2. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ГЕОРГИ ВАСИЛЕВ
Секретар на Одринския окръжен революционен комитет
В родния ми град Свиленград завърших първокласното си образование — учител ми бе Петър Митев. През 1895 г. бях ученик в Одринската гимназия под влияние на учителя ни Петър Стоев, който бе социалист и под неговото ръководство заедно с Катерински още през зимата на 1896 г. образувахме в одринската българска гимназия „д-р П. Берон” първия ученически кръжок. Постепенно кръжокът обхвана около 30 от най-будните ученици на гимназията. Спомням си имената на: Георги Тотев и Александър Попов, Стефан Чавдаров от Калофер, Стефан Левков от Ст. Загора, Георги Попанастасов от Петково, Костадин Попхристов от с. Дервент, Дедеагачко, Бойко Чавдаров от Домуздере, Недялко Килев от с. Еникьой, Ксантийско, Димитър Дяков от М. Търново, Найденов от Пенека и др. Почти всички те отпосле станаха видни дейци на революционната организация.
През учебната 1897—98 г. в Одринската гимназия стана ученически бунт — инициатори на бунта бяха все членове на ученическия революционен кръжок — бяха изключени повече от 30 души най-будни ученици.
Както разбрах отпосле, училищното настоятелство в Свиленград изискало
от директора на гимназията да се изпрати един ученик свиленградчанин, като
са посочили поименно мене, в Свиленград да замести един от арестуваните
учители. Бях екзархийски стипендиант в VI клас — директорът ме увещаваше
да не напущам гимназията, аз настоявах и след два ни заминах.
Свиленградският революционен комитет
За първите революционни наченки в Свиленград моя учител от първоначалното училище, който имаше подробен дневник за участието му в революционните борби, ми разказа следното:
286
През 1895 г. Трайко Китанчев се явил в село Любимец, тот гава на турско-българската граница в България срещу Свиленград. Поканил на среща Петър Митев, учител в квартала Гебран. Митев се отзовал на поканата и с баща си, който имаше двувластни имоти, заминал за „Боаза”, местност в землището на с. Любимец. Срещата се състояла. Бил е разискван въпросът — да се основе комитет в Свиленград и оттам постепенно да се разпространи идеята за свобода на роба по всички краища на Одринско. Китанчев му съобщил, че подобна дейност била вече замислена и отпочната в Македония. Подсетил го е, че се замисляла дори и въстаническа акция в последната. Изглежда, че интимната мисъл на Китанчев е била да опита, може ли нещо да се предприеме във връзка с Мелнишкото въстание и в Одринско.
Петър Митев дал своето съгласие, върнал се в Свиленград и посветил в тази тайна съмахленците си Димо Казаков (Странджата) и Зафир Тодев, бъчвар. На първо време работата им се състояла да пращат доверени лица да вземат български вестници от Любимец и ги предавали от ръка на ръка на грамотни и изпитани младежи. При всичката предпазливост, пак някои вестници попаднали в ръцете на чорбаджиите хаджи Стефо, Крушо, Боньо, Сиредата и др. Не било мъчно за последните да догадят кой урежда тази контрабанда с български вестници и брошури, особено с песнопойки. Отношенията им спрямо учителя Петър Митев охладнели и почнали вече чрез трети лица да му правят бележки. Не се минало много време и тези отношения станали враждебни и заканителни. Повод за това дал следният факт.
През септември 1891 г. след няколко часа проливен дъжд бе придошла Канаклийската река и заля квартала Канакли, а най-вече квартала Байндър. Причини големи неприятности: отвлече много къщи, добитък, храни и издави доста хора. Това бедствие стана достояние на жителите на България. По инициативата на добродетелни граждани били събрани значителни суми и били изпратени на Одринската митрополия, за да бъдат разделени на пострадалите в Свиленград. В това отношение твърде много помогнала, като предизвикала братско състрадание и брошурата „Олеле Боже”, написана от Петър Кожухаров по повод това наводнение. Лъвският пай обаче от тези помощи, пратени в Одрин на черковно-училищната община в Свиленград, изглежда изчезнал по чорбаджийските джобове. Петър Митев, насърчен от факта, че е вече революционер, борец за правда и народни правдини,
287
макар и след 4 години, направил това хищничество на чорбаджийте-общинари публично достояние, предизвикал ревизии и пр. Така той реагирал срещу борбата на чорбаджиите против него. Но в края на краищата невинният учител пострадал. Почнали често да го спохождат заптии, да го викат при комисари и пр. Най-после чорбаджиите го уволнили като вреден „хаймана” за града. В това уволнение е играла роля и интригата на някои „колеги”, които виждали в лицето на М. Митев един обичан от народа учител и твърде много му завиждали ...
