Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968

Въстанието в спомените на участници в борбата
(Подбрали и редактирали: Тодор Браянов и Илия Славков)
 

БУНАРХИСАРСКИ РАЙОН:

2. СПОМЕНИ НА ДИМИТЪР ТАШЕВ
Величко-Бунархисарски подвойвода
 

Роден съм на 13 март 1874 г. в с. Колибите, Бунархисарско. Свърших първоначално училище в родното ми село, а първия клас — в гр. Бунархисар.

Селото ни бе чисто българско. След Руско-турската война (1877/78) около него се заселиха мухаджири (турски бежанци), които заеха и от нашето село две землища — „Гелен” и „Мандрица”. Държавата не даде обезщетение на съселяните ми, както и на баща ми, от когото заграбиха къшлата му за овце с 15 декара място. Цели 12 години селото ни води дело за заграбените му земи, ала нищо не спечели. Баща ми от своя страна води дело за къшлата, но и то свърши без успех.

По нашите хубави пасища слизаха зимно време овце дори от Средна гора. Панагюрските овцевъди Хаджи Деянови и Манови, Пенчо Хаджидеянов, 18-годишен левент, разказваха ми често за Априлското въстание, за Бенковски, за баташкото клане. Това бяха първите ми уроци по българска история. За нея нищо не се учеше в училището. Уроците на младия овчар от свободна България пробудиха в мене патриотическо чувство и настроиха борчески спрямо турците.

В селото ни идваха турци и от околните три села: Иванкьой, Мандрица и Караагач. Те се напиваха и правеха скандали. Един ден синовете на Хасан Бюрюлджеоглу сечеха в селската ни кория дърва. С двама още другари набихме ги и ги изпратихме в Иванкьой.

В 1895 г. се ожених в с. Каваклия и заживях в това село, срещах се често с лозенградските учители и най-първо с Павел Генадиев, който беше учител в Лозенград през 1895/96 г. Учителите ми даваха да чета вестниците „Странджа” и „Независима Македония”, но за революционна организация и дума не ми отваряха.

През 1897/98 г. в Каваклия бе учител Костадин Благоев от с. Ракита, Леринско, изпратен в нашия край за революционното дело. Благоев ми говореше за лошото положение на българите в Македония и че затова имало тайна революционна организация и ми откри съществуването на революционна организация в нашия край, на която ме направи член, като ме закле.

375
 

Това беше през зимата на 1897 г. В Каваклия имаше и други посветени, ала не ги знаех, както и те не знаеха мене. Организацията бе още в зародиша си. Членски вноски нямаше. Каквото имаше да кажа или да узная, казвах го и го узнавах лично от Благоев. Той бе съединителното звено на неизвестните помежду си посветени каваклии. Дейността му обаче се простираше и в това село. Той ходеше ноще до Енимахле, Докузюк и на ранина се връщаше.

След Великден 1898 г. с него отидохме на панаира „Балаклия” в с. Яна, Бунархисарско. Там имаше български учители, ала черквата беше обща с гърците. Благоев и аз подтикнахме българите да издигнат своя черква. Всички се въодушевиха. Още същия ден образувахме отделен панаир от гърците. С възхищение Атанас Касъров подари 10 декара място за построяване манастир за български „Балаклия”.

През май, същата година, се помина баща ми. Трябваше да се върна в Колибите. Благоев на изпращане ми откри, че по делото мога да говоря с Иван Граматиков Котков, пръв български учител в родното ми село.

През есента на 1898 г. по свой почин в Колибите образувахме комитет. Председател бе Котко, касиер — аз, а членове 7—8 мои съселяни.

Първата изпълнена задача на комитета ни беше отиването ми с Котков в с. Садъкьой, дето предумахме българите да се откажат от патриаршията. След това турихме нов ред в квартируването на турските чиновници, които идеха в селото ни по работа. Един ден, като се върнах от Бунархисар, заварих в обора ни коня на един офицер; отвързах коня му и изпратих госта да спи в хана. Така се тури началото на новия ред: турските чиновници да спят по дюкяните вместо в къщите ни.

От дни на ред борческият дух в комитета ни растеше. Всички горяхме от желание да се видим въоръжени. С брат ми Стоян дадохме на Благоев по два наполеона; с тях той ни достави от България по един револвер система „Тюфекчиев”.

През 1899 г. ходих един-два пъти в Лозенград на среща с Лазар Маджаров. Той ми каза „да гледаме повече хора да се запишат”. И наистина, нашият комитет усили агитацията си, посвети още сигурни хора и почна да събира месечно членски ввдс от 10, 12, 15 и 20 гроша. С това разширение то стана главно дружество в Бунархисарско до Керемидчиоглувата афера.

376
 

Първите му членове, освен Котков и мене, бяха: брат ми Стоян, Кирязи Домов, Димитър Стоянов касапина, Стоян Димитров Касабов и брат му Ташо, Янко Стамов и свещеник Андрея Ж. Домусчиев (от Бунархисар).

Комитетът ни простря дейността си и вън от нашето село. Аз посветих и заклех няколко души от Бунархисар. Председателят ни Котков пък посвети повече хора, защото не беше вече учител, а комисионер на житари-търговци от Люлебургас и имаше възможност да обикаля селата повечко и покрай частната си работа да посвещава незабелязано.

