Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

II. Византийска епоха. (1018–1334)

ВТОРА ГЛАВА

Положението на Охридската архиепископия слѣдъ смъртьта на Василия II до възстановлението на Второто българско царство (1025-1185)

1) Правовото положение на архиепископията слѣдъ смъртьта на императора Василия II

Слѣдъ смъртьта на Василия II, Византия е почнала да води враждебна политика спрѣмо българитѣ. Въ 1031 г., за обвине-

64

ние въ съзаклятие съ императорската сестра Теодора, били затворени въ монастиръ бълг. царица Мария и синътъ ѝ Прусиянъ, който съ нѣколцина боляри билъ ослѣпенъ. [1] По този начинъ българскиятъ народъ се лишилъ отъ най-важнитѣ си приятели, които сѫ можели да влияятъ на византийското правителство въ полза на неговото дѣло. Намирайки се въ голѣма финансова нужда, византийското правителство е измѣнило данъчната система, установена отъ императора Василия за България, и бирницитѣ искали да се плащатъ данъцитѣ не въ натура, а въ пари. Това е влошило положението на българитѣ до толкова, че въ 1040 година тѣ сѫ възстанали на двѣ мѣста. Петръ Делянъ или, както по сетнѣ той е нареченъ въ зографската история, Долянинъ, [2] робъ на византийски богаташъ, е успѣлъ да избѣга отъ Цариградъ въ Нишъ, гдѣто се обявилъ за синъ на царь Гавриила Романа. [3] Народътъ възторжено го провъзгласилъ за царь. На чело на възстаналия народъ, той се отправилъ къмъ Скопие. Въ сѫщото врѣме възстанали и драчкитѣ българи, и сѫ провъзгласили своя войвода Тихомира за царь на България. Слѣдъ като Делянъ е отстранилъ Тихомира и станалъ монархъ на България, той се спусналъ на югъ, като изпратилъ военоначалника Кавкана за Драчъ, а Антима за Епиръ и Елада. Кавканъ е прѣвзелъ Драчъ, а Антимъ е разбилъ гърцитѣ подъ стѣнитѣ на Тива. Въ Епиръ никополската тема (освѣнъ гр. Навпактъ) е прѣминала на страната на българитѣ.

Кедринъ ясно посочва, че тежкитѣ данъци и своеволията на византийскитѣ органи сѫ прѣдизвикали тия възстания. Драчкитѣ жители сѫ възстанали противъ гърцитѣ, защото били притѣснявани и онеправдавани отъ стратега Михаилъ Дермокаитъ и лишавани отъ своитѣ коне и орѫжия и отъ всичко друго, що считали за достойно да иматъ [4]. Сѫщо и никополскитѣ жители сѫ хулили царя на ромеитѣ и се присъединили къмъ българитѣ не толкова отъ привързаность къмъ Деляна, колкото поради тежкитѣ данъци. [5]

1. Кедринъ, у Migne, t. 122, col. 220 и 229.

2. Йорданъ Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония стр. 167.

3. По зографската история, Долянинъ е избѣгалъ отъ Цариградъ въ Струмица, гдѣто се обявилъ за братъ на Ив. Владислава.

4. Migne, t. 122, col. 260.

Дрaчъ е ималъ гръцки стратегъ, понеже не е влизалъ въ автономна България.

5. ibid., col. 264.

Въ яростьта си тѣ сѫ изсѣкли на части визант. бирникъ Иоанъ Куцомити за неговитѣ своеволия. (ibid. col. 260 и 261).

65

Слѣдъ потушването на възстанието на Деляна (1041 г.), византийския гнетъ надъ българския народъ е станалъ още по тежъкъ. Разказвайки за плѣняванието на Деляна и Мануила Иваца, Кедринъ бѣлѣжи, че императоръ Михаилъ IV Пафлагонски, прѣдшествуванъ отъ плѣнницитѣ, е влѣзналъ триумфално въ столицата си, слѣдъ като наредилъ работитѣ въ България и поставилъ стратези въ темитѣ. [1] Новитѣ стратези (несъмнено, гърци) били поставени вмѣсто дотогавашнитѣ български административни управители. Съ това била напълно унищожена гражданската автономия на България.

Административно напълно слѣта съ византийската империя, България е станала за византийската бюрокрация сѣкашъ арена за забогатяване. Произволитѣ на финансовитѣ чиновници се усилвали отъ день на день, особено при императора Михаила VII Парапанакъ. Безправниятъ режимъ на неговия логотетъ Никифоръ прѣдизвикалъ ново българско възстание съ центъръ Скопие въ 1071 г. подъ началството на Бодина, синъ на сръбския великъ жупанъ Михаилъ. [2]

Положението на България не се подобрило и при Комнинитѣ.

Като говоримъ за промѣни въ положението на България подъ византийска власть, трѣбва да разбираме главно тогавашна западна България, защото въ източна България, гдѣто сѫ свирѣпствували различни турски племена (печенези, узи, кумани, половци), византийската администрациа не е можала да се утвърди. Напротивъ, източна България е способствувала да се увеличаватъ данъцитѣ въ западна България, понеже византийското правителство всѣка година е давало богати дарове на заселената въ крайдунавскитѣ градове печенежка орда, за да запази поне номинално своята власть въ сѣвернитѣ краища. [3]

Охридската архиепископия, чийто диоцезъ въ това врѣме е съвпадалъ съ западна България, особено силно е чувствувала притѣснителната политика на Византия. Призилегиитѣ ѝ сѫ били значително ограничени. За нейното правото положение при прѣдшественицитѣ на архиеп. Теофилакта нѣма свѣдѣния, но може да се прѣдполага, че въ това врѣме поради честитѣ български възстания византийското правителство е смѣтало за своя главна задача да ограничи нейнитѣ икономически права. При Алексия Комнина на-

1. Migne, t. 122, col. 265:

И споредъ разказа на Михаила Аталиота, императоръ Михаилъ Пафлагонски, слѣдъ потушването на възстанието, здраво е подчинилъ България и, като наредилъ работитѣ й, се върналъ съ блѣскавъ триумфъ (Ed. Воппае, стр. 10).

2. Скилица, у Migne, t. 122, col. 445-449.

