Дино Кьосев
Въстанието в Македония и Одринско през лятото и есента на 1903 г., запечатано
на страниците на нашата национална история под името Илинденско-преображенско
въстание, представлява и етап на продължително историческо развитие, и
връх по дълъг път на упорита и кървава борба за освобождение от османско
национално робство и султанско-феодална икономическа и социална експанзия.
Началото на този път се крие в далечното минало на консолидиране и възмъжаване
на българската нация и по неговите зигзаги се издигат грамадните фигури
на просветители като Паисий Хилендарски и Неофит Рилски, прославени национални
водачи като Васил Левски и Христо Ботев, храбри революционери и войводи
като Гоце Делчев и Дамян Груев.
Първата половина на XIX столетие е времето на бурно развитие на българската нация. Консолидирала се върху основите на разлагащия се феодализъм и надигащия се капитализъм, българската нация бързо се издигнала и наложила в обществено-политическия живот на османската държава. Този процес съответствувал на процеса на икономическото развитие на българските земи по пътя на капитализма и на зараждането, укрепването и развитието на младата българска буржоазия.
Българската нация се зародила като народностна общност още в ранното средновековие; тя се развила и включила в себе си славянските маси в Добруджа, Мизия, Тракия и Македония. Всички тези области в онова време били поставени в еднакви условия на развитие и общи фактори действували за консолидирането на тяхното славянско население в една нация — българската. Преди всичко славянското население от Дунава до Егейско море и от Черно море до албанските планини имало общ език — общ и в своите корени, и в свое-
5
то граматическо развитие, и в своята структура, но с обичайните за отделните области диалектни отклонения. Населението заемало обща територия, разположена върху географски завършения Балкански полуостров и включена тогава в границите на османската империя. Населението от тези области било свързано в общ икономически живот и при условията на разлагащия се феодализъм, и по време на капиталистическия възход, когато процъфтяващата занаятчийска и манифактурна промишленост и все по-разширяващите се търговски отношения свързали още повече отделните области от Дунава до Бяло море. Най-сетне славянското население в Добруджа, Северна и Южна България, Тракия и Македония в онова време е било свързано с общо историческо развитие и културен живот — обща религия (дълго време и обща църковна власт) и писменост, обща държавност в миналото, обща борба против византийското и османското владичество, общ процес на икономическо и социално развитие.
Главният враг на младата българска нация по пътя към икономически напредък и собствена държавност била феодално-абсолютичната държава на турските султани. Но върху базата на тази действителност се появил и утвърдил и друг враг на българската нация — гръцката търговско-финансова буржоазия и нейният орган — патриаршията. Известно е, че османските завоеватели в онова време били повече управници и военачалници, спахии (по-късно чифликсайбии) и чиновници; те твърде малко се занимавали с промишленост и търговия, предоставяйки тези, считани тогава като недостойни за правоверния мюсюлманин, занятия на гяурите — неверниците, както те наричали немохамеданите в страната. В ранното време на зараждането и развитието на капиталистическите отношения в султанската империя с промишленост и търговия се занимавали главно гърците, които, населявайки приморските и други стопански центрове в страната, постепенно вземали в свои ръце редица важни икономически позиции. Те излъчили първата в турската държава буржоазна класа, която в онова време имала в свои ръце основните търговски, промишлени и банкерско-лихварски капитали и служела като главен посредник в търговските отношения между Турция и западните страни.
Използувайки отслабването на османската държава и постоянните вътрешни размирици, както и привилегиите на
6
гръцката патриаршия за духовно и културно господство над християнското население, гръцката капиталистическа класа се стремяла чрез патриаршията да поддържа и разширява своето господство и влияние върху българското население в границите на Европейска Турция. Гръцката буржоазия и патриаршеското духовенство, имайки икономическо надмощие в държавата, наложили на славянското население гръцки църкви и училища и системно му натрапвали гръцкия език и елинската култура. Били времена, когато бремето на гръцкото патриаршеско иго над народните маси в България и Македония тежало повече, отколкото самото султанско-бейско робство. „Господството на султана за тая рая бе по-поносимо и търпимо — пише немският историк Хелмхолт, — отколкото например омразните батальони на гръцкото духовенство, които искаха да заковат във вериги не само тялото, но и духа.”
