Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968
Отг. редактори: Дино Кьосев и Ламби Данаилов
 
4. ВЪСТАНИЕТО В ОДРИНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ
     Доцент Ламби Данаилов
1. Националноосвободителното движение в Одринско в навечерието на въстанието и причини за избухване на въстанието
2. Конгресът на „Петрова нива” и изработване на план за вдигане на въстание в Тракия
3. Подготовка на въстанието
4. Обявяване и ход на въстанието
5. Потушаване на въстанието и причини за неуспешния изход на въстанието


Една от най-героичните прояви на българското население в Таркия в борбата му срещу османските поробители е несъмнено избухналото през 1903 г. въстание, като част от общото въстание и наречено в Одринско Преображенско. Това въстание представлява връхната точка на неотразимия стремеж на тракийците да се освободят от непоносимия политически и икономически гнет на турските феодали. Преображенското въстание е светла страница в историята на освободителните борби на българското население в Тракия и е ярък израз на неговите непрестанни усилия заедно със своите братя в Македония за отхвърляне на османското потисничество и за завоюване на свобода и независимост.
 

1. НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ В ОДРИНСКО В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВЪСТАНИЕТО И ПРИЧИНИ ЗА ИЗБУХВАНЕ НА ВЪСТАНИЕТО

В резултат на несправедливия Берлински договор от 1878 г. — „този източник на безкрайни злини” [1] — значителна част от българското население в Македония и Южна Тракия попаднала отново под гнета на турския феодализъм. В по-голяма степен и в по-широки размери, отколкото преди, продължили убийствата, грабежите и безчинствата на турската Власт над българското население, което успоредно с това било подложено на безмилостна експлоатация и непоносим икономически гнет.
 

1. В. Коларов, Освобождението на България от турско иго. София 1948 г., стр. 14.

79

Жестоко тероризираното в политическо, социално и икономическо отношение население, въпреки крайно тежките условия за развиване на революционна дейност, продължило с още по-голяма енергия борбата срещу своите угнетители. В началото на 90-те години на миналия век Димитър Даков, който бил учител в Селиолу, образувал по своя инициатива една от първите революционни групи в Одринско. [1] Скоро след това били създадени и други такива групи.

Особено голям размах получила освободителната борба в Одринско след образуването на ТМОРО, когато в късо време мрежата на революционната организация покрила и цяла Югоизточна Тракия. [2] През 1895 г. в Лозенград била създадена революционна организация в ограничен състав, към която били привлечени и няколко българи от Бунархисар. [3] Същата година Дамян Груев, един от основателите на ТМОРО, посветил в делото на революцията Хр. Коцев — учител в българското училище в Одрин, на когото възложил да организира революционни комитети в Одринския вилает, включително и в самия град. През учебната 1895—1896 г. Коцев положил основата на Одринския окръжен революционен комитет и организирал революционни комитети в някои села в Одринско и Чокенско. [4]

Нов силен тласък на революицонното движение и в Южна Тракия дал състоялият се през 1896 г. в Солун нелегален конгрес на ТМОРО, в чието заседание взел участие и Хр. Коцев в качеството си на пръв председател на Одринския окръжен революционен комитет. [5] По време на конгреса било решено да се постави като цел на революционното движение сплотяване то „в едно цяло (на) всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция на пълна политическа автономия за тия две области.” [6] Същевременно било решено да се образуват седем революционни окръзи, един от които бил Одринският революционен окръг.

След Солунския конгрес на ТМОРО настъпил силен революционен подем и в Южна Тракия. Революционната органи
 

1. Приноси, кн. V (съставил Ив. Орманджиев), ръкопис в Тракийския научен институт, стр. 180, 193—194.

2. История на България, том II. София, 1962 г., стр. 166.

3. Приноси, кн. V, стр. 4, 26.

4. Преображенското въстание. Статии, документи. Софи и 1955 г., стр. 34.

5. Пак там, стр. 34.

6. История на България, том II, стр. 168.

80

зация в Одринско започнала да придобива масов характер. През учебната 1897/1898 г. главният учител в Лозенград Лазар Маджаров създал на широка основа редица революционни комитети не само в Лозенградско, но отчасти и в Бунархисарско и Малкотърновско, където за укрепване и засилване на революционното движение били изпратени енергичните учители-революционери Христо Настев и Стефан Добрев. Постепенно революционната мрежа обхванала почти всички села в Лозенградско, селата Урумбеглия, Яна, Чонгора, Колибите и др. в Бунархисарско, редица села във Визенско, както и някои по-отдалечени райони като Узункьоприйско, Малгарско, Кешанско, Родопско и др. По такъв начин революционното движение в Източна Тракия взело широки размери. През март и април 1900 г. Гоце Делчев направил инспекционна обиколка в Лозенградския санджак [1], като останал доволен от извършената организационна дейност.

Силен революционен подем настъпил също така в поробената част на Тракия западно от река Марица, където закипяла трескава организационна дейност. По нареждане на Одринския окръжен революционен комитет в Ахъчелебийско (Смолянско) бил изпратен енергичният учител Атанас Шапарданов, който в късо време поставил на здрави основи местната революционна организация в съответствие с решенията на Солунския конгрес. [2] Създадени били и революционни комитети в Ксантийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко, Ференско, Софлийско, Димотишко и в редица други населени пунктове. [3] Така например към 1901 г. революционната мрежа в Гюмюрджинско вече обхващала всички по-големи села в този край. В Софлийско революционни комитети били създадени в селата Каяджик, Пишманкьой, Мерхамлъ, Голям Дервент, Малък Дервент и др. [4] Голям брой села били включени в революционната мрежа и на останалите райони.

През април 1902 г., по решение на ЦК на ТМОРО, в Пловдив се състоял конгрес на революционното движение в Тракия. Изнесени били два доклада: от Гоце Делчев — „За
 

1. Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 36.

2. Йоно Митев, Българското въстание в Източна Тракия през 1903 г. Списание „Военно-исторически сборник”, кн. 3/1953 г., стр. 73.

3. Христо Ив. Караманджуков, Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение. Книга I. Историята им до 1903 г. Библиотека „Тракия”, № 7. София, 1934 г., стр. 154—292.

4. Пак там, стр. 281—290.

81

начина на организиране Одринско” и от Михаил Герджиков — „Как да се агитира между населението”. [1] На конгреса било взето решение Тракия да се раздели на две инспекционни области с разграничителна линия р. Марица. [2] Всяка инспекционна област била разделена на революционни райони. Създадени били общо девет революционни райони, а именно Малкотърновски, Бунархисарски, Лозенградски, Чокенски (Одринска кааза), Мустафапашански (Свиленградски), Узункъоприйски, Ахъчелебийски (Смолянски), Дедеагачки и Скечански (Ксантийски). Конгресът определил и някои от районните ръководители. Така за войвода в Малкотърновския район бил назначен Георги Кондолов, в Бунархисарския — Тодор Шишманов, в Лозенградския — Лазар Маджаров. [3] За ревизор на инспекицонната област източно от Марица бил назначен Михаил Герджиков.

Решенията на Пловдивския окръжен конгрес способствували за по-нататъшното укрепване и развитие на революционната организация и съдействували за още по-голямо масовизиране на революционното движение в Одринско.

Успоредно със създаването и разширяването на мрежата от революционни комитети в Тракия се развило и силно четническо движение, което се разраснало особено много в началото на XX век. Главното назначение на четите било да поддържат борческия дух на поробеното българско население, да държат будно неговото национално съзнание, да служат като връзка между отделните революционни райони и същевременно да се използуват като бойна школа за възпитание и обучение на революционни кадри. За разлика от изпращаните от Върховния македоно-одрински комитет чети, организираните от ТМОРО чети не си поставяли терористични цели и задачи. [4]

Четите, организирани и подготвяни от ТМОРО, изиграли много голяма роля във връзка с подготовката на въстанието Покрай развиване на политическа и агитационно-пропагандш дейност те изпълнявали и организационни задачи, снабдявали населението с оръжие, събирали парични средства за закупуване на оръжие и боеприпаси, водели бойно обучение с члено вете на местните комитетит и др.
 

1. Христо Г. Караманджуков, пос. съч., стр. 80.

2. Пак там, стр. 80—81.

3. Материали за историята на македонското освободително движени кн. IX. София, 1927 г., стр. 37.

4. Христо Ив. Караманджуков, пос. съч., стр. 93.

82

През пролетта на 1901 г. малобройната чета на Георги Кондолов развила голяма дейност в Малкотърновско, създала редица нови революционни комитети и значително допринесла за подобряване на работата на революционната организация в този район. [1] Аналогични задачи изпълнила с успех през същата година и малката чета под ръкозодството на Л. Маджаров, която действувала в района на Лозенград. [2] Твърде успешни били и следващите действия на четата на Георги Кондолов през 1902 и 1903 година. Значителни успехи постигнали и четите на Лазо Лазов, Михаил Герджиков и П. Ангелов.
 

Но паралелно с укрепването и разширяването на революционното движение се увеличавал националният и икономическият гнет, на който било подложено българското население в Одринско от страна на турските поробители. Терорът, грабежите, изнудванията, убийствата и репресиите на турските власти взимали все по-големи размери. Насилията и издевателствата над мирното българско население станали всекидневно явление.

Турските жестокости се засилили особено много след несполучливото и лошо организирано въстание в Горноджумайско (септември 1902 г.). Под предлог за „въстановяване на реда  турското правителство изпратило многобройни войски, които заедно с местни башибозушки банди подложили на ужасен терор Македония и Одринско. Десетки села били опустошени и опожарени. Хиляди мъже, жени и деца били варварски избити. Издевателствата на войските и башибозука били съпроводени от насилия над жените, разграбване на имуществото на населението и още по-голямо засилване на икономическия гнет над селяните. [3] Свирепият терор на османските поробители продължил с неотслабваща сила и през 1903 година. Така на 20 май 1903 г. турски войници избили 40 невинни селяни от с. Енеджия, Лозенградско. [4]
 

1. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895—1903 г.), книга III. Революционното движение в Малкотърновския район. Съставил Ив. П. Орманджиев. София, 1933 г., стр. 111—114.

