Иван Снѣгаровъ. История на Охридската Архиепископия
Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците

I. Българска епоха (969-1018 г.)

ПЪРВА  ГЛАВА

Произходъ на Охридската архиепископия

Въ 864 год. сл. Хр. българския народъ приелъ християнството отъ Византия. Князъ Борисъ рѣшилъ да направи своята държава християнска главно, защото виждалъ въ християнството сила, която можела да пробуди и развие дрѣмещитѣ сили на неговия младъ народъ и да създаде самобитенъ български животъ. Поради това, слѣдъ приемането на християнството, първата му грижа била да организира новия религиозенъ животъ на народа на национални начала, като устрои независима Българска църква. Слѣдъ дълги дипломатически маневри ту съ Римъ, ту съ Византия, най-послѣ, въ 870 год. князъ Борисъ сполучилъ да образува отдѣлна Българска църква съ архиепископъ на чело [1]. Новообразуваната съ благословението на цариградския патриархъ българска или — по името на архиепископското сѣдалище — Прѣславска архиепископия не била автокефална, а прѣдставлявала отъ себе си единъ видъ екзархатъ на цариградския патриархъ. Българскиятъ архиепископъ се ползувалъ съ автономия само въ вътрѣшното управление на подвѣдомствената си църква, а въ своитѣ външни отношения той напълно е зависѣлъ отъ цариградския патриархъ, който и го рѫкополагалъ. По таблицата на чиноветѣ на Цариградската църква, той е заемалъ първо мѣсто слѣдъ патриарха въ църковнитѣ събрания и тържества [2]. Макаръ че, споредъ понятията на Източната църква, неавтокефалниятъ архиепископъ стоелъ подолѣ отъ митрополититѣ и зависѣлъ прѣко отъ патриарха [3], обаче не може да се допустне, че прѣславскиятъ архиепископъ е ималъ степень по-долна отъ оная на митрополититѣ, тъй като въ тоя случай отъ една страна въ Цариградъ не биха го считали първо лице слѣдъ патриарха, а отъ друга страна архиепископитѣ, които стоели по

1. Споредъ едно старобългарско свидѣтелство, първиятъ български архиепископъ билъ Иосифъ, който, слѣдъ като билъ рѫкоположенъ за такъвъ отъ цариградския патриархъ Игнатий съ нѣколко епископи и множество свещеници, тозъ часъ заминалъ за България (Голубинскiй, Краткiй очеркъ исторiи правосл. церквей, стр. 34)

2. К. Иречекъ, Исторiя Болгаръ, 1877 год., стр. 146.

3. Голубинскiй, Исторiя православ. церквей, стр. 255, прим. 65.

4

степень по-долѣ отъ митрополититѣ, сѫ били началници само на една епархия отъ патриаршеския диоцезъ, както и митрополититѣ; българскиятъ пъкъ архиепископъ е ималъ подъ своето вѣдомство цѣла държава, която прѣдставлявала отдѣленъ грамаденъ диоцезъ, раздѣленъ на отдѣлни епархии (епископии). Но сѫщо тъй не може да се твърди, че първиятъ български архипастирь стоелъ по-високо отъ митрополититѣ, т. е., че билъ автокефаленъ. Трѣбва да се приеме обяснението на проф. Голубински, че българскиятъ архиепископъ билъ обикновенъ, подчиненъ на цариградския патриархъ, митрополитъ, който получилъ архиепископски титулъ само заради туй, че непосрѣдно прѣди да се устрои Българската църква, българитѣ сѫ водили прѣговори съ папата, за да имъ даде архиепископъ въ смисъль на независимъ духовенъ началникъ, на западъ пъкъ подъ “архиепископъ” сѫ разбирали “митрополитъ”, тъй като думата “архиепископъ” се употрѣбявала вмѣсто “митрополитъ”. И когато българитѣ почнали да водятъ прѣговори съ Византия, то тѣ искали и отъ тѣхъ сѫщо такъвъ архиепископъ, какъвто и отъ папата; но гърцитѣ въ сѫщность имъ дали митрополитъ съ име архиепископъ въ западенъ смисъль [1].

Туй, що князъ Борисъ не успѣлъ да стори за пълното административно освобождение на Българската църква, е направилъ неговиятъ великъ синъ Симеонъ. Тази титанска натура, която, въпреки своето високо византийско образование, е оставала неизмѣнна носителка на чистия славянобългарски духъ, била обхваната отъ три главни, органично свързани по между си, идеи: 1) идеята за пълна национализация на духовния животъ на българския народъ и на Българската църква; 2) идеята за обединение на всичкитѣ славянски племена на Балканския полуостровъ въ една национално-културна сила чрѣзъ общъ църковенъ езикъ и обща литература и 3) идеята за пославянчването на Босфора и Византийската империя изобщо. По силата на тѣзи си стремежи, Симеонъ е очистилъ България отъ гръцкото духовенство и, наместо него, отъ день на день почнало да се засилва народното духовенство, отъ което сѫ излѣзнали първитѣ народни писатели, като Св. Климентъ Велички, Иоанъ Екзархъ, епископъ Константинъ. Едновременно съ своята културнопросвѣтна дѣйностъ, Симеонъ се стремилъ да утвърди своята власть въ Цариградъ, особено слѣдъ знаменитата ахелойска битка на 20-й августъ 917 год. Изпърво той се надѣвалъ да ожени дъщеря си за византийския импер. Константинъ Багренородни и по тоя пѫтъ да наложи своето влияние и протекторатъ надъ Византия. Обаче когато Констангинъ Багренородни взелъ дъщерята на Романа Лакапина, Симеонъ открито изявилъ своето рѣшение да завладее византийския прѣстолъ и се съгласилъ да прѣкрати вой-

1. Голубинскiй, цит. съч. стр. 254-256, прим. 64

5

ната, за което усилено го молѣлъ цариградския патриархъ Николай Мистикъ, само при условието — той да бѫде признатъ за императоръ отъ Византия [1]. Вѣроятно, около това врѣме той се провъзгласилъ “царь на българитѣ и ромеите” [2].

