Асен Чилингиров
- Коментари за Д. Иловайский (декември 2018)
- Бележки от кореспонденцията с Йордан Табов (2002)
Чудесно, че сте започнали да качвате в промакедония материалите на Иловайски!
В нашата поща не мога да открия моите бележки към Вас по този въпрос - изглежда, че са били само в СКАЙП и са между пропадналите данни от периода между април и август т.г. Тогава намерих дълбоко скритите в моите хартиени архиви и подвързани с тетраспирал в една книга две части от полемиката по бг-хунския въпрос. В тях липват само няколко статии, за които не намерих връзка с нашата история.
Първите материали от и за Иловайски аз намерих и ползвах още през 1960-те и 1970-те години в старата университ- библ., където имаше много течения от ЖМНПр, но имах възможност от тях да правя само копия на микрофилм, т.е. документален негативен филм, какъвто купавах в големи количества. През 1980-те години се опитах да обърна внимание на проф. Тъпкова-Заимова, която и през 1990-те години бъркаше името му с Илински и не обърна внимание на моите бележки. В началото на новото хилядолетие обърнах внимание на Табов за Илов. и го помолих да ми достави чрез своите близки сътрудници от бандата на Фоменко екземляр от новото издание на книгата Начало Руси, Астрель 2003. В съединената ДържБибл. Берлин не можех поради големия ремонт да работя почти до 2005-2007 г., когато чак заработи и електр. каталог и можеха да се правят принтирани откъси от него - в момента ми е трудно да направя справка в дебелата хартиена папка с тези справки, но мога да направя нова и актуализирана справка в електр. каталог чрез интернет и по-късно днес ще запиша откъса и го прибавя към моята информация до Вас. По това време направих ксерокопия в библиотеката на двете части. В момента не мога да намеря други ксерокопия и не си спомням как и къде съм ползвал и българското издание на неговата книга от Букурещ. Но намерих записаните на диск и прехвърлени в 2002 г. на компютър материали от и за него, списък от които давам по-долу. А преди няколко години си свалих от интернет и новите издания на неговите книги със заглавия, записани на кирилица.
Книгата от Иловайски на бг. език и издадена в Букурещ би трябвало да я има в българските електронни ресурси, но не ми се губи сега време да я търя там
Ето и първия, латински списък - подредбата е от търсачката:
Ilovaiski 1.pdf - 114 мб. обл. 2,4 мб
ILOVAJSK.pdf
Ilovajskij Bolgare i Rusj na Azovskom Pomorje 1875.pdf - 6 мб
Ilovajskij Razyskaniya o nachale Rusi.pdf 15 мб
Ilovajskij_D_Vopros_o_narodnosti_Russov_Bolgar_i_Gunnov_1881_ZMNP.pdf
Ilovayskiy_Novaya_dinastiya.394158.djvu
Pletnеva Ilovaiski Istoкi 10.pdf
Pletnеva Kritika Ilovaiski.pdf
Ilovajskij Bolgare i Rusj na Azovskom Pomorje 1875.pd
Ilovaiski Nachalo Russi.doc
Ilovajskij Algoritm 2012.pdf
.........................
Втори списък - на кирилица
Иловайскiй, Д. Разысканiя о начале Руси, M. 1876.pdf 88 мб
Иловайский Дмитрий - Начало Руси.doc 10 мб
Иловайский 1.doc 2,6 мб
Иловайский Дмитрий - Начало Руси.doc 3,4 мб
Иловайский, Д., История Росссии 4 1 Смутное время Московского госсударства 2 Епоха Михаила Феодоровича Ромаянова Москва Астрель 2003.pdf 23 мб
Иловайский, Д., Начало Руси, Москва «Алгоритм», 2012.pdf 28 мб
Иловайский, Д., Новая династия Москва Астрель 2003.djvu 6,3 мб
Иловайский, Д., Разыскания о начале Руси, 2 Изд Москва 1882.pdf 41 мб
Иловайский, Д., Собиратели Руси Москва Астрель 2003.djvu 5,3 мб
Иловайский, Д., Становление Руси Москва Астрель 2003.djvu 7 мб
Иловайский, Д., Царская Русь Москва Астрель 2002.djvu 5,7 мб
Иловайскiй, Д.И., Болгаре и Русь на Азовскомъ Поморьѣ 1875.pdf 6 мб
Иловайскiй, Д.И., Вопросъ о народности Руссовъ, Болгаръ и Гунновъ 1881.pdf 1,74 мб
Иловайскiй, Д.И., Вторая дополнительная полемика по вопросамъ варяго-русскому и болгаро-гуннскому, Москва 1902.DOC 77 кб
Иловайскiй, Д.И., Начало Руси 2002.doc 2,74 мб
Иловайскiй, Д.И., Разысканiя о началѣ Руси 1876.pdf 15 мб
Иловайский 1.doc 2,6 мб
Иловайский Дмитрий - Начало Руси.doc 3,4 мб
20 VІ 2002
Драги колега Табов,
В библиографията на Фоменко/Носовски намерих една книга, Неиздадени съчинения на Ключевски, М 1983 и я взех от библиотеката. В нея има неголяма статия (или по-точно нахвърляни бележки от разни години) по въпросите на норманската теория. Препоръчвам Ви я най-горещо – и то не само заради много хубавото разглеждане на проблематиката, но и в методично отношение. Защото с норманската теория русите се намират в същото положение както ние българите с „турко-финската“. А Ключевски е първият руснак, от когото чета нещо разумно по този въпрос.Ч
21 VI 2002
Драги колега Табов,
Като Ви писах снощи да търсите книгата на Ключевски, изхождах от извънредно лошото качество на печата й – дребен, размазан, неизлезли букви – което правеше невероятно разчитането на текста от моята програма. Понеже все-пак текстът е много важен и за мене, аз реших да изпробвам малко по-усложнен метод – сканиране под друг модус и с повишено DPI, което забавя тройно работата. Бях обаче възхитен, като за половин час текстът беше сканиран и разчетен с твърде малко грешки, от които поправих най-важните. Така че Ви го изпращам в пълен вид и дори с наброските за Татишчев, при които се съдържат повече интересни наблюдения за този автор, отколкото в десетките статии за него, които имам тук.
