ЧАСТЬ ВТОРА
Удари въ гърба на македонското освободително движение
XII. ЕДНА СРЕЩА СЪ ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ
Залавяне на пратени отъ сърбитѣ бандити отъ групата на Ил. Пандурски. — Правителствениятъ въорѫженъ отрядъ, воденъ отъ Тод. Паница и Стоянъ Мишевъ
Презъ мартъ 1923 година отидохъ да се срещна съ Тодора, които бѣ се прехвърлилъ отъ поробена Македония въ пограничнитѣ села на Горно-Джумайско. Съ мене тръгна и Георги Занковъ. Той взе грижата да намѣри автомобилъ. Потеглихме презъ Пазарджишко, въ кoятo посока полицията не бѣ много бдителна.
На гара Бѣлово се обадихъ на крушовчанина Ташко Янакиевъ, отдавна установенъ тамъ и съ твърде добри връзки въ околностьта. Намѣрихме го въ кръчмата на Пергела ; около една маса бѣха десетина души въ весело настроение. Помежду имъ седѣше единъ кавалерийски майоръ, съ когото се запознахъ. Той бѣ Порковъ. Неотдавна бѣ насочилъ ескадрона си срещу полицията въ Coфия при нѣкакъвъ споръ, та го бѣха отстранили временно отъ полка. Чрезъ свои познати се озовалъ при „македонствующитѣ" въ Бѣлово и Чепинско, кѫдето вече отдавна се чувствуваше нѣкакъвъ борчески, за да не кажа революционенъ духъ, засилванъ отъ близостьта на родопскитѣ гори и организираното население къмъ югъ. Въ кръчмата ни приеха съ радость и изненада, но не можехме да се задържимъ по-дълго тамъ. Въ Бѣлово ни бѣ спрѣла една малка неприятность — спукала се бѣ гума на автомобила ни. Спомнихъ си, че преди известно време продадохме автомобила отъ улица „Гурко" 22 на една фирма, чиито търгoвия съ дървенъ материалъ на гара Бѣлово рѫководеше единъ мой познатъ. Продадения автомобилъ бѣ още тамъ и се надѣвахъ да ни дадатъ въ заемъ една гума. Ташко ме заведе при търговеца, но за моя преголѣма изненада последния отказа да ми услужи, скривайки се задъ византийски оправдания.
При нѣкои случаи нелегалнитѣ хора въ планината подкарватъ предъ себе си насила оногова, който би отказалъ да имъ посочи пѫть. Ние трѣбваше сѫщо да си послужимъ съ известно насилие противъ лицето, което ни отказа въпрѣки обещанието ми, че две гуми вмѣсто една ще му върна ; а при това бѣ чулъ, че съмъ виканъ по бърза работа отъ Тодора. Но нищо не му сторихме. Решихъ, че отъ тукъ за Разложко бихме могли да прехвърлимъ и съ коне, даже пеша. Но шофьора успѣ нѣкакъ да закърпи гумата.
Отъ Юндола за пръвъ пѫть видѣхъ Пиринъ. Върховетѣ му се сливаха съ красиви облаци, та се добиваше величествена картина. Снѣговетѣ по него и Рила не бѣха напълно изчезнали. Следъ многомесечния ми животъ въ София, въ нѣкои oтнoшeния напомнящъ зaтвopничecкия, на Юндола се почувствувахъ възроденъ. Като да бѣхъ забравилъ отъ много години колко просторъ, светлина и въздухъ има всрѣдъ природата. И какъ ми се искаше да не се връщамъ вече назадъ . . . ; бихъ се зачислилъ въ нѣкоя чета и заминалъ за поробена Македония. Това ми желание бѣ oтxвъpлянo отъ Тодора. И той и
233
другари си служеха съ аргумента, че за четници и войводи имало доста хора, но че моята задача нѣмало кой да поеме въ това време. Слабо ме успокояваше този доводъ, но трѣбваше да бѫда вѣренъ къмъ дълга си, да се подчиня.
Въ Банско спрѣхме за кратко. Тукъ се запознахъ съ Илия п. Ивановъ отъ Неврокопъ. Намѣрихъ го съ нелегалната му чета отъ шесть-седемь души въ една старинна кѫща. Интересни ми се видѣха домоветѣ въ Банско. Между четницитѣ на п. Ивановъ намерихъ и нѣкогашния мой съученикъ отъ солунската гимназия Иванъ Мълчанковъ.
Александрова видѣхме въ с. Покровникъ, Горно-джумайско, въ дома на Гьоре Даскала, авторитетенъ ceлянинъ и нѣкогашенъ учитель, който бѣ четникувалъ близо деветь години презъ турския режимъ съ Чернопѣева и други войводи. Занковъ отиде въ града при свои познати, а азъ останахъ при Тодора. Разказахъ му нѣкои подробности за положението въ София и изобщо въ България, което и безъ туй му бѣ доста познато и отъ нашитѣ писма.
Тъкмо тогава се бѣ появила наново и безпокоеше селянитѣ край границата изпращаната отъ сръбскитѣ власти група на Илия Пандурски, станалъ вече доста популяренъ като разбойникъ-ренегатъ. Вдигнати бѣха на кракъ много селски мѣстни чети отъ дветѣ страни на границата. Бѣ дъжделиво време и милицията [*] много се бѣ мѫчила въ походи и по засади. Но резултата бѣ добъръ. Ударена на нѣколко мѣста, бандата на Пандурски бѣ изтощена, дала бѣ двама—трима ранени, и на края петь или шесть души бѣха заловени тъкмо когато се опѫтвали къмъ село Бобошево, а отъ тамъ да заминатъ за стара България. Ние имахме, обаче, тайно въорѫжени хора и въ това голѣмо село, които помагаха при гонидбата.
Заловенитѣ бѣха докарани при Тодора и подробно разследвани [28-29]. Тамъ бѣ и Ангелъ п. Василевъ отъ Охридъ, пристигналъ за разговоръ съ Александрова ; изказваше желание да замине нелегаленъ за Охридско. Помагаше при разпита на заловенитѣ, които сетне бѣха предадени на групата на Алеко Василевъ, намираща се презъ тѣзи дни въ Джумайско.
Следъ два дни виновницитѣ сѫ били наказани. Известно бѣ вече, a и заловенитѣ въ подробности разказваха какъ групата била организирана и какъ била въорѫжена въ Дупница съ съдействие на Петровъ, тогавашния дупнишки кметъ, виденъ членъ на комунистическата партия ; но и съ знанието на онѣзи, които въ София се именуваха Федератисти, и всичко въ съгласие съ полицията на Стамболийски.
Съ знанието на сърбскитѣ власти групата на Пандурски носеше на шапкитѣ си знака сърпъ и чукъ. Това бѣ характерно доказателство, че Сърбия повече ненавиждаше българщината въ Македония, отколкото комунизма. Тактизирането съ комунистическитѣ пароли
*. Подъ думата милиция трѣбва да се разбиратъ тайно въоръженитѣ селяни. Милицията въ ВМРО е въведена още презъ турския режимъ. Тая дума въ случая нѣма нищо общо съ «милицията» въ нѣкои страни съ комунистическо управление следъ втората свѣтовна война, която е чисто и просто държавна джандармерия.
234
сръбската власть използуваше съ надежда да разстройва редицитѣ на ВМРО; да откъсва отъ нейната мрежа селяни и граждани и чрезъ агитации, че свободата на Македония ще дойде откъмъ Русия. Полицията имаше задача да разкрива и по тoя начинъ кои сѫ готови да работятъ срещу сръбското владичество — подъ каквото и да е знаме —, та въ даденъ моментъ да ги тормози или ликвидира.
На всѣкѫде изъ пиринския край съ радость се посрещаше унищожението на тази сърбо-комунистическа група, но повече сръбска. Самъ видѣхъ задоволството на селянитѣ въ Джумайско, които по-отблизо знаеха за убийствата, обиритѣ и другитѣ злодеяния на Пандурски.
Следъ десетина дни тръгнахъ обратно за София. Занковъ щѣше да замине презъ Дупница. Азъ се присъединихъ къмъ групата на Алеко Василевъ и Георги Атанасовъ, която презъ Предѣлъ отиваше за Банско. Минахме по старото шосе откъмъ Бакъръ-тепе. Между четницитѣ бѣ и Аспарухъ Ванковъ (Ганчевъ), до скоро гимназиаленъ учитель въ Петричъ. Той бѣ българинъ отъ Русия; семейството му бѣ останало въ селото си при Бердянскъ. По време на руската революция участвувалъ въ коненъ отрядъ ; въ началото се борелъ срещу въорѫженитѣ части на известния тогава анархистъ Махно, а сетне противъ нѣкакви украйнски групи. Разправяше ни, че отрядътъ взималъ често по петстотинь киламетра въ три денонощия, смѣнявайки конетѣ кѫдето намѣри по-отморени. Разказитѣ му бѣха занимателни.
По пѫтя за Банско се сприятелихме съ Ганчева; остана ми въ паметьта, че той може за въ бѫдеще да се смѣта като една отъ най-добритѣ сили въ нашитѣ редове, особено за организирване на бойни групи и за воденето имъ въ сражения. Четата на Алеко имаше намѣрение да продължи къмъ Неврокопско.
Съ Ташко Янакиевъ, когото намѣрихъ въ Банско, се уговорихме да пѫтуваме пакъ презъ Юндола до Бѣлово, а азъ ще продължа къмъ София. Качихме се въ пѫтническия автомобилъ, който идваше отъ Неврокопъ. Когато взехме да се възкачваме къмъ Чисто-тепе започна да се смрачава. Тъкмо предъ ханищата на това тепе колата ни потъна въ една има; отъ дъждове и снѣгъ шосето се бѣ доста развалило, а помашкитѣ коли, натоварени съ дървенъ материалъ, нетрекъснато се влачеха отъ тукъ до желѣзопѫтната станция при Бѣлово. Изгубихме доста време докато измъкнемъ автомобила и то благодарение на двата чифта волове, които ханджията впрегна въ работа. Потеглиме наново. He минали единъ километъръ, чухъ единъ отъ коларитѣ помаци да вика : „Бай Ташко, Бай Ташко !”. Тѣ минаваха край насъ мълчаливи, покрили главитѣ си съ оръфанитѣ имъ кепета. Ташко, който седѣше отпредъ сѫщо чу гласътъ и веднага каза на шофьора да спре. Слѣзна и поразговаря нѣщо съ коларя. Сетне ми даде знакъ и азъ да слѣзна, а на шофьора каза да продължава. Обясни ми, че помакътъ наблюдавалъ въ всички минаващи автомобили и други коли, за да срещне него. Разказалъ му, че хората на Тодоръ Паница сѫ се установили на Юндола и претърсвали всички пѫтници. Въ домътъ на Ташко направили основенъ обискъ и неговитѣ близки порѫчали да не се връща у дома си. Въ Чепинското корито били обискирани
235
много кѫщи, а въорѫжената група на Юндола нанесла побой на мнозина, които отъ Петричкия окрѫгъ пѫтували за къмъ стара България. Ташко бѣ подушилъ, че въ София се готви да тръгне отдѣление отъ правителствената оранжева гвардия заедно съ хора на Паница ; но не е знаелъ точно на кѫде ще се опѫтятъ. Въ Разложко бѣ пристигналъ между другото да съобщи и за тѣзи слухове.
— „Следъ два километра предъ насъ автомобилътъ ни щѣше да бѫде спрѣнъ и нѣмаше да останемъ живи" — заключи Ташко. Чудно бѣ какъ въ полумрака този помакъ позна Ташко. Може би така е викалъ при всѣка срещната кола.
Нѣмаше време за губене ; потеглихме пеша назадъ за Якоруда. Предупредихме мѣстнитѣ наши хара да свикатъ часть отъ милицията и да наблюдаватъ около градчето, защото не бѣ изключено внезапно нападание отъ страна на Паницовата тайфа и оранжевата гвардия. Направи ми впечатление готовностьта на помацитѣ да се биятъ. Тамъ останахме цѣла нощь. Всички известия потвърѫдаваха, че Паницовци не даватъ знаци за раздвижване.
Азъ бързахъ за София; съ Ташко се раздѣлихме въ Банско отъ кѫдето стигнахъ въ Горна-Джумая. Съ автомобила на единъ тютюнотърговецъ, добрия влахъ отъ Крушево, Унче, поехъ за Самоковъ. По пѫтя срещнахъ малъкъ кавалерийски отрядъ; не можехъ да си обясня за кѫде отиватъ тия войници; може би бѣ само единъ разездъ, за да следи нѣма ли да избухнатъ нѣкакви вълнения къмъ Петричкия окрѫгъ следъ появяването на споменатитѣ групи около неговата граница.
Въ Самоковъ, по препорѫка на приятели, спахъ въ дома на Радойковъ, познатъ самоковски гражданинъ. Тамъ срещнахъ нѣкои лица, минаващи за съмишленици на нашата кауза; единъ отъ тѣхъ бѣ офицеръ, на име Чичевъ, по произходъ отъ Македония; другъ бѣ учитель отъ тамошното протестантско училище; третиятъ бѣ Александъръ Чукуровъ, струва ми се банковъ чиновникъ. He зная каква мѫтилка е настѫпила по-късно въ главата на офицера Чичевъ, за да може отъ съчувственикъ на поробенитѣ си братя да стане такъвъ — воленъ или неволенъ — на тѣхнитѣ поробители, включвайки се подъ командата на групата „Звено”, всецѣло тръгнала въ водитѣ на бѣлградската политика; и вмѣсто за освобождението на Македония да замечтае за величието на сръбска Югославия.
Въ Самоковъ се качихъ на автобусъ. На единъ километъръ предъ София слѣзнахъ и по страниченъ пѫть се вмъкнахъ въ града.
* * *
Александровъ се задържа въ Горно-Джумайско, кѫдѣто бѣха привлечени нѣкои чети. Очакваше се воененъ превратъ и съ огледъ на неизвестноститѣ се обмисляха мѣрки за евентуална помощь отъ страна на организационната милиция, и за защитни борби — ако би се случило отряди отъ властьта да настѫпятъ къмъ Петричкия окрѫгъ. Бѣ обмислено и промъкването на сто-двесте души по-смѣли хора въ едно имение край София, но този проектъ бѣ отмѣненъ.
236
Бѣхме съ повишени надѣжди, че македонското движение въ близко време ще може да се отърве отъ този мизеренъ фронтъ, създаденъ въ неговия тилъ отъ страна на българи, инспириранъ отъ българската власть.
* * *
Тодоръ тогава отъ Пиринска Македония подържаше честа куриерска връзка въ околиитѣ подъ сръбска власть.
По това време му се случи една малка неприятность. Отъ единъ близъкъ градъ е изпратена при него зѫболѣкарка, за да му извади зѫбъ, който билъ загноилъ и му причинявалъ силни болки. Поради нѣкакво смущение, види се, тя измъква не болния зѫбъ, а съседния напълно здравъ. Тодоръ, за да ѝ спести всѣко стеснение, е благодарилъ любезно. Следъ това другъ зѫболѣкарь е трѣбвало да се повика за болния зѫбъ.