Георги Кулишев
Наближава 65-та годишнина от един велик подвиг на нашия свободолюбив народ — от славната Илинденско-преображенска епопея. Уместно е по този случай да се припомни, наред с историческото значение на самото събитие, какъв беше отзвукът от него в чужбина, как бе то посрещнато и оценено от обществеността и правителствата в различните страни, какви бяха неговите международни отражения.
Трябва тутакси да отбележим, че въстанието, връхна точка на народноосвободителната борба на населението от Македония и Одринско против султанското господство, отекна силно и далеч извън пределите на Турция, развълнува общественото мнение в европейските страни, постави в тревога правителствата на много от тия страни и им наложи необходимостта да мислят за евентуална намеса в управлението на отоманската империя, за да се подобри поне отчасти злата съдба на поробените и да се внесе успокоение.
Още от първия момент в повечето чужди отзиви - и това е най-важно — се изтъкваше истинският характер и цели на въстанието — борба за свобода и правдини. Многобройни честни гласове се издигнаха в защита на борците. „Касае се само — се казваше в един доклад на народния представител от Френския парламент Франси дьо Пресансе — за получаване на най-елементарни гаранции за сигурността на живот, чест и собственост.”
А в една дописка на балканския кореспондент на вестник „Таймс” Баучер от 13 август 1903 г. се казваше, че въстанието съвсем не е изкуствено и се добавяше: „Между македонските българи има, без съмнение, и една част, която е против въстанието. Все пак обаче въстанието, може да се каже, е народно, що се отнася до македонските българи. От бога-
153
тите български търговци, които малко има да спечелят, а всичко могат да изгубят, и до нещастния селянин, който носи по ходилата си белезите от „търсенето на оръжие”, всички са замесени във въстанието.”
В същия дух широко се признаваше в европейския печат масовият характер на въстанието, особено в Битолско и Одринско. Изтъкваше се, че в него участвува цялото население от редица околии. Британският консул в Битоля пресмяташе броя на въстаниците на 32 000 души. А посланикът на Италия в Цариград съобщаваше, че главни огнища на въстанието са: в Битолския вилает — всички села около седалището на вилаета, включително и самият гр. Битоля, каазите на Прилеп, Крушево, Кичево, Костур и областта на Преспа; засилени четнически действия: в Солунския вилает — Воденска и Ениджевардарска каази; в Скопския вилает — каазите на Крива Паланка, Кочани, Кратово и Пехчево. Същевременно подчертаваше се и обстоятелството, че въстанаха най-отдалечените от България македонски краища, което доказваше пълната несъстоятелност на клеветите, че уж въстанието биле инспирирано от официална България, че се касаело само до нахлуването отвън на „български банди”.
Почти всички европейски вестници, докато траеше въстанието, се пълнеха с подробни сведения за хода на борбата, за смелостта на борците, за репресиите на турската власт. Най-влиятелни печатни органи в различни страни бяха открили постоянни, ежедневни рубрики, като „Македонските събития”, „Народно въстание в Македония”, „Македонският върос” и други подобни.
Така, в Русия — една от „двете най-заинтересувани велики сили на Балканите” — многобройни печатни органи настояваха да се вземат мерки против Турция, в полза на въстаналото население. Кореспондентът на „Сан-Петербургски ведомости” М. Юркевич пишеше в тоя вестник: „Ние трябва да съзнаем като живи руски люде, че македонските православни славяни — българите в Македония и сърбите в Стара Сърбия (както и в Босна и Херцеговина) не могат никога да разберат нашите искания, да покажат покорство и примирение при сегашното тяхно положение. Ние трябва високо да заявим на кабинетните създатели на подобни инструкции, че тези инструкции не отговарят на исканията на македонските роби, а следователно не отговарят и на руските интереси ... Българите в Македония — цялото население сега, когато всичко се руши — и черкви, и училища, и семейства, ще помислят, че ние вървим заедно с Австрия и Турция ...”
154
Тази статия е била възпроизведена и на страниците на списанието „Известия С. Петербургского славянского благотворительного общества” от 1 октомври 1903 г., стр. 78—81.
В същия дух една статия на Юркевич е била напечатана в софийския вестник „Реформа” от 8 ноември 1903 г. под заглавието „По повод донесенията на европейските консули за турските зверства”, в която статия той изнасял истината по събитията в Македония.
