Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

II. Византийска епоха. (1018–1334)

ВТОРА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия слѣдъ смъртьта на Василия II до възстановлението на Второто българско царство (1025-1185)

2. Зависимостьта на архиепископията отъ Византия

Освѣнъ икономическитѣ си права, Българската църква изгубила и националната си физиономия. Слѣдъ смъртьта на архиепископа Иоана, билъ натрапенъ отъ Византия на охридския прѣстолъ гъркътъ Левъ. Съ него почнала нова ера въ живота на Българската архиепископия. Нейнитѣ иерарси се вербували изъ срѣдата на гръцкия клиръ. Гръцкиятъ езикъ станалъ официаленъ и литургиченъ въ Охридския диоцезъ.

Погърчванието на иерархията на Българската църква било едно отъ срѣдствата на византийското правителство, за да прѣвърне Българската църква въ стожеръ на императорската власть и да установи гръцкото влияние въ българскитѣ области.

Съ погръчванието на архиепископията, въ византийскитѣ крѫгове се явила неприязънь къмъ етнографскитѣ имена на българската земя. Още Теофилактъ е наричалъ българскитѣ топографски названия варварски [1]. При императора Иоана и Михаила Комнини (1118-1180), имената “България” и “българи” почти сѫ прѣстанали да се употрѣбяватъ въ Византия. Къмъ половината на XII вѣкъ византийскитѣ писатели вече сѫ прѣдставлявали границитѣ на България, че съвпадатъ съ Мизия, и послѣдното название и названието “Загорье” сѫ изтикали името “България” отъ литературата, а името на българския народъ, който господствувалъ въ Мизия, било замѣнявано, по непонятна ирония, съ името на разсѣянитѣ изъ България шепа власи. Тоя възгледъ въ Византия до нѣкѫдѣ обяснява, защо отъждествението на Охридската архиепископия съ архиепископията на Първа Юстинияна тъй скоро е добила сѣкашъ юридическа сила въ византийскитѣ сфери. Подъ влияние на това течение сѫ почнали да притурятъ къмъ българскитѣ имена на епископскитѣ градове класическитѣ гръцки названия, както се вижда въ . Напр. [2]. Българското название “Дѣволъ” било замѣнено съ гръцкото . Съюзътъ , съединяващъ гръцкитѣ и български названия, означавало, или че иерарситѣ сѫ считали двѣтѣ названия тъждествени, или че старогръцкитѣ градове се намирали въ епархиитѣ на българскитѣ

1. Migne, t. 126, col. 416, ер. 27:

Сѫщо и col. 321, ер. 7.

2. Byzantinische Zeitschrift II, s. 60.

81

епископски градове, като напр. , гдѣто съчетанието Едеса (сегашния Воденъ) и Мъгленъ е означавало не тъждественность, а само съпрѣдѣлность.

Прѣслѣдването на българската географска номенклатура било частична проява на елинизаторската политика, която Византия е водѣла въ XI и XII в. в. спрѣмо всичкитѣ подчинени негръцки народи. Въ Иерусалимската и Антиохийската църкви гръцкитѣ иерарси сѫщо замѣнявали арабскитѣ названия съ гръцки [1].

Съ погръчването си, Охридската архиепископия е подпаднала въ голѣма зависимость отъ императора и неговитѣ прѣдставители въ провинцията. Императоръ Василий II, както видѣхме, е прѣдоставилъ на Охридския синодъ да си избере изъ своята срѣда архиепископъ, а той само утвърдилъ новоизбрания архиепископъ. Обаче слѣдъ неговата смърть самитѣ императори сѫ назначавали архиепископитѣ и прѣдимно сѫ ги избирали изъ клира на Цариградската патриаршия. Тъй, Левъ, Теофилактъ и Михаилъ сѫ принадлежали на клира на цариградската велика църква св. София. Архиепископитѣ пъкъ Теодулъ, Иоанъ Лампинъ и Иоанъ Аинъ били избрани изъ срѣдата на монаситѣ въ Цариградския диоцезъ. Иоанъ Комнинъ билъ членъ на царската фамилия, а Иоанъ Каматиръ — бившъ императори сановникъ. Охридскиятъ синодъ, по свидѣтелството на Нила Доксопатра, ималъ само литургично право — да рѫкополага назначения архиепископъ [2].

