Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

I. Българска епоха (969-1018 г.)

ТРЕТА ГЛAВA

2. Патриарси

1. Дамянъ, пръвъ български патриархъ, признатъ въ 927 г. отъ цариградския патриархъ при византийския императоръ Романъ Лакапинъ и българския царь Петъръ. Той билъ избранъ за патриархъ още въ царуването на Симеона, както трѣбва да се заключи отъ свидѣтелството на Дюканжевия каталогь, че въ врѣмето на патриарха Дамяна Българската църква била удостоена съ автокефалия и той билъ признатъ за патриархъ въ Цариградъ [1]. Първоначално неговата резиденция била въ Велики Прѣславъ, послѣ въ Дръстъръ (Доростолъ). Въ 971 г., слѣдъ като завладѣлъ Дръстъръ, императоръ Иоанъ Цимисхи свалилъ Дамяна отъ прѣстола. Дамянъ, навѣрно, безъ да дочака своето сваляне, избѣгалъ въ Западното българско царство и продължавалъ да управлява подчинената часть отъ своя диоцезъ отъ Срѣдецъ (София). Не е извѣстно, колко години той е билъ патриархъ и кога е умрѣлъ. Знае се само, че около 44 години (927—971) той билъ признаванъ отъ Цариградската църква за български патриархъ.

2. Германъ, наричанъ и Гавриилъ, ималъ резиденцията си отначало въ Воденъ, послѣ въ Прѣспа [2]. Въ втория хрисовулъ на императора Василия Българоубиецъ се говори, че архиепископъ е имало въ Воденъ и Мъгленъ. Тъй като по слѣдниятъ патриархъ, споредъ хрисовула, се намиралъ вече въ Охридъ и за Прѣспа въ него не се говори нищо, то имаме основание да заключимъ, че въ Мъгленъ прѣнесълъ своята резиденция сѫщиятъ патриархъ, който прѣбивавалъ въ Воденъ и по-сетнѣ се установилъ въ Прѣспа, т. е. Германъ. [3]

Патриархъ Германъ отначало ималъ подъ свое въдомство само западнитѣ български провинции, които останали независими слѣдъ падането на Източното българско царство; но слѣдъ туй

1. Der Patriachat von Achrida, s. 6 и s. 7, гдѣто Гелцеръ подържа сѫщото мнѣние.

2. Дюканжевъ каталогь у Гелцера s. 6.

3. Цухлевъ безъ достатъчно основание счита Германа за пръвъ срѣдешки патриархъ, избранъ отъ духовенството на Западното българско царство непосрѣдно слѣдъ свалянето на Дамяна. (История на Бълг. църква, I, 775-780)

27

заедно съ военнитѣ успѣхи на царь Самуила растѣли и прѣдѣлитѣ на неговия диоцезъ. Той умрѣлъ въ Прѣспа въ царуването на Самуила. Въ Прѣспанското село Германъ има прѣдание, че въ това село е живѣлъ нѣкога “патриархъ” Св. Германъ, който билъ твърдѣ добъръ човѣкъ и билъ погребанъ въ старата църква Св. Германъ. [1]

3. Николай, се споменва въ краткото житие на св. Ивана Владимира, гдѣто се говори, че Владимиръ, билъ възпитанъ добрѣ и богоугодно отъ тогавашния “светѣйши охридски архиепископъ и мѫдрѣйшия св. Николай Чудесни” [2]. Охридски архиепископъ Николай се споменва и въ списъка , притуренъ къмъ зографската българска история, на 14-то мѣсто, между ученицитѣ на св. св. Кирила и Методий и Илариона Мъгленски [3]. Въ тоя списъкъ се забѣлѣзва извѣстенъ хронологиченъ редъ, напр. софийскитѣ мѫченици отъ XVI в. Георгий и Николай, както и битолскиятъ мѫченикъ отъ XVIII в. Ангелъ сѫ отбѣлѣзани въ края на списъка и единъ слѣдъ други споредъ вѣковетѣ, прѣзъ които сѫ живѣли. Дѣйствително, този редъ не е издържанъ, напр. търновскитѣ патриарси сѫ поставени прѣдъ св. Седмочисленици, а св. Иванъ Рилски — слѣдъ Илариона Мъгленски, обаче, тази хронологична несъобразность изглежда ще е поради това, че съставительтъ на списъка се рѫководилъ отъ принципа на класификацията— по-рано да говори за царетѣ и патриарситѣ, а послѣ за свѣтиитѣ. При това мѣстото на св. Ивана Рилски въ списъка, (той е поставенъ на 17-то мѣстѣ) все пакъ не е тъй далечъ отъ дѣйствителната епоха на неговия животъ. Това обстоятелство може да ни склони да приемемъ, че споменатиятъ въ списъка охридски архиепископъ св. Николай е живѣлъ въ твърдѣ ранна епоха, слѣдъ св. Климента, но по-рано отъ свѣтиитѣ на XI-XII в. : Прохора Пшински, Гавриила Лѣсновски, Иоакима Сарандопорски (Осоговски). Наистина, архиеп.

