Глава пета
Антантата и България след българската намеса във войната (октомври
1915 — септември 1918)
3.
* * *
Революцията измени изходните предпоставки на борбата за следвоенно влияние. В първата си официална декларация новото правителство заяви, че ще спазва сключените договорености и ще продължи да е вярно на съюза с Великобритания и Франция [77]. Министърът на външните работи П. Милюков бе известен като твърд привърженик на агресивната политика на руския царизъм в областта на Проливите. За него Цариград бе неделима част от наградата, която Русия трябваше да получи. Още при поемането на властта той възложи на министерството да продължи да проучва възможността за организиране на десантна операция на Проливите — идея, подхваната от царското правителство в последните дни от съществуването му [78]. Дори Керенски бе принуден да заяви в спомените си, че Милюков продължавал „имперската политика на Сазонов" [79].
Войнишките маси обаче след три години безмилостна война съвсем не горяха от желание да продължават да мръзнат във въшлясалите окопи за правото да побият кръст на „Св. София" и Цариград да стане трета столица на Русия. Перспективите за бъдещото икономическо развитие и стратегическото господство на Русия в Източното Средиземноморие и славянския свят бледнееха пред необходимостта да се сложи край на конфликта и да се разреши аграрната криза в огромната държава.
Френските и английските съюзници на Русия видяха в революцията удобен повод безболезнено да отхвърлят поетите задължения. Задачата бе двуостра — да накарат буржоазнодемократичното правителство само да се откаже от Цариград и да задържат руската армия във войната. В печата започнаха венцехваления за нова демократична Русия. Подтекстът бе, че принципите на свободата не могат да й позволят да анексира Проливите. Начена и не съвсем координирана, но затова пък енергична атака срещу позициите на Русия в коалицията. На представителите й на съюзническите конференции не особено културно бе показвано, че в момента тя е най-слабият
238
съюзник и нейните интереси ще бъдат зачитани в най-слаба степен [80].
До Февруарската революция малцина в София се бяха замисляли над перспективата за сепаративен мир. Смяната на режима в Петроград породи надежди, че нова революционна Русия или ще бъде отслабена прекалено и ще бъде победена от Централните сили, или ще отстъпи от империалистическите стремежи на царизма на Балканите. Прокрадваше се и очакването, че Милюков ще облече в практическа форма безспорните си теоретически познания по балканските въпроси.
Известна доза основание за подобни настроения имаше. Само два месеца преди революцията той бе писал във френския вестник „Журнал", че войната нямало да избухне, ако не били несправедливите условия на Букурещкия мир, и нямало да завърши, ако те не бъдат изменени. В показанията си пред следствената комисия за дейността на Временното правителство той заяви, че сключването на сепаративен мир с България било най-важната задача, която стояла пред неговото министерство: „С България като наш съюзник много лесно бихме приключили с Турция... и, разбира се, Проливите отдавна щяха да са в наши ръце" [81]. А в разговор с Палеолог Милюков подробно разви балканската си програма. Що се отнася до България, тя трябваше да получи безспорната зона в Македония, Кавала и Южна Добруджа със Силистра. Палеолог беше ужасен [82].
На 7 март 1918 г. Милюков нареди на дипломатическия представител на Русия в Швейцария да не отблъсква, а дори сам да търси контакти с български емисари. Представителят в Норвегия К. Гулкевич, който бе получил ново писмо от Ризов, трябваше да му отговори в положителен смисъл [83].
Така може би за първи път от намесата на България във войната една от съглашенските държави започна да дири сериозни контакти с българската страна.
Всъщност търсенето на подходящи контрагенти за евентуални преговори бе започнало още към края на 1915 г. Проблемът бе, че липсваха кандидатури. В комисии към външните министерства на Франция и Англия се споменаваха различни имена, но те бяха или на политици с традиционни просъглашенски симпатии, но с неизвестни в дадения момент настроения,
239
или на личности, които щедро предлагаха услугите си и се стремяха да компенсират с прекомерен ентусиазъм липсата на реално влияние [84].