2. Приноси към историята на въстаническото движение в Тракия, книга IV, Освободителната борба в Лозенградския район. Съставил Ив. П. Орманджиев, София, 1941 г., стр. 111—144.

3. История на България, том II, стр. 228.

4. Македония и Одринско (1899—1903 г.) — Мемоар на ВМОРО. София, 1904 г., стр. 106.

83

В такава обстановка на масови кланета над беззащитното българско население и непоносим икономически гнет било взето известното решение през януари 1903 г. в Солун за вдигане на въстание в Македония и Одринско. Въпреки очевидната неподготвеност на населението за добре организирано във всяко отношение масово въстание, въпреки острия недостиг на оръжие и боеприпаси, психологическата обстановка, създадена в резултат на турските безчинства, била такава, че на много места изтерзаните народни маси приели с облекчение решението за въстание. [1]
 

2. КОНГРЕСЪТ НА „ПЕТРОВА НИВА” И ИЗРАБОТВАНЕ НА ПЛАН ЗА ВДИГАНЕ НА ВЪСТАНИЕ В ТРАКИЯ

След като бил уведомен за взетото решение за вдигане на въстание в Македония и Одринско, окръжният революционен комитет в Одрин уведомил районните революционни комитети за предстоящото въстание и дал нареждания за започване на предварителна подготовка. В селата закипяла трескава дейност. Агитационно-пропагандната дейност рязко се засилила, провеждали се масови събрания, организационните чети непрекъснато обикаляли селата и системно обучавали на военно дело местното население, като за целта използували скрити места, в това число и черквите. [2]

Във връзка с подготовката и планирането на въстанието и уточняване на редица други въпроси на 11 юли (28 юни ст. стил) 1903 г. бил свикан конгрес на одринското революционно движение, който бил проведен в местността „Петрова нива” край с. Стоилово в легендарната Странджа планина. Мястото за провеждане на конгреса било избрано много сполучливо. То представлявало обширна планинска поляна, заобиколена от три страни от р. Велека. Избраното място имало отличен обзор и предлагало много добри условия за отбрана в случай на нужда. [3]

На конгреса присъствували като делегати представители на Централния комитет на ТМОРО, окръжният революционен комитет в Одрин, районните революционни комитети в Източна и Западна Тракия, както и почти всички войводи и много
 

1. История на България, том II стр. 228—229.

2. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга III, Революционното движение в Малкотърновския район, стр. 155.

3. Преображенското въстание, Статии и документи, стр. 60.

84

четници. [1] Общо на „Петрова нива” са се събрали 47 души, [2] без да се смята въоръжената охрана, която възлизала на около 360 души. [3]

Всички участници в конгреса на „Петрова нива” били изпълнени с ентусиазъм и дали спонтанен израз на обхваналото ги въодушевление. За това свидетелствува Яни Попов, войвода на Лозенградската чета, който разказва: „Стигнахме „Петрова нива” Четите бяха разпръснати по височините и стратегическите места, а войводите, подвойводите и представителите Пасков, Думев и Ковачев останаха в колибите да обсъдят положението и вземат решение за въстание. Пристигна и Кондолов с четата си. Спомням си как с прикачена през рамо пушка той дойде при мене и след като ме хвана за ръка, ка-
 

1. Пак там, стр. 54—59.

2. Пак там, стр. 55.

3. Пак там, стр. 61.

Делегати на конгреса били следните видни революционери:
1. Михаил Герджиков, подвижен член на ЦК на ТМОРО, подвижен член на Одринския окръжен революционен комитет и ревизор на ЦК за Одринско; 2. Васил Пасков, представител на ЦК на ТМОРО; 3. Велко Думев, председател на Одринския окръжен революционен комитет; 4. Георги Василев, представител на Одринския окръжен революционен комитет; 5. Христо Ив. Караманджуков, представител на Ахъчелебийския (Смолянския) околийски революционен район; 6. Димитър Катерински, представител на Мустафапашанския (Свиленградския) околийски революционен район; 7. Никола Кърджиев Славейков, представител на Лозенградския околийски революционен район; 8. Димо Янков, представител на Малкотърновския околийски революционен район; 9. Анастас Сп. Разбойников, представител на Бунархисарския околийски революционен район; 10. Стамат Икономов, запасен капитан от българската армия; 11. Георги Кондолов, войвода в Малкотърновския революционен район; 12. Лазар Маджаров, войвода в Лозенградския революционен район; 13. Кръстю Николов Българията, войвода в Малкотърновския революционен район; 14. Коста Петков Калканджиев, войвода в Бунархисарския революционен район. Освен тези видни дейни на революционното движение в Одринско като делегати на конгреса участвували още войводите: Георги Тенев и Христо Арнаудов, подвойводите и четниците: Днко Джелебов, Стоян Петров, Лазо Лазов, Яни Попов, Киро Узунов, Стоян Камилски, Янко Стоянов, Дим. Халачев, П. Шиваров, Цено Куртев, Петър Ангелов, Димитър Ташев, Георги Калоянов, Коста Тенишев, Тодор Станков, Христо Силянов, Иван Варналиев, Димитър Хр. Дичев, Михаил Даев, Георги Тодоров, Спас Цвятков, Лефтер Мечев, Нсстор Иванов, Петко Зидаров, Георги Костадиев, Димо Русев, Йордан Мешков, Жеко Джелебов, Стоян Томов, Петър Чолаков и Атанас Карчов (Карчо Кукушанчето). Всички тези лица били повече или по-малко известни в революционното движение, като някои от тях се ползували с голяма популярност. Характеризирайки състава на конгреса, Хр. Силянов отбелязва, че това са „четиридесет и седем души войводи, районни и окръжни ръководители, терористи, учители и по-интелигентни четници” (виж Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 59).

85

за: „Яне, запей ми „Руса Яна — роден брала”. Пееше Лефтер Мечев, запях и аз, а с мен запяха и други мои другари; дойде и Маджаров. Наловихме се всички на хоро на светла месечина и цялата поляна се обърна на самодивско хорище; освен че имаше разни носии от четниците, но имаше и селяни, куриери и други, които не знаеха какво да правят от радост” [1].

Безопасността на района, в който бил проведен конгресът, била много добре осигурена. Организирани били пет охранителни поста, които държали под сигурно наблюдение всички направления, откъдето можело да се появят турски войски. За добрата организация на охранението свидетелствува фактът, че когато на четвъртия ден от започването на конгреса (1 юли) към с. Стоилово се приближили идващи от с. Гьок-тепе турски войскови поделения, те били отхвърлени от охраната, като дали жертви. [2]

Конгресът бил открит на 28 юни (ст. стил) следобед от Михаил Герджиков, след което било избрано бюро за ръководене на заседанията в състав Васил Пасков — председател, Велко Думев — подпредседател и Христо Силянов и Ан. Разбойников — секретари. След почитане паметта на геройски загиналия в борба с турските поробители голям македонски революционер Гоце Делчев, конгресът пристъпил към своята делова работа, която се свеждала главно в следното: да се реши въпросът за въстанието, да се даде отчет за извършената досега подготовка и за състоянието на въоръжените сили, както и да се набележат конкретни мерки въз връзка с непосредствената организация и подготовка на предстоящото въстание. [3]

Първата точка от дневния ред на конгреса засягала въпроса дали въобще да се вдигне въстание или не. Едни от делегатите се изказали в подкрепа на взетото решение за обявяване на въстание, а само един — против. [4] Представителят на Мустафапашанския (Свиленградския) район Димитър Катерински се противопоставил на идеята за скорошно въстание, като изтъкнал недостатъчната подготвеност във военно, политическо и икономическо отношение. [5] След оживени разисква-
 

1. Списание „Завет”, година XVI, броеве 668, 669, 670. София, 15—30 август 1938 година, стр. 22.

2. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, кн. III. Революционното движение в Малкотърновския район, стр. 222— 223

3. Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 62.

4. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга III. Революционното движение в Малкотърновския район, стр. 120

5. Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 81.

86

ния конгресът решил, че въпреки съществуващите неблагоприятни условия, Тракия трябва да участвува в предстоящото въстание. Като основен аргумент за вземане на това решение било посочено, че трябва да се окаже непосредствена помощ на македонските въстаници, които не бива да бъдат изоставени. Освен това били изтъкнати и чисто морални съображения, поради които не било целесъобразно да се отлага въстанието в Тракия.

След решаването на този изключително важен въпрос конгресът пристъпил към разглеждане на следващата точки от дневния ред, а именно извършената досега подготовка за въстание. За целта били съставени писмени доклади за положението в осемте революционни района на Одринския революционен окръг, които били прочетени по време на състоялото се на следващия ден второ заседание на конгреса. Докладите съдържали данни за топографската характеристика на отделните райони, числеността на населението по народности, както и сведения за числения състав, групировката, въоръжението, боеспособността и моралното състояние на противниковите войски. Освен това в докладите се посочвали подробни данни за състоянието на собствените сили, общия брой на разполагаемите въстаници и четниците в тъй наречените смъртни дружини, количеството и състоянието на оръжието и боеприпасите, възможностите за снабдяване, финансовото положение на отделните революционни райони, духа на населението и пр. [1]

От изнесените доклади станало ясно, че в досегашната подготовка на въстанието съществували значителни недостатъци, както в организационно, тъй и в материално-техническо отношение. Особено остър бил недостигът от оръжие. Сравнително по-добро било положението в Малкотърновски район и отчасти в Бунархисарския район, който бил добре организиран, но в който оръжието също така било недостатъчно. Лозенградският район бил силно разстроен в резултат на жестоките репресии на турските власти. Още по-незадоволително било положението в другите революционни райони, където почти липсвало годно оръжие. [2] Въз основа на така очертаната обстановка конгресът взел решение да форсира с възможно най-високи темпове въоръжаването на революционните
 

1. Пак там, стр. 63.

2. Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 63—64.

87

райони и въстанието „да не се обяви по-рано от 20 юли и по-късно от 30 юли”. [1] Освен това Михаил Герджиков бил натоварен да помоли Централния комитет на ТМОРО да отложи за къс срок започването на въстанието в Македония, като го насрочи за не по-рано от началото на месец август.

Същия ден следобед конгресът се занимал с един от най-важните въпроси на своята работа, а именно с планирането на въстанието. Основната идея в разработения план била въстанието да има повсеместен характер, като обхване и най-слабо подготвените революционни райони, с цел да се разпокъсат турските войски и не им се даде възможност да действуват компактно срещу отделни въстанали райони.

Изхождайки от необходимостта за осигуряване на централизирано ръководство на въстанието и вземайки пред вид топографските особености на отделните райони, степента на готовност за действие на собствените сили и общата групировки на турските войски, конгресът решил Одринският революционен окръг да бъде разделен на пет революционни райони. [2]

I. Малкотърновски — Лозенградски — Бунархисарски; II. Чокенски; III. Мустафапашански (Свиленградски); IV. Дедеагачко-Гюмюрджински; V. Ахъчелебийско — Скеченски (Смолянско-Ксантийски).

Отделните революционни райони били разделени на няколко участъка. Най-голям бил първият район, който обхващал 12 участъка: Пенешки, Белишки (Бунархисарски), Цикнихорски, Ениядски, Пиргополски, Граматиковски, Кладарски, Стоиловски, Гьоктепенски, Дерекьовски, Паспаловски и Лозенградски. Начело на революционните райони и участъци стояли добре подготвени и изпитани в революционната борба войводи. [3] За основа на въстаническите войски трябвало да послужат действуващите в отделните революционни райони въстанически чети, в които се предвиждало да се влеят местните въоръжени сили и смъртните дружини. Пристигналите от България нови четници били групирани съобразно с тяхната бойна подготовка и разпределени между участъковите войводи. Освен това била формирана една специална чета под командуването на Михаил Герджиков, която по своето на
 

1. Пак там, стр. 64.

2. Пак там, стр. 64.

3. Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 64—65.

88

значение твърде много приличала на прочутата „хвърковата чета” на Бенковски по време на Априлското въстание.

В плана на въстанието била точно определена и тактиката на въстаническите войски. Предвиждало се извършване на чисто бойна дейност и провеждане на саботажни акции в тила на турските войски. За сковаване, дезорганизиране и объркване на турските сили въстаническите чети трябвало да извършват смели и дръзки нападения срещу намиращи се в казарми или на открито турски войскови поделения, караули, часови, постове, да унищожават полицейски отряди и баши бозушки потери, да разрушават важни шосейни и железопътни мостове, станции и други съоръжения, да унищожават военни складове, като при възможност предварително се сложи ръка върху намиращото се в тях имущество, да прекъсват железопътни линии и телеграфни съобщения и пр. [1]

В плана обаче не било предвидено извършване на бойни действия в по-голям мащаб, вземане на мерки за закрепване на успеха и осъществяване на взаимодействие с въстаниците в Македония. Не била поставена ясно и стратегическата цел на въстанието. Планиран бил само първият етап на въстанието, и то в чисто тактически мащаб. Развитието на по-нататъшните действия било предоставено на инициативата на войводите съобразно с конкретната обстановка.

За осъществяване на централизирано ръководство на въстанието било избрано Главно ръководно боево тяло (ГРБТ) в състав Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и капитан Стамат Николов. [2] Освен това за главен ръководител на въоръжените сили бил определен Г. Кондолов. Задачите на Главното ръководно боево тяло били определени по време на заседанието, състояло се на третия ден на конгреса. По-важните задачи на ГРБТ били: да изработи отделни планове за бойните действия във всеки район и в участъците, както и за действията на терористичната чета; да следи за изпълнението на плановете; да разпределя съобразно нуждите между районите и участъците всички бойни материали и друго имущество; да дава разпореждания за складиране на храни в районите и участъците; да предприема акции за събиране на парични средства; да разглежда и решава всички възникнали спорове; да назначава нови войводи; да уволнява и премества
 

1. Хр. Силянов. Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г. София, 1904 г., стр. 37—38.

2. Ив. П. Орманджиев, Преображение. Тридесет години от въстанието на българите в Тракия. София, 1933 г., стр. 20.

89

войводи, когато това е в интерес на делото, с привличане на още двама войводи да издава смъртни присъди. [1]

Посредством създаването на ГРБТ било осигурено единство в политическото и военното ръководство на въстанието. На ГРБТ било подчинено и избраното от конгреса задгранично представително тяло на Одринската революционна организация, което било в състав трима души и имало за свой център гр. Пловдив. Единият от членовете на задграничното представително тяло трябвало да влезе като равноправен член в Софийското представително тяло на ЦК на ТМОРО, за да защищава интересите на Одринската революционна организация, другият, който изпълнявал длъжността касиер, трябвало да се установи в гр. Пловдив, а третият трябвало да се намира в Бургас, откъдето да направлява прехвърлянето па хора и оръжие през границата. Основната задача на задграничното представително тяло била събиране на материални средства, въоръжение и продоволствие, както и формиране и въоръжаване на чети от доброволци и тяхното изпращане в Тракия.

Конгресът на „Петрова нива” приключил деловата си работа на 30 юни (13 юли) следобед, когато били разгледани известни въпроси, свързани с въстаническата и саботажната дейност в някои райони и участъци и с организирането на ме-дикосанитарна служба. На следващия ден всички участници в конгреса отпътували по своите места, за да пристъпят към осъществяване на взетите решения.

Непосредствено след конгреса на „Петрова нива” на 5 юли 1903 г. в района на Хадушки поляни (Имарет дере) в местността „Св. Дух” в Родопите, близо до с. Славейно, се състоял тъй нареченият „Родопски конгрес” с участието на представители от Ахъчелебийския (Смолянския) революционен район. Избрано било боево тяло за ръководене на действията в района в състав Пею Иванов Шишманов — председател, Никола Данаилов — секретар и Христо Караманджуков — член, Ахъчелебийският район бил разделен на 5 революционни участъка, начело на които застанали войводите Вълко Райчев Шишманов, Антон Дечев, З. Начев и др. На конгреса било взето решение да не се вдига масово въстание в Родопите, а да се развие само четническа дейност, с цел да се сковат местните турски гарнизони и не им се даде възможност да
 

1. Хр. Силянов, пос. съч., стр. 40, Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 65—66.

90

участвуват срещу въстаниците в Македония и Одринско. Това решение се дължало преди всичко на обстоятелството, че оръжието в Ахъчелебийския район било крайно недостатъчно, поради което се оказало невъзможно да се въоръжи населението с оглед на масовото му участие във въстанието. [1]
 

3. ПОДГОТОВКА НА ВЪСТАНИЕТО

След проведения на „Петрова нива” конгрес навсякъде в Одринския революционен окръг започнала трескава и напрегната подготовка на въстанието. Народните маси били обхванати от висок революционен подем. „В късо време целият народ стана като един, с едно тяло и една душа. Мъже и жени, големи и малки живееха с едни надежди, бяха с едни и същи очаквания: когато ще вдигнем въстание, за да се тури край на турската власт.” [2]

Общата съдба на поробеното население и изгледите за скорошно освобождение чрез въоръжено въстание още повече сплотявали народните маси, свидетелство за което е и възникването на комуни в редица села още в навечерието на въстанието. „В навечерието на въстанието — отбелязва в спомените си Хр. Силянов — Малкотърновският район представляваше истинска комуна ..., имотите общи и всяко село има своя постоянен лагер — смъртна дружина, за издръжката на която се грижат другите селяни.” [3]

Но докато морално-политическата подготовка и бойният дух на населението били на голяма висота, чисто военната подготовка на въстанието страдала от значителни недостатъци. Най-лошо било положението в областта на въоръжението, въпреки че в това отношение били полагани непрекъснати усилия и грижи. За наличното количество оръжие липсват точни данни. Според посочени от Хр. Силянов данни първи революционен район, който бил най-добре въоръжен, разполагал с около 1100—1200 пушки, от които съвременни били само около 200 (от образеца „Манлихер”), докато останалите били от остарелия вече образец „Кринка” с
 

1. Петко Т. Карапетков, Славейно. Пловдив, 1948 г., стр 216—219.

2. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга II, Борбата в Бунархисарския район. Съставил Ив. П. Орманджиев. Библиотека „Тракия”, № 2 и 3. София, 1929 г., стр. 87.

3. Хр. Силянов, пос. съч., стр. 48

91

неотговарящи на нарасналите бойни изисквания тактико-технически данни. [1] Други източници посочват, че броят на пушките в същия революционен район възлизал на 1970. [2] Но дори и да се приеме за вярна последната цифра, съвършено очевидно е, че оръжието в този район било недостатъчно. Макар че липсват сведения за наличното количество оръжие в другите революционни райони, то като се има пред вид тяхната по-слаба подготовка в сравнение с I революционен район, може да се приеме с положителност, че броят на разполагаемите пушки в тези райони бил крайно малък и далеч не е могъл да задоволи нуждите.

Въоръжението на въстаниците се състояло от пушки, пистолети, бомби и взривни вещества. Независимо от крайно ограниченото количество пушки, повечето пушки били стари, с технически неизправности и несигурни при стрелба. С по-добри пушки от образците „Манлихер” и „Бердана”,. чийто брой бил незначителен, били въоръжени само войводите, подвойводите и бойците от четата на Михаил Герджиков. Някои четници били въоръжени и с отнети от турците пушки от системата „Маузер”.

Пистолетите, които били от образците „Нагант” и „Лебел” и някои други по-стари модели, също така били в крайно недостатъчно количество. С тях бил въоръжен предимно командният състав.

