Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

II. Византийска епоха. (1018–1334)

ТРЕТА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия отъ възстановлението на Второто българско царство до падането на Охридъ подъ сърбитѣ. (1185-1334)

1. При българскитѣ владѣтели Асѣнъ I., Калоянъ и Стрѣзъ

Слабата връзка между провинциитѣ и Византия въ втората половина ва XII в. се изразила въ открито центробѣжно движение на отдѣлнитѣ части на империята. Крупнитѣ землевладѣлци и знатнитѣ дворянски родове взели да съперничатъ съ царския родъ. Въпрѣки голѣмитѣ си усилия, Комниновци не сѫ успѣли да прѣдотвратятъ държавата отъ разлагане.

Въ връзка съ общото разпадане на византийската империя, въ втората половина на XII в. е започнало национално движение срѣдъ балканскитѣ славяни. Основательтъ на сръбската династия на Нѣмановцитѣ, Стефанъ Нѣманъ е успѣлъ “съ мечъ” да съедини дребнитѣ сръбски жупанства подъ своята власть и отъ 1170 год. е станалъ великъ жупанъ. [4] При императора Мануила Сърбия се намирала въ извѣстна зависимость отъ Византия, обаче слѣдъ смъртьта му тя се освободила напълно.

Подъ влияние на събитията въ Сърбия и въ свръзка съ междуособицитѣ при послѣдния Комнинъ Андроникъ, сваленъ

4. Никита Хониатъ ed. Bonnae, стр. 205-207; Иречекъ, Историjа Срба стр. 247.

89

отъ Исаака Ангела, въ сѣвероизточна България въ 1185 г. е избухнало голѣмо възстание подъ прѣдводителството на братята Петъръ и Асѣнъ. Стефанъ Нѣманъ е сключилъ съюзъ съ българскитѣ владѣтели Петра и Асѣна, и сърби и българи се съединили въ общъ походъ противъ Византия. [1] Вслѣдствие на този походъ, отъ една страна било възстановено българското царство отъ Дунава до Стара планина слѣдъ 167-годишно иго, а отъ друга — е закрѣпнало и се разширило сръбското велико жупанство. Стефанъ Нѣманъ прѣвзелъ Нишъ и унищожилъ въ долината на р. Тимокъ градоветѣ: Свърлигъ, Равни (сега Равно до Княжевацъ) и Козълъ (сега Кожелъ), които влизали въ Нишката епархия [2].

Политическиятъ прѣвратъ, извършенъ отъ балканскитѣ славяни, е измѣнилъ тѣхнитѣ отношения къмъ Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия, отъ които тѣ сѫ зависили духовно до тоя моментъ. Чувствувайки потрѣбность отъ морална санкция на своята власть, основателитѣ на Второто българско царство смѣтали за своя първа работа да устроятъ въ своята държава самостойно църковно управление. Въ 1185 или 1186 г. [3] въ Търново, столицата на Второто българско царство, споредъ съобщението на охридския архиепископъ Хоматианъ [4], видинскиятъ епископъ съ двама други епископи е рѫкоположилъ единъ български свещеникъ по име Василий за архиепископъ на освободена България. На новия архиепископъ сѫ били подчинени всичкитѣ епархии, които сѫ влѣзнали въ територията на българското царстзо и отъ които до тоя моментъ едни се намирали подъ вѣдомството на подчинения на цариградския патриархъ дръстърски митрополитъ, а други — подъ властьта на охридския архиепископъ.

Една отъ главнитѣ причини за учрѣдявание на Търновската архиепископия наредъ съ другата българска архиепископия въ Охридъ било обстоятелството, че Охридъ е оставалъ подъ властьта на гърцитѣ [5]. При това, като вземемъ прѣдъ видъ, че царетѣ на Второто българско царство се отнасяли съ прѣнебрежение, къмъ Охридската архиепископия и въ това врѣме, когато Охридъ билъ подъ тѣхна власть, трѣбва да допустнемъ, че учрѣдяването на

1. Иречек, цит. съч. стр. 258.

2. ibid., цит. стр. 258.

3. Първиятъ търновски архиепископъ Василий въ писмото си до папа Инокентия III въ края на 1203 или въ началото на 1204 г. съобщава, че той е архиепископъ 18 години: quod mea anima desideravit per octavum decimum annum (Migne, t. 215, col. 288). Слѣдов. той билъ поставенъ архиепископъ въ края на 1185 или въ началото на 1186 г.

4. Pitra, Analecta Sacra t. VII, col, 43 и 567.

5. Голубинский, Кр. оч. ист. прав. церкв., стр. 78.