3. B. Васильевскiй, Журналъ Министерства народнаго просвѣщенiя, 1872 год. Ноябрь стр. 145.

66

рушена била привилегията, клирицитѣ и парицитъ да сѫ свободни отъ натурални тегоби, на каквито били подложени парицитѣ на свѣтскитѣ земевладелци. Даже свещеницитѣ на архиепископа Теофилакта сѫ били подложени на държавнитѣ тегоби, опрѣдѣлени за свѣтскитѣ поданици (напр. данъкъ зевгари) [1], и висшитѣ чиновници си служели съ тѣхъ, като съ домашна прислуга. По поводъ на това, Теофилактъ се обърналъ до севаста Иоана, синъ на севастократора Исаака и племеникъ на Алексия Комнина, съ молба да защити правата на Българската църква прѣдъ императора. “Милоститѣ на божественитѣ, мой всепочитаемъ и самодържецъ и застѫпникъ, трѣбва да бѫдатъ сѫщо неотмѣняеми (), както и милоститѣ Божии. Ако твоята божествена власть ни е подарила това, което прѣди е било подарено отъ боговѣнчания и държавенъ царь [2] и, тъй да се каже, отъ свѣтовния богъ () въ полза на Църквата, именно пълното освобождение на намиращитѣ се близо до града свещеници отъ тежкия данъкъ зевгари, прѣвъзхождащъ всички други повиности, що може да отмѣни такъва милость, мой свѣти господарю и застѫпниче? Ако ние сме измѣнили нѣщо противъ твоята слава и по незнание осквернихме оказаното благодѣяние, нито тогава даже не трѣбва да отмѣнявате тази милость, подарена на Божия домъ. А Църквата се нарича и се счита домъ Божий. Ако ние Ви наричаме господарь и благодѣтель, то, като изказваме това, ние съвсѣмъ не се показваме груби и неблагодарни отъ Вашата добрина. Гледай съ каква лекость е измѣнена грамотата на почитания отъ всички Комнинъ отъ самия Комнинъ; въ това има нѣкакво оскърбление и дързость. Но има още врѣме да се излѣкува раната съ небесно лекарство отъ сѫщата рѫка, която порази и подписа. Съ твоята августѣйша рѫка благоволи да се разпоредишъ да бѫдатъ снети отъ свещеницитѣ всички тегоби и повиности, докосващи преторията (свѣтскитѣ парици) и да имъ бѫде възвърнато взетото. Азъ трѣбва да почувсгвувамъ твоята разпоредба, щото тъй нареченитѣ посрѣдници () [3] които сѫ се ползували отъ свещеницитѣ като съ домашна прислуга, да не притѣсняватъ повече поне тѣзи, които сѫ подчинени на архиепископа”. [4]

Нуждаейки се отъ срѣдства за водене война, Алексий I Комнинъ съ специална новела е обложилъ църковнитѣ парици и съ данъкъ десетъкъ () отъ всичкитѣ животни [5]. Той е посегналъ и на имотитѣ на Българ. църква. Въ

1. Зевгаренъ данъкъ се вземалъ отъ всѣки дѣлъ земя, обработанъ отъ чифтъ волове.

2. Василий II.

3. Въ Дюканжевия Qlossarium ad scriptores Mediae et infimae Graecitatis (T. I 909) се наричатъ тѣзи, които въ императорския дворъ сѫ заемали първо мѣсто, единъ видъ министри.

4. Migne, t. 126, col. 516-517.

5. Migne, t. 126, col. 448.

67

едно писмо, изглежда до споменатия севастъ Иоанъ, Теофилактъ съобщава, че на сѫщото основание, по което е отнелъ земитѣ отъ свътскитѣ землевладѣлци, императоръть му отнелъ единъ чифликъ, който отъ старо врѣме е принадлежалъ на Църквата и билъ освободенъ отъ всѣкакви държавни налози [1]. Отнети били сѫщо всичкитѣ постройки на чифлика, а църковнитѣ парици били изгонени. Колкото и да се оплаквалъ и да защищавалъ съ всичкия си жаръ правата си въ редъ писма до влиятелни лица, Теофилактъ въ безсилието си най-послѣ билъ принуденъ да каже, че нѣма нищо да възрази, “ако бѫде лишенъ отъ чифлика по волята на своя господарь, който е властенъ да подарява комуто иска” [2], но при все това, за да запази църковното имѣние, той—противъ идеята за необлагаемостьта на res sacra — билъ склоненъ да внася за него поземленъ данъкъ (), както всички други поданици на империята. [3] Това съзнание на безпомощность архиепископъ Теофилактъ изказва и въ писмото си до императорския секретарь Григорий Каматиръ, написано по поводъ на проектираното ново разграничение на чифлишкото пространство. “Не прѣвъзхождать ли най-силното вълнение тѣзи изпитания, които азъ прѣтърпѣвамъ по случай дѣлото за църковния чифликъ? Още не сме минали първата скала (разбирамъ евнуха, а ти би казалъ, възъ основа на поемитѣ, Сцила и Харибда), и задуха силенъ тифониченъ вътъръ, наричанъ Евроклидонъ (подигащъ широки вълни б. н.), както говори моятъ поетъ Лука.

Но азъ имамъ Този, който говори на морето.: “замълчи!”, и вѣтроветѣ Му се подчиняватъ и който ходи по водата и на другитѣ дава сила и заповядва да правятъ сѫщото ... Защото не малко скръбь ни носи слухътъ за размеждането на чифлика, тъй като всѣкога първа Църквата вкусва яда, и сѫдътъ, споредъ Писанието започва отъ Дома Господенъ. Като размислихме, че дѣлото се намира въ твоята власть, нашата скръбь се облекчи и ние се радваме”. [4] Въпрѣки втория хрисовулъ на Василия II, който е давалъ право на българския архиепископъ да събира отъ цѣлия си диоцезъ, слѣдов., отъ всички видове населени земи, Алексий I Комнинъ, е издалъ указъ, споредъ който българскиятъ архиепископъ е нѣмалъ право да събира канонически данъкъ отъ царскитѣ имѣния () [5].

Особено се влошавало положението на църковнитѣ парици отъ практиката, заведена въ Византия по разпрѣдълбата на селскитѣ земи

1. ibid., col. 533 ер. 20.    2. ibid., col. 533 ер. 20.    3. ibid., col. 536.    4. ib. col. 540, ep. 23.

5. За тоя указъ узнаваме отъ писмото на Теофилакта до кесаря Мелесина (Migne, t. 126, col 512-513). Земитѣ въ византийската империя били раздѣлени на: царски, църковни, архиепископски, архонтски () и свободни ().