Особено важно място във въоръжението на въстаниците заемали бомбите, които били успешно използувани при изпълнение както на настъпателни, тъй и на отбранителни задачи. Те били конструирани и произвеждани от хора на революционната организация в Пловдив, Стара Загора и Любимец, откъдето били пренасяни през границата и раздавани на четниците. Повечето от произведените по ръчен способ бомби, които населението нарекло „одринки”, били с тежест около 1 кг и при взривяването се пръскали на многобройни парчета, като по този начин успоредно с моралния ефект от силната експлозия имали силно поразяващо действие. Ръчните бомби били много удобни за водене на близък бой и значително увеличавали огневата мощ на въстаниците.
 

1. Xр. Силянов, Освободителните борби на Македония, том 1 София, 1953 г., стр. 326.

2. Македония и Одринско (1899—1903 г.) — Мемоар на ВМОРО, стр. 171.

92

Въстаниците разполагали с големи количества взирвни вещества, които били използувани главно за провеждане на саботажни акции.

Крайно недостатъчното огнестрелно оръжие наложило повечето от въстаналите селяни да бъдат въоръжени с хладно оръжие като ножове и брадви, а имало и такива, които били въоръжени със съвършено примитивни средства — вили, изострени колове и пр.

Боеприпасите били в сравнително достатъчно количество. Снаряжението и облеклото били в добро състояние. Войводите и четниците носели обикновена войнишка униформа, а смъртните дружини и въстаналите селяни били облечени в своите селски дрехи.

Независимо от липсата на достатъчно въоръжение, бойната подготовка на населението се водела в широки размери и крайно интензивно. След конгреса на „Петрова нива” смъртните дружини напуснали селата и се установили на лагер в закрити планинско-гористи райони, където се обучавали под ръководството на опитни четници. [1] В това отношение голяма помощ оказала четата на Кондолов. Значително съдействие оказали и войводите Стамат Икономов и Лазар Маджаров, които лично ръководели бойната подготовка на населението. [2]

Значително съдействие за правилната и ефикасна бойна подготовка на населението оказали намиращите се сред революционерите запасни офицери, подофицери и войници от българската армия, които запознавали селяните с устройството на огнестрелното оръжие, провеждали стрелковата подготовка и учели въстаниците в манипулиране с бомбите. Същевременно те им давали елементарни знания по окопаване, маскировка и прилагането на отделни тактически способи. Някои от запасните войници, на които било възложено да обучават въстаниците, водели подготовката по руски образец и с руски команди, тъй като те били служили в българската армия непосредствено след Освобождението, когато цялата подготовка на армията се извършвала въз основа на руските устави и наставления. В съответствие с това те обучавали въстаниците в духа на руското военно дело
 

1. Xр. Силянов, Освободителните борби на Македония, стр. 325.

2. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга III, Революционното движение в Малкотърновския район, стр. 328.

93

в нанасяне на смели, решителни и стремителни удари. [1] Голямо внимание било отделяно също така на водене на нощни бойни действия, нанасяне на внезапни удари и провеждане на саботажни акции. [2]

Успоредно с воденето на усилена бойна подготовка ръководството на въстанието положило големи грижи за създаване на запаси от продоволствие и боеприпаси. За пелта то дало нареждане да бъдат устроени огнестрелни и продоволствени складове. [3] Такива имало по няколко в участъка на всяка чета, в случай че се наложи да се води „продължителна партизанска война.” [4] Обикновено складовете били организирани извън населените пунктове в добре прикрити и труднодостъпни райони. Благодарение на големия ентусиазъм на населението и неговата жертвоготовност били създадени голям брой богато снабдени складове за хранителни припаси.

За оказване помощ на ранените и заболели въстаници била организирана медикосанитарна служба. Формиран бил санитарен отряд с началник Димитър Хр. Дичев, който бил разположен в Странджа планина в района на с. Мегалово. Същевременно на началника на отряда, който имал добра санитарна подготовка, добита в лазарета на 24 Черноморски полк, било възложено да подготви санитари в отделните участъци на 1 революционен район. Санитарната чета разполагала с достатъчно количество медикаменти и превързочни материали. „Санитарните четници — разказва по-късно Димитър Дичев — бяха въоръжени с пушки и бомби. Службата им бе да остават на полесражението след оттеглянето на четата, за да прибират ранените, да погребват убитите и да премахнат всички следи на четата; цигари дори не биваше да оставят на открито. Те бяха един вид подвижна болница. Болните идваха с оръжието си и така си отиваха. Да въстанието след конгреса изходих с четата си почти всички участъци, които се готвеха за предстоящата борба за свобода.” [5] За осигуряване непрекъснато снабдяване с необходи-
 

1. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга III, Революционното движение в Малкотърновския район, стр. 336.

2. Пак там, стр. 170.

3. Пак там, стр. 58.

4. Пак там, стр. 105.

5. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга III, Революционното движение в Малкотърновския район, стр. 157.

94

мите медикаменти и санитарни средства били организирани и санитарни складове. [1]

В рамките на всестранната подготовка на въстанието бил даден и външен израз на възвишената идея за свобода и независимост посредством изработване на специално определени за въстаническото движение знамена, на които било гледано като на светиня. Всеки революционен район имал свое знаме. Знамето на Малкотърновски район, което по време на въстанието било носено от четата на Кондолов, било изработено от учителките Милка Атанасова и Милка Тодорова. То било направено от черен и червен атлас с размери 1,5 на 1 м. От едната страна стоял надпис „Свобода и човешки правдини”, от другата страна — Македоно-одринска революционна организация – „Странджа”. На знамето на Лозенградския революционен район, което било направено от червен копринен плат, били извезани думите „Свобода или смърт” и Ботевият стих „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”, а на другата страна на знамето стоял надписът „Македоно-одрински революционен комитет”. Подобна била изработката на знамената и на останалите революционни райони. [2]

Цялата подготовка на населението за предстоящото въстание преминала в обстановка на масов ентусиазъм и огромен революционен подем. Селяните сами, със свои средства, без да чакат помощта на революционната организация, си набавяли по различни начини подходящо за бойните действия об лекло, предмети от снаряжението и дори оръжие. Както свидетелствува в спомените си революционерът Лефтер Русинов Мечев, всеки от селяните „с радост бързаше да си направи бял калпак и червен ширит за кръст пред челото. От белите поли на жените си правеха патрондаши. Всички бързаха да се явят на обучение така облечени. Луда радост царуваше навсякъде”. [3] За голямата всеотдайност на населението при провеждане на подготовката за въстание разказва и участникът в революционното движение Христаки Янев Патков, който
 

1. Пак там, стр. 99.

2. Знамето на смъртната дружина от с. Заберново се съхранява в музея ЦБМ.

3. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга III, Революционното движение в Малкотьрновския район стр. 97.

95

отбелязва: „Селяните се привързаха много към организацията и вършеха охотно за успеха й и най-тежките работи” [1].

Изобщо подготовката на въстанието се извършвала с трескава бързина и пълно напрежение на силите. Необходимо е обаче да се изтъкне, че докато в района на Странджа подготовката напредвала с бърз темп и се развивала успешно, в Западна Тракия тя значително изостанала. Тук особено неблагоприятно върху подготовката на въстанието се отразили пасивното поведение и липсата на всяка инициатива от страна на ръководителя на Дедеагачко-Гюмюрджинския революционен район Вълчо Антонов, който застанал на върховистки позиции и не изпълнявал нарежданията на Окръжния революционен комитет в Одрин.
 

4. ОБЯВЯВАНЕ И ХОД НА ВЪСТАНИЕТО

Точната дата за започване на въстанието в Одринско била определена от Главното ръководно боево тяло по време на едно състояло се към края на юли 1903 г. съвещание, на което, след кратки разисквания, било решено въстанието да се вдигне през нощта на 5 срещу 6 август 1903 г. (18 срещу 19 август нов стил), т. с. на празника „Преображение”, откъдето и въстанието получило своето наименование. Сигналът за започване на въстанието трябвало да се обяви чрез биене на камбани и запалване на огньове по височините на Странджа планина. Докато всички членове на Главното ръководно боево тяло били единодушни относно датата за обявяване на въстанието, между тях възникнали разногласия във връзка с определянето на главния обект за нападение. В качеството си на военен специалист запасният капитан Стамат Икономов поддържал мнението главният удар да се нанесе срещу намиращите се в Малко Търново турски войски, като изтъквал, че тяхното ликвидиране ще има решаващо значение за успеха на въстанието. В противовес на това другите двама членове на Главното ръководно боево тяло Герджиков и Маджаров застъпили схващането ударът да се нанеса едновременно срещу всички турски села и по-малки турски гарнизони, за да се освободи целият район, след което с обе-
 

1. Приноси към историята на въстаническото движение в Тракия, книги IV, Освободителната борба в Лозенградския район, стр. 254.

96

динени сили да се настъпи към Малко Търново. Надделяло мнението на Герджиков и Маджаров. „По-после обаче се оказа — пише Христо Силянов в спомените си, — че Икономов беше прав.” [1]

Решението въстанието да започне през нощта, а не през деня, било взето с оглед да се постигне изнанада и объркване на врага. Изработени били специални писмени инструкции за начина на вдигането на въстанието и провеждането на първите бойни акции. Тези инструкции били съставени от Стамат Икономов и разпратени до началниците на всички участъци в I революционен район. В тях се указвало всеки участъков началник (войвода) да събере към полунощ на 5 срещу 6 август поверените му въстаници и да обяви въстанието, като пристъпи незабавно към овладяване на телеграфопощенските станции, прекъсване на телеграфните и телефонните съобщения и унищожаване на всички турски въоръжени сили в определения участък за действие. Дадени били точни упътвания за начина на извършване на нападенията, като се изтъквало, че те трябвало да започнат с хвърляне на бомби и викове „ура”, за да се внесе смут и паника в редовете на врага още при първия удар. Същевременно се подчертавало, че въстаниците не трябва да нападат мирното и невъоръжено турско население и въобще тези, които не оказват съпротива. [2]

Обявяването на въстанието се извършило в обстановка на изключителен ентусиазъм. Въодушевлението на въстаниците нараснало още повече, когато точно по същото време (през нощта на 5 срещу 6 август) една руска морска ескад ра се приближила до пристанището Енияда и започнала да осветява с прожекторите си склоновете на Странджа планина. Тази руска военна демонстрация била извършена във връзка с убийството на руския консул в Битоля два дни след избухването на въстанието в Битолски революционен окръг. По този повод се очаквало обтягане на отношенията между Русия и Турция и дори една въоръжена интервенция от страна на Русия, което още повече усилило вярата на въстаниците в успешния изход на борбата.