В същото време много дописки се явяват в различни вестници и списания от журналиста Борис Тагеев, който в самия разгар на въстанието успява да се включи в една от македонските чети. Многобройни статии са печатани от белоруския поляк Ромуальд Пржевалски в следните периодични издания: „Сан-Петербургские ведомости”, „Русь”, „Сын отечества”, „Славянски век” и др. За отбелязване е една негова статия, поместена във вестник „Славянски век” под заглавие „Не всичко е разумно, което е благоразумно”. В нея той изказва възмущението си от апатията, с която някои са посрещали борбата на въстаналите българи от Македония и Одринско.
Все по време на въстанието познатият наш учен Георги Баласчев е получил от проф. Г. Илиински, от Петербург, писмо, с дата 11 август 1903 г., в което се казва: „Какви ужасни събития стават в родината на Кирил и Методия! Руското общество горещо съчувствува на въстаниците, но нашето правителство се бои от война, тъй като тя би повлякла друга война с Япония. Впрочем много се говори, че Русия се е убедила в несполуката на „Ламсдорфовите реформи” и че тя заедно с другите държави иска „да се разшири” тази програма. Но какво ще стане по-нататък, драги приятелю? Какво можете вие да направите? Ваше оръжие като известен писател е перото и вие с него ще принесете на вашата нещастна родина повече полза, отколкото с оръжие. Но тук чувството на тревога и неизвестност в утрешния ден съставлява главната черта на сегашното настроение в Петербург.”
(Оригиналът на това писмо е запазен в Народната библиотека в София).
С особено голямо внимание Илинденско-преображенското въстание е било следено от печата и на другата „най-заинтересувана сила” — Австро-Унгария. Най-меродавните тогава виенски вестници, като „Ное Фрае Пресе”, „Ди Цайт” и други, всеки ден в специална рубрика предаваха подроб-
155
ни сведения за събитията в Македония и Одринско. Особено съчувствени отзиви се явяваха в хърватските и словенски вестници. На 11 август 1903 г. в. „Ное Фрае Пресе” отбелязваше, че „към българските въстаници се присъединяват и представители от другите народности”, а вестник „Ди Цайт” от 6 август 1903 г. пишеше: „Турците очакват добрия случай да използуват органите, за да се нахвърлят върху омразните им българи. Но и македонските българи са добре въоръжени и са готови за подвизи. Може човек да мисли каквото си ще за македонците, но никой не може да отрече, че те се бият като герои за свободата си.” Същият вестник на 20 август пишеше: „Когато един ден ще се пише история на българското въстание в Македония, тогава на Австрия ще се хвърли големия укор, че тя е позволила на Турция да унищожава едно цяло население.”
Особено силно е било възбуждението в Хърватско и Словенско. На 10 август 1903 г. в. „Словенец” пишеше: „Нови сведения от Македония потвърждават, че новото въстание няма само локално значение. На празника „Св. Илия” е обявено общо въстание в Македония и Одринско. Бърже цялото население, което може да носи оръжие, се присъединява към въстаническите чети, а жените и децата са побягнали по планините.” На 5 септември в Любляна е било обявено, че Петър Орловец, дописник на руския вестник „С. Петербургские ведомости”, ще държи беседа по положението в Македония. Но австрийските власти са забранили събранието.
Вестниците „Хърватска” (Дубровник), „Словенец”, „Словенски народ”, „Единност” (Любляна) и други се пълнеха със сведения относно хода на въстанието и със статии в подкрепа на борците за свобода.
В Англия целият печат, с незначителни изключения, се опълчи против жестокостите над въстаналото население и настояваше да се тури край на непоносимото положение чрез-активна намеса на европейските държави.
Още в първите дни след избухването на въстанието в английския парламент се развиха разисквания по положението в Македония и Одринско. Председателят на Балканския комитет Брайс обърна вниманието на народните представители върху тревогата на обществото поради тези събития. В същия ден, когато Балфур отговаряше на запитването в Камарата на общините, в. „Таймс” напечати уводна статия, в която се прокарваше идеята, че опитът на Австрия и Русия да въведат мир в Македония е излязъл несполучлив и че трябва да се
156
признае, че истинското омиротворение може да се постигне само с реформен проект, който да дава по-големи правдини на населението.