Едновременно съ това крупно политическо събитие, Българската църква напълно се освободила отъ властьта на цариградския патриархъ, и българския архиепископъ, по силата на византийския възгледъ, че царство или империя не може да има безъ патриаршия, [3] билъ провъзгласенъ за патриархъ. Съврѣмении извѣстия за този фактъ нѣма. Въ Византия не признавали тази църковна промѣна. Византийскитѣ писатели и цариградския патриархъ Николай Мистикъ продължавали да наричатъ българския духовенъ началникъ архиепископъ. За възвеждането на Прѣславската архиепископия въ патриаршия при Симеона намираме указания само въ прѣписката между Калояна и папа Инокентия III ѝ отъ 1199 година до 1204 год. Своята молба за императорска корона и за патриаршеско достойнство на търновския архиепископъ Калоянъ е мотивиралъ съ туй, че тѣзи атрибути сѫ имали старитѣ български царе Петръ, Самуилъ и тѣхнитѣ прѣдшественици, както това било написано въ българскитѣ летописи. [4] А въ своето писмо отъ 1204 год. Калоянъ явно е указвалъ, че Симеонъ е ималъ царско достойнство и патриаршеско благословение, което по дипломатически съображения Калоянъ е прѣдставлявалъ като че било дадено отъ папата. “Азъ изслѣдвахъ писанията и книгитѣ (scripturas et libros) — писалъ той на папата —, а тъй сѫщо и законитѣ (leges) на блаженопочиналитѣ императори, наши прѣдшественици, отъ кѫде тѣ сѫ получили българско царство и утвърждение, императорска корона на своята глава и патриаршеско благословение; старателно търсейки, ние намѣрихме въ тѣхнитѣ писания, че тѣзи блаженопочинали императори на българитѣ и власитѣ — Симеонъ, Петръ и Самуилъ, наши прѣдшественици, сѫ получили своята царска ко-

1. Дриновъ, Съчинения т. I стр. 390.

2. Гильфердингъ, Собр. сочиненiй стр. 101; Дриновъ, цит. съчин. стр. 390.

3. Дриновъ, Исторически прѣгледъ на Българската църква, стр. 29. Голубински, цит. съч. стр. 37; Иречекъ, цит. съч. стр. 155. Тоя възгледъ е изразенъ ясно въ писмото на българския царь Калоянъ отъ 30. априлъ 1203 год. до папа Иоакентия III. Споменувайки за своитѣ прѣговори съ папскитѣ легати, той пише: “Щомъ узнаха за това гьрцитѣ, изпратиха до мене своя патриархъ съ такъво прѣдложение: Ела при насъ, ние ще тѣ вѣнчеемъ за императоръ и ще ти дадемъ патриархъ, защото империя безъ патриархъ нѣма” (quia Imperium sine patriarcha non staret) (Migne, лат. серия t. 225, col. 156.)

4. Migne, лат. серия t, 224, col. 1113: In primis petimus ab ecclesia matre nostra coronam et honorem, tanquam dilectus filius, secundam quod imperatores nostri veleres habuerunt. Unus fuit Petrus, alius fuit Samuel et alii qui eos in imperio praedecesserunt, sicut in libris nostris invenimus esse scriptum.

6

рона и патриаршеско благословение отъ свѣтѣйшата Божия римска църква и апостолския прѣстолъ, отъ княза на апостолитѣ. [1] Както ще видимъ по-долѣ, твърдението на Калояна, че споменатитѣ български царе били коронясани отъ папата, е измислено; обаче своята основна мисъль за царското достойнство на прѣдишнитѣ български владѣтели и за Българската патриаршия той е взелъ, несъмнѣно, отъ живата народна паметь и писменитѣ паметници. Съобщението на Калояна се подтвърждава отъ синодика на царь Борила отъ 1211 год., гдѣто намираме имената на четирма прѣславски патриарси Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий, които сѫ били едни отъ най-раншнитѣ български архипастири въ X-й вѣкъ [2] и именно при Симеона, понеже при царь Петра патриархъ билъ Дамянъ. Освѣнъ туй въ Дюканжевия каталогъ ясно се прокарва мисъльта, че Българската патриаршия е сѫществувала още прѣди нейното признание отъ цариградския синклитъ при царь Петра. Въ този паметникъ сѫ употрѣбени глаголитѣ и , които означаватъ признание и провъзгласяване на учрѣждение, което по-напрѣдъ е сѫществувало. [3] Възъ основа на тѣзи официални, макаръ и сетнѣшни, свѣдѣния ние можемъ да признаемъ, че Българската архиепископия била провъзгласена за патриаршия отъ царь Симеона безъ съгласието на цариградския патриархъ. По такъвъ начинъ приблизително отъ 919 год. Българската църква е почнала да живѣе напълно независимо.