На 15 август 1895 г., празника „Св. Богородица”, когато свиленградчани се ползували с правото да отиват без паспорт за събора в с. Любимец, П. Митев, преоблечен в селски дрехи (поради това, че вече бил под полицейско наблюдение), заминал с множеството зад граница и не се върнал в Свиленград. Не след много време емигрирал Димо Казаков. Двамата влезли във връзка с родолюбците във Варна и основали в с. Любимец дружество „Странджата”, като поставили същата фирма и на пивницата на Димо Казаков. Последният и сега носи прякора „Странджата”.
Така е бил основан и завършил своята работа първият революционен комитет в Свиленград, без да може да пусне корени във вилаета.
През ноември 1897 година бе убит в Свиленград членът на комитета Иван Варсамов. Той бе твърде състоятелен и с грамадно влияние в обществото гражданин. Ползуваше се почти със симпатиите на целия град. В това убийство има твърде много личен елемент, което обстоятелство твърде много подби престижа на революционната организация.
Въпреки че бях претрупан с много работа, пак успях да споходя и организирам през пролетата на същата година селата: Дервишка могила, Карахадър, Кадъкьой Чиремен, Караач, Мезек, Куртулен, Деверде и Кочаш. Също така често минавах границата, за да се срещна в с. Любимец с хора на организацията. Това върших вечерно време, воден от куриери.
В началото на 1899 г. Свиленградският околийски комитет ме постави във връзка с Одринския окръжен комитет. Това бе едно важно събитие за мен, понеже характеризира тогавашните организационни порядки, и аз ще го разкажа с известна подробност.
Беше на края на коледната ваканция. Извика ме в дюкяна си Янаки Илиев, който бе председател на околийския коми-
288
тет в Свиленград и ми даде шифровано писмо да отнеса в Одрин, като ми нашепна следните инструкции: „При опасност ще го изядеш”, в Одрин ще го дадеш на оня човек, конто се яви при тебе и спомене паролата „Далайлама”. Свърши се ваканцията и с другари потеглих за Одрин по шосето.
Привечер стигнахме в пансиона. Чаках на вечерята, чаках през време на заниманията ни, след молтивата за спане — ала никой от учителите не ме повика, за да поиска писмото. С положителност знаех, че в Одринския комитет влизат Лазар Димитров, Петър Васков, Христо Генчев — всички надзиратели в пансиона, а последните двама и мои учители. Обаче никой не даваше признак, че знае за моята „мисия”. В Свиленград ми бе внушено, че писмото е бързо и важно. Изтеклите три дни можеха да бъдат фатални, според мен, за организацията и затова на четвъртия ден се реших сам да туря край на това тягостно и твърде мъчително с неизвестността си чакане. Издебнах момента, когато започваше второто занимание. В канцеларията беше само моят преподавател по физика Петър Васков. Почуках и влязох доста смутен при него. Посрещна ме любезно, но с известна изненада. Със заекване и със страхопочитание му казах, че ми е дадено от Свиленград писмо за комитета в Одрин. Едва казах това и студена пот обля челото ми. Не малко се смути и моят учител. Поиска писмото, но аз потърсих парола. Тогава Васков ме похвали, че лесно не се доверявам. Но за себе си отрече да е член на такъв комитет.
— Ще чакам, казах, още ден-два и, ако не се появи лицето, ще върна писмото, за да избягна всяка отговорност.
Васков одобри моя план, почерпи ме бонбони и се разделихме.
