ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Ст.н.с., к.ф.н. Иван Кочев

Настоящата книга "Съчиняването на така наречения македонски книжовен език" съдържа публикациите "Документи за съчиняването на "македонския книжовен език" от ст.н.с., к.ф.н. Ив. Кочев и Ив. Александров (сп. "Македонски преглед", г. ХIV, 1991, кн. 4, с. 5-23) и "Разпадането на Югославия и бъдещето на македонския книковен език (Късен случай на глототомия?)" от австрийския професор Ото Кронщайнер (сп. Македонски преглед, г. ХV, 1992, кн. 3, с. 29-46), с превод от немски Der Zerfall Jugoslawiens und die Zukunft der makedonischen Literatursprache (Der slawischen Sprachen, Wien, Band 29, 1992, S. 143-171).

Както личи от заглавията на изследванията, в тях се разглеждат проблеми, свързани с различни етапи на явлението "македонски книжовен език", ранния, съвременния и евентуално бъдещия.

Проучванията нямат дискусионен характер, понеже се основават върху материали, изработени в самата Република Македония. Те откровено и недвусмислено показват изкуствения характер на т.нар. македонски книжовен език. Материалите почти не се нуждаят от интерпретация и говорят сами за себе си, давайки отговор на всички въпроси, официално прикривани от скопските и белградски филолози.

Самопризнанията на съчинителите на "езика" са особено ценни, защото се вижда, че те са имали ясно съзнание за дейността, която са извършвали.

Съставянето на т.нар. македонски език прев 1944 г. няма отношение към науката, а е определен политически акт, целящ да раздели българския език на две части.

Л и н г в и с т и ч н и я т  м а к е д о н и з ъ м  н е  е  н и щ о  д р у г о  о с в е н  о п о с р е д с т в е н а  ф о р м а  н а  с ъ р б и з а ц и я  н а  б ъ л г а р с к и я  е з и к  в  г е о г р а ф с к а т а  о б л а с т  М а к е д о н и я,  п р о д ъ л ж и л а  о т  к р а я  н а  м и н а л и я  в е к  д о с е г а.

Още през 1887 г. сръбският посланик в Цариград Ст. Новакович в доклада си до министъра на просветата в Белград очертава плана за подмяна на българското иационално съзнание със сръбско чрез временно изграждане на македонско самосъзнание: "Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзмохно да се разколебае тя напълно, като противопоставим само сръбската идея. Тази идея, опасяваме се, не би била и състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма..." [1]

Сръбското правителство свързва Ст. Новакович с четирима свои агенти, предварително инструктирани в Белград. Между тях особено се открояват фигурите на Наум Еврович и Коста Групчевич. С Новакович те се договарят за издаването на в. "Македонски глас". В специална програма като самостоятелна точка е посочена: употребата на македонски диалект без българско членуване и с все по-голямо смесване със сръбския език.

След неуспеха на сърбите в сръбско-българската война прев 1885 г. в изпълнение на плана Гарашанин сръбската пропаганда се ориентира към  Македония (в областта на училищното и църковното дело, книгоиздаването, увеличаването броя на агентите и пр.).

През периода 1913-1941 г. идеите на Новакович за развиване на македонизма като съюзник на сърбизма в противоборството му с българщината в Македония бяха свалени от дневния ред. Вардарската част на областта бе обявена за Южна Сърбия, а жителите й за "прави сърби", българските училища (1141 на брой) бяха закрити; книжовният български език, преподаван още от Възраждането (по инициатива на самото население в Македония), бе забранен и заместен със сръбския.

Тоталната сърбизация на градовете и отчасти на селата донякъде секна след 1944 г., когато на  Вардарска Македония в духа на коминтерновските решения бе даден статут на отделна република в рамките на Титова Югославия.

Новите сърбо-комунистически управници от Белград измъкнаха от стария националистически арсенал идеите на Ст. Новакович за македонизма като временен, средищен стадий в процеса към посърбяване на българите във Вардарска  Македония. Но времето бе друго и тези идеи трябваше да бъдат модернизирани. За това спомогна изпитаният двустранен съветски опит: а) за създаване чрез деление на нови народи и езици – в Средна Азия и б) за сливане на различни езици в един – в Европейската част на СССР. Азиатският съветски опит на глототомия, като по-примитивен, в Европейската част бе приложен частично (срвн. карелски – от фински и молдавски – от румънски).

