмо, гдѣто се говори, че архиереитѣ на епирската държава умножавали своитѣ молитви за държавния великъ дѣецъ Комнина, който прѣдъ нищо не се спиралъ въ своята борба съ латинската тирания.

Не успѣлъ да свика общъ съборъ, патриархъ Мануилъ е свикалъ мѣстенъ съборъ. Отъ епирскитѣ архиереи сѫ.

1. Визант. врѣменникъ, III, 268.    2. ibid, III, 261.    3. ibid, 269.    4. ib., 264.    5. ibid, 267.

104

присѫтствували само драчкиятъ митрополитъ и езерскиятъ епископъ (въ Тесалия), които собствено не сѫ прѣдставлявали Епирската църква, понеже тѣ сѫ били избѣгали въ Никея отъ своитѣ епархии дълго врѣме прѣди събора. [1] Отказътъ на епирскитѣ архиереи да се явятъ на събора било вече формално прѣкѫсване на сношенията между Никейската и Епирската църкви. Отъ тоя моментъ сѫ почнали да се нападатъ патриаршията и западнитѣ иерарси. Прицѣлна точка на нападенията на никейскитѣ патриарси билъ охридскиятъ архиепископъ Димитъръ Хоматианъ. Съ писмо отъ 1222 г. м. февруарий до Иоана Апокавка патриархъ Мануилъ I, като се очудвалъ, че билъ рѫкоположенъ новиятъ лариски митрополитъ и съ това се подбуждала “Христолюбивата душа на най-щастливия въ всичко великороденъ човѣкъ Комнинъ да се сблъсква съ Бога”, [2] явно изказалъ съмнѣние, че всички църковни безредици въ епирската държава били дѣло на българския архиепископъ. “Ако пъкъ, както се научаваме пише — той — това сѫ разпоредби и дѣйствия на държащия архиепископията на България, чудя се, не ще ли той тласне работитѣ къмъ много по-лошо, понеже той е човѣкъ вънкашенъ [3] и не вкусилъ много отъ църковното възпитание. Защото, както е взелъ властьта, той скоро ще възмечтае да достигне слѣдъ казаното и самото небе съ върха. Освѣнъ това знай, че той не вижда вѣрно нито това, що е въ краката, нито здраво държи това, що е на рѫцѣтѣ; поради това негото иерархическо положение още съ много отстои отъ древния обичай”. [4] Гледайки на Охридската архиепископия като на чисто българска и, смѣтайки, че голѣмо унижение е, началникътъ на една “варварска” църква да рѫководи гръцкитѣ иерарси, патриархътъ увѣщава западнитѣ архиереи “да не желаятъ да стоятъ по-долѣ и отъ онѣзи сѣверни варвари християни, които търсятъ на изтокъ (т. е. въ Гръцката църква) дѣйствителни иерарси по нѣмане на свои”.

На посланието на патриарха Мануила, проникнато отъ високомѣрие и оскърбяващо високопочитания въ Епиръ охридски

1. , цит. съч., стр. 108 и 110.

2. Византiйскiй врѣмен. III, 269.

3. т. е. човѣкъ, който е получилъ катедрата си чрѣзъ силнитѣ на деня.

4. Виз. врѣмен., pag. cit.