Тревогата ми, че не мога да предам писмото, не престана. На петия ден развръзката дойде. Повика ме следобед в канцеларията на пансиона учителят Лазар Димитров, родом от Дебърско, със своя неприветлив вид той не бе твърде симпатичен на учениците. Преподаваше в долните класове и бе спечелили омаразата на повечето момчета. Против него бе насочен бунтът на учениците, за който казах няколко думи по-горе. Аз лично храня известно уважение спрямо Лазара, защото знаех, че е комитетски човек. И аз не позволих през време на бунта на Топалов, Чавдаров и други хаймани от България да го хвърлят през прозореца от третия етаж на пансиона, закъдето бяха почнали да го влачат. И след вре-
289
ме с този учител станахме добри приятели и се тачехме взаимно твърде много. Влязох при него и известно време се гледахме двамата, без да продумаме. Най-после той натъртено каза:
— У вас имало едно писмо от Свиленград. Зашо досега не сте го предали по принадлежност?
— Никакво писмо не ми е давано от Свиленград за когото и да било в Одрин, малко троснато и аз му отговорих.
— Ами слушал ли си името Далайлама — усмихнато прошепна той.
— Добре — казах. — Моля, почакайте, ще ви донеса писмото.
И без да дочакам съгласието му, излязох, взех писмото от сандъчето и го предадох Лазару.
Отвори го пред мен и аз можах да видя, че то е от три реда, без интервали между думите. Десетина минути Лазар гледа върху тях, скъса писмото и ми каза:
— За в бъдеще оставаш връзка между мене (Лазар) и Янаки Илиев в Свиленград. С други учители — дабави той -—по организационни въпроси няма да се сношаваш. Аз ще ти дам и революционна литература за четене. — Подаде ми ръка като на другар и аз, съвсем „важен”, заех мястото си в за нимателната зала.
Така се завърши и моето делово кръщаване.
Мина учебната година. Аз се сдобих с документ за зрелост през юни 1899 г. Трима ученика: Христо Боботанов, Димитър Груев и аз бяхме първенците на випуска. Директорът ни Т. Танев, без да ни предупреди, взел грижата да бъдем назначени учители. Мен представил за учител при образцовото училище в Солун, Хр. Боботанов — при прогимназията в Цариград, а Д. Груев получи назначение в родното си място Лозенград. Випускът ни — първи по ред за Одринската педагогическа гимназия, се състоеше от 8 абитуриенти. Само Михаил Николов Дълголетов от Лозенград отиде направо да следва в Софийския университет по право, а всички останали получиха учителски места. Аз получих назначителното си писмо в Свиленград и веднага заминах за Одрин да уредя пътуването си за Солун, като взема аванс от митрополията, защото родителите ми не разполагаха със средства, за да платят пътните до Солун. Директорът Танев ми честити назначаването и си предложи услугите да посредничи за вземането на аванс.
290
На улицата, пред митрополията се сблъсках с учителите Лазар Маджаров и Петър Васков, при които отивах по поръка от Свиленградския комитет. Преди да ме изслушат — те вече бяха научили за назначаването ми в Солун, — с твърд, непоколебим тон, който не търпи възражение, ми заявиха:
— Ти няма да заминеш за Солун. Там има в изобилие дейци. Ще останеш в Свиленград, защото там организацията има нужда от тебе.
Отидох при директора да му съобщя това решение на комитетските хора. В дирекцията Танев ме увещаваше да отида в Солун, откъдето ще може да ми издействува стипендия за Русия — но такава се отпущало само ако има документ, че съм бил учител в Солун.
В това време влезе в дирекцията Петър Васков. От настроението на двама ни разбра преживявания от мен душевен кризис, обърна се към Танев и късо отряза: „За нас въпросът е решен — Василев ще остане в Свиленград.”
Завърза се доста голяма реплика между двамата, на която присъствувах, но почти не я чувах. Аз в себе си кроях бъдещия план на работата в Свиленград.
то окончателно решение, ме прегърна бащински, пожела ми добър успех в трудната работа и добави съвсем миньорно: „Аз ще те извиня пред Екзархията.”
Васков ми съобщи, че ще дойде в Свиленград с мен. По-после разбрах, че той бил натоварен да уреди назначението ми за учител и да ме постави като секретар в околийския комитет. Излишни бяха грижите на Васков, защото Свиленградското църковно-училищно настоятелство желаеше да градското църковно училищно настоятелство желаеше да бъда учител в Свиленградската прогимназия, а Янаки Илиев отдавна чакаше да му бъда помощник в организационно отношение.