Следвоенна Югославия следвайки традициите на бившето Кралство на сърби, хървати и словенци, от една страна, под лозунга за "братство и единство" се стремеше към  заличаване на етническите и езикови противоречия между народите на СФРЮ, лансирайки дори идеята за създаване на "югославски народ" (по аналогия на съветски народ), а от друга страна, приложи принципа за разделяне на нациите и езиците (какъвто бе случаят с разкъсването на българския народ и език и съчиняването на т.нар. "македонски народ и език").

Белградските наставници заедно със скопските си помощници наложиха македонизма като идейно течение на сърбизма и в науката, респективно в езикознанието. Този факт обяснява множество фалшификации, които извършиха югославските филолози, за да завоалират или подправят истината.

1. За няколко дни през 1944 г. в Скопие бе "създаден" книжовен македонски език" – на определено място, на определена дата и с декрет. Куриозното е, че в сърцето на Европа, и то в средата на ХХ век, след отдавна изживения период на пробуждане и стабилизиране на нациите през епохата на Възраждането (ХVIII-ХIХ в.) към Република Македония бе приложен денационализаторският принцип за "съставяне" на език и азбука, характерен за безписмените неевропейски племена. Българската област, дала на света Кирил и Методий, Климент и Наум, творци на старобългарската и славянската писменост и създатели на третия международен книжовен език в Средновековна Ееропа, изведнъж след единадесет века културен разцвет се оказа в положението на регион, лишен от история, за който е нужно съставянето на книжовен език и азбука (?!). Изхвърлянето на традиционните кирилски букви за отбелязване на съществуващите звукове и приемането на Вукови букви за маркиране на звукове, липсващи в езика, е красноречив аргумент за "лингвистичния" характер на извършените реформи.

Името на езика, говорен от населението в Македония през целия исторически развой, недвусмислено е посочено в документите: Теофилакт Охридски (края на ХI – началото на ХII в.) в "Пространното житие" нарича Климент "пръв епископ на българския език". Димитър Хоматиан, охридски архиепископ (края на ХII – началото на ХIII  в.) се оплаква на сръбския крал Стефан Радослав, че "на български език не може да се тълкува или говори". Византийският историк Никифор Грегора през 1326 г. отбелязва, че българите по Струма, Струмица и Скопие са го поздравили "на своя език добродушно и засмяно". През турското робство в Македония робите, купувани от Венецианските търговци, са именувани "на български език". Сръбският патриарх Василий Бръкич, съставил "Описание на провинциите в турската държава" през 1771 г., отбелязва: "но тъй като българите са много повече от турците, то по цяла Македония всички говорят български език".

Френският чиновник от консулството в Солун Кузинери (1777-1779, 1786-1793 г.) подчертава, че Воденската епархия на Запад от Солун "цялата е населена с българи" и затова "всички архиепископи, които дохождат във Воден, макар и гърци по народност, са принудени да научат български език". Немският учен Гризебах, пътувал из Македония през 1839 г., отбелязва, че "от Солун на запад не се чува вече гръцки език и оттатък чак до албанскте гранични линии живеят българи". Руският монах Партений през 1339 г. пише, че в Македония "българският гавор е по-близък до славянския, отколкото руският". Австрийският консул Хан, обиколил Македония на два пъти (1858 и 1863 г.), посочва, че "сръбско-българската езикова граница минава по р. Българска Морава, чак до Призрен в полите на Шар планина".

През Възраждането почти всички книжовници от Македония открито демонстрират българското си езиково самосъзнание. Паисий назовава своята история – "История славяноболгарская". В нея той ясно и определено свързва понятията род – народ – отечество – учение – обичай с език; като съставя цяла национална програма. Към тях Райко Жинзифов по-късно прибавя вярата и народността. У книжовниците от Македония са създава традиция за етническо именуване на езика, на който те пишат. Йоаким Кърчовски издава "Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова, собранная от различних с[ве]тих писаниях и преведена на простейши язик Болгарский" (в Будине граде, 1814) и "Чудеса прес[ве]тия Б[о]городици, преведени от книга "Амортолон  Сотириа на  болгарский  язик" (в Будине граде, 1817). Тетовският (от с. Теарце) монах К. Пейчинович нарича труда си "Книга сия зовомая Огледало, описася ради потреби и ползования препростейшим и некнижним язиком Болгарским Долняя Миссии" (в Будинв граде, 1816).