Възъ основа на споменатата прѣписка между Калояна и папа Инокентия III и на извѣстието за сключване на миръ между хърватитѣ и българитѣ въ 925 год. при съдѣйствието на папата, Дриновъ твърди, че Симеонъ учредилъ Българската патриаршия съ разрѣшението и благословението на папата. [4] Обаче по-приемливо е мнѣнието на Голубински, който отрича всѣкакво сношение на Симеона съ Римъ по въпроса за признание каноничностьта на Българската патриаршия, понеже въ папската архива нѣма нито единъ документъ за обръщането на Симеона къмъ Римъ, гдѣто старателно се пазѣли подобни документи [5]. Възражението на Дриновъ, че тѣзи документи могли да се изгубятъ, не ни осво-

1. Migne, лат. сер. t 225, col. 287: . . . Illi imperatores Bulgarorum et Blacorum Simeon, Petrus et Samuel, et nostri praedecessores, coronam imperii eorum et patriarchalem benedictlonem acceperunt a sanclissima Dei Romana Ecclesia. . . .

2. Попруженко, въ Извѣстiя Русскаго Археолог. Института въ Константинополѣ 1900 г., V, стр. 106; Голубинскiй, Кр. очеркъ истор. прав. церкв. стр. 37

3. Тъй разбира тѣзи глаголи и Дриновъ. Гл. Истор. прѣгледъ на Българската църква, стр. 31, заб. 4.

4. Съчинения, I. стр. 249. Историч. прегледъ на Българската църква стр. 29.

5. Очеркъ Истории православныхъ церквей стр. 278.

7

бождава отъ недоумѣнието, какъ се запазила прѣписката на Бориса, а се изгубила прѣписката на неговитѣ знаменити приемници Симеона, Петра и Самуила. Съмнѣние въ достовѣрностьта на Калояновото съобщение за сношенията на Симеона съ папата възбужда и обстоятелството, че Калоянъ счита, какво царетѣ Петъръ и Самуилъ сѫ получили царска корона и патриаршеско благословение отъ папата, когато за сношения на царь Петра, тоя горещъ гъркофилъ, съ папата и дума не може да става толкозъ повече, че той билъ признатъ за царь (и заедно съ него българскиятъ патриархъ) скоро слѣдъ своето възшествие на прѣстола [1]. Самуилъ пъкъ не се нуждаелъ да влѣзне въ прѣговори съ папата за царска корона и патриаршеско достойнство, тъй като, както ще видимъ по-нататъкъ, той ималъ свой канониченъ патриархъ, който могълъ да му даде царска корона. При това самото писмо на папа Инокентия III отъ мѣсецъ декемврий 1202 год. показва, че въ папската архива е нѣмало документи за получаване на царска корона отъ царетѣ Петръ и Самуилъ отъ Римъ. Слѣдъ грижлива справка въ ватиканската архива, се намѣрили само документитѣ, които, дѣйствително, се намирали тамъ, именно за сношенията на князъ Бориса съ папитѣ, и само тѣзи документи сѫ дали на папата смѣлостьта да твърди, че въ земята на Калояна “multi reges fuerint coronati”. Поради липса на фактични свѣдения, папата се отвръща съ общи фрази отъ въпроса за коронацията на българскитѣ владѣтели, който и съставлява темата на писмото. Ако папата, наистина, ималъ на рѫцѣ нѣкакви писма на Петра и Самуила, то темата и логическия ходъ на мислитѣ сѫ изисквали, щото слѣдъ общата бѣлѣжка “за мнозина короновани крале”, той да говори за тѣхнитѣ сношения съ папата съ такива подробности, съ каквито говори за сношенията на Бориса въ сѫщото писмо. Въ заявлението на Калояна за сѫществуването на старобългарско свидѣтелство относно сношенията на Симеона, Петра и Самуила съ папата трѣбва да виждаме единъ дипломатически аргументъ на Калояна, само съ цѣль да разположи Ватикана къмъ себе си, безъ да държи смѣтка за историческата истина. Съ сѫщата цѣль и Инокентий III малко се интересувалъ отъ историческата истина, когато писалъ на Калояна, че послѣдниятъ и неговитѣ прадѣди сѫ били отъ римски произходъ [2]. Дипломатическата игра съ историческитѣ факти въ тази прѣписка се вижда отъ туй, че Калоянъ и търновскиятъ архиепископъ

1. Гильфердингъ, Собр. сочиненiй I., стр. 114.

2. Migne, лат. серия, t. 224, col. 1114: majores ad le nuntios postmodum mitteremus, qui tam te, qui ex nobili Romanorum prosapia diceris descendisse. . . . Въ писмото до архиеп. Василия (ib. col. 1117): ut paternae dilectionis affectum circa Bulgarorum et Blacorum Ecclesiam, quae ex Romanis secundum carnem et sanguinem descendisse dicitur. Сѫщо и въ друго писмо въ t. 226, col. 825: Nos autem audito, quod de nobili urbis Romae prosapia progenitores tui originem traxerint.

8

Василий охотно повтарятъ твърдението на папата за роднинството на Асѣновци съ римлянитѣ. [1] Що се отнася до сключването на миръ между хърватитѣ и българитъ по папско ходатайство, то това свидѣтелствува, както и Голубински мисли, [2] само за политическитѣ сношения на Симеона съ папата, но не и за църковната зависимость на България отъ папата.

4-5 мѣсеца слѣдъ смъртьта на Симеона (927 г.), при неговия синъ Петръ, билъ подписанъ договоръ между България и Византия, по силата на който цариградскиятъ патриархъ и императорскиятъ синклитъ (сенатъ), по заповѣдь на императора Романъ Лакапинъ сѫ признали Българската патриаршия за канонична [3].