Все по това време искаха от дружеството ни сведения за броя на селата по народности чак до гара Муратлий. И тия сведения събра Котков, като комисионер, незабелязано.

На Кръстовден ставаше сбор в лозята на Бунархисар. В 1899 г. ходих и аз. Там за пръв път се срещнах с главния учител Христо Настев. Той ми откри, че е изпратен за ръководител на Бунархисарския революционен район.

В 1900 г. комитетът ни получи писмо от Настев, в което съобщаваше, че на Великден в селото ни ще дойдат Гоце Делчев, Маджаров и Стоян Лазов. Не знам защо не дойдоха, а бях приготвил всичко за посрещането им.

На Св. Георги — 23 април 1900 г. — в Бунархисар имаше сбор. От Лозенград дойдоха на екскурзия всички ученици начело с учителите си Димитър Груев и Яни Читаков, Илия Тошев, Иван Каиков и др. Екскурзията беше устроена с цел да се даде представление в Бунархисар в полза на комитетската каса и да се запознаят ръководителите на организацията в двата района. След представлението има обща сдеща. Там се запознах с Тодор Шишманов, изпратен отгоре да обиколи селата, като търговец уж, и да основе навсякъде комитети. Груев и Читаков посъветваха събраните да увеличат броя на организираните и да ходят по други села, в които още няма организация ,за да се създаде такава.

Понеже на тая районна среща имаше хора от повечето села, наскоро се основаха и в тях дружества. Околийският им център бе Бунархисар, а организираните села — Яна, Чонгара, Колибите, Урумбеглия, Курудере, Пенека и Серген. Във всяко от тях имаше до 20 души най-много организирани. В града организираните бяха по-много.

На 2 май 1900 г., след отпуск църква, видях турчина Ахмедаа бол-гьотлу от с. Мандрица, той се славеше като пехливанин. Оре нивата на съселянина ми Никола Андреев. Веднага извиках Котков и Кирязи Димов, за да изпъдим турчина

377
 

от нивата. На предложението ни да си отиде, той отговори с брадва в ръце: „Или ще ме убиете, или аз ще убия някого от вас.” Борбата започна. Повалихме го на земята, набихме го и го оставихме в безсъзнание. Котков и аз избягахме.

На 3 май в селото ни дойде стража от Бунархисар и ни арестува. Ахмедаа пък, когото неговите съседи бяха дигнали от нивата на кола, отведоха на лечение в Лозенградската болница.

Щом стигнахме в Бунархисарския затвор, Настев изпрати в Лозенград Христо Казаков, да пита гръцкия лекар Костади Керемидчиоглу дали ще оздравее Ахмедаа или не, та съобразно отговора устрои или не нашето бягство, като ни карат от Бунархисар за Лозенград.

Още преди да се върне Казаков, поведоха ни за окръжния град. По пътя, до турското село Манастирдере, срещнахме куриера. Той ни съобщи, че болният няма да умре; следователно нямаше защо да бягаме от ръцете на властта.

В Лозенград учителите Груев и Читаков настояха пред мютесариф-муавини Даскалов да се застъпи за освобождението ни. Казахме му, че сме добри българи и членове на организацията, поради което той трябва да настои за освобождението ни, за да не би от побой да издадем самата организация. Муавинът се изплаши от тия думи и каза: „Такива думи тука не може да се говорят, останете.” Даскалов не ни освободи. Затова ние сами отидохме при Керемидчиоглу да се осведомим лично за болния. Лекарят ни каза, че до 10 дни болният е в опасност, та трябва да сме задържани. Същевременна обаче той ни успокои, че като председател на лекарите за консулт, ще даде за нас благоприятен рапорт дори и да умре Ахмедаа.

На 6 май бяхме вече на временен затвор. Още първия ден, щом пуснаха затворниците, в двора на затвора се срещнахме със Стоян Петров и другарите му Тодор и Наден. Като българи, скоро се сближихме и разкрихме за какво сме затворени. [1]

Ст. Петров се ползуваше с обичта и почита на всички затворници. Той ги учеше на четмо и писмо, за което го наричаха „даскала”. И властта дори го уважаваше. Петров използуваше това положение и устройваше срещи между бълга-
 

1. Стоян Петров от М. Търново, бъдещият воевода при Преображенското въстание.

378
 

рите от разните кауши. На 11 май напр., денят на Кирил и Методий, се събрахме всички.

Ст, Петров и в затвора агитираше за делото. Затова, който българин попаднеше в него, излизаше комита.

Докато бяхме задържани, стигна присъдата на Петров и двамата му другари. Осъдени бяха по над 5 години, от които бяха излежали вече три. Съгласно тогавашната практика, след прочитане присъдата им, окачиха я на вратовете им и ги разведоха на показ из града.

На 20 май, поради оздравяването на Ахмедаа, тримата затворници бяхме освободени от затвора.