90

нова българска архиепископия се дължи много и на стремежа на българскитѣ вождове къмъ пълно национално освобождение отъ гърцитѣ — политическо и духовно. За българскитѣ освободители Охридската архиепископия съ своята гръцка иерархия била органъ на византийското правителство. Реакция противъ охридскитѣ архиепископи — гърци, както видехме, е имало още прѣзъ XI в. Учредяванието на Търновската архиепископия била най-рѣзка проява на народната борба противъ елинизацията на Българската църква. Поради тази си крайна враждебность къмъ погърчената Охридска архиепископия, Петъръ и Асѣнъ даже не сѫ я питали, когато сѫ основали нова българска архиепископия.

Както на всѣкѫдѣ въ Охридския диоцезъ, тъй и въ Търновска България, въ момента на освобождението й, епископитѣ сѫ били гърци. Лѣтописцитѣ не даватъ ясни свѣдения, но сигурно тѣзи епископи не по своя воля, а, принудени отъ възстаналия народъ, се отказали отъ своитѣ началници въ Цариградъ и Охридъ и поставили отдѣленъ български архиепископъ. Хоматианъ съобщава, че видинсккятъ епископъ, билъ намразенъ слѣдъ нѣкое врѣме отъ българитѣ и посѣченъ съ мечъ заради неговото съчувствие къмъ Византия ( ) [1]. Очевидно, при основаването на българското царство той извършилъ неканоническото рѫкоположение по принуда, но послѣ, когато се почувствалъ по свободенъ, той се стараелъ да поправи своята грѣшка, навѣрно, чрѣзъ опити да подчини Търновската архиепископия на Охридската или Цариградската.

Едновременно съ разширението на българското царство растѣла и Търновската архиепископия за смѣтка на Охридската архиепископия и Цариградската патриаршия. Въ промежутъка отъ 1185-1204 год, въ диоцеза на Търновската архиепископия сѫ влизали прѣдбалканска България съ изключение на крайморскитѣ мѣста, сѣвероизточната половина на сегашна Сърбия и сѣверната часть на Македония съ часть отъ Стара Сърбия. [2] Прѣзъ това врѣме тя отнела отъ Охридската архиепископия слѣднитѣ епархии: 1) Видинска, 2) Срѣдечка, 3) Велбуждска, 4) Нишка, 5) Браничевска, 6) Белградска, 7) Призрѣнска и 8) Скопска. Видинската, Нишката, Велбуждската, Призрѣнската и Скопската епархии се споменуватъ въ писмото на българскитѣ епископи, подведомствени на търновския архиепископъ, отъ 1204 год. до папа Инокентия III, когото тѣ молятъ да им ь изпрати палиуми [3]. Отъ тѣхъ Видинската епархия е влѣзла въ

1. Pitra. VII, col. 43-44.

2. Границитѣ на българското сарство прѣзъ указания периодъ вж. у Голубински, цит. съч. стр. 89.

3. Migne, t. 215, лат. серия, col. 289: in primis peccator et humilis metropolitanus sanctissimae ecclesiae Belebusdii Anastasius; post eum peccator et humilis metropolitanus Saccas magna ecclesiae Prostlave; et episcopus, licet indignus sanctissimae ecclesiae Dei Genitricis de Scopia Marinus; humilis episcopus sanctissimi episcopatus Prisdiani Abraham; sanctissimae ecclesiae beati et glorisissimi magni martyris Procopii de Niso Kiricus et indignus episcopus atquae peccator sanctissimae Dei Genitricis Hydmensis (вм. Bydinensis) Clemens.

91

Търновския диоцезъ още при самото възстановление на Второто българско царство, както се вижда отъ горепосоченото свидѣтелство на архиепископа Хоматиана. Браничевската епархия влизала още въ 1202 г., както се вижда отъ писмото на Калояна отъ 1202 г. до папата, комуто съобщава, че му изпраща кандидата за Браничевската епископия (electum Brandizuberensem), пресвитера Власия. [1] Сѫщо и въ писмото на папа Инокентия III отъ 1203 г. до Калояна се споменува за тая епископия [2]. Навѣрно, Калоянъ скоро слѣдъ възцаряването си е превзелъ браничевската область и изгонилъ гръцкия епископъ, наместо когото е избралъ българина Власия.