Години наред повтаряли тезата, че зад всички непредсказуеми действия на българската дипломация стои Фердинанд, ръководителите на Антантата се бяха озовали пред неразрешим възел от проблеми — да бъде оставен Фердинанд на престола едва ли щеше да бъде възможно, а негов противник с широка обществена подкрепа не виждаха. Александър Велики сред ръководителите на Антантата нямаше и те тръгнаха по пътя на най-слабата съпротива — преследваха предложения със съмнителен характер, изтикваха на преден план имена без тежест, с една дума, симулираха дейност, зад която не се криеше нищо. Започна гротескна върволица от предложения и епизоди, които на моменти копираха авантюрните романи на Евгени Сю и щяха да бъдат смешни, ако от тях не зависеше бъдещето на българския народ на Балканите.
Най-често в дипломатическите канцеларии се спрягаше името на Симеон Радев. Образованието и финесът му правеха благоприятно впечатление на фона на някои други български дипломати. Близостта с Генадиев, все още считан за алтернативна политическа фигура, придаваше тежест на мнението му. Очевидно той бе и единственият, който вдъхваше опасения у съседите на България, защото те не жалеха усилия, за да го очернят в очите на Съглашението. В списание „Ню Юръп" го описваха емоционално: „всяка дипломатическа служба си има своите чакали". Според тях Симеон Радев бил безскрупулен, слабокултурен и т. н. [85].
Френското разузнаване използваше услугите на някои български емигранти във Франция и Швейцария. Най-активен сред тях бе пловдивският арменец Л. Саваджиян. Без особени морални скрупули той предлагаше перото и усилията си на всеки, който проявеше желание и имаше достатъчно дълбок джоб, за да ги плати.
Преди войната в Париж бе опитал да издава вестник „Л'Ориан", с помощта на който искаше да издои българската легация. Препоръките му бяха хвалебствена ода в чест на Фердинанд, която бе писал през 1908 г., и крещящото самохвалство на първата страница на пробния брой, с който обявяваше, че само във Франция имал сто и двайсет хиляди абоната. За Станчов цялата работа толкова откровено намирисваше на балканска шашкъния, че той отказа всякаква подкрепа.
240
Французите се оказаха по-доверчиви, а може би нямаха и особен избор. Саваджиян се настани досами френско-швейцарската граница и започна да слухти сред емиграцията [86]. Времето си запълваше с писане на ежеседмични доклади до Париж и публикуване на оскърбителни памфлети срещу България и българите. Най-невъздържани бяха ругатните срещу Фердинанд. Отказът на българския цар да развърже кесията си явно не бе забравен. (Нека да споменем, че след войната Саваджиян предложи на земеделското правителство услугите си, разбира се, наново не безкористно.)
Източници за информациите му имаше предостатъчно. В Швейцария по онова време пребиваваха неколкостотин българи. На лечение пристигаха политици; честни търговци и гешефтари търсеха сделки с неутралните страни; студенти се учеха в различни университети; в Берн, Женева и Лозана работеше българска пропагандна мисия. Мнозинството от тях бяха привърженици на режима на Радославов. Не липсваха и негови противници, но повечето бяха достатъчно благоразумни, за да не го показват явно.
Някои компенсираха липсата на фронтови вълнения с кроежи за смъкването на Фердинанд, а междувременно предаваха сведения на разузнаването на Антантата. Видни членове на пропагандната мисия, като статистика К. Попов, географа Ат. Иширков, поддържаха връзка с френското разузнаване [87].
Полковник В. Николай — шеф на германското разузнаване, констатира язвително в спомените си, че Съглашението нямало нужда от разузнавателна мрежа в България, тъй като всички необходими сведения получавало от Швейцария [88]. А началникът на германския Генерален щаб Е. фон Лудендорф, който иначе не глези с особено внимание българската армия в спомените си, счете за нужно да отбележи, че „поведението на отделни българи в Швейцария ни вдъхваше сериозни опасения" [89].
Макар още от самата намеса на България трите държави от Антантата да си бяха държали очите широко отворени, до Февруарската революция никой не бе пристъпил от царството на идеите в царството на действието.
