Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

I. Българска епоха (969-1018 г.)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Вѫтрѣшното състояние на Българската църква въ Западното българско царство

По горѣ изтъкнахме, че западнитѣ български провинции се отцѣпили отъ прѣстола на царь Петра главно поради повишеното си национално съзнание въ противовѣсъ на гьркоманската висша класа въ източна България. Заради това полувѣковното сѫществувание на Западното българско царство е съставлявало непрѣкѫсната борба на българската народность съ гръцката за създаване на строго национална, славянобългарска държава, която да събере всички славянски племена на Балканския полуостровъ. Сѫщо и Църквата въ Западното българско царство била проникната отъ строго националенъ духъ и била носителка на завѣтитѣ на най-добритѣ народни дѣйци отъ Борисосимеоновската епоха. Обаче, както държавата въ своя националенъ поривъ само се стремѣла да съкруши враждебнитѣ на българската народность чужди сили, безъ да е проявявала творческа работа, сѫщо така и Църквата, обхваната отъ общото боево настроение, само е пазѣла националнитѣ традиции и разпалвала въ паството любовь къмъ роднитѣ цѣнности. Въ тази епоха Българската църква собствено е събирала сили за бѫдна плодотворна творческа дѣйность и, ако не се случила катастрофата въ 1018 г., навѣрно, би цъвтнала нова, по-разкошна отъ Симеоновата, оригинална българска литература и би бликнало по-интензивно самородно религиозно творчество. Църквата е била по-жизнеспособна отъ държавата: духовното единство на населението по-добрѣ се поддържало и изразявало отъ Църквата въ лицето на патриарситѣ й, отколкото отъ държавата, която се стремѣла само съ вънкашни срѣдства да съедини разнитѣ покорени славянски племена въ една нация. За жизнеспособностьта на Църквата свидѣтелствува фактътъ, че тя е излѣзла отъ държавната катастрофа въ 1018 г. неповредена и е останала за дълго врѣме опора на духовното единство на българския народъ.

Обединени отъ едни и сѫщи национални стремежи, Църквата и държавата сѫ били въ пълно взаимообщение. Църквата е служила на държавата като мораленъ помощенъ факторъ, а държавата е покровителствувала Църквата. Привързаностьта на

33

западнитѣ български царе къмъ своята Църква била тъй силна, че сѫ мѣстили заедно съ своята столица и седалището на патриарха. Тѣ се грижели за нейното благосъстояние, строели храмове и монастири, правѣли ѝ щедри пожертвувания. Отъ всичкитѣ западни царе Самуилъ е ималъ най-силно влияние върху нейния животъ. Никого отъ прѣдишнитѣ български царе националната идея не е вълнувала тъй дълбоко, както Самуила. Царь Самуилъ, изпълненъ съ непотушима омраза къмъ всичко гръцко, билъ българскиятъ Анибалъ, който е живѣелъ само съ една мисъль—да разруши Византия. “Борбата на Самуила съ гърцитъ — казва славистътъ А. Будиловичъ — може да се сравни само съ борбата на Жишка и Прокопа Велики съ кръстоноснитѣ войски на цѣла западна Европа”. [1] Затова при Самуила националнитѣ стремежи на Българската Църква изпъкнали още по рѣзко: нейниятъ патриархъ за всѣкога е утвърдилъ своя прѣстолъ въ свещения за българитѣ градъ Охридъ. Тукъ, дѣто сѫ се носили обайни легенди за Кирилометодиевитѣ ученици, Българската патриаршия се чувствувала като въ крѣпость на чистъ славянобългарски православенъ духъ, съвсѣмъ независимъ отъ Византия. Въ своето възхищение отъ ореола на българскитѣ свѣтители — Климента и Наума, тя все повече се затваряла въ себе си и се утвърдявала въ стремежа си къмъ самобитенъ животъ. Въ Охридъ патриаршията, междуцърковно осамотена, можела да намѣри нравствено спокойствие и сила: тамъ тя се свързала съ катедрата на българския апостолъ Св. Климентъ и съ това се уподобявала по своето основание на другитѣ патриаршески катедри, основани отъ Христовитѣ апостоли. Така въ Охридъ най-здраво се съчетали българската народность и православието.

Напълно схващайки това велико значение на гр. Охридъ и патриарситѣ, и царь Самуилъ се стремили да въздигнать новата си столица надъ всичкитѣ други югославянски градове и да я уподобятъ на Цариградъ по красота и религиозно значение. Споредъ съобщението на Ана Комнина, Самуилъ изсушилъ околнитѣ блата при р. Дримъ съ цѣла система отъ канали, по които водата се стичала въ рѣката. На каналитѣ построилъ сто мостове. [2] Той съградилъ за себе си и патриарха великолѣпни

1. Журналъ Минист. Нар. Просвѣщенiя, 1872 г., м. январь, г., 259 стр. 117.

2. Migne, t. 131, col. 929:

Подъ “Мокръ” Хилфердингъ разбира бащата на Самуила (Собр. соч. I. 210). Дриновъ пъкъ мисли, че Мокръ се наричалъ нѣкой отъ най-старирѣ български управници. (Съчинения, I стр. 458, заб. 101).

34

палати, възобновилъ храмове и монастири и прѣнесълъ въ Охридъ много мощи на свѣтии отъ покоренитѣ градове съ особена почеть и благоговѣние. [1] Особено конкретно се проявилъ стремежътъ на Самуила да уподоби столицата си на Цариградъ, като съградилъ патриаршеската църква на Прѣмѫдростьта (Св. София). [2] Отъ тогава гр. Охридъ и неговитѣ живописни околности взели да се украсяватъ съ много манастири и църкви и получили онази религиозна красота, която и до сега се чувствува въ тоя край. Много отъ сегашнитѣ храмове въ Охридъ и

Това име не може да се приписва на Самуиловия баща, понеже канализацията на блатата, несъмнено, била прѣдприета, слѣдъ като Охридъ станалъ столица на България, което е било чакъ при Самуила, а Ана Комнина счита имено Самуила за устроитель на българската столица Охридъ. Латинскиятъ прѣводъ на Минъ ни се прѣдставлява по-близъкъ до истинския смисълъ на текста: Drymon originem a Lichnitide trahit palude, quam lingua nunc in barbariem degenerans Achridem vocat, a priori appelatione Mochri regis Bulgari, ejus qui deinde Samuel est nominatus (col. 930). (Дримъ извира отъ Лихнида, която сега на варварски язикъ се нарича Охридъ, отъ първото име на българския царь Мокъръ, оня, който сетнѣ е нареченъ Саиуилъ). Излиза, че царь Самуилъ е ималъ освѣнь, библейско, и народно име Мокъръ. Ако е вѣрно, че Самуилъ се наричалъ и Стефанъ, както се съобщава въ Далматинския записъ, то Самуилъ е ималъ и гръцко име, т. е. три имена, както и неговиятъ синъ Гаврилъ-Романъ-Радомиръ. Обаче трѣбва да се забѣлѣжи, че нигдѣ въ другъ паметникъ нито Самуилъ, нито нѣкой другъ български владѣтель не е нареченъ Мокъръ, и съмнително е Самуилъ да е носилъ това име. Може би, Ана Комнина е смѣсила названието на планината Мокра, наречена тъй поради физичнитѣ си свойства (въ противоположность на съседната планина Суха гора) съ нѣкое съзвучно народно име на Самуила, или по скоро тя е изпаднала въ недоразумение: на мѣсто да каже, че Лихнида е получила своето ново название “Охридъ” при царь Самуила, тя е казала, че този градъ билъ нареченъ по името на тоя български царь.