68

слѣдъ смъртьта на стопанитѣ имъ. Тя била узаконена съ новелитѣ на Никифоръ Фока и Василия II. Споредъ нея, ако слѣдъ смъртьта си единъ селянинъ не оставѣлъ възрастни синове или роднини, които биха се съгласили да обработватъ неговата земя и да носятъ неговата тегоба, то земята му се отнимала или въ полза на съсѣдния му едъръ землевладѣлецъ или на държавата. Сѫщо и Алексий I Комнинъ съ ХХ-та си новела отъ 1082 год. е постановилъ да се описва земята на всѣки селянинъ, който е умиралъ бездѣтно () [1] и безъ завещание (), и да се даде на здравъ селянинъ отъ сѫщото село, обаче въ сѫщия хрисовулъ той е уговорилъ, че такива земи по право () принадлежатъ на фиска. [2] Плачевното положение на селянитъ, която тази наредба създавала, ярко е обрисувано отъ Теофилакта. “Безсрамието на грѣшницитѣ — пише той на цариградския патриархъ — достигна съ главата до небето ( ), тѣ убиватъ вдовицата и сирачето, туземеца и придошлия”. [3] Още по-покъртно сѫ изобразени бѣдствията на сирацитѣ и вдовицитѣ въ църковнитѣ земи въ писмото му до великия доместикъ Адрианъ: “Кой сега ще събере остатъцитѣ за несъстоятелнитѣ ()? Кой ще възведе въ състояние на доволство тѣзи, които пиятъ отъ чашата на бѣдностьта ()? Кой ще даде на сирацитѣ възможность, като милость, да изповѣдатъ това бѣдствено положение съ самата тази смърть, която ги лишила отъ немощнитѣ родители и въ замѣна тѣ сѫ получили такъвъ силенъ покровитель? [4] Чии заповѣди, условия на божественна доброта, ще утвърдятъ границитѣ на земята на вдовицата ? Чии очи ще отриятъ сълзитѣ на онеправданитѣ и ще доведатъ онеправдаващитѣ до ридание и кой ще побърза да разхвърли глобитѣ по тази и онази страна: на една по-голѣма часть, на друга по-малка” [5].

Сами по себе си тежки, мѣркитѣ на централното правителство сѫ ставали непоносими при тѣхното прилагане отъ финансоватгъ чиновници. Нѣмало е граница въ тѣхнитѣ злоупотреби и притѣснения. За византийския бюрократски паразитизъмъ, подъ който е изнемогвала Българската църква, Теофилактъ е писалъ на цариградския патриархъ: “Знае той (уви! не зная, що да кажа) за сегашнитѣ бичове и тръне, които сѫ се впили въ насъ архиерействующитѣ, и ние станахме нѣщастни.” [6] Така, при събиране

1. Подъ “бездѣтни трѣбва да се разбиратъ селяне, които не били оставили работоспособни синове.

2. Успенски, цит. съч., 28, прим. 1.

3. Migne, t. 126, col. 313, ер. 4.

4. Сарказъмъ къмъ зетя на доместика Адриана.

5. Migne, t. 126, 405, ер. 24.    6. ibid, col. 313, ер. 4.

69

на данъцитѣ отъ църковнитѣ имоти, бирницитѣ произволно сѫ притуряли. Бѣлѣжвачитѣ и описвачитѣ сѫ надписвали числото на добитъка и други домашни животни. “Църковнитѣ селяни били подлагани не само на данъкъ, отъ който тѣ сѫ имали право да бѫдатъ свободни, но той се взималъ отъ тѣхъ съ излишъкъ” [1]. За воденица и риболовни мѣста [2] църковниятъ селянинъ е плащалъ двойно повече отъ мирянина [3]. Монаситѣ и свещеннцитѣ сѫ били облагани съ данъкъ. Еднажъ сѫ били обложени съ поземленъ данъкъ петима съвсѣмъ безимотни миряни [4]. Охридскиятъ бирникъ не е щадилъ и самия архиепископъ. За неговитѣ воденици, отдавна разрушени, той е прѣсмѣтналъ данъкъ за всички години, а за здравитѣ воденици му взелъ два пѫти повече, отколкото “отъ българитѣ” (гражданитѣ). [5] За една струга, която е давала оскѫдна риба, бирникътъ е принудилъ архиепископа да плати по 13 оболи на 8 риби [6], макаръ че не било възможно да бѫде уловена риба, която да струвала повече отъ единъ оболъ. И въ други струги бирникътъ е обложилъ всѣка риба съ по два обола. Бирницитѣ своеволно сѫ освобождавали имотнитѣ селяни на архиепископския чифликъ отъ паричество, и за тѣхъ пакъ сѫ искали отъ архиепископа данъкъ. [7] А когато прѣброявали църковнитѣ парици съгласно новелата на императора Алексия, тѣ сѫ надкачвали тѣхния брой, за да получатъ отъ Църквата повече зевгари. [8] Бирницитѣ сѫ били толкова алчни, че сѫ събирали “и слабитѣ остатъци отъ сърпа” на бѣдния и взимали подкупи, като въ сѫщото врѣме сѫ заплашвали ония, които имъ дали подкупъ, съ цѣль да получатъ нови подкупи. Въ случай на отказъ тѣ сѫ излизали вънъ отъ себе си и сѫ вършели жестокости. На епископитѣ тѣ гледали съ завистливо око и се стремѣли безжалостно да ги обиратъ. Тѣ сѫ мислили, по фигуралния изразъ на Теофилакта, че на епископа “неизораната земя ражда, рѣкитѣ му доставятъ злато безъ изкуство и безъ огънь, а кучетата му раждатъ коне и мулета” [9]. Въ своята алчность и хищничество тѣ се отнасяли съ църковнитѣ хора като съ безсловесни животни. “Отъ тукъ тежки дѣла и непоносими () изпълнители — се оплаква Теофилактъ—: събличатъ и бичуватъ клирицитѣ, прѣброяватъ парицитѣ и прѣтърсватъ, земята мѣрятъ съ блъхени крачки и поради това зе-

1. ibid., col. 448, ер. 41.

2. На български тѣ се наричали струги, а на гръцки (заводи).

3. ibid., col. 448.    4. ibid., col. 449.    5. col. Cit.

6.

7. col. cit.    8. col. cit.