Това било времето на така нареченото в нашата история „двойно робство” на българския народ. От това „двойно робство14 под султанско-феодалния абсолютизъм и гръцкото фанариотско-капиталистическо потисничество страдал най-тежко целият български народ, но то особено силно стеснявало и спирало интересите и възхода на младата българска буржоазия. Коренът на злото се криел в това, че българските делови кръгове от дребния занаятчия до големия търговец били спъвани преди всичко на вътрешния пазар, който тогава се намирал главно в ръцете на гръцката промишлено-търговска буржоазия. Тъй като гръцката буржоазия използувала църковно-училищното и политическо оръжие за укрепване своето икономическо надмощие, българската буржоазия навлязла в църковно-училищната и политическата борба като един от пътищата за сломяване икономическото надмощие на своя гръцки конкурент и за овладяване вътрешните пазари.
На тази почва се зародило и развило националното освободително движение на българите в османската държава. Първоначално това движение имало формата на борба за културно-просветна самостойност, която се водела външно против гръцко-фанариотското културно-национално (църковно-училищно) господство над българите, а по същество била насочена против османското феодално-абсолютично робство. Тази борба запълнила десетки години от живота на българския народ през първата половина на XIX столетие и дала бурното съдържание на онова славно движение, което е оста-
7
нало в нашата история под името национално възраждане на българския народ.
Борбата за културно-просветна самостойност, която се разгоряла във всички български земи и била особено упорита и драматична в Македония, завършила с пълна победа; създадени и утвърдени били български училища, читалища и други културни учреждения, създадени били и български църкви с независимо ръководство в лицето на екзархията, владиците и техните наместници. Историческият смисъл и политическото значение на тази победа определя Димитър Благоев. „Смисълът на църковната борба не е в добиването на национална църква и екзархия — писал той в „Приносът към историята на социализма в България”, — а в отделянето и признаването на българската националност в Турция като отделна единица... Въпросът беше — да се накара Турция да признае българите за отделна от гърците нация със самостоятелно право да се учи на български, да си отваря български училища, да има български църкви с българско духовенство. Тъй че църковната борба беше чисто национална политическа борба за признаване българската народност като отделна национална единица, равноправна с гръцката.”
Значението на българската победа надхвърля границите на чисто българския
въпрос. Тя имала много голямо значение и върху развитието на други славянски
народи на Балканите, като ги предпазила от елинизиране и претопяване, защото
ако успееше пълното погърчване на българите, и съседни славянски народи
щяха да бъдат подложени на силната ели-низаторска експанзия на фанариотско-патриаршистката
дейност. Затова победата на българите в църковно-училищната борба и движението
на българското национално възраждане като цяло били прогресивни фактори
не само в развитието на българската нация, но и въобще в историята на славянските
народи на Балканите.
Създаването на българската самостоятелна църква начело с екзарх и извоюването на български училища представлявали голямо постижение на национално-освободителното движение. Скоро обаче екзархията започнала да се развива повече като представителен орган на консервативната част на българската буржоазия, която се приспособявала — или била принудена да се приспособява — към турската
8
власт и до голяма степен се примирявала с османското владичество. Димитър Благоев писа, че екзархията, „наредена тъкмо по образите на гръцката патриаршия, с всичкия блясък на йерархическа формалистика, постепенно ставаше гнездо на консерватизъм и реакционерство, все повече се приспособяваше към турските власти и се явяваше повече на-дъхана с възгледите и стремежите на чорбаджийството и на една част от едрата буржоазия, отколкото с ония на революционно настроената част от средната буржоазна класа и на западащата недоволна буржоазия”.
Колкото и необходимо и прогресивно дело в живота на българската нация да била, победата на църковно-училищната борба не задоволила мизерствуващите селски и градски маси, ако и те да били основната сила, която завоювала тази победа. Наистина, победата донесла горещо желаната от народа културно-просветна самостойност и създала български църкви и училища, но тя съвсем не намалила данъчното бреме, не освободила селяните от чифликсайбиите, не дала препитание на безработните.