Не се знае, кога сѫ били отнети останалитѣ епархии. Въ 1189 г. Нишъ още е влизалъ въ подвѣдомственитѣ на охридския архиепископъ владения на сръбския великъ жупанъ Нѣманъ. [3] Въ 1190 г. подъ властьта на охридския архиепископъ сѫ били, освѣнъ Нишъ, сѫщо Призрѣнъ и Скопие. Въ политическо отношение въ началото на тази година тѣзи градове сѫ били подъ властьта на Нѣмана, а слѣдъ поражението, що императоръ Исаакъ Ангелъ е нанесълъ на Нѣмана при р. Морава, тѣ заедно съ други градове сѫ минали подъ византийска власть [4]. По всѣка вѣроятность, Калоянъ е успѣлъ да подчини Нишката и Велбуждската епархии, ако не по рано отъ Браническата, то не и много късно слѣдъ нея, изобщо въ първитѣ години на своето царуване (отъ 1199 г.). Въ 1204 г., когато съюзенитѣ маджари и сърби начело съ маджарския кралъ Емериха [5] сѫ отнели Бѣлградъ, Бра-

1. Migne, t. 214. col. 1113.

2. Migne, t. 215, col. 280: Ad petitonem insuper venerabilis fratris nostri, Blasii, Brandizuberensis episcopi.

3. Иречек, Историjа Срба, стр. 259.

4. ibid, стр. 262. Между житието на краля Стефана Нѣмана, на което се основава Иречекъ, и Никита Хониатъ има извѣстно разногласие. Споредъ Никита Хониатъ, около 1190 г. сърбитѣ и българитѣ сѫ дѣйствували заедно противъ византийцитѣ, и първитѣ отнели Скопие (Ed. Bonnae. 569), а вторитѣ сѫ опустошили Триядица (Срѣдецъ), Стобъ и Нишъ (ibid. 563-569). Въ всѣки случай и споредъ съобщението на Никита Хониата, въ 1190 г. българитѣ още не се утвърдили по тѣзи мѣста.

5. Царь Калоянъ въ писмото си до папа Икокентия III отъ 1204 г. говори, че маджарскиятъ краль Емерихъ му отнелъ петь епископие (Migne, t. 215, col. 291), които се намирали по р. Морава, а маджарския краль Андрей II говори за походъ на краль Емериха противъ българитѣ отвъдъ р. Морава (contra Bulgaros Super fluvium Morava) (Иречек, Историjа Срба, стр. 276, заб. 5). Три отъ тѣзи епархии трѣбва да сл били Бѣлградската, Браническата и Нишката.

92

ничево, Нишъ и други градове по р. Морава. Нишката епархия отново прѣминала подъ властьта на охридския архиепископъ; обаче Калоянъ скоро прѣвзелъ Нишъ отъ сърбитъ заедно съ другитѣ поморавски области, заети отъ маджаритѣ. [1]

За Бѣлградъ знае се, че въ 1189 година билъ византийски [2], а въ 1190 год. станалъ сръбски, послѣ византийски. [3] Между 1190 и 1204 г. Бѣлградъ е миналъ въ български рѫцѣ. Слѣдъ като малко врѣме въ 1204 г. била подъ маджарска власть, Бѣлградската епархия ще да е била наново завладѣна отъ българитѣ едноврѣменно съ другитѣ поморавски епархии (Нишка и Браничевска).

Като говори за непрѣкѫснатото усилвание на българитѣ отъ 1190 г., Никита Хониатъ казва, макаръ и неопрѣдѣлено,  че българитѣ по нѣкога се втургали въ Пловдивъ, понѣкога владѣели въ Срѣдецъ, понѣкога пъкъ се приближавали до Одринъ. [4] Тъй като Никита Хониатъ по-нататъкъ говори за повторно прѣвземане на Срѣдецъ отъ гърцитѣ и тъй като слѣдъ това съобщение той разказва за българската побѣда при Аркадиополъ (Люле-Бургазъ) прѣзъ есеньта въ 1194 г. [5], то трѣбва да се допусне, че между 1190-1194 год. Срѣдецъ билъ подъ българска власть. Освѣнъ това въ житието на св. Иванъ Рилски се говори, че мощитѣ му били прѣнесени отъ Срѣдецъ въ Търново отъ Асѣна I и че църквата, въ която тѣ били поставени, била осветена въ 6703 (1195) [6]. Ясно е, че Срѣдецъ билъ прѣвзетъ отъ българитѣ около тази година.

Частьта, която се oтдѣлила отъ Охридския диоцезъ, движена отъ интенсивно чувство на самобитность, скоро поискала канонически да оформи своята независимость. Отъ 1199 г. до края на 1204 год. Калоянъ i търновскиятъ архиепископъ Василий

1. Иречек Историjа Срба, стр. 277.

2. ibid., стр. 259.

3. Ibid стр. 262.

4. Ed. Bonnae, 573:

Това свидѣтелство опровергава твърдението на Голубински, че Срѣдецъ билъ прѣвзетъ отъ българитѣ едва слѣдъ 1203 д. (Кр. оч. истор. пр. церквей, 99.)