Тук трябва да се отнесат още книгите на: граматиста от Банско – Неофит Рилски "Болгарска граматика" (Крагуевац, 1835); "Новый завет, новопреведенный от славянскаго на Болгарскiй Азыкъ"; на солунчанина Павел Божигробски "Евангелие (типосано на  богарской език с гръцки букви)", (Солун, 1852); на свещеника от Скопско Натанаил 3ографски "Буквар славеноболгарски" (Букурещ, 1865 г.). Охридчанинът К. Шапкарев написва "Български буквар..." (1868 г.), "Голяма българска читанка" (1868 г.), "Сборник от български народни умотворения" (1891-1894 г.).

У тези автори българският език е синоним на матерен или майчин, свой, народен, собствен наш, наший народен, правий, преискренний, природний, кореньобитен и изобилен език, а също така и на словосъчетанията българско слово и български речи.

Цялата история на българския език – стара и нова – бе иззета и фалшифицирана. Показателен в това отношение е трудът на Блаже Конески "Историjа на македонскиот jазик (Скопjе и Белград, 1965)", които анализира същия езиков материал и същите езикови паметници, разгледани вече от К. Мирчев в "Историческа граматика на българския език" (София, 1958), и който повтаря – нерядко буквално, но разбира се, под друг етикет, всички основни положения на големия български учен.

Променени бяха в известна степен езикът и правописът на книгата на Стефан Веркович "Народне песме македонски Бугара", преиздадена през 1961 г. от К. Пенушлиски под заглавие "Македонски народни песни". Същото стана и със сборника на Д. и К. Миладинови "Български народни песни", преиздаден в Скопие (1962) от Д. Митрев, К. Пенушлиски и Ал. Спасов със съзнателно подменено заглавие "Зборник". На подобна процедура бяха подложени и заглавията на трудовете на световно известни лингвисти като Селишчев. Неговият "Полог и его болгарское население" (София, 1929) се превърна само в "Полог" (вж. напр. Бл. Конески "Граматика на  македонскиот литературен jазик", Скопjе, 1966, с. 18). Архивните документи също не се издаваха в автентичеи вид. Писмата на видния революционер Г. Делчев, напр. написани на български книжовен евик, бяха издадени от Л. Лапе ("Писма на Гоце Делчев", Скопjе, 1953) не на езика, на който са написани, с което беше нарушен установеният в архивистиката принцип за запазване на автентичността на материалите.

По-младата генерация в Македония и в чужбина, която искаше да знае истината, не можеше сама да стигне до първоизточниците. Скопската наука се страхуваше от тях и ги подменяше със заместители.

2. Фалшифицирана бе и б ъ л г а р с к а т а  д и а л е к т о л о г и я. Голяма част от библиографските трудове на М. Маждракова ("Библиографичен преглед на обнародваните материали по българска диалектология, Известия на Семинара за славянска филология, 1904-1905, София, 1905 г.), на Хр. Герчев ("Поглед върху развоя на българската диалектология", Известия, кн. III, 1911 г.), на Ст. Стойков ("Показалец на обнародваните материали по българска диалектология", СбБАН, т. ХХI, София, 1937 г.) и др. фактически беше преиздадена от Б. Видоески под наслов "Прилог кон библиографиjата на македонскиот jазик" (Скопjе, 1953 г.).

На филолозите от Белград и Скопие беше нужно да утвърдят идеята за независимия характер на македонските диалекти от българските. Трябваше да се измисли македонски "идентитет", да се очертае "македонска езикова територия", различна от българската. Това беше почти невъзможно, защото световната наука много отдавна вече беше посочила българския характер на говорите в Македония (Б. Караджич, Б. Ягич, В. Облак, Ив. Попович, Шафарик, Нидерле, Перволф, Гайтлер, Гебауер, Мазон, Н. ван Вейк, Зандфел, В. Григорович, Шахматов, Фортунатов, Чепкин, Лавров, Селишчев, Маргулиес, Л. Томас, Б. Цонев, Л. Милетич, Ст. Младенов, Ст. Романски, К. Мирчев и още много други).

Промяната на името на българските диалекти в Македония само като "македонски говори" не можа сама по себе си да промени характера на езика. Като обществено явление, той се развива бавно в течение на векове (в случая повече от 13 века), запазвайки своята същност и специфика. След създаването на СР Македония българските говори от този край не придобиха друг фонетичен, морфологичен или синтактичен строеж.