В последния (или предпоследния?) брой на Капитал, който може да четете и в Интернет, има една интересна статия за един наш познат, която отговаря и на някои Ваши въпроси, вкл. за ордите.
Със здраве – Ч
22 VІ 2002
Драги колега Табов,
Едностранната информация на българските историци и от ХІХ (Дринов), и от ХХ в. (Златарски & Сие) ни е лишила от немалко на брой интересни и дискусионни съчинения по българския въпрос и преди всичко за турко-финската теория. А и ГЦ в Германия е обърнал малко внимание на редица интересни и дори забележителни трудове, излезли през последната трета на ХІХ и дори в началото на ХХ век, които, ако и официалната линия да се опитва да игнорира, засляжават голямо внимание. Макар и далече не всички техни теории да могат днес да се приемат, там можем да намерим твърде много ценни данни и мисли.
Аз вече се бях натъкнал на името Иловайски още преди да срещна справедливите забележки на Ключевски за някои негови крайни становища в изпратените на Вас вчера материали. Но и тук започнах по обратен път – той е бил най-популярният автор на учебници по история, излезли в астрономически тиражи и в много десетки издания – последното дореволюционно издание на неговата История на Русия и преиздадено в 1992 г. без изменение и се препоръчва и сега за учебник (!). Там дори се споменава един забавен анекдот: когато чекистът, дошъл да арестува престарелия, блидо 90-годишен професор, разбрал, че това е авторът на учебника, по който получил единица, веднага го освободил. Но освен тези учебници, от които си изкарвал прехраната, Иловайски в течение на много десетилетия издавал редица книги по дискусионните въпроси (в редица отношения заслужили критичните бележки на Ключевски), а между тях на едно от първите места за произхода на българите. Вчера си копирах в библиотеката книгата му „Вторая дополнительная полемика по вопросамъ Варяго-русскому и Болгаро-гуннскому“, М. 1902 – а има и първа, както и основни съчинения, едно от които издадено и на бълг. език още в 1875 г. в Букурещ. Макар и те да ме отвличат от основното направление, заслужава да се хвърли поглед в тях и те съвсем не са остарели и изгубили смисъл! Така от статиите във „Втора полемика“ се намират интересни забележки и във връзка със спора за Олга, който далеч не е прекъснал с излизането на статията на Малишевски и на втората статия на Лн. Интересни са размишленията на Ил. за „варяжския“ произход на името Олга – както и изобщо неговите доводи за фалшификацията на „първоначалния свод“ на руските летописи във връзка с повикването на „варяго-русите“ – именно в стари и автентични преписи на летописите се твърди, че русите са между племената повикали варяги за наемни войници, а не за князе, какъвто е случаят и при Новгород, където рупубликата е плащала на такива варяги-наемници за службата им през ХІІІ век. А също и в една по-късна статия за етимологията на думата канас или канес – с гръцки букви княз не може да се напише по друг начин, докато за написване на думата хан с гръцки букви няма никакъв проблем. И действително, англоамериканците и някои европейски народи, включително русите, имат проблем при транскрипцията на звука Х (гласно, а не като приглас), докато при К такива проблеми няма.
Сега ще сканирам няколко страници от книгата на Иловайски „Вторая дополнительная полемика по вопросамъ Варяго-русскому и Болгаро-гуннскому“, М. 1902, отнасящи се за спора относно Олга. Разбира се, с неговите обяснения за Малуша не съм съгласен, но това не значи, че те трябва да се игнорират, а да се съпоставят с другите изворни сведения. Също както и въпросът за договора между България и Русия, залог за който е била женитбата на Олга и следствие – претенциите на Светослав. Но по този въпрос никой руски автор не пише, освен някои намеци в първата статия на Лн.
Желая Ви приятна седмина почивка! Ч
22 VІ 2002
Допълнение.
Искам да приключа с няколко изречения започнатата тази сутрин тема във връзка с книгата на Иловайски – поне на тази степен, защото се надявам, че сигурно ще се наложи пак да се върна на същия автор, макар и да не зная дали ще мога да намеря тук и другите му книги.