На тази основа прозвучали и се разнесли думите на Любен Каравелов, „свободата не ще екзарх — иска Караджата”. А Христо Ботев писал във в. „Знаме”: „Единственият изход от това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканския полуостров не само от турците, които ни считат за стока и добитъци, но и от всичко онова, което може да вреди на истинските наши стремления за пълна и абсолютна човешка свобода.”
Обективната необходимост от революционна борба като средство за коренно разрешаване на българския национален въпрос — освобождаване от османското иго и създаване национална държава — наложила създаването на революционни комитети и организации, въстанически чети и въстанически действия, които изпълват цял период от развитието на поробения народ във всички български земи на османската държава. Този период е свързан със славната дейност на Георги С. Раковски и Любен Каравелов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Васил Левски и Христо Ботев, Георги Бенковски и Тодор Каблешков, дядо Ильо Марков и Георги Измирлиев — Македончето и още много хиляди знайни и незнайни синове на българския народ.
Българското революционно движение се развивало под лозунга за независима българска държава — по думите на
9
Левски за „свята и чиста република”. Васил Левски писал до Каравеловия вестник „Свобода”: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни — там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония. Па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай, ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: свята и чиста република.”
Българското национално революционно движение през шестдесетте и седемдесетте години на миналото столетие обхванало трите основни български области на Европейска Турция — Мизия, Тракия и Македония. При това размерите и изразите на това движение в Македония обаче били сравнително по-ограничени по редица предимно обективни причини.
Преди всичко във времето, когато от двете страни на Стара планина се разгърнала усилено революционната борба — изниквали местни комитети, действували въоръжени чети, подготвяло се въстание, в Македония още не било завършено църковно-училищното движение против патриаршийско-фанариотското господство. В Македония църковно-училищната борба започнала най-рано, тя се водила най-разгорещено и бурно, но тя продължила и най-дълго — и след създаването на българската екзархия в Цариград през 1872 г. Всичко това не способствувало за едновременното и в еднаква степен с другите български земи преминаване към революционната борба за пълно национално освобождение и поради това мрежата на революционната организация, създадена от дейците около Каравелов, Левски и Ботев, се разпространила върху македонските градове и села сравнително по-бавно и при по-големи трудности. Поради същите причини и подготовката за въоръжено въстание в Македония значително изоставала в сравнение с Мизия и Тракия.
От голямо значение за интензивността на революционното движение бил факторът пространство. Задграничният център на революционното движение се намирал в Румъния — там бил Българският революционен централен комитет, там се организирали революционни чети, там главно отивали подгонените от турците революционни дейци. Най-близко до този изключително важен за движението център бил Старопланинският масив, от двете страни на който били разположени Мизия и Тракия. Естествено е, че дейността на БРЦК, неговите организатори и ръководни дейци развивали най-голяма и
10
най-усилена дейност в района от двете страни на Стара планина, в който и обективните условия за революционното движение били твърде благоприятни. Македония била твърде отдалечена и от задграничния център в Румъния, и от естествената база на революционната организация в старопланинския район. Поради изключително лошите съобщителни средства в онова време, връзките между Румъния и Македония били много тежки, а оттук и влиянието и ръководната роля на БРЦК Пили сравнително по-слаби. Но въпреки тези неблагоприятни обстоятелства, в много райони на Македония били създадени революционни комитети и организации (Разлог и Гор па Джумая, Щип и Велес, Кукуш и Солун, Битоля и Охрид. Крушево и Ресен и пр.), които развили значителна дейност. И когато в Средна гора и Родопите избухнало голямото Априлско въстание, само няколко дена след него пушка пукнала и в Македония — избухнало известното Разловско въстание в Малешевско.