Замърсяването на езика с чуждици (най-вече сърбизми) се извърши преди всичко в областта на лексиката, и то предимно в писмената форма. В основата на регионалната книжнина след 1944 г. легнаха особеностите на същите западнобългарски диалекти, които се говореха и дотогава. Говорите в Македония от източнобългарски тип съзнателно не се взимаха под внимание при изграждане на регионалната норма.

За да се види по-добре същността на нормата, тук ще се спрем на двете основни диалектни групи в Македония – източна и западна, – които представляват естествено продължение на двата типа говори от територията на Р България.

Намирайки се на крайния ягозапад, географската област Македония естествено събира в себе си сноповете на езиковите изоглоси, които идат от две посоки – от Северозападна и Югозападна България. Пресичането на тези изоглоси в определени райони придава на местните говори особен характер, който се изразява в това, че в едни отношения те се оказват източнобългарски, а в други – западнобългарски.

И з т о ч н о б ъ л г а р с к и т е  о с о б е н о с т и  са по-характерни за източната и югоизточната част от македонската област и в редки случаи се появяват и в западните й краища. Източнобългарските чврти в областта имат предимно рупски (родопски и тракийски) характер, тъй като говорите в Югоизточна Македония представляват естествено продължение на рупските диалекти в Родопите и Тракия. В отделни случаи източнобългарските изоглоси опасват най-южната част на македонския регион, след което завиват на северозапад така, че стават типични и за някои най-западни диалекти (Охридско, Дебърско и др.).

3 а п а д н о б ъ л г а рс к и т е  ч е р т и  се срещат в повечето случаи в западномакедонската област, тъй като т.нар. централни говори в нея са свървани с централните диалекти в Станкедимитровско, Кюстендилско, Самоковско, Софийско, Ботевградско, Врачанско и др. Понякога западнобългарските изоглоси се простират и в източномакедонския район.

Кръстосването на източнобългарските и западнобългарски изоглоси може да стане на различни места в тази област, но е по-типично за района, който се намира между реките Църна и Вардар, а също така и за Корчанско, Костурско, Леринско и Кайлярско.

Най-ярката диалектна особеност на българския език, във основа на която цялата говорна територия се разделя на две големи части, както вече се спомена, е двойното произношение на старобългарската гласна ят () под ударение пред твърда сричка: на изток като или е^ (б'ал, бе^л) и на запад като е (бел). Границата между двете половини на езиковото землище тръгва от устието на река Вит при Дунав и минава през Никополско, Плевенско, Луковитско, Ловешко, Тетевенско, Пирдопско, Панагюрско, Ихтиманско, Пещерско, Чепинско, Мелнишко. Петричко, Кукушко и Сярско.

Както се вижда от посочените райони, говорите в Македония са типично български. В източната половина с малки островни изключения рефлексът на е или е (б'ал, бе^л), а в западната – е (бел).

Съгласната ц на изток (без Зиляковско и мървашката група села) пред застъпника на стбълг.  пази старата мекост (ц'ал), както е в Тракия, Мизия и Балкана, докато на Запада не я пази (цал или цел), както е в Станкедимитровско, Кюстендилско и др.

Без да се покрива напълно с ятовата граница, но близко до нея минава и линията, от която на изток са възможни прегласите на етимологично а след й или шушкави съгласни в е^ или е (ча'ша – че^ши, че'ши; жаба – же^би, же'би; пул'а'на, пуле^ни, пуле'ни и др.). На запад това явление е ограничено само в отделни думи.

Говорите в източномакедонската област се свързват плътно с рупските (югоизточните) диалекти по характера на консонантите ж, ч, ш, който е подчертано палатален (куш'а'ра, ч'ас, т'еш'ка). Ареалът на тази особеност в миналото навярно е бил много по-широк, защото тя обуславя и по-късните промени на съчетанията шт, жд (от праслав. tj, dj), за които ще стане дума по-сетне.

Говорите на изток от Вардар и на юг от Църна и Кайлярско, Костурско, Дойранско, Кукушко, Солунско, Лагадинско, Валовищко, Сярско, в по-голяма или в по-малка степен се характеризират чрез една от най-ярките черти на източнобългарската фонетика – частична или пълна редукция на неударените широки гласни а, о, е съответно в ъ, у, и (башта'-башта'-бъшта'; де'до-де'до-де'ду, зеле'но-зеле'но-зиле'но);

Като се вземе пред вид, че диалектите на Източна и Южна Македония, в които се открива редукция, съставят две трети от района, става ясно, че по отношение на известни езикови черти областта има повече източнобългарски, отколкото западнобългарски характер.