105

архиепископъ Димитъръ Хоматианъ, е отговорилъ Иоанъ Апокавкъ вече съ гордо съзнание на автономното положение на Епирската църква и силно защищавайки името на Хоматиана. “И знай — писалъ той на патриарха — азъ не съмъ отъ онѣзи, които бързо рѫкополагатъ, а отъ онѣзи, които бавно пристѫпватъ особено къмъ такива (актове) и които не се подаватъ на вънкашни принуди (), макаръ и всички да бързатъ да бѫдатъ рѫкоположени отъ мене, имайки за свое оправдание, че никейскитѣ патриарси знаятъ древностьта на моя свещенъ санъ, (полученъ) отъ великия градъ” (Цариградъ) [1]. По-нататъкъ Апокавкъ обяснява, защо били рѫкоположени драчкиятъ, ларискиятъ и керкирскиятъ митрополити. Драчкиятъ митрополитъ билъ рѫкоположенъ прѣди деветъ години “по желанието на приснопаметния киръ Михаилъ Комнинъ отъ подвѣдомственитѣ му епископи”. “А той е мѫжъ — забѣлѣзва Апокавкъ – мѫдъръ и има вънкашни свидѣтелства. Ларискиятъ пъкъ бѣ рѫкоположенъ по сѫщата причина отъ починалия левкадски. Не бихъ прибѣгналъ да рѫкоположа сегашния керкирскя митрополитъ, ако не считахъ тоя мѫжъ украсенъ съ рѣчь и животъ и, ако архиепископътъ на България не бѣше го опрѣдѣлилъ за Гребенската църква, и азъ го взехъ отъ хора на българскита епископи и го присъединихъ къмъ нашия Синодъ....”. [2] Странни и нови счита Апокавкъ думитѣ “вселенски патриархъ”, които патриархъ Мануилъ I е прибавилъ въ посланието си. “До сега никой отъ епископствувалитѣ въ Цариградъ не сѫ притуряли “и вселенски патриархъ” къмъ своитѣ подписи, както ми е извѣстно отъ старо врѣме и откогато азъ съмъ призналъ патриарси и съмъ билъ признаванъ отъ патриарси, макаръ че тѣ (т. е. патриарситѣ) сѫ провъзгласявани отъ подвѣдомственитѣ имъ за вселенски патриарси въ възгласитѣ, въ писмата” [3]. Слѣдъ това Апокавкъ пакъ се връща да защити оскърбенитѣ отъ патриарха западни иерарси, особено охридския архиепископъ.

“И блаженнѣйшиятъ архиепископъ на България, който отдавна ме прѣудивлява съ живота (си), разсѫдителностьта си, дотолкова стои далече отъ това, да ни заповѣдва да вършимъ нѣкакви свещенодѣйствия, до колкото и мъртвитѣ — отъ нашитъ дѣла... И той е човѣкъ, отъ когото мнозина се удивляватъ и когото почитатъ за благонравието (му), спокойната рѣчь, сдържаностьта въ разговоритѣ и макаръ

1. Визант. Врем. III, 270.

2. pag. cit.

3. Визант. Врем. III, 271:

106

ти да го наричашъ вънкашенъ и невкусилъ църковно възпитание, но той е най-добъръ познавачъ на това [1]. И за тѣзи, които не знаешъ, не се изказвай тъй. Съ какво архиерейското положение на тѣзи отстои отъ древния обичай, както ти пишешъ, точно не зная. То е признато отъ нашия владѣтель, когого ние считаме за пратенъ отъ Бога и признаваме за нашъ царь. И гледане на Бога, който го е вѣнчалъ съ чести побѣди надъ противницитѣ и разширилъ неговитѣ граници. Съ негова власть бѣ избранъ архиепископътъ на България, а бѣ рѫкоположенъ отъ подведомствения му Синодъ, споредъ древния обичай; задоволява се съ своитѣ привилегии, не преминава своитѣ (права), чужди диоцези не управлява (). И желая, ти нищо да не измислювашъ () за неговото архиерейско положение. Ако пъкъ заради това, че той не е приелъ царско утвърждение (), (защото), казвашъ, неговото архиерейско положение много далече стои отъ това утвърждение, то азъ не ти отговарямъ съ нищо друго, освѣнъ съ това, че — (противъ туй) никой не ще възрази — има други по-голѣми архиерейски положения, които не сѫ приели царско утвърждение. И въ старо врѣме какъвъ царь е поставлъ тогавашнитѣ александрийски патриарси, ако не било така, че подведомственитѣ имъ епископи, като се събирали, ги избирали и рѫкополагали? И Църквата ги приемала и била въ общение съ техъ. Какъвъ (царь) е възвелъ сегашнитѣ антиохийски и иерусалимски патриарси, за да не кажа нѣщо по-близко? [2] Отъ единъ сферикъ съмъ слушалъ, че отъ неколко равни величини, поставени на разстояние, по-точно се виждатъ по-близко поставенитѣ. Сѫщото е приложимо и къкъ дѣлата. Царското възвеждане, до колкото азъ се догаждамъ, е само актъ на признание избора на лицата, — нищо повече не прибавя къмъ епископското съвършенство. Струватъ ми се равни и неутвърдениятъ изборъ, и утвърдениятъ .... Освенъ това, моля твоята свещена душа азъ, който повече отъ другитѣ и тѫгувамъ за тебе, и приемамъ твоята иерархия, недей се интересува много за чуждитѣ работи и изпълнявай длъжноститѣ, както е желателно, по-добре. Защото ето азъ узнахъ, какъ ти ни написа лъжливи съвети, макаръ ние да се сметахме за достовѣрни на тебе. Ако пъкъ и Словото (Божие) иска, ти да бѫдешъ вселенско око (

1. ibid., стр. 272:

2. Апокавкъ разбира никейския патриархъ, който споредъ него сѫщо не билъ утвърденъ отъ дѣйствителенъ царь.