Въ врѣмето на Симеона и въ първитѣ години на Петра резиденция на българския патриархъ билъ Велики Прѣславъ сега селото Ески Стамбулъ), столицата на България. Но когато рускиятъ князъ свѣтославъ въ 967 год. завладѣлъ тоя градъ и постоялъ тамъ нѣколко врѣме, патриаршията се прѣмѣстила въ крайдунавския градъ Дръстръ или Доростолъ (сега Силистра). Доростолъ се споменава като патриаршеска столица въ Дюканжевия каталогъ на българскитѣ архиепископи:
[4]

1. Migne, t. 224, col. 1113; Unde multas egimus gratias omnipotenti Deo, qui visilavit nos servos suos indignos secundum suam ineffabilem bonilatem . . . et reduxit nos ad memoriam sanguinis et patriae nostrae, a qua descendimus. Сѫщо и архиеп. Васили въ писмото си до папата, ib. col. 1116: quia ipse ас totum imperium ejus bonam devotionem ad Ecclesiam Romanam habent, tanquam haeredes descendentes a sanguine Romanorum.

2. Kp. очеркъ исторiи прав. церквей, стр. 278.

3. Дриновъ, Съчинения I, стр. 435. Възъ основа на туй, че слѣдъ смъртьта на Романа Лакапина Дамянъ се намиралъ на българския патриаршески прѣстолъ 26 години, Голубински прѣдполага, че българскиять патриархъ билъ признатъ отъ Цариградъ не въ 927, а въ 932 год., когато царь Петръ се оженилъ за внучката на Романа Лакапина, и че благосклонностьта на послѣдния къмъ Българската църква била послѣдица на брачния съюзъ. (Краткiй очеркъ ист. правосл. церквей стр. 38-39). Голубински неправилно прѣдставлява работата: брачниятъ съюзъ билъ послѣдица и въ подкрѣпа на прѣдварително сключенъ политически съюзъ между Византия и България и признанието на автокефалията на Бълг. църква е било една отъ 4-тѣ клаузи на договора. Бракосъчетанието пъкъ на Петра съ Мария, внучката на Романа Лакапина, било извършено отъ цариградския патриархъ Стефанъ II (15 юли 928 год.) ( 300) Въ това обстоятелство Дриновъ намира основание да утвърждава, че мирътъ билъ сключенъ въ 927 год. и, слѣдователно, българскиятъ патриархъ билъ признатъ въ сѫщата година.

4. Gelzer, Der Patriarchat v. Achrida, s. 6.

9

(Дамянъ въ Доростолъ, сега Дръстъръ, при когото и България биде призната за автокефална. Този бѣ провъзгласенъ за патриархъ отъ царския синклитъ по заповѣдъ на императора Романъ Лакапинъ, а по-сетнѣ бѣ сваленъ отъ Иоана Цимисхи).

За сѫществуването на законна патриаршия въ Доростолъ се говори и въ втория хрисовулъ на импер. Василия българоубиецъ:
[1] (Заповѣдваме, дръстърскиятъ епископъ да има въ градоветѣ на епархията си и другитѣ градове около нея 40 клирици и 40 парици, тъй като въ царуването на Петра въ България, тя блѣстѣше съ достойнство на архиепископия).

При наслѣдника на царь Петра, Борисъ II, въ 970 год. киевскиятъ князъ свѣтославъ втори пѫть се втурналъ въ България и завладѣлъ източна България, като плѣнилъ даже самия царь Бориса. [2] Но въ 971 год. византийскиятъ императоръ Иоанъ Цимисхи изгонилъ свѣтослава отъ България съ помощьта на самитѣ българи, прѣдъ които отначало той се прѣдставлявалъ за тѣхенъ освободитель отъ руското иго. [3] Обаче слѣдъ изпъждането на руситѣ, той подчинилъ на Византия завоюваната източна половина на българското царство [4] и заедно съ туй, по горѣпоменатото свидѣтелство въ Дюканжевия каталогъ, той свалилъ българския доростолски патриархъ Дамяна и поставилъ въ Доростолъ намѣсто него митрополитъ, прѣко подчиненъ на цариградския патриархъ. [5]

Съ свалянето на българския патриархъ въ Доростолъ, Българската патриаршия не изчезнала. За да се разберать по-ясно условията, при които се извършилъ тоя твърдѣ важенъ фактъ за бѫднината на българския народъ, необходимо е да се направи кратъкъ прѣгледъ на политическитѣ събития въ това врѣме. Още при князъ Бориса българската държава се раздѣляла на двѣ голѣми провинции — източна съ Мизия и Тракия и западна съ Македония и Илирия. [6] По силата на туй, че западната провинция била далече отъ Византия и била просвѣтена отъ самитѣ ученици на Св. Солунски братя, тя по-малко се поддавала на византийското влияние, което усилено прониквало въ българския държа

1. Byzantinische Zeitschrift. II, 41.

2. Кедринъ, у Migne, t. 122, col. 129; Дриновъ, Съчин. I, 463.

3. Кедринъ, col. cit; Дриновъ, Съчин. I, 474.

4. Кедринъ, col. 136; Дриновъ, съчин. I, 475; Гильф. Собр. соч. I, стр. 154.

5. Byzant. Zeitsch. II, 54. Въ на Лева Мѫдри Доростолската митрополия се споменва като 72. епархия на царигр. патриархъ. Вж. Голубинскiй, Кр. очеркъ исторiи прав. церквей, стр. 48.

6. Периодическо списание, 1898 год., кн. 55-56, стр. 85.