1. Сборникъ на Мин. Нар. Просв. IV, стр. 40, Извѣстiя Рус. арх. инст. 1899, iV, стр. 36. Йор. Ивановъ е склоненъ да приеме, че селото Германъ носи името си отъ българския патриархъ Германъ и че църквата била посветена на тоя именно патриархъ, а не на цариградския патриархъ Германъ (715-730 г.) (Извѣстия на археологическото дружество, I, 1910 г. стр. 60-61). Цухлевъ смѣта българския патриархъ Германъ дори за ктиторъ на църквата (История на Българ. църква, I, стр. 793), обаче споредъ единъ гръцки надписъ, тя била построена при цариградския патриархъ Германа и прѣзографисана въ 1006 г. и 1743 г. (Изв. рус. археол. инст. въ К-лѣ, 1899, iV., стр. 36; Изв. на археол дружество. I, 1910 г. стр. 60). Ако този надписъ, като сетнѣшенъ, се счита недостовѣренъ, може да се прѣдполага, че бълг. патриархъ Германъ построилъ храмъ на името на своя патроненъ свѣтецъ.

2.

3. Йор. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 172.

28

Николай се споменува въ паметници отъ кѫсна дата, но сигурно авторитѣ на тѣзи документи сѫ узнали за него отъ пораншни паметници. Знае се, че съставительтъ на краткото житие на св. Ивана Владимира се основавалъ на славянско житие на свѣтията, отъ което въ единъ или другъ прѣписъ, вѣроятно, се ползувалъ и съставителътъ на зографския списъкъ. Може би, пъкъ е сѫществувалъ въ Зографския монастиръ или въ Охридъ славянско житие или прологъ на св. Николай Охридски. На всѣки случай, изворътъ на двата паметници билъ славянски, и това обстоятелство не малко говори, че още въ старо врѣме сѫ знаели за охридския архиепископъ св. Николай. При това имайки прѣдъ видъ, че много славянски жития на български свѣтии сѫ написани възъ основа на свѣжи спомени, то славянскиятъ изворъ, отъ кѫдѣто съставителитѣ на краткото житие на св. Ивана Владимира и зографския списъкъ сѫ узнали за архиепископа Николая, внушава още по-голѣмо довѣрие. Защо съставителътъ на пространното жигие на св. Ивана Владимира не споменува архиепископа Николая, макаръ че, повидимому, той и съставительтъ на краткото житие черпятъ данни отъ единъ и сѫщъ изворъ, това може да се обясни съ тѣхнитѣ различни концепции. Първиятъ, като се стреми да изтъкне небесната красота на своя герой, съ цѣль да морализира своитѣ четци, има малко тонъ на проповѣдникъ. Затова въ своето поетично възхищение той е могълъ да изпусне нѣкои факти, които не сѫ прѣчили за обрисуването нравственото величие на героя. Вториятъ пъкъ, имащъ за цѣль да прѣдстави ясенъ и кратъкъ биографски очеркъ на свѣтията, не могълъ да забрави такъвъ важенъ факторъ за нравствения животъ на св. Ивана Владимира. Отсѫтствието на архиепископа Николая въ Дюканжевия каталогь, струва ни се, не говори още противъ неговото сѫществувание, понеже тоя каталогъ не е пъленъ: въ него не се споменва и извѣстния охридски патриархъ Давидъ. Николай не е споменатъ въ Дюканжевия каталогъ, може би, защото малко врѣме патриаршествувалъ.

А той е нареченъ архиепископъ, но не патриархъ, защото житието на св. Ивана Владимира било написано слѣдъ падането на България, когато охридскитѣ свещеноначалници се наричали само архиепископи. По тази причина и въ Дюканжиевия каталогь тѣ сѫ наречени архиепископи.

Съобщението на краткото житие на св. Ивана Владимира, че Владимиръ билъ възпитанъ отъ патриарха Николая, ни се вижда агиографска прикраса, понеже до своето подчинение на царь Самуила Иванъ Владимиръ не се намиралъ въ сношение съ Охридската църква. Може би, слѣдъ сближението на Владимира съ Самуила, се установили между Владимира и патриарха Николая такива близки отношения, че останало впечатление за силно нравствено въздѣйствие на патриарха върху младия князъ.

