Звенарите най-малко злоупотребяваха и с така наречените македонски убийства. Не един път бе изтъквано досега, че македонците най-добре разбираха грамадната вреда от тия убийства за българската държава и за македонското освободително движение. Убийствата в България правеха страшни разрушения в поробеното население, което искаше да види всичките си синове обединени, с насочени усилия срещу непосредствения враг на Македония. Убийствата оставяха тягостно впечатление в чуждия свят, който виждаше в тях една израждане на македонската борба. Приятели-чужденци стоеха безпомощни пред проливаната кръв на македонски българи. Убийствата правеха същото впечатление и сред българското общество, което постепенно отдалечаваше своите симпатии от справедливата кауза на поробените македонски българи. И понеже пакостта за движението на тия българи беше очевидно голяма, тя бяха първите, които нежелаеха взаимни убийства и страдаха най-болезнно от тях. И македонските организации положиха всички усилия, за да спрат тия толкова нежелани кървави расправии. Но, въпреки това, те продължиха дълго и отнеха живота на много доблестни македонски синове. На какво се дължеше това? Водителите на македонските организации толкова ли бяха обезумели, че не виждаха трагедията, която се разиграваше за сметка на тяхното отечество? Ние отговаряхме тогава, отговаряме и днес още с по-голяма сила на така поставените въпроси. Убийствата в България бяха изкуствено подържани от Белградското правителство и от сърбоманските среди в българската държава. Те се насърчаваха, за да може, чрез впечатленията от тях, да се унищожи кредите на самото движение. Те се засилваха, за да могат да се унищожат самите македонски организации. Водителите на последните схващаха това отлично, но тя бяха поставени в трагичната невъзможност да не могат да се откажат от наложената борба, която беше борба за самосъхранение на самите организации. Който говори за “македонски” убийства, той манифестира само неразбиране на истинските причини за тия убийства. Македонските организации не бяха разделени и те не се преследваха взаимно с нож в ръка. Те бяха единни и се бореха за своето запазване от револверите на богато платените сръбски оръжия, които намираха безрезервна подкрепа и на известни български обществени среди. За Белград беше важно да се унищожи македонското движение, защото то целеше откъсването на несръбски земи, които се намираха в границите на Югославия; неговият пример бе последван и от други народи, които се бореха за отделянето от Югославия на своята поробена земя; то упражняваше неотразимо влияние и над българското обществено мнение, което не се подаваше на приспивната песен на сръбската сирена. И той направи всичко, за да пренесе фронта на борбата в София и по останалите части на България. За всеки добросъвестен човек е известно, че македонските организации бяха единни. Моралният фронт между Вътрешната македонска организация, Съюзът на Илинденските дружества, Съюзът на Македонските братства в България, Съюзът на македонската младеж, Съюзът на македонските студентски дружества в чужбина, Съюзът на македонските женски организации, Македонската парламентарна група, Съюзът на македонските политически организации в Съединените щати и Канада, Задругата на македонските девойки - моралният фронт на всички тези стотици организации беше общ. Срещу тях упорствуваха с години наред шепа продажници, които откраднаха името на един загинал генерал, нямащ нищо общо с тях, за когото македонските организации никога не казваха че е бил сръбски агент. Той загина през 1928 год. поради вътрешни недоразумения в ВМРО и като съучастник в подлото убийство на пресъздателя на същата организация - Тодор Александров. На какво се дължеше това упорство на въпросната групичка продажници, след като всички конгреси на току що изброените стотици организации ги осъдиха като изменници и порицаха тяхната дейност? - То се дължеше изключително на широката материална и морална подкрепа, която има даваше Белград чрез своите агенти в България. В известна степен то се дължеше и на страшното партизанско късогледство на българските правителства. Защото, когато правителството на Мушанов се опита да вземе малко по-енергични мерки в връзка с “македонските убийства” през лятото на 1933 г., убийствата престанаха сами по себе си. Една година преди 19 май не стана никакво убийство, измениците загубиха всякакво значение, а македонските организации продължиха спокойно своята работа.
