ПРОФЕСОР СТЙЕПАН АНТОЛЯК ДОБРЕ СЕ ИЗМЪКНА

Това, което описваме по-надолу, обяснява смисъла на горното заглавие. Господин Ст. Антоляк, хърватин, преподава история в скопския университет.

Тамошните власти решиха да отпечатат “История на македонския народ”. Видехме я. Тя е — общо взето — приповторение на ония фалшификации, извъртания и безосновни приказки които от двадесет и пет години насам четем в сърбо-комунистическите вестници.

Едно сюблимно желание е налице в титова Югославия, тоест всред нейните ръководители и особено всред скопските й агенти — да могат да “докажат”, че цар Самуил не е български цар, а македонски; и че царството му не е българско, а македонско. Те смятат, че така ще им бъде още по- лесно да говорят за някаква македонска народност, и то—народност с историческо минало. Ето защо най- важната глава в отпечатаната вече скопска история е именно онази за царството на Самуил.

За да придадат повече убедителност на писаното в тая глава, възложили са на г. Стйепан Антоляк да я състави.
Хърватските историци от по-далечно и от по-близко минало напълно ясно са казали думата си относно царството на Самуила.

Но ще споменем първо за всеизвестния между хърватите народен техен поет и писател Андрия Качич—Миошич, който е писал възторжено за българския цар Самуил преди двесте и петдесет години.
Вйекослав Клаич и Рудолф Хорват, хърватски историци от по-ново време, са на същото мнение, което подържат и другите познати историци в света почвайки от византийските и стигайки до твърде добре известният французки историкъ Л. Г. Шльомберже. За всички тях Самуил е български цар, една измежду най-крупните фигури на първото българско царство.

Тук ще цитираме какво казва хърватският историк г. Фердо Шишич, проявен през настоящето столетие. Той минава до известна степен като славянофил, или — ако може да се каже — малко нещо наклонен към югославската идея, според преценката на известни хърватски среди. Поради това някой би могъл да допусне, че Шишич ще се постарае да за мъглява някак същината на Самуиловото царство, за да стане по-бледен неговият български образ. Нищо подобно не е сторил г. Шишич.

Да вземем първо изданието на неговата история, отпечатана през 1925 година в Загреб под заглавие ”Повйест хървата и врийеме народних владара” (”История на хърватите и времето на народните владетели”).

В указателя на имената, към края на книгата, е отбелязано името “Самуил, български цар”, и са посочени страниците във връзка с това име: 465, 466, 467, 468, 472, 478, 480, 481, 494, 495, 532, 648.

В страници 465 и 466 г. Шишич описва как в Македония, която той нарича западна България, четиримата братя (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) застават начело на управлението по време на надигналата се опасност за източна България, завладяна вече от византийския император Иван Цимисхий. Описва как Самуил остава на края да управлява самичък тая българска държава. Описва как Самуил е възстановил в Охрид българската автокефална Патриаршия, която Цимисхий бъше премахнал в 971 година.

На страница 467 г. Шишич изтъква, че в 990 Самуил е обновил българското царство така пространно, както е било при цар Симеон, без областите около Пловдив и Одрин.

Цялата война на Самуил срещу Византия историкът Шишич я нарича “българо-византийска война”.

На страница 472 той изрично говори за македонски българи, към които причислява и опоменатите четирима братя, между които е и Самуил.

На страница 478 пак се спира върху борбата на византийския император Василий Втори срещу българския цар Самуил.

А на страница 480 подробно говори за битката при Беласица, за наследилите Самуила български царе Гаврил—Радомир и Иван Владислав; и казва: “Така, в 1018 година изчезна национално независимата българска държава.”

На страници 480 и 481 г. Шишич е изтъкнал, че българският Патриарх в Охрид, Иван, трябвало да се задоволи с титлата Архиепископ подир победата на Византия, но и по- нататък оставал автокефален, независим от цариградския Патриарх.

В страници 494 и 495 разказва за възстанието на българите под водачеството на Петър Делян, което тежко е било победено от византийците в 1041 година. Известно е, че главният център на това възстание беше град Скопие.

На страница 532 описва как българите в Македония са се дигнали на възстание и в 1072 година, начело със скопските боляри, между които за главатар се издига Георги Войтех; и как те са помолили сръбския княз Михаил (владетел на областитe Дукля, Травунйе и Раша) да им даде един от синовете си за български цар — като са знаели, че родът на Самуила някога е бил в роднинска връвка със сръбските владетели. Пратеният Константин Бодин е бил прогласен в Призрен за български цар. Това възстание е било потушено от Византия в 1073 година.

През 1962 година излиза трето издание от историята на професор Фердо Шишич, под заглавие “Преглед повийести хърватскога народа”.

Но сега виждаме, че в указателя на имената са писали за Самуила “цар македонски” и са отбелязали страниците 125 и 153, където се говори за него.

Ето, обаче, какво се пише там:

а) На страница 125 е изнесено, че Самуил е стигнал до град Задар в Далмация. Следъ туй е писано следното: “Идущата 972 година цар Иван Цимисхий покори, наистина, под своя власт подунавска България, но малко подир това биде основана в Македония, със средище Охрид, нова българска държава, в която най- сетне Самуил владееше (976—1014 г.)”

б) А на страница 153 се казва: “Нито Симеонова, нито Самуилова България тогава (все до края на 12 век) не са ковали свои монети, особено златни и сребърни.”

В азбучника на тая история е казано за Император Василий Втори: “Василийе 2 Бугароубица”. Очевидно, и за проф. Шишич няма съмнение, че това име е прикачено от съвременниците на Василий поради факта, че той заповяда да бъдат извадени очите на четиринадесет хиляди пленени български войници.

Със същото име Василий е посочен и на страница 169.

Никой не може да се съмнява, че титовите власти са дали нареждане щото Самуил да бъде посочван като цар македонски, а не български. И в указателя видяхме това. Заповедтта е била изпълнена само до тук, до указателя. Но в текста Самуил е точно означаван като български цар.

От хърватския историк Стиепан Сръкул е написана “Новийест хървата, сърба и словенаца”. Издадена е в Загреб от Ст. Кугли — книжарница на кралския университет и югославянската академия, през 1921 г.

В част първа, на страница 14, при страничното заглавие “Бугари”, е писано следното: “Българският народ се създаде от турските българи и от един дял на онези славяни, които са били на левия бряг на долния Дунав, а след това са преминали Дунава във време на цар Юстиниан и неговите наследници и се настанили из пустите и ненаселени римски покрайнини, дори до южна Гърция. Тия славяни са били три групи: северна, която е заемала източна Мизия между Дунав, Черно море и Балкана; средна — която е обхващала средна и южна Македония; и южна — която се е простирала по Епир, в Тесалия и Пелопонез. Последната е била най-слаба и постепенно се е претопила между гърците и албанците”. А на страница 48 четем следното:

“Сръбската тежест се е преместила от Рашка в Пряморието. И Дукля се е старала да събере около себе си преди всичко приморските държавици. На този й стремеж е попречил българския цар Самуил, който от юг е заел Драч, а на изток вече бил господар на Рашка. В Зета владееше тогава Иван Владимир. Леко беше за Самуил да завладее Дукля. Иван Владимира е хвърлил в тъмница. Бързо е заел Самуил и останалите сръбски държавици; и така в 989 г. е бил вече господар на сръбския народ. След малко върнал земята на Иван Владимир, а освен това е оженил за него своята дъщеря Косара или Теодора. Така върна на неговия чичо Драгомир Требинйе и Хум. Самуил е имал нужда от спокоен тил, тъй като на смърт или живот се бе започнала борбата между него и императора Василий Втори... В три години Василий Втори е покорил цялата Самуилова държава, а с нея и всички сръбски земи, които cа били под България”.

На страници 48 и 49, като говори за областта Дукля и владетелите в нея и в Зета, г, Сръкул споменава и тамошния сръбски гооподар Михайл с тези думи:

“Щастието се усмихна на Михаил и той между 1053 и 1073 г. завладя Хум и Раша. Задържа Хум, но Раша върна на Византия, когато тя потуши новото българско възстание (1073). Това стана когато, след нападението на печенегите и унгарския крал Шаламон върху византийците, възстанаха българите и поискаха от Михаила да им даде своя най- млад син Константин Бодин за владетел. Михаил се отзова. Синът му имаше слабо щастие. Империята надви българите и ги принуди наново в покорност, а Бодун бил пленен”.

Тук е мястото да си спомним, че и държавната югославска Енциклопедия, издадена през 1955 г. от Лексикографския Институт в Загреб, в том втори, страница 264, писа:

“От Крум и Омуртаг (Крум 80'2 — 814 г., 0муртаг( 814 — 831 г.) интензивно и постепенно проникване на бьлгарите в славянските земи. В един период около сто и петдесет години след тия двама ханове, покрай други явления, се е развил и славянско-македонският принос за създаване основата на българската национална култура и писменост”.

Днешните скопски жупани много се сърдиха и публично протестираха против писаното в югославската Енциклопедия. Сърдиха се и затова, че там Свети Климент Охридски е посочен като български просветител; че богомилството е означено като част от българската история; че Вътрешната Македонска Революционна Организация е показана също като част от българската национална история.

Нека се запитаме сега: как, по кой начин г. Стйепан Антоляк се е постарал да направи удоволствие на титовци и на техните агенти в Скопие пишейки главата за Цар Самуил в посочената “История на македонския народ”?
Постарал се е, но опитът му е чудноват и само потвърждава познатата истина, че не е съществувало македонско царство във времето на Самуила и че самия Самуил е български цар.

Мъчителните опити на г. Антоляк, за забулване някак на тая истина, се изчерпват главно в споменаването на някои места думите “македонски народ”.

Виждаме на страница 131 следните негови твърдения: “Самуил е подържал традицията на по- раншното българско царство заради своя престиж. И докато — може да се каже — никаква грижа не показвал за областта на днешната истинска България, от която част след част систематически заемала Византия, на македоно-гръцките области бил премного чувствителен и борчески”.

В тия твърдения е необоримо само туй, че Самуил е поддържал традицията на по-раншното българско царство. Никак не отговаря на истината, обаче, че не е показвал грижа за източните български земи, които биваха тогава завладявани от византийците и от руския княз Светослав. Показал е Самуил за тия земи грижа, и то много сериозна. Сам г-н Антоляк пише за голямото поражение, което Самуил нанесе на Василий Втори източно от София, близо до днешния град Ихтиман — където Василий едва успя да спаси главата си. А не е вярно, че Самуил е имал желание да обръща повече внимание на Македония и областите, които се намираха на юг и .на запад, до Адриатическото море. Той е водил борби срещу Византия навсякъде, където му се е налагало и където се е появявала войската на Византия против българската държава.

Не би могъл г-н Антоляк да задоволи титовци и чрез пропускането да отбелжи името на българската Патриаршия, която се намираше по това време в Охрид. За да стане драго именно на титовци, той е нарекъл тази Патриаршия с друго име — Архиепископия, което ще й бъде дадено малко по-късно, когато Василий Втори ще покори българската държава. В случая, малко шеговито казано — ако е позволено — г. Антоляк е влезнал в ролята на император Василий Втори по отношение на българската Патриаршия.

На стр. 131 г. Антоляк казва, че “във Византия, а и в другия свят, владеело мнението, че това царство е просто продължение на онова пропаднало първо българско царство”. И веднага добавя следната къса фраза: “Все пак, това е нова държавна творба”.

Не знам дали и той лично, но властниците в Югославия сигурно може да вярват, че тая фраза ще убеди младите читатели в онова, което така много се желае на Белград, а именно — че Самуиловото царство не е българско. Затова ще се спрем повече върху въпроса.

Новото при Самуила е преди всичко, че има на престолл нов цар — самият Самуил. Ново е и това, че българската държава се заздравява, става наново мощна, обратно на надеждите на Византия. Ново е също и туй, че тая българска държава  си възвръща областите дори до северна Добруджа и южно от Варна, които бяха заграбени от руския Княз Светослава и от византийците. А като новост може да се вземе и обстоятелството, че България сравнително добре се затвърдява в гръцките области близо до Атина и на Адриатическия бряг, към южна Албания и Епир. Нова е и столицата — Охрид.

Затова и г-н Фердо Шишич каза в историята си, че император Цимисхий наистина покори подунавска България, но малко подир това се основа в Македония, със средище Oхрид, нова българска държава, в която владееше Самуил. По- горе цитирахме точно и страницата от книгата на г-н Шишич.

Значи, имаме на лице пак България, а не нещо друго, което няма име или чието име трябва да се премълчава, както е сторил г-н Антоляк.

Не са дадени и не съществуват никакви данни, от които да се заключава, че Самуиловата държава не е България. Нито режимът, нито социалните условия, пък нито външната политика на Самуила докарват никакво особено различие с дотогавашната по-широка териториално българска държава, нападната от изток и от север. Що се отнася изрично до външната политика, Самуил остана неотстъпно върху същата позиция, т. е. продължи в течение на четиридесет години отбраната на България срещу Византия.

А що се отнася до традициите в държавата на Самуила, до народния говор, до книжовния език, славянската писменост, както и до основните стремежи и интереси на държавата, — разлика въобще не съществува.
Промените, за които бегло загатнахме по-горе, тоест идването на нов цар, възвръщането на изгубени малко време преди това територии, заемането на нови територии, промяната на столицата, даже евентуална промяна на външната политика, са явления, които постоянно се забелязват в живота на държавите — откакто съществува история. В стария Рим, сетне във Византия се случваха всевъзможни промени от тоя род, но римското царство всякога си оставаше римско царство, както Византия си оставаше все тя. В ново време Франция преживя голямата своя революция, но и до днес си остава все. Франция. В Турция станаха големи изменения от разно естество, но и тя си остава все Турция. Примери могат да се изреждат до безкрай, но това не е необходимо нито за учениците от първи клас.

Затова считаме, че ако случайно г. Антоляк, със своята съвсем лишена от съдържание фраза, е искал да внесе макар само един грам конфузия в главите на младите му читатели, извършил е нещо, което в себе си няма нищо научно; а би могло мнозина да наведе на съмнения, от които тъкмо един истински учен трябва старателно да се предпазва.

Независимо, че той е пропуснал българското име на тая “нова” държавна творба, Самуиловото царство е стопроцентно българско царство, както твърдят и всички хърватски историци.

Да видим сега как и сам господин Антоляк пише за това царство.

На страница 9 казва: “Под Крум българите все повече са показвали своето надмощие над Тракия и Македония.” И добавя, че в 814 г. македонските славяни са доброволно във войската на Крум при похода му към Цариград.
На същата страница той пише: “От едно изворно известие може да се види, че Крум успял да привърже в един съюз всичките славинии и да ги придобие за своя план — завземането на Цариград”. Под думата “славинии” той, както и всички останали историци, разбира разните славянски племена от Македония, които до това време все още са имали начело свои князе. Такъв е бил случаят и при славяните в другите балкански области; всички те са имали в началото местни князе, които с течение на времето признават над себе си един цар.

Професор Ст. Антоляк обяснява, че македонските славяни, тръгвайки с Крум, тоест сближавайки се с българската държава, се освобождават от опекунството на “василевсите”, тоест на византийските императори. Фактически, тия славяни като част от българската държава, до край участвуваха в борбата на Самуила срещу Византия.

На страница 117 г. Антоляк казва, че “Македония напълно е влезнала в състава на българската държава във времето на Симеон (893 — 927 г.) и така това е продължило до края на царуването на сина му Петър (927 — 969 г.). Тогава българското царство било разделено, очевидно по образеца на византийската държава, на няколко комитата, начело на които са стояли така наречените комеси или комити”.

Тук трябва да поясним, че по- големите части от Македония се намираха в българската държава и преди Симеона, тоест във времето на Борис Първи и Пресиан. Думата “комитати” означава административни области.

На същата страница профеоорът обяснява, че в 965 година българският цар Петър поискал от византийския импратор Никифор Фока да му бъде плащан данък, както бил плащан и на цар Симеон. Но Фока изгонил българските пратеници с обиди и закани. След малко византийската войска почнала да навлиза в България. Споменахме, че от север са започнали да нахлуват в българските земи и русите  като съюзници на Фока.
Византийските историци недвусмислено обясняват, че след смъртта на цар Петър властта в югозападна България, с център Македония, се поема от четиримата братя — Давид, Мойсей, Арон и Самуил. На края управлението останало цялостно в ръцете на Самуила, човек със силна ръка. Всичко това е повторено и от господин Антоляк. Ако не бяха излезнали на сцената четиримата братя, а особено юначният Самуил, твърде вероятно е византийците да завладееха много по- бързо и лесно и югозападните области ла българското царство.

Г-н Антоляк признава на същата страница 117, че бащата на четиримата братя се е казвал Никола, че е бил княз и “е бил много мощен и верен на своя господар цар Петър.” От тези думи става ясно, че фамилията на Никола е била здраво привързана към българската държава, която Самуил цели четири десетилетия отбранява с безподобна упоритост срещу Византия, нанасяйки на последната големи поражения.

На страница 125 г, Антоляк обяснява, че “Самуил е бил крал, тоест цар”, и че затова “свидетелствува кореспонденцията, която се е водила между българския цар Калоян (1197—1207 г.) и папа Инокентий 3-ти (1198—1216 г.). От нея може да се види, че покрай Петър от Папата е получил корона и Самуил, както и още други. От това става ясно, че на Самуил не е дал корона император Василий Втори, с когото е живял в постоянно неприятелство.”

В този пункт, обаче, г-н Антоляк е пропустнал думата “български”, когато изтъква, че Самуил е цар. Кореспонденцията с Папата пък напълно изяснява, че за Самуил става дума като за български цар.
На страница 130 г. Антоляк отбелязва: “Според Скилнца и Поп Дуклянин България граничела с Хърватско, а под това име (България — бел. наша) се подразбирали всички земи, които Самуил с добро или насила е присъединил  към своето царство”. Ще повторим, според господин Антоляк всички тези земи са влизали в държавата, която е носила име България, и е имала начело Самуил като свой цар.

На страница 130 е казано и следното: “Познато е, че във втората половина на 10 и 11 век византийските автори вече не употребяват наименованието “словени”. Те сега дават по- определени имена на славянските народи, като например сърби, хървати и прочее. Затова е разбираемо, че поданиците на Самуиловата държава ги наричат българи”. Дължим да поясним, че в Македония напълно преобладаваше по онова вре ме славянско население, от българската група; с други думи население, което по език и други много етнографски белези и до ден днешен е съвсем еднакво със славяните от Мизия и Тракия. Очевидно е, че византийците не са могли да наричат това население нито с име хървати, нито с име сърби. И понеже самите византийци нийде и никога не са дали на славянското население в Македония име “македонци”, ясно е — както и господин Антоляк изтъква, че не са ги нарекли нито “словени”, а направо са ги поставяли вече под названието българи. По същия начин византийците са били престанали да назовават със старите им племенни имена и славяните към Добруджа, Дунавска България, Тракия, а са ги наричали българи. А и между тези славяни е имало различни племенни древни имена, както някога ги имаше и в Македония, а ги имаше сигурно и всред другите славяни в Европа.

На същата страница 130 господин Антоляк обяснява, че “над македонските славяни и над включените в държавата на Самуил други племена — ромейци, сърби, хървати, романи, турци-вардарйоти, арменци и прочее, стоял “царят на България Самуил; и че неговата титла напълно отговаряла на византийската титла василевс”. Тук вече г-н Антоляк наистина е изброил само народности, които не са българи в широкото негово царство. И затова не споменава за никакви македонски славяни под някое друго име; от което се подразбира, че те са българи.

На страница 131 той казва: “Във Византия, а и в другия свят, владеела мисълта, че това царство е просто продължение на онова пропаднало първо българско царство. Защото само такава държава, покрай византийската империя, в тия предели, могла да има царство. За такова становище допринесъл и самият Самуил, който, следвайки духът на своето време, не искал да се нарича другояче.” Едва ли е потребно и тук да напомниме, че първото българско царство не е пропаднало, когато Самуил беше цар. Напротив, то чрез него продължаваше да живее, а пропадна подир неговата смърт, по- точно при наследника му Иван Владислав. Подир това вече настъпи византийското робство над България, в течение приблизително на около 170 години. А в 1186 година излезна на сцената второто българско царство, при което Македония за дълги периоди наново попадаше под своя българска власт.

На страница 135 господин Антоляк ни обяснява и следното: “Самуил трябвало своите наредби да ги заверява с печати. Те били повечето оловни, защото такива употребявали, както се знае, и Симеон, и Петър, Давид, Алузиян и други”. Всички тия царе са български; а и Самуил е следвал техните постъпки дори и при употребата на държавните печати, понеже и той е български цар.

Споменахме по- rope за някои дребни опущения отстрана на г-н Антоляк и за употребата от негова страна на думите “македонски», “македонско”, “македонски народ”. Чрезъ такива дребни грешки историята не може да бъде променена. На някои места подобни неточности предизвикват насмешка, но в нашия случай те съвършенно се изгубват в оня пространен разказ, даден ни от господин Стйепан Антоляк, за походите, битките, завоеванията и напреженията на Самуила като български цар. Може да се каже, че е дал за читателите отлично просветление относно просторното и упорито българско царство при Самуила.

Че няма никаква стойност употребените тук-таме термини “македонско”, “македонски народ”, сами по себе безсмислени, ние няма повече да говорим. Даваме по- надолу думата на гръцкия професор по история Ат. Ангелопулос, който наскоро се обади в том девети на издаваното в Солун научно списание “Балкан Стъдис”. На страници 569 до 564 г. Ангелопулос разглежда две книги, печатани в Скопие през миналата година (1968). Едната носи заглавие “Британски документи за историята на македонския народ”, написана от някой си Христо Андонов Полянски. Във връзка с тая книга гръцкия професор казва:

“Тези избрани британски документи от държавната архива в Лондон са един ценен принос за проучване историята на Гърция, Турция, Сърбия, България и Албания, но една истинска катастрофа за историята на “македонската нация”. Предполага се, че целта на това издание е да представи доказателства за съществуването на “македоска нация” през годините 1797 — 1839 г. Но в излезлите документи не се споменава нито една дума за това (тоест за “македонска нация” — бел. наша). Авторите на тези документи — британски консули, агенти и пътешественици — пишат само за гърци, турци, българи, сърби и албанци и никога за “македонска нация” — “македонски народ” — каквото е заглавието на въпросната книга. Дори и нейният автор признава този факт”.

А като разглежда другата книга, от Кръсте Битоски, под заглавие “Дейността на Пелагонийската Митрополия”, професор Ангелопулос пише:

“Честити повторения отстрана на автора на думите, “македонци”, “македонско население”, “славомакедонци” и прочее, които се отнасят до фиктивните “славомакедонци” от Скопие, исторически са неприемливи и не съществуват. Една терминология, измислена през последните двадесет и пет години в скопската народна република, не може да се съпостави на етнологическата cъщност от историята на един пернод, какъвто е периода от 1878 — 1912 г.; нито пък може да бъде представена под булото на историята”.

Ето защо трябва да заключим с похвала за г-н професор Стйепан Антоляк, че е съумял успешно да се измъкне от капана, който титовци са му поставили, надявайки се, че той ще фалшифицира всеизвестните исторически данни относно българското царство на Самуил; и че ще опровергава — единствено за свое лично компрометиране — всички хърватски историци преди него. Той е успял да покаже това, което е най- неприятно за титовци, а именно, че Самуил е български цар и неговото царство българско.

[Previous] [Next]
[Back to Index]