5. col. 588-589.

6. Гласник, XXII, 286; Йорд. Ивановъ, Българ. старини изъ Македония стр, 133; Е. Спространовъ. Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Рилския монастиръ, стр. 41. Иречек, Историjа Срба стр. 263.

93

сѫ водили оживени прѣговори съ папа Инокентий III за признаването на търновския архиепископъ за патриархъ. Исканията на Калояна и Василия били подържани отъ епископитъ на търновския диоцезъ. Шестима отъ тѣхъ писмено сѫ молили папата за палиуми, слѣдъ като архиепископъ Василий е молилъ папата да изпрати палиуми за новоназначенитѣ митрополити въ Прѣславъ и Велбуждъ. Браническиятъ епископъ Власий отъ своя страна е изпълнявалъ ролята на Калояновъ легатъ прѣдъ папата. И както е извѣстно, на 8-й ноемврий 1204 г. папски легатъ е сложилъ на Калояна кралска корона, а на търновския архиепископъ е далъ примаски чинъ.

Калоянъ се обърналъ къмъ папата, понеже Византия го считала бунтовникъ, а той чувствувалъ нужда да бѫде признатъ отъ съсѣднитѣ държави за дѣйствителенъ владѣтель. А за да го признаели западнитъ народи, особено маджаритѣ, той е трѣбвало да дѣйствува чрѣзъ папата, защото, споредъ тогавашнитѣ понятия, само папата можелъ да прави дѣйствителни и законни владѣтели. [1] Освѣнъ това, Калоянъ и българскитѣ иерарси сѫ влѣзли въ сношение съ папата още и за да осѫществятъ народнитѣ въжделения — възстановлението на старитъ атрибути на българската държава и църква — царско и патриаршеско достойнство. Калоянъ е искалъ отъ папата не само да го признае за дѣйствителенъ и законенъ владѣтелъ на българския народъ, а и да му даде императорска корона, като не се задоволявалъ само съ кралски титулъ, какъвто папата охотно му давалъ. Сѫщо и търновскиятъ архиепископъ е молилъ папата да бѫде признатъ не само за автокефаленъ глава на България, но и нейнъ патриархъ, равенъ съ източнитѣ патриарси. Той като че искалъ да отнеме първенството на каноническия български архиепископъ въ Охридъ. Самия му величественъ титулъ говори, че се стремилъ да съперничи на охридския архиепископъ. [2]

Търновската архиепископия спрѣла да се разширява за смѣтка на Охридската за кратко врѣме въ 1204 г. 12 априлъ, когато цѣлата европейска часть на византийската империя заедно съ Цариградъ била завзета отъ кръстоносцитѣ. Тогава положението на Охридската архиепископия още повече се влошило, защото прѣдъ нея се изпрѣчила латинската стихия, която е заплашвала да унищожи не само нея, но и самото православие въ диоцеза ѝ. Не се знае, дали папата е успѣлъ да ѝ отнеме нѣкои епархии и изобщо какви конкретни врѣди ѝ нанесло латинското

1. Вж. Голубинскiй, Крaткiй очеркъ истор. прав. церк. 79.

2. Търновскиятъ архиепископъ се титулувалъ архиепископъ на цѣла България и Влахня. Прибавката “Влахия” указва на властьта на новия български архиепископъ върху заддунавска България, гдѣто влашкиятъ елементъ е почналъ вече да се проявява и участвувалъ въ освободителното движение на Петра и Асѣна.

94

владичество, освѣнъ притѣсненията и безчинствата на кръстоносцитѣ върху клира и паството ѝ. Понеже до падането на Цариградъ латинитѣ, намирайки се въ боево положение, не ще да сѫ могли да мислягь за вѫтрѣшно организиране на новитѣ си владѣния, то може да се мисли, че диоцезътъ на архиепископията не билъ ськратенъ толкова повече, че латинското владичество въ Македония е траяло само нѣколко години.

Между 1205-1206 при Одринъ българскиятъ царь Калоянъ плѣнилъ латинския императоръ Балдуинъ и отнелъ цѣлата останала часть на Македония до тесалийската сѣверна граница съ Верия и Охридъ, безъ Солунъ. [1] Калоянъ не посегналъ на автокефалията на Охридската архиепископия, ала не ѝ повърналъ епархиитѣ, които до тогава сѫ били отнети и подчинени на търновския архиепископъ, а ѝ оставилъ само тоя диоцезъ, който тя имала въ момента, когато той е завладѣлъ Охридъ. Калоянъ не отстранилъ двуначалието въ Българската църква, понеже трѣбвало да подчини или търновския архиепископъ на охридския или послѣдния на първия. Първото рѣшение не било възможно, защото: 1) сѣдалището на началника на Българската църква трѣбвало да бѫде въ столицата на българския царь, 2) търновскиятъ архиепископъ носѣлъ титулъ примасъ или, както го наричали сами българитѣ, патриархъ [2], и 3) Бълга-