107

), добрѣ ще направишъ да простирашъ своя погледъ и върху далечни прѣдмети. Обаче зрителната сила, ако тъй да се рече, не се приспособи къмъ видимитѣ прѣдмети, то не може да отличи качествата на разглежданитѣ прѣдмети, тяхната величина и форми, и да прѣдава релефно на общото чувство самитѣ видими прѣдмети. И говоря братски, ти тъй трѣбваше да разположишъ своето сѫждение за архиепископа на България, че изпърво да оценишъ дѣлата му, подире да укорявашъ, а не тъй несправедливо да осѫждашъ честния мѫжъ и почитанъ за знанието и добродѣтельта.” [1]

Слѣдъ това Апокавкъ оправдава рѫкоположенията въ Епиръ съ обстоятелствата, които сѫ принуждавали да се отстѫпи отъ каноническата точность, за да не остане народътъ безъ пастири. [2] По неговото убѣждение, отъ това никаква схизма не произлизала, тъй като рѫкополагащиятъ и рѫкоположениятъ споменували името на патриарха въ своитѣ свещенодѣйствия. [3] Апокавкъ билъ съгласенъ, западнитѣ архиереи да бѫдатъ рѫкополагани по разпоредбата на патриарха, ако епирскиятъ владѣтель допуснѣлъ това. [4] Той упрѣква патриарха, че не хвали “добродѣтелния” Теодоръ Комнинъ, който не е желаелъ да отнима църковнитѣ права, а, като изгонвалъ латинитѣ отъ извѣстенъ градъ, тозчасъ се загрижвалъ да постави тамъ православенъ епископъ. По-нататъкъ той развива мисъльта, че сѫщесгвуването на двѣ духовни власти слѣдва отъ сѫществуването на двѣ гръцки държави.

“И не отричамъ справедливостьта, че трѣбва да бѫде едно царство, което да управлява свѣтскитѣ работи, и единъ пастирь, завеждащъ свещенитѣ. Но щомъ това (царство), раздѣлено заради нашитѣ грехове, вече не сѫществува и самъ първиятъ свещенъ пастирь устройва плѣвни вънъ отъ своя домъ, и ние овцетѣ се разсеяхме на разни мѣста и се намираме подъ разни власти, то необходимо е да се подчинимъ на това, когато Богъ заповѣдва. И какъ владѣтелитѣ не се схождатъ единъ съ другъ, но всѣки е съ своитѣ трудове и жребие и само по християнското си звание и устройство се схождатъ, а въ другото — що се отнася до военоначалството, войнитѣ, политическитѣ работи и мероприятия тѣ сѫ раздѣлени? Мисля, че тамъ се опитватъ да съединятъ несхождящитѣ се и принуждаватъ да поставять, както се говори, една власть подъ друга, именно подъ благовидния прѣдлогъ на епископитѣ. И да не се принуждава текущата река, за това и притчата учи. И мисля, честни владико, докато свѣтскитѣ власти сѫ раздѣлени, трѣбва да бѫдатъ раздѣлени и свещенитѣ власти. Колкото искашъ пиши и се бори за противното. Що се отнася до вѣрата и благодатьта Божия, свещенитѣ обреди, единението въ духа и другото, което едноверцитѣ признаватъ, ние сме съединени и ще бѫдемъ съединени до смърть”. [5]