Като източнобългарска особеност от рупско-родопски тип може да се разгледа и запазването на интервокалното х във Валовищко, Драмско и Сярско (бер'а'ха, да'доха). В днешна Западна България и в западномакедонския район в позиция между гласни съгласната х обикновено изпада или се замества от консонантите в или ф (бе'реа, бе'рева, бе'рефа; да'доа, да'дова, даадофа).

Тенденцията към стабилизиране на ударението върху определена сричка (най-често втората или третата от края на думата) се намира пак във връзка с акцентологичните особености на източнобългарските говори, които са в съседство със северните гръцки диалекти. В тракийските говори на Гюмюрджинско, Дедеагачко, Димотишко откриваме формите ме'уве'то, гъ'рбуве'то, дъ'бове'ту, си'нато'го, ца'рето'го', цъ'рвото' си, в които освен коренното ударение съществува и второ постоянно, което обикновено пада върху предпоследната сричка на формата. Аналогични примери откриваме в съседните говори – Валовищко, Драмско, Сярско и др.: по'пове'то, си'нове'то, у'лица'та и пр. По' на запад в Костурско, Леринско и Кайлярско първичното ударение изчезва, а второто на втората сричка открая се превръща в основно за думата. В тези случаи тракийската склоннност към  стабилизиране на ударението върху определена сричка се е срещнала с рупския премет на ударението към началната сричка на формата, който в същност не е чужд и на редица западни говори, срв. случаите во'да, ко'за. же'на, мо'ре, и'ди, пла'ти, и'злези, мо'лите в Югозападна и Югоизточна България и вода', коза', жена', море', плати', изле'с, моле'те в Североизточна България.

Успоредното действие на двете тенденции към стабилизиране на ударението върху определена сричка и към преместването му върху по-предни създава различни типове акцентни системи в българските говори на Тракия и Македония. "В Европа – пише Н. С. Трубецкой в своя класически труд "Основи на фонологията" – постоянното ударение на предпоследната сричка е представено в полски (с изключение на кавубските диалекти), в граничещите с тях диалекти на чешки и словашки и в източните диалекти на долнолужишки, същото "пенултимно" ударение господствува в някои български диалекти в Македония и Албания". [2] По-нататък той отбелязва, че "са възможни и по-сложни случаи, като например постоянното ударение на третатата сричка открая в някои български говори в Македония". [3]

Подобно на източнобългарските особености з а п а д н о б ъ л г а р с к и т е  ч е р т и  в македонския регион също са представени от непрекъснати изоглоси, които свързват днешна Югозападна България с македонската област.

Западнобългарските диалектни черти са особено типични за района и цялата писменост в него след 1945 г. Опитите, които се правят в последните години за създаване на регионална норма, макар и да носят небългарски етикет, фактически се базират върху говорни особености, които характеризират една голяма част от западнобългарските говори, намиращи се в държавните граници, и една немалка част извън тях.

Скопската писмена норма, като се изключат допуснатите сръбски лексеми, които са чужд елемент на системата, няма своя специфика, чрез която да се противопостави на българския език като цяло, защото се базира върху чертите на един дял от голямото западнобългарско наречие, в което различията от говор до говор са минимални и несъществени. Югозападните български говори, както се отбелязва в българската диалектология, са тясно свързани помежду си в здраво единство.

Тук ще се спрем върху онези черти, които обикновено се сочат като собствено македонски, различни от български. Най-характерна езикова особеност (и то още от края на Х в.) според Бл. Конески "е т.нар. замяна на еровете в затворена сричка: ъ>о (сънъ>сон), ь>е (дьнь>ден). Тази черта и днес е характеристичен белег на македонската езикова общност". [4]  Като оставим настрана нелингвистичния термин македонска е з и к о в а общност, тук ще разгледаме географското разпределение на тази "най-значителна" [5] езикова черта, която служела като различителен белег.