1. Паисий, История славяноболг., издалъ Йорданъ Ивановъ, 1914 г., София стр. 31-32.

2. Въ Дюканжевия каталогъ ктиторъ на охридската църква “св. София” се счита първиятъ охридски архиепископъ — гръкъ Левъ:

(Gelzer, der Patriarchal v. Achrida, s. 6). Въ зданието се различаватъ двѣ части; храмъ (по-старата часть) и притворъ, пристроенъ къмъ него отсетне отъ западната страна подъ правъ ѫгълъ и триярусна портика. Притворътъ билъ построенъ въ 1317 год. За датата на съграждането на храма има различни мнѣния. Архимандритъ Антонинъ вижда сходство между охридския храмъ и ни-

35

околностьта, навѣрно, водять началото си отъ Самуилово врѣме, ако намиращитѣ се въ тѣхъ изображения на българскитѣ свѣтии Кирила, Климента и Наума даватъ основание за подобно прѣдположение. Сегашната катедрална църква “св. Климентъ” (по-рано Успѣние Богородично) народното прѣдание нарича монастирь. Твърде е вероятно, че до съграждането на храма въ 1295 г. на сѫщото мѣсто е сѫществувалъ монастиръ отъ старо врѣме. Въ Струга на извора на р. Дримъ църквата св. Георги била основана отъ Самуила. [1] Споредъ прѣданието, надгробната дъска, намираща се въ южното прѣдградие на храма въ монастиря св. Наумъ, покрива останкитѣ на български царь, [2] който, ако е вѣрно прѣданието, трѣбва да е нѣкой отъ западнобългарскитѣ царе. Сѫщо и другата си столица Прѣспа Самуилъ е украсилъ, освѣнъ съ дворци, още и съ храмове и монастири. Споредъ народното прѣдание, въ Прѣспа е имало 40 църкви и монастири. [3] Една отъ неговитѣ бѣлѣжити постройки е прѣдставлявала прѣспанската “велика цьрква”, построена въ базилична форма на сѣвероизточната страна на о. Ахилъ, гдѣто била столицата на Самуила. Тя е сега развалина, по която може да се сѫди, че това е било грандиозно здание въ сравнение съ другитѣ мѣстни сгради. [4] Списъка на троноветѣ въ абсидата на “великата църква” явно показва, че тази църква била патриаршеска и че нейнитѣ фрески сѫ отъ врѣмето, когато патриаршията била прѣнесена отъ Воденъ въ Преспа и Самуилъ устро-

кейската “св. София” и прѣдполага, че той е сѫществувалъ въ Х. в. и е билъ построенъ, може би, въ VII в. при императора Ираклия II, къмъ врѣмето на когото се отнасялъ единъ надписъ, вдълбанъ въ стѣната на храма DOMINO NOSTRO ERA CONSTAN NOB CAESARI. Милюковъ не е видѣлъ тоя надписъ, но и той не се съмнѣва въ сходството между охридската и никейската св. София. А тъй като последната е сходна и съ “великата църква” на прѣспанския островъ Ахилъ, то Милюковъ заключава, че прѣнясяйки патриаршията отъ тукъ въ Охридъ, Самуилъ, несъмнѣно, трѣбвало да построи и тукъ за нея “велика църква”, която, по всѣка вѣроятность, е храмътъ св. София (Изв. Руск. археол. инстит. въ К-лѣ, 1899, IV вып. I, стр. 86-87). Кондаковъ пъкъ отнася охридската църква св. София къмъ края на XI в., защото тъй нареченитѣ вложени икони, намѣрени отъ него въ охридската църква св. Климентъ и прѣнесени, по всѣка вѣроятность, отъ църквата св. София, били отъ края на XI в. (Македония, стр. 231). Обаче съображението на Кондакова не е силно: иконитѣ сѫ могли да бѫдатъ написани и слѣдъ съгражданието на църквата св. София.

1. Григоровичъ, Очеркъ путешествiя по Европ. Турцiи, II, стр. 107.

2. ibid., стр. 110.

3. ibid., стр. 113.

4. Изв. Рус. арх. инст. въ К-лѣ, IV вып. I, стр. 47 и 53; Йор. Ивановъ. Извѣстия на археол. дружество, София, I, 1910 г, стр. 67.

36

илъ тукъ своята столица и си издигналъ дворецъ [1]. Въ 981 год., връщайки се отъ своя побѣдоносенъ походъ въ Елада, Самуилъ е донесълъ мощитѣтѣ на лариския епископъ св. Ахилъ и ги поставилъ въ патриаршеската църква, която е получила името св. Ахилъ. Споредъ Милюковъ, пренасянето на мощитѣ на св. Ахилъ било именно най-естествения поводъ за посгрояване на тая църква. [2]

На о. Ахилъ има развалини и на други стари църкви (св. Димитъръ и 12 апостоли). Сѫщо стари сѫ църквата св. Георги и монастирътъ св. Богородица (на югоизточния брѣгъ на острова) [3].

Срѣдъ населението на прѣспанския о. Градъ има прѣдание, че на острова се намирали 7 църкви и много други здания, въ това число затворъ и дворецъ на нѣкогашенъ царь (очевидно, царь Самуилъ), обаче отъ тѣхъ не сѫ останали никакви слѣди [4]. Народното прѣдание приписва на Самуила и църквата св. Лиса (Алиса), чиито развалини се намиратъ на една скала на западния брѣгъ на голѣмото Прѣспанско езеро. Самуилъ се отнасялъ съ особена почитъ къмъ старата църква св. Германъ въ прѣспанското село Германъ. Въ нея той е издигналъ семейна гробница, гдѣто събралъ останкитѣ на родителитѣ си Никола и Рипсимия и брата си Давида и имъ поставилъ надгробна плоча съ надписъ:

[5]

Материалното обогатяване на Българската църква е продължило малко врѣме. Започналитѣ отъ 991 г. продължителни кръвопролитни войни между византийския императоръ Василия II и Самуила сѫ сътрѣсли младото царство. Тѣ се придружавали съ опустошение на цвѣтущи градове, разграбване на църковни и монастирски имоти, отнимане на епархии и загиване на най-добритѣ пасоми и, накрай, съ отпсдъкъ на народния духъ, който довелъ страната до политическа катастрофа. Срѣдъ бойния трѣсъкъ Църквата е живѣла въ постоянна тревога и не можала да прояви онзи духовенъ жквотъ, койго тя имала при Симеона.

1. Гл. Кедрина у Migne, t. 122, col. 168.

2. Изв. руск. арх. инст., IV, стр. 53.

3. Милюковъ, Изв. Археолог. инст. въ К-лѣ, 1899 г., IV, стр. 53. Йор. Ивановъ. Изв. на Археол. д-во 1910, I, стр. 70-71.

4. Милюковъ, цит. сп., стр. 46, Йор. Ивановъ, цит. сп. стр. 63-64

5. Йор. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, второ издание. стр. 127; Извѣстiя Рускаго археолог. института въ К-лѣ, IV, стр. 2-3.

37

Въ Самуилово врѣме не виждаме нито единъ писатель [1]. Само краткото житие на св. Ивана Владимира споменува за единъ духовенъ просвѣтитель въ Самуиловата епоха, охридския патриархъ Николай, отъ когото обаче не се знаятъ никакви произведения.