По повод писмото, отправено от страна на английския министър-председател Балфур до Кентерберийския владика осем души кореспонденти на най-големите английски вестници в едно открито писмо изобличаваха английския премиер в изопачаване на фактите. След като натякваха на Балфур за употребените от него изрази относно някои жестокости, извършени уж от въстаниците с цел, според него, да предизвикат намесата на великите сили, английските кореспонденти заявяваха на всеослушание, че предложените от Русия и Австрия реформи са неприложими, понеже платформата, върху която те са били съставени и по начина, по който се прилагаха, не биха принесли никакъв практически резултат. Това открито писмо произвело във Англия потресаващо впечатление и още повече настроило английското обществено мнение в полза на македоно-одринската кауза. Писмото носело подписите на Ноел Бъкстон, Брайсфорт, Артур Ивенс, X. Р. Майер, Едвин Пирс, Ж. Макдоналд и др.
Трябва да се подчертае, че някои английски политици и обществени организации са имали доблестта да изтъкнат, че Англия носи голяма отговорност за разпокъсването на българските земи от Берлинския конгрес. Така, в един апел на Балканския комитет, подписан от Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон от м. ноември 1903 г., като се пледира за по-енергична защита в полза на въстаниците, се казва:
„Особено английският народ и неговите държавни мъже, като че са забравили, че балканският въпрос отдавна щеше да бъде разрешен, ако не съществуваше политиката на завист в Англия. Ясно е, че отговорността за изоставянето на Македония под турската власт и вследствие на това преследванията, които са продължили оттогава, и за кланетата, които сега постоянно се усилват, лежи най-напред на Великобритания и че тя не само има право, но че и това е неин свещен дълг да вземе мерки, които са в нейната власт, за да се спре сегашната борба и да се осигури мира и реда за нещастните жители на Македония.”
Във време на въстанието успял някак си да се включи в четите и военният кореспондент на в. „Дейли Нюс” — Хейлс. В ред статии той излага впечатленията си и горещо защищава македонското освободително дело. Хейлс е взел пряко участие във въстанието в Серския революционен окръг
157
през август — октомври 1903 г. Написал е ред статии за македоно-одринското освободително движение и станал негов пламенен защитник.
Общественото мнение в Англия продължава да се вълнува и след потушаването на въстанието. На 16 март 1904 г. в Лондон се е състояла конференция по македонския въпрос, свикана от Балканския комитет. Присъствували са делегати от всички краища на Англия. Имало е също представители от Франция и Италия. Конференцията е била открита от Рочестерския епископ, който прочел писмо от Кентерберий-ския епископ. Събранието е настояло за енергични мерки в полза на поробеното население.
Във Франция също почти целият печат се изказа в полза на въстаниците и настояваше да се обуздаят потисниците. Само отделни органи, подкупени от султанското правителство, се опитваха да изопачават фактите, като обвиняваха въстаниците във зверства над турското и гръцкото население.
Начело на движението в защита на въстаниците застанаха видни политици, писатели и публицисти, като Виктор Берар, Франси дьо Пресансе, Анатол Льороа-Болио, Жорж Голис, Андре Шередам, и много други. На 12 октомври (ст. ст.) 1903 година в Париж в театъра „Сара Бернар” се е състоял голям международен митинг в полза на македоно-одринското освободително дело. На него са говорили освен френски общественици, представители на Лондонския балкански комитет (Мак Кол), италианските делегати Марцини и Бикардо. Последните двама заявили, че Италия не може да не се застъпи за нещастните българи в Македония — инак тя би изменила на името си. На митинга е говорил и Жан Жорес, тогава подпредседател на Националното събрание на Франция.
На друго публично събрание Франси дьо Пресансе е настоял за най-енергични постъпки с цел да се изработят и приложат реформи. Виктор Берар докладвал за големия митинг, който се е държал в Лион, на който 3000 граждани са ръкопляскали на идеите, развити от проф. Лорте в полза на потиснатото население.
Разбира се, в западните страни не липсваха и опити за противодействие, за оклеветяване на въстаниците и изопачаване истинския характер на движението. Обаче тези опити: бяха задушавани от могъщите протести на потресеното обществено мнение, от силата на самите факти, които достигаха до знанието на широки среди в чужбина. Даже вестници-
158
те, инспирирани от правителствата на държави, които имаха интерес да
не бъде раздухван македонският въпрос, се виждаха принудени да настояват
за сериозни реформи.