Трябваше да стане преврат в България през 1934 г., за да се види от всички добросъвестни люде правотата на македонската теза. Звенари, пладняри и техните вулгарни оръдия подържаха, че македонската емиграция в България е морално с ВМРО, защото последната упражнява терор над нея. Дойде правителство в България, което насочи оръжието на държавата срещу македонската емиграция. Но тя остана непоклатима на позицията, на която стоеше по-рано. Звенари, пладняри и техните вулгарни оръдия подържаха, че милионите на ВМРО държат емиграцията с материални облаги и подкупи. Дойде правителство в България, което конфискува тези милиони. Емиграцията остана неизменна на своя пост, като отделяше от скромните си средства за стотиците затворени, или интернирани македонски дейци. Звенари, пладняри и техните вулгарни оръдия подържаха, че властта в Българи крепи ВМРО, а от там и емиграцията върви с нея. Доде правителство в България, което подгони намиращите се в България членове на ВМРО, разтури македонските легални организации и се постави всецяло в услуга на измяната. Емиграцията остана там, където беше по-рано.
Но 19 май посочи публично и една истина, която умело се прикриваше дотогава: че разликата между групата продажници, която се титулуваше “македонска организация”, звенари и пладняри няма; че тяхната обща цел бе разтурянето на македонските организации и че причините за “македонските убийства” се крият изключително в тях.
Правителството от 19 май дойде на власт чрез преврат и се подържаше от офицерската лига. То заяви, че в отношенията си към българските граждани ще бъде еднакво и безпрострастно; че ще бди за изпълнението на законите в страната - след като то се роди в беззаконие - и ще въстанови “суверенитета на държавата в цялата й територия”.
Ние не се съмняваме, че болшинството от офицерството вярваше искрено, че тъкмо такава политика ще бъде възприета и по отношение на македонската емиграция. Но звенарите вършеха онова, което отдавна бяха замислили. За тях беше важно да се унищожи македонското освободително движение и в това направление насочиха всички сили на държавата. По-късно ние ще дадем подробности и по този въпрос. За сега искаме да изтъкнем само следното: в момента, когато новата власт поде невиждана хайка срещу водачите и членовете на македонските организации, привържениците на така наречената протогеровистка организация бяха нейните галени деца. Скандалът беше толкова голям, щото сам генерал Златев, който безрасъдно им даде властта, заяви в публичната си реч от 24 февруарий 1935 година:
“ С точка 14-та от манифеста на 19 май се целеше разтурването на Вътрешната македонска революционна организация и въдворяването на държавната власт върху цялата територия на Царството. По тоя пункт армията изпълни напълно възложената й от правителството задача с такт, умение и предвидливост (доколко това твърдение отговаря на истината - ще видим по-късно - Б.Н.). Резултатите бяха пълни и неочаквани от гражданството и при това без да се пролее нито една капка българска кръв (и по това ще говорим после - Б.Н.). Нарежданията и мерките на военната власт бяха еднакви, както спрямо едното, така и спрямо другото крило на тая организация.Оставаме настрана неточността на думите на генерала за “крила” в Македонската революционна организация. Той плаща данък на невежеството, което съществува по тоя въпрос не само в него. Важно е онова, което изнася за отношението на новата власт в лицето на звенарите към така наречените протогеровисти. Ние още тук искаме да дадем следното изяснение за протогеровистите: те за нас не представляват никакъв интерес, защото винаги са били вулгарни оръдия в ръцете на държави и среди, които се бореха и се борят срещу Мак. революционна организация. И ако напоследък сме принудено да споменеме тяхното име, то е за да дадем характеристика именно на ония среди, коити си послужиха с тях, които разстроиха държавата, заблудиха известна част от офицерството и го насочиха към деяния от противонационално естество. Ние искаме да изясним още, че генералът и неговите колеги конспиратори късно разбраха една истина, която отдавна се сочеше от македонските общественици. Чудно ли бе, че Дамян Велчев, Кимон Георгиев, Петко Пенчев, Владимир Начев и пр., въоръжаваха протогеровистките групи, даваха им автомобили, полицейски лични карти, пращаха го в Лом да уреждат убийството на “арестуваните михайловисти”, слизаха в Петричкия окръг, за да вършат издевателства, когато между тях и протогеровистите