При обявяването на въстанието всички войводи произнесли вдъхновени речи пред ликуващите бойци. В района на
 

1. Xр. Силянов, Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско, стр. 53.

2. Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 44—45.

97

вр. Китка, недалеч от Василико (Мичурин), Михаил Герджиков се сбърнал с пламенни думи към въстаниците: „Часът, който от петстотин години очаквахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме из балкана и пълнехме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя го кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани ... Тази нощ ще има да се извършат страшни работи. Кръв ще се лее, глави ще падат, села и градове ще горят. От тая нощ ние не сме вече раи, не признаваме хукюмат, аскер и каймакамин, не плащаме данъци и вергий! Хукюмат, кадии, съдии и аскер на тая земя ставаме ние! Вместо с темане всеки турчин ще се посрещне с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят па нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир, с еднакви права и задължения. Нека всеки, който чувствува сграх в сърцето си, да се отдели, догдето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Тогава всеки страхливец, ако не падне от турците, ще падне от нас. Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тия, които идват след нас.” [1]

Прочувствено слово произнесъл привечер на 5/18 август и Лазар Маджаров, който се обърнал към събраните в местността „Хайдутина” край с. Дерекьово въстаници със следните вдъхновени думи:

„Бойни другари, четници, братя българи! Дойде най-после денят, който с трепет на сърцата си очаквахме; за който ред години се подготвяхме. Настана и часът, когато ще премерим силите си с нашия вековен тиранин, с властелина и грабителя на плода на нашия честен и упорит труд, с този, който разполагаше с нашия имот и живот и безнаказано сквернеше нашата чест! . . . Досегашни роби на турския султан! Повдигнете гордо покрусените си чела и стъпете здраво на собствените си крака! Захвърлете сърпове и паламарки, даскалски пера и писалки, рало и мотика; изоставете дом и дечица, овни и говеда, пастирски криваци и колиби и нарамете пушки бойлии, препашете саби френгии и с бомби в ръце скъсайте робските вериги! Нека всички дружно да извикаме: долу турската тирания! Да живее свободата! Да живее свободна Тракия! Да живее свобод-


1. Приноси към историята на въстаническото движение в Тракия. кп. IV, Освободителната борба в Лозенградския район, стр. 167.

98

на Македония, за която нашите братя зад Рила и Пирин, ето вече 14 дни, се борят като разярени лъвове!” [1]


Гръмогласно „ура” съпроводило последните думи на войводата. Въстаниците ликували и се прегръщали помежду си, давайки изблик на своя възторг и патриотични чувства.

А ето как картинно и образно е описал обявяването на въстанието в Лозенградското поле войводата Яни Попов:

„Часът беше 5 по турски, следобед. Аз с Димитър Янев Попето, Стоян Хр. Хошафа и други няколко момчета от село: изсхокнахме и след като се спряхме на определеното място - Дядо Малеевата корийка, прекръстихме се и гръмнах; из викахме „ура”! Да живее революцията!” Това бе сигналът. Отредените момчета за сеченето на телеграфните жици, предвсждани от Костадин А. Шопов, млад колар, изпълниха задачата си отлично. Телеграфните съобщения Одрин — Лозенград и Лозенград — Бабаески бяха прекъснати ... И другите момчета изпълниха задачата си отлично. В това време камбаната в с. Каваклия биеше на тревога. Полето светна. Ениджия поде борбата по-силно. Там и трите камбани забиха. Нападнаха се турци, прекъснаха се жиците... Изпратените четници в с. Караалия — Никола Иванов, Стерю Димитров, Яни Стойчев — изпълниха възложената им задача. Също и в с. Енимахала . . . Пламнаха огньовете в Карамаслия, та чак до Бабаески. Колкото се смрачаваше, толкова па се осветляваше полето. Странджа видя, че робът в полето бе въстанал . .. Всеки тичаше на сборния пункт. Заедно с четниците тръгнаха мало и голямо — повече от 5 000 души. Малките и старите върнахме, а другите, годни за борба, взехме с нас. Не се мина много време, светнаха и върховете на Странджа . . .” [2]


Навсякъде обявяването на въстанието било незабавно последвано от нанасяне на стремителни и съкрушителни удари срещу турски казарми, постове, караули, конаци, телеграфопощенски станции, мухаджирски села и махали с въоръжено турско население и други важни обекти. Въстанието избухнало едновременно и повсеместно в целия революционен район, където то имало масов характер. Ето защо за по-голяма прегледност се налага развилите се в този район бойни действия да бъдат разгледани поотделно в рамките на отделните революционни участъци.
 

1. Христо Силянов, пос. съч., стр. 59.

2. Списание „Завет”, год. XVI, бр. 668, 669, 670/1938 г., стр. 27.

99

 

I революционен участък. Този участък, наречен Пенешки, обхващал източната половина на Бунархисарския район със селата Пенека, Ятрос, Серген и други населени пунктове. Началник на участъка (участъков войвода) бил Коста Калканджиев. Още през първия ден на въстанието поставените задачи били успешно изпълнени. Телеграфните и телефонните линии между по-важните населени пунктове били прекъснати и въстанието обхванало всички български села. Особено се прояwила смъртната дружина от с. Пенека, командувана от войводата Тодор Шишманов, конто прогонила местната турска полиция и освободила селото. Освен това в с. Апартас тя разгромила едно турско войсково поделение.
 

II революционен участък. Този участък, наречен Велишки, включвал западната половина на Бунархисарския район и се командувал от войводата Стоян Петров. Участъкът обхващал Бунархисар и селата Маглаик, Курудере, Урумбеглия, Яна, Чонгора, Сатъкьой, както и с. Велика от Малко тьрновския район. Тук се намирали и турските села Аврен и Авренджик и голямото гръцко село Инджекьой, където бил разположен многоброен турски гарнизон.

Главната задача на въстаническите сили във Велишкия участък била да се унищожат намиращите се в с. Инджекьой турски войски. За нападението бил определен един въстанически отряд с численост около 100 души. Поради важния характер на бойната акция тук пристигнал Стамат Икономов, който поел общото ръководство. За извършване на нападението бил съставен подробен план и било проведено разузнаване. Планът предвиждал най-напред да се нанесе бомбен удар върху турските войници, намиращи се в превърнатото в казарма кафене на селото, след което една бойна група в състав около 50 души трябвало да атакува казармата, докато друга бойна група с приблизително същата численост трябвало да играе ролята на резерв. [1]

В 23 часа на 5/18 август въстаниците напуснали района на вр. Махияда, най-високата точка на Странджа планина, където се били съсредоточили, и се спуснали по склоновете на планината към с. Инджекьой. Нападението започнало в полунощ. В резултат на хвърлените бомби бил убит часовият пред казармата, а сред намиращите се в помещението турски войници избухнала паника. Въстаниците от първата бой-
 

1. Приноси към историята на вьстанического движение в Одринско, кн. II, Борбата в Бунархисарския район, стр. 39.

100

на група открили огън, от който паднали убити няколко турски войници и офицерът, командир на турското войсково поделение. Но поради неопитност и прибързани действия въстаниците не съумели да използуват създалата се благоприятна обстановка. Назначената в резерв бойна група без заповед открила огън, което не допринесло никаква полза; тъй като възможностите за стрелба били ограничени. Нощните условия силно затруднили въстаналите селяни да предприемат организирани действия, вследствие на което окопитилите се турски войници, макар и да понесли загуби, успели да се задържат в казармата. При това положение по заповед на Икономов нападението било прекратено и въстаниците се оттеглили, като понесли незначителни загуби. Независимо от претърпения неуспех, това нападение имало голям морален ефект. Турските войски в Инджекьой били до такава степен деморализирани и парализирани от нанесения върху тях удар, че до започването на общото турско настъпление те не се осмелили да предприемат каквито и да са действия против народните борци.

След оттеглянето си от Инджекьой въстаническите сили се разделили на две групи, съответно под командуването на войводата Ст. Петров и подвойводата Димитър Ташев, като започнали да обхождат въстаналите села в революционния участък, без да срещнат противодействие от турска страна. [1]
 

III революционен участък. Този участък, наречен Цикнихорски, обхващал селата Цикнихор, Камила, Керациново, Мегалово и др. и се намирал под командуването на войво дата Сгоян Камилски. Четата на Камилски, брояща около 100 души, имала задача да обезвреди турския гарнизон в с. Цикнихор.

За провеждане на нападението Камилски формирал две бойни групи, които през нощта на 5 срещу 6 август (ст. стил) настъпили и обкръжили селото. Турските часови в окрайнината на селото забелязали настъпващите вериги на въстаниците и успели да избягат, като предупредили ядрото, което било разположено в центъра на селото и заемало две приспособени за отбрана къщи (в стените били направени бойници, а край къщите имало окопи).

След като обкръжили намиращите се в двете къщи турски войски, въстаниците открили огън, като успели да убият
 

1. Xр. Силянов. Пос. съч., стр. 101—102.

101

турския офицер. Но усилията им да овладеят къщите не се увенчали с успех. Добре прикритите турски войници водели силен огън и не давали възможност на въстаниците да се вдигнат в атака. Така до обяд на 6/19 август се водела престрелка. Разстоянието между двете противни страни било толкова малко, че въстаниците и аскерът си разменяли ругатни и обиди. Боят се затегнал. Скоро обаче безпримерният подвиг на един от въстаниците решил съдбата на турския гарнизон. След като се убедило, че овладяването на превърнатите в опорен пункт къщи е невъзможно да стане с открита сила, командуването на въстаническите сили взело решение да подпали къщите. С тази задача доброволно се нагърбил младият овчар Михаил Митрев.