9. ibid., col. 313, ep 4:

70

мята не ни произвежда друго, освѣнъ тръне и бодли. Всичко е измерено и претеглено: безумната система дохожда до измѣрение на плътьта и коститѣ, и изпитанието на нервитѣ и сърдцата, свойствено само на Бога, сега стана качество на бирницитѣ. Тъй че Вседържительтъ нѣма никакво прѣвъзходство надъ миродържцитѣ, и Бащата на бѫдещия вѣкъ — надъ властитѣ на този векъ. И тѣ тъй далече отидоха, че съ своитѣ грабежи профанираха божественото право на собственостьта и се осмѣлиха да си присвоятъ божествени свойства и по такъвъ начинъ този, който бѣше срѣдъ тѣхъ мравка, е станалъ лъвъ, споредъ великата притча на Иова”. [1] Бирницитѣ въ охридска България сѫ събирали и кръвенъ данъкъ и сѫ прѣвръщали взетитѣ българчета въ роби. Това е ужасявало Теофилакта. Еднажъ той е писалъ на видинския епископъ: “Ти имашъ сурови бирници, но тѣ не сѫ по-сурови отъ тукашнитѣ, които отъ петъ дѣца едното взематъ въ робство подобно на това, както взиматъ петата или десетата часть отъ добитъка.” [2] Цѣлата византийска администрация е била корумпирана, и своеволията ѝ били безнаказани. “Ние тъй сме отекчени отъ своитѣ обществени работи — писалъ Теофилактъ на семноския епископъ — че не знаемъ, гдѣ да търсимъ спокойствие. Сатаната тъй изведнажъ е завладѣлъ всички чиновници, че подхожда да кажемъ думитѣ на апостола, но не въ този смисълъ, въ който той е казалъ, а въ такъвъ, който положението на работитѣ посочва, именно, че наистина не напраздно всѣки отъ тѣхъ носи мечъ, обаче за да убиватъ, унищожаватъ и лишаватъ дѣцата”. [3] (к. н.)

Гражданската администраци не е уважавала нито сана на българскитѣ свещеници. Противъ хрисовула на Василия II, който ги освобождавалъ отъ всѣкакви унизителни служби и глоби, тя gи карала да извършватъ обществени строителни работи и при отказъ сѫ ги глобявали. По тоя поводъ архиепископъ Теофилактъ е молѣлъ скопския дукъ да забрани, “да биватъ приравнени посветенитѣ Богу съ миряните”. [4]

Административенъ произволъ e царувалъ и въ другитѣ епархии. Току що се спомена за своеволията на бирницитѣ въ Видинската епархия. Средецкиятъ епископъ не се явилъ на събора, свиканъ по дѣлото на липенийския епископъ, защото билъ принуденъ да чака прѣбройвачитѣ, за да не би въ негово отсѫтствие да го ощетять [5].

Безправието въ България било тъй голѣмо, че въ отчаянието си населението е напущало роднитѣ си жилища и се скривало въ горитѣ. Верийската епархия е нѣмала постояnенъ епис-

1. col. cit.    2. ibid., col. 337 ep. 16.    3. ibid., col. 335, ep. 15.    4. ibid., col. 525 ep. 13.    5. ibid., col. 348, ep. 18.

71

копъ, защото той не можелъ да подлага своя гръбъ на камшицитѣ и бузитѣ си на плѣсницитѣ [1]. Заедно съ него сѫ избѣгали и църковнитѣ люде. Въ верийската църква, която Теофилактъ нарича “една отъ прѣкраснитѣ български църкви”, е нѣмало нито диаконъ, нито свещеникъ. Въ това врѣме тя е приличала “на плодородното нѣкогажъ лозе у Давида, разграбвано отъ всѣки минуващъ край него”. [2] Теофилактъ е молилъ верийския дукъ, севастократоровъ синъ, да се обърне къмъ побягналитѣ църковни люде съ възвание, съ което да имъ обѣщае защита отъ бѫдни притѣснения: “Умолявамъ и припадамъ съ настоящето писмо сѣкашъ тѣлесно, умилостиви се надъ най-щастливата нѣкога църква, една отъ седемьтѣ съборни църкви, [3] които е построилъ оня най-християнскиятъ Борисъ, българскиятъ царь. Той построилъ, ти пъкъ обнови я, за да бѫде обновенъ справедливиятъ духъ въ твоитѣ вѫтрешности отъ Бога”. [4]

Теофилактъ не намиралъ думи, какъ да окачестви бирницитѣ за тѣхнитѣ пакости, нанасяни на Българската църква. За него тѣ сѫ били кръвни врагове, “най-безбожни”, които търсели само прѣдлогь да повредятъ на Църквата [5] и “най (безчовечни”) [6], “змии” [7]. Бирницитѣ сѫ били “по скоро разрушители”, отколкото държавни чиновници. За тѣхъ Божиитѣ и царскитѣ закони сѫ били “паяжина, която държи мухитѣ, но се разкѫсва отъ оса точно тъй, както нѣкога Анахарсидъ се отнасялъ къмъ Солона” [8]. “Правителствениятъ чиновникъ е джелатинъ” — сѫ провиква Теофилактъ. [9] Съ ограничителнитѣ мѣрки на императора архиепископъть се помирявалъ, но съ бирницитѣ той е водилъ непръкѫсната борба и ималъ куражъ да имъ посочва тѣхнитѣ беззакония. На Пакуриана, който билъ нѣколко врѣме бирникъ въ Охридската епархия, Теофилактъ е писалъ: “Друго е онова, що ние неумолимо изискваме отъ тебе и по-силно, отколкото ти самъ изисквашъ изплащането на данъцитѣ, — това е съвсѣмъ да не си позволявашъ нововъведения противъ справедливостьта отъ любовь да имашъ повече. За да ти обясня това, що мнозина не знаятъ, азъ ти казвамъ, че ние хората живѣемъ или споредъ справедливостьта, или мимо справедливостьта, или заради справедливостьта. Въ първия случай ние оставаме човеци, въ втория ние се преобразяваме на звѣрове, а въ третия ставаме подобни на Бога. Ти ще бѫдешъ прекрасенъ, ако украсишъ душата си съ божественитѣ цветове на живота заради справедливостьта. Нека това ти бѫде правило при изпълнението на длъжностьта, на ко-

1. ibid, col. 529, ep. 16.    2. col. cit.

3. За седемтѣхъ съборни църкви, построени отъ Бориса, се споменува и въ Теофилактовото жилище на св. Климентъ.