Дългогодишната национално-революционна борба на българския народ против османското иго, Априлското въстание и избухналото скоро след него въстание в Малешевско, кървавите изстъпления над населението при потушаването на тези въстания представлявали историческа и политическа предпоставка за Руско-турската война от 1877—1878 година, която българският народ справедливо нарича Освободителна война. Тя донесе освобождение от османско иго на част от българските земи и това освобождение представлява — погледнато исторически — резултат на съвкупната сила на българската национална революция и победата на руската армия над султанска Турция.
Както е известно, на 3 март 1878 г. бил подписан Сан-Стефанският мирен договор между Русия и Турция. Този договор предвиждал създаването на независима българска държава, в границите на която справедливо и основателно били включени почти всички български земи без някои райони по Беломорието заедно със Солун. Освен това, договорът предвиждал самоуправление за Босна и Херцеговина, Албания и Епир, Крит и Кипър, утвърждавал независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора. По силата на договора османската държава и нейната феодално-абсолютична система преставали да съществуват в почти цяла Европейска Турция, а с това се разрушавали и средновековните прегради, които султанско-бейската власт поставяла пред производителните сили на всички балкански народи, и тези народи получавали възмож-
11
ност да се включат в общия икономически и политически прогрес на Европа. Поради това осъществяването на постановленията на Сан-Стефанския договор би бил положителен, прогресивен фактор в развитието на всички балкански народи, пък дори и за Европа.
Но известно е също така, че Сан-Стефанският договор е бил провален с общите усилия на Австро-Унгария, Германия и Англия и бил заменен с прословутия Берлински договор, според който било създадено малко българско трибутно княжество, васална Източна Румелия, а цяла Южна Тракия и Македония се оставяли под османско иго. Берлинският договор бил несправедлив, противонароден и реакционен акт не само защото оставил в робство по-голяма част от българския народ, но и защото лишил от свобода и самоуправление Албания, Епир, Тесалия и о. Крит, отдал под австро-унгарска окупация Босна и Херцеговина, превърнал в английска колония о. Кипър; този договор бил злокобен за Балканите — той станал източник на противоречия и конфликти, които изсипали безброй злини и беди върху главите на балканските народи. И още нещо: Берлинският мирен договор запазил непокътнати османската феодално-абсолютична система върху големи територии на Балканите и с това продължила да действува още десетки години спирачката на производителните сили и балканските страни изостанали твърде назад в своето икономическо и културно развитие.
Говорейки за Руско-турската война през 1877—1878 г., Васил Коларов казва: „... Независимо от завоевателните цели, които преследваше руският царизъм на Изток, обективно Руско-турската война от 1877—1878 г. беше прогресивна война, тъй като тя нанесе тежък удар на изгнилата османска империя и освободи от клещите на азиатския феодализъм много милиони жизнеспособно славянско население. Руско-турската война приключи ерата на националноосвободителните войни в Европа. Тя донесе не само политическо освобождение на българския народ от турско иго, но и социално освобождение на българските селяни от турските бегове и едри земевладелци. Свободна България се роди като дребно-собственическа демократическа държава, в която бяха ликвидирани почти всички феодално помешчнчески вехтории.”
В тези думи на Васил Коларов се съдържа не само характеристика на Руско-турската война, но се определя и значението на войната и освобождението на България за понататъшното развитие на българския народ. Руско-турската
12
война изиграла в развитието на България ролята на буржоазно-демократическа революция, като извършила дълбоки промени в икономическия и общественополитическия живот на страната. Димитър Благоев писа, че освобождението на България от турско владичество донесло „голям социален преврат”.
В резултат на освободителната война и създаването на национална държава в България било ликвидирано чифлигарството — бившите чифлигари и безимотни селяни се снабдили със собствена земя и се освободили от бейската зависимост и експлоатация; били разрушени значителните остатъци от цеховите прегради в занаятчийството и търговията — това развързало свободната капиталистическа конкуренция като важен фактор за капиталистическото развитие на страната; били създадени условия за развитието на едра капиталистическа класа както и на работническа класа и истински пролетариат; била ликвидирана загнилата османска абсолю-тична система и бил открит пътят за сравнително демократичното развитие на България. Наистина, тази буржоазно-демократическа революция не била достатъчно радикална и последователна докрай, но все пак представлявала голяма крачка напред по пътя на капиталистическото развитие на България.