Снабден с тенекия гас, храбрецът започнал да се приближава към къщите под прикритието на огъня на своите другари. Неочаквано той забелязал пред себе си в натрупания пред краката му коноп една желязна пръчка. Той посегнал да я изтегли, но се оказало, че това е шомпол на пушка. Изведнаж двама турски войника се изправили пред него с насочени пушки. Без да губи самообладание, смелият въстаник хванал с двете си ръце пушките и почнал силно да ги дърпа към себе си. Турските войници се изплашили до такава степен, че изпуснали пушките, без да дадат изстрел и панически побягнали, но паднали убити от огъня на въстаниците. Митрев успял да се приближи до заетите от турските войски къщи, облял ги с гас и ги подпалил, без да обръща внимание на свистещите край него куршуми. Скоро къщите се превърнали в горящи факли. Обезумелият от страх аскер се хвърлил към изходите и почнал да бяга, покосяван от точния огън на въстаниците. Тези, които се спасили, били пленени. На ранените турски войници била оказана медицинска помощ, след което те били освободени и изпратени в Малко Търново — едно красноречиво доказателство за хуманното отношение на въстаниците към обикновените турски войници

С това турският гарнизон в с. Цикнихор бил напълно ликвидиран. В ръцете на победителите, които не дали жертви, паднало значително количество оръжие, боеприпаси и друго военно имущество, в това число и 40 пушки система „Маузер”. [1]
 

1. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, кн. III, Революционното движение в Малкотърновския район, стр. 137, 160.

102

След разгромяването на турските войски в с. Цикнихор въстаническият отряд се разделил на две бойни групи, които заели позиция в достъпните за настъпление на турски войски направления, главно около пътищата.
 

IV и V революционен участък. IV участък, наречен Ениадски, включвал селата Блаца, Резово и др., а V участък, наречен Пиргополски, обхващал селата Пиргополо, Маджур и др. Командуването на въстаническите сили в двата участъка било поето съответно от войводите Цино Куртев и Петър Ангелов, които били служили в българската армия като старши подофицери. Тези участъци били съседни и намиращите се в тях въстанически чети действували задружно и съвместно.

Тук въстаниците започнали своите бойни акции оше преди официалното обявяване на въстанието. Още на 3/16 август Куртев със своите четници влязъл в с. Резово и ликвидирал един турски данъчен агент и двама турски стражари, които тормозили местното население. Същата участ сполетяла и един гръцки шпионин.

На 4/17 август в с. Маджур пристигнали от Василико около 30 турски войници, които почнали да измъчват селяните, за да ги накарат да посочат мястото, където се намигат въстаниците. За да спасят селяните от издевателствата на аскера, войводите Пено Куртев и Петър Ангелов, които се намирали с четите си в околностите на селото, решили да нападнат турците. Същия ден те внезапно нахлули в с. Маджур и обкръжили турските войници, които напразно се опитали да пробият блокадата. Войводата Цено Куртев сам давал пример на народните борци със своето безстрашие и смелост. Куртката му била продупчена на няколко места от турските куршуми, но той продължавал смело да ръководи нападението, като се намирал в челните редици. Боят продължил и на следващия ден, когато въстаниците успели да подпалят къщите, където се били барикадирали турците. Това решило изхода на боя. Едни от турците загинали в пламъците, други били избити, а трети попаднали в плен. Само на малцина се удало да се спасят с бягство. Убитите турски войници възлизали на 18 души. [1] Загубите на въстаниците били незначителни.

На 5/18 август четите на двамата войводи се приближили до турското село Курфоколиба. Изпратени били парла-
 

1. Пак там, стр. 193.

103

ментьори с искане намиращото се в селото турско войсково поделение да капитулира, без бой и да предаде оръжието си. Турците открили огън по парламентьорите и се завързал ожесточен бой, който продължил и на другия ден. Тъй като аскерът получил подкрепления, въстаниците, които били застрашени откъм тила, се оттеглили. Но и изплашените от дръзките и смели действия на въстаниците турски войски побързали да напуснат селото заедно с турското население.

На 8/21 август четниците влезли в черноморското пристанище Енияда, което било опразнено от изпадналия в паника турски гарнизон. Войводата Куртев взривил с динамит фара на пристанището, за да лиши от ориентировка турските военноморски сили нощно време. Също и намиращите се в с. Кости турски войски, изплашени от ударите на въстаниците, се оттеглили в безпорядък. Народните борци освободили и черноморския град Ахтопол, чийто гарнизон също така потърсил спасение в паническо бягство.
 

VI революционен участък. Този участък получил наименованието Граматиковски и се командувал от войводата Пеню Шиваров. В съответствие с предварително съставения план въстаническите сили в този участък имали за основна задача да разгромят разположените в с. Граматиково турски войски. Освен това те трябвало да нанесат удар срещу турския пост Визица, да прекъснат телеграфните съобщения и да разрушат моста на р. Велека в местността „Качула”.

Нападението срещу турския гарнизон в с. Граматиково било проведено от 120 души въстаници под командуването на Шиваров. Обектът на нападението бил турската казарма. която се намирала край селото и която била добре организирана за отбрана. Ударът бил нанесен на 5/18 август вечерта. Макар че били изненадани и дали жертви, турските войници успели да заемат окопите, с които била заобиколена казармата, и да открият силен огън. Въстаниците залегнали в непосредствена близост до турската позиция, без обаче да могат да се хвърлят в решителна атака. На разсъмване Шиваров решил да оттегли своите бойци, за да организира нова атака. Турците обаче не дочакали удара и като се възползували от временното затишие, бързо се оттеглили, изо стапяйки убитите и ранените. Казармата била завладяна. В нея били намерени значителни количества хранителни припаси. Турските войски загубили 19 души убити. Загуби-

104

те на въстаниците възлизали на трима убити и един ранен. [1]

Също и турските войници при поста Визица били принудени да отстъпят. По такъв начин въстаниците станали господари в целия участък, който бил освободен.
 

VII революционен участък. В този участък, наречен Кладарски, войвода бил Димитър Халачев, обаче общото ръководство на действуващите тук въстанически сили било поето лично от Михаил Герджиков. Като главна задача на въстаниците било поставено овладяването на Василико (дн. Мичурин), където се намирал многоброен турски гарнизон

Нападението било подготвено много грижливо. Съставен бил подробен план, а сам Герджиков провел рекогносцировка и съставил схема на града. Организирано било и разузнаване, за да се установят силата, съставът и групировката на противниковите войски.

Малко след полунощ на 6/19 август въстаниците напуснали района на вр. Китка, където се били събрали, и по теглили към Василико. Една малка група била изпратена да овладее турското село Потурнаково.

Герджиков разпределил силите си по следния начин:

Една група под командуването на Хр. Силянов трябвало да овладее правителствената сграда (хукюмата), а друга група да обкръжи турската махала. Главните сили под личното ръководство на Герджиков трябвало да атакуват турската казарма. Междувременно обаче се установило, че в града имало още една казарма, поради което се наложило да се отдели и една бойна група за действие срещу нея.

Атаката на главната казарма започнала с хвърляне на бомба от руснака Николай, доброволец във въстанието срещу османските поробители. Четниците се хвърлили в атака и руснакът Николай, макар и ранен, започнал да кърти вратата на казармата. Обаче неопитните селяни-въстаницн открили огън по казармата и с това пречели на ефикасните действия на честниците. Няколко турски войници успели да се промъкнат през задната врата на казармата, заели позиция в скалите край морето и оттам започнали да обстрелват в тил въстаниците. Така боят за овладяването на главната турска казарма се затегнал. Между това от турската
 

1. Пак там, стр. 238.

105

махала в града и от близкото село Потурнаково започнали да се издигат буйни пламъци — свидетелство за успешните действия на отделените за изпълнение на тези задачи въстанически групи.

Бойната група на Хр. Силянов успяла да овладее правителствената сграда, където пленила няколко офицера и началника на телеграфопощенската станция. Другата бойна група с успех атакувала втората турска казарма. Ту се намирали само 5—6 войника, които били избити.

На разсъмване Герджиков заповядал въстаниците да се оттеглят към сборния пункт, откъдето след привеждането им в ред те трябвало да проведат нова атака за окончателно сломяване на вражеската съпротива. Но при оттеглянето си групата на Хр. Силянов попаднала на въоръжени мухаджири и завързала престрелка с тях. Част от главните сили на въстаниците, които се били вече оттеглили от главната казарма, с гръмогласни викове „ура” вихрено се понесли на помощ на другарите си. Турците счели това за общо настъпление на въстаниците. Обхванати от паника, те почнали безредно отстъпление, което скоро се превърнало в неудържимо бягство. До вечерта във Василико не останал нито един турчин. Победата била пълна.
 

VIII революционен участък. Този участък бил наречен Стоиловски и обхващал Стоилово, Заберново, Калово и други села от Малкотърновско. Участъков войвода бил Дико Джелебов, който разполагал с около 250 бойци. Въстаническите сили в участъка имали за задача да унищожат турските гарнизони в селата Стоилово и Калово.

Било взето решение най-напред да се атакуват турските войски в с. Стоилово, които заедно с местната полиция възлизали на около 160 души. Атаката била проведена с изненада. Сред турците избухнала паника и те дали много убити. Опитите на турските войници да разкъсат обкръжението пропаднали. Тръбачът на аскера през цялата нощ подавал сигнали за помощ, надявайки се, че те ще бъдат чути от турските войски в Малко Търново. [1] На разсъмване, когато разгромът на врага вече бил неизбежен, от Малко Търново пристигнали турски подкрепления, които се явили в тил на въстаниците, вследствие на което последните се оттеглили.
 

1. Пак там, стр. 226.

106

През деня на 6/19 август изплашеният аскер побързал да опразни селото, което било заето от въстаниците.