Този път сканирането и разчитането на текста трая безумно дълго и текстът беше пълен с грешки – навярно поради лошото качество на печатания екземпляр и шрифта. Поради това няма да сканирам някои други откъси от същата книга, които междувременно внимателно прегледах – колкото и важни да са те за българската история, като напр. бележките за таврическо-азовските българи, за „аул“ (авт. явно не знае, че на бълг. език се казва ъгъл, която дума в старото й значение, запазено още у сърбите, има и смисъл на дом), а особено за студията на Шишманов за произхода на българите в МСб ХVІ-ХVІІ (с. 93-97), където той много обстойно разглежда въпроса за налагането на отживели и вредни тези в изследванията на Златарски и Шишманов – и то със същите думи и мисли, както по-късно прави ГЦ.
Явно, че за да отидем по-нататък и да преодолеем всички противоречия в нашата историография, а не да се въртим в един омагьосан кръг, ние трябва да се върнем отново към края на ХІХ-началото на ХХ век, да се отърсим от всички наслоявания, и чак тогава да погледнем напред. А междувременно има много натрупан нов изворен материал, пък и много още необработени данни от археологията.
Ч
11 VII 2002
Драги колега Табов,
Да Ви е честита книгата – желая на нея и на Вас успех!
По разните теми в писмото Ви не искам сега да се разпростирам и ще добавя само няколко бележки:
Шахматов е бил човек с изключително развито аналитично мислене и с огромна работоспособност. Тези му качества личат от всеки ред както на голямата му книга за летописите, която си копирах и внимателно четох още преди 22 години, така и в многобройните му статии (повечето от които също имам и добре познавам) чак до последните му трудове, вкл. първата част на реконструкцията му на ПВрЛ (заедно с едва 1947 г. издадените части от недовършения предговор към втората част) и „Обзора на руското летописание“, които едва през последните седмици четох (и също си копирах). В този смисъл за мене е съвършено необяснимо защо той с такова усърдие се стреми да реконструира до най-малките и наглед маловажни подробности разните редакции на фалшификатите, а не полага ни най-малкото усилие да се опита да разгадае какво е било фалшифицирано. Дали това е подходът на един типичен за ХІХ век изследовател-филолог-позитивист, който се интересува от стигналия до него подписан (или неподписан) текст, без разлика кой го е писал и каква умисъл е вложил вътре. В този порядък е и най-уязвимата част от дискусията за него – убеждението му, че т. нар. Начальный свод базира на агиографски съчинения (които той с безпогрешен усет за стил и език великолепно анализира!). Противната страна (Никольскiй) счита пък, че тези текстове базират на летописите и разширяват разказа им. В действителност обаче имаме тук произведения на едни и същи гръцки фалшификатори, автори и на двете не тъй различни една от друга версии. И тъкмо тук би трябвало Шах. и Ник. да видят от какви среди произхождат тези автори, колко бедна е фантазията им, колко слаби са изразните им средства. Повтарянето на епизода с проагитирването на Борис и Владимир от „гръцки философ“ на име Константин, респ. Методи, Шах. отдава на „влияния“ от български летописи в ПВрЛ (!!!???) и т.н. Независимо от съвършено ограничените познания по бълг. история не само на Шах, но и на Прис., аз често си задавам въпроса дали това, което двамата са писали (Прис. след 1917, нещо все-пак обяснимо) са искрени, т.е. почтеин учени. Те са били принудени да се съобразяват и с настроенията на публиката, а Шах. е заемал при това и твърде отговорни постове. Не може да бъде без значение според мене и обстоятелството, че той е бил ученик на Ягич. Но като втора специалност е имал и фино-туранска филология! Въпреки нищожното ниво на последната в началото на миналия век, все пак се чудя как може да пише тъй явни глупости! Каква огромна разлика с хора като княз Обол. и дори Иловайски! – за да не се връщам отново на тази тема, искам да Ви обърна внимание, че по въпроса за „канас/къняз“, но и за „аул“, ГЦ интуитивно или непосредствено следва Иловайски, без да отиде по-нататък; във всеки случай Илов. не е посочен в литературата му. Втората грешка на Шах. е, че се е уловил на въдицата за Георги Амартол – та това са били текстове на Григорий, допълнително подменени с манипулирани – оттам идват и грешките с хронологията. Но осъдително е и абсолютното преклонение пред „оригинала“. Колкото манипулаторите и да са се стремели да заличат името на Гр., забележително е, че в Переяславлски-Суздалския летопис са останали на две места в началната част думите „Григорий каза“, които в останалите преписи на ПВрЛ навсякъде са заменени с „Георги каза“! И как никой не си задава въпроса защо в преписи от края на ХІV до края на ХV век е трябвало да се махне част от началото във всички при това по-рано многократно коригирани летописи! – Лавр. препис е датиран от преписвача 1377 (1366 беше мой lapsus calami) и съдържа всички събития до завършването на преписа. Във връзка с липсващите 168 листа от началото на Първия Новгородски летопис Шах. възкликва (цитирам по памет): „Какво щастие за нас, че притежаваме Новг. лет. „младшего свода“ – там намираме целия текст от началото на ПВрЛ, който съвестният преписвач е успял да коригира и препише начисто!“ Също така би трябвало според него да кажем: „Какво щастие за нас, че Шах. ни поднася в своята реконструкция един коригиран текст от втората редакция на ПВрЛ!“
И още няколко думи по втората тема: Тъкмо това е изводът – Помазаникът Божи! Но този въпрос е във връзка с един много сложен въпрос, а именно „кой е Помазаник Божи“. Този въпрос не можеше (а и не искаше) да разреши нито съветската, нито „буржоазната“ позитивистична наука. По какво се различава Помазаникът Божи от останалите хора? Как се предават неговите качества – и т.н. Но тук стигаме чак до зората на нашата земна история (или предистория). Стигаме до скитските и тракийските царе-жреци, а и до техните предшественици, още преди разселването на първоначалното население на Балк. п-ов. По този въпрос се надявам по-нататъка да добавя още нещо.