Васков престоя в Свиленград три дни. На втория ден вечерта Васков ме отведе на заседание на околийския комитет. Там заварих мои съграждани: Янаки Илиев, председател, Стойо Петров, касиер, мене обявиха за секретар, Христо А. Хаджиколев — съветник, а в следващото заседание присъствуваше като съветник и Тодор Петков, който бе тогава главен учител на свиленградските училища.
От съвипустниците ми бяха назначени за учители в Свиленград Александър Попов и Христо Нейков.
При такива обстоятелства, с 30 наполеона годишна заплата, когато в Солун бях назначен с 50 лири турски, аз станах
291
учител в Свиленград, като се нагърбих и с тежката задача да пресъздадем с другарите си организацията в този град и я поставим на висота, която положението на града и околията налагаха.
Имаше да се справяме с едно лошо наследство, оставено оше от Павел Генадиев. През него време вербували съзаклятници почти безобразно и главно на базата на разбойничество. Всяка акция е била уговаряна като търговско предприятие.
Добили такъв манталитет, „генадиевите революционери” (така ще ги назоваваме за по-късо) в Свиленград бяха почнали да стават нахални, не се подчиняваха на ръководството и последното не можеше да ги използува за най-обикновената работа, ако не им заплати достатъчно богато.
Това положение на нещата ни накара да вземем решение, щото постепенно да заместим този „тип революционери” с нови, непокварени люде. Това предизвика известно раздразнение у изоставените и те почнаха да реагират, защото на мнозина от тях се пресуши източникът за препитание. Формираха разбойнически групи и вършеха обири, все в „името на делото”. Дебнехме се взаимно. Бяхме стигнали до положението на никого да не вярваме, дори и на новозаклетите, защото старите „революционери” ги откриваха и похабяваха душите им. Решавахме се на нощни пътувания по селата само със сродници или пък учител с учител. За дисциплина, ред, стегнатост в организацията и дума не можеше да става. Това разложение в организацията трябваше да се спре бърже, смело и решително. Обстоятелствата ни помогнаха. Една група, водена от Петри Дайлиев и от даскал Начо, учител в с. Мезек, на 25 март 1900 г. нападна вечерта чорбаджията Христо Хаджипетров в дома му в кв. Гебран с цел да го ограби в името на „светото дело”. Възобновената и опреснена с нови идейни сили Свиленградска организация обезвреди бандата, като наказа със смърт Начо и после Петри. След това капитулираха разни германовци, ганевци и др. покварени от миналото „ексреволюционери”.
Други противници на освободителното движение в Свиленград бяха местните чорбаджии. Най-смело и арогантно от тях се проявяваха Боньо и чорбаджи Георги Мавродиев (Мухата). В техни ръце беше черковно-училищното настоятелство и те диктуваха положението в училищата и черквите в града. Най-малката обществена проява от страна на градските учители трябваше предварително да получи чор-
292
баджийската благословия, без което учителите не можеха дори сказки да държат в черква. На проповедите им беше цензор свещеник Слав Колев, който като архиерейски наместник беше оръдие на чорбаджиите настоятели.
Такова е било положението на учителите в града и във време на Павел Генадиев и Петър Стоев, за което заслужава да кажа някоя дума. Това накарало последните двама да обявят борба на чорбаджилъка. Но в тази борба победата е била спечелена от чорбаджиите. Злополучният атентат върху живота на Ив. Варсамов повали и последните двама учители: чорбаджиите ги прогониха от училището. Генадиев замина за България след освобождаването му от затвора по недоказаност и по застъпничеството на брат му д-р Никола Генадиев, Петър Стоев пък, наклеветен, че е социалист, не по-получи място нигде в екзархийската област и се посвети изключително на революцията, като стана таен апостол в Свиленградския район. Той обаче е бил твърде млад и неопитен за такава задача, а главно е бил твърде доверчив и на тези си качества.