Македония и Одринско, останали под османско владичество, продължили и след Берлинския договор да пъшкат под загнилата, но все още упорито крепяща се султанско-бейска икономическа и държавна система. В Македония и Одринско останали чифлигарството — зависимостта и експлоатацията на безимотните и напълно безправни селяни от бейо-вете-чифликсайбии; продължили известно време да съществуват и цеховите форми в градовете, за да бъдат постепенно разрушавани по-късно от европейската капиталистическа конкуренция, като заедно с разпадането на цеховете били съсипани и самите занаяти: останал ненавистният султанско-абсолютичен деспотизъм и пълното безправие на населението; останали преградите, спъващи исторически необходимото капиталистическо развитие и обществен прогрес.
По този начин Берлинският договор временно спрял развитието на буржоазно-демократическата революция в Македония и Одринско почти в онова състояние, в каквото тя се намирала в навечерието на Руско-турската война в 1877— 1878 г. Продължаването и завършването на тази революция в Македония и Одринско останало и занапред като една
13
първостепенна задача в икономическото и обществено развитие на революционното
движение в страната, зародило се още в шестдесетте и седемдесетте години
на миналото столетие, засилило се през осемдесетте години и се разраснало
в истинско всенародно движение след създаването на Тайната македоно-одринска
революционна организация.
Идейно-политическите позиции на Тайната македоно-одринска революционна организация се оформили при взаимодействието на определени обективни и субективни фактори. Тези фактори били: обществено-историческото съдържание на освободителното движение в Македония и Одринско, традициите на българското национално-революционно движение, които наследила и продължила ТМОРО, въздействието на обществено-политическия живот в България и влиянието на революционната социалистическа мисъл и особено влиянието на Българската работническа социалдемократическа партия начело с Димитър Благоев.
Следва да се подчертае, че и самото съществуване на младата българска държава упражнявало значително въздействие върху умовете и чувствата на българското население в Македония и Одринско, като събуждала едни или други мисли и планове за освободителната борба в бъдеще. Това въздействие давало смесено отражение — от възторг към свободната българска земя и чист стремеж към идеала за обединяване на българската нация в единна държава до разочарование по-късно от господствуващата в нея обществено-политическа система и особено от антинационалната политика на княжеския дворец и реакционните кръгове около него.
Именно под влиянието на всички тези фактори и върху обществено-историческото съдържание на македоно-одринското освободително движение била изработена и се развила идейно-политическата основа на ТМОРО, която продължава делото на българското националнореволюционно движение, възглавявано от Раковски и Каравелов, Левски и Ботев Тя възприела редица важни положения от идеологията и тактиката на българските революционери, възприема и структурни особености на организационното изграждане и редица средства в борбата — например четническия институт, терористическите действия, въоръженото въстание; тя взела от организацията на Левски и Ботев редица емблеми и
14
Гоце Делчев
15
символи — разярения лъв като символ на народната борба, евангелието с кръстосани револвер и кама, пред които се заклеват „новопокръстени” членове на организацията и пр.
Безспорно националното робство и цялата абсолютично-феодална система в османската империя тегнело върху всички класи и слоеве на българското и другото нетурско население в Македония и Одринско. В основата на национално-освободителната борба, организирана и ръководена от ТМОРО обаче стояли бедните селски маси.
Бедните селяни — аргати, изполичари и наематели, — които съставлявали най-ограбваната и най-потисканата класа в Македония и Одринско, се стремели да отхвърлят чифлигарските отношения, да се освободят от чифликсайбийската експлоатация и да придобият парче собствена земя. За да постигнат това, необходимо било да бъде изпъден беят и отнета неговата земя. А беят — това били отоманската държава, султанската власт, чуждото господство. Следователно борбата против чифлигарството била борба против отоманската държава — за освобождение от чуждо владичество и създаване собствена държава. По този начин класовите противоречия в селото в онова време се проявили външно ь борба против османската държава, получавайки национална форма. „Помешчиците в Македония (така наречените спахии) — писал Ленин в 1912 г. — са турци и мохамедани, а селяните — славяни и християни. Класовото противоречие се изостря поради това с религиозно и национално.”