По всяка вероятност няма да пътувам за България преди заминаването Ви, но се надявам да се видим като се върнете. Дотогава пък се попечете малко и в София – Ваш Ч.
13.7. 2002
Драги колега Чилингиров,
Вчера имаше представяне на книгата "Произходът на българите" от ГЦ. Състоя се в зала "Надежда" на Градската б-ка на пл. Славейков. Имаше около 40-50 човека. На "президиума" бяха инж. Д. Боянов от Вн, издател на книгата (и издател на в-к Народен будител"), издателят на Авитохол (Дориан Александров), издателят на "Прелом" и Здравко Даскалов, роднина на ГЦ. Водеше изказванията Д. Боянов. Първо Здравко Даскалов разказа за ГЦ, след това имаше изказвания. Видях Луко Захариев (бившия редактор на в-к "Македония"), Камен Алексиев (авторът на книгата, която ми препоръчахте), Пламен Цветков, новата ми позната Гатя Симеонова (от Ин-та по етнология), Юлия Боева и др. Няколко думи каза и Пл. Цветков (но го репликираха, той е скаран с "Авитохол"). Макар че ме каниха да кажа нещо, аз се измъкнах, като пуснах Климент да прочете една страничка от нашата книжка за ГЦ. В този момент като че ли витаеше нещо скандално и затова гледах да не се набивам на очи. Но все пак Боянов успя да доведе дебатите до благополучен край, като се размина с няколко странни изказвания, авторите на които той прекъсна. На подобни места се появяват "патриоти", които все гледат да се оплачат от някого и нещо, което е съвсем в страни от темата. Както и да е, вече ГЦ като че ли привлече една част от симпатизантите на "Авитохол". Надявам се полека-лека събитията да се развият в положителна посока.
18.7. 2002
Драги колега Чилингиров,
След петъчното представяне на книгата на ГЦ, в понеделник сутринта по ТВ Евроком дадоха няколкоминутно интервю за нея със Здравко Даскалов. В сряда сутринта пак той беше за 10-ина минути в Нова ТВ, а тази сутрин в предаването на Нова се обади инвалид от Созопол, за да пита кое издателство е издало книгата, за да си я поръча по пощата.
Така полека-лека се връщаме към 1910 г., за да продължим дебата по произхода на българите. Не знам дали историците с титли усещат това, но мисля, че ще го усетят, защото работата върви натам.
.........................
19.7. 2002
Драги колега Чилингиров,
Днес в късния следобед с Емо Костадинов (и с жените си) се почерпихме за моята книга. Той ми каза, че книгата на ГЦ в София е свършила буквално за три дена. По негови сведения тиражът е бил 700. Колко от тях са донесени в С. не се знае, но неговите 100 вече са разкупени.
В края на книгата си ГЦ цитира Иловайски, буквално на последната страница.
Драги колега Табов,
Във връзка с хиатуса от близо сто години в изследванията на бълт. история след ГЦ трябва за съжаление да се признае, че този хиатус съществува и в руската историография, и при това там е значително по-голям. През последните седмици се позанимавах с първия том от Историята на Татишчев – голямата част от това, което Нос/Ф пишат за него съвсем не е вярно. Неговите ръкописи са запазени и дори издадени в 1960-те години, когато 80-90 % от този том за първи път се издават. Трябваха ми близо 3 часа само да го ксерокопирам. Междувпрочем и съобщението за указа на Петър І не е вярно: той е публикуван още в ХVІІІ век и имам пълния му текст, съвсем различен от това, което те му приписват. А туй, което се отнася до Татишчев, важи и за кн. Оболенски, чиято книга се покрива с гробно мълчание. Но има и доста други не по-малко важни изследвания по въпросите на най-ранната история на „славянските“ народи, в някои от които напоследък постепенно си пробивам път. Всички тези проблеми са крайно интересни, но в момента ми липсва времето за подробното им изучаване.