Организацията в Левка представила като върл противник на българите и комитоядец бозаджията арнаутин Муса. Петър Стоев решил заедно с Маню Димитров и Христо Ангелов (и двамата от Левка) да нападнат последния. Срещу Атанасовден 1898 г. се промъкнали в с. Левка, което село тогава беше мюдюрлюк и добре охранявано от джандарми. Изглежда Мусата е бил подушил за готвения срещу него удар или само по подозрение е затварял дюкяна си доста рано, като залоствал вратата отвътре. Нападателите блокирали дюкяна, а Петър Стоев насилва с гърба си вратата и я изкъртва. Но вътре го дочаква Мусата с брадва в ръка и с първия удар го поваля в несвяст на земята. Другарите му, без да му се притекат на помощ, напущат Стоева и избягват. Сутринта заведоха Стоева потънал в кърви, окован във вериги и го хвърлиха в Свиленградския затвор.
Било решено Стоев да бъде освободен от ръцете на турската полиция, когато го откарват от Свиленград за Одрин. Нападението трябвало да стане около „Казан-кюпрю”. Макар местността да е открита със своите голи хълмове, една въоръжена група от 7 души е чакала дълго време минаването на арестанта. Той обаче е бил отведен с влака, а не по шосето Свиленград — Одрин. В последния град бе осъден на 101 години заточение в крепостта Акия. Бурният дух на Стоев и там не кротувал. Стените на крепостта се оказали
293
слаби да го задържат. Успял да влезе във връзка с революционери арменци, които решили да го изтръгнат от занданите на Акия по твърде оригинален и рискован начин. Със съгласието на Стоев той бил упоен и като мъртвец е бил отнесен в християнските гробища. Когато обаче през нощта разровили и отворили ковчега, намерили Стоев действително умрял от задушаване. Романтик-революционер, Стоев в стремежа си към свобода свърши романтично своето земно съществувание.
Този злочестен случай окуражи чорбаджиите в града и из околията и организацията за цяла година бе почти погребана. Тогава аз бях в последния клас на гимназията „д-р П. Берон” в Одрин. Окръжният комитет ме изпрати в затвора да се срещна със Стоева и да узная подробностите по неговото покушение и главно да ми открие, где е поставил 15-те револвера система „Лебел”, доставени чрез него за окръжния комитет. Купих една тенджера за готвене на ястия и се запътих за затвора, за да я дам Стоеву като пратена от родителите му. По една щастлива случайност, изведоха го вън от лагера на затвора и седнали на една скамейка, не обезпокоявани от никого, разговаряхме половин час. Той бе присъдил в себе си Маньо и Ангелов, другарите му при левчанския атентат, и пожела комитетът да приложи присъдата му спрямо тях. Също подчерта и ми говори за голямото злосторно влияние на чорбаджиите в Свиленград и ми вмени дълг да съобщя на окръжния комитет да не забрави завета му.
Всичко говорено съобщих на Лазар Димитров, председателя на ООРК. Той нареди да бъдат прибрани скритите револвери. Също така не след много време, бидейки още ученик, научих, че Маньо и Ангетов са били убити от четата на Ал. Кнпров по нареждане от Одрин.
Ударът върху Маньо и другаря му повдигна духовете на слабодушните, но накара чорбаджиите да вземат всички мерки за отбрана. Бяха особено бдителни в подбиране на учителския персонал в града и за селата. В това отношение им бяха в услуга и неизвестни органи от Одринската митрополия, от които зависеше назначението на учителите из селата. Обаче животът излезе по-силен от техните кроежи. В града се настаниха, както казах вече, последователно за учители Д. Катерински, А. Попов, Георги Тотев, Хр. Нейков и аз. Тук беше и Тодор Петков, предан член на органи-
294
зацията, важен съветник в ръководното тяло и главен учител на всички училища.
Наред с тези учители стояха на предна линия в организационно отношение и следните млади и самоотвержени граждани: Янаки Илиев, Христо А. Хаджиколев, Иван Карагьозов, фотографът Пашон Дограмаджиев, Тодор Иванов и др.
На тези сили се опря главно околийският комитет и поднови борбата с чорбаджиите. Последната продължи две уморителни и пълни с риск години. Първата година бе смъкнат от сцената на борбата Боньо Чорбаджи. Присъдата му е била съобщена още през есента на 1899 г. Надлежно утвърдена от Централния комитет, тя бе твърде сполучливо изпълнена в края на декември същата година. Изпълнителите не бяха открити и никакви арести не последваха. Властите знаеха, че Боньо има присъда, защото той я бе съобщил на каймакамина и последният бе наредил да бъде добре охраняван от джандармн. Тази мерка само забави, но не можа да попречи на комитета да изпълни своето решение.