Към 10 юни 1900 г. един куриер от Бунархисар дойде в селото ни и съобщи да приготвим храна и куриер за 6 души нелегални, които отиват за Родосто. Обаче те не минаха през Колибите, а отишли направо за Родосто с куриера Ставри Янев от Бунархисар. На връщане те престояли два дни в бащината ми къща. По това време от Каваклия бе дошъл по своя работа Илия Митошев. Той отведе по нареждане на Хр. Настев в родното си село нелегалните заедно с бунархисарските учители Димитър Спиров и Станко Шопов. От Каваклия, след като лежали една нощ и един ден у Димитър Шопов, нелегалните отишли в околността на с. Раклица, дето заловиха лекаря Керемидчиоглу; с това деяние те създадоха тема, наречена Керемидчиоглува афера, която откри нишките на цялата организация и прогони преждевременно много легални членове.

3а да не попадна в ръцете на властта, избягах в България заедно с Котков, брат ми Стоян, Кирязи Димов, Димитър Дерменджиоглу, Яни Стамов, Стоян Касабов и брат ми Ташо; избяга също и учителят ни Андрея Стоянов Домусчиев от Бунархисар.
 

Братя Георги и Тодор Минкови от Лозенград държаха в Бургас хана на Петко Чорбаджиев. Там беше свърталището на всички хъшове, понеже братята бяха предани членове на организацията. И ние, беглеците от Колибите, заседнахме в техния хан, дето се готвеше на казан за всички попаднали тук революционери.

В този хан се срещнахме с Маджаров и Шишманов. Те ни казаха да си намерим временно работа, а след това ще видят какво ще правим. Поради това повечето от нас се пръснаха, а само Котков и аз останахме в услуга на организацията.

379
 

Тръгнах с Шишманов да събираме помощи за организацията. За същата цел Котков пък тръгна с Маджаров. Първите двама обиколихме селата на изток от Карабунарското (трудово) шосе, всички до морето, а вторите — западно от шосето, т. с. полските села на Бургаска околия. Хората даваха по желание жито, царевица, пари и др. Това вършихме през целия месец септември 1900 г.

Случайно се срещнах с Иван Искюплията от четата на Георги Тенев, която залови Керемидчиоглу. Каза ми, че на всеки четник уж били дали по 50 лири от взетата сума, а останалите 500 лири ги взел Павел Генадиев [1].

Останах без работа. По настояването на учителя Стойко Тютюнджиев (от Лозенград) станах прислужник в класното училище на Тополовград, останах до края на учебната 1900/ 1901 г.

В края на май 1901 г. Ст. Димитров ми съобщи, че приготовляват оръжие за една чета, която ще замине към Одрин. И наистина такава чета замина. Тя бе разбита, когато загина и Котков [2].

След привършване изпитите в класното училище в Тополовград, заминах за Бургас с цел да науча участта на Котков в четата на Мерджанов и Соколов. В тоя град се срещнах с Яни Попов. С него заедно решихме да организираме чета и да заминем на работа в Турция. С това решение отидохме в Момина църква, където заварихме Маджаров и Шишманов. Те отиваха в Турция по някои села, вземаха пари и се връщаха пак из пограничните пунктове. Предложихме им да работим общо, станахме четирима.

За да се снабдим с по-хубаво оръжие, ние решихме да оберем един богат турчин от с. Чешмекьой, Лозенградско. Обирът обаче се осуети и се спряхме за обир на един грък от с. Инджекьой, Визенско. Приготвихме се да заминем 16 души, но за Великден 1902 г. Маджаров и Шишманов, заедно с Кондолов, отидоха на конгрес в Пловдив. Четниците останахме в с. Ясна поляна и с. Паничарево да чакаме завръщане-
 

1. В сметководните книжа на Върховния комитет няма отбелязано, че сумата е постъпила. Приема се, че сумата е прибрана и похарчена лично от Борис Сарафов и Павел Генадиев.

2. И тая чета бе организирана и пратена от Борис Сарафов и Павел Генадиев — без знанието и разрешението на Одр. окр. револ. комитет, да задигне бейчето Нури бей от чифлика на баща му Дертли Мустафа бей край Одрин. Четата бе открита покрай с. Варник, Свиленградско, бейчето и четиримата четници убити, другите четирима обесени в Одрин.

380
 

то на войводите ни. Така се осуети и вторият замислен обир.

Пловдивският конгрес на одринци раздели и Лозенградския санджак на три района: Лозенградски, Малкотърновски и Бунархисарски, които фактически съществуваха преди конгреса. Конгресът само санкционира това и се определиха за районни воеводи Маджаров, Кондолов и Шишманов.

По това време, колкото оръжие имаше из пограничните пунктове, бе взето от генерал Цончев, водител на Върховния комитет в България. Понеже Пловдивският конгрес осъди върховизма, ние превзехме пограничните села. Въоръжихме се и заминахме за Турция.

Нашата чета замина на 24 май 1902 г. вечерта. Беше и Кондолов с втората си чета вече. На тръгване двете чети заедно дадохме клетва в Ясна поляна, и то в къщата на бай Хульо. Закле ни попът на с. Паничарево — Димо Николов.

И двете чети носеха револвери и брошури с революционно съдържание. Те стигнаха заедно до с. Паспалово. От с. Велика се отдели Шишманов с мене и Димо Георгиев (от Колибите) и ни поведе за района си. Това бе първата чета от трима души в Бунархисарско.