1. Ibid., 272-273.    2. Ibid., стр. 274-275.    3. Ibid., стр. 275.    4. pag. cit.    5. Ibid., 276-277.

108

Навпактскиятъ митрополитъ посочва бѣдствията, които биха настѫпили за Църквата, ако тя би останала безъ пастири, което би било неизбѣжно, ако се изпълнѣло патриаршеското искане, щото всѣки кандидатъ за архиерей да отива въ Никея, за да бѫде рѫкоположенъ. “Ако пъкъ нашата власть (свѣтската) самовластно ни заповѣда да рѫкоположимъ за вдовствуващитѣ църкви, то ще низвергнешъ ли, както пишешъ, рѫкоположения и рѫкоположилия, за да бързатъ кандидатитѣ отъ тукашнитѣ мѣста въ Никея, въпрѣки толкова прѣдстоещи причини и прѣчки? Не мислишъ ли, че, като се стараешъ да съшиешъ схизмата, ще я направишъ по-голѣма ... и ще раздухашъ свещена воина”. [1]

1. Ibid., стр. 277. Архимандритъ Деликани въ III, 979 прѣдполага, че това писмо не било изпратено въ такъва форма, въ каквато то било излѣзнало отъ перото на навпактския митрополитъ Апокавкъ, а прѣтърпѣло нова редакция въ канцеларията на деспота Теодора въ смисълъ, че мислитѣ сѫ били прѣдадени съ по-силенъ езикъ. Основание за това той намира въ признанието на Апокавкъ въ писмото си до лариския митрополитъ, че той по заповѣдь на деспота Комнина е съставилъ писмо за солунския митрополитъ и го изпратилъ на деспота неподпечатано за удобрение. (Визант. Врем. III, 280.

 ). А тъй като писмото до солунския митрополитъ било написано въ примирителенъ духъ, то Деликани мисли, че епирскитѣ архиереи на чело съ Апокавка не се стремили къмъ самовластно управление, а такъва тенденция била прокарвана само отъ деспотъ Теодора и охридския архиепископъ Хоматианъ.

Заключението на Деликани е слабо обосновано. Нѣма съмнѣние, че Апокавкъ е искалъ да бѫде въ общение съ патриарха и се стараелъ да го склони да признае за канониченъ установилия се, поради политическитѣ обстоятелства, църковенъ редъ въ Епиръ. Къмъ тази цѣлъ се стремилъ и съ своята прѣписка съ другитѣ патриаршески митрополити. Ако Апокавкъ е изпращалъ на Теодора за удобрение всичкитѣ си писма до патриарха и митрополититѣ му, то това може да свидѣтелствува само за единомислието между Апокавка и епирския владѣтель. Въ тѣзи случаи Апокавкъ е игралъ ролята на секретарь на деспота и изразявалъ това, що изисквали интереситѣ на държавата. Поради това и да се допусне, че писмото на Апокавка до патриарха Мануила I било прѣредактирано отъ другиго, все пакъ духътъ и тенденцията на писмото, главнитѣ му мисли, несъмнено, принадлежатъ на Апокавка. А една отъ главнитѣ му мисли е идеята за необходимостьта на отдѣлно църковно управление въ Епиръ. При това въ писмото се прави разграничение между това, що иска Апокавкъ и владѣтельтъ. Ако то било редактирано въ двореца на Теодора, то бихме били въ правото да очакваме пълно сливанне на желанията на Апокавка и

109

Опитътъ за обединение на двѣтѣ гръцки държави се осуетилъ главно поради различнитѣ възгледи на източнитѣ и западнитѣ гърци за никейския и епирския владѣтели. Иоанъ Апокавкъ е прѣдложилъ да се свика въ Епиръ проектирания отъ патриарха съборъ не толкова, защото за епирскитѣ иерарси било трудно да пѫтуватъ на изтокъ, а защото въ неговитѣ очи западната (гръцка) Църква е стоела по високо отъ източната. За писателитѣ, иерарситѣ и жителитѣ на Никейското царство само никейскиятъ императоръ билъ истински наслѣдникъ на византийската династия; епирскитѣ владѣтели сѫ били узурпатори, срѣщу които трѣбвало да се води такъва война, каквато и срѣщу варваритѣ; тѣхнитѣ побѣди сѫ били зло, а тѣхнитѣ поражения — Божие наказание. Георги Акрополитъ тъй се отзовава за Теодора Комнина:

(Неспособенъ за царство, той пристъпваше къмъ изпълнението на (своитѣ) замисли по български или даже по-варварски, не признаващъ нито редъ, нито постановление, нито древнитѣ обичаи, колкото сѫ се установили въ царствата) [1]. Сѫщо и Никифоръ Григора:

(Между това избухва ново зло изъ тесалийскитѣ про-

владѣтеля и едва ли би била означена въ него такъва отстѫпка, че бѫдещитѣ архиереи въ Епиръ да се рѫкополагали по разпоредбата на патриарха. Възгледътъ на Деликани почива не толкова на данни, колкото на неговата тенденция да прѣдстави за главенъ виновникъ на автономния стремежъ въ Епирската църква охридския архиепископъ Димитъръ Хоматианъ, за когото той има сѫщото мнѣние, което сѫ имали и патриарситѣ Мануилъ и Германъ. Той подозира неговата рѫка въ въпросното писмо. Най-хубаво опровержение служи приятелското писмо на Апокавка до Хоматиана. И въ него Апокавкъ изказва сѫщото високо почитание къмъ Хоматиана, което и въ писмото си до патриарха Мануила. Като го счита за свой единсгвенъ приятѣль, той го нарича “божествена и свещена глава”, “великъ Димитъръ, мѫдъръ въ думитѣ, мѫдрѣйши въ живота”. Той очаква писмата му като “росата на Аермона, падаща на Сионъ”, като “лѣстовица и гълѫбъ”; той напълно се съгласява съ оправданието на архиепископа за рѫкоположението на сервийския епископъ. (У Папедопуло-Керамевсъ, , стр. 10-11) Тази интимна дружба между Апокавка и Хоматиана не е могла да сѫществува, ако между тѣхъ е нѣмало сходство въ идеи и стремежи. И тя краснорѣчиво говори за участието на Апокавка, а заедно съ него и на останалитѣ епирски архиереи, въ автономното църковно движение на Епиръ, което по силата на събитията е рѫководилъ Хоматианъ.

1. Migne, t. 140, col 1037.

110

пасти, братътъ на Михаила Ангела, Теодоръ) [1]. Плѣняването и ослѣпяването на Теодора отъ Ивана Асѣна II той считалъ Божие наказание, задѣто Теодоръ е прѣзрѣлъ законното царство на гърцитѣ [2].

Съвсѣмъ иначе сѫ гледали на епирскитѣ владѣтели епирскитѣ писатели и иерарси. Атинскиятъ митрополитъ Михаилъ Акоминатъ нарича Теодора Комнина “държавнѣйши”, “отъ Бога повѣренъ да запази подчиненитѣ нему народи, свободни отъ италианската тирания” [3]. Керкирскиятъ митрополитъ Георгий Вардани го нарича “благороднѣйши и мѫжественѣйши побѣдоносенъ царь”, “направенъ отъ Бога силенъ самодържецъ”, “великъ Комнинъ Дука, великъ Комнинь богохранимъ” [4]. Сѫщо и за архиепископа Хоматиана Теодоръ Комнинъ билъ “държавнѣйши самодържецъ” [5], “държавенъ и свети великъ Комнинъ” [6], “благочестивѣйши и прѣотличенъ” [7], “св. владѣтель” [8], “богоуправляванъ” [9], “потомъкъ на славния и великъ царь Комнинъ господина Алексий” [10], “наслѣдникъ на царството” [11]. А навпактскиятъ Апокавкъ надминава и тримата иерарси по хвалене на Теодора Комнина. Къмъ неговата жена той се обръщалъ съ думитѣ: “света държавна госпожа Дукена” [12], а Теодора нарича “величественъ държавенъ Комнинъ” [13], “слънце Комнинъ” [14], “миросиявяще слънце” [15], “отъ Бога изпратенъ” [16], “чудотворецъ царь” [17], “светъ владѣтель и царь” [18], “богохранимъ” [19], “богоспасаемъ” [20].

Тоя сепаратизъмъ на епиротитѣ произлизали отъ двѣ причини: 1) епирскитѣ владѣтели — борци съ латинитѣ се явявали освободители на западнитѣ провинции отъ тежкото латинско иго, свързано съ силно гонение на православието и 2) етничната разлика между западното православно население и никейското. Населението въ централнитѣ области на епирската държава (Епиръ, Албания и Македония), което се състояло отъ албанци и българи, се чувствувало по-самостойно при епирскитѣ владѣтели, отколкото при византийскитѣ императори, взимало е активно участие въ устройството на новото царство, съставлявало е кадритѣ на епирската армия и главно негови архонти сѫ държали въ рѫцѣтѣ си разнитѣ части на държавната управа. Докато никейското население е живѣело съ идеята за чисто византийска

1. Ed. Bonnae, XXXVIII, 25.    2. Ibid., 28.    3. , цит. съч. стр. 143.    4. Ibid., цит. съч. стр. 143 и 144.

5. Pitra, VII. col. 111.    6. Ibid., col. 135.    7. Ibid., col. 335.     8. Ibid., col. 393.    9. Ibid., col. 473.     10. Ibid., col. 492.    11. col cit.