1. Споредъ Иречекъ (Историjа Срба, стр. 276) Калоянъ е прѣвзелъ целия византийски западъ съ градовете: Скопие, Призрѣнъ, Охридъ и Верия едновременно при латинската обсада на Цариградъ (1203-1204, 12 априлъ). Не може точно да се опрѣдѣли датата на падането на Охридъ подъ властьта на Калояна, защото нѣма никакви опрѣдѣлени свидѣтелства. Иречекъ се основава само на прѣписката на Калояна съ папата, обаче тамъ нищо не се говори за Верия и Охридъ. Ако тѣзи градове били прѣвзети отъ Калояна едновременно съ Скопие и Призрѣнъ, то едва ли Калоянъ би се рѣшилъ да отнеме съсѣднитѣ два града отъ Охридския диоцезъ, за да ги подчини на търновския примасъ. Обикновено както гръцкитѣ императори и сръбскитѣ крале, тъй и бълг. владетели сѫ подчинявали на своитѣ църкви само тѣзи епархии на охридския архиепископъ, които сѫ завладявали прѣди да завзематъ Охридъ; а градовете, които сѫ били превземани заедно съ столицата на архиепископа, сѫ били оставяни на последния. Поради това трѣбва да допуснемъ, че Скопие и Призрѣнъ били превзети отъ българитѣ по-рано отъ Охридъ. И най-вероятно е, че Калоянъ успѣлъ да се утвърди въ западна Македония слѣдъ своята одринска побѣда надъ латинитѣ, които сѫ владеели Македония безъ Скопие отъ края на XII в., както твърди и Г. Акрополитъ (Migne, 140 col. 1017).

2. Че народътъ въ Търновското царство е наричалъ търновския примасъ патриархъ, свидѣтелствува Хоматиянъ, който даже говори, че папата му е далъ патриаршеско достойнство (Pitra, VII col. 43)

95

рия била въ уния съ папата, и Търновската църква е нѣмала нито иерархически връзки, нито каноническо общение съ православнитѣ църкви. Отъ втория пъкъ начинъ за отстранение двувластието въ Българската църква сѫ удържвали Калояна: 1) чувството на високо почитание, което той ималъ къмъ паметьта на своя великъ прѣдшественникъ Самуила, основателя на Охридската патриаршия и 2) силната привързаность на македонското българско население къмъ Охридъ като къмъ свой най-близъкъ църковенъ центръ и по-стара българска столица, отъ колкото Търново, и като градъ на българскитѣ просвѣтители Климента и Наума.

Но като не можелъ да унищожи двойственностьта на Българската църква, Калоянъ се стремилъ да побългари Охридската църква. Той толкова силно е ненавиждалъ гърцитѣ. че по подражание на Василия Бъгароубиецъ се наричалъ Ромеоктонъ (гръкоубиецъ), а гърцитѣ го наричали Скилояни (кучешки Яни) [1]. Съмнителнитѣ гърци той е прѣселвалъ въ крайдунавскитѣ мѣста. Така е постѫпилъ напр. съ верийскитѣ граждани [2]. Затова щомъ завладѣлъ Охридския диоцезъ, Калоянъ е изгонилъ епископитѣ — гърци и на тѣхно мѣсто е поставилъ епископи — българи, рѫкоположени отъ търновския примасъ. Тѣзи пъкъ епископи отъ своя страна сѫ рѫкоположили свещеници и дякони — българи [3]. Какъ се отнесълъ Калоянъ къмъ самия архиепископъ, който билъ гръкъ, нѣма положителни данни. Въ писмата си Димитъръ Хоматианъ — гръкъ по народность, кой въ врѣме на българското владичество билъ хартофилаксъ на Охридската архиепископия и послѣ архиепископъ — нищо не говори за личнитѣ си отношения съ българскитѣ владѣтели. Само въ писмото си до керкирския митрополитъ Василий Педиадитъ той казва, че, намирайки се подъ властьта на българитѣ, е ста-

1. Г. Акрополитъ у Migne, t. 140, col. 1017 и 1019. Въ житието на Стефана Първовѣнчани Калоянъ се сравнява съ Сенахирима:

(Ив. Павловић, Домаћи извори, стр. 85, заб. 6.) По омраза къмъ гърцитѣ и по войнственость Калоянъ много е приличалъ на Самуила. Не поради това ли сходство въ характеритѣ имъ Константинъ Акрополитъ въ панигирика си за св. Димитръ Солунски е отъждествилъ Калояна съ царь Самуила? Той казва, че св. Димитръ е показалъ чудеса и въ Соскъ, гдѣго е владѣглъ “българскиятъ архонтъ Самуилъ”, когото нарича “порождение ехиднино” ( I, стр. 200).