10

венъ животъ при царь Петра и повече противодѣйствувала на гръцката политика на послѣдния. Държавниятъ отпадъкъ, който произлизалъ отъ политиката на царь Петра, особено болестно се отразявалъ на войнственното славянобългарско племе бързяци, което населявало сегашна западна Македония. Недоволството на западнобългарското население отъ политиката на царь Петра и било причината [1] на това, че споредъ свидѣтелството на Скилица-Кедрина слѣдъ смъртьта на царь Петра, въ 969 год. четирмата синово на западнобългарския комитъ (областенъ управитель) Никола – Давидъ, Мойсей, Аронъ и Самуилъ сѫ възстанали противъ прѣславското правителство и образували друго българско царство отъ западнитѣ български провинции [2]. Границитѣ между това царство и

1. Сръбскиятъ историкъ д-ръ Божидаръ Прокичъ счита главна причина за образуването на Западното българско или, по неговата терминология, на Македонославянското царство културното, етническото и религиозното различие между славянското население на старопланинска България и Македония. Това мнѣние е навѣяно въ Прокича отъ великосръбската идея, отъ която, за съжаление, и сръбскитѣ академици не могатъ да бѫдатъ свободни. Македонскитѣ славяни въ Х вѣкъ сѫ имали такъво българско национално съзнание, каквото и българскитѣ славяни въ Мизия и Тракия, и такъвъ битъ, какъвто билъ на всѣкѫдѣ въ България. Ако Прокичъ се опира на характеристиката на германския пратеникъ Лиутпранда за българскитѣ пратеници въ цариградския съборъ (869/70 год.) като на свидѣтелство за низкото културно равнище на мизийскитѣ българи, то ние можемъ да посочимъ отзива на византиецъ, който е живѣлъ два вѣка по-късно въ охридска България — на архиепископа Теофилакта за низкото културно състояние на охридскитѣ българи. Като твърди безъ да има основание, че българското нашествие въ края на VII вѣкъ унищожило съвсѣмъ християнството между славянитѣ на източната половина на Балканския подусстровъ, а между славянитѣ на западната половина на полуострова християнството постепенно е прогресирало, Прокичъ прибавя : “Мало по мало почеше се стварати мeгjy онимъ западним Словенима заjеднички религиjско-народни обичаи, коjи оjачаваху етничку везу мегjу нима. Jедан од ових обичаjа био je особито могjан фактор етничког асимилованьа западних словена. To je обичаj славе, окоме иmамо очуван наjстариjи писани спомен баш код македонских словена. Оваj обичаj Славе, коjи бугари никад ни су имали, нити га сада имаjу, очуван je и до данас као jaк аргуменат (sic) за рѣшене етнографска проблема у Македониjи” (Глас Српске Кралевске Академjе 1908 год. кн. 76, стр. 229). Ние се чудимъ, какъ Прокичъ е забравилъ да обяви и южнитѣ албанци за сърби, защото и у тѣхъ се срѣща “Слава”!

2. Споредъ Дринова, Западното българско царство било основано още при царь Петра въ 963 год. чрѣзъ възстание, начело на което стоелъ българскиятъ боляринъ Шишманъ, баща на поменатитѣ Давидъ, Мойсей, Аронъ и Самуилъ. Движението въ 969 год., за което говори Кедринъ, споредъ Дриновъ, било ново. Своята теория той основава на два негръцки паметници — латинската грамота на българина — католикъ Пинчия (Пенчо?) въ 993 год. и единъ рѫкописенъ поменикъ на Зографския монастиръ, гдѣто билъ помѣстенъ въ 1502 год. списъкъ на българскитѣ царе, заетъ отъ другъ по-старъ поменикъ (Съч. I, стр. 457-458). Д-ръ Божидаръ Прокичъ рѣшително възстава

11

Източното били Доспатскитѣ планини, отъ кѫдѣто границата вървѣла на сѣверъ по билото на тѣзи планини, минавала Срѣдна Гора и излизала на Етрополския Балканъ.

противъ теорията на Дринова, като доказва недостовѣрностьта на посоченитѣ отъ Дринова паметници. (Глас Српске Кралевске Академиjе 1908 год., кн. 76). Тоя възгледъ прокарва и К. Иречекъ въ Историkя срба, (прѣв. отъ нѣмски 1911 год., стр. 195) И споредъ насъ, нѣма основание да се отхвърля свидѣтелството на Скилица-Кедринъ, който ясно разказва, че синоветѣ на единъ комитъ въ България подигнали възстание, слѣдъ смъртьта на Петра:
(Migne, t. 122, col. 81)

Освѣнъ туй, въ Византия нѣмали други свѣдѣния за образуването на Западното българско царство. Затова и Зонера повтаря Скилица— Кедрина, когато разправя за този прѣдметъ:
(т. III, 495)