Най-първо посетихме родното село на войводата — Пенека. След това по ред обиколихме колибите Апартес, с. Урумбеглия, къшлата на дядо Никола Марията ( в околността на Бунархисар) и Курудере. В края на август се върнахме з България с цел да се въоръжим по-добре и да вземем още четници.

При тая първа обиколка четата почна от азбуката, тъй като Керемидчиоглувата афера всичко разстрои. Войводата ни свикваше доверени хора, говореше им за целта и нуждата да се организират, заклеваше ги и ги подканяше да се въоръжат за готвещото се един ден въстание.

Селяните се обайваха и възхищаваха от външността ни. Ние бяхме облечени в бозови дрехи (куртка и панталони), бели калпаци със зелени дъна и жълт ширит на кръст отгоре; калпаците бяха с черни подбрадници, а опред вместо герб емблемата на смъртта — череп с кости и над тях надпис: Смърт или човешки правдини.

Заклеването се извършваше по единично или групово. След произнасяне клетвата, посветените целуваха револвер и кама на кръст.

В Апартес и Урумбегли ни отведе Фотаки свинаря от Пенека, един смел, енергичен и весел мъж. Той окуражаваше нелегалните, които водеше.

381
 

В Пенека на учителя Георги Найденов и в Урумбегли на Георги Калоянов, у когото четата спа 2—3 дни в училището, оставихме по един револвер, а в къщата на състоятелния овчар Никола Марията (от Бунархисар) оставихме за града революционни брошури. В тая къшла ни донесе хляб овчарят Димитър Пеев.

Щом се върнахме в България, аз и Димо Георгиев останахме в с. Индже войвода при учителя Димо Ив. Аянов отс. Дерекьой, Лозенградско, а войводата ни отиде в Бургас за оръжие. За такова писахме в София, но отговор не получихме, хората от Върховния комитет гледаха на одринци като на „доведени деца” и не обръщаха особено внимание. Колкото оръжие имахме, дължехме го на пожертвувателността на някои хора и на военните в този югоизточен край.

Кондолов се завърна в с. Индже войвода с още 4 души и най-разнообразно оръжие: кримки, мартини и др. На 13 септември 1902 г. навлязохме в Турция отново. Новите четници бяха: Андрея Стоянов Домусчиев, братята Тоньо и Ставре Яневи, все от Бунархисар, и Михаил Стоюв от Курудере. Четата стана от 7 души с войводата. Минахме по строго ограничен от Кондолов канал: с. Заберново, Дражевите колиби и Маглаикьово. И трите пункта бяха в района на Кондолов. Поради известно съперничество между Т. Шишманов и Кондолов, от есента на 1902 г., било на отиване за района ни, било на връщане в България, четата на Шишманов трябваше да спира за храна и почивка само в изброените три пункта.

По тоя канал първото село от района ни бе Курудере. От него седмочислената чета се отправи направо за Бунархисар. Отидохме в къщата на четника Тоню Янев. Срещнахме се само с главния учител Анастас Спасов Разбойников. На тоя втори легален ръководител на района ние оставихме устави за предаване в полските села, уговорихме предстоящата дейност и заминахме по обиколка из планиските села.

Като излязохме от Бунархисар, посетихме най-първо Урумбеглия, дето Михал Стоев — понеже не му давахме да си отмъсти на един свой съселянин — доброволно напусна четата и се върна в България. От Урумбеглия отидохме в Пенека и Ятрос. Комитетите на последните две села дадоха на войводата ни удостоверение, че му резрешават да обере с четата си свещеника на гръцкото село Ювалия, Визенско. Ние го нападнахме наистина, ала взехме само 13 златни монети (наполеони и турски и английски лири) и едва се спасихме.

382
 

Обирът разстрои четата. Аз бях против него още в самото начало, ала Шишманов настояваше, с цел да вземе малко пари за комитетската каса. След обира четиримата четници заминаха за България. Останахме двамата с Шишманов.

На Димитровден 1902 г. бяхме в Паспалево. Тук дойде учителят Димитър Бомбаширов от Лозенград и ни отведе в с. Едига, дето той учителствуваше. В това село чета още не бе стъпвала. За пръв път ние с Шишманов основахме в него група, комитет.

В Едига получихме писмо от Михаил Герджиков. Викаше ни на среща в колибите Темния лък. Намерихме го с Димитър Общински от Пловдив, Пано Ангелов и Александър Ча-ракчиев от Сливен. Герджиков ни се представи за член на Централния комитет на вътрешната организация (ВМОРО), изпратен в Одринско като ревизор.

В Темния лък прекарахме само една нощ и отидохме в Маглаик. Почивахме няколко дни, понеже падна голям сняг. Войводите разглеждаха някакъв устав, който държеше Герджиков, Шишманов се обаждаше от време на време, очевидно критикуваше. Герджиков му каза тихо много да не приказва, да не си изеде главата.

Герджиков замина сам за Велика, дето го чакаше Кондо-лов. В Маглаик останахме 5 души нелегални.

От Велика Герджиков и Кондолов писали на Калоянов в Урумбеглия да ги посрещне. Той им отговорил, че не ги познава и че за да ги приеме, трябва да има писмо от Шишманов или Ташев. Това наложи извикването ни от Маглаик въз Велика. Заминахме с Общински и Черакчиев, а Пано Ангелов, с няколко малкотърновци, се отправи за с. Бръшлян.