12. Визант. Врем. III, 241 и 282.    13. ibid., pag. cit.    14. ibid., pag. cit.    15. Ibid., 246.    16. Ibid., 272.

17. Ibid., 285.    18. Ibid., 282 и 286.    19. Ibid., 286.    20. Ibid.

111

държавность, епирското — съ идеята за аборигененъ невизантийски държавенъ битъ.

Въ 1223 г. Теодоръ Комнинъ е прѣвзелъ Солунъ и окончателно е унищожилъ латинското владичество въ Македония. Владѣтель на Солунъ, втория центъръ на гръцкия свѣтъ, и господарь отъ Адриатическото море до Егейското и р. Марица, Теодоръ Комнинъ е пожелалъ да има царско достойнство. По съобщението на Г. Акрополита, той почналъ да се облича съ порфира и да носи червени чехли по примѣра на византийскитѣ императори [1]. Той е прѣдложилъ на тогавашния солунски митрополитъ Константинъ Месопотамитъ да го короняса за царь, но митрополитътъ е отказалъ, тъй като той е признавалъ само никейския императоръ за законенъ и считалъ коронацията на гръцкия василевсъ изключително право на цариградския патриархъ. Месопотамитъ е дошълъ до такъвъ конфликтъ съ епирскитѣ иерарси, че не приемалъ да бѫде въ общение съ тѣхъ и ги наричалъ неепископи, а властьта на Теодора Комнина — пуста и незначителна. [2] По свидѣтелството на Георгия Вардани, Месопотамитъ доброволно напустналъ Солунъ [3], а, споредъ Георги Акрополитъ, Теодоръ Комнинъ го подложилъ на изтезание и го принудилъ да приеме монашеска схима. [4] Слѣдъ отказа на Месопотамита, Теодоръ Комнинъ се обърналъ къмъ охридския архиепископъ Димитъръ Хоматианъ да го короняса. Архиепископътъ изпълнилъ желанието му, защото считалъ себе си, както говори Г. Акрополитъ, “независимъ и незадълженъ да дава нѣкому смѣтка за своитѣ дѣйствия и правоимащъ да помазва за царь когото, когато и гдѣто той поиска” [5].

Хоматианъ е извършилъ коронацията не самоволно, а по единодушното рѣшение на членоветѣ на държавния синклитъ,

1. Migne, t. 140 col., 1037.

2. Визант. Врем. III, 281-282, писмо на Апокавка до Месопотамита.

3. у , цит. съч. стр. 163.

4. Migne, t. 140 col. 1037

5. Migne I. 140, col. 1037:

Ефремъ прѣдава факта безь коментарии: (Ed. Bonnae, стр. 140). А Никифоръ Григора твърди, че българския архиепископъ е коронясалъ Теодора отъ страхъ и отъ лекоумие:

(Ed. Bonnae, стр. 26). И първиятъ, и вториятъ мотиви, приведени отъ Никифора, нѣмать историческо оправдание. Адмирацията на Хоматиана отъ Теодора Комнина изключва прѣдположението за нѣкакъвъ страхъ или тероръ на Теодора надъ него. Обвинението върху Хоматиана въ лекоумие явно показва, че Никифоръ Григора прѣдава безъ критика възгледа на никейскитѣ патриарси за българския архиепископъ.

112

духовенството и цѣлото многобройно войнство [1]. Той се основавалъ още и на Артския съборъ отъ епирскитѣ иерарси, който единодушно е провъзгласилъ Теодора Комнина за царь [2].