29

4. Филипъ. Въ Дюканжевия каталогъ той се споменува слѣдъ патриарха Германа, като пръвъ български патриархъ въ Охридъ:

[1] Възъ основа на това указание, Голубински твърди, че Филипъ е прѣнесълъ катедрата си отъ Прѣспа въ Охридъ [2]. Въ сѫщностъ въ каталога се съобщава само това, че Филипъ билъ “архиепископъ” въ Охридъ. Не се знае, кой е прѣнесълъ патриаршеската столица. Поставенъ на патр. прѣстолъ слѣдъ 1000 год., когато Охридъ вече билъ българска столица, Филипъ, навѣрно, билъ сваленъ отъ новия царь Ивана Владислава въ 1015 г. На всѣки случай, Филипъ е стоялъ на патриаршеския прѣстолъ не по-късно отъ 1015 г., защото въ 1016 г. се явява вече патриархъ.

5. Давидъ. Кедринъ два пѫти го споменува съ името архиепископъ: 1) въ 1016 г., за което врѣме между друго разказва слѣдното: “И слѣдъ като Гавриилъ (синътъ и приемникътъ на царь Самуила) билъ убитъ отъ Ивана (Владислава), той (Иванъ Владимиръ), като се довѣрилъ на клетвитѣ на Ивана (Владислава), дадени чрѣзъ архиепископа на България Давида, му се прѣдалъ и слѣдъ малко билъ убитъ” [3] и 2) въ 1018 г. когато императоръ Василий II се приближилъ до Струмица, при него “дошълъ архкепископътъ на България Давидъ съ писмо отъ Мария, жената на Ивана (Владислава), която е давала обѣщание да се откаже отъ България, ако той (императорътъ) изпълни нѣкои нейни искания” [4] Отъ тѣзи мѣста е ясно, че при падането на България български патриархъ въ Охридъ билъ Давидъ. Но тъй като въ каталога на Дюканжа не се споменува Давидъ и слѣдъ Филипа се споменува Иоанъ отъ Дебъръ, то Захарий фонъ Лингенталъ допуска, че при падането на Западното българско царство е имало едноврѣменно два патриарха — Давидъ и Иоанъ. Сѫщо Дриновъ, макаръ и да знае, че Кедринъ говори за “архиепископа” Давида, е по-наклоненъ да приеме, че при падането на България патриархъ билъ Иоанъ. [5]. Голубински отхвърля това мнѣние и твърди, че Давидъ и Иоанъ сѫ патриаршествували единъ слѣдъ другъ, именно Давидъ до падането на Българското царство, а Иоанъ тозъ часъ слѣдъ неговото падане. [6] Обаче въ виенската хроника на Скилица, изучена отъ сръбския историкъ Прокичъ, тамъ, гдѣто се говори за прѣговоритѣ на Ивана Владимира и Ив. Владислава, намѣсто стои

1. У Гелцера Der Patriarchat v. Achrida s. 6.

2. Крат. оч. ист. прав. церквей стр. 60.

3. Migne, t. 122, col 196.

4. Ib. col. 200.

5. Исторически прѣгледъ на българската църква, стр. 35.

6. Крат. оч. исторiи православныхъ церквей, стр. 40 и 257.

30

; cѫщо и тамъ, гдѣто се говори за прѣговоритѣ въ Струмица намѣсто стои . Прокичъ повече вѣрва на виенския вариантъ на хрониката на Скилица и твърди, че при падането на Западното българско царство, български “архиепископъ” билъ не Давидъ, но Иоанъ. Тѣзи вариации на виенския рѫкописъ не се срѣщатъ нито въ печатното издание на Кедрина, нито въ другитѣ извѣстни прѣписи на хрониката на Скилица. Прокичъ ги приписва на дѣволския епископъ Михаилъ, който е прѣписалъ тази хроника въ 1118 година, 24 априлъ, [1] и чийто прѣписъ е послужилъ за основа на първата частъ на виенския рѫкописъ. А Златарски приписва притуркитѣ за църковнитѣ работи въ България на самия прѣписвачъ на виенския рѫкописъ, написанъ въ края на XIII или началото на XIV в. Основания за това намира въ слѣдната притурка: “Императорътъ (Василий II) е утвърдилъ наново и българското епископство за автокефално, както то било при стареца Романа (Лакапина), слѣдъ като се удостовѣрилъ отъ установленията на императора Юстинияна, че то е Първа Юстиниана, отбѣлѣзана отъ него като своя родина, която имала тогава за епископъ Кастелиона”. [2] Дѣволскиятъ епископъ не е могълъ да внесе тази притурка, защото въ 1118 г. не е сѫществувала още идеята за идентичностьта на Охридската архиепископия съ Първоюстинианската. А пъкъ не може да се смета тази притурка за свидѣтелство, че тѣзи архиепископии били отъждествени още въ врѣмето на Михаила Дѣволски, защото съставительтъ на Дю-канжевия каталогъ, кой го е живѣлъ слѣдъ 1118 г. не е знаелъ за тази идея. Освѣнъ това, въ забѣлѣжката се говори, че Василий II «утвърдилъ ... и българското епископство” , а между това, споредъ справедливата бѣлѣжка на проф. Златарски, епископъ, подвѣдомственъ на Охридската архиепископия, никога не би нарекълъ своето началство “епископия”. Тази притурка била направена, несъмнѣно, въ XIII в., слѣдъ 1272 г., когато Михаилъ Палеологъ е подтвърдилъ хрисовулитѣ на императора Василия II съ историческия уводъ къмъ тѣхъ, гдѣто се прокарва сѫщата мисъль за отношението на императора Василия II къмъ установленията на Юстинияна.