Във Велика се постави на обсъждане въпросът за убиването на Димо Янков и някои други, които били против убийството на Дяков.

Събрани във Велика, се разделихме на две: едни останаха в Малкотърновския район, а другите — Герджиков, Кондолов, Шишманов, Стоян Камилски и аз — заминахме за Бунархисарския. Посетихме най-първо Урумбеглия. В черквата му устроихме през нощта събрание. То бе първото, така да се каже, агитационно събрание в района ни. Говориха Герджиков, Кондолов и Шишманов.

От Урумбеглия Герджиков замина за Бунархисар, където Разбойников вече бе организирал няколко души, а останалите четирима — за Пенека. Тук селяните се делят на екзархисти и патриаршисти. Ние решихме да ги помирим, за да не се пре-

383
 

несат ежбите им в революционната организация. Посред нощ камбаната заби. В черквата, обща и за двете религиозни страни, се събраха около 70 души. Между тях имаше и четирима свещеници. С Камилски бяхме зад входната врата на пост. Който влезеше в черквата, не го пущахме да излезе. Двамата войводи стояха пред олтара. След като говориха на събраните, Кондолов ги закле с гола шашка в ръка. Оттогава раздорите помежду им престанаха.

Кондолов и Камилски заминаха към с. Еникьой, Чаталджанско, за да подготвят ятаците за атентат по цариградската железопътна линия. Шишманов и аз отидохме пак в Урумбеглия. Още първата нощ чрез Бунархисар получихме от Герджиков писмо: да идем в Колибите. Моите съселяни, като непознат за тях, не го посрещнали доверчиво, въпреки че той дошъл направо от Бунархисар. С Шишманов оттук го отведохме в Кавакли. След като направи малко събрание от първенци в къщата на Атанас Спиров, отправи се за Одрин през Ениджия, а ние с войводата ми се върнахме пак в Колибите. С Герджиков се разделихме в Кавакли на 2 декември 1902 г., при раздялата каза да увеличим броя на членовете. Във всички селски комитети се образуваха каси за събиране членски вноски. Последните изцяло се внасяха от селата в околийската каса.

В родното ми село Колибите устроихме събрание. Същото направихме и в Сятъкьой. Там ни отведоха първо у свещеник Андрея Ж. Домусчиев, живееше в черковния двор. В други къщи обаче устроихме събрание, избрахме ръководител, касиер и по двама съветници; определихме и двама тайни, със задача да следят поведението на организираните свои съселяни.

Тайните ги назначаваше четата, без знанието на селяните, като свои органи в легалната организация на всяко селище. Четата се бъркаше обаче и в избора на селските комитети, за които предварително учителите й посочваха най-подходящите лица. Учителите знаеха за тайните хора в селото им. В родното ми село един от тайните бе грък — Танасаки Кулаксъзина, родом от с. Евренджик, Визенско, 60-годишен, държеше под наем воденицата на Хаджи бей от Люлебургас. Танасаки бе много предан и ревностен член на организацията.

От Сатъкьой отидохме в Чонгара у свещеник Стоян Бояджиев. Устроихме събрание и избрахме комитет и заминахме за Бунархисар, дето в къщата на Васильото, жена на заточе-

384
 

ника Панайот Георгиев, направихме за пръв път общо събрание в околийския център.

От Бунархисар отидохме в Яна.

От Урумбеглия отидохме в Серген, Курудере и Едига. И вI трите села устроихме събрания и избрахме комитети, когато по-рано се срещахме с по няколко души и ги оставяхме по-нататък да ръководят всичко те.

Създадените от нас комитети влязоха във връзка помежду си и с околийския център Бунархисар. Те си служеха със следните псевдоними на българските селища в района ни: Бунархисар — Венеция, Яна — Дебелт, Колибите — Ловеч, Пенека — Липово, Ятрос — Докторът, Серген — Снежево, Урумбеглия — Златица, Курудере — Каменица, Едига — Инджово (по предание Инджето ходил някога там), Чонгра — Преслав, Сатъкьой — Краево, като най-отдалечено село към юг. Шишманов и аз измислихме тези псевдоними.

Одринският окръжен революционен комитет изпрати следния шифър за Бунархисарско:

— с него кореспондираха гореизброените селища помежду си.

С обиколките ни през декември и януари 1903 г. смятам, че подготовката на въстанието в района ни се постави на здрави основи. Заместници на Шишманов намериха нивата досре наторена идейно. Трябваше да се въоръжи и обучи населението, но не и да проповядва тепърва идеята за въстание.
 

В Едвига бяхме на 28 януари 1903 г. Тоя ден Шишманов се поболя от пневмония. Няколко дни лежа в селото. С комитета решихме да го изпратим на лечение в България.

На 13 януари вечерта бях при Калоянов. В Урумбеглия пристигна и Герджиков от Велика с 20 четника. И аз поисках да тръгна с четата.