При всичкия ми Zeitnot отделих доста часове за разглеждане на Остромировото евангелие и неговата украса. Още преди четвърт век бях изказал многократно предположението, че трите миниатюри са просто взети от българския протограф и прикачени към „руския“ препис от 1056/57 година – това мое предположение дори е напечатано черно на бяло в една моя немска публикация от 1978 година. За него Аксиния говори в книгата си от 1981 г. в безлична форма: „изказвано е предположението...“, но без да го подкрепи или отхвърли – а при мене предположения без обоснование по принцип няма. Туй мое предположение стои обаче в най-тясна връзка и с текста на Евангелието и особено на послесловието му, което русите обикновено предават в руски превод. А ето как звучи това послесловие (за да нямате затруднение при Интернет го предавам с отворени лигатури и със съвременни букви): „Слава тебе Господи, Царю Небесъныи яко съподоби мя написати Евангелие сiе. Почахъ же его писати въ лето s ф ч д, а оконьчахъ въ лето s ф ч е [...] Азъ Григории дияконъ написахъ [...] Почахъ же писати месеца октомврiя 21 на память Илариона. А оконьчахъ месеца маия въ 13 на пямять Епифана. Молю же въсехъ почитающихъ: Не мозете кляти нъ исправльше, почитаите. Тако бо и Апостолъ Павелъ па глъголить: Благословете а не клянете. Аминъ“ Можете ли да ми кажете на какво чешко, руско, украинско и т.н. наречие „руският“ му автор го е написал? И изобщо на кой език се казва „аз“ „написах“ „почах“ молю“ и т.н.? За самото пък Евангелие съветските му изследователи твърдят че е преписано от църковно-славянския превод на Кирил и Методи – а къде, кога и на какъв език е направен този превод? Също преди четвърт век ми каза проф. Тъпкова-Заимова, че поради някакви-си русизми в текста ние не можем да го признаем за българско. Колкото прочетох от текста, в него не видях нито русизми, нито българизми – ако под „българизми“ разбираме отделни забравени думи или изрази, останали незабелязани от руските редактори. То цялото е написано на същия български език, както и неговото послесловие, но и със същите български писмени знаци, които никой друг народ не употребява!
Със здраве! Ч
20 Юли 2002
Драги колега Табов,
Съвсем накратко отговор по втората точка. За мене са особено ценни в седемтомното издание на Татишчевата история големите статии, предшестващи всеки отм и обхващащи стотици страници. В тях има много материал както за ръкописите, така и за фалшификациите с неговия труд при първото му издание, където се съкращава близо 80-90 % от материала, засягащ най-стария период от историята с бележките на Тат. към него. От царската канцелария на Тат. е бил предоставен манипулиран препис от вече многокпатно преди това манипулирания текст на „редактирания“ от Силвестър текст на Нестор, т. нар. Радзивиловски летопис. Значи, в канцеларията на царя за пореден път са направени корекции и този препис се печата в ХVІІІ век. Аз нямам възможност лично да преценя какви са били корекциите в сравнение с издадения във факсимиле в началото на миналия век и повторно в самия му край летопис. Но още в изследванията към първото факсимилно издение се отбелязва, че първото издание от ХVІІІ век съдържало много поправки, но и че още протографа на този препис бил „испорчен“, т. е. са липсвали много страници, а както доказва Айналов, и илюстрации – в протографа вече е имало два вида, стилово напълно различни, илюстрации. При това тук не става дума за махнатите след края на ХV век два листа и заменени с един друг лист. Старообрядският летопис бил „изгорял“ в къщата на Татишчев! Но именно в едно от изследванията към изданието от 60-те години се цитира писмо на Тат., в което той пише, че къщата му е паянтова и изложена на пожари и поради това не държи в нея нито своите ръкописи, нито тъй ценните оригинали! А когато му попада разколническият летопис, вероятно произхождащ от по-малко засегната от корекции версия на ПВрЛ (дали преди редакцията на Силвестър, не може да се каже), той оставя настрана преписа от Радзивиловския препис и сравнява текста на разколническия и с други, като Йоакимовския, които потвърждават подозренията му. За „ерес“ се споменава когато Тат. показва на свои познати някои фрапиращи несъответствия в разните версии. Тук не се разграничава това понятие от обикновено употребяваното дори по отношение на старообрядниците и разколниците.
В съответните висши кръгове са си извлекли заключенията от случилото се с Татишчевото любопитство произшествие и там поемат вече грижата то да не се повтори и при Карамзин, като му предоставят „пергаментин“ препис на „автентичен“ летопис, т. нар. Троицки летопис, за чиято съдба вече Ви писах.
А по въпроса за ереси открих едно място в един от летописите от ПСРЛ, където пишеше за един единствен инцидент, произлязъл в самото начало на ХІ век, когато в Киев се бил появил някакъв еретик, който приказвал еретически приказки и с когото лично се бил заел митрополит Леонтий – затворили го в една килия, подложили го на пост и молигва и той се поправил. Исках да Ви изпратя този цитат, но реших, че едва ли ще Ви интересува, а сега ще ми бъде трудно да го открия отново.