нямаше никаква разлика? Кой от вас, господин генерал, помисли сериозно върху многобройните данни, които непрекъснато изнасяха вестниците “Македония” и “Свобода или смърт” за зловещата роля на звенарите в връзка с “македонските” убийства? Кой от вас следеше сръбските вестници, за да види изключителната обич, която проявяваха сърбите към тези “македонски революционери”, които употребяваха своите куршуми безпогрешно в защита на врага, срещу истинските борци за освобождение на нашето нещастно отечество? Та сърбите не могат да забравят и в този момент грамадните услуги, които тези “революционери” за направили на Сърбия. Белградският в. “Политика” от 6 октомврий 1935 г., в връзка с разкрития заговор на Дамян Велчев, писа: “Нима случайно се намират в затвора всички онези български политици и обществени ратници, които са работили (“кои су се залагали”) за сближението с нас? В затвора са верните привърженици на покойния Александър Стамболийски, в затвора са звенарите, а с тях и всички ония протогеровисти, които осъдиха “злочиначку акциу” на Иван Михайлов и открито се изясниха за сближението на двата братски народа. По всичко изглежда, че днешната власт не може да прости на земледелците от групата “Пладне”, че те първи унищожиха моралния престиж на ВМРО, с своята решителна борба срещу Иван Михайлов. Тя не може да прости на Дамян Велчев и Кимон Георгиев, че след поемането на управлението на 19 май мин. година, с един удар унищожиха, без проливане на кръв, тая фамозна организация. Властта на може да прости и на протогеровистите, защото с своята борба срещу Иван Минайлов, те осуетяваха неговата дейност, насочена срещу Югославия” (к.н.). Каква трогателна признателност за услугите, правено на Югославия от “македонски революционери”, които с своята “революционна” дейност в продължение на редица години, не дадоха нито една жертва срещу врага...Обаче, след саморазтурянето на протогеровисткото крило, привържениците на последното се оставиха на свобода и почнаха да проявяват дейност и активност, които бяха забранени на членовете от другото крило. Нещо повече, на тях се позволи носене на оръжие, даваше им се такова, отделни личности се назначаваха на служба, отпущаха им се държавни автомобили и с открити листове почнаха да се явяват ту в Лом, около помещенията на арестуваните михайловисти, ту в Петричко, Св. Врачко и Неврокопско, за формиране и възобновяване на уж разтурената протогеровистка организация (к.н.) Дойде се до положение, че самозабравили е функционери от тая група почнаха да вадят пистолети из софийските локали, да ги насочват срещу органи на полицейската и военна власт и да ги заплашват с убийства и разни дързости. До живяхме да видим спасените от гонене и преследване от хората на едното крило, да вадят пистолети и псуват своите спасители в лицето на армията и полицейската стража”.
19 май бе общо дело на звенари, пладняри и протогеровисти, затуй новата власт не можеше да се раздели от протогеровистите. Напротив, тя им даде отговорни места в иерархията на държавата. Георги Кулишев стана идеолог на “новата държава”, най-близкия съветник на Ким. Георгиев, с когото не могат да се разделят и в този момент. Найден Малеев, бивш пунктов началник на протогеровистите в София, стана началник на административния отдел при Дирекцията на полицията. Десетки техни момчета станаха полицейски агенти, а някои по-интелигентни от тях - “обновители” на България. Редакцията на “Революционен лист” се прехвърли в редакцията на “Нови дни”. Езикът на “Революционен лист” стана език на новия орган на правителството, или на “Черни дни”, както го наричаше емиграцията. Препоръчителните бележки на протогеровистките големци бяха достатъчна атестация за заемане на деликатни служби. Същото значение имаха и бележките на Лазап Поповски, за когото с право може да се каже - както пише в брошурата си “Балканикус” - на кого още не е станал шпионин. Занизаха се “разкрития за убийствата, вършени от михайловистите”, за да се хвърлят по затворите стотици работници на македонското революционно и легално движение, скромни изпълнители на своя национален дълг. “Безпристрастната” власт, обаче, не се заинтересува да потърси отговорност за убийствата на Йордан Гюрков - запасен капитан от бъл. армия и голям македонски революционер и общественик; Димитър Михайлов - председател на Македонския национален комитет, лектор по старо гръцки език, бивш чиновник в Българската Екзархия; Симеон Евтимов, блестящ журналист, който работи в