Цялата чета бе разделена на 4 групи, със свой началници. Герджиков бе войводата на всички. Разквартируването ставаше по групи. Пътувахме общо. От вечерта още ситен дъжд заваля. Вървяхме с усилен ход. Реши се да се върнем

385
 

обратно. Натовариха мене и един куриер да го придружаваме. С нас се върна и фелдшерът Христакиев, като слаботелесен. Четата намаля с 4 души. Предадохме й само динамита си за предстоящия атентат на ж. п. линия между гарите Черкезкьой и Синекли. [1]

Оставихме болния в Пенека, а с Христакиев отидохме във Велика. Тук докараха на кон и Божкова. След неуспешния атентат пристигна и цялата чета от Черкезкьой.

Герджиков ми правеше силно впечатление. Млад, енергичен, с дар слово, отдето минеше, повдигаше духа за борба, увличаше дори мъртвите. Една грешка направи обаче в нашия край: даде голяма свобода на известни хора с малка морална стойност.

Във Велика Герджиков назначи временно районни участъкови войводи. За Бунархисарско определи войвода Калканджиев, а Стоян Петров — помощник. Освен мене, за четници им се дадоха: Димо Георгиев, Никола Георгов Дупчов от Урумбеглия, един от убийците на Перилата, и Яни Тодоров от същото село.

В края на февруари 1903 г. четата навлезе в района си. Задачата й бе да готви хората за въстание и да ги въоръжи. Трябваха пари. Тя нареди да се събират и държат в касите на селските комитети.

През обиколката ни от Одринския комитет се получи нареждане, с което се предоставяше на четата сама да се грижи за въоръжаването на района си. Околийският комитет реши да изпрати в България мене и Ст. Петров за закупуване оръжие, и то само манлихерки. Войводата се опита да се противопостави на това решение, ала нема успех. Комитетът ни даде пълномощно. В края на април 1903 г. оставихме четата и през Каваклия и Ениджия, Лозенградско, заминахме за България.

В наше отсъствие Калканджиев взел 80 лири турски от комитетите на Пенека, Чонгара и Сатъкьой и си отишъл п България. Намерихме го със Ст. Петров в Бургас. Там се видяхме и с Герджиков. Казахме му каква е задачата ни. Каза ни, че едва ли ще е нужно да се внася оръжие за нашия район, понеже приготовлявали голяма чета. В с. Росеново се присъединихме и ние към нея, изпратиха ме да събера с каруца каквото оръжие има за пограничните пунктове.
 

1. По въпроса за атентата между гарите Черкезкьой и Синекли вж. кн. Преображенско въстание 1903 г., Изд. на От. фронт, 1955, стр. 93—101.

386
 

Събраното оръжие отнесох на две каруци в Росеново. И от Ямбол натоварих 100 карабини, които ни дадоха от военния склад.

Голямата чета се отправи за Петрова нива на 13 юни 1903 г. Три дни тя почива на Чанглаикското кале, дето дойдоха и четите на Малкотърновско и Лозенградско. Там ни се съобщи на 20 юни, че ще има конгрес на Петрова нива. За тая местност потеглихме от Чангалиак.

Делегатите на конгреса бяха само 47 души. Четите бяха охрана. Одринският комитет се представляваше от Велко Думев и секретаря Георги Василев. Задграничната организация в София се представляваше от Васил Пасков.

Конгресът раздели Одринско на 15 революционни участъци: Пенешки, с войвода Калканджиев; Велички (Бунархисарски), с войвода Ст. Петров и аз подвойвода; Камилски, с войвода Стоян Камилски (Вълчев— Махеров); Кладарски, с войвода Димитър Халачев; Ениадски, с войвода Цено Куртев; Граматиковски, с войвода Пеньо Шиваров; Стоилковски, с войвода Дико Джелебов; Гьок-тепенски (с. Звездец), с войвода Киро Димитров Узунов; Тастепенски, с войвода Янко Стоянов и подвойвода Коста Тенишев; Дерекьойски, с войвода Лазо Лазов; Паспалевски, с войвода Георги Кондолов; Южно-лозенградски, с войвода Маджаров и Яни Попов; Чокенски, с войвода Кръстю Българията и Мустафапашански, с войвода Георги Тенев и Христо Арнаудов.
 

Стамат Икономов
Стамат Икономов
 

Освен войводата и мене, четата на Велички участък се състоеше от Анастас Сп. Разбойников, секретар на четата, и четници: Ташо Димитров, Димитър Желязков, Димо Георгиев Русев и Стамат Николов (от Колибите); Христо Проданов Казака, Георги Ив. Боруджиев, Костадин Димитров Кехайов. Иван Марийов, Тодор Калудов, Йоргаки Чолов, Авко и Йоргаки Хаджипанайтови, Никола Панайотов Саръкчиев (от Бунархисар); Димитър Гогов, Георги Калоянов и Найден Ди-

387
 

мов (от Урумбеглия); Никола Атанасов Касъров, Димитър Делидинков Арабаджиев, Димитър Янев, Александър и Ни кола Яневи (от с. Яна), дядо Вълчан, куриер на четата (от с. Курудере), Васил Попов (от Велика), Михаил Вълков (от Чирпан), Атанас Казака, тръбач на четата (от с. Янъздере, Бургаско), Христо старшията и др. л

В тоя състав четата тръгна от Петрова нива за участъка си. С малки изменения тя дочака обявяване на въстанието.
 

По нареждане на Боевото тяло заминах от Петрова нива още за оръжие в България. Задача ми бе да събера и всички бегълци от Бунархисарско, за да пренеса с тях оръжието в Турция.