1. Наистина до насъ е дошла бесѣдата на пресвитера Козма, която Хилфердингъ счита едничъкъ паметникъ на българската писменость отъ Самуиловата епоха (Собранiе соч. I, стр. 228.) Съ Хилфердинга се съгласяватъ М. Дриновъ (Истор. прѣгледъ на Бълг. църква, стр. 50, заб. 23), М. Г. Попруженко (Изв. Русскаго архелогическаго института въ Константинополѣ т. XV, 1911 год. стр. 124) и издательтъ на словото на пресвитеръ Козма, И. Кукулевичъ. Сакцински (Arkiv IV, 72. Обаче, самъ той не може, точно да опрѣдѣли при Петра или Самуила пресвитеръ Козма е написалъ своята бесѣда. Съвѣтвайки българското духовенство да подражава на Иоана Екзарха като на извѣстенъ тѣмъ народенъ дѣецъ, (подражайтѣ Иоанна прѣзвитера новаго, егоже и отъ васъ самѣхъ мнози знвюгь, бывшаго пастуха и екзарха, иже бъ земли болгарскѣй — Arkiv, IV. стр. 228), пресвитеръ Козма дава да се разбере, че е живѣлъ близо до врѣмето на Иоана екзарха, който билъ съврѣменникъ на царь Симеона и, по всѣка вѣроятность, и на царь Петра въ първата половина на царуването му. При това самото съдържание на бесѣдата на пресвитера Козма повече подхожда на царь Петровото българско общество, отколкото на Самуиловото. Именно при царь Петра развалата на духовенството достигнала до крайни прѣдѣли. (Дриновъ съчинения, I стр. 443). Страстьта къмъ разкошенъ, безгриженъ и разпуснатъ животъ, богати трапези, разбойничество, кражби, блудство, клеветничество, пиянство, злочинства, религиозенъ индеферентизъмъ, суевѣрия, жажда за богатства, за утолението на които духовнитѣ лица и боляритѣ сѫдѣли несправедливо, грабѣли, обиждали беззащитнитѣ (Изв. Рус. арх. инст. въ К-лѣ, 1911 г, стр. 133) — всичко това сѫ черти, за чието развитие мирното царуване на Петра е давало най-благоприятна почва. Дворецътъ на Петра блѣщѣлъ отъ византийски разкошъ, и самъ Петъръ подбуждалъ висшето духовенство къмъ разпуснатъ животъ съ своя навикъ да ги обсипва съ щедри подаръци. (Дриновъ, Съчинения I, стр. 442). Сетнѣ, въ врѣмето на пресвитера Козма боляритѣ се стремили рѣзко да се отдѣлятъ отъ другитѣ класи, като сѫ пръзирали бъднитѣ и се считали безсмъртни ,  въ обществото на Самуиловото царство напълно е владѣелъ демократиченъ духъ. Самъ Самуилъ, буренъ изразитель на народния духъ, билъ единъ отъ най-демократичнитѣ български царе. Съвременното на Козма общество било обхванато отъ съмнѣние въ народната мощь, което се проявявало въ стремежъ къмъ отшелничество. Въ монастиритѣ сѫ постѫпвали не само съзерцателни натури, но и хора съ покрусена вѣра въ социалнитѣ и държавни идеали и съ жажда

38

При слабата просвѣта, естествено, и нравственото състояние на народа въ Западното българско царство не можело да бѫде високо. Макаръ и да се водила люта борба противъ Византия, византийската обредна религиозность е продължавала да гнете духовния животъ. Старитѣ езически инстинкти, привички, дори и вѣрвания не сѫ били ослабнали. Въ висшитѣ крѫгове се срѣщали дори демонични натури. Царь Самуилъ билъ човѣкъ съ неудържими пориви. Мраченъ, властолюбивъ, гордъ съ буйна енергия, той не се спиралъ прѣдъ никакви нравственни веления, за да осъществи поставената си жизнена цѣль. Той пръвъ отъ християнскитѣ български царе билъ узурпаторъ. Кедринъ разказва че Самуилъ е погубилъ своя брать Аарона съ цѣлия му родъ заради неговото съчувствие къмъ гърцитѣ или заради намѣре-

за вѫтрѣшно спокойствие. Мнозина сѫ отивали на поклонение въ Иерусалимъ, Римъ и въ други градове и не по закона сѫ се постригвали за монаси. Това епидемично бѣгане отъ обществения животъ се извиквало отъ лошитѣ икономически условия, при които тѣ не сѫ могли да се грижатъ за сѣмействата си, отъ тежкитѣ тегоби налагани отъ владѣтелитѣ, както и отъ насилията на старѣйшинитѣ и общественната несигурность.

(Попруженко. Изв. рус. арх. института т. XV, стр. 130; К. Б. Благоевъ, Правни и социални възгледи на богомилитѣ, София 1912 год., стр. 45-46). Въ монастиритѣ сѫ бѣгали и материално осигурени хора, които сѫ казвали:

(Попруженко, цит. списание, 131). Тѣзи черти ясно указватъ на държавна развала, която била присѫща имено на Петровото царуване. Въ царуването на Самуила народниятъ духъ биль високо войнственъ и нѣмало условия за такъво отшелничество. Кратко казано, въ своитѣ изобличения пресвитеръ Козма е ималь прѣдъ видъ по-скорп столичното, (прѣславско — дръстърското) духовенство и изобщо въ източна България, гдѣто византийскитѣ нрави по лесно и по-скоро можели да бѫдатъ възприети, отколкото въ западна България, гдѣто националната стихия е дѣйствувала тъй силно, че раздѣлила българското царство на двѣ части, различни по културни и политически стремежи. Наистина, въ началото на своитѣ рѣчи прѣзвитеръ Козма говори за царь Петра вече като за умрѣлъ:

(Arkiv, IV, стр. 72). обаче това не може да бѫде основание, за да го отнесемъ къмъ края на Х. в., както заключава Кукулевичъ. Имайки прѣдъ видъ горѣпосоченитѣ чърти на Козмовата епоха, ние мислимъ, че Козма е написалъ своитѣ рѣчи въ послѣднитѣ години на Из-

39

нието му да се присвои властьта. Само Аароновиятъ синъ Иванъ Владиславъ билъ спасенъ отъ Самуиловия синъ Гавриилъ. [1] А сплѣтскиятъ записъ обвинява Самуила въ отцебийство и изгонване на своитѣ братя и сродници отъ България. “Въ 994 год. на 9 февруарий, — се говори въ него —, когато царуваше свѣтотатствениятъ и беззакониятъ царь Стефанъ въ земята на България и въ другитѣ краища, ето азъ Пинчи отбѣлѣзахъ и записахъ за споменъ на нашитѣ потомци, че ние, като роднини на царя Стефана, често го упрѣквахме въ прѣстѫплението, извършено отъ него; защото той ослѣпи своя баща, а нашъ вуйчо, благочестивия, христолюбивъ господаръ царь Шишмана. Затова той изгони насъ, своитѣ братя и роднини отъ нашето отечество, българската земя, отъ гр. Търново, и възвеличи лъжливитѣ хора и злодѣйци. Баща му пъкъ, слѣпъ, го укорявалъ за това, че той ни изгони, и той го удуши и остана подъ бащино проклятие. А ние дойдохме въ Нишъ и подиръ това се отдалечихме отъ тукъ и преминахме въ хърватската земя при свътлѣйшия и благороденъ кралъ Держиславъ; и той ни прие благосклонно и ни настани като добъръ и милосърденъ господарь и ни даде жилище въ прѣдградието Клиша. Тукъ ние и останахме и приехме истинската католическа вѣра по учението на Римската църква” [2] Хилфердингъ счита дѣйствителни разказванитѣ въ този паметникъ злодѣяния на Самуила, обаче Голубински [3], Иречекъ [4] и Дриновъ [5] не ги допускатъ. Дори Успенски, като отхвърля обвинението върху Самуила въ отцебийство, твърди, че името “Никола” на Самуиловия баща въ надгробния паметникъ въ с. Германъ е монашеско. Нѣма съмнѣние, че въ дома на западно-българската династия се извършила нѣкаква драма, виновникъ на която билъ