4. Migne, t. 126, col 529, ep. 16.     5. ibid., col. 433, ep. 33.    6. col. cit.

7. ibid., col. 489, ep. 70.    8. ibid., col. 405, ep. 24.    9. ibid., col. 441, ep. 39.

72

ято се намирашъ, ако можешъ или искашъ да бѫдешъ прѣвъзходенъ между изпращанитѣ отъ императора”. Като внушава на Пакуриана да не бѫде подобенъ на прѣдишния бирникъ Вриарей, Теофилактъ смѣло му заявява: “Ние не се боимъ отъ държавния чиновникъ Вриарей и ще направимъ усилие да противопоставимъ на неговитѣ сто рѫцѣ дѣсницата на справедливостьта [1].

Всичкитѣ писма на Теофилакта до дуковетѣ и севаститѣ сѫ жалби за бѣдственото положение, въ което безчинията на финансовитѣ чиновници сѫ поставяли Църквата. Той съ радость е посрѣщалъ всѣки дворцовъ човѣкъ, който идвалъ въ Охридъ по извънредни порѫчки на императора, и се обръщалъ къмъ него за защита на църковнитѣ интереси. “Ти се яви въ нашата варварска страна, мой свѣти владѣтелю, — писалъ Теофилактъ на кесаря Мелисина [2], — като Богъ освободитель, утѣшение и облекчение за всички, които прибѣгватъ до твоята боговѣнчана държава, особено за мое смирение ти си жезълъ на силата и кула на крѣпостьта противъ всѣки врагъ . . . . Защото кой ще се осмѣли да причини нѣщо неприятно на мене и на моитѣ хора, когато той слуша, че боговѣнчаниятъ владѣтель приема писмата на архиепископа и се сговаря съ тѣзи, които сѫ покровителствувани отъ него?” [3]. Често самъ архиепископътъ е прѣдприемалъ специално пѫтешествие за лична срѣща съ дворцовитѣ хора и висшитѣ административни лица. И справедливостьта изисква да признаемъ, че срѣдъ военнитѣ византийски сановници се срѣщали лица, които се отнасяли благожелателно къмъ Българската църква и се грижели за подобрение на положението ѝ. Единъ отъ тѣхъ билъ Иоанъ Дука, братъ на императрица Ирина (жена на Алексия I Комнинъ). За благодѣянията, които той е оказалъ на Българската църква при прѣбиванието си въ България, Теофилактъ го нарича слънце, “подъ което той и паството се грѣели”, а неговото отсѫтствие е довело всички до смущение. Теофилактъ изказва надежда, че Иоанъ ще продължава да облагодѣтелствува България и, когато се намира далечъ отъ нея. “Както слънцето, обръщайки се отъ сѣверъ на югъ все пакъ грѣе и животвори и онова, което не е близко, тъй и ние въ Пелагония се наслаждаваме отъ твоитѣ лѫчи” [4]. Сѫщо и Константинъ, синъ на севастократора Исаака, дукъ верийски, билъ приятель на българитѣ. Той е спрѣлъ притѣсненията и произволитѣ въ Дѣволъ и Прѣспа. “Много добрини — му благодари Теофилактъ — направи ти, мой най-великъ господарь и

1. ibid., col. 333, ер. 14.

2. Нему било възложено да организира военитѣ сили въ западна България противъ половцитѣ и куманнтѣ, (Успенскiй, цит. съч. стр. 25, прим. 41).

3. Migne, t. 126 col. 517, ер. 9.    4. ibid., col. 524, ер. 12.

73

застѫпникъ въ нашата земя, като освѣжи Прѣспа и Дѣволъ съ духа на честностьта и правосъдието, който ти прояви противъ нашитъ притъснители” [1]. Въ Теофилактовото писмо до пелагонийския епископъ се съобщава, че областниятъ стратегъ и докладчикътъ Евмалъ сѫ били отстранени и за стратегъ билъ назначенъ “благородниятъ по душа и бащинска слава” Михаилъ, синъ на Полиевкта [2]. Сѫщо и на Палеолога той благодари за въдвореното спокойствие въ Охридската църква и се надѣва, че и въ бѫдеще той ще защити населението и Църквата отъ произволитѣ на бирницитѣ. “Защото, ако не е твоя милость — казва той —, то насъ биха погълнали тѣзи змии, съ които изобилва тази пустиня и които се съживяватъ и тлъстѣятъ по внушение отгорѣ” [3].

Обаче това сѫ били само мимолетни свѣтли лѫчи, които не сѫ измѣнявали общата мрачна картина. Молбитѣ на архиепископа до императора сѫ минавали прѣзъ нѣколко инстанции. Архиепископътъ е трѣбвало да си осигури разположението на “посрѣдницитѣ” на двореца съ богати подаръци. Затова той нарича пѫтя къмъ императора Харибда и Египетъ. [4] “Не мисли, — пише той на керкирския епископъ —, че този пѫтъ е по лекъ, отколкото всички нѣщастия, каквито азъ понесохъ, и че разрѣшението на затрудненията прѣстава да бѫде неразрѣшимъ възелъ. И не само затова, че епископътъ който се приближава до военния лагеръ, може да даде поводъ за неблагоприятни въ сегашнитѣ дни прѣсѫди; но отъ туй, че нашитѣ коне би трѣбвало да раждатъ три пѫти въ годината (споредъ мита на Илисия, що изучавахме въ дѣтинството си и го прѣдавахме на другитѣ), ако ние подаряваме коне на всички, съ които има да влизаме въ прѣговори; че нашитѣ ниви трѣбва да даватъ златна жетва, и овощнитѣ дървета — златни плодове, подобни на ябълкитѣ на хесперидитъ” [5].

При това финансовитѣ чиновници сѫ имали свои другари и сътрапезници въ византийскитѣ висши крѫгове. Единъ такъвъ тѣхенъ покровитель билъ военоначалникътъ Романъ Ставророманъ [6], чийто отредъ се намиралъ на разположението на бирницитѣ. По израза на Теофилакта той е “затлъстѣлъ за смѣтка на Църквата” () [7]. Неговитѣ своеволия сѫ принудили Теофилакта да се обърне къмъ великия дукъ, брата на императрица Ирина, съ молба да удържи Ставроромана отъ понататъшни домогвания противъ Българската църква и да забрани на неговия отредъ и съмишленицитѣ му да притъсняватъ повече българското паство [8].

1. ibid., col. 529 ер. 16.    2. ibid, col. 528 ер. 15.    3. ibid., col. 489, ер. 70.    4. ibid., col. 400 ер. 22.    5. col. cit.