Естествено преходът на ь в е в случая не представлява интерес, защото в огромното мнозинство български диалекти той е единствен, т.е. в днешна Източна и Западна България, както и в източния и западния македонски район преобладават случаите от типа ден, ле'сен, лен, те'мен и пр. Изключения като та'нак, ма'гла, до'шал и пр., характерни за Ихтиманско, Врачанско и Пирдопско, имат пълни успоредици с аналогични в Прилепско, Битолско и Велешко, както на тъ'нък, мъгла', дошъл във Видинско, Михайловградско и Софийско съответствуват подобни случаи в Кумановско, Кривопаланечко и Кратовско.

По-специално внимание заслужава рефлексът ъ>о', върху който се градят теории за някаква разлика между диалектите в Р Македония и Р България, а оттам и за разлика между "езиците". Всъщност езиковата общност, за която става дума по отношение на застъпника на ъ, се оказва съесем неединна, защото в Тетовско, Дебърско, Скопско, Кумановско и Светиниколско ни се представят случаи с неизяснена ерова гласна, така както е в повечето говори и в книжовния език – сън; въ'шка, зъ'лва, бъ'чва, лъжи'ца и пр.

Дори да се абстрахираме от факта, че говорите в областта имат буквално същите особености като диалектите в днешна България, и приемем условно, че рефлексът на ъ е само един – о, а не няколко, ще видим, че въпреки това заместникът о не се превръща в собствено "македонски", а продължава да има западнобългарски и отчасти източнобългарски характер.

Преходът на ъ в о характеризира една огромна област в днешна Западна и отчасти в Източна България, която по територия е по-голяма от територията на днешна Р Македония. Това явление се открива в Кюстендилско (бо'чва, сон, дош, сто'ло), Радомирско (sво'но, во'нка, гърбо'), Пернишко (во'лва, тако'ф, пръсто'), Станкедимитровско (бо'чва, сон, носо'), Софийско (пе'ток, пе'сок), Ботевградско (возгла'ве, возви'ра), Ихтиманско (восе'дна, вов вода'та), Самоковско (наво'нка, зо'лва, по'пка, по'пок, ден'о', градо'), Пазарджишко (во'нка), Елинпелинско (во'звре, возгла'вница, сино'), Пирдопско (возди'шам, воспра'вено), Девинско (сон, дош), Смолянско (како'ф, сакооф, вако'ф), Гюмюрджинско, Дедеагачко, Димотишко (со'беръ, мо'зук, по'пук), в Шуменско, Разградско, Русенско, Силистренско (въ'тук, доби'тук, крако', медо', носо') и др.

Както личи от примерите, центърът на явлението лежи в района на Станкедимитровско и Кюстендилско, където окавите изяснявания на стбълг. ъ са еднакво характерни както за к о р е н н и, така и за суфиксни и префиксни срички (бо'чва, пе'ток, возви'ра). Колкото се отива по' на север и изток, явлението се ограничава с по-малък брой от случаи в коренни срички, докато в някои говори, като ботевградския, пирдопския, софийския и източнотракийския, то се среща предимно в представки или наставки, а в мизийските говори на Североизточна България и Врачанско и в членната форма (крако', медо'). Вън от ударение в източнобългарскитвеговори рефлексът о се подлага на редукция, поради което се превръща в у (со'беръ, но субра' с. Съчанли, Гюмюрджинско. пода'рук, Шуменско).

Независимо от това, че първата вокализация на ъ в о се открива в някои източнобългарски райони, все пак по начин на изява и по териториално разпространение тя е предимно западнобългарска особеност.

Като се говори "за народната основа на македонския литературен език", на второ място обикновено се сочи изговорът на стбълг.  като а, който характеризира западните говори в македонската област. "Понеже т.нар. централни говори – отбелязва Бл. Конески в споменатата граматика – се вливат неразделно в това наречие, оттук произлиза, че всъщност и народната основа на нашия литературен език е по-широка и че тя се покрива със западномакедонското наречие, което представлява най-голяма наша говорна цялост... Но същото така е важно да покажем кои от говорите в състава на това наречие с известни черти са по-близки до литературния език. Така достигаме вече по-близо до уточняването на понятието за централните македонски говори. Понеже в нашия литературен език е застъпен изговорът рака, мака, пат и т.н., тогава между западномакедонските говори му са по-близки онези, които познават този изговор". [6]

Поставянето на западнобългарските а-говори в Македония в основата на писмената норма е факт от изключително голяма важност, защото той показва особено нагледно, че тази основа е западнобългарска.

Макар че досега обикновено никога не се чертае източната граница на този а-говор, не е особено трудно той да бъде проследен до най-източната му точка.