Паметницитѣ, на които Дриновъ се основава, самъ той (ib. 458. заб. 102) и Хилфердингъ (Собр. соч. т. I, 270, заб. 2) считатъ за неавтентични и пълни съ исторически неточности и анахронизми. Едва ли е приемливо обяснението на Дринова, че византийскитѣ лѣтописци изпуснали да отбѣлѣжатъ движението на Шишмана въ 963 год. прѣдъ видъ на туй, че това движение не закачало прѣко Византия. И движението на четирмата комитопули въ 969 г. било вѫтрѣшно дѣло на България, при все това, обаче, византийскитѣ лѣтописци съобщаватъ за него достатъчно ясно. Сѫщо не може напълно да се вѣрва на разказа на арабския лѣтописецъ Яхия. Споредъ него, слѣдъ смъртьта на царь Петра е имало, собствено, не отдѣлно западно българско царство, а едно царство, което отначало било управлявано отъ комитопула Самуила, а слѣдъ своето бѣгство отъ Цариградъ синътъ на царь Петра, Романъ, станалъ български царь, слѣдъ което Самуилъ билъ само помощникъ на Романа. Самуилъ станалъ царь, споредъ Яхия, едвамъ слѣдъ второто плѣняване на Романа отъ гърцитѣ и смъртьта му въ Цариградъ около 995 г. Подобна прѣдстава за положението на България слѣдъ смъртьта на царь Петра не е съгласна съ съобщението на византийскитѣ лѣтописци за враждебнитѣ отношения между братята комитопули и синоветѣ на царь Петра. При това съобщението на Яхия за втория плѣнъ и смъртьта на Романа въ Цариградъ ни се прѣдставлява произволно изопачение на съобщението на византийскитѣ лѣтописци, че Романъ билъ подчиненъ на царь Самуила управитель на Скопье

12

Ето това българско царство спасило Българската патриаршия. Слѣдъ като Цимисхи подчинилъ Източното българско царство, ние виждаме български патриархъ въ Западното българско царство, въ неговата столица Срѣдецъ (Триадица). Българскиять патриархъ можелъ да се яви въ Сръдецъ по два начина: или доростолскиятъ патриархъ Дамянъ, слѣдъ като билъ сваленъ отъ Цимисхи, ycпѣлъ да избѣга въ Западното българско царство и тукъ избралъ за своя резиденция гр. Срѣдецъ; или пъкъ, ако Цимисхи го билъ задържалъ като плѣнникъ, духовенството на Западното българско царство, слѣдъ като узнало за унищожението на Българската патриаршия въ Доростолъ, отъ което зависѣло, избрало съборно новъ патриархъ, като приемникъ на сваления патр. Дамянъ. Първото прѣдположение намира основание въ втория хрисовулъ на импер. Василия II, гдѣто направо се говори, че българския патриаршески (въ хрисовула е казано архиепископски) прѣстолъ билъ прѣнесенъ отъ Дръстръ въ Триадица (Срѣдецъ), при което това прѣнасяне както въ Срѣдецъ, тъй и въ другитѣ градове се извършило чрѣзъ скитане на патриарситѣ:

и че той е прѣдалъ своя градъ на императора Василия. Сѫщото говори и прѣводачътъ на Манасиевата хроника. Като разправя за двукратното поражение, нанесено на Самуила отъ императора Василия и за прѣвзимането на градоветѣ Видинъ, Плиска, Великия и Малкия Прѣславъ и др., той прибавя: (Сборникъ на Министерството на Народното Просвѣщение, VI, 342). Най-послѣ и съобщението на Яхия за отвеждането на 1000 глави и 12000 пленници въ Цариградъ ще да е не новъ фактъ, а изопачено прѣдаване на факта за плѣняването и ослѣпяването на 15,000 Самуилсви войници. По всичко се вижда, че Яхия не говори съ послѣдователностьта на добрѣ освѣдоменъ лѣтописецъ, при все че въ рецензията си Н. Станевъ за съчинението на Шлумбергеръ за войната между Василия II и Самуила настоява да се даде на Яхия първо мѣсто между другитѣ лѣтописци “заради неговата строга послѣдователность” (М С Б XIV, 30, заб. 1). И Шлумбергеръ има повече довѣрие къмъ византийскитѣ извори за Самуиловото царство, отколкото къмъ Яхия. Разказътъ на Яхия му се прѣдставлява неточенъ и забърканъ (confus); имената сбъркани; много факти изпуснати; ролята на Романа — извънмѣрно прѣувеличена, а ролята на Самуила умалена до толкова, че “блѣстящиятъ комитопулъ” се явява като слуга и генералъ на войскитѣ на евнуха Романа. “Азъ поддържамъ съ Успенски, казва Шлумбергеръ, че за великата гръцко-българска война разказътъ на Яхия заслужава по-малко доверие, отколкото разказитѣ на византийцитѣ”. (L’epopee Byzantine a la fin du dixieme siecle T. 1. стр. 650, заб. 3).

13

[1]) Къмъ тоя възгледъ ни разполага и Дюканжевиятъ каталогь, гдѣто триадицки патриархъ не се споменува, и непосрѣдниятъ приемникъ на Дамяна, Германъ, се явява не въ Срѣдецъ, а въ Воденъ и Прѣспа. Ако въ Срѣдецъ билъ съборно избранъ другъ патриархъ намѣсто Дамяна, то въ каталога той трѣбваше да бѫде споменатъ, тъй като авторътъ на каталога знаелъ за мѣстенето на българския патриаршески прѣстолъ и ималъ за цѣль, като споменува за новитѣ архиепископи, да отбѣлѣзва и градоветѣ, кѫдѣто се прѣмѣствалъ патриаршескиятъ прѣстолъ.