6. Името “Ставророманъ” се споменва у Скилица нѣколко пѫти, като протопроедръ и хетериархъ (Migne, t. 122, col. 467, 476).

7. Migne, t. 126, col. 524, ер. 12.    8. col. cit.

74

Архиепископътъ не можелъ да се бори съ бирницитѣ още, задето тѣ сѫ прѣдставлявали сѫщинска шпионска мрежа. Изобличавайки тѣхнитѣ злоупотреби, сѫщевременно той трѣбвало да се оправдава прѣдъ императора отъ тѣхнитѣ клевети. Заради това, когато архиепископътъ ги заплашвалъ съ името на императора и неговия мечъ, бирницитѣ сѫ осмивали “тази рѣчь като безсмислена” [1].

Още по лошо е било, че бирницитѣ сѫ намирали помощници и среди архиепископскитѣ парици, като ги заплашвали съ тежки данъци, ако останели подъ властьта на архиепископа [2]. Съ това поведение бирницитѣ много сѫ съдѣйствували за избухване на аграрно движение, за което ще говоримъ по-долѣ. Теофилактъ е обвинявалъ бирницитѣ и за враждебното настроение на охридчани къмъ него [3]. До каква степень е дохождало самовластието на бирницитѣ и до колко билъ слабъ авторитетътъ на архиепископа прѣдъ техъ, се вижда ясно отъ заплашителния отговоръ на бирника по поводъ протеста на Теофилакта противъ отчисляванието на заможнитѣ селяни отъ неговия чифликъ: “Когато ще се извърши кадастъръ, отъ Църквата ще изисквамъ и за първия, и за седмия (селянинъ б. н.) и щешъ не щешъ, ще се подчинишъ. Кой ще се възпротиви на моята воля? Кой ще ме сѫди, ако наказвамъ повече оногова, който е достоенъ за наказание” [4].

Безсиленъ да се бори съ покварената гражданска администрация, Теофилактъ отчаяно вика въ писмото си до великия доместикъ Адриана: «Християнството гине и върви къмъ пропасть, и всѣка надежда за спасение е изгубена. Не ще сгреши оня, който ще каже, че душата е препълнена съ различни тревоги. Азъ изгубихъ всѣка способность да разсѫждавамъ и като трупъ лежехъ, когато се отчайвахъ да изправя злото”. [5] Сѫщиятъ вопълъ е изразенъ и въ писмото до цариградския патриархъ: “Нема помощникъ или избавитель. Всичко върви къмъ погибель, че нѣма изкупитель, нито спаситель. Измамницитѣ господствуватъ надъ насъ”. [6] Отъ пакоститѣ, които е търпела Църквата, Теофилактъ до толкова се отчаялъ, че по , едно врѣме искалъ да напустне Охридъ, “гдѣто джелатинътъ” е нарушавалъ “спокойствието на хората” и е присвоявалъ “технитѣ средства”, и да се посели въ Пелагония. Но като узналъ за намѣрението му, мѣстниятъ управитель не го пусналъ. И той билъ принуденъ да се подчини,

1. ibid., col. 313-315, ер. 4:

2. ibid., col. 448, ep. 41.    3. ibid., col. 453, ep. 43.    4. ibid., col. 449.    5. ibid, col 405, ep. 24.    6. ibid, col 313, ep. 4.

75

защото нѣмало кому да се оплаче и отъ кого да търси сѫдъ противъ деянията на управителя. [1]

Имотнитѣ права на Църквата били нарушавани и отъ частна лица съ съдѣйствието на гражданскитѣ власти. Архиепископътъ е водѣлъ съ тѣхъ процесъ за цели имения и билъ прѣдизвиканъ къмъ рѣшителни мѣрки. Особено пакостенъ е билъ земевладѣлецътъ Иаситъ, който, споредъ Теофилакта, не почиталъ нито Бога, нито хората. Съ помощьта на бирницитѣ и съседитѣ земевладелци, той отнелъ отъ архиепископа почти всички земи на неговото село при р. Вардаръ. [2]

Охридската църква често е страдала отъ рекрутитѣ. Охридъ, като градъ на пѫтя Via Ignatia, е билъ мѣсто, гдѣто се съсредоточавала много войска. Особено това е ставало въ врѣмето на Теофилакта, когато трѣбвало да се отблъсне норманското нашествие отъ къмъ Адриатическото море. Новобранцитѣ сѫ грабили архиепископската столица и околностьта, и населението е бѣгало въ други страни. [3] Пелагонийската область е падала икономически и се обърнала, по израза на Теофилакта, на пословичната нищожна Микона [4]. Чрѣзъ двама пратеници Теофилактъ е молилъ сина на севастократора да намали гарнизона въ Охридъ и да не допуща по-нататъшни набори, изтъквайки, че иначе тоя градъ “ще изчезне отъ България”, понеже Охридската тема била “не голема область, твърде бедна, страдаща отъ безплодието на маслинитѣ, най-плачевна отъ всички теми”.

Постояннитѣ безредици въ империята още повече сѫ влошавали положението на Българската църква. Дветѣ български възстания въ Охридския диоцезъ (въ 1040 и 1071 год.), несъмнено, сѫ били потушени съ жестокости, грабежи, опустошения и изтрѣбвание на по-добритѣ пасоми толкова повече, че въ усмиряванието на българитѣ сѫ участвували наемни войски отъ западнитѣ народи, Скилица ни прѣдава единъ характеренъ случай. Въ своя походъ противъ възстаналитѣ българи алеманитѣ и франкитѣ сѫ унищожили остатъцитѣ на двореца на царь Самуила въ Преспа, разграбили сѫ тамошната църква св. Ахилъ, като по сетне сѫ върнали нѣкои църковни вещи, а другитѣ сѫ раздѣлили по между си. [5]

1. ibid, col 441 ep. 39.    2. ibid, col 432 ep, 33.

3. ibid., col. 532: “Защото какъ събиранитѣ тукъ (войници) — заявява Теофилакъ, не ще причинятъ врѣди въ цѣлата земя? И другитѣ (жителитѣ) не ще ли пренебрѣгнатъ милата си бащина земя, като враждебна и нѣщастна и не ще ли възлюбятъ нѣдрата на чуждата земя ?”

4. ibid, col 533, ep. 18:

Микона е единъ отъ малкитѣ цикладски острови. Жителитѣ му се ползували съ лоша слава.