Това окончателно затвърди позициите на организацията. Широките маси не обичаха Боньо. Дори собственият му син Христо, който в Одрин влизаше в революционния кръжок, рязко осъждаше поведението на баща си.
Другият чорбаджия — Георги Мавродиев (Мухата) — бе обезвреден по друг начин. Неговата присъда бе заменена с глоба 25 лири златни, защото след покушението на Боньо той почна да дава признаци на поправление: престана да дружи с турците, отказа се от актиина намеса на черковно-училищните работи и пр.
Оставаше да се освободи от архиерейски наместник свещеник Слав Колев, който бе чорбаджийско оръдие. Това обаче лесно бе постигнато след горните събития. Замести го свещеник Мавроди Гочев, баща на Ал. Попов. Този свещеник бе посветен в организационните работи и често ни даваше своята благословия за трудните пътища. Той енергично води борба с турската власт по черковно-училищните работи. Съдействува ни не малко да можем да сломим съпротивата на турската власт на града в това отношение. Това ще видим по-доле. Едно лято бяхме решили всички учители и по-млади граждани да си набавим сламени шапки, та да не си потим главите с турски фес през летните горещини. Неделния ден около 25 младежи минахме моста по край околийското управление, за да отидем в един от островите на р. Марица на
295
прохлада. На прозореца на управлението седеше каймакаминът Йозет бей. Ние го поздравихме със снемане на шапките едновременно. Това бе в същност „революционен акт” от наша страна. Такъв сербезлик гяуринът не можеше да си позволи. Той трябва да носи фес, и свит на две да поздрави с темене. Веднага бил повикан архиерейският наместник, комуто било ядно казано:
— Папаз ефенди, какво е това на главите на вашите учители? Нима не харесват феса, нашата национална шапка?
— Ех, каймакам бей, луди-млади! Сиври акъллии. — Било горещо с феса, та намъкнали на главата си по една тенджера — отговорил свещеникът.
— Разбирам добре! Скоро ще стане топло и на тебе, папаз ефенди — троснато изръмжал каймакаминът.
Архиерейският наместник, без позволение и без да вземе поднесеното му кафе, напуснал с протес кабинета на каймакамина.Това подействувало като студен душ върху нервите на Изет бей и чрез Михаил Хаджистефанов, който е бил свидетел на тази сцена и който я съобщи на мене, поискал още същия ден извинение от архиерейския наместник.
Не след много време бе принуден да капитулира и заместникът на Изет бей.
В Свиленград имаше тогава три първоначални училища, една прогимназия и три черкви. Българското черковно-училищно настоятелство не получаваше субсидия от Св. Екзархия, а издържаше черквите и училищата чрез специален данък „мектеб-парасъ”, плащан от българите. Без този данък не можеха да съществуват нашите огнища на национално съзнание и култура. Малката гръцка колония в града добре разбираше това и се опитва на няколко пъти чрез турската власт да унищожи този данък. Обаче Изет бей не се улови на въдицата на гърците. Той мразеше последните, защото те бяха заробили родината му — остров Крит. Това обстоятелство често бе използувано от нас срещу гърците.
Но поради ударите, нанесени от революционния комитет върху чорбаджиите, каймакаминът Изет бей бе заместен с фанатик анадолец. Той пристигна в Свиленград с нареждане от валията Ариф паша да усмири българите и да „избеси” комитите. Костаолу, първенец грък, използува това настроение на турската власт и внуши на новия каймакамин, че събираните пари чрез таксилдарите (държавни бирници) от българското черковно-училищно настоятелство във вид на „мектеб-парас” отиват за издръжка на революционния коми-
296
тет. И анадолецът каймакамин, вземайки акт от това донесение, забрани да се събира този данък. Учителите останаха без заплата, училищата и черквите — без издръжка. Архиерейският наместник и други влиятелни българи правиха на няколко пъти постъпки пред каймакамина, да отмени своята забрана, но той се задоволяваше да наругае делегацията и да я изпъди. Най-после „Ножът опря до кокала”, както казва поговорката, и революционният комитет се реши да действува. Една вечер група терористи благополучно задигнаха коня на каймакамина, въпреки голямата охрана, която следващата смяна намерила вързана. Конят бе откаран в с. Момково, което тогава бе близо до турско-българската граница. След 5 дни бе върнат с обявление, залепено на бута му, което гласеше: „В тридневен срок, ако не се възстанови събирането от страна на бирниците „мектеб-парасъ” за Българската община, ще бъде задигнат от революционния комитет стопанинът на коня. За наказание, гдето каймакаминът се вслуша в гръцките козни, налага му се 10 лири златни глоба в полза на касата на комитета. Парите ще бъдат предадени на Петър Митев, учител в с. Любичево (Любимец), от когото ще се получи и квитанция. Ако едното и другото решение на комитета не бъдат изпълнени, каймакаминът ще отговаря с главата си.”