2. Pitra, VII, col. 43; Г. Акрополитъ, у Migne, t. 140, col. 1017.

3. Pitra, VII, col. 42 и 564.

96

налъ варваринъ [1]. Хоматианъ изобщо съ недоволство съ отнасялъ къмъ българското владичество и, като истински византийски цезарoпаписть, не го признавалъ за законно [2]. Обаче отъ една негова неразположеnость къмъ българската власть нѣма още основание да се заключава за нѣкакви притѣснения на българскитѣ владѣтели надъ Охридската архиепископия. Фактътъ, че при деспотъ Стрѣза архиепископътъ (Иоанъ Каматиръ) и хартофилаксътъ му (Хоматианъ) сѫ били гърци, показва, че Калоянъ не е измѣнилъ гръцкия характеръ на самата Охридска архиепископия. По всѣка вѣроятность, той се страхувалъ да свали гръцкия архиепископъ и на негово мѣсто да постави българинъ, защото съ това дуализъмътъ въ Българската църква oще по-рѣзко щѣлъ да се прояви и даже щѣла да се създаде удобна почва за борба между двамата български духовни началници за първенство, когато пъкъ единъ охридски архиепископъ — гръкъ лесно би се помирилъ съ своето второстепенно положение въ българската държава. Обаче, несъмнѣно, Калоянъ не обичалъ Охридската църква. Той не ѝ подарилъ нищо и дори се стремилъ да намали нейния блѣсъкъ и богатство, за да възвеличи Търновската архиепископия. Съ тази цѣль той е прѣнесълъ мощитѣ на Илариона Мъгленски въ Търново отъ Мъгленъ [3]. А особено се проявило прѣнебрежението му къмъ авторитета на охридския архиепископъ, когато той поискалъ царска корона отъ папата, а не отъ Охридската архиепископия, която тогавашниятъ свѣтъ е признавалъ за законна носителка на идеята за българската самобитность, при това още и за архиепископия, основана отъ “законодателя” — императора Юстиниянъ. Ако коронясването на епирския деспотъ Теодора за царь отъ охридския архиепископъ било валидно, то толкозъ повече коронясването на българския владѣтель отъ архиепископа на цѣла България щѣло да бѫде признато отъ тогавашнитѣ владѣтели, както било признато и коронясването на Симеона отъ прѣславския патриархъ [4]. Охридскиятъ архиепископъ не би отказалъ да възложи царски вѣнецъ, защото въ това той би видѣлъ най-здрава гаранция за запазване на своята юрисдикция въ българското царство. При това, както ще видимъ по-долѣ, въ висшия, български клиръ е сѫществуввла силна българска партия, която

1. Pitra, VII, col. 40:

2. Pitra VII, col. 361-362:

3. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония стр. 141 и 142; Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиот. при Рилския монастиръ, стр. 39,

4. Вж. за това у Василевский, Журналъ Мин. Народ. Просв. 1885 г. м. Мартъ стр. 22.

97

радушно би приела искането на Калояна и би съдѣйствувала за неговото изпълнение.

Слѣдъ смъртьта на Калояна (1207 г.), както се знае, въ Търново е станалъ династически прѣвратъ: на прѣстола се качилъ сестринецътъ му Борилъ, а Калояновиятъ братъ Иванъ Асѣнъ (синъ на Асѣнъ I) е потърсилъ убѣжище въ Русия. Послѣдицитѣ на тоя прѣвратъ сѫ били: 1) разлагането на българското царство и 2) междуособната борба на българскитѣ владѣтели. Братовчедътъ на Борила деспотъ Славъ се провъзгласилъ за независимъ господарь въ Родопитѣ и взелъ страната на латинитѣ. Въ сѫщото врѣме и севастократорътъ Стрѣзъ, сѫщо роднина на Борила, се утвърдилъ въ Просѣкъ (на р. Вардаръ) и съ помощьта на Стефана Нѣманъ II е успѣлъ да привлѣче къмъ себе си почти всички македонски градове, между които и Охридъ. [1] Тази политическа промѣна е освободила Охридската архиепископия отъ моралното унижение, що тя чувствувала при Калояна. Диоцезътъ ѝ почти е съвпадалъ съ границитѣ на Стрѣзовото княжество. Интереситѣ на архиепископа и Стрѣза напълно съвпадали, защото и двамата искали да бѫдатъ независими отъ Търново и претендирали за земитѣ на търновска България. По видимому, при Стрѣза Охридската архиепископия е имала всички условия, за да играе такава рѫководна роля, каквато тя играла като патриаршия при царь Самуила. При това думитѣ на Хоматиана, който въ врѣмето на Стрѣза билъ хартофилаксъ на Охридската архиепископия, че “се оварварилъ” подъ властьта на българитѣ, свидѣтелствуватъ, че българското влияние върху архиепископията било доста силно, та дори Хоматианъ е възприелъ българския битъ и се почувствувалъ побългаренъ. Несъмнѣно, епископитѣ и низшето духовенство се избирали изъ грамотната българска срѣда.