Женева с неоценими резултати за българската кауза; Атанас Михайлов, бивш гиманзиален учител, доказан български родолюбец; Щерю Божинов, запасен капитан от бъл. армия, с 16 рани от освободителните войни; за убийствата на Накашев, на Пандил Шишков, на Ване Параспура, Нанчо Витларов и пр. и пр., които бяха покосени от сръбски куршуми в територията на българското царство. Кой и защо покри с забрава тия убийства, когато военните съдилища в България се надпреварваха да четат смъртни присъди над Иван Михайлов, Владимир Куртев, Жоро Настев и останалите техни другари? Отговорът на тези въпроси за нас е ясен: звенарите не можеха да потърсят отговорности за тия убийства от протогеровистите, защото те бяха общо дело на едните и другите. Едните бяха вулгарните изпълнители, другите стояха зад тях. И ако трябваше да се търсят интелектуалните виновници за посегателството върху толкова много доказани български родолюбци, тия виновници шяха да се намерят в кабинета на министър-председателя, в кабинета на директора на полицията и пр. и пр. Известна е яростта, с която се нахвърлил директорът на полицията Вл. Начев върху г-жа Мара Божинова, съпруга на покойния Щерю Божинов, когато тя отишла да пита що става с убийците на покойния й мъж. “Госпожо, оставете това, не чоплете стари рани”. Госпожо, оставете спокойна българската полиция да търси убийците на Михо Пундев и да арестува македонските патриоти. Вие сте отишли да търсите интелектуалните убийци на Вашия мъж в собствения им кабинет. Същото неблагоразумие са проявили бащата на Йордан Гюрков и съпругата на покойния Симеон Евтимов. И те са подали заявления, с които са посочили някои от убийците на техните скъпи покойници. И за тях резултатът е същият и то по причини, които посочихме в предидущите редове.
Но, нека сега видим деянията на 19 майското правителство срещу македонското освободително движение и неговите представители в България, за да дадеме косвен отговор и на твърдението на генерал Златев, че “Армията изпълни възложената й от правителството задача с такт, умение и предвидливост ... без да се даде нито един вистрел, нито една жертва, без да се пролее нито една капка българска кръв”. Българското обшество и до този момент живее с заблуди по този въпрос, поради мрака, който виси над България с наложената цензура. За да не бъдем голословни, ние ще се задоволим с изнасянето на редица факти, истиността на които може да се провери от всекиго. Фактите са по-красноречиви от всяка заблуда, защото те са елементите на истината. А истината е следната:
Още в първите дни след извършения преврат през 1934 г., властта на България
респективно някои лица от военния съюз, както и Дамян Велчев, Кимон Георгиев,
Каракулаков и Вл. Наев, които представляваха истинското правителство, дадоха
своите разпореждания за фактическото поставяне на македонските българи
вън от законите на страната. В скоро време в Петричкия окръг се освети
системата на кърджалийското насилие, когато свободно се разполагаше
с живота, честта и имота на мирните граждани. Спомена за сръбската “дозвола”
възкръсна за населението от този край на България. Никой не можеше да напуска
града или селото освен в определеното време и то с позволение от органите
на властта. Никой не трябваше да споменава името Македония и борбата за
нейното освобождение. Знамената на македонските младежки организации се
късаха; портретите на загинали македонски революционери се сваляха и унищожаваха;
името на македонската героиня майка беше изложено на поругание*. [*Тогавашният
полковник от българската армия Антон Трънка, началник на гарнизона в Разлог,
пращайки войниците от ротата на поручик Бънтарски, за да заловят Гьошо
Христов, неговите другари и пазения от тях Симеон Кавракиров, им е казал:
“Стреляйте на месо без предупреждение. Аз искам главите им, а не арестанти”]
Фирмата на редакцията на излизащия в Горна Джумая вестник “Македонско огнище”
беше променена на “Българско огнище”. Най-голяма обида за сръбските управници
е да споменеш името Македония, зашото то е име на прекрасна българска земя,
кояте е вървела през векове неделима в духовния живот на своите сестри
Мизия, Тракия и Добруджа. Това славно историческо име се опитаха да премахнат
органи на българската власт, които се отдадоха на насилия, побоища, убийства.
Ние ще дадем тук малък списък на лицата, върху които бяха извършени издевателства,
както и на лицта, които са ги вършели по различните околии в Петричкия
окръг и Кюстендилско:
[Previous] [Next]