Селяните в Македония и Одринско страдали твърде много и от данъчното бреме, чиновническата корупция, издевателствата на органите на властта и разбойническите банди, които били свързани неделимо с османската държавна система и чуждото робство. Поради това борбата против данъчното бреме, чиновническата корупция, издевателствата на органите на властта и разбойничеството се свързвали с борбата против бирника, чиновника, каймакамина и жандарма, т. с. против носителите на държавната власт, против самата държава. По този начин недоволството от абсолю-тичната система на управление в Турция и от действията на разните органи на властта пак е преливало в борба против държавата на султана, пашите и бейовете.
Същото преливане на социалните противоречия и недоволството от системата на абсолютическото управление в национална форма се наблюдавало и сред другите слоеве
16
на населението в Македония и Одринско. Така например разоряващите се и пролетаризиращи се еснафи виждали своето нещастие в конкуренцията на европейските стоки, големите данъци, корупцията, тежките условия на живот и пр., а всичко това те свързвали с османската държавна система. Интелигенцията била недоволна, че няма достъп в държавното управление и не може да преуспява; това било така, защото чиновническите места се заемали от турци, които господствували в държавата. Следователно и за тези важни по онова време за Македония и Одринско слоеве османската държава препречвала пътя на развитието. Поради това те също били врагове на османската държава, стремели се към ликвидиране султанското господство и създаване своя самостоятелна държава.
Така класовите противоречия и недоволството от абсолютичната система в Турция в съзнанието на най-широките слоеве на населението и предимно на селяните-чифлигари в Македония и Одринско се пречупвали през фокуса на националните противоречия, а класовата борба и главно борбата на бедните селяни против омразните чифликсайбии получила национален характер: това била борба против османската абсолютична държава и чуждото владичество, за национално освобождение и своя държава.
ТМОРО си поставила като цел придобиването — по пътя на революционната борба и въоръженото въстание — на автономия за Македония и Одринско, въпреки че основателите и ръководителите на организацията знаели, че мнозинството от населението в тези две области е българско. Защо те не поставили като цел на ТМОРО обединението на Македония и Одринско с България?
Българската нация се консолидирала и утвърдила своето право на национално обединение през дългия и бурен период на възраждането и националноосвободителната борба, които обхванаха всички български земи, българската нация имала право — както всички нации в периода на буржоазно-демократическата революция или в рамките на националноосвободителните войни — и на единна национална държавност. Естествено е, че останалото под османско робство българско население в Македония и Одринско по начало имало право да се стреми и да се бори за своето приобщаване към свободната българска държава и даже да очаква от тази държава помощ и подкрепа за осъществяване на своите национални цели.
17
Основателите на революционната организация в Солун споделяли тези възгледи. Но те се проявили още в началото и като разумни практици, и като добри тактици в своите цели. Д-р Христо Татарчев разказва: „Разисква се дълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония и с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището (за пряко присъединяване на Македония с България), защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи.”
След като основатели и ръководители на организацията се убедили, че е нереално — при създадената след Берлинския договор обстановка на Балканите и в Европа — да се дава на освободителното движение чисто български характер и след като възприели принципа за автономия на Македония и Одринско, съвършено логично и справедливо било да се привлекат в борбата против чуждото иго и другите националности в страната. Така и станало — членове на ТМОРО можели да бъдат „всички недоволни елементи без разлика на народност”, „всеки македонец и одринец, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде полезен на революционното освободително дело”. По този начин в Македония и Одринско се оформило и развило освободително движение, което по устав, програма и практическа дейност изразявало интересите не само на една, а на няколко националности и предимно стремежите на бедните селяни и градската беднота, „без разлика на народност”. И поради това революционната организация била организатор и ръководител на освободителното движение не на една нация, а на поробените и ограбваните от всички нации в Македония и Одринско. Поради това сложното понятие македоно-одринско национално революционно движение може и трябва да се приеме само като израз на освободителните борби на населението в Македония и Одринско против турското национално потисничество, но не и като движение само на една определена нация, макар че българското население било мнозинство и
18
то носило най-тежкия товар и дало най-много жертви а борбата.