Въ Срѣдецъ българскиятъ патриаршески прѣстолъ стоялъ малко врѣме. Вслѣдствие постояннитѣ военни дѣйствия, западно-българскитѣ царе били принудени, по стратегични съображения, често да мѣняватъ своята столица, заедно съ която се прѣмѣствало и седалището на българския патриархъ. Отъ Срѣдецъ Българската патриаршия била прѣнесена въ Воденъ, Мъгленъ, [2]

1. Byz Zeitsch; II, 44.

2. Споредъ Цухлева, столицата отначало била прѣнесена въ Мъгленъ за твърдѣ малко врѣме, а подирѣ въ Воденъ, понеже посоченото въ хрисовула движение на столицата отъ Воденъ въ Мъгленъ противоречело на географското разположение на тѣзи два града. За подтвърждение на своето мнѣние той указва на Дюканжевия каталогъ, гдѣто въ сѫщность обаче Воденъ и Прѣспа сѫ поставени единь слѣдъ другъ. Движението на столицата отъ Воденъ въ Мъгленъ не противоречело на географското положение на тѣзи градове, понеже тѣ сѫ били съсѣдни. При това възможно било Воденъ да бѫде избранъ за столица по-рано отъ Мъгленъ прѣдъ видъ на туй, че Воденъ е разположенъ на централния пѫтъ съединяващъ Егейското море съ Адриатическото, и поради своето живописно мѣстоположение той по-скоро би могълъ да бѫде избранъ за столица; обаче по-сетнѣ, вслѣдствие натиска на византийскитѣ войски, столицата трѣбвало да бѫде прѣмѣстена въ по-непристѫпна мѣстность, каквато е прѣдставлявало Мъгленско. Относно реда, въ който се споменуватъ Воденъ и Прѣспа въ Дюканжиевия каталогъ, трѣбва да се каже. че ние трѣбва да вѣрваме пo-вече на по-стария паметникъ – хрисовула на Василия, отколкото на документъ съ 1 1/2 вѣкъ по-сетнѣшенъ. Подъ названието въ втория хрисовулъ Гелцеръ чете Видинъ, а не Воденъ и споредъ него редътъ на патриаршитѣ резиденции билъ: Видинъ до 1002 година, Мъгленъ и Охридъ. (Der Patr. v. Achrida. s. 3). не е Видинъ, а Воденъ въ срѣдна Македония, защото въ гръцката транскрипция на Видинъ на мѣсто h стои “i” съ ударение на втория слогъ. освѣнъ това названието Видинъ на гръцки езикъ с singularia tantum, а Воденъ pluralia . Най-сетнѣ, Мъгленъ и Охридъ сѫ били столици на Самуила още до 1002 год. (Дриновъ, Съчин. I, стр. 340).

14

около 980 год. въ Прѣспа, [1] докато, най-послѣ, около 990 год. [2] тя се утвърдила въ Охридъ, гдѣто, благодарение на стратегичното мѣстоположение на този градъ, царь Самуилъ окончателно усгроилъ своята столица. За това прѣмѣстване на Българската патриаршия свидѣтелствува сѫщо вториятъ хрисовулъ на импер. Василия II: [3] (Тъй като въ царуването на Петра въ България тази (епископия) блѣстѣла съ достойнството на архиепископия, а слѣдъ това архиепископитѣ сѫ прѣминавали отъ едно мѣсто въ друго, единъ въ Триадица, другъ въ Воденъ и Мъгленъ, сетнѣ ние намѣрихме сегашния архиепископъ въ Охридъ), Както виждаме, тоя хрисовулъ явно подчѣртава прѣкото приемство и историческата връзка между Охридската и Дръстърската патриаршии. Тази приемственость се прокарва и въ каталога на Дюканжа, гдѣто, както по-горѣ се спомена, непосрѣденъ приемникъ на дръстърския патриархъ Дамяна се споменува Германъ или Гавриилъ, който е ималъ своята резиденция въ Воденъ и Прѣспа. [4]

Въ 1018 год. Самуиловото царство е паднало, обаче Българската патриаршия въ Охридъ е запазила своята автокефалия, като изгубила само титула патриаршия и получила името “архиепископия”. Подъ туй ново име тя била духовенъ центръ на цѣлия православенъ западъ на Балканския полуостровъ почти въ продължение на осемъ вѣкове, макаръ че по-сетнѣ въ врѣме на турското владичество нейнитѣ прѣдстоятели самоволно си присвоявали и титулъ “патриархъ”,

Отъ тоя кратъкъ прѣгледъ на историята на Българската църква въ първото българско царство се установява тази исто-

1. Дриновъ, Съчин. I, стр. 349. Въ 936 год. Прѣспа била вече столица на царь Самуила, както туй се удостовѣрява отъ факта, че въ тази година слѣдъ прѣвзимането на г. Лариса Самуилъ е прѣнесълъ въ Прѣспа мощитѣ на ларийския свѣтия Ахилъ. (срв. Прокич, Глас. ХС, 219),

2. Точната дата на възвеждането на Охридъ въ българска столица не се знае. Д-ръ Божидаръ Прокичъ отнася тоя актъ къмъ врѣмето около 990 год., прѣдполагайки, че Самуилъ е прънесълъ своята столица въ Охридъ, слѣдъ като е свършилъ завладѣването на българскитѣ и сръбскитѣ земи около 990 год. (Глас, ХС, стр. 222). Други историци (Димица, Шлумбергеръ) отнасятъ тоя фактъ къмъ 1000 год.

3. Byzantinische Zeitschrift, II, 44-45.

4. Gelzer, Der Patriarchat v. Achrida, s. 6.

15

рическа истина, че Охридската архиепископия не била нищо друго освѣнъ прѣко продължение на Българската патриаршия, учрѣдена отъ царь Симеона и призната за канонична отъ Цариградската църква при българския царь Петра и византийския императоръ Романъ Лакапинъ [1].