Още по-важно е, че не само в печата, но и в многобройни дипломатически доклади се предаваха събитията общо взето правилно. Издадени бяха специални правителствени книги, посветени на македоно-одринското народноосвободително движение. Такива бяха английските сини книги, френските жълти книги и други дипломатически документи. Те даваха възможност да се хвърля значителна светлина върху истинския характер и целта на революционното движение, да се осветлява света за действията на въстаниците и за жестокостите на султанската власт и башибозука.
Само два дена след обявяването на въстанието, австрийският консул в Битоля Август Крал съобщаваше на 4 август 1903 г. до граф Голуховски — министър на външните работи:
„Настана това, което от няколко дена насам ставаше все по-вероятно: българското въстание започна. Сега става ясно колко погрешно е било мнението на ония, които вярваха, че македонската опасност от въстание е преминала, че реформите са укротили населението и т. н., докато в същност революционните приготовления никога не са били прекъснати и винаги показват значителни успехи.”
Същият консул пише на 27 август 1903 г. до граф Голуховски:
„Това (въстанието) не е дело на отделни агитатори и престъпници, както си позволяват много вестници да твърдят. Това е изблик от недоволството на един цял народ... В тия области живеят над 250 000 българи, по-голямата част от които се отнасят със симпатия към революцията и я подкрепят открито или тайно.”
А на 1 септември 1903 г. Август Крал съобщаваше:
„Българските дружини в някои места намериха подкрепа, като към тях се присъединяваха влашки, по-рядко албански елементи, докато гръцките привърженици общо взето се държат неутрално, а където са по-силни — дори и враждебно, но най-често не по собствен подтик, а подстрекавани от гръцките епископи и консули.”
В друг доклад от същата дата се изтъква, че българските въстаници не са вършили зверства, както твърдяха някои вестници, а напротив, са се отнасяли най-хуманно към мир-
159
ното турско население. Между другото в тоя доклад се казваше: „В различни циркуляри се напомняше (от Вътрешната организация и Генералния щаб на въстанието) да не се посяга на мирните турски жители и при нападенията да се щадят турските жени. Дамян Груев е главният поддръжник на това хуманно разбиране.”
Чуждите консулства съобщаваха за един апел на Главния щаб на въстанието, написан на турски език до турското население да не участвува в изстъпления против българите, които не се борят против него, а само против лошото управление. Припомняше се и за едно писмо до Дирекцията на железниците, с което я приканваха да преустанови временно пътуванията на граждани, за да се избягнат излишни жертви.
Други дипломатически доклади установяваха, че Хилми паша е искал да използува въстанието за унищожаването на колкото е възможно по-голяма част от българското население. На 3 септември 1903 г. австрийският консул в Битоля пише до граф Голуховски: „Унищожаването на българските жилища в някои области е систематическо и може да се мисли, че се цели изтребването на българския елемент... Между другото генералният инспектор (Хилми паша) изглежда смята обезимотените българи да ги заселва в други дялове на отоманското царство. Аз и руският вицеконсул потърсихме великодушие, в смисъл на всички българи, които се предават, да се улеснява завръщането им.”
Много чуждестранни наблюдатели изтъкваха самоотвержеността и героизма на въстаниците, а също така, че и след потушаването на въстанието, въпреки понесените страдания и жертви, населението е запазило доверието си в ръководството на въстанието и изявявало готовност да продължи борбата.
Още в разгара на въстанието на 1 септември 1903 г. австрийският консул в Битоля съобщава: „Много е чудно, че въпреки всички неволи на българите, те с нищо не се обезсърчават, дори са пълни с надежди и гордо заявяват, че могат да издържат до настъпването на зимата.” По-късно, на 28 септември 1903 г. същият консул припомня отново, че „неуспехите не уплашиха борците, дори и когато въстанието почва да залязва. Те са пропити с чувство на гордост и самоотверженост в борбата за свобода и достоен човешки живот, държейки сметка, че „гласът за техните дела ще бъде във всичка случаи запазен за потомството.”
Всички други отзиви по тоя случай бяха в същия смисъл. Така, Елена Ф. Гроган, която е посетила Македония непо-
160
средствено след въстанието, пишеше: „През зимата след въстанието бях между българите в Македония. Въстанието бе едно народно движение, в което македонските жени и деца взеха участие със същата храброст и ентусиазъм, както и мъжете. Народът даде големи жертви и пострада жестоко. Но при все това духът му остана несломен.”