Слѣдъ коронацията на Теодора Комнина, епирскитѣ архиереи заедно съ охридския архиепископъ и подвѣдомственитѣ му епископи сѫ изпратили писмо до никейския патриархъ, за да узаконятъ автономното положение на църквата въ Западното царство. Макаръ и да се присъединилъ къмъ това заявление и охридскиятъ архиепископъ, въ него обаче говорять само епирскитѣ архиереи, които наричатъ патриарха всесветѣйши и вселенски. Въ началото на писмото се казва, че подвѣдомственитѣ на цариградския патриаршески прѣстолъ западни митрополити, съ подчиненитѣ имъ епископи и автокефалниятъ архиепископъ на България съ подчиненитѣ си епископи [3], съзнавайки нуждата отъ единение между източната и западната иерархии чрѣзъ писма, изпращатъ това заявление на патриарха и Синода. Подиръ това архиереитѣ съобщаватъ, че, събрани въ Арта, гдѣто е прѣбивавалъ тѣхния “държавенъ и свѣтъ” царь, тѣ съставили обща просба до него да позволи на епископския съборъ да изложи състоянието на църковнитѣ работи въ западнитѣ епархии. Тѣ увѣряватъ патриарха, че въ западнитѣ епархии продължаватъ да споменуватъ името му и че желаятъ, патриархътъ да бѫде тѣхенъ общъ промислитель, който да обединява, а не да раздѣля тѣлото на Църквата [4]. Обаче, понеже царьтъ имъ не иска за вакантнитѣ западни катедри да се изпращатъ архиереи отъ изтокъ, тѣ молятъ патриарха да имъ даде

1. За това рѣшение Хоматиянъ съобщава въ писмото си до патриарха Германъ II.

(Pitra, VII, 489-490).

2. Византiйскiй врѣменикъ III, 285-286. Въ съборния актъ се изтъква, че само Теодоръ Комнинъ има право да носи царски титулъ като бодъръ стражъ, изпитанъ войникъ, освободитель на западнитѣ страни “отъ безбожнитѣ латини и хемускитѣ скити”. Въ заключението на акта съборътъ заявява:

(И тогози само изповѣдваме за царь, и тогози вѣнчаваме, и тогози помазваме и повѣрваното и изповѣданото отъ насъ за справедливость, за спасение удостовѣряваме съ своитѣ подписи.)

3. ibid, стр. 288:

4. Ib., 239:

113

пълномощие да рѫкополагатъ архиереи за вакантнитѣ катедри, като обѣщаватъ всѣкидневно да споменуватъ името му въ енорийскитѣ църкви и монастиритѣ, както това било до сега споредъ прѣдписаняето на тѣхния царь. Ако патриархътъ не се задоволява съ това, то “западнитѣ и източни събратя” се раздѣлятъ не само по мѣсто, но и духовно. Тѣ молятъ патриарха да признае рѫкоположенитѣ отъ тѣхъ архиереи — керкирския, левкадския и фарсалския, както той е призналъ и рѫкоположенияга, извършени отъ гангърския митрополятъ Калигопулъ въ понтийска Ираклия и Амастрида и не обърналъ внимание на неканоничнитѣ дѣйствия на керасунския и други. Като обясняватъ, че всички тѣзи нововъведения сѫ произлѣзли не по тѣхно своеволие, а по нуждитѣ на врѣмето, които сѫ настѫпили поради всеобщия смутъ, тѣ апелиратъ къмъ патриарха да удостои тѣхната молба съ внимание, защото иначе, ако той закъснѣе, “има страхъ — заявяватъ тѣ — нашиятъ държавенъ царь . . . . . нѣкакъ по нужда да подчини и тази наша страна на свещения надзоръ на папата на стария Римъ”. [1] Накрай, като изказватъ удивление, че въ своитѣ писма патриархътъ не нарича Теодора царь, западнитѣ архиереи изтъкватъ, че знаменитиятъ родъ на Теодора, неговия царски произходъ и подвизитѣ му противъ латинитѣ го правятъ достоенъ за царско звание. Тази си мисъль тѣ заключаватъ съ сатирично възклицание: “И може да бѫде оправдано да се нарича царь този, който е унищожилъ царското мѣсто въ Цариградъ, врѣдниятъ за вѣрата азимитъ, още и владѣтельтъ на Хема, скитътъ Асѣнъ, да бѫде чуванъ и величаванъ въ писмата височайши царь, а да бѫде прѣзрѣнъ този, който е взелъ отъ прадѣди правото на царството и справедливо е повиканъ къмъ него (т. е. царството)”. [2]