точното българско царство (968-971) год. Въ “Българитѣ въ своята история” стр. 96. Янко Сакѫзовъ сѫщо приема, че пресв. Козма е живѣлъ въ края на Петровото царуване. Пресвитеръ Козма не може да се смѣта за дѣецъ отъ Самуилово врѣме още повече, че въ своитѣ бѣсѣди той не говори нищо за царь Самуила. Самъ Хилфердингъ не се рѣшава да припише на Самуила гоненията противъ богомилитѣ, за които пресв. Козма говори. “Ако той (Самуилъ) — казва Хилфердингъ — прѣдприемалъ нѣкакви мѣрки за изтрѣбата на богомилитѣ, то този ревностенъ поборникъ на Църквата не щѣлъ да не го похвали” (Собр. соч. I, стр. 234).

1. Migne, t. 122, col. 168:

2. Гильфердингъ Собр. соч. I., стр. 199-200.

3. Кратiй очеркъ ист. прав. церква стр. 216.

4. Исторiя Болгаръ, стр. 184.

5. Съчинения I, стр. 458, заб. 102.

6. Изв. Рус. Археол. инст. въ К-лѣ 1899, IV, стр. 4.

40

Самуилъ, обаче тя не била отцебийство. Ако Самуить билъ отцебиецъ, то Кедринъ, като описва неговия характеръ и говори за братоубийството му, не би забравилъ да спомене такъво ужасно прѣстѫпление. При това не може да се примири това прѣстѫпление съ синовната почитъ, която Самуилъ изказалъ къмъ останкитѣ на своя баща, като увѣковѣчилъ паметьта му. На всѣки случай, сплѣтскиятъ документъ, който навѣрно е взелъ поводъ отъ братоубийството на Самуила да хиперболизнра неговата прѣстѫпносгь, ни дава основание да мислимъ, че въ личностьта на Самуила е имало нѣкои мрачни черти и че въ своята дѣйность Самуилъ не всѣкога е избиралъ срѣдствата.

При все това по нѣкои данни може да се мисли, че Самуилъ не билъ лишенъ отъ извѣстно благородство, свойствено на всѣки храбъръ и праволинеенъ човѣкъ. Обладавайки силенъ и широкъ умъ (нѣкои историци считатъ Самуила най умния отъ българскитѣ владѣтели), той билъ човѣкъ съ естетиченъ вкусъ. За това достатъчно свидѣтелствува фактътъ, че той е устройвалъ своитѣ столици на най-красивитѣ мѣста въ Македония [1], като ги украсявалъ съ изящни дворци, обществени здания, църкви и монастири. Не се вижда Самуилъ да е билъ мъстителенъ. Може да се каже, че тoй е считалъ за врагове само идейнитѣ си противници, а не лично неразположенитѣ къмъ него. Всрѣдъ безспирнитѣ си вихрени боеве, той не е забравялъ да бѫдѣ хуманенъ. Не е извѣстно. той да е ослѣпилъ или да забилъ на колъ нѣкого отъ военнитъ плѣници, както безъ смуть на съвѣстьта си е вършелъ противникътъ му Василий Българоубиецъ. Самуилъ билъ нѣжно любещъ баща. Трогнатъ отъ любовьта на дъщеря си Косара къмъ затворника княза Ивана Владимира, и на другата дъщеря Мирослава къмъ плѣнения арменецъ Ашоть, той е освободилъ двамата, като назначилъ Ашота за управитель на Драчъ и имъ далъ дъщеритѣ си за жени. “Може да ни трогне — казва Новаковичъ — чертата на родителска нѣжность, достойна и за много прогресивни вѣкове, която се вижда въ царь Самуила къмъ неговата дъщеря” [2]. За чувствителното му сърдце говори сѫщо неговата бърза смърть, когато той е видѣлъ 15 хиляди свои обезобразени войници. [3]

1. За естетичния вкусъ на Самуила гл. въ Сборника на Минист. Нар. Просвещение, IV, 1891, стр. 36, статия на анонименъ автоаръ.

2. Първи основе словенске книжевности, стр. 200.

3. Ето какъ описва тоя случай Кедринъ:

41

Както въ Самуила, така и въ дъщеритѣ му повече сѫ дѣйствували природнитѣ инстинкти, отколкото нравственитѣ влѣчения. Тѣ сѫ били жени съ страстна натура и романтиченъ темпераментъ. Косара — Теодора, щомъ видѣла Ивана Владимира въ прѣспанския затворъ, се влюбила въ него и категорично заявила на баща си: “Дай ми сега за мѫжъ Владимира, твоя затвзрникъ, или знай, че азъ по-скоро ще умра, отколкото да се оженя за другиго” [1]. Сѫщо и другата дъщеря на Самуила, Мирослава, влюбена въ Ашота, сина на бившия солунски войвода Григорий Таронитъ, казала на баща си: “Ще се убия, ако ти ни раздѣлишъ” [2]. Въ своята буйна страсть тя е забравила дори царско потекло и синовенъ дългъ и заедно съ своя мѫжъ е избѣгала отъ Драчъ въ Цариградъ, гдѣто нейния мѫжъ е получилъ чинъ магистръ, а тя — високия женски придворенъ чинъ “зости”. Тѣ сѫ занесли на византийския императоръ писмо на драчкия династъ Хрисилий, който е обѣщалъ да прѣдаде гр. Драчъ, ако той и двамата му синове бѫдатъ възведени въ патриции. Императоръ Василий се съгласилъ, и Драчъ билъ прѣдаденъ на началника на гръцкия отредъ Евстатий Дафномилъ [3].

При все това, както въ Самуила не сѫ отсѫтствували добри чувства, тъй и въ неговитѣ дъщери, особено въ Косара. Самиятъ фактъ, че тѣ се влюбили въ плѣнници, говори за тѣхното състрадателно сърдце. тѣхната беззавѣтна прѣданость къмъ своитѣ мѫже, показва, че тѣ сѫ били праволинейни натури, макаръ и лишени отъ високо нравственно съзнание и сила за разрѣшение на нравствени колизии. По характеристиката на диоклейския лѣтописецъ, на Косара даже не сѫ били чужди пориви за християнски добродѣтели. “Тогава се случило — разказва лѣтописътъ —, че дъщерята на императора Самуила на име Косара, съкрушена въ сърдцето и поддигната отъ Св. Духъ, отишла при своя баща и

(А императорътъ ослѣпи плѣненитѣ българи, които бѣха, както казватъ, около 15 хиляди души и, като заповѣда, всѣка стотица отъ тѣхъ да бѫде водена отъ единъ едноокъ, ги изпрати на Самуила. Когато тѣ пристигнали, той (Самуилъ), като видѣ тѣхното количество и положение, и, не можейки да прѣнесе страданията имъ, обхваща се отъ скърбъ и помрачение и пада на земята. Присѫтствуващитѣ се затекли да повърнатъ съзнанието му съ вода и миризми и успяли малко да го свѣстятъ. Поискалъ да пие студена вода. Като пилъ, хваналъ го сърдцеболъ и слѣдъ два деня умира) (Migne, t. 122, col. 199; Prokic, Die Zusaetse, s. 30, № 21).