Златарски допуска, че прѣписвачътъ на виенската хроника е замѣнилъ името , което се намирало въ текста на епископа Михаила, съ , понеже той е давалъ по-голѣма историческа важность на хрисовулитѣ на императора Василия, а, може би, и на каталога на Дюканжа, гдѣто не се споменува Давидъ. Думата , заета отъ първия хрисовулъ на Василия, той е раз-

1. Въ края на първата частъ на рѫкописа има забѣлѣжка:

2. Християнска мисълъ, кн. VIII, 1909 г., стр. 468.

31

биралъ въ смисъль на ново утвърждение на единъ и сѫщъ архиепископъ, който билъ и до подчинението на България [1].

По такъвъ начинъ трѣбва да се признае за установенъ фактъ, че послѣденъ български патриархъ въ Първото българско царство билъ Давидъ. Като се сѫди по неговото участие въ интригитѣ на царь Иванъ Владислава и по преслѣдванията на последния къмъ хората на царь Самуила, може да се допусне, че Давидъ билъ поставенъ отъ царь Ивана Владислава тозчасъ, слѣдъ като тоя е узурпиралъ прѣстола (1015 г.), на мѣстото на патриарха, който билъ поставенъ отъ Самуила или отъ Гавриила Романа.

Като архипастиръ, Давидъ не стоелъ на висотата на своето положение. Увлѣченъ отъ дворцовитѣ интриги, той забравилъ своя дългь да бѫде миротворецъ и опетнилъ своето име съ участието си въ подлото убийство на Самуиловия зетъ, Ивана Владимира, отъ царь Ивана Владислава. Той е играелъ важна роль въ държавния животъ на българското царство, както свидѣтелствува случаятъ, че е водилъ прѣговори съ императора Василия за прѣдаването на царица Мария и българското царство. Въ една отъ притуркитѣ на виенската хроника на Скилица се говори, че заедно съ царица Мария и дъщеритѣ на Самуила вървѣлъ и българскиятъ патриархъ, при триумфалното влизане на императора Василия Българоубиецъ въ Цариградъ. Но това извѣстие е недостоверно, измислено отъ пръписвача отъ XIII. в. [2] Едва ли българския свещеноначалникъ би билъ подложенъ на такова унижение и при това отъ императора Василия, който слѣдъ малко е изказалъ особена благодарность спрѣмо Българската църква. Понеже слѣдъ подчинението на България, завоевательтъ императоръ поставилъ тозчасъ другъ архиепископъ, то твърде е вѣроятно, че Давидъ билъ сваленъ отъ императора, като човѣкъ съ лоша репутация прѣдъ народа, поради участието му както въ убийството на Ив. Владимира, тъй и при падането на България [3] и понеже императорътъ тъкмѣлъ да понижи титула на бълг. духовенъ началникъ.

Отъ епархийскитѣ архиереи въ Самуиловото царство извѣстенъ е само епископъ Андрей. Той се споменува вече умрѣлъ въ 996 г. въ надписа на една мраморна колона, подпираща трема на монастирската църква “Св. Арахангелъ” въ с. Варошъ, при гр. Прилѣпъ. Надписътъ се чете: [4] Имайки прѣдъ видъ, че диоцезътъ на Прѣ-

1. виж. Християнска мисъль. кн. VIII, 1909 г, стр. 471-472.

2. Християнска мисъль, кн. VIII, 1908 г., стр. 472.

3. Голубинскiй. Крат. оч. ист. прав. церквей стр. 40; Златарски въ Християнска мисъль, ibid.

4. Йор. Ивановъ, Българ. старини въ Македония, стр. 28. Колоната била намѣрена въ 1861 г. когато разравяли развалинитѣ на църквата за възобновяване на монастиря.

32

спанскоохридската патриаршия била раздѣлена на митрополии, подобни на митрополиитѣ на Цариградската патриаршия, то трѣбва да считаме Андрея прилѣпски епископъ, подчиненъ на пелагонийския митрополитъ съ катедра въ монастира св. Архангелъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]