Целта на ТМОРО — автономия за Македония и Одринско — всъщност предопределяла и пътя за нейното постигане — революционна борба и въоръжено въстание, като при това организацията решително се съпротивлява на всички внушения за възможна освободителна роля на съседни балкански среди. Че честни дейци и широки кръгове от населението в Македония и Одринско очаквали намеса и помощ от българската държава и българския народ за освобождение от османско робство — било обяснимо и разбираемо. Македония и Одринско били несправедливо откъснати от българската национална държава, българското население в тези две области било насилствено отделено с граница от своите кръвни братя на север от Рила и Родопите и с това бил потъпкан справедливият и прогресивен идеал за обеди нение на българската нация в една обща държавност. Но работата била в това, че чистите национални идеали на българите от двете страни на границата в онова време далече не съвпадали със становищата и целите на княз Фердинанд и реакционната буржоазна върхушка около него.
Князът преследвал династически цели и служил на анти-българските и антидемократични интереси на австро-унгарската монархия и на неговата все по-засилваща се съюзница — империята на германския кайзер; реакционната буржоазия около княза била захвърлила знамето на националната демократическа революция (в това число и чистото знаме за обединението на българската нация). Идейно-политическият конкубинат между княз и ракция в София бил далече от мисълта за честна и безкористна помощ в борбата на населението в Македония и Одринско — това се потвърдило и през 1895 г. през време на така наречената Мелнишка акция, и през 1897 г. през време на Винишката афера, и през 1902 г. през време на известното Горноджумайско „въстание.” Следователно да се поставя като цел на въоръженото въстание намесата на официална България в лицето на княза и послушни нему правителства или даже да се разчита на някаква друга активна помощ за въстанието от страна на управляващи кръгове около княза — означавало да се плаща дан на опасни илюзии и да се поддържат сред населението също така опасни и празни надежди.
Също така нереално и илюзорно било да се мисли, че едно въоръжено въстание трябва да има за задача само
19
да предизвика намесата на големите европейски сили, която (намеса) непременно ще донесе освобождението на Македония и Одринско. В онова време например Австро-Унгария упорито се стремяла да се спусне по долината на Вардар и да излезе на Бяло море — поради това тя никога не би се намесила в полза на освободителната борба и за успешния завършек на едно въоръжено въстание в Македония и Одринско. От друга страна Русия, която води освободителната война 1877—1878 г. и наложи на Турция Сан-Стефанския договор, не беше склонна — не на последно място поради антируската и последователна проавстроунгарско-германската насоченост на политиката на Фердинанд и кръговете около него — да се намесват твърде активно за довеждане до успешен край на едно въоръжено въстание в Македония и Одринско.
Младите ръководители на националноосвободителното движение въобще, и
по-специално на ТМОРО, проявили достатъчно трезво разбиране и похвална
прозорливост, за да видят тази обективна обстановка и да направят необходимите
изводи при формулиране уставните положения на ТМОРО. Особена заслуга в
това отношение имали Гоце Делчев и Гьорче Петров, които имали възможност
да живеят в България продължително време, да наблюдават отблизо развитието
на обществено-политическия живот и да коригират някои схващания за ролята
на официална България, които те имали — както и много други хора — в освободителната
борба в Македония и Одринско.
Такъв бил дългият и бурен път към Илинденско-преображенското въстание в 1903 г. Започвайки някога в Паисиево време, той минал през драматичните борби на българското национално възраждане, славната революционна организация на българския народ до освобождението, кръвта и пепелищата на Априлското и Разловското въстание; по този път имало много радост и възторг от руската победа над османския поробител, много разочарование и сълзи заради отнетата свобода от страна на западните държави; зад него останали много усилия, храброст и страдания. И този път довел до великия подвиг на Илинден и Преображение 1903 г.!