Пред нас и в този случай се рисува същата картина, която беше характерна за територията, ззсегната от изясняването на еровете: а-диалектът, който ляга в основата на писмената норма, в Р Македоние се свързва с район, не по-голям от обширната територия на а-диалекта в Западна  България. Централните  а-говори  в Р България и Р Македония представляват неразкъсваема езикова цялост, която се дели единствено от една граница – държавната.

Западните говори със застъпник на  като а (маж, пат, заб, даб) във Велешко, Кичевско, Битолско са част от големия западнобългарски диалект със същия рефлекс, който се открива в значителни области на Северозападна и Югозападна и по-малки райони от Източна България: Ботевградско, Врачанско, Ихтиманско, Софийско, Пернишко, Самоковско, Кюстендилско, Радомирско, Станкедимитровско, Пирдопско, Копривщенско, Клисурско и някои райони в Родопите.

Изключение от това положение представляват говорите в Драмско, Сярско, Солунско, Воденско, Кукушко, Дойранско, Гевгелийско, Костурско, Леринско, Преспанско Охридско, Стружко, Дебърско, Гостиварско, където застъпникът е книжовнобългарското ъ (дъб, мъж, гъска), Рефлексът у в Кумановско и Скопско се свързва със същия рефлекс в Трънско и Брезнишко (рука, зуб). Застъпникът е (река, зеб) в Радожда и Вевчани край Охридското езеро откриваме в Поморийско и Тетевенско, а рефлексът о в Дебърско (зоб, доб) съвпада с някои родопски застъпници и има изолиран характер.

Резултатите от лингвистичната география и при тази важна особеност показват, че западните диалекти, въз основа на които се правят опитите за създаване на писменост, са само част от обширното западнобългарско наречие, в което рефлексът на ъ е о, а на а.

Важен белег за западнобългарските говори, който се посочва като характерна черта и за регионалната норма, е ясният изговор на широките гласни а, е, о вън от ударение, каквото е всъщност положението и с книжовния български език (жа'ба, ста'рец, се'ло).

От чертите, еднакво характеризиращи някои говори в Р Маквдония и днешна Западна България, тук могат да бъдат посочени още такива, като сричкотворни р и л – срп, врх, жлт, поява на контрахирани форми при глаголите от I спрежениe от типа и'грам, ко'пам, ве'нчам, мо'там и пр.

Интересно преплетени в областта са изоглосите и на други фонетични, морфологични и синтактични явления. Така напр. изоглосата на групата цър, която е характерна за говорите в днешна Западна България, Родопите и Странджа (църве'н, цъ'рвей, црън), се врязва в централната част на района, като разделя най-източните и най-западнитв му дялове, където се пази старото съчетание чер. С група чер, чере са както говорите в Зидяковското, Драмското поле и Костурско, така и диалектите на Дебърско, Стружко, Охридско.

Крайният Изток е разделен от крайния Запад по същия начин чрез изоглоса на личното местоимение за 3 л. ед. ч. он, която преминава през централната част на областта. Източно и западно от нея в Прилепско, Кичевско, Ресенско и Стружко, а също така и в Солунско, Сярско и Кукушко се употребява личното местоимение той.

Тройната членна форма, която карактеризира най-западните области, има близки свои успоредици в родопските диалекти: -о^т (го^рбо^т), -та (жена'та), -то (се'лото), -те (ко'ренете), -о^с (го^рбос), -са (жена'са), -со (се'лосо), -се (ко'ренесе); -о^н (горбо^н), -на (жена'на), -но (се'лоно), -не (ко'ренене) и в трънския говор: -ът (гъ'рбът), -та (жена'та), -то (село'то), -те (коните), -те (жа'бете), -та (децата), -ъв (сто'лъв), -ва (зи'мава), -во (се'лово), -ве (столо'веве), -ве (жениве), -ва (де'цава), -ън (сто'лън), -на (жа'бана), -но (село'но), -не (коренине), -не (жа'бане), -на (де'цана).

Конструкциите от типа на го виде детето и ми е лошо пак с прекъсване на ареала се явяват в Беломорието, Тракия и Мизия, срв. го немаше, са_български се'лата, му скинаа' пи'фката, нъ зали'ваше ре'ката в Беломорието и сън_би'л гул'а'м кодо'ш, ми пръпа'да те'шку, съ_чу'д'а'м и съ_ма'йъм, йъ_ви'деф (в Силистренско, Странджа, Банат), си_до'йде детето (Източна Тракия). Тук се отнасят и съчетания от типа на и'мам_го ви'дено и та'ка сме_кле'кнати, които са характерни и за Югоизточна България (Тракия).