Сѫщо и епископитѣ били избирани често изъ цариградския клиръ. Въ врѣме на Теофилакта костурскиятъ и бѣлградскиятъ епископи били избрани изъ ученитѣ въ Цариградъ [3]. Наистина, Охридскиятъ синодъ можелъ да избира епископи и изъ клира и монаситѣ на своя диоцезъ, (напр. при Теофилакта моравскиятъ и призрѣнскиятъ епископи сѫ били избрани изъ охридския клиръ, а срѣдечкия — изъ диоцезнитѣ монаси) [4], но въ изборитѣ за

1. Трѣбва да се отбѣлѣжи, че въ Охридската архиепископия до отъждествението ѝ съ Първоюстинианската, класическата номенклатура била налагана отъ елинизаторската политика на византийското правителство, а слѣдъ това охридскитѣ архиепископи сѫ я употрѣбявали главно поради стремежа си да дадатъ на своята Църква древенъ изгледъ, като разчитали съ това да ѝ гарантиратъ поголѣма почеть и по-голѣмо уважение на правата ѝ. Особена любовь къмъ старогръцки имена имали архиепископитѣ въ края на XVII и XVIII в. в., когато борбата на архиепископията съ фанариотитѣ била въ разгара, си и архиепископитѣ се стремили въ всичко да уприличатъ своя прѣстолъ на цариградския.

2. Migne, t. 132, col. 1097.

3. Migne, t. 126, col. 525, ep. 13:

4. col. cit.

82

епископи се вмѣсвали дукитѣ — (областни управители), които се ползували съ широки права въ своята тема. Новоизбраниятъ епископъ можелъ да заеме катедрата си само, слѣдъ като тѣ издадѣли указъ. Теофилактъ молилъ Иоана Сервлия да се яви прѣдъ Григория Таронита и да поиска отъ него питакионъ (молба) до верийския дукъ, който да признае избрания воденски епископъ [1]. При това въ стремежа си да се заобиколятъ съ епископи съмишленици, по нѣкога дукитѣ прѣдварително сѫ издавали укази и сѫ прѣдписвали на архиепископа да рѫкоположи посоченитѣ отъ тѣхъ лица [2]. На тази почва сѫ изниквали конфликти между тѣхъ и архиепископа, който имъ отричалъ правото да се бъркатъ въ изборитѣ за епископи като чисто църковно дѣло. Напр. скопскиятъ дукъ Торнотопуло съ указъ свалилъ неприятния му епископъ въ Скопие и издалъ указъ за назначението на довѣрено нему лице за тази катедра, ала Теофилактъ не призналъ акта му и му заявилъ: “Ето ти пиша и за твоята епископия. На тебе, господине мой, не подобава нито да се бъркашъ въ тѣзи работи (защото велики и страшни () сѫ тѣ), нито пъкъ да ни принуждавашъ тъй леко да раздаваме благодатьта.” [3] Подчертавайки, че Охридскиятъ синодъ е рѫкополагалъ само лица, които той е намиралъ достойни по способности, богословска ученость, благочестие, административна опитность и съобразно съ специалнитѣ нужди на епископията или пъкъ лица прѣпорѫчани отъ нѣкое знаменито лице въ Цариградъ, Теофилактъ е отказалъ да рѫкоположи прѣдложеното отъ скопския дукъ лице, и го молилъ да не настоява повече и “да не заповѣдва напраздно, защото той е наученъ да се подчинява повече на Бога, отколкото на хората”. [4]

Враждебната византийска политика къмъ българския народъ, естествено, е подбуждала цариградския патриархъ да разшири своя диоцезь за смѣтка на Българската църква. Скоро слѣдъ смъртьта на Василия II, солунскиятъ, ларийскиятъ, навпатскиятъ и драчкиятъ митрополити отново сѫ изявили своитѣ претенции върху епархиитѣ, отъ които ги лишилъ този импера-

1. Migne, t. 126, col. 321, ep. 8. Успенски погрѣшно е прочелъ вм. (de Vodinensibus) и заключилъ, че тукъ се говори за назначение на видински епископъ. Теофилактъ прѣдава Видинъ съ (col. 336, ер. 16) и (col. 525. ep. 13) въ singularia tantum, род. п. , а не , както стои въ въпросното писмо.