Това предупредително писмо, написано на български, френски и турски езици, бе изпратено от Любимец с пощата на каймакамина
Смела и рискована сама по себе си, акцията на комитета трясна като гръм от ясно небе върху главата на анадолеца. Още на втория ден повикал Михаил Хаджистефов (тук му е мястото да съобщя, че този ааза в идаре меджиси попадаше в моята революционна група и трябваше своевременно да ми съобщава всичко, каквото узнаваше от властта; М. Хаджистефов с преданост вършеше това) и го задължил да внесе сумата 10 лири в с. Любимец, а на архиерейския наместник съобщил, че се възстановява данъкът „мектеб-парасъ” за българските училища. Хаджистефов дава вид, че се страхува да замине за Любимец, „защото, казал той на каймакамина, комитите и мене мразят като ааза и туркофил”. Едва на третия ден, след като беше предупредил комитета чрез мене, замина за Любимец, внесе парите и получи квитанцията на името на каймакамина. Клишето на квитанцията представляваше жена с разплетени коси, къса веригите на робството, стъпила върху трупа на турчина.
297
Не след много време валията Ариф паша научил от гърците за това събитие, повикал каймакамина и на въпроса, внасял ли е пари в комитетската каса, получил утвърдителен отговор и му посочил заплашителното писмо и квитанцията.
— Ако искате, уволнете ме, вали паша, казал каймакаминът, но аз не можех да рискувам главата си.
Така революционният комитет внесе единение между българите и респектира турската власт. Последната вечер не се решаваше да споходи кварталите Гебран и Канаклий. Там царуваха комитите.
Оставаше на комитета да се справи още с един деребей, който безчинствуваше в Родопската област на околията. Това беше хаджи Селим, живущ в с. Кочаш.
Решено бе този бей да бъде нападнат в дома му в с. Кочаш, Свиленградско, което село се намира непосредствено на десния бряг на Арда. Болшинството от жителите му бяха българи, но опасни туркофили. Те почти робуваха на хаджи Селим. Всичките опити да се създаде и там съзаклятннческо ядро пропаднаха. С нападението на бея се целеше да се подигне духът на българите в с. Кочаш и впоследствие да се създаде революционен комитет. Последният имаше да изиграе важна роля в този кът на Родопите, защото срещу това село беше и си остава най-удобният брод на Арда, който бе само 12 км от старата турско-българска граница. Този брод се обслужваше от българи лодкари. Така се очертаваше един много добър канал от България за Турция, защото през с. Кочаш и с. Мангъф води добър и спокоен път за с. Попово, Ортакьойско, а оттам за Софлийско и т. н.
Четата за нападението на хаджи Селим бе набелязана. Водач й бе избран Михаил Сидеров, а довереното лице на комитета в четата беше терористът Димитър Шопов от Свиленград. Трябваше да се намери оръжие — пушки, бомби и револвери, за десет четника. Комитетът ме натовари да замина за София и закупя нужното оръжие. Разрешение от ООРК имахме, а също така бе ми дадено препоръчително писмо до Гьорче Петров, който беше представител на ТМОРО в България и гред ВМОК, чиито председател тогава беше Борис Сарафов. С Гьорче се бяхме срещали по-рано на един от граничните постове срещу с. Момково, Свиленградско (тогава Харманлийско), и се познавахме.