3. Най-грубата фалшификация, която се прави, е опитът писмено-регионалната форма в Р Македония да бъде представена като "к н и ж о в е н  м а к е д о н с к и  е з и к".

Видяхме, че тази форма няма своя история, различна от общобългарската, и че диалектната й база продължава да има западнобългарски характер (централните говори в Македония са част от голямото западнобългарско а-наречие).

С к о п с к а т а  н о р м а  и м а  о б л а с т е н  (р е г и о н а л е н)  х а р а к т е р, не само заради това, че е създадена изкуствено по политическа поръчка (на определена дата, място и с декрет) за разлика от естествените и нормални езици в цивилизования свят (срв. езиците в другите европейски и американски страни), не и заради това, че е отричана в България или зад граница, а защото е о ф и ц и а л н а  н о р м а  с а м о  з а  е д и н  р е г и о н  от географската област Македония, т.е. само за Вардарския дял. Останалите две части – Пиринската и Беломорската – нямат никакво отношение към нея. Докато до 1913 г. в течение на близо век българският книжовен език (въпреки робството) е бил език на училището, литературата и печата за трите дяла, то скопската норма все още не е стабилизирана и днес, дори във Вардарската част, за което свидетелствува непрекъснатият езиков хаос. Изградена набързо – за няколко дни – чрез гласуване от десетина не дотам прорветени учители и общественици тя е чужда за македонските българи от Пирина и Беломорието.

Опитът да бъде популяризирана за две години в Благоевградско, поради неустановеността й, слабата подготовка на полуграмотните "учители" и съпротивата на местното население остана несполучлив. [7]

Претенциите на писмената форма в Р Македония за някаква репрезентация на "македонския език" като "цяло" в трите дяла – с цел да бъдат обосновани обратните асиирации към историята на езика и към диалектите – са безпочвeни.

Тя има приложение само в един регион – Вардарския, и в този смисъл е с тясно регионален характер и ограничено значение. Неин аналог е българската регионална норма на преселниците-католици от Свищовско и Чипровеко в Банат (ХVIII век).

В предложените документални материали се откриват красноречиви с а м о п р и з н а н и я от членове от Комисията за македонски правопис в подкрепа на изказаните мисли. Те не са направени от случайни хора, а от самите съставители на скопската норма. От тях личи, че след Втората световна война македонска нация няма, и че тя тепърва трябва да се утвърждава; че Македонската нация е дело на маршал Тито, на комунистическата партия и на политическата конюнктура, режисирана преди всичко от Сърбия, че е налице страх от "други места" и от Федерацията да не се допуснат политически грешки; че се скъсва с многовековната домашна традиция след приемането на сръбската азбука и с изхвърлянето на необходими за писмеността букви; че се измисля скоростно "език", без да съществува литература; че правилата са произволно съставени, а преподавателите – слабограмотни; че се определя (посочва) едно наречие за основа, след което то се утвърждава с декретиране, администриране и гласуване. И най-сетне, че някои от членоввте на комисията за съчиняване на македонския книжовен език сами разбират, че съвдадената от тях формация е изкуствена и че в бъдеще ще сподели съдбата на всички други изкуствени творения, подобни на нея.
 
[Next]
[Back to Index]


1. Дипломатически архив ПП отделение ф. I, 1888 г., П., бр. 221 от 4.XII.1888 г. Цариград.

2. Вж. Основы фонологии (перевод с немецкого), Москва, 1960, с. 305.

3. Н.С. Трубецкой, пос. съч., с. 305.

4. Бл. Конески, Граматика на македонскиот литературен jазик, дел I и II, Скопjе, 1966, с. 10.

5. Пак там.

6. Коневски, Граматика ..., с. 40.

7. За това по-подробно вж. проф. Д. Мичев, Документ за денационализаторската дейност на скопските учители в Пиринска Македония 1947-1948 г. - В: Македонски преглед, год. XIV, 1991, кн. 2, с. 111-115;
С. Хисарлъшка-Танова, Как се изучаваше "македонска история" в Пиринския край през 1948 г. - В: Македонски преглед, год. XV, 1992, кн. 2, с. 102-111).