Ваш Ч
21 07 2002
Драги колега Табов,
Не можах да се преборя добре и бързо с вирусите и от една седмица съм на легло, така че не съм в състояние да мисля трезво по въпросите, които Ви интересуват. Един материал от Медиапул, който мой приятел ми изпрати и част от който давам в приложение, ми обърна внимание на един въпрос, по който нито аз съм мислил, нито Вие: въпросът за титлата на Иван Грозни. Всички ние дотолкова сме повлияни от филма на Айзенщайн, че нито за миг не сме се замислили откъде накъде Иван Грозни иска да стане цар, а не император (рекс), респ. василевс. Съответният текст от филма гласи (преди малко си пуснах записа, който имам на CD): „По древнему нашему чину венчается царским венцом великий князь и государь Иван Василевич и нарекается боговенчанным царем Московском и всея великая России самодержцом. [...] Ныне впервые князь Московский венец царя всея России на себя возлагает.“ [...] И по-нататък думите на Иван Грозни: „Приморские земли отцов и дедов наших, балтийские, от земли нашей отторгнуты. А потому в ден сей венчаемся мы на владение и теми землями, кои нине, на времени, под другими государями находятся. Два Рима пали, а третий, Москва, стоит, а четвертому – не быть. И тому Риму, третьему, великой державы Московской, едином хозяином отнине буду я один“. Приказвах по този въпрос и по въпроса за Вашата статия с МилЛюц – при случай му се обадете и му дайте да я прочете; той смята, че за публикуването й би моъгл да помогне и ИлИл, за което аз се съмнявам, но поне няма да навреди. А по въпроса за титлата МЛюц. ми каза, че е запазен печат на Иван Грозни след завземането на Казан с титлата „цар на българите и русите“. В момента аз не мога да проверя това – книгата на Янин за печатите на руските владетели я има в тукашната държ. библиотека, но в момента е във външното депо и е нужна цяла седмица, докато се получи. Дали Сашко не би могъл да направи тази справка? Във всеки случай е много любопитно откъде и по чий „древний чин“ един руски велик княз получава царски венец? И, разбира се, чия традиция продължава? И тук опираме на най-сложния въпрос: кои са славяни и кои – не. И този въпрос е поставен освен от ГЦ, също и от кн. Оболенски (но и Иловайски), чиито размишления съвсем не са без значение. А и въпросът за традицията при руските велики князе, за която от Петър I досега (а и преди това) всички казионни историци се опитват да ни убедят, че била варяжска, като за целта се фалшифицират най-грубо руските документи и летописи.
А ето и съответният откъс от Медиапул (емисия 28 II или 1 III):
„През 1552г., след вековна борба за надмощие между Казанска България и Московска Рус с променливи успехи, Иван IV Грозни тръгва на последен щурм срещу Казан, като използва моментните междуособици в българската столица, дължащи се в голяма степен на руската партия, тогавашната V-та колона.
Войската на Иван Грозни е от 150 хиляди войници, 60% от които са покръстени българи, отказали се от исляма и преминали на страната на Москва. Пълководец е княз Борис Годунов, етнически българин и бъдещ император на Русия.
В значителна степен това е било война между българи-християни и българи-мюсулмани. Казанска България е била една изключително напреднала в културно отношение и богата държава, която е имала над 150 години по-дълга средновековна история от вече несъществуващата Дунавска България.
В действителност борбата е била за завладяването на основните търговски пътища между Азия и Европа, в т.ч Пътя на коприната, които българите са владели от пам ти века.
Превземането на Казан е станало с изключителна жестокост. Над 400 000 българи от града и околностите са избити, града е разрушен и изгорен. Унищожени са дворците, библиотеките, университета.
С указ на Иван Грозни, който се пазел и досега в Ермитажа, няколко книги са преведени от арабски на руски, като навсякъде етнонима "булгар" е заменен с "татар", а останалата литература е изгорена.
Целта е била да се вмени на българите вината за монголо-татарското нашествие, тъй като и в годините на "Златната орда", българите са били привилегировани спрямо другите народи.
Целта всъщност е била да се изтрие българското име. От този момент и особено през 18 и 19 век великоруските шовинисти и панслависти започват да насаждат в Дунавска България мита за добрия Дядо Иван, който ще ги спаси от поганците мюсулмани (турците), както се бил справил с мюсулманите на Волга. Никой разбира се не е обяснил на простите българи, че "Дядо" Иван фактически е унищожил последната българска държава тогава.
На практика обаче, се оказало, че Русия е унищожила само поредната българска държава, тъй като последна просто не може да има!“
(Митът за "Дядо Иван" започва от унищожаването на Казанска България ог „Кубрат Велики Дуло)
13.7.2002
Драги колега Чилингиров,
Вчера имаше представяне на книгата "Произходът на българите" от ГЦ. Състоя се в зала "Надежда" на Градската б-ка на пл. Славейков. Имаше около 40-50 човека. На "президиума" бяха инж. Д. Боянов от Вн, издател на книгата (и издател на в-к Народен будител"), издателят на Авитохол (Дориан Александров), издателят на "Прелом" и Здравко Даскалов, роднина на ГЦ. Водеше изказванията Д. Боянов. Първо Здравко Даскалов разказа за ГЦ, след това имаше изказвания. Видях Луко Захариев (бившия редактор на в-к "Македония"), Камен Алексиев (авторът на книгата, която ми препоръчахте), Пламен Цветков, новата ми позната Гатя Симеонова (от Ин-та по етнология), Юлия Боева и др. Няколко думи каза и Пл. Цветков (но го репликираха, той е скаран с "Авитохол"). Макар че ме каниха да кажа нещо, аз се измъкнах, като пуснах Климент да прочете една страничка от нашата книжка за ГЦ. В този момент като че ли витаеше нещо скандално и затова гледах да не се набивам на очи. Но все пак Боянов успя да доведе дебатите до благополучен край, като се размина с няколко странни изказвания, авторите на които той прекъсна. На подобни места се появяват "патриоти", които все гледат да се оплачат от някого и нещо, което е съвсем в страни от темата. Както и да е, вече ГЦ като че ли привлече една част от симпатизантите на "Авитохол". Надявам се полека-лека събитията да се развият в положителна посока.