А кореспондентът на в. „Манчестер Гардиан” X. Н. Брайлсфорд в книгата си „Македония”, написана след въстанието, като член на английския благотворителен фонд за раздавания помощи на пострадалото население, пишеше:
„Първата обща изненада беше тая, че тоя народ въстана масово. Втората за мене още по-поразителна изненада беше, че понесените през есента страдания не извикаха недоволство нито срещу организацията, нито срещу водачите. Селата останаха лоялни на организаицята, която ги потопи във всичкото това бедствие. Ходейки по пепелищата на някога цветущи села или по болничните отделения, където дружеството за раздаване на помощи бе събрало ранените жени и деца, имаше минути, когато човек се изкушаваше да проклиня цялата идея за въстанието. Но всички тези разсъждения бяха на един чужденец. Те рядко влизаха в главите на самите македонци. В Костурската болница ранените с възхищение говореха за бъдещите си планове. В Охрид, където крайната сиромашия и тиранията на албанците са направили българските селяни особено убити духом, слушах много стари хора да заявяват, че ако комитетът издаде заповед за нова борба през лятото, те без колебание ще се подчинят. Колкото по-добре опознае човек македонските българи, толкова повече уважава тяхното родолюбив и тяхното мъжество. Тия добродетели не се изтъкват самохвално; те са поникнали и разцъфтели в поробена земя, сред един положителен народ.”
А френският публицист Жак Буске пишеше:
„Пътувайки в Македония през 1904 г. непосредствено след въстанието аз със собствените си очи констатирах развалините, опустошенията, пожарищата и грабежите. Не за една празна дума този доблестен народ понесе тези жестокости. Той не би могъл да ги понесе, ако в себе си не носеше неукротимото съзнание за своята народност. Той няма за себе си само правото и справедливостта; негови свидетели и гаранти са всички онези, чиито къщи бидоха обърнати на пепелища и чиято земя е покрита с трупове.”
161
Последиците от въстанието се отразиха и в една друга посока. Гръцката и сръбската пропаганди, които и преди това изпращаха свои чети в Македония и се бореха за влияние, засилиха и разшириха след въстанието своята въоръжена акция в извънредно големи размери. В сътрудничество с турските власти, които виждаха в тяхно лице свои ценни помощници в борбата срещу българското население, тези чети със своите действия доведоха до най-прискръбни събития и самоизтребления.
Тайната македоно-одринска организация, под ръководството на която се извърши въстанието, беше заставена да се бори на три фронта, за да защити преданото на освободителната борба население. Въпреки понесените тежки загуби през въстанието, организацията бързо възстанови своята сила и оказваше мощен отпор срещу всички врагове Нейният престиж сред населението не само не беше отслабнал, но и бе пораснал още повече. Във връзка с това в един поверителен доклад от 21 юли 1904 г. австрийският консул в Битоля даваше сведения за решенията на Прилепския конгрес и между другото пишеше: „За учудване е, че всъщност оплакванията на селяните пред турските власти станаха редки, а аз зная известен брой случаи, в които разни спорни въпроси между християни на село, протакани с години, бяха решени напоследък без редовен съд. Това е доказателство за необикновената и нескривана сила на тайната организация по селата, където тази дейност издигна още повече нейният престиж.”
Един от редакторите на в. „Русь”, който посети Македония след потушаване въстанието, в една дописка, озаглавена „Впечатления от Близкия изток”, пишеше: „Пътникът, дошел да се запознае с македонския въпрос, бърже се убеждава, че господари на положението не са владетелите на областта — турците, — а Вътрешната организация.” Специалният кореспондент на нюйоркския вестник „Ивнинг пост” пишеше през м. февруари 1903 г.: „Ръководното тяло на македонската организация е нещо като сенат на една тайна република, който заседава сред турската империя, избран от народа чрез общо, но тайно гласоподаване.”
За дейността и силата на организацията през този период много интересни сведения даваше и американският журналист Сониксен, който беше прекарал с четите продължително време и по-късно написа специална книга за своите впечатления.