През нощта на 9 срещу 10 август (22 срещу 23 август н. стил) въстаниците нападнали турския гарнизон в с. Калово и го разгромили. Остатъците от турската войска панически избягали към Малко Търново. [1] По тоя начин и в този участък въстаниците удържали победа.
 

IX революционен участък. Тук влизали селата Сърмашик, Гьоктепе, Конак и др. Войвода на IX участък, който бил наречен Гьоктепенски, бил Киро Узунов. Числеността на въстаническите сили в този участък възлизали на около 150 души. [2]

Веднага след обявяване на въстанието бил нанесен внезапен удар срещу турския гарнизон в с. Гьоктепе. Казармата била подпалена и аскерът потърсил спасение в безредно бягство. Селото било освободено. На 8/21 август откъм Малко Търново се появили турски войски. Въстаниците обаче се организирали за отбрана, като заели окопите край изгорената турска казарма, открили убийствен огън и прогонили нападателите, които в бягството си оставили на бойното поле няколко коня, сандъци с патрони и друго военно имущество. [3]

Въстаниците освободили също така и селата Конак и Сърмашик. Намиращите се в тях турски полицейски отделения били прогонени. Други въстанически бойни групи атакували турските гранични постове „Босна” и „Живак” и принудили заемащите ги турски войници да се оттеглят. По такъв начин и Гьоктепенският участък бил напълно освободен от поробителите, като освен това с унищожаването на турските гранични постове била открита границата към България.
 

X революционен участък. Той бил наречен Дерекьовски и обхващал селата Дерекьово, Курията, Пирок, Кадиево, Кой- ново и други селища от Лозенградско. За войвода на въстаническите сили в този участък бил назначен Лазо Лазов, но общото ръководство било поето от Лазар Маджаров — член
 

1. Пак там, стр. 227.

2. Приноси към историята на въстаническото движение в Тракия, книга IV, Освободителната борба в Лозенградския район, стр. 73.

3. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга III. Революционното движение в Малкотърновския район. стр. 277.

107

на Главното ръководно боево тяло, който пристигнал тук няколко дни преди началото на въстанието.

Основната задача на въстаническия отряд, чиято численост възлизала на около 300 души, била овладяването на с. Дерекьово, където бил разположен силен турски гарнизон. Освобождаването на селото имало важно значение, тъй като със заемането му се прекъсвали съобщенията между Лозенград и Малко Търново. Ударът срещу турските войски в Дерекьово трябвало да се нанесе от главните сили на въстаническия отряд, докато други бойни групи трябвало да нападнат турските гарнизони в селата Ковчас и Турско Кадиево и да ги разгромят.

За провеждане на атаката срещу турските войски в с. Дерекьово въстаниците формирали отделни бойни групи, всяка от които получила специална задача. Овладяването на набиращата се в селото турска казарма трябвало да бъде извършено от две бойни групи, командувани съответно от Лазар Маджаров и Лазо Лазов. Друга група получила задача да атакува телеграфопощенската станция, полицейския участък и селското кафене, в което нощувало едно отделение проходящи турски войници. Отделни въстанически групи получили заповед да блокират всички излизащи от селото пътища. Други въстаници, въоръжени само с брадви, трябвало да прекъснат телеграфните съобщения с Малко Търново и Лозенград, като разрушат телеграфните стълбове и разкъсат проводниците на разстояние от по един километър. [1]

Въпреки грижливо разработения план настъпването на непредвидени събития попречило на гладкото провеждане на бойната акция. Към 22 часа, когато бойните групи се намирали оше в процес на придвижване към своите обекти, нощната тишина била нарушена от мощни бомбени експлозии и силен пушечен огън в съседните бойни участъци. Това послужило като предупреждение за намиращите се в казармата турски войници, които бързо излезли навън и заели окопите около казармата. Вследствие на това, когато определените за атаката на казармата две бойни групи се приближили, те били посрещнати със силен огън от аскера. Въстаниците били принудени да залегнат и се завързал продължителен огневи бой.
 

1. Приноси към историята на въстаническото движение в Тракия, книга IV, Освободителната борба в Лозенградския район, стр. 168.

108

Междувременно останалите бойни групи изпълнили успешно своите задачи. Телеграфопощенската станция и поли цейският участък били овладени. Намиращите се в селското кафене турски войници били разпръснати с бомбени удари. С успех завършили и действията срещу гарнизоните в селата Ковчас и Турско Кадиево. [1]

Боят с турските войници в района на казармата продължил до 9 часа сутринта, когато въстаниците се оттеглили край селото, без да бъдат обезпокоявани от аскера.

На 7/20 август откъм Лозенград се приближили многобройни турски войски. Вследствие на това въстаниците напуснали Дерекьово и се оттеглили към предварително опре деления сборен пункт, откъдето се отправили към други райони на участъка. Те обикаляли селата и със своята активност продължили да сковават турските войски, като не им дали възможност да бъдат прехвърлени за действие в съседните участъци.
 

XI революционен участък. Този участък, наречен Паспаловски, обхващал селата Мокрушево, Паспалово, Едига и други по-малки селища в Малкотърновско. Войвода на участъка бил Георги Кондолов — един от забележителните дейци на революционното движение в Тракия, който се ползувал с голямо уважение и авторитет сред странджанското население.

Главната задача на въстаническите сили в този революционен участък била унищожаването на турския гарнизон в с. Паспалово. Ударът бил нанесен от около 100 въстаници под личното ръководство на войводата Георги Кондолов. След като обкръжили селото, народните борци се насочили да атакуват турската казарма — една солидна двуетажна каменна къща. Кондолов излязъл напред с няколко души на рекогносцировка към казармата. Неочаквано се разнесли изстрели. Стреляли турски войници, скрити в къщите на гърка Аристиди, който не направил опит да предупреди въстаниците за устроената засада. От огъня на турците бил засегнат Кондолов. който паднал на земята със смъртоносна рана в коремната област. [2]

Въпреки понесената тежка загуба въстаниците смело встъпили в бой с аскера, който продължил цялата нощ. С
 

1. Пак там, стр. 169—172.

2. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, книга III, Революционното движение в Малкотърновския район, стр. 59—60.

109

помощта на Аристиди командирът на турския гарнизон, преоблечен в женски дрехи, успял да избяга в Малко Търново, откъдето довел около 100 турски войници в помощ на обсадения турски гарнизон в Паспалово. Своевременно предупредени за приближаващата се турска войска, въстаниците оставили малка група да продължи боя с аскера в казармата, а с главните си сили заели позиция, за да преградят посоката Малко Търново — Паспалово. Идващото турско подкрепление било посрещнато с точен огън и разстроено. Убит бил и турският офицер, който командувал дошлите от Малко Търново войски. Преследвани с огън, турците панически се разбягали, като изоставили шест сандъка с боеприпаси и няколко чувала продоволствие. В същото време отбраняващите се в селската казарма турски войници предприели излаз, при което понесли тежки загуби, като само убитите възлизали на 16 души. Бягащите турци обаче се натъкнали на смъртната дружина от с. Маглаик, която убила още няколко турски войници, а други взела в плен. Сред пленниците се оказал и предателят Аристиди, който след кратко следствие бил осъден на смърт и обезглавен от един от четниците със сабята на Кондолов.

Победата била пълна. Паспалово било освободено. Но радостта на четниците била помрачена от тежкото раняване на любимия им войвода, който агонизирал сред страшни мъки. Той непрекъснато умолявал, увещавал и накрая строго заповядал да бъде застрелян, за да се прекратят ужасните му страдания. На няколко пъти той се обърнал към четниците с думите „Проклети бъдете, ако още ме мъчите!” [1] Пред вид неизбежната смърт на героя въстаническият съвет решил един четник да застреля войводата, за да го избави от адските мъки. Това станало вечерта на 6/19 август. На другия ден било извършено тържественото погребение на прославения войвода при стечение на цялото местно население.

Успешно завършили и другите бойни акции, предприети в Паспаловския участък. По такъв начин и тук въстаниците станали пълни господари на положението.
 

XII революционен участък. Този участък, наречен Лозенградски, бил разделен на две части. В планинския район действували въстаниците под командуването на войводата Янко Стоянов, а в полския район действувал с четата си вой-
 

1. Пак там, стр. 61.

110

водата Яни Попов. Макар че бойните действия в този участък имали спомагателен характер, въстаническите сили проявили голяма активност и изпълнили с успех поставените им задачи. Те прекъснали на много места телеграфните и телефонните съобщения и със смелите си акции не позволили на Лозенградския гарнизон да отдели войски за действие и другите революционни участъци.

По този начин в целия I революционен район успехът на въстаниците бил пълен. За няколко дни била освободена значителна територия с градовете Василико и Ахтопол. Разгромените турски войски избягали в Малко Търново и Лозенград. Въстаниците контролирали голяма част от граничащите с България участъци. Ръководителите на въстанието, макар и да нямали административен опит, се заели с голяма енергия с устройството на освободената територия. Създадена била тъй наречената „Странджанска комуна”, която свидетелствува по красноречив начин за силното влияние на социализма върху ръководителите на въстанието. „Нямаше мое-твое, казва по-късно М. Герджиков, в горите преди и след конгреса имахме приготвени складове; цялата реколта беше сложена, в брашна и жита, в общ хамбар, в общи складове. И добитъкът беше станал общ имот”. [1]
 

Действията в другите революционни райони

Въстанието имало масов характер само в I революционен район. В останалите революционни райони то взело предимно характер на четнически действия.

В Чокенския революционен район четата на войводата Кръстю Българията извършила дръзко нападение срещу реакционното турско село Хаджиталашман, отстоящо само на 20 км от Одрин, в което се намирали около 150 турски кавалеристи и много полицаи. Нападението започнало през нощта на 9/22 август. Сред войската и турското население избухнала страшна паника. С вихрена атака въстаниците овладели казармата, правителствената сграда и телеграфопощенската станция, след което ги запалили. Пожарът бързо
 

1. Материали за историята на македонското освободително движение, книга IX, стр. 75.