Слѣдъ смъртьта на Калояна, латинитѣ повторно сѫ прѣвзели Дѣволъ и Костуръ, и въ 1208 г. тамъ виждаме католи-

1. Житие “Стефань прьвовѣнчaньiй краль” въ Домаћи извори стр. 87-88. Нѣкои изслѣдвачи (Успенски, Йор. Ивановъ) отъждествяватъ просѣчкия владѣтель Стрѣзъ съ струмишкия деспотъ Добромиръ Хризъ. Главно основание имъ служи сходството на имената на двамата владѣтели. Между това у Хоматиана Хризъ и Стрѣзъ сѫ явѣ различни имена: (Pitra YII, col. 527), но (ib. col. 539). Сѫщо и въ една сръбска грамота имената Хризъ и Стрѣзъ се отличаватъ: Хрьсь и Стрѣзо (Miklosich, Monumenta Serbica, LXII стр. 61). Тѣзи имена и сега се отличаватъ. Срѣща се женско име Хриса (Златка) и мѫжко име Стрѣзо. Името Стрѣзо било много разпространено у балканскитѣ славяни, особено у българитѣ (глед. статията на д-ръ Никола Радоjчић’а въ сръбския “Летопис” свезка VIII, 1909 г. стр. 16). Въ Охридъ има цѣла фамилия Стрѣзовци. Сега то се употрѣбява най-вече отъ дебърскитѣ българи.

98

чески епископи. [1] Освѣнъ тѣзи епархии, архиепископията е изгубила и епархиитѣ си въ Албания. Въ Авлона имало католически епископъ. [2] Сѫщо и другитѣ албански катедри, като подвластни на латинитѣ, несъмнѣно, сѫ били заети отъ католически иерарси. Дѣволската католическа епископия е продължавала да сѫществува въ 1209 г. [3], 1210 г. [4], 1211 г. [5], 1212 г. [6], 1213 м. септемврий. [7] Слѣдъ тѣзи дати нѣма свѣдения за нея. Навѣрно, въ Дѣволъ е имало католически епископъ до края на 1213 година или до началото на 1214 г., когато този градъ билъ отнетъ отъ Стрѣза, който е дѣйствувалъ въ съюзъ съ епирския деспотъ Михаилъ противъ латинитѣ въ Македония, Албания и Тесалия. [8] Въ това врѣме Охридската архиепископия е възстановила юрисдикцията си и надъ албанскитѣ епархии и епархиитѣ, отнети отъ търновския архиепископъ — Скопска и Призрѣнска, отъ които първата е влѣзла въ Стрѣзовското княжество, втората въ Сърбия. При това има основание да се мисли, че нейното влияние е почнало да се чувствува и въ онази часть на Драчката епархия, която била подъ властьта на албанския архонтъ Димитъръ въ г. Албанъ (до гр. Кроя). Този архонтъ или judex Albanorum билъ синъ на велможата Прогонъ и жененъ за Комнина, дъщеря на сръбския жупанъ Стефанъ Нѣманъ. Той билъ васалъ на венецианцитѣ, но отъ 1208 год. почналъ да се стреми къмъ независимость и отнелъ имотитѣ на католическия драчки архиепископъ, който се намиралъ въ неговата область. По този поводъ папа Инокентий III е писалъ въ 1209 г. 16 августъ на абата на монастира “Св. Петъръ де Линграчика” и на драчкия архиепископъ да убѣдятъ архонта Димитъръ да върне на послѣдния отнетитѣ имоти. [9] По сѫщия вълросъ папата е написалъ и на албанския католически епископъ (episcopo Albaniensi) въ 1209 18 августъ [10]. Архонтъ Димитъръ не ще да е чулъ гласа на папата, защото той, по всѣка вѣроятность, билъ въ връзки съ Михаила Епирски [11], който взелъ да заплашва венецианското владичество въ Албания. Въ такъвъ случай естествено било архонтъ Димитъръ да търси духовна опека у най-близкия автокефаленъ църковенъ началникъ — охридския архиепископъ. Свидѣтелство за

1. Migne, t. 215, лат. серия, col. 1468, 1492, 1504, 1505, 1557.    2. ibid., t. 216, col. 298 и 360.    3. Ib. t. 215, col. 1557.