18.7.2002
Драги колега Чилингиров,
След петъчното представяне на книгата на ГЦ, в понеделник сутринта по ТВ Евроком дадоха няколкоминутно интервю за нея със Здравко Даскалов. В сряда сутринта пак той беше за 10-ина минути в Нова ТВ, а тази сутрин в предаването на Нова се обади инвалид от Созопол, за да пита кое издателство е издало книгата, за да си я поръча по пощата.
Така полека-лека се връщаме към 1910 г., за да продължим дебата по произхода на българите. Не знам дали историците с титли усещат това, но мисля, че ще го усетят, защото работата върви натам.
В последното ви писмо (тук долу) имената Борис и Владимир в контекста на идеята на Ш., че разговорите на Вл. с Философа са по идеи от бълг. летописи, събудиха странни асоциации. Ш. би трябвало да помисли за две възможности:
1. Борис І е имал син Владимир - това име, както и много други в руската династия, се среща и в българската. Тогава възможно ли е някакъв Ф. да е говорил на българския Вл., и казаното в този разговор да е объркано и пренесено на руския Вл.?
2. Какви са имената на децата на Борис ІІ? Имал ли е той син Владимир?
Защото мисля, че пренасяне от Борис към Владимир "по погрешка" е нелогично. За да предлага "неволно" пренасяне от български към руски ръкописи, трябва да има едно и също име или нещо такова. А ако пренасянето е нелогично, тогава вероятно то е умишлено, и тогава вашето обяснение остава в сила и не противоречи на Ш. Защото ако в бълг. ръкописи е имало подобно нещо - какво от това? Щом е взето умишлено и поставено в руския ръкопис с някакви цели, трябва да има обяснение, и предложеното от вас е напълно възможно и в този случай, а от Ш. е "слаба ракия".
Във всеки случай фактът, че името Владимир се среща и в българската, и в киевската династии, говори в полза на роднинските връзки между тях, най-вероятно чрез О.
Понеже няма идеални хора, Ш., който е работил и писал много, не може да не е допуснал и грешки. Те не омаловажават постиженията му. Затова ако някой поправя грешките му, не значи, че не го уважава, а напротив.
Със здраве,
Ваш ЙТ
19.7.2002
Драги колега Чилингиров,
Днес в късния следобед с Е.К. (и с жените си) се почерпихме за моята книга. Той ми каза, че книгата на ГЦ в София е свършила буквално за три дена. По негови сведения тиражът е бил 700. Колко от тях са донесени в С. не се знае, но неговите 100 вече са разкупени.
В края на книгата си ГЦ цитира Иловайски, буквално на последната страница.
Последните 5 страници от книгата са важни; в тях е описан затворения кръг, според който от предпоставката, че славяните в Европа следват след готите, готите след римляните, а римляните след гърците и т.н. се извежда съответната история на езиците, в която напр. общите за славяни и готи думи са заемки в слав. от готски, аналогично от латински и гръцки. След това с тази теория се доказва, че понеже в славянския има много гръцки и латински заемки, а обратно почти не, то славянският е "по-млад" и следователно славяните са се появили "по-късно".
Това е типичен логически "порочен кръг", но ми се струва, че за историците не е лесно да го забележат - сега в у-ще не се учи логика, те заобикалят и математиката ... Все пак ГЦ го е видял и е схващал важността му.
Със здраве,
Ваш ЙТ
23.7.2002
Драги колега Табов,
Не мога да намеря време да отговоря на последните Ви писма – пък и отговорът не е за писмо.
Радвам се на тъй късния успех на ГЦ в родината му! Ще повторя две изречения от мое писмо, писано само преди месец: „Явно, че за да отидем по-нататък и да преодолеем всички противоречия в нашата историография, а не да се въртим в един омагьосан кръг, ние трябва да се върнем отново към края на ХІХ - началото на ХХ век, да се отърсим от всички наслоявания, и чак тогава да погледнем напред. А междувременно има много натрупан нов изворен материал, пък и много още необработени данни от археологията.“ Това съвсем не означава, че сме длъжни да приемем всичко писано и от ГЦ, и от Иловайски, за чиста монета. Те обаче ни дават подтик и повод за преоценка на всичко, писано през последните 100 години върху българската история – а ние вече разполагаме с много повече данни (неизползвани!) и можем да отидем по-нататък.