2. ibid., col. 524. ep. 13.

3. ibid, col. 525.

4. col. cit:

83

торъ въ полза на охридския архиепископъ. И при единъ отъ приемницитѣ на Василия II, вториятъ и третиятъ хрисовули сѫ изгубили юридическата си сила, ако не формално, то фактически. А при Алексия Комнинъ I, когато диоцезътъ на цариградския патриархъ билъ прѣустроенъ, почти всички епархии, изброени въ II и III хрисовули на Василия II, сѫ били подчинени формално на цариградския патриархъ, както показва редактираниятъ отъ Алексия I на Лева Мѫдри [1]. Спорната Сервия и вардарскитѣ турци сѫщо сѫ били подчинени на солунския митрополитъ. Дръстъръ е станалъ митрополия на цариградския патриархъ съ петъ епископии. Отъ епархиитѣ въ втория хрисовулъ само Видинъ и Раса сѫ били оставени на охридския архиепископъ, а отъ третия — Верия, която обаче слѣдъ Теофилакта била присъединена къмъ Солунската митрополия.

До колко въ Цариградъ при Алексия I сѫ били настроени враждебно къмъ Охридската архиепископия, ясно свидѣтелствува обстоятелството, че въ диатипосиса Главеница и Охридъ сѫ споменати като подвѣдомствени на драчкия митрополитъ. Така щото още въ края на XI в. било прѣдначертано въ Цариградъ това, що драчкиятъ митрополитъ е достигналъ само слѣдъ 7 вѣка, при унищожението на Охридската архиепископия. Несъмнѣно е, че въ края на XI в. въ цариградскитѣ рѫководни крѫгове било взето тайно рѣшение да унищожатъ автокефалната Българска църква, но, навѣрно, поради съпротивата на нѣкои дворцови хора — приятели на българския народъ [2], то не било осѫществено. Въ всѣки случай борбата, която ту тайно, ту явно се водѣла между Цариградската и Охридската църкви до 1767 г., била вдъхновена отъ приемницитѣ на Василия II и главно отъ Алексия I Комнинъ. Първиятъ актъ на тази борба е почналъ още при Теофилакта. Цариградскиятъ патриархъ, като успѣлъ да съкрати на половина Охридския диоцезъ, направилъ опитъ да подрине властьта на архиепископа въ самата му епархия. Въ Кичево, което влизало въ Охридската епархия, единъ монахъ е почналъ да строи църква, безъ знанието на архиепископа, а само възъ основа на ставропигия на цариградския патриархъ, вѣроятно, Николай II граматикъ (1084-1111). За цариградския патриархъ Теофилактъ е написалъ три писма, едно отъ които било адресирано направо до патриарха. Тритѣ писма сѫ проникнати отъ висока почеть къмъ патриарха, когото той моли за защита отъ произволитѣ на административнитѣ органи, но за кичевския инцидентъ нищо

1. Byzant. Zeitsch. II, 58-59.

2. По-горѣ видѣхме, че въ императорския дворъ имало лица, които съчувствували на българския народъ. Самата императрица Ирина, жена на Алексия I, и братътъ ѝ севастъ Константинъ Дука били по майка българи (Успенскiй цит. Съч. стр. 41, прим. 1)

84

не говори. По всѣка вѣроятность, движенъ отъ чувство на синовна почеть и признателность къмъ своя учитель—патриархъ, Теофилактъ се стѣснявалъ да протестира прѣдъ него и изпратилъ протестъ до халкидонския епископъ и патриаршеския хартофилаксъ Петъръ, като най близки канали, по които протестътъ му можелъ да бѫде прѣдаденъ на патриарха. Архиепископътъ е писалъ:

“До сега само църковнитѣ имоти се разграбваха, честнѣйши брате и владико! Ние се досаждахме, но нашата досада поне се облекчаваше () отъ съзнанието, че оставатъ ненарушени духовнитѣ права на Църквата. Сега пъкъ нѣма повече утешение: тъпчатъ се и тѣзи последнитѣ. Въ това врѣме, когато божественитѣ и свещени закони сѫ поставили по-горѣ отъ всичко ненарушимостьта на границитѣ на всѣка епархия и сѫ забранили надмѣностьта на свѣтската власть да се бърка въ областьта (дѣлата) на Духа, тѣзи, които сѫ поставени да учатъ на това и да изправятъ другитѣ, които сѫ готови да паднатъ въ заблуда (), тѣ именно повече отъ всичкитѣ подържатъ () и поощряватъ () непослушанието къмъ тѣзи закони, и изпращанитѣ въ чужди епархии всичко смѣсватъ — божественитѣ и човѣшкитѣ права. Азъ не знамъ, каква друга утеха ще имаме, ако не изправата на това зло. Уверени, че не малко ще бѫде полезно твоето съдѣйствие, ние уведомяваме твое свещенство за случилото се противъ канонитѣ въ Кичево. Но не се усмихвай при тази варварска дума: това е область, която принадлежи на нашата архиепископия. Въ нея единъ монахъ е почналъ да строи молитвенъ домъ и бе спренъ отъ насъ, тъй като е почналъ постройката безъ наше знание и е замислювалъ работа, противна на канонитѣ и гражданскитѣ закони. А той каза, че билъ получилъ патриаршеска ставропигия и затова е почналъ постройката. За това (деяние) ние му наложихме запрещение на общение, съгласно съ каноническитѣ правила, както знаешъ. Сметайки пъкъ това дѣло немаловажно ( ), ние написахме за това и на честнѣйшия хартофилаксъ Петра и на твоя боголюбива, слѣдов., и правдолюбива () честность пишемъ, самъ ти да поговоришъ за тази работа на оня мѫжъ, който по-добре отъ всички знае, що прѣдписватъ канонитѣ и на какво наказание се подхвърлятъ нарушителитѣ имъ. Но азъ не зная, по какъвъ начинъ той е допусналъ да се извършатъ такива работи, които изгонватъ отъ Църквата всѣкакъвъ редъ и миръ, и кръвьта на Христа, която се пролива за умиротворение на всичко, се обезценява (). Въ сѫщность какво общение иматъ българитѣ съ цариградския патриархъ, който нѣма нито право да рѫкополага въ тази страна, която си избрала автокефаленъ архиепископъ, нито нѣкаква друга привилегия? [1].

1.

85

Чрезъ кого пъкъ той ще наблюдава и изправя простѫпкитѣ на монаситѣ на обительта, построена по негова воля? Очевидно, чрѣзъ оня, който владее и управлява и други подчинени нему монаси и който се нарича екзархъ. Но кой другъ, освенъ изгубилия ума си, [1] ще смета за съобразно присѫтствието на цариградчанинъ — екзархъ въ България и не ще ли гледатъ на него като на прѣлюбодеецъ и не ще ли проявятъ къмъ него сърдце, пълно съ ненависть, както говори Соломонъ? Кой ще прѣнесе спокойно даже едно само извѣстие за това нарушение толкозъ повече, че благочестието още слѣдва подиръ насъ и канонитѣ още внушаватъ сила при нашата уредба? Ако нашето писмо и твоята речь се увѣнчаятъ съ успехъ, благодарность на Бога на мира и добрия редъ, благодарность и на Вашата любовь, защото верва се и говори се, че самъ Богъ е любовь. Ако пъкъ имащитѣ власть останатъ глухи и не изправятъ случилото се зло, необходимо е целиятъ миръ да извика и на всички да изповеда тази болка. Може би, тогава ще се намѣрятъ такива, които ще поискатъ и ще смогнатъ да залечатъ раната. Но прѣди всичко моли за насъ спокойствие и миръ, тъй като ние никога не сме желали нито да търпимъ тѣзи пакости, нито да причиняваме неприятности на другитѣ. Присъединяваме се къмъ твоитѣ молитви, всесвещени владико!” [2].