В Ясна поляна в склада имаше само няколко мартини, а всичко друго — кримки, предназначени за смъртните дружини, каквито имаше вече почти във всички села.

В Ясна поляна се събраха около 90 души от района ни. С тях потеглих за Турция на 13 юли 1903 г. Освен кримки, носехме и бомби по един килограм тежки. Те бяха за четниците, всеки от които носеше по две бомби.

От участъка 15 души от доведената голяма група изпратихме в Пенека и оръжие за смъртната дружина. Толкова отделихме и за Курудере. Около 30 пушки пратихме за Урумбеглия. Останалото пръснахме между смъртните дружини на Маглиак, Велика, Темния лък и други някои колиби в участъка ни.

Към 26 юни войводата получи от Боевото тяло писмо. Уведомяваха го, че четата му ще нападне при обявяване на въстанието аскера в с. Инджекьой, Визенско. Трябваше да се разузнае броят, разположението на турците. Отидохме към Урумбеглия с такава цел и после се върнахме във Велика, дето заварихме единия от членовете на Боевото тяло — капитан Стамат Икономов от Малко Търново, заедно с Димо Янков и дядо Никола Танков, също от Малко Търново. И тримата се зачислиха в четата ни и взеха участие в нападението на Инджекьой.

Ст. Петров и аз смятахме да увеличим четата със смъртните дружини и да нападнем аскера и в Курудере. Икономов
 

1. И тримата последни като много млади ги върнахме в с. Яна при родителите им, на последния и двамата братя бяха в четата.

388
 

не се съгласи с него, понеже Боевото тяло решило да се нападне само Инджекьой.

Още във Велика събрахме смъртната дружина на това село, както и на Маглаик, Курудере, Урумбеглия и Колибите в участъка ни. Един-два дни правихме обучение и на 3 август потеглихме за върха Махияда, южно от него е разположено с. Инджекьой.

В Махияда прекарахме 4 и 5 август. Мъгливото време не ни позволи повечко да се любуваме на хубавата природа и на изгледа на Черно море от тоя най-висок връх на Странджа планина.

През двата дни обучавахме смъртните дружини. На втория ден следобед войводата съобщи, че вечерта въстанието ще се обяви и че ще нападнем Инджекьой. Радост обхвана всички ни. Само Никола Панайотов (Саракчиев) като никога бе тъжно настроен, сякаш предчувствуваше смъртта си.

Аз предложих доброволци да нападнат казармата на селото. Икономов не се съгласи. Нападението стана по негов план: четири бомбаджии ще нападнат казармата и след това другите ще стрелят, ако войската открие огън.

Въстаниците бяха до 100 души, разделени на два взвода: единият ще се сражава, а другият ще му служи за резерва. Бомбаджиите бяха доброволци, войводата ни Ст. Петров, Димо Георгиев, Найден Димитров и Георги Ив. Боруджиев.

Един час преди да мръкне, от Махияда забелязахме големи огньове към Каваклия, изобщо в Лозенградското поле. Те означаваха, че въстанието започва.

Към 11 часа през нощта ние напуснахме върха и тръгнахме надоле по неговите склонове към Инджекьой. Прожекторите на руската флота при Еняда ни осветяваха пътя. В 12 часа точно, съгласно наредбата на Боевото тяло, нападнахме казармата.

Инджекьой имаше вид на градец, с гръцко население и малко българи. Аскерът живееше на площада в едно двуетажно кафене, приспособено за казарма. Хората бяха още будни, а някои седяха в кръчмите .На една къща се отвори прозорец, зърнала ни, веднага затвориха и угасиха лампата. Ние безмълвно вървяхме към площада.

На 50—60 метра южно от казармата имаше чешма. До нея застанаха бомбаджиите Димо и Найден и виждаха как часовоят се разхожда под светлината на фенера. Върху него Димо хвърли една „одринка”, а Ст. Петров и Найден хвърлиха по една в казармата. Часовоят падна убит, фене-

389
 

рът угасна, а офицерът отвътре запали лампата и изкомандува на войниците да стрелят.

Първият взвод лежеше на едно място, което можеше да побере 20 души, а ние бяхме до 50 души. Оттам видяхме офицера с лампа на ръка и чухме командата му.

Бомбите и турските гърмежи създадоха тревога всред мирното население. Ние имахме заповед да не го закачаме и да не палим къщите му. Неговата тревога обаче, както и гърмежите, увлякоха първия взвод. Измежду него някои почнаха да стрелят и казармата, без да се даде заповед. От тая стрелба видяхме как падна офицерът с лампата в ръка.

Вторият взвод също се увлече и дойде при първия на своя глава, без команда. Това не засили стрелбата ни, а я разбърка. При нашия чест огън, турците спряха. Няколко души от нас настъпиха, за да влязат в казармата, ала скоро се върнаха, понеже се изложиха на куршумите на наши, които продължаваха да стрелят отзад безразборно. При тая бъркотия Икономов изкумандува да спрем стрелбата и да се оттеглим всички. Аскерът усети, че отстъпваме, и пак почна да стреля. Сега падна убит Терзийчето от Бунархисар, Никола П. Саракчиев, който бе годеник, а дядо Никола Танков бе ранен.