1. Диоклейски лѣтописъ у Гильфердинга, Собр. соч. I, стр. 218.

2. ibid., стр. 243.

3. Кедринъ у Migne, t. 122, col. 184; вж. и Гильфердингъ Собр. соч. I, 243.

42

почнала да проси отъ него позволение да отиде съ своитѣ слугини да омие главата и нозѣтѣ на затворницитѣ и плѣницитѣ. Като добила съгласието на баща си, тя е стигнала въ тъмницата и е извършила добро дѣло. Тя е видѣла Владимира, видѣла е неговата красота, неговото смирение, кротость и скромность, тя видѣла, че той билъ изпълненъ съ разумъ и мѫдростъ Господня и се спрѣла да говори съ него, и рѣчитѣ му ѝ се показали по-сладки отъ меда. И тъй, не отъ плътска страсть, а отъ състрадание къмъ неговата младость и красота и, слушайки, че той билъ краль и отъ кралски родъ, тя го обикнала и, като му се поклонила, се отдалечила [1]”. Отъ тази постѫпка на Косара Новаковичъ прѣсилено заключава, че християнската вѣра е стояла на здрави крака въ Самуиловия домъ [2]. Но при все това не може да се отрече, че Косара била свѣтла личность, която можела да се появи при благоприятна наслѣдствена основа. Слѣдъ женидбата си, Косара вече се оформила нравствено: слѣдъ смъртьта на мѫжа си, тя е приела монашество. [3]

Самуиловия племеникъ царь Иванъ Владиславъ билъ крайна проява на общия немораленъ духъ. Новаковичъ безъ двоумѣние го нарича чудовище. За достигане на короната Иванъ Владиславъ е убилъ своя спаситель, Самуиловия синъ Гавриила — Романа и жена му, ослѣпилъ по-стария му синъ и убилъ мѫжа на братовчедката си Косара, Ивана Владимира.

На интригитѣ на Ивана Владислава противъ Ивана Владимира сѫ съдѣйствували и нѣкои висши духовни лица, като патриархъ Давидъ и единъ епископъ. Ето какво разказва диокленскиятъ лѣтописецъ: “Щомъ Владиславъ е завладѣлъ царството, той е изпратилъ да повикатъ при себе си краля Владимира. Като чула за това кралицата Косара, задържала мѫжа си и му казала: “Господарю мой, не отивай тамъ, за да не се случи съ тебе — Боже пази! — сѫщото, което и съ моя братъ. Мене пусни, азъ ще отида, ще видя и чуя какъвъ е новиятъ императоръ. Ако му е угодно, нека той ме убие, само ти да не загинешъ”. И тъй, съ разрѣшението на мѫжа си, кралицата е тръгнала къмъ своя братовчедъ, който я приелъ съ честь и дружба, но не чистосърдечно. Подиръ това той е изпратилъ втори пѫтъ пратеничество до Владимира и заповѣдалъ да му кажатъ: “Защо се съмнѣвашъ и не искашъ да дойдешъ? Съпругата ти се намира при мене и не прѣтърпѣ никакво лошо, а напротивъ съ честь бѣ приета отъ мене и моя дворъ. Приеми моята клетва съ кръста и ела при мене, за да мога да тѣ видя. Подиръ това ще се върнешъ съ честь и дарове въ земята си заедно съ съпругата си”. Кральтъ му изпратилъ такъвъ отговоръ: “Ние знаемъ, че Господъ

1. У Гильфердинга, Собр. соч. I, стр. 218.

2. Први основе, стр. 200.

3. Диокл. лѣтописъ, у Гильфердинга, Собр. соч. 1, стр. 263.

43

нашъ Исусь Христосъ, който е пострадалъ за насъ, не билъ прикованъ на златенъ или срѣбъренъ, а на дървенъ кръсть. И тъй, ако твоята клетва и твоитѣ думи сѫ истински, то изпрати съ духовни лииа дървенъ кръсть, и азъ по благодатьта на Господа нашъ Иисуса Христа, възлагайки надежда на животворния кръсть и драгоцѣнното дърво, ще дойда при тебе. Тогава императорътъ е повикалъ при себе си двама архиереи [1] и нѣкакъвъ монахъ, коварно е произнесълъ прѣдъ тѣхъ лъжливата си клетва и, като имъ врѫчилъ дървенъ кръстъ, ги изпратилъ при краля. Като пристигнали при Владимира, тѣ сѫ го поздравили и му прѣдали клетвата и кръста. Кралътъ пъкъ, като приелъ кръста, падналъ ничкомъ и се поклонилъ и, като го цѣлуналъ, го поставилъ на гърдитѣ си; послъ взелъ съ себе си нѣколцина спѫтници и отишълъ при императора. Императорътъ пъкъ заповѣдалъ да устроят по пѫтя засади, откѫдѣто неговитѣ хора да се хвърлятъ върху минаващия и да го убиятъ... [2].

Тоя разказъ живо изобразява, колко слабо е било изобщо религиознонравственото съзнание на рѫководнитѣ крѫгове.

За духовното състояние на низшето духовенство нѣмаме ясни свидѣтелства. Но нѣма съмнѣние, че общия духовенъ застой билъ и нему присѫщъ. На низкото му умствено развитие не малко се дължи общата книжовна непроизводителность. Висшиять клиръ, заетъ съ вънкашното устройство на Църквата, не можелъ да се грижи за умственото му подигане. Съ своето невѣжество духовенството е отдалечавало паството отъ себе си. Оставено само на себе си, паството се увличало отъ суевѣрия и езически обреди. Оттукъ и силното разпространение на богомилството. Още пресвитеръ Козма е посочвалъ умствения упадъкъ на духовенството като благоприятно условие за усилване на богомилството [3]. Богомилсгвого било народна реакция противъ църковния формализмъ. Макаръ и да имало фантастична теогония, то изхождало отъ етиченъ принципъ и се стремѣло нравствено да превъзпита българското общество. И то, като християнството, воставяло духовното начало на първо мѣсто. Богомилитѣ проповѣдвали равенство и простота въ отношенията между хората,

1. Единъ отъ тѣхъ билъ патриархъ Давидъ, за когото говори Кедринъ.

2. Гильфердингъ, собр. соч, стр. 260-261.

3. Попруженко, цит. списание, стр. 134 и 135:

(Arkiv, IV, 73).

44

свобода и чистота на духа, бичували разкоша, богатството, разпуснатия животъ, притѣсненията и грабежитѣ на властницитѣ, кървопролитията [1]. Тѫгувайки за нравствена обнова и справедливъ социаленъ строй, народнитѣ маси не можели да не се увличатъ отъ богомилската проповѣдь.

Почва за разпространение на богомилството въ западнитѣ български провинции, изглежда, е имало още въ врѣмето на св. Климента (въ края на IX и началото на Х в ). Въ гръцкото житие на св. Ив. Владимиръ се говори, че царь Симеонъ и св. Климентъ се борѣли противъ ересьта на богомилитъ и масалианитѣ [2]. За манихейството въ България говори и тѣхниятъ съврѣменникъ Иоанъ Екзархъ [3]. Манихейскитъ общини можели да бѫдатъ здрави гнѣзда на богомилството прѣзъ врѣмето на царь Петра и западно-българскитѣ царе. Ясни свѣдения нѣма, обаче знае се, че още въ Х в. бoгомилствсто било тъй силно разпространено срѣдъ славянското племе Драговичи (около Солунъ и Пловдивъ), че тукъ се образувала отдѣлна богомилска църква по име Драговичка (ordo de Drugutia) — въ противоположностy на Българската богомилска църква (ordo de Bulgaria) въ прѣславска България и дори, споредъ нѣкои изслѣдвачи, по-рано отъ послѣдната и че отъ двѣтѣ драговички общини македонската се появила по-рано [4]. Драговичкото богомилство лесно можело да проникне въ другитѣ западнобългарски области [5].