Милюков направи решителна крачка. През цялото лято на 1317 г. Временното правителство търсеше канали за въздействие
241
върху политиците в София. Ориентацията наново бе към опозицията. И Милюков не можеше да се откаже от идеята, че е невъзможно да се разчита на Фердинанд. В края на юни генерал Луков изпрати от действуващата армия до Радославов копия от три писма, изпратени по преминали фронтовата линия български военнопленници. Писмата бяха подписани от Сурин, бивш руски кореспондент в София, и руския генерален консул в Солун Кал. Получатели бяха Ив. Гешов, Ст. Бобчев и Ал. Малинов. Според писмата Русия била готова да признае „разумните" български претенции в Македония. Подобна мисия, ако може да се вярва на недотам достоверните му мемоари, бе възложена и на Коста Тодоров, който в момента бе офицер във френската армия [90].
Месец по-късно в Швейцария Манделщам установи контакт с архимандрит Стефан, който играеше известна роля в опозиционната емигрантска групировка. Той предаде на дипломата писмо с исканията на опозицията. Проблемът бе, че нито Стефан имаше реална сила зад гърба си, нито Временното правителство, притиснато от конфликта у дома и нарастващата агитация на болшевиките, можеше да си позволи активна външна политика. Това бе принуден да признае и новият министър на външните работи Терешченко. Два дни преди избухването на Октомврийската революция той на практика преустанови контактите с българите [91].
Независимо от провала усилията на Милюков разтревожиха и активизираха английската и френската дипломация. Те нямаха никакво желание да видят Русия в старата й доминираща роля на Балканите. Още когато Милюков бе поискал да се предложи нещо реално на България, Палеолог бе побързал да го тури на мястото му: „Вие забравяте — заяви той, — че Солунската експедиция дава на Франция преимуществени права за разрешаването на балканските въпроси" [92].
Пришпорени от бързия ход на събитията, французите на свой ред потърсиха по-сериозни контакти. В Париж живееше жененият за французойка Димитър Цоков, дипломатически представител в Лондон в началото на века. Още в началото на декември 1915 г. френското разузнаване обмисляше възможността да го използва за своите цели [93].
В края на юли 1917 г., взел съгласието на Форин офис,
242
новият министър на войната Пенлеве го изпрати в Швейцария, за да установи връзка с опозицията в България. По повод мисията му в Ке д 'Орсе разработиха подробен проект за мястото на България във френската балканска политика. В проекта се признаваше, че е изгодно възможно най-бързо да се сключи мир с българите. Основната пречка била Македония, за която сърбите знаели, че „не е сръбска", но не искали да отстъпят. В крайна сметка авторът на проекта наново, макар и несмело се връщаше на мисълта за автономна Македония [94].
Години по-късно, разпитван от следствената комисия, назначена от Народното събрание за търсене на виновниците за националните катастрофи, Цоков преценяваше, че особен резултат от пътуването му нямало, макар действително да се срещнал с емигрантите. Вестниците в Швейцария подразбраха за целите на идването му и българската легация трябваше да излезе с опровержение на слуховете, че се водели полуофициални преговори [95].
В Лондон също проличаха настроенията в полза на търсене на сепаративен мир със съюзниците на Германия. Лойд Джордж говореше пред френския министър-председател Александър Рибо, че сепаративен мир с Турция или България би разрешил трудностите на коалицията в Ориента. В Камарата на общините Балфур заяви, че „най-фаталният удар за германците би било да се откъсне някой съюзник от тях" [96].
Изявлението предизвика голяма статия на Н. Бъкстон в „Кънтемпъръри ривю". Той безжалостно критикуваше грешките, допуснати от съглашенската дипломация през 1914—1915 г., и призоваваше към справедливо разрешение на националните въпроси на Балканите, което единствено би могло да осигури граен мир в изтерзания полуостров.
От Лондон в Швейцария пристигна И. Ангелов, бивш генерален консул във Великобритания, подал през 1915 г. оставка в знак на протест при българската намеса. Той твърдеше, че бил официално натоварен да предложи сепаративен мир с известни териториални придобивки, заем и помощ за развитието на българската военна флота в Егейско море [97]. По тези предложения би могло да се спори, тъй като не се споменават
243
никъде другаде в документацията, но те отговаряха на основните насоки на английската политика в момента.
През август 1917 г. във Форин офис направиха първия сериозен опит да проучат настроенията на емигрантите в Швейцария и особено потенциалните възможности на така наречения „Комитет за национална отбрана". Ръководството му твърдяло, че ако получи гаранция за запазване обединението на българите, ще свали Радославов. Контактът трябваше да установи Дж. Грегъри — един от не особено влиятелните служители във Форин офис. След серия от мелодраматични приключения, още по-мелодраматично описани в спомените му, той се срещна със Стефан — за да се убеди, че ръководството на комитета представлява само себе си. Твърде непохватно то опитваше да поласкае Великобритания, като искаше английски принц за българския престол. Грегъри отблъсна съмнителната чест, но през септември се завърна в Швейцария, за да установи, че комитетът се е разпаднал на две враждуващи фракции. Този път сред посрещачите му освен Стефан беше Цоков и някакъв дъновист, може би писателят Андрейчин [98]. А и министрите на външните работи на балканските страни, подразбрали за предполагаемите преговори, излязоха със съвместно протестно комюнике. Пашич заяви остро, че ще отстъпи пред България само ако Антантата го принуди с оръжие в ръка [99]. В Лондон реагираха с раздразнение: „Явно е, че няма да се бием винаги за екстравагантните искания на Сърбия, Гърция и Румъния", но се отказаха да упорствуват.
Позицията на Радославов и Фердинанд при тези преговори е твърде неясна и двусмислена. Наличната документация позволява, макар и с доста резерви, да се издигне хипотезата, че до сключването на Букурещкия мир с Румъния през февруари 1918 г. министър-председателят нямаше нищо против в Берлин да научават за евентуални преговори на българите с Антантата. Това би му осигурило по-добри позиции за натиск по добруджанския въпрос. После подобна заплаха стана излишна. Условията на мира показаха, че германците не са склонни да се съобразяват с исканията на българския си съюзник. Северна Добруджа бе обявена за кондоминиум на Централните сили. Това бе плесница в лицето на Радославов, но той не можеше да си позволи да скъса с курса, който водеше вече четири години. Затова верният му дипломатически представител в Берн Пасаров, който внимателно поощряваше Стефан, сега рязко се дистанцира от него. Изуменият свещенослужител,
244
който бе свикнал да съобщава в легацията за хода на преговорите, нажалено се оправдаваше, че през цялото време бил смятал, че действува със съгласието и одобрението на министър-председателя [100].
Постепенно възможностите за маневриране както на съглашенската, така и на българската дипломация ставаха все по-ограничени. През пролетта на 1917 г. съглашенските войски принудиха крал Константин да абдикира в полза на сина си Александър. Венизелос триумфално влезе в Атина и, разбира се, веднага обяви официално война на България. Манипулациите с гръцка територия ставаха почти невъзможни.
Допълнителен и този път съкрушителен удар върху възможността за изгоден за България сепаративен мир нанесе Октомврийската революция. Едно от най-ефективните средства за давление — заплахата от Петроград — изчезна, а и стойността на България в очите на Антантата рязко намаля. Очакваната слабост на Русия задълго щеше да блокира руските стремежи към Проливите.
От края на 1915 г. — началото на 1916 г. Югославският комитет засили пропагандата си срещу Австро-Унгария. Съюзяването на усилията му с тези на чешката емиграция, ръководена от проф. Томаш Масарик, преобърнаха общественото мнение [101]. Разпадането на двуединната империя, за което никой преди не мислеше сериозно, ставаше все по-вероятно, но за да бъде постигнато, трябваше да се воюва до окончателна победа. Логичният извод бе — никакви сепаративни преговори.
А и тънкият лед на пробългарски настроения се бе пропукал навсякъде. През 1916—1917 г. влиятелни депутати в английския парламент нееднократно предупреждаваха, че всеки опит за сепаративен мир с България за сметка на съседите й ще бъде посрещнат на нож. Правителствените говорители не се ангажираха с определена страна, но явно не възнамеряваха да правят жертви в българска полза.
Във френската камