Quo Vadis, Bulgaria?
(Стр. 45-54)

Преди 19 май сърбоманството разпространяваше една страшна клевета - че македонските организации са виновни, за да не отстъпи Югославия Западните покрайнини и Струмишко на България; че македонските организации са виновни, за да не се освободи Тракия от гръцки и турска власт и да не излезне България на Бялото море. По тая причина се разделяше българският народ и робите под сръбска власт се преследваха като виновници за робството на западните покрайнини и Тракия. Стана превратът от 19 май и почна хайката срещу македонските организации. Какво спечели България от това? Спечели по-тесния и по-здрав обръч, който се създаде около нея. Спечели съветите на Великите сили да направи всичко, за дапремахне подозренията на своите съседи Ромъния, Турция и Гърция. Спечели зависимостта си от Белград, който създаде военни съюзи с всички споменати държави. И не един път Белград вече играе ролята на спасител на българската териториална цялост! Какво нещастно положение за един малък, но храбър и героичен народ, чието оръжие е било увенчано с слава по бойните полета!

Но ще ни попитат: какво искате, война ли да правим с Югославия, за да освобождаваме Македония? Ние държим да има сръбско-българско сближение и то ще стане.

Никой от нас не иска България да се хвърли в военна авантюра. Никой от нас не е против едно почтено сближение между България и Югославия, което държи сметка за суверенитета на двете държави и за интересите на българската нация. Но ние искрено сме подържали и подържаме, че сърбите не желаят сближението на ония начала, на които се жалае от българите. Сърбите подържат изкуствено тия водевилни тържества, гощавки, посрещания и изпращания, с следната цел:

1) Да оставят впечатление в чуждия свят, че между двете държави съществува пълно разбирателство и че всички разделящи ги въпроси са уредени, или ще се уредят по взаимно съгласие. По тоя начин се премахва всякаква възможност за международна намеса било по малцинствения въпрос, било за една мирна териториална ревизия на Ньойския договор за мир, предвиден в чл, 19 от пакта на Обществото на народите. Югославия, заедно с останалите балкански държави, поема задължение да работи за привличането на България и в Балканския пакт, за да гарантира последната и с военна сила днешното статукво на Балканския полуостров.

2) Да се компроментира България пред нейните съседи Ромъния, Турция и Гърция като държава, която, в съюз с Югославия, се стреми към откъсването на територии от поменатите държави. За създаването на такова впечатление в Ромъния, Турция и Гърция допринесоха неразумните приказки на много българи, които често бяха насърчавани от отговорни среди.

3) Да остави впечатление в останалите балкански страни, че тя може да се освободи от сътрудничеството си с тях и да образува славянски фронт на Балканите. По този начин увеличава своята цена и става необходима за Гърция, Турция и Ромъния, които ще бъдат внимателни в отношенията си с Югославия, защото не могат да търпят един славянски блок от двадесет милиона в югоизточна Европа. Друг въпрос е доколко той би бил допуснат от Великите сили.

4) Да остави впечатление в поробените народи на собствената си страна - като хървати, словенци и черногорци - че усилията им за свобода и самостоятелност са вредни за техните интереси, защото България, която води с две прекъсвания самостоятелен живот от 15 века насам, копнее да влезне в границите на Югославия, за да създаде интегрална държава, или най-малко да спечели приятелството на Белград.

5) Да разделят българи от българи. Сърбите знаят, че македонските българи никога няма да се откажат от борбата за своята родна земя. Те знаят, също така, какви чувства ше създаде в тях възприемането на една политика от свободното Царство, което жертвува тяхното отечество.

6) Да убие вярата в македонското население за каквато и да е подкрепа от свободните си братя. На каква подкрепа може да се разчита от тях, когато лица като Софийският владика Стефан публично молят Югославия да помага на България, защото последната била малка и слаба държава? Каква вяра може да остане в македонските българи, когато те виждат, че мимо борбата им за запазване на българското национално име, свободна България търси сръбското приятелство и ги жертвува за това приятелство?

Срещи всичко това Белград не дава абсолютно нищо. Смешно е да се приказва за доброволно отстъпване на територии. Това може да се допуска само от хора, които не са прочели човешката история. Сърбите са решили да не признават съществуването на никакъв елемент в Македония и да постигнат нейната пълна асимилация. И чини ни се, в това отношени те са грубо откровени. За подкрепа на тази наша мисъл ние ще наведем само някои факти:

Нито една от българските делегации, които посещават Югославия, не се допуска в Македония. Обикалят Ниш, Белград, непременно Опленац; обикалят враждебно настроените към сърбите хърватски земи, за да се манифестира “сръбско-българското братство”; отиват в Словения и Черна гора, но на юг от Ристовац не могат да прескочат. Изключение се направи с делегацията на ротариянците и на българските духовници, по визитата на които искаме да се спрем с няколко думи.

От канонична гледна точка отиването на българските митрополити в Охрид и общата служба с сръбския “охридски” владика е едно беззаконие. От национална гледна точка - то е престъпление. Знае се, че при първата окупация на Македония от сръбски войски през 1912-1913 год. те изпъдиха българските владици и с сила обсебиха българските черкви и училища. Охридският владика Борис, също и останалите макед. владици, дойдоха в България. Когато българските войски освободиха Македония през световната война, дядо Борис замина за Охрид, посрешнат най-тържествено о т населението и зае своята епархия. След катастрофата от 1918 година той се прибра отново в България. Светият Синод, назначавайки го за заместник Екзарх в Цариград, или пращайки го в Рилския манастир, където се намира в този момент, винаги го е титлувал Охридски митрополит. Питаме г. г. Стефан: какъв народен интерес и кой черковен закон му позволи да служи с сръбския владика и да го признава за Охридски архиерей?

Сближенските среди в България изпаднаха в възторг от посещението на българските владици в Македония и го изтълкуваха като събитие с голямо значение. Голямото чудо бе, че г.г. Стефан е говорил в черквата в Охрид на български. Има с хас, па да беше говорил на сръбски! Та самото това “чудо” показва, че в Македония сърбите не допускат българска реч и работят за нейното посърбяване. Но има нещо по-сериозно от възторга на сближенците. Негово Високопреосвещенство е говорил на населението да се примири с днешното положение, “да бъде лоялно” към Югославия. А това положение е известно - без български черкви, без български училища. И който го съветва да се примири с това положение, убива волята му за съпротива и фактически го съветва да се обезбългарява. Негово Високосвещенство говори нелепости в Опленац за “краля-обединител” и “краля-рицар”. Същите нелепости произнесе в Белградската катедрала, където служи молебен за здравето на сръбския крал. Какво е приказвал със Стоядинович ние не знаем. Сигурно по това знае нещо повече българското Външно министерство, което трябва да не е особено възхитено от политиката на дядо Стефан. Той чу думите на сръбския патриарх Варнава, българоядеца в Македония, че България не бива и не може да се интересува от Македония. В Скопския вестник “Вардар” от 10 и 11 септ. бяха публикивани две статии (едната статия - “Охридска самостална архиепископия и известни данашни Бугари” - (безсрамно се говореше за “класическия сръбски юг”, разбирай Македония, б.н.) и за “сръбската” Охридска архиепископия). Той получи публична покана от сърбите да се яви с проповеди пред българското общество, за да го изкара от заблудата за съществуването на някаква българска Охридска архиепископия в миналото (г.г. Стефан и неговите другари нямаха достойнството на българските юнаци да не отидат в Югославия. след като в последния час преди тръгването им съобщиха, че техният другар, Неврокопският митрополит Борис, член на определената делегация - представителка на българската черква, не може да замине, защото “неговото заминаване ще направи много тежко впечатление в Белград.” Не беше свидетелство за особено достойнство и обстоятелството, че те бяха допуснати в Югославия след като три години стояха пред портата на сръбската патриаршия и пред вратата на сръбската държава. Отиването на българските владици в Югославия не е чест за българската нация. То бе парад на една суетност, която отдавна е скъсала с изключителната нравственост, примерната скромност и безпределна преданост към своя народ на ония български черковни отци, които бяха хвърляни в Янтра и които туриха основите на българското възраждане.

Българските книги и вестници не се допускат в Югославия, въпреки всички истерични крясъци за “братство” и “пълно разбирателство” и въпреки всички резолюции на пен клубове, лекарски, зъболекарски и др. организации, за опознаване съответната българска и сръбска литература. Вестниците “Утро” и “Мир”, които бяха допуснати за три дни в Скопие, сега са спряни. В Щип, Велес, Прилеп и Битоля има пребити младежи, които са били неблагоразумни да четат български вестник.

С голям шум се оповести на времето откриването на нови три пропусквателни пункта на сръбско-българската граница. Преди всичко, херметическото затваряне на сръбската граница откъм България с телени мрежи, вълчи ями, блокхаузи и пр. е едно варварство в днешните междудържавни отношения, което никъде по света не съществува. Повече от 4,000 клм. граница между Съединените щати и Канада не се охранява от никакъв войник. Има само митнически и паспортни чиновници. Между Югославия и Албания, често се минава без каквито и да са паспортни формалности. Но в България голяма беше радостта, когато сърбите се съгласиха да открият три пропускателни пункта, през които ще може да се минава, след изпълнението на тежките формалности, определени от югославянската легация в София. Ние апелираме към всички честни българи да проверят колко души са минали през тия пунктове и дали българското правителство не обмисля сериозно въпроса за уволнението на персонала при тях, който стои с скръстени ръце. Въпрос е на най-обикновена проверка, която може да се направи от всеки гражданин. Сърбите не пускат пътници през тях и си остават такива, каквито ги познаваме, от когато съществува история за вазимните отношения между сърби и българи. Такива, каквито ги описва вдъхновено Ботев, каквито ги познаваха Любен Каравелов и Раковски.

За откриването на заграбените български черкви и училища и за гарантирането на елементарните национални и граждански права на македонските българи, предвидени в самите договори за малцинствата, излишно е да споменаваме. Затуй отминаваме този въпрос само с две-тро думи.

Сърбите държат жестоко по затворите онези десетки български патриоти от Македония, единствената вина на които е, че са манифестирали открито своята българска национална принадлежност. Константин Ципушев, родом от Радовиш, лежи 18 години в сръбски затвор, 6 години от които в тежки окови. Канд. инженера Димитър Чкатров, родом от гр. Прилеп, лежи 9 години и 8 месеци при най-страшни условия. Тежко болен и в настоящия момент, той е с две счупени ребра, повредено ухо, повредено гърло, разкъсани от безчовечен побой крака, само защото не е искал да подпише декларация, че е сърбин и че осъжда борбата за свобода на своето отечество. Затворите на Битоля, Скопйе, Ниш, Сремска Митровица, Леша глава и др. сръбски градове познават писъците на македонските страдалци, издавани от побоищата в същия момент, когато се лее шампанско и се разправят приказки за сръбско-българско сближение.

Фактическият председател на сръбската юнашка организация - Гангъл, при посещението на югославянските соколи в София през 1935 г., писа в юбилейния брой на организацията “Юнак”, в която не пропустна да спомене, че сърби и българи трябва да живеят в братство при днешните си граници. Всеки бил задоволен и нямало защо двата славянски народи да влошават отношенията си с претенции над днешните сръбски или български земи. Колко любвеобилни са сърбите за момента, стига българите да забравят Македония и Западните покрайнини, и окончателно да се дезинтересират от тях! Казваме за момента, защото по-късно ще се яви Искърски въпрос и нуждата да се присъединяват други “сръбски” земи към “майката-отечество”.

В един разговор между министър-председателя Стоядинович и бившия български пълномощен министър в Белград Казасов, Стоядинович открито е заявил, че българите трябва да престанат да се интересуват от Македония. Той се е изказал в следния смисъл: Македония е сръбска и сръбска ще си остане. Ако поведението на хърватите продължава да е така непримиримо и отрицателно, както досега, ние можем да се решим на ампутация на Хърватско (идеята на крал Александра, за която говори покойният Светозар Прибичевич в книгата си “Диктатурата на крал Александър”). Но от Македония никога не ще се откажем.

Надяваме се, че този разговор е съобщен на българското правителство. Стоядинович, от своя страна, го е протелеграфирал на сръбските пълномощни министри за сведение. Фактът е абсолютно сигурен и ние го знаем от един от тия източници.

Сърбите искат от България да се откаже от Македония, да не мисли за нея. Ще се намери ли българско правителство, което да направи това? Или се е намерило подобно правителство, което е консумирало вече тази национална измяна?

Сърбите гледат на България като на стражар, който трябва да стои с пушка при нозе и да пази спокойствието на своята съседка от най-невинната проява на македонските българи. В-к “Обзор” поместил с разрешение на цензурата няколко статии, неблагоприятни за сръбската асимилаторска политика. Легацията им в София протестира и българското правителство с готовност удовлетворява сръбското желание. На края на Илинденското утро, дадено в Военния клуб, хорът изпява и публиката подема ентусиазирано “Изгрей зора на свободата”. На другия ден има сръбска нота и председателя на Илинден е викан три пъти в Дирекцията на полицията да дава обяснение за изпяването на македонския марш. Жорж Десбон ше идва в София и предварително викат в Дирекцията Дрангов, Чкатров, Монев, Развигоров, Коларов и др. и им искат писмена декларация, че не ще се направи нищо, което може да дразни сърбите и че речите ще бъдат в “духа на официалната българска политика”, прегледани предварително от полицията. Разбира се, споменатите лица отказали да подпишат исканата декларация. Минал някой по своя инициатива нелегално границата. Без нота, без каквито и да е обяснения, сърбите отзовават от София своя пълномощен министър и го държат в Белград. Сръбски полицаи идват в София и произвеждат анкета за минаването на въпросното лице. Ние не се съмняваме, че българск. власти ще отрекат изнесеното от нас, защото скандала е неизмерим. Знае се, че през 1914 г., след убийството на австро-унгарския престолонаследник и неговата съпруга, сръбското правителство прие всички точки на австро-унгарския ултиматум, с изключение на една - то не се съгласи да допусне австрийски чиновници в Сърбия, за да произвеждат анкета по станалите убийства в Сараево. Всички смятаха и смятат, че това би било най-грубо нарушение на държавния суверенитет на Сърбия и тя бе в правото си да го отхвърли. С България не е така. Сръбски полицаи пристигат и си вършат своята работа. Но има и цензура и никой нищо не знае, никой нищо не казва. Всичко се върши с мълчание и в тъмнина, за да не внася никакъв елемент на недоразумение. От най-голямото до най-малкото място в България се знае, че подкупничеството с сръбски динари свърши своето разрушително дело сред народа. Министерския съвет взе решение за спиране на “Камбана”, защото се издава със средствата “на една чужда държава” (разбирай Югославия, б.н.). Дирекцията на полицията знае, че Лазар Поповски получава сръбски пари, но нищо не може да му направи. Малко след спирането на “Камбана”, същия Поповски почва да издава “Нова Камбана”. През 1935 г. правителството на генерал Златев интернира в остров “Св. Анастасия” при Бургас следните лица: Проф. Ал. Цанков, бивш министър-председател; Кимон Георгиев, бивш министър-председател; Христо Стоянов, бивш министър в правителството на Ал. Стамболийски и емигрант в Сърбия; Влад. Начев, бивш директор на полицията; Никола Кямилев, бивш народен представител и Дим. Порков, запасен полковник. В един разговор на острова закачат Христо Стоянова за сръбските динари, които е получавал. Той не отрича това (па и как ще отрече, когато в Министерството на външните работи в София съществуват документи за получаваните динари) и допълва, посочвайки към Кимон Георгиев и Владимир Начев: “За жалост, тези сега ни изместиха.” Двамата са предпочели да отминат с мълчание публичното признание, направено от Хр. Стоянова.* [* При едно посещение на Данаил Крапчев, директор на в-к “Зора”, в сръбското консулство в София, Цветан Джорджевич, заведующ сръбския шпионаж в България, казва цинично на Крапчев: “Знаете ли в тази каса колко български съвести са затворени?”]

Дамян Велчев бе съпроводен от полковник от сръбския генерален шаб до границата, където стоя два дни в сръбския пост, за да мине в България и да прави преврати. От Кюстендилско и другите погранични места сърбите са успели да вземат десетки български младежи, на които са отпуснали степендии за следване в сръбските средни и висши учебни заведения. Случайно ли се върши това? - България е повалена и безпомощна пред сръбския пристъп, койте е раздрусал от основи самото нейно съществуване. В нея като че ли всичко се е примирило с днешното унизително положение. В нея няма гордото достойнство на бедняка, който отминава с презрение натруфения богаташ,, защото той е разбойник, укичен с заграбени и откраднати скъпоценности. Нейното лице не се черви от отвращение, когато минава край убиеца на хиляди българи и бърза да му подаде ръка, за да стисне червената яка на онзи, който ръководи нейното погубване, България е по-зле от всички държави, които загубиха войната през 1918 год. За нещастие, тя е втора след Албания на Балканския полуостров.

Но вечно ли ще бъде така? - Ние не вярваме. Ние имаме дълбоката вяра, че България ше изживее с успех тази жестока болест, която може да донесе нейната смърт. Но затова е необходимо да се тури край на политиката на унижения и на преследване на българските националистически сили. Край на политиката, която облича България в дрехите на пандурин в собствената си територия. Края на всичко онова, което къса свещената връзка между нея и поробените българи. Ония, които са наклонни постоянно да обръщат погледите си към запад, нека почерпят от сърбите следната поука: когато Сърбия беше нищожна държава, от два и половина милиона на Балканския полуостров, сръбските офицери удряха по масите в Белград и викаха: “Пикемо белу кафу у Беч” - “Ше пием бяло кафе в Виена”. От Гарашанин до днес те възприеха като свещено начало една програма за национално обединение, от която не отстъпиха никога. Никога не се отказаха от земите, които смятаха, че са национално техни. За Македония, за една чужда страна, която има голямо икономическо значение за тях, сърбите предпочетоха през 1915 г. да загубят цялата си земя и да отидат в Корфу, но да не направят никакви отстъпки на България. Как може България да се отказва от Македония и да се отдава на онова срамно преследване на македонските българи в Царството, което наблюдаваме от 19 май насам?

“Но няма защо да търсим чужди примери, за да укрепим българската вяра в себе си. Културната и военна история на българската нация разкрива блестящи страници на подвиг и величие, които могат да възгордеят всяко сърце. Нека в България престанат да обучават децата си, че тя е малка, слаба и немощна, че тя се нуждае от подкрепата на своите съседи, които са големи, силни и щастливи. Ще дойде ден, когато и България ше бъде силна и щастлива. Но за това е нужна работа и пазене на националното достойнство. Хранейки почит към добродетелите и културните придобивки на другите народи, нека никой българин не се срамува от добродетелите на собствения си народ. Този корав, и храбър народ, е достоен за по-добро бъдеще”. Това са думите на един достоен български общественик до негов приятел в Америка.

Що се отнася до поробеното македонски население и до македонската емиграция от целия свят може с положителност да се каже, че те ще продължат борбата. Ще я продължат с всички средства и по всички пътища, които им налага положението на Македония и които им посочва правото и човешката история. В тая борба те не са изолирани, не са единствени. В нея те вървят рамо до рамо с братския хърватски народ и с всички останали онеправдани народи, които отхвърлят днешните срамни договори за мир. В нея те разчитат на широката подкрепа на еднокръвния и еднороден български народ, изворите за дух на когото са били винаго край бреговете на Вардар, Струма и Места. В жилите на днешното македонско поколение тече същата кръв, която течеше в жилите на онези, които създадоха “Илинден”, “Ножот” и хиляди други имена, които греят в душата на всеки син на героична Македония. Ние сме братя на Владо Черноземски, на Мара Бунева и Екатерина Симидчиева, на Орцето и Методи Патчев и на оная безкрайна фаланга от храбри борци, които загинаха славно в борбата. Ние имаме пълното съзнание за нашето право и за нашия човешки и национален дълг. Македония не ще се забрави. Свещената земя на Св. св. Кирил и Методий, на Отца Паисия и Св. Климента, на Братя Миладинови и Пейчинович, не ще бъде изоставена. Който от нас е изморен от тежкия път, по който вървим - нека си почине; който може да спи в тая бурна нощ, която иска да погуби нашия народ - нека спи. Всичко будно, всичко живо и всичко съзнателно държи високо знамето на своето окървавено Отечество и ще работи. Ще работи с всички сили ио енергия, с пълна готовност за жертви, докато Македония извоюва своята свобода и независимост. Това е наш дълг и ние ще го изпълним до край.
 
[Previous] [Back to Quo Vadis.. Page]