5. Migne, t. 122, col. 449.

76

Архиепископията е страдала и отъ междуособнитѣ борби въ империята при императора Михаила Пакурияна. Въ 1078 година едновременно се появили неколцина претенденти на византийския прѣстолъ: въ Азия Никифоръ Вотаниятъ, въ Тракия Вриений, въ Албания драчкиятъ управитель Василаки. който се стрѣмѣлъ да привлѣче въ борбата и висши духовни лица на Охридската архиепископия. Дѣволскиятъ епископъ Теодосий го снабдилъ съ наемни франки отъ Италия. Застаналъ на чело на легионъ отъ гърци, българи, албанци и франки, Василаки е тръгналъ противъ Вриения въ Солунъ. Когато пристигналъ въ Охридъ, той се провъзгласилъ за императоръ и, по всѣка вѣроятность, той е прѣдложилъ на архиепископа Иоана Лампина да го короняса, обаче послѣдниятъ се възпротивилъ на неговото намѣрение. [1] Скилица добавя, че при самото прѣминаване на Василаки прѣзъ Охридъ е починалъ архиепископъ Иоанъ Лампинъ [2]. Може да се подозира, че той е загиналъ като привърженикъ на византийския императоръ.

Страданията на Българската църква се увеличили още повече отъ нашествието на тюркскитѣ племена. Още въ първото десетилетие слѣдъ смъртьта на Василия II, печенезитѣ нѣхолко пѫти се втурнали въ крайдунавскитѣ провинции, даже единъ пѫтъ въ 1035 год, сѫ преминали цѣла Мизия до Солунъ. Всички тѣзи нападения се придружавали съ грабежи, плѣняване и изтребление на българското население. Отъ 1048-1054 год. ожесточена война се водила съ печенезитѣ въ крайдунавскитѣ теми. Ханъ Тиракъ, разсърденъ отъ ласкавия приемъ, който билъ оказанъ отъ гърцитѣ на възстаналия противъ него полководецъ Кегенъ, се втурналъ въ България съ 80 000 души войска. Той билъ разбитъ отъ византийцитѣ, и плененитѣ печенези сѫ били заселени въ опустошенитѣ равнини на София, Нишъ и Овче поле. Скоро печенезитѣ сѫ възстанали и, като се разположили на р. Осъмъ, сѫ повикали на помощь сьплеменицитѣ си. Самъ Кегенъ се присьединилъ къмъ техъ. Варваритѣ сѫ свирепствували по дветѣ страни на Балкана до Одринъ и Македония, до като военоначалницитѣ Вриени и Михаилъ сѫ успели да ги изгонятъ отъ заетитѣ области. [3] Още по-страшно било нашествието на узитѣ. Въ 1064 год. около 600 000 узи съ целото си имущество и покѫщнина се струпали на левия брѣгъ на Дунава. Никакви усилия на българитѣ и гърцитѣ не сѫ могли да ги пропѫдятъ. Слѣдъ превземането на Дунавската равнина, една часть отъ узитѣ се втурнала въ Солунската область и Елада и опустошила всичко, що

1. Скилица, у Migne, t. 122, col 472.

2. ibid., col. 473 и 476:

3. Скилица у Migne, t. 122. col. 315-336; Иречекъ, Исторiя Болгаръ, стр. 193-194.

77

срещнала на пѫтя. Тѣ сѫ налитали и въ други мѣста на Македония и Тракия и сѫ стигали почти до стѣнитѣ на Цариградъ, гдѣто, почнали вече сериозно да мислятъ за своето изселване отъ Европа. [1] Слѣдъ разбиването на тази страшна орда, отстѫпилитѣ узи били заселени въ Македония, като се задължили да служатъ въ императорската войска.

Бедствията на българското население се увеличавали още, задето то почнало да влиза въ сношение съ печенезитѣ и куманитѣ и е участвувало въ тѣхнитѣ дѣйствия противъ Византия. Тъй, въ 1078 год. сѫ възстанали пловдивскитѣ павликяне и богомили въ съюзъ съ печенезитѣ, като успѣли да повдигнатъ възстание и въ Софийско. [2] Печенезитѣ сѫ опустошили околностьта на София и Нишъ [3] и въ това възстание е загиналъ софийскиятъ епископъ Михаилъ, защото е уговарялъ паството си да не възстава. Разорявано било и Видинско отъ куманскитѣ нашествия, отъ които се оплаква видинскиятъ епископъ прѣдъ архиепископа Теофилакта. [4] Въ 1122 год. печенезитѣ за послѣденъ пѫть сѫ преминали Дунава и голѣма часть отъ тѣхъ била изтребена, а останалитѣ били плѣнени и заселени въ Мъгленско, гдѣто сѫ съставлявали византийски легионъ. Въ врѣмето на писателя Ефремий тѣзи печенези се наричали мъглено-печенези. [5]

Западнитѣ пъкъ епархии на Охридската архиепископия (отъ Адриатическо море до р. Вардаръ) сѫ страдали отъ норманскиттъ нашествия, (при кръстопоноснитѣ походи), които сѫ продължавали почти 30 години (1081-1108) Норманитѣ сѫ вървѣли безъ редъ и дисциплина, грабили, разорявали и сѫ всѣвали ужасъ въ населението. Теофилактъ уподобява норманското нашествие на похода на асирийския царь Сенахиримъ. “Ни съкруши Сенахиримъ асириецътъ, неумолимъ, когото ни изпрати Месопотамия” — писалъ той на керкирския епископъ. [6] Днитѣ на норманското владичество въ Охридската область за Теофилакта сѫ били “лоши дни”, въ които е имало “отвънъ сражения, а вѫтре страхове” и слѣдъ които всички се чувствували “отегчени безъ мера и даже отчаяни до смърть”. [7] А въ друго мѣсто той пише: “Дълго врѣме ние не си пишехме, свещенѣйши ми брате и владико! За причината на своето мълчание ти самъ ще ни обяснишъ да знаемъ. Моитѣ пъкъ устни свързваше първо фран-

1. Журналъ Минист. народнаго просвѣщенiя, 1872 год. Ноябрь стр. 138-139.

2. Иречекъ, Исторiя Болгаръ стр. 196.

3. Журналъ Минист. Народнаго просвѣщ. 1878, апрѣль стр. 293.