От Свиленград за София заминах със специален „паспорт”, който на подбив наричахме „гаджан дере” (дол, през който вечер се бягаше през границата). Пристигнах благо-
298
получно в София и се настаних в хотел „Батенберг”, свърталището на Гоце Делчев и на другарите му. Гьорче и Гоце ме чакаха, защото първият бе предупреден. С Гоце се запознах за пръв път.
Тримата обсъдихме в подробности акцията. Гьорче настояваше да не се предприема, за да не би с това действие еднаж завинаги да затворим пътя през толкова удобен канал. Гоце даде мнение да бъде изпратен в с. Кочаш кален работник, който да се услови ратай у хаджи Селим или у някои българи и да създаде с течение на времето революционно ядро, което да осигури канала. Уговорихме се другия ден да се срещнем в канцеларията на ВМОК и там заедно със Сарафов да вземем окончателно решение.
За пръв път трябваше да бъда свидетел на недостойните подмолни борби между централисти и върховисти. След моя доклад Сарафов със свойствената му енергия и жест заяви: „Акцията не бива да се извърши. Ще дадем оръжие и пари за комитета ви, но не позволяваме да се запуши единственият ни път, през който Александър Кипров се готви да навлезе в Ортакьойско. Това е един удобен канал, който трябва да пазим и организираме.”
С младенческа жар заявих: „Кипров не може да се вестява в нашия район без наше разрешение, аз между другото съм натоварен да искам от вас, г-н Сарафов, да отстраните от с. Любимец (Хебибчево) Кипрова, защото твърде много ни пакости със своите необмислени постъпки.”
В тази реплика се намеси на моя страна Гоце, а Гьорче през всичкото време почти мълчеше и дори вземаше страната на Сарафов. Разделихме се, без да дойдем до съгласие, но с пожелание другия ден пак да се срещнем.
Щом се отзовахме на улицата, Гьорче ме взе под ръка и шепнешком каза: „Утре ще се съгласите със Сарафова, ще вземеш оръжие и пари за Одрин, но пак ще извършите акцията. Така трябва да му попречим да пробие и в онзи край.” Това двуличие и тази неискреност ме покориха и възмутиха. Гоце ме разбра, прибърза, та късо отсече: „Утре ще решим общо.”
На другия ден разискванията продължиха дълго време, без да дойдем до окончателно заключение, защото у Гьорче нямаше желание да се фиксира определено решение, а все се стремеше да оставя открита врата за клинчене. Нервиран от хитруването му (не напразно бяха го кръстили Велзевул), им заявих: „Аз не мога повече да стоя в София, защото
299
моето отсъствие от училището ще обърне внимание на турците и ще ме потърсят. Довечера си заминавам и ще докладвам нашите разговори там. Ако г-н Сарафов нареди да ми бъдат дадени пари и оръжие, ще ги отнеса доле, но протокол не подписвам, с който да ангажирам окръжния и околийския комитет. Обещавам само да искам наново да се разисква въпроса за нападението на хаджи Селим при новото му осветление.”
Сарафов хареса моята прямота и откровеност, нареди касиерът Георги Петров да ми даде 20 наполеона златни, а с един хъш изпрати до с. Любимец 15 револвера „Лебел” и 10 „Одринки”. От този пограничен пункт оръжието бе пренесено с куриери във вътрешността.
След няколко дни в София вече знаеха за нападението на хаджи Селим, което излезе несполучливо, понеже не попаднахме на предан и съобразителен войвода. Но то доста стресна бея и го вразуми: зулумите му намалиха.
От всичко, което се разигра около тази акция, в моята душа залегна тягостното впечатление от раздорите между централисти и върховисти, които по-после се развихриха в жестока борба и кървава саморазправа. Впоследствие тя бе сведена към „принципиални” различия, върху които ще имам възможност да се изкажа в спомените си като член на ООРК (вж. т. кн. VII от „Приноси”).
През Балканската война хаджи Селим беше организирал чета в Източните Родопи и всяваше често пъти тревога в тиловите части на българската армия. Подгонен от контрачета, той се опита да се вмъкне в блокирания Одрин, но биде заловен от българските войници. След присъда от военния съд при II-ра армия, той бе обесен в Свиленград.
Свиленград, 21 май 1954 г.