4. Ib. t 216, col. 323.    5. Ib. t. 216, col. 460.    6. Ib. t. 216, col. 565, 582, 598.   7. Ib. t. 216, col. 897.

8. Иречекъ отнася прѣвземането на Дѣволъ отъ Стрѣза къмъ 1210-1211 г. (Историjа Срба стр. 281).

9. Theiner, I, 45.    10. ibid., pag. cit.

11. Едноврѣменно съ архонта Димитъръ, и Михаилъ Епирски е почналъ да отнима имотитѣ на драчкия архиепископъ, които се намирали въ неговитѣ владѣния. И нему Инокентий III е писалъ въ 1209 г. 17 августъ да върне имотитѣ на архиепископа (Theiner, I, 45).

99

това нѣма, но извѣстно е, че неговиятъ приемникъ и роднина Камона е запиталъ охридския хартофилаксъ Хоматианъ, дали може да встѫпи въ бракъ съ вдовицата на сѫщия архонтъ Димитъръ, Комнина. Може да се допуска, че за това запитване Гина е намиралъ канониченъ мотивъ въ традиционната връзка на албанското архонство съ Охридъ.

Костурската епархия се споменува като католическа въ 1210 г. [1], 1211 [2] и 1215 [3] год. Очевидно, тя била подъ властьта на латинския патриархъ въ Цариградъ до 1216 г., когато Теодоръ Епирски е прѣвзелъ Костуръ заедно съ други македонски градове отъ латинитѣ.

Освѣнъ териториални загуби, Охридската архиепископия е прѣтърпѣла и материални щети отъ латинскитѣ нашествия и честитѣ войни, които ставали въ нейния диоцезъ. При това самитѣ византийски управители, изглежда, сѫ били отъ типа на управителитѣ въ врѣмето на архиепископа Теофилакта. Такъвъ напр. билъ охридскиятъ управитель въ края на XII и началото на XIII в., Константинъ Дука, който по сетнѣ (въ 30-тѣ години на XIII в.) билъ навпактски династъ. Навпактскиятъ митрополитъ Апокавкъ съобщилъ на Хоматиана, че когато Костантинъ Дука билъ военоначалникъ въ Охридъ, е задигналъ църковни сѫдове (чаши и дискове) на охридската катедрална църква и му ги продавалъ въ гр. Вондица (Епиръ), обаче Апокавкъ се отказалъ да ги купи, и династътъ ги взелъ съ себе си, когато отпѫтувалъ на изтокъ. [4]

Слѣдъ смъртьта на Стрѣза [5] (около 1215 г.), неговата область била раздѣлена между Солунското латинско кралство и Епирското деспотство. Латинитѣ сѫ взели южната часть съ столицата Просѣкъ, поради което за извѣстнао врѣме Охридската архиепископия е изгубила южномакедонскитѣ си епархии (Мъгленска и Струмишка).

1. Migne, t. 216, col. 325.

2. ib. col. 360.

3. Theiner, I, 65.

4. Пападопуло — Керамевсъ, 17.

5. Смъртьта на Стрѣза е загадъчна. Въ житието на Стефанъ Първовѣнчани се говори, че Стрѣзъ е почналъ да води политика противъ своя опекунъ Стефанъ Нѣманъ II, като се присъединилъ къмъ коалицията на българския царь Борилъ и латинския императоръ Хенрихъ. Стефанъ Нѣманъ II е изпратилъ своя братъ архимандритъ Сава, (бѫдещия сръбски архиепископъ) да увѣщава Стрѣза да измѣни своята политика. Обаче като не успѣлъ въ мисията си, Сава заминалъ, и единъ младежъ, очевидно, подбуденъ отъ сърбитѣ, прѣзъ нощьта пронизалъ Стрѣза. Въ житието пъкъ (руска редакция) още по-ясно се говори, че на другия день слѣдъ заминаванието на Сава Стрѣзъ се разболѣлъ и извикалъ прѣдъ велможитъ си:

(Гласникъ VIII,. стр. 145). Ала Иречекъ не се рѣшава да признае участието на Сава въ убийството на Стрѣза, а само забѣлѣзва, че щомъ сръбскиятъ княжичъ е заминалъ, внезапно застигнала Стрѣза смърть. (Историjа Срба, 281.)

[Previous] [Next]
[Back to Index]