111

се разпространил и обхванал цялото село. Аскерът, полицаите и турските селяни потърсили спасение в паническо бягство към Одрин. След тази успешна бойна акция въстаниците се оттеглили към българската граница, без да дадат нито една жертва.

В Мустафапашанския революционен район също тъй били извършени нападения с ограничена цел. Турското село Костюкьой било атакувано последователно от четите на Георги Тенев и Марин Чолаков, което принудило врага да държи наличните си войски в този район, без да може да отдели част от тях за действие срещу въстаниците в другите райони. С това четниците косвено съдействували за постигането на големия успех в Първи революционен район.

В Дедеагачко-Гюмюрджинския революционен район били извършени саботажни акции, насочени срещу железопътния график, които обаче поради неопитността на въстаниците ме дали очакваните резултати.

В Ахъчелебийско — Скеченския район, също така не били проведени значителни бойни действия. Главната причина за това била крайно недостатъчното въоръжение на въстаническите сили в този район

Независимо от обстоятелството, че в тези четири революционни райони въстаническите сили не могли да постигнат големи успехи, все пак със своите проведени макар и в малък мащаб бойни и саботажни акции те сновали значителни турски войски и ограничили тяхната маневроспособност.
 

5. ПОТУШАВАНЕ НА ВЪСТАНИЕТО И ПРИЧИНИ ЗА НЕУСПЕШНИЯ ИЗХОД НА ВЪСТАНИЕТО

Големият успех, постигнат от народните бойци в първите дни на въстанието, силно разтревожил турското правителство, чието внимание по това време било насочено към потушаване на въстанието в Югозападна Македония. Избухването на въстанието в Одринския революционен окръг почти непосредствено пред Цариград предизвикало паника сред турските управляващи кръгове. Скоро обаче турското държавно ръководство се окопитило и започнало да взема енергични мерки за локализиране и потушаване на въстанието. В района Одрин—Лозенград—Бунархисар—Виза била съсредоточена 40-хилядна турска армия под командуването на Шукри па-

112

ша. Освен това турски войски десантирали по черноморското крайбрежие в районите на Мидия, Енияда и Ахтопол.

Преди да преминат към общо настъпление срещу въстаническите сили, турските войски предприели няколко нападения в ограничен мащаб, главно с разузнавателна цел. Така на 14/27 август турска войскова част в численост около 800 души нападнала с. Пенека и го опустошила. Два дни по-късно около 1000 турски войници с една планинска батарея настъпили от Малко Търново към с. Стоилово. Въстаниците, които възлизали на само 60 души, оказали упорита съпротива, но пред огромното числено и материално превъзходство на врага били принудени да се оттеглят. Озверени войници подложили селото на грабеж, след което го запалили. [1] Също и на други места турците извършили нападения с по-малки военни поделения.

Ръководството на въстаническите сили ясно схванало грозящата заплаха. То получило достатъчно сведения за съсредоточаването на огромна турска армия, чието предназначение не будело никакво съмнение. Предвид на това военният специалист капитан Стамат Икономов предложил на Главното ръководно боево тяло жените и децата да бъдат прехвърлени в България, за да се спасят от издевателствата на турците, а четниците и въоръжените селяни да заемат удобни позиции за отбрана в близост на българската граница, където да дадат последен отпор на турските войски. Предложението на Стаматов, което било целесъобразно с оглед на създалата се обстановка, било отхвърлено от другите членове на ръководството, които не искали да се изоставят без бой освободените с цената на скъпи жертви райони. По този начин воденето на борбата с далеч превъзхождащите сили на врага и защитата на местното българско население били предоставени на отделните участъкови войводи, без обаче да се разполага с общ план за действие на всички въстанически сили.

На 20 август (2 септември) силни турски войскови части настъпили откъм Мидия и Виза срещу I революционен участък. Въстаниците оказали съпротива, но били принудени да се оттеглят на север. Същия ден други турски отреди настъпили от Малко Търново, отхвърлили слабите въстанически сили и опожарили селата Кулата, Кунак и др. На 23 и 24
 

1. Xр. Силянов, спом. съч., стр. 114—115.

113

август (5 и 6 септември) многобройни турски войски излезли от Бунархисар и Лозенград и нахлули във II, X и XII революционни участъци. На следващия ден бил стоварен десант и във Василико. По този начин турските войски предприели общо концентрично настъпление срещу въстаналата област.

Едва сега ръководството на въстаническите сили дало нареждане беззащитното население да се прехвърли в България, чието изпълнение обаче било свързано с изключително големи трудности предвид липсата на общ план и предварителна подготовка. Но и турските войски, забавяни от водещите упорити ариергардни боеве чети, настъпвали бавно и предпазливо, като с това значително улеснявали оттеглянето на местното население. Последната организирана съпротива въстаническите сили дали на линията на височините Китка—Копрец—Голеш в района на Василико. На 28 и 29 август (10 и 11 септември) след ожесточени боеве многочислените турски войски принудили отбраняващите се с безпримерен героизъм въстаници да се оттеглят и от тази последна позиция. Турците обаче не успели да осъществят замисъла си, а именно да обкръжат въстаническите сили и да отрежат пътя за оттегляне към българската граница. Четите и прикриваното от тях българско население сполучили да се прехвърлят в България.

Така след близо 25 дневна героична борба въстанието било потушено. Много български селяни, които не могли да избягат, станали жертва на озверените турски пълчища. В с. Рриклер, Лозенградско, били варварски избити 45 мъже пред очите на техните жени и деца. В с. Българско Кадиево аскерът затворил 30 души в една къща, след което я подпалил. Навсякъде турските поробители убивали, грабели, палели и вършели жестокости над беззащитното население, които могат да се сравнят само с безчовечното потушаване на Априлското въстание през 1876 година.

Един официален рапорт дава отчасти представа за безчинствата и злодеянията при потушаването на въстанието. В него се казва:

„На 24 август започна клането над християните. Убитите и изкланите са толкова много, че не е възможно да се изброят и предадат поименно. Горите и долините са препълнени с трупове на изклани и избити християни. Избягалите в горите войската гони и убива като зайци. Където срещне християнин — заколва го, или ако бяга — застрелва го. Ав-
114
тор на тези злодеяния е редовната войска, командувана от генералите Исмаил паша, Шукри паша, Садък паша и др. Тя пали, тя убива, тя безчести жени и моми... Много от тях, за да се спасят, избягаха по гората, а някои дойдоха и тука в града (Лозенград). Избягалите в горите са нападани от войниците и безчестени. Отчаяните им писъци заглушават гората, но никак не трогват жестоките сърца на бесните войници, които като диви зверове нападат и завличат в затънтените места, храсталаците и долчинки и там безчестят, а след това и заколват.” [1]


От 92 християнски села във въстаналата област 66 били изцяло или отчасти опожарени. От 17 754 християнски къщи били изгорени 2610. Обездомени били 12 880 души. Убити и заклани били 2565 души. В България забягнали 20 000 души. [2]

Въпреки изключително големия героизъм на въстаналите народни маси въстанието завършило с неуспех. Главната причина за разгрома на въстаническите сили се заключава в това, че те не получили политическа и военна поддръжка от България и не успели да изградят общ фронт на потиснатите нации и на турските бедни маси против общия угнетител, а освен това и демократичните сили в Турция и на Балканите били твърде слаби, за да окажат ефикасна морална и материална подкрепа на въстаналото българско население. [3]

Но наред с това за поражението на въстаническите сили оказали съществено влияние и редица фактори от военно естество. Преди всичко въстанието не било достатъчно добре подготвено в материално-техническо отношение. Особено голяма била липсата на оръжие, като освен това грамадната част от наличните пушки били много стари и с ниски тактико-технически данни. Много въстаници били въоръжени само с брадви, криваци, сопи и колове.

Бойната подготовка на въстаниците също така се оказала недостатъчна. Те не умеели да настъпват в боен ред, да спазват дисциплина при воденето на огън и да използуват напълно момента на изненадата при нощни бойни действия.

Стратегическата цел на въстанието не е била ясно поставена и преследвана от Главното ръководно боево тяло. Нищо
 

1. Македония и Одринско (1899—1903 г.) — Мемоар на ВМОРО. стр. 235—236.

2. Преображенското въстание. Статии и документи, стр. 49.

3. История на България, том II, стр. 231.

115

не е било направено за осигуряване на външна политическа и военна подкрепа. След първите големи победи ръководството на въстанието не взело мерки за закрепване на успеха, за увеличаване числеността на въстаническите сили и за набавяне на оръжие и боеприпаси. То насочило вниманието си главно към устройството на освободената територия, вместо да постави на преден план въпроса за обезпечаването и затвърдяването на постигнатия успех и за по-нататъшната съдба на въстанието. Стратегическа грешка е също така липсата на съгласуваност по време и отсъствие на тясно взаимодействие между избухналите въстанически движения в Македония и Тракия. Пропуск от стратегически мащаб е и отсъствието на масово въстание в Родопите и Беломорска Тракия. Без съмнение турското командуване щеше да бъде поставено в много по-неблагоприятни условия за действие, ако и в тази част на Тракия населението бе взело масово участие във въстанието.
 

Въпреки понесеното поражение на въстаническите сили в неравната борба с турските поробители, Преображенското въстание като част от голямото въстание в Македония и Одринско винаги ще блести с непотъмняващ блясък в историята на освободителните и революционните борби на българското население в земите от Грамос до Странджа. То остави трайна следа в усилията на народните маси да се освободят от непоносимия гнет на османските потисници и същевременно изигра прогресивна роля за разлагане на полуфеодалната турска държава. Макар че претърпяха поражение, тракийските въстаници проявиха безпримерен масов и индивидуален героизъм и с пролятата кръв дадоха блестящ пример за кристално чист беззаветен патриотизъм, невиждано себеотрицание и беззаветна храброст.

Храбрите герои на въстанието и хилядите борци след тях за свобода оставиха скъпи завети, проникнати от голяма социална правда, дълбок хуманизъм, интернационалистическо разбиране.


[Previous] [Next]
[Back to Index]