1. Arkiv, IV, стр. 72 и 92. Пресвитерь Козма изобразява богомилитѣ съ слѣднитѣ чѣрти:

2.

3. У Гильфердингъ, Собр. соч. I, стр. 59, прим. 1: да сѫ посрамлятъ убо вси пошиблени и скверни манихеи и вси погани словени и вси языци зловѣрни.

4. Гильфердингь Собр. соч. I, стр. 134 и 1 5. Racki, Rad, VII, 1869 г., стр. 104 и 106. Дриновъ, Съчинения. I, 310, 311, Йор. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, втор. изд. 19.

5. Хилфердингъ даже допуска, че самъ царь Саиуилъ се намиралъ подъ влиянието на богомилитѣ (Собр. Сочин. 1, 235). Това приема и Рачки. Обаче нѣма достовѣрни нзвѣстия за съчувствие на Самуила къмъ богомилитѣ. Скилица и Кедринъ не говорять нищо че това. Бесѣдата пъкъ на пресвитеръ Козма, на която се основава

45

Особено въ началото на XI в. богомилството ще да е било силно разпространено въ западна България. Диоклейскиятъ князъ Иванъ Владимиръ се стараелъ да изкорени богомилството отъ страната си. Житието го нарича:

[1]

(Разрушение на богомилитѣ, еретицитѣ масалиани, унищожение на заблудата и изправление на вѣрата). Сѫщо тамъ царь Иванъ Владиславъ и жена му се рисуватъ като върли привърженици на богомилитѣ

Хилфердингъ, изобразяватъ, както видѣхме, епоха прѣди Самуила. Дори ако отнесемъ тази бесѣда къмъ Самуиловото врѣме, не можемъ да рѣшимъ този въпросъ окончателно, защото въ нея съвсѣмъ се замълчва името на Самуила и на едно мѣсго пресвитеръ Козма ясно говори, че свѣтската власть неприязнено се отнасяла къмъ богомилството:

(Arkiv, IV, стр. 89).

Сѫщо и привеждания отъ Хилфердингъ разказъ на арменеца Матей отъ Едеса, че Самуилъ билъ отъ арменско потекло (отъ Дерджанския окрѫгъ), не говори още за съчувствие на Самуила къмъ богомилитѣ. По всѣка вѣроятность, Самуилъ е ималъ политически сношения съ пловдивскитѣ арменци, като гарнизонно население на Византия, чрѣзъ които мълвата за неговитѣ военни подвизи се разнесла въ Армения и послужила за основа на тая легенда. Рачки привежда като доводъ и фактътъ, че Самуилъ е приелъ много арменци въ Македония, обаче той имъ оказалъ това гостоприемство заради тѣхната войнствекость, омраза къмъ Византия и привързаность къмъ българското царство. Тѣ, както и Рачки твърди, сѫ възстанали противъ гърцитѣ и се съединили съ българитѣ. Нѣма нито намекъ за богомилски тежнения у Самуила и въ житието на св. Ивана Владимира, което непрѣменно би било отбѣлѣзано, ако то е било фактъ, както е отбѣлѣзано, че св. Климентъ се борилъ въ врѣмето на царь Симеона и че царь Иванъ Владиславъ и жена му сѫ били богомили. Постоянното пребивание на българския патриархъ при Самуила, стремежътъ на послѣдния да украсява столицитѣ си съ църкви и монастири и а издигне тѣхното религиозно значение съ прѣнасяне на мощи въ тѣхъ, неговиятъ буенъ властолюбивъ характеръ — всичко това сѫ факти, които показватъ, че той е билъ далече отъ духа и живота на богомилитѣ. А изповѣдьта му на св. Троица (въ надписа върху надгробната плоча надъ гроба на родителитѣ му) свидѣтелствува за православнитѣ му религиозни убѣждения. Оставяйки официално вѣренъ на Православната църква, Самуилъ можелъ да се рѫководи въ своята религиозна политика отъ държавни смѣтки да използува сичкитѣ враждебни на Византия сили въ гигантската си борба противъ нея. И богомилитѣ, като рѣшителни противници на визан-

1.

46

[1] (държейки коренитѣ на примамливата ересь на богомилитѣ и масалианитѣ).

Но посрѣдъ кървавитѣ потоци, лѣяни за надмощие на българина или гърка, все се издигали нѣкои силни религиозно-нравствени личности. Въ своята история о. Паисий Хилендарски нарича Самуиловия братъ Давида свѣтия, който доброволно оставилъ своето царство на брата си Самуила, приелъ монашески чинъ и свършилъ живота си свѣто и богоугодно, а неговирѣ нетлѣнни мощи били прѣнесени въ Охридъ [2]. Не е извѣстно отъ какви извори о. Паисий черпилъ свѣдения, но тe не сѫ съгласни съ византийскитѣ лѣтописци Скилица - Кедринъ, които съобщаватъ, че Давидъ билъ убитъ отъ пастири власи между Костуръ и Прѣспа. [3]

тийската култура и, проникнати, отъ гореща любовь къмъ народната самобитность, сѫ поощрявали тази борба. Проф. Н. Благоевъ (Правни и социални възгледи на богомилтѣ, София, 1912 година, стр. 26 и 27) казва, че богомилитѣ, обичайки политическата независимость, сѫ участвували въ голѣмата българовизантийска война въ края на Х в. и началото на Xl в. И Хилфердингъ дохожда до тази мисъль въ заключението на своето изслѣдване: “Но при всичко това, пише той, азъ не ще посмѣя да го призная за явенъ послѣдователь на ересьта . .  При недостатъка на всякакви вѣрни указания, може да се прави само догадка, че Самуилъ, на когото религиозното положение било не по-малко трудно, отколкото политическото, — той билъ поставенъ между Източната църква, при пъленъ обаче разривъ съ тогавашната ѝ прѣдставителка Византия, отъ една страна, Римъ отъ друга и богомилството отъ трета — , че Самуилъ, казвамъ азъ, се стараелъ да се държи въ нѣкакво равновесие между тѣхъ и угаждалъ и на папския дворъ, и на ересьта, като не се отричалъ обаче отъ православието, вѣрата на своитѣ прѣдшественици и мнозинството на народа”. (Собр. Соч. I, стр. 235).

1. ibid, s 18 и 25.