4. Migne 126 t. col 337 ер. 16.

5. Ephremius, 153; Иречекъ, цит. съч. 197.

6. Migne, t. 126, col. 397. ер. 22.    7. ibid., col. 388 ер. 17.

78

цузкото преминаване или нашествие, което, не знамъ какъ да обясня, тъй погълна всичкото ни внимание и тъй ни завлѣче всички, че не можемъ да дойдемъ въ себе си. До толкова ние се опиянихме отъ тази горчива чаша и издържахме неестественъ () екстазъ. Даже повече (за да кажа нѣщо отъ нашитѣ книги), като запихме младо вино, скѫтано за грѣшнитѣ, ние се стреснахме като пияни, и всѣка наша мѫдростъ пропадна (). И затова азъ затѫпѣхъ и се смирихъ и замълчахъ за добри и приятни разговори съ Твоя честносгь. Това е първата причина, която свързваше езика ми. Другата пъкъ причина се заключава въ това, че нямаше надежденъ писмоносецъ, защото мнозина сѫ готови да взематъ писмото, но да го врѫчать на този, комуто е адресирано, сѫ лѣниви. Но тъй като ние вече привикнахме съ френскитѣ насилия и по-леко отколкото прѣди понасяме бѣдствията () (защото врѣмето е добъръ учитель на всичко) и начеваме да дохаждаме въ себе си, то, ползувайки се отъ добъръ писмоносецъ .... не прѣча на своитѣ уста, и умъ, и рѣчь, и писмо, за да заговоря съ тебе....” [1] Въ Пелагония въ 1097 година рицаритѣ на Боемунда сѫ опустошили селищата на богомилитѣ и изгонили последнитѣ не само, защото ги считали еретици, но и задѣто не имъ давали храна, водачи и даже ги нападали въ планинскитѣ теснини. [2] За да се запазятъ отъ разорение, българитѣ въ Охридъ сѫ влезли въ прѣдварително споразумение съ норманския вождъ Боемундъ (синъ на Робертъ Гюискаръ) и сѫ му прѣдали града [3]. Въ некои мѣста населението, безсилно да пренася притѣсненията на норманитѣ, се разбегало по горитѣ и лѣсоветѣ. Отъ градскитѣ жители една часть сѫщо се разбѣгала въ планинитѣ, друга пъкъ се прибрала въ Охридъ или въ далечни градове, кѫдѣто норманитѣ не щели да минаватъ. Емиграционното движение било тъй силно, че землевладелцитѣ и робовладелцитѣ сѫ останали безъ работни рѫце. [4] А архиепископъ Теофилактъ е останалъ безъ близки хора. “Враговетѣ господарувать надъ насъ и отъ приятелитѣ и близкитѣ едни усто-

1. ibid., col. 324-325 ер. 11.

2. Вилхелмъ Тирски у Migne, t 201 (латин. серия) col 265: Inde progressi, in regione uberrima, cui nomen est Pelaqonia, castra metati sunt, Ubi audientes quod in vicino erat municipium solis haereticis habitatoribus refertum, IIIuc sub omni celeritate contendunt, et castrum violenter occupantes, succensis aedificiis, oppidanis quoque partim gladio, partim consumptis incendio, praedum universam et opima inde retulerunt spolia. Макушевъ Ж. М. Н. Пр. 1878, Апрѣль стр 294.

3. Анна Комнина у Migne, t. 131, lib V, col. 405:

В. Макушевъ Ж. М. Н. Просвѣщенiя, 1878 г. Апрѣль стр. 295.

4. Успенски, Образов. втораго болгарскаго царства стр. 126.

79

яха, други се отдалечиха на свое разположение...” [1] Архиепископията вече е нѣмала доходи въ прѣдишния размѣръ. Обаче, архиепископътъ не скърби толкозъ за това, колкото за общото разстройство на църковнитѣ работи слѣдъ норманската буря. [2] Слѣдъ Теофилакта (1108 г.) правовото положение на Охридската църква като че ли се подобрило. Императоръ Мануилъ Комнинъ съ новела отъ 1144 г. е възстановилъ унищожената отъ императора Алексия I привилегия на всичкитѣ църкви въ империята и въ частность на Охридската за пълното освобождаване на клирицитѣ и парицитѣ отъ всѣкакви държавни повиности и зевгаренъ данъкъ. [3] Обаче изобщо политическото и икономическо положение на българския народъ до възстановяването на Второто бълг. царство е оставало почти сѫщото. Солунскиятъ митрополитъ Евстатий, който е живѣлъ въ втората половина на XII векъ въ съседство съ Охридския диоцезъ и ималъ подъ свое ведомство българи, описва положението на последнитѣ почти съ сѫщитѣ черни краски, съ каквито и Теофилактъ. Системата на управление въ българскитѣ области е оставала сѫщата. Бирницитѣ още сѫ безчинствували и растройвали стопанскитѣ сили на подчинения народъ. Вѫтрешната и външна политика на Византия въ XII в. упорито е слѣдвала принципа «divide et impera”, теоретизиранъ още отъ Константина Порфирородни. Да се унищожава единъ неприятель съ другъ, тогава се сметало за висша държавна мѫдрость, която и митрополитъ Евстатий Солунски хвали въ речьта си къмъ императора Мануила Комнина: “Тъй, царската политика подигаше турчина противъ турчина, и ние пеехме тържественъ химнъ на мира; тъй, скититѣ унищожаваха скититѣ, а ние оставахме спокойни” [4] Все съ цѣль да разслаби подвластнитѣ си народи, особено българския, византийското правителство е продължавало да заселява варварски племена въ тѣхнитѣ области, макаръ че колонизаторската политика се оказвала вредна не само за инородното население, но и за самата държава, защото варварскитѣ заселници (въ Азия турцитѣ и въ България печенезитѣ и куманите) сѫ превръщали цветущитѣ области въ пустини.

Въ писмата на Евстатия Солунски се съобщава, че и робство е угнетявало българското население въ южна Македония (Солунската епархия, както и южнитѣ епархии на Охридската архиепископия: Струмишка, Мъгленска, Костурска, Гребен-

1. Migne, t. 126. col. 388 ер. 17.    2. col. cit.

3. Zachariae, III, стр. 423:

4. Успенскiй, Образованiе второго болг. царства, стр. 63.

80

ска). Това е било вслѣдствие икономическото му разорение отъ страна на гръцкитѣ землевладѣлци и държавни бирници. Поради сѫщитѣ икономически условия и въ другитѣ български области мнозина ще да сѫ били прѣвръщани въ роби.

[Previous] [Next]
[Back to Index]