1. Въ статията си “Постанак Охридског патриархата” (Глас, ХС, други разред, 1912 год.) д-ръ Божидаръ Прокичъ се старае да докаже, че приемствената връзка на Охридската патриаршия съ Българската (Доростолска) патриаршия не е исторически фактъ, а теория, която се появила срѣдъ охридската иерархия въ Самуиловото царство. Охридската Патриаршия, споредъ него, била основана самостойно въ Охридското царство и нейното учрѣждаване било естествено послѣдствие отъ основаването на туй царство (стр. 201). Като нарекълъ своето царство българско, царь Самуилъ, който, споредъ Прокича, не билъ българинъ, а славянинъ, по-близъкъ до сърбитѣ, отколкото до българитъ, съвсѣмъ естествено дошълъ до мисъльта да възстанови и Българската патриаршия, тъй като царство безъ патриаршия не могло да сѫществува и толкозъ по-вече, че българскиятъ патриархъ въ 971 год. отъ Доростолъ се прѣселилъ въ Македония (стр. 201-202) — Тоя възгледъ на Прокича е необходима логическа послѣдица на неговата горѣразгледана отъ насъ теория върху причинитѣ за образуването на Самуиловото царство. Отъ тукъ и тая натегнатость и явна тенденциозность въ неговитѣ тълкувания на историческитѣ документи. Безъ всѣкакво стѣснение, той обявява парадокса, че импер. Василий II усвоилъ сѫществувалата въ Самуиловото царство теория за идентичностьта на Охридската патриаршия съ българската Доростолска патриаршия и я прокаралъ въ своитѣ хрисовули. Едно не можемъ да разберемъ: ако славянитѣ на Самуиловота царство не се съзнавали за българска нация, то защо непрѣменно трѣбвало Самуилъ да се провъзгласи за български царъ, и духовниятъ началникъ на неговото царство — за български патриархъ, а не сѫ дали на името на своето племе национално и държавно значение ? Едва ли може да се приеме обяснение на Прокича, че Самуилъ се нарекълъ български царь само, защото българското царство било признавано отъ тогавашнитѣ държави и по такъвъ начинъ названието “български” било само политически етикетъ. Ако Самуилъ билъ по племененъ произходъ по-близъкъ до сърбитѣ, то като завладѣлъ всичкитѣ сръбски земи на Балканския полуостровъ (Раса, Диоклея, Босна, Далмация), естествено би било да се очаква, че той ще нарече своята държава сръбска и себе си сръбски царь по внушението на своя племенеиъ инстинктъ и по името на по-голѣмата часть отъ подвластнитѣ си славянски племена въ противоположность на изчезналото Прѣславско българско царство. Обстоятелството, че до тогава нѣмало сръбска държава съ общопризнато име “ц а р с т в о”, не можело да попречи не Самуила пръвъ да се провъзгласи за сръбски царъ, както сѫ-

щото обстоятелство по-късно не попрѣчило на косовскитѣ сръбски славяни — най-близкитѣ съседи на славянитѣ, които сѫ основали Самуиловото царство—да провъзгласятъ своята държава за сръбско кралство, а слѣдъ единъ вѣкъ и за сръбско царство, т. е. да дадатъ на своето племенно име най-високо държавно значение, не държейки смѣтка за това, дали то щѣло да бѫде признато отъ другитѣ или не. Самиятъ фактъ, че Самуилъ се стремилъ да възстанови царството на българскитѣ царе Петра и Симеона, несъмнено говори, че той и неговото племе, което е ратувало заедно съ него, се чувствували жива часть на българския народъ и сѫ били носители и неотстѫпни борци за неговитѣ идеали. Названието “български” за македонскитѣ славяни въ Самуиловото царство, не могло да има само политическо значение, тъй като за мизийскитѣ славяни то било вече национално име, и българското царство на Симеона и Петра било национално. Ако македонскитѣ славяни сѫ нѣмали българско съзнание, т. е. ако тѣ сѫ нѣмали съзнание за сродство съ мизийскитѣ славяни, то не би било възможно тѣ да приематъ туй име. Наистина, Карлъ Велики се провъзгласилъ за римски императоръ и Стефанъ Душанъ се стремилъ да стане византийски императоръ; обаче Римската империя и Византия били държави съ универсални стремежи, прѣдъ които тѣсно-националнитѣ аспирации сѫ оставали надирѣ. Затова на се провъзгласилъ нѣкой владѣтель за римски или византийски императоръ, това означавало не промѣна на неговото национално съзнание, а разширяване на неговитѣ политически аспирации, универсализиране на държавното битие на неговия народъ. Така се обяснява, че приетиятъ отъ Карла Велики титулъ “Римски”, не станалъ национално име на франкитѣ въпреки това, че въ Галия франкитѣ се романизирали. Българското царство е било строго национално, и името “българи” за всѣко славянско племе, което го носело, било национално име; затуй имено македонскитѣ славяни на Самуиловото царство се наричали и били наричани отъ другитѣ народи (гърци, латиняни) българи, и византийскитѣ летописци наричатъ царството на Самуила българско и неговитѣ войници български.

Щомъ е историческа истина, че Самуиловото царство било българско въ националенъ смисълъ, не може да има съмнѣние, че съобщението въ втория хрисовулъ на Василия Българоубиецъ за скитането на българския патриаршески прѣстолъ отъ Дръстъръ чакъ до Охридъ не е теория, а исторически фактъ. Собствено, въпреки всичкитѣ си умувания, самъ Прокичъ приема, че българскиятъ патриархъ Дамянъ е избѣгалъ отъ Доростолъ въ Срѣдецъ, гдѣто той билъ първиятъ български патриархъ въ Самуиловото царство и, слѣдователно, Охридската архиепископия се явила като продължение на Доростолската българска патриаршия.

[Previous] [Next]
[Back to Index]