2. История славѣноболгарская, изд. Йор. Ивановъ, стр. 31 и 63. О. Паисий споменава царь Давида и въ каталога на българскитѣ свѣтии между царь Михаила и Ивана Владимира (ib. стр. 75) Неговото име е вписано сѫщо и въ каталога на българскитѣ свѣтии, притуренъ къмъ зографската българска история (Йор. Ивановъ, Българ. старини изъ Македония, стр. 171)

3. Migne, t. 122, col. 168:

Дриновъ счита това съобщение недостовѣрно, понеже противорѣчело на свидътелството на о. Паисия. Обаче не може да се приеме подобно твърдение, което се основава не на достовѣренъ документъ, а само на едно име на о. Паисия. Не издържа критика и твърдението на Цухлевъ, че византийскитѣ лѣтописци не можели да знаятъ за абдикацията и помонашването на царь Давида, понеже

47

При написване на историята си (въ 1762 год.) о. Паисий не е разполагалъ всѣкога съ достовѣрни паметници. Некритиченъ въ своята работа, той е причислилъ къмъ българскитѣ царе свѣтии митични лица, като Селевкия, Суботина, Симеона-Лабаса); охридскитѣ архиепископи Иоана и Теофилакта счита търновски патриарси [2]; седмочисленицитѣ поставя слѣдъ Теофилакта [3], Св. Никодима Бѣлградски — прѣди св. Ивана Рилски и слѣдъ Илариона Мъгленски [4]. Съобщението на о. Паисия, че Давидъ е станалъ монахъ и че мощитѣ му били прѣнесени отъ Воденъ въ Охридъ, се опровергава и отъ Самуиловия надписъ отъ 993 г. надъ гробницата на родителитѣ и брата му въ Прѣспанското с. Германъ. Ако Давидъ билъ монахъ, Самуилъ щѣлъ да го нарече въ надписа съ монашеското му име и монашеския му чинъ. А самиятъ фактъ, че въ Охридъ нѣма никакъвъ споменъ за народенъ свѣтия Давидъ, говори ясно, че останкитѣ на царь Давида не сѫ били понесени въ Охридъ. Навѣрно, о. Паисий ималъ прѣдъ очи пренасянето на останкитъ отъ Воденъ въ Прѣспа и е смѣсилъ Преспа съ Охридъ или пъкъ тѣзи градове били сбъркани въ самия паметникъ, откѫдѣто о. Паисий узналъ това. Но едно е несъмнѣно, че макаръ и да билъ въ мирско състояние, царь Давидъ се отличавалъ съ религиознонравственъ характеръ. Очевидно, неговата религиозность и добродѣтелитѣ му сѫ правели такова силно впечатление, че народътъ го считалъ като свѣтия, безъ да бѫде канонизуванъ отъ Българската църква. По уверението на Дриновъ [5], въ много български храмове се намиратъ изображения на царь Давида съ надписъ . Самъ Дриновъ е видѣлъ и печатно изображение на този царь въ една църковно-славянска книга, издадена въ XVIII в. [6]

Другъ по-свѣтълъ нравственъ типъ билъ зетътъ на царь Самуила, диоклейскиятъ князъ Иванъ Владимиръ. Удивление буди, че въ една и сѫща епоха въ Българската църква се появяватъ два твърдѣ съдържателни, но противоположни типа отъ висшия общественъ класъ, Самуилъ и Ив. Владимиръ. Единиятъ билъ човѣкъ на физическото могъщество, а другиятъ чо-

тѣзи събития сѫ били станали твърдѣ бързо (цит. съч. стр. 785). Скилица-Кедринъ тъй добрѣ сѫ били запознати съ западнобългарската династия, че знаели кой отъ тѣхъ е билъ по-старъ и кой по-младъ и че Мойсей е падналъ подъ гр. Сѣръ, а Ааронъ билъ убитъ, отъ Самуила. Византийцитѣ не можели да не се заинтересувал за сѫдбата на царь Давида, съ когото сѫ водили борба. Обсадата на Сѣръ въ 973 г. била прѣдприета отъ него. Резултатъ именно на разузнавание е съобщението за убийството на Давида.

1. История славенѣболгарския, изд. Йор. Ивановъ стр. 31.   2. ibid стр. 35.

3. ib. 76-77.   4. ib. 78-79.   5. съчинения. I, стр. 484.   6. Съчинения, I, стр. 484.

48

вѣкъ на нравственото величие. За първия законъ била неговата воля, а за втория — съвѣстьта. Първиятъ се борилъ съ сѫдбата н трагично падналъ подъ ударитѣ й, а другиятъ се прѣдалъ на Провидѣнието и възсиялъ съ очарователенъ за вѣрващитѣ ореолъ. Първиятъ по природата си билъ езичникъ, вториять християнинъ: първиятъ се мѫчилъ като Танталъ, вториятъ като християнски мѫченикъ; първиятъ билъ стихия, която рушела всичко, що прѣчело на неговирѣ пориви; вториятъ миротворна сила. Самуилъ билъ титанъ, а Иванъ Владимиръ – свѣтия. Едновременното появяване на такива двѣ противоположни личности прѣдполага сѫществуванието на съотвѣтни за тѣхното развитие условия. Общественната срѣда на Западното българско царство била механическа смъсь отъ двѣ начала – езическо и християнско. Тази смѣсь се прѣчиствала въ силнитѣ натури като прѣзъ филтъръ и добивала прѣвъзходство или езическото начало (Самуилъ, Владиславъ) или християнското (Иванъ Владимиръ, Косара, Давидъ). Синъ на сръбския жупанъ Хвалимира [1] и князъ на Диоклея и Зета [2] (двѣ южни области отъ сръбската тетрархия: (Травуния, Захълмие, Диоклея и Зета), Иванъ Владимиръ билъ “мѫжъ справедливъ, миролюбивъ и добродѣтеленъ”. Неговитѣ прадѣди сѫ дѣйствували за разпространението на християнството и сѫ били ревностни противници на дуалистичната ересь. [3] Пъленъ съ небесна – се говори въ житието му, – той още отъ младини билъ кротъкъ и смиренъ, благоговѣенъ и склоненъ къмъ размишление за духовния свѣтъ. Той изучилъ божественитѣ книги и военното искуство [4]. Още въ първитѣ години на своето управление, Самуилъ е подчинилъ неговитѣ земи и плѣнилъ самия него, като го хвърлилъ въ единъ отъ прѣспанскитѣ затвори, гдѣто той дълго врѣме се измѫчвалъ [5]. Въ затвора Иванъ Владимиръ денонощно се прѣдавалъ на постъ и молитва [6]. Слѣдъ като билъ освободенъ и се оженилъ за Самуиловата дъщеря

1. Диоклейски лѣтописъ у Гильф., Собр. соч. I, стр. 173. Въ гръцкото житие той е нареченъ синъ на Нѣманя и византийската принцеса Ана. Баща му пъкъ е нареченъ синъ на българския царь Симеона (, стр. 14 и 24). Споредъ краткото житие, той се родилъ въ с. Владимиръ, което се намирало въ епархията на българитѣ; отъ името на това село свѣтията получилъ името си Владимиръ (стр. 28) Въ пространното пъкъ житие е казано само, че той се родилъ въ страната на мизийцитѣ.

2. Споредъ Кедрина, той билъ управитель на Трималия (Тривалия) и близкитѣ до Сърбия мѣстности.

3. , стр. 13 и 23.

4. ib. стр. 14.

5. Диоклейски лѣтописъ у Гилфердинга, 1. стр. 214 и 217. Въ гръцкитѣ жития не се говори за плѣняването на Ивана Владимира.

6. ibid стр. 217.