162
Измежду чуждите държави най-пряко бяха засегнати от събитията съседите на Европейска Турция — балканските страни. На първо място, разбира се, България, неразривно свързана с македонските и одринските българи — главнота ядро на въстаналите роби. По неизброими и най-разновидни начини народът в свободното княжество изразяваше своето горещо съчувствие и солидарност с делото на своите борещи се сънародници. Печатът се пълнеше с огнени статии и апели да се помогне на борещото се население. Следваха почти повсеместни публични събрания и митинги, като най-отзивчиви се оказаха добруджанци.
Ръководителите на въстанието пред ясно очертаващия се неуспешен край отправиха през месец септември изложение до българското правителство, в което главният щаб-заявяваше: „Поставени начело на народното ни движение тук, ние апелираме към вас от името на роба-българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин — чрез война. Вярваме, отгласът е същият у народа в свободна България.”
Българското правителство обаче не беше готово за решителни действия и се ограничи да отправи в началото на месец септември до великите сили една нота, в която протестираше против изтреблението на българското население в Македония и Одринско и заявяваше, че ако това изтребление не бъде прекратено и ако животът на християните не се подобри, българското правителство не ще се подвоуми само да потърси средства за защита на своите сънародници.
Но решено да не воюва, правителството мобилизира само около 15 000 души, а скоро след това изпрати в Цариград Г. Д. Начович, познат привърженик на политиката за сближение с Турция, да се споразумява с турското правителства
След продължителни преговори сключено бе турско-българско съглашение на 26 март 1904 г. Главната и почти единствена изгода за българите от това съглашение се съдържаше в точката за амнистия, която засегна около 4000 българи. Не след дълго време българо-турските отношения отново се влошиха.
В кралство Сърбия Илинденско-преображенското въстание се посрещна с тревога и смущение като вредно за сръбската пропаганда. В отзивите на белградския печат се забелязваха най-противоречиви мнения и становища. Да се одобри и защити ли каузата на въстаналото население, или да се осъди?
163
Белградското правителство счете за удобно да предприеме опити за сближение с България и в тази насока се направиха много стъпки, някои от които сполучливи, макар и с нетраен успех. Същевременно обаче бе разширена в най-големи размери сръбската противобългарска четническа акция в Македония. По повод на тази двойнственост и нейния отзвук в Македония битолският австрийски вицеконсул Оскар Прохаска пише в един свой доклад от 11 декември 1903 г.: „Сръбският генерален консул г. Станоевич остана по-дълго в Белград, за да участвува в съвещанията, които се водят в приятелски дух към усвояване на сръбско-българско приятелство в Македония. Но от подобна спогодба не може тука да се види нищо.”
И по-нататък консулът привеждаше ред случаи на кръвопролития, предизвикани от противобългарските действия на сръбските чети в Македония, които действия коствуваха на местното българско население неописуеми страдания и безброй жертви.
Що се отнася до Гърция, там още от първия момент се опитаха да представят въстанието като дело на „дошли отвън български банди”, които имали за задача да изтребват гръцкото население. Съчиняваха се измислици за български зверства и т. н. Гръцкото правителство по тоя начин действуваше солидарно с турските власти и в тяхна помощ. Но главната и най-безчовечна последица от поведението на гръцките управляващи среди беше необикновеното засилване и разширяване на въоръжения курс на гръцката пропаганда. Ужасни са страданията, през които преминаха македонските българи, поставени в течение на няколко години под огъня на тройния заговор на техните врагове.
В Румъния въстанието имаше за резултат да подтикне правителството към по-енергично застъпничество в полза на власите в Македония, заплашени от погърчавне, с цел да ускори процеса на тяхното национално обособяване. Стигна се дори до скъсване на дипломатическите отношения между Румъния и Гърция поради същите събития. Във връзка с това австрийският консул в Битоля пишеше до виенското правителство на 23 май 1904 г.: „Гърците са заплашени, понеже утвърждаването на куцовлашка народност събаря един главен стълб от сградата на техните претенции в Македония — от това иде и тяхната отчаяна съпротива.”
Известно е, че в Македония измежду разните народности почти единствени власите подкрепиха в известна степен ос-
164
вободителната борба на българското население и взеха на някои места,
като Крушево и другаде, участие във въстанието. Това още повече разпалваше
омразата и враждата на гръцката пропаганда против куцовласйте.