Този остъръ протестъ на Теофилакта ще да е подѣйствувалъ въ Цариградската патриаршия, понеже новъ опитъ отъ страна на последната не билъ направенъ въ врѣмето на Теофилакта. Протестътъ е документъ съ важно историческо значение, защото той е жарка защита на правото на българския народъ да си има автокефална църква, и полага като непоклатна основа на автокефалията на Охридската архиепископия фактътъ, че тя е чисто българско творение.

Слѣдъ Теофилакта, въ първата половина на XII в. нѣма извѣстия за отношенията на Цариградъ къмъ Българската архиепископия. Но при императора Мануила Комнина, съ назначението на принца Иоана Комнина за нейнъ прѣстоятель, независимото ѝ положение се стабилизирало. Авторитетътъ ѝ се подигналъ тъй много, че императоритѣ поканвали нейнитѣ прѣдстоятели на цариградскитѣ събори, гдѣто се давало първо мѣсто слѣдъ патриарситѣ, и често се обръщали къмъ тѣхъ за разрѣшение на въпроси, по които срѣщали рѣшителна съпротива отъ страна на цариградския патриархъ. При това на цариградския съборъ въ 1143 г. архиепископъ Иоанъ Комнинъ е заемалъ мѣсто не

1. Въ оригинала стои:

(и какъвъ Крони тъй би миришелъ на векеселинъ въ свещения (домъ), (смѣсвайки) комичното съ трагичнитѣ чувства?) Теофилактъ взелъ израза изъ “Облаци” на Аристофана (Migne, t. 126, col. 418, бѣл. 42).

2. Migne, t. 126, col. 416-414, ep. 27.

86

срѣдъ иерарситѣ, а срѣдъ князетѣ и свѣтскитѣ сановници и присѫтствувалъ на събора не като (съзасѣдаващъ) подобно на другитѣ иерарси, а като (съосѫждащъ) заедно съ патриарха и другитѣ държавни сановници [1]. Такова положение той заемалъ и на събора, свиканъ отъ императора Мануилъ Комнинъ въ 1156 год. противъ еретика Сотирихъ Пантевгенесъ. На второто заседание на този съборъ въ м. май 1157 г. той седѣлъ непосрѣдствено слѣдъ патриарситъ, а слѣдъ него — кипърскиятъ архиепископъ. Той е присѫтствувалъ до свършека на събора, подавалъ е гласъ и подписалъ съборния актъ веднага слѣдъ патриарситѣ. [2] Присѫтствието на охридския и кипърския архиепископи е означено въ съборния актъ съ термина , както и присѫтствиетѣ на патриарситѣ; за останалитѣ иерарси се употрѣбява изразътъ [3]. Благосклоностьта на византийския дворъ къмъ Охридската архиепископия въ това врѣме особено силно се изразила съ факта, че било допуснато да си пробие пѫтъ изнесената на този съборъ отъ Иоана Комнина идея за тъждеството на Охридската архиепископия съ Първоюстиниянската въ ущърбъ на престижа на кипърския архиепископъ, който протестиралъ, но безъ успехъ.

И на Цариградския съборъ, свиканъ въ 1170 год. 30 януари противъ еретика керкирския митрополитъ Константинъ [4], българскиятъ архиепископъ Константинъ е заемалъ обичайното мѣсто между патриарситѣ и кипърския архиепископъ и се подписалъ на сьборния актъ прѣдъ послѣдния [5]. Сѫщата почеть му била оказана и при даване мнѣние за ересьта на подсъдимия. По приетия редъ по-рано се изказали по-долнитѣ съборни членове, подведомствени на цариградския патриархъ, (митрополити и архиепископи), и слѣдъ тѣхъ кипърскиятъ и българскиятъ архиепископи, иерусалимскиятъ и цариградскиятъ патриарси. Прѣди да изкаже мнѣнието си, кипърскиятъ архиепископъ прѣдварително е помолилъ събора да не приписва на неговия прѣстолъ претенции за първенство, ако той изказва

1. V, 85

2. Никита Хониатъ, у Migne, t. 140, col. 180, 181, 183, 192, 196, 197.