49

Косара, Иванъ Владимиръ билъ удостоенъ съ кралски титулъ и получилъ прѣдишнитѣ си владѣния и цѣлата Драчка земя [1] (безъ Драчъ). Той е останалъ вѣренъ васалъ на Самуила до самата си смърть и, споредъ гръцкото житие, му помагалъ въ войнитѣ противъ Византия и еднажъ нанесълъ такова поражение на византийскитѣ войски, че “се прославилъ и билъ възхваляванъ не само срѣдъ съсѣднитѣ народи, но и въ далечнитѣ страни” [2] Обаче дѣйностьта на Владимира се заключавала главно въ религиозни подвизи. “Така той продължавалъ да живѣе и царува – се говори сѫщо тамъ — по заповѣдитѣ Божии, устремявайки своя умъ единствено къмъ Всевишния царь, който и го удостоилъ, както душата му жадувала, да пролѣе кръвьта си отъ любовь къмъ Него и да Му принесе своя животъ въ жъртва“ [3]. Неговата нравствена чистота била тъй висока, че той е живѣлъ дѣвствено съ жена си [4]. Той особено обичалъ да се прѣдава на молитва. Въ едно планинско самотно мѣсто той си построилъ молитвенъ домъ, кадѣто седемь пѫти въ день е отивалъ да се моли колѣнопрѣклонно и често пѫти нощѣ прѣкарвалъ въ гъсталака въ уединение. [5]

Иванъ Владимиръ билъ и борецъ за православието въ своитѣ земи противъ засилваното богомилство [6]. Духъ на самоотречение е живѣлъ въ него. “Той се стараелъ да запази народа и държавата. Никѫдѣ не давалъ чуждъ животъ напраздно и го пазѣлъ, до колкото било нуждно, но когато трѣбвало да се умира, той отивалъ на смърть, като човѣкъ, който изпълнява своя дългъ”. [7] Когато единъ жупанъ го прѣдалъ, той свикалъ всичкитѣ си хора и имъ казалъ: “Чини ми се, драги ми братя, че е дошълъ часътъ да се изпълни онова изречение на Евангелието, което говори, че добриятъ пастирь душата си полага за овцетѣ си. И по-добрѣ е, мисля, братя, азъ да положа душата си за васъ и доброволно да прѣдамъ тѣлото си да бѫда убить, отколкото вие да загинете отъ гладъ или отъ мечъ” [8]

Съ узурпацията на българския прѣстолъ отъ Ивана Владислава е започналъ мѫченическиятъ животъ на Ивана Владимира.

1. Ibid, стр. 218. И Кедринъ нарича Ив. Владимира Самуиловъ зетъ: (Migne, t. 122 col. 196) Споредъ гръцкото житие, столица на Ив. Владимира въ врѣме на васалството му билъ градъ Елбасанъ, въ срѣдна Албания гдѣто сега се намира монастиръ на негово име. Обаче това не е вѣрно, защото този градъ се появилъ въ турско врѣме при Мухамеда II. Най-вѣроятно е, че тя била Диоклея въ областьта Крайна, на западъ отъ Шкодранското езеро и билъ погребанъ при Богородичната църква (срв. Иречекъ, Историjа срба, стр. 19б).

2. Acol. стр. 17.   3. pag. cit.    4. ibid., стр. 15.    5. Ibid, стр. 16.    6. Ibid, стр. 15; вж по-горѣ стр. 45.

7. Новаковичъ, Прве основе слов. книжевности, 200.

8. У Гильферд., стр. 201.

50

Въ омразата си къмъ Самуиловитѣ роднини, Иванъ Владиславъ подмамилъ Ивана Владимира въ Охридския край съ лъжливи клетви. По пѫтя му била устроена засада, откѫдѣто хората на Ивана Владислава се готвѣли да го убиятъ, но не сполучили. “А кралътъ — разказва диоклейскиятъ лѣтописецъ — дошълъ въ двореца на императора въ мѣстото, наричано Прѣспа, и щомъ встѫпилъ въ жилището, почналъ, по обичая си, да се моли на Господа небесния. Като узналъ за неговото пристигане, императорътъ се разсърдилъ съ голѣмъ гнѣвъ, защото той рѣшилъ въ сърдцето си, щото Владимиръ да загине по пѫтя; самъ пъкъ той не е искалъ да се покаже участникъ въ смъртьта му, тъй като той прѣдалъ кръста чрѣзъ рѫцѣтѣ на епископитѣ и монаситѣ. Затова именно той и устроилъ засада по пѫтя му. Обаче, виждайки несполуката отъ своята зла интрига, Владиславъ, като седналъ да обѣдва е изпратилъ войници да го убиятъ. Кральтъ още се молѣлъ, когато го обиколили. Като разбралъ тѣхния замисълъ, той повикалъ двамата епископи и монаха, които се намирали съ него въ църква и имъ казалъ: “Що е това, мои господа? Що направихте вие? Защо вие ме излъгахте? Защо азъ повѣрвахъ на васъ и на вашитѣ клетви? Азъ умирамъ невиненъ”. Тѣ пъкъ отъ страна не смѣели да погледнатъ въ лицето му. Тогава кралътъ, като извършилъ молитвата, се изповѣдалъ и, като вкусилъ тѣлото и кръвьта Господни, взелъ въ рѫцѣтѣ си кръста, който получилъ отъ императора, и казалъ: “Молете се за мене, господа мои, и този честенъ кръсть нека свидѣтелствува за мене заедно съ васъ въ деня на сѫда, че азъ умирамъ безъ вина. Подиръ това той цѣлуналъ кръста и, като далъ миръ на епископитѣ, посрѣдъ риданията на всичкитѣ, излѣзълъ отъ църквата и задъ нейния прагъ, при църковнитѣ врата, билъ убитъ отъ войницитѣ на 22 май (1015 г.) Епископитѣ пъкъ дигнали тѣлото му и го погребали въ сѫщата църква съ хвалебни пѣсни. И по произволение Божие, за да се обявятъ заслугитѣ на блажения мѫченикъ Владимира, много страдащи отъ разни недѫзи намирали изцѣление, като се молѣли надъ гроба му. Прѣзъ нощьта се виждало отъ всичкитѣ сияние надъ гроба на мъченика, подобно на свѣтлината на много горящи свѣщи. А съпругата на блажения Владимиръ го оплаквала много дни съ голъмъ плачъ, който не може да се опише съ думи. Императорътъ, виждайки чудесата, които се извършвали тамъ, билъ поразенъ отъ страхъ и позволилъ на братовчедката си да вземе тѣлото на своя мѫжъ и да го погребе, гдѣто ѝ било угодно. Тогава Косара взела тѣлото на блажения Владимиръ и го занесла въ мѣстото наричано Крайна, гдѣто се намиралъ неговиятъ дворецъ и го положила въ църквата на прѣсветая Дѣва Мария.” [1]

1. У Гильфердингъ, Собр. соч, I, стр. 262. Споредъ гръцкитѣ житиета, Иwанъ Владимиръ билъ убитъ отъ брата на жена си по внушението на послѣдната. Когато Ив. Владимиръ съ своя шурей, по обичая си, сѫ пѫтували отъ Охридъ въ Албания, шуреятъ внезапно е изкаралъ мечъ и ударилъ своя зетъ, но не успѣлъ. Тогава Ив. Владимиръ му далъ своя мечъ, съ който Владиславъ му отрѣзалъ главата (, стр. 18 и 25). Въ краткото житие причина за убийството на Ив. Владимира се изтъква подозрѣнието на жена му въ измѣна. Обаче слѣдъ убийството на Владимира, жена му се разкаяла съ сълзи (ibid стр. 26).

51

Мощитѣ на св. Ивана Владимира сега почиватъ въ елбасанския монастиръ, посветенъ нему. Въ Албания и Охридския край го почитатъ като свѣтия—чудотворецъ. За народа той е идеалъ на добродѣтель, кротость и благочестивъ животъ. Въ старо врѣме въ западна България Иванъ Владимиръ е ималъ сѫщото религиозно-нравствено значение, каквото св. Иванъ Рилски въ източна България. Както послѣдниять е станалъ ограда на православието въ Петровото царство, тъй Иванъ Владимиръ — въ Самуиловото.

[Previous] [Next]
[Back to Index]