Не искам да се разпростирам засега повече и по въпроса за руските летописи и за работата, която са свършили Шахматов, Присьолков, Истрин и т.н. А че те не са в състояние да различат едно истинско сведение от едно манипулирано, доказва и Вашето писмо, в което правите паралела с Владимир (Расате и „Равноапостола), търсейки в това съобщение някакво рационално зърно. А това правят и всички, които се занимават с писмени извори и се радват, когато в някой препис срещнат някое изречение или някоя мисъл, която в другите преписи е „пропусната“! Но и по този въпрос вече сме разменили някои мисли. Човек може да сгреши и от незнание, и от прекомерно усърдие, но според мене не може да се прости на никой интелигентен човек, който съзнателно заблуждава другите. И това съвсем не се отнася само за Борис Греков. А ако Шах. е бил уверен, че летописните версии почиват на стопроцентови измишльотини (и при това написани явно със зъл умисъл, което той в свои предишни публикации доказва!) защо прави всичко възможно за пълна реконструкция на фалшификата, без да спомене вече нито дума за същността на „изчезналия“ оригинал?
Тези дни премислих още веднаж внимателно всички подробности във връзка с монетите на Петър. Тук имаме твърде редкия случай на доказателство от изключителна важност: Не може да има дори и капка съмнение, че тези монети са от Цар Петър, а това решава и въпроса за датировката им (точно 970 г. ±0); Решава и въпроса за еволюцията на занаята, т.е. защо първите емисии руски монети са несравнимо по-добре изработени отколкото следващите – а спорът по този въпрос не е получил и досега решение. Но този въпрос не засяга само монетите. Преди 15-тина години си купих разкошното факсимилно издание на Остромировото евангелие и напоследък го разглеждах пак много внимателно: През следващите 700 години нито един руски калиграф не успява да достигне дори приблизително калиграфията на този ръкопис. А илюстрациите и заглавките? Това ниво няма да срещнем също за втори път! И те са тъй различни по стил, съдържание и техническо изпълнение от византийските и от западните, че за някаква връзка не може да става и дума. Но при Остр. евангелие има и още едно нещо. Като произведение на изкуство то не може да принадлежи на един начален етап от развитие. При все че в началото на всяка културна епоха се раждат гениални творци, даващи насоката на съответното изкуство, това не се отнася по никакъв начин за автора на Остромировото евангелие, както не се отнася и до строителите на няколкото забележителни архитектурни паметници на Киевска Русия (Киев, Новгород и Чернигов) с тяхната монументална украса и иконите от тях, 3-4 от които са стигнали и до нас. Съвършенството на тези произведения на изкуството не може да принадлежи на един начален етап от развитие – при тях дори апохеят вече е задминат и то клони към заник. Остромировото евангелие от 1056 година било копие от Симеоновото! – Художникът и калиграфът сигурно са имали пред себе си това (или някое друго?) евангелие, създадено в българските царски скриптории, но те са се отнесли спрямо образеца си по творчески начин. Съвсем друг е случаят с копираното само половин век по-късно Мстиславово евангелие и с т. нар. „Светославов изборник от 1073 година“. И при двата ръкописа виждаме старанието на не особено умелите кописти да повторят оригинала. Но при Изборника виждаме още нещо, което не само Оболенски не е забелязал: илюстрациите му са копия от произведение на същия художник, който е рисувал първообраза на Остр. и Мст. евангелие! И от тук можем да си извадим заключение какъв художник е бил той – към същата традиция спада и авторът на илюстрациите от Остр. евангелие, който не е успял да нарисува четвъртата, липсваща в този ръкопис, и съществуваща в значително по-слабо копие при Мст.ев. А Обол. казва, че в някои от късните преписи от изпълнения също по поръка на Мстислав сборник, представляващ копие от втората част на донесения от Григорий оригинал, е имало илюстрации, местата за които са запазени от копистите. Какво забележително произведение на изкуството е било унищожено – във всеки случай не от татарите или от вандалите! И тук идваме отново до основния въпрос: В началото на всяка от известните ни цивилизации от няколко хиляди години насам е имало гениални творци, споменът за които ги е надживял с векове и хилядолетия; защо тогава споменът за тези не по-малко гениални творци, създатели на културата на Киевска Русия, е напълно заличен???!!!Ваш Ч.
........................................................
В книгата на ГЦ "Произходът на българите" от 1910/2002 г. , в бележка под черта на последната стр. 472 той предава цитирано от Иловайски изказване на Ягич на ІІІ Археологически конгрес (кога?), че не е чел изказването на ГЦ, а "как лицо компетентное со мною не согласен". За това изказване на Ягич ГЦ сочи като източник книгата на Иловайски "Разыскания о начале Руси", Москва 1882, с. 135. Това издание или копие от него аз не притежавам и не мога да проверя писаното от ГЦ. Книгата я има в Щаби и не е изключено ГЦ да я е ползвал там. Но по поставените от Иловайски въпроси сам не взима становище. А на мене не ми се вързва и хронологията, която ГЦ предлага, защото той идва в Берлин едва в края на 1890-те години, защищава доктората си в 1900 г. и първите му печатни публикации са от 1907 г. нататък. Няма сведения и за участието му на посочения съезд/конгрес.
Във Втора допълнителна полемика Иловайски на с. 88 съобщава за своя (неизвестна и недостъпна на мене) статия, публикация във връзка с пълногласието при княз-къняз в югославски надписи, като цитира своите "Историч. Соч. ІІ, с. 376
(зелено = съгласен, жълто = несъгласен)
[Back]