3. ibid col. 180 и 181.

4. Константинъ Керкирски разбиралъ думитѣ на И. Христа “Баща Ми е по-голѣмъ отъ Мене” въ смисълъ, че Синъ е по доленъ отъ Отца по своето сѫщество. Неговата ересь се осѫжда и въ синодика на българския царь Борилъ (Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ на Народната библиотека въ София, № 189).

5. Византiйскiй врѣменникъ, XI. стр. 479.

87

мнѣние прѣди “блаженѣйшия архиепископъ на България”; [1] а въ своя подписъ той говори, че се подписалъ подиръ българския, за да не обвиняватъ прѣстола му. [2] Съ това той официално е призналъ първенственото положение на охридския архиепископъ.

Заедно съ моралното възвишение на Българската архиепископия, византийскитѣ императори я облагодѣтелствували и материално, като строили монастири и църкви въ нейнитѣ епархии. Въ царуването на Мануила Комнина неговиятъ незаконенъ синъ Алексий, (послѣ въ 1181 година императоръ), е възобновилъ храма на св. Пантелеймонъ въ скопското село Нерези, както се вижда отъ надписа на входната врата. [3] Въ XVI в. охридскитѣ архиепископи сѫ приписвали основаването на корчанския монастиръ св. Богородица на византийския императоръ Алексий Комнинъ, [4] който, по всѣка вѣроятность, е идентиченъ съ Алексия II.

Обаче отъ друга страна фаворизираното положение на Българската архиепископия е поставяло прѣдстоятелитѣ ѝ донѣйдѣ въ раболѣпни отношения къмъ императоритѣ. Случвало се, че тѣ сѫ утвърждавали явно неканонически актове на императоритѣ. Напр. приемникътъ на арх. Иоана Комнина (името му не се знае, може би, Константинъ) който тогава билъ въ Цариградъ, е благословилъ брака на Алексия II Комнинъ (1180—1183) съ дъщерята на Андроника Комнина, Ирина, макаръ че тоя бракъ билъ запрѣтенъ отъ цариградския патриархъ Теодосии, като непозволенъ отъ канонитѣ, защото Ирина била незаконна дъщеря на Теодора, майката на самия импер. Алексий II. [5]

Къмъ общата картина на положението на Охридската архиепископия въ XII в. трѣбва да се прибави, че въ 1183, когато подъ властьта на маджаритѣ сѫ паднали Бѣлградъ, Равно, Браничево, Нишъ и Срѣдецъ, архиепископията била лишена отъ Бѣлградската, Браничевскага, Нишката и Сръдечката епархии. Въ сѫщата година маджарскиятъ краль Бела III е прѣнесълъ мо-

1. ibid., стр. 486:

2. ibid., стр. 487:

3. Кондаковъ, Македонiя, стр. 174; Ив. Снѣгаровъ, Старини въ Скопско, в. “Родина”, 1913 г. бр. 517.

4. Богословскiй вѣстникъ, Прибавленiя къ изданiю творенiй Св. отцавъ, 1888 г., стр. 135.

5. Никита Хониатъ, у Migne, t. 139, col. 613 и 616:

88

щитѣ на св. Иванъ Рилски отъ София въ г. Острогонъ (сега Гранъ) [1]. Охридската архиепископия си повърнала тѣзи епархии въ 1185 год., когато византийскиятъ императоръ Исаакъ Ангелъ се оженилъ за дъщерята на маджарския краль Бела III, Маргарита, и получилъ като зестра отнетитѣ градове по Моравската долина. [2] Сѫщо и мощитѣ на св. Ивана Рилски били повърнати въ София въ 1187 г. отъ императора Исаакъ Ангелъ. [3]

1. Гласник ХХII, стр. 283; Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 130.

2. Иречек, Историjа Срба, 256 и 257.

3. Гласник, pag. cit; Йорд. Ивановъ, цит. съч. стр. 131; Сѣверна Македония стр. 96.

[Previous] [Next]
[Back to Index]