1. Ibid., стр. 291.

2. Ibid., стр. 292. И за този питакионъ, въ който твърдѣ прозрачно е изразена автономната тенденция на епирскитѣ архиереи, Деликани твърди, че не изразява дѣйствителнитѣ намѣрения на мнозина западни архиереи, които, споредъ него, сѫ подписали питакиона по принуда. Това се виждало отъ частния питакионъ, който навпактскиятъ митрополитъ Иоанъ Апокавкъ е изпратилъ отъ Солунъ до патриарха, споредъ Деликани, едновременно съ общия питакионъ или малко по-късно. Деликани счита питакиона на Апокавка ключъ за разбиране истинското положение на работитѣ въ Епирското царство. (, III, 983). Това писмо е изразявало вѫтрѣшната борба на Апокавка между длъжноститѣ му къмъ епирския царь и чувството на вина прѣдъ патриарха, както и разкаянието му. (Вж тълкуванието на това писмо ibid стр. 985-987). Въ сѫщность писмото на Апокавка нѣма такъвъ трагическо-сантименталенъ характеръ, кавъвто Деликани му придава. То има сѫщата основна цѣль, която и съборниятъ актъ — да склони патриарха да признае необходимостьта отъ отдѣленъ канониченъ животъ на западнитѣ епархии и законностьта на Западното гръцко царство, като се запази духовно единение между източнитѣ и западнитѣ архиереи. Въ двата питакиона величието на епирския владѣтель се прѣдставлява почти еднакво. За Апокавка той е “държавенъ и светъ господарь и царь”, на чиито милости Апокавкъ е дължелъ облекчението на своята старость и своитѣ болести; достоенъ, за да се съедини съ него Източното царство; “даръ на Бога”, “спасение на християнитѣ”, “съединитель на разединенитѣ”, чрѣзъ когото “стадото се умножава” и който направи проходни непроходимитѣ пѫтища, “кривото-право”. (Визан. Врем., 294-295). Питакионътъ на Апокавка се отличава отъ съборния само по своя интименъ характеръ и по силното изразяване на скръбьта, която сѫ изпитвали епирскитѣ архиереи отъ хладината на патриарха къмъ тѣхъ. Апокавкъ, наистина, си служи съ много риторизми, за да склони патриарха да приеме въ общение западнитѣ архиереи. Той нарича очакванитѣ рѣчи на патриарха роса, която ще освѣжи тѣлото му като трѣвата и ще подмлади него, стареца, а очакванитѣ патр. заповѣди — божествени. Той напомва на патриарха старата дружба между тѣхъ въ Цариградъ, когато патриархъ Германъ билъ още диаконъ на “великата църква”. Никѫдѣ обаче тоя тонъ на прѣданость не звучи като гласъ на каещъ се, та да може да се прѣдаде съ слѣднитѣ думи на Деликани: “Това мое привидно почитание (къмъ царя) ме завлѣче къмъ толкова неканонични дѣла, но съвѣстьта ме мѫчи и гори сърдцето ми, о мой пастиреначалникъ! Съзнавамъ своята вина и отъ тебе очаквамъ оросяване и оживотворение съ дълъгъ отговоръ ...” (, III, стр. 986). При това старанието на Апокавка да прѣдстави подвизитѣ на царь Теодора като плодове на молитвитѣ на патриарха дава на питакиона му извѣстенъ дипломатиченъ характеръ и затова изразитѣ на чувствата не сѫ лишени отъ притворность и етикетность. Апокавкъ, по внушението на царь Теодора, се стреми да възбуди у патриарха симпатия къмъ Западното царство. Съ това се обяснява, че въ питакиона си той нѣколко пѫти съпоставя царь Теодора и патриарха като върховни прѣдставители на двѣтѣ власти въ Византия (свѣтска и духовна) и игнорира съвсѣмъ никейския императоръ. Че питакионътъ на Апокавка е ималъ дипломатична цѣль, това се уяснява още подобрѣ отъ сърадвателното писмо на охридския архиепископъ Димитъръ Хоматианъ до новия патриархъ Германъ II, което, както ще видимъ, е написано въ сѣщия духъ и съ сѫщитѣ стилни срѣдства.

[Previous] [Next]
[Back to Index]