В това бурно време, разбира се, не стояха бездейни и султанските представители и агенти в чужбина. Така например особено деен се показваше посланикът в Париж Мюнир паша, доверено лице на Абдул Хамид. Той упорито клеветеше въстаниците, като им приписваше престъпленията, вършени от властите и башибозука. Всички усилия на султанските представители да бранят авторите на зверствата оставаха обаче обикновено напразни, тъй като общественото мнение и правителствата бяха широко осведомявани както от кореспондентите, така и от дипломатическите доклади.
Илинденско-преображенското въстание, както трябваше и да се очаква, привлече веднага вниманието на европейските правителства, толкоз повече, че отдавна вече въпросът за положението на българите в Македония и Одринско беше се наложил на дипломацията. Явно бе, че е настъпил момент, когато великите сили трябва незабавно да потърсят средства, за да се угаси огънят, като се задоволят, макар отчасти, исканията на въстаналото население. Тази задача и този път се възложи на Русия и Австро-Унгария — двете „най-пряко заинтересувани сили на Балканите”. Руското правителство, загрижено от призрака на една близка руско-японска война, поиска да се вземат мерки за предотвратяване на всякакви усложнения. За тази цел то предложи преди всичко да се направят постъпки в София, за да се „внуши и препоръча на България спокойствие и да се предупреди един път завинаги, че тя не ще бъде подкрепена, ако си навлече яда на Турция”. Френското правителство обаче сметна, че ако трябва да се направи нещо в тази посока, справедливо и полезно ще бъде да се направят едновременно постъпки и в Турция. Така се изостави предлаганата, акция спрямо София и се почнаха преговори за промени в Европейска Турция.
На 17 септември 1903 г. във Виена стана,среща на императорите Николай II и Франц Йосиф, след което в градеца Мюрцщег започнаха дълги съвещания във връзка с положението, създадено от македоно-одринското революционно движение. В резултат на цялата тази дейност и в разговор с другите велики сили бе изработена известната Мюрцщегска
165
реформена програма, текстът на която бе връчен на султана на 8 октомври 1903 г.
Тази програма бе съвършено недостатъчна и неефикасна. Тя не можеше да задоволи поробените населения нито отчасти. Разочарованието вътре в страната беше всеобщо. Мюрцщегската програма запазваше почти непокътната султанската власт над Македония и не включваше Одринско в реформената област.
Единствено значението на тази програма се състоеше в това, че тя представляваше нова стъпка на европейска намеса, към по-нататъшно разширяване и задълбочаване на тази намеса.
И наистина, след известно време европейските сили се съгласиха да поискат от Турция да приеме редица по-пълни реформи във финансовата администрация и правосъдие в Македония. Високата порта отхвърли категорично предлагания проект, под предлог, че той представлявал посегателство върху суверенитета на Турция и не се съдържал в Мюрцщегската програма. Тогава бе предприета голяма демонстрация от военните флоти на европейските велики сили в Егейско море и едва след това турското правителство прие учредяването на международна финансова комисия. Значението на тази стъпка се състоеше във факта, че тя поставяше реформената акция под общия контрол на великите сили. Същият смисъл имаше присъствието на чуждите офицери, натоварени да реформират жандармерията в Македония.
Тази тенденция продължи и по-нататък, тъй като въпреки неуспеха на въстанието борбата не спираше и поробеното население даваше доказателства, че няма да се помири със своята злочеста съдба, а ще се бори докрай за по-добри бъднини. При тези обстоятелства през пролетта на 1908 г. руският император и английският крал на своята среща в Ревал приеха по-широк план за реформа в Македония, главното условие на които предвиждаше назначаването на генерал-губернатор, независим от султана.
За съжаление, не бе съдено на тоя проект да се осъществи, тъй като последвалият наскоро младотурски преврат послужи като повод и оправдание за прекратяване на реформената акция. Несъмнено ръководителите на младотурския комитет, като турски патриоти, са изпитвали загриженост от описаното развитие в султанска Турция и това ги е накарало най-малко да ускорят извършването на преврата.
166
Ясно е от всички изложени събития и факти, че Илинденско-преображенското въстание, макар и с неуспешен край, даде нов тласък на реформената акция, на усилията да се добият по-добри условия за живота на поробените български населения, борещи се за национално освобождение.
Неугасващ е светлият спомен за делото на илинденци и преображенци и той ще се предава от поколение на поколение. Техният пример за беззаветна служба на народа, на неговия идеал за свобода и добруване, за мир на Балканите ще блести за вечни времена.