Сражението продължи около един час. Оттеглихме се без успех. Сутринта населението разправяло, че между нас имало и елини, та затова не го закачихме.

Отстъпихме към Велика. По пътя влязохме по недоразумение в престрелка с Калоянов, който с 11 души имаше назначение да изсече телеграфните стълбове, което бе извършил и се връщаше също към Велика. Скоро се разбрахме и всички заедно стигнахме още сутринта в родното село на Кондолов. Там научихме за него, че е убит.

Мислехме, че от Велика всички чети заедно ще нападнем М. Търново, който единствен остана непревзет в недрата на Странджа планина. На 6 август сутринта по недоразумение в Боевото тяло очакването ни не се сбъдна.

Във Велика почивахме няколко дни. След това четата ни се раздели на две: едната част, начело с войводата обиколи Курудере и Урумбеглия, а другата начело с мене — планинските села.

Аз получих писмена покана от самоковските гърци да ги посетя. Герджиков разреши, но при едно условие, да не вземам никакви пари от тях, а да видя само защо ме канят.

390
 

Едновременно с поканата до нас, самоковци уведомили и войската, сгрупирана в Серген.

Ст. Петров се върна, та заедно отидохме с цялата чета. В града не влязохме, а извикахме първенците две-три км вън от М. Самоков, при един манастир. Войводата ни им каза, че може и Герджиков да дойде. Те пожелаха в такъв случай да влезем в града, понеже населението горяло от желание да ни види.

Втори път четата щеше да иде в деня, който Ст. Камилски, начело на една сборна чета, си пати от предателството на гърците в с. Труля, които също така любезно канеха четите на гости. В М. Самоков никой от нас не отиде.
 

До 24 август четите прекараха в бездействие из Републиката. И аскерът нищо не предприемаше. Селяните се радваха на леко спечелената свобода. Те казваха, че не турчин, а дявол дори нямало да дойде по тия места.

На 24 август в М. Самоков пристигна войска. Тя ни нападна на другия ден и ни обстрелва с оръдия при Велика.

Още от по-рано Боевото тяло бе разпоредило селяните да си дигнат покъщнината в гората, а добитъкът да се откара към границата. При настъплението на турците маса селяни се движнаха, а с тях заедно и четите се оттеглиха.

На 25 август аскерът влезе във Велика, ограби го и вечерта пак се върна в М. Самоков, след като запали и няколко къщи. На другия ден сутринта влезе войска и от М. Търново. Същата сутрин нашата чета забеляза военни палатки до една чука в Маглаик. От Василико също настъпи войска, за да заеме границата. Странджанската република бе нападната от три места: откъм морето — през Василико, откъм Серген — през Самоков и откъм Лозенград — през М. Тьрново.

Нашата чета събра всички селяни от участъка си в гората при с. Мегалово, в която имаше складирана храна. Там ги пази, докато получи от Боевото тяло заповед за отстъпление. На това място дойдоха и жители от Пенека, Мъглайково, Цикнихор и Паспалево. Ние слушахме, че нейде оръдия гърмят. Гледахме села да горят. Отдето минеше войска — палеше.

На 29 август получихме от Икономов писмо. Съобщаваше ни, че четите се оттеглили в България: заминал и Герджиков.

391
 

Икономов ни се обаждаше от участъка на Ст. Камилски, който, изоставен от момчетата си, заминал сам, както прочее заминавал и той — Икономов. Пишеше ни още да гледаме да спасим населението.

Ст. Петров прочете писмото пред цялата си чета. Всички останахме като гръмнати. Решихме да съобщим на селяните за отстъплението, че желаещите могат да заминат с нас в България. Съобщихме това и на Курудере. Калоянов пък отиде с няколко души в Урумбеглия да забере желаещите да се изселят. На 30 август четата ни потегли със селяни за Магалово. Там имаше събрани хора, главно жени и деца. На 31 август сгрупирахме около 2000 мъже, жени, деца. Цялата група се отправи за границата под наша охрана. Вечерта се събрахме с част от Кондоловата чета, която също водеше население. Беше и Паскал Иванов. Всички заедно пътувахме през нощта и осъмнахме на един-два часа далеко от границата. Целия ден първи септември почивахме в Турция. Границата беше заета вече от аскера. През нощта я минахме без съпротива.

На българската територия излязохме при поста Мусакьой. Оттам се отправихме за Ясна поляна. Нощувахме край Зелениковската река. Там се уби случайно на 2 септември сутрината Паскал Иванов с последния патрон от револвера на Кондолов.

В Ясна поляна се събраха всички чети. Дойдоха и лозенградските. Реши се няколко чети от по 100-на души да навлязат в Турция, за да покажем, че въстанието още продължава. Имаше и противници на това решение. Всичко беше свършено... Решихме да нападнем поста Каратопрак срещу Мусакьой, за да предизвикаме стълкновение между българи и турци. На 28 септември по обед избихме поста наистина и се върнахме обратно. Българското правителство обяви 30 километра от границата, а навътре военно положение. Нас интернираха от границата, като част от оръжието ни взеха, а другата успяхме да укрием.
 

гр. Созопол, 12 юли 1926 година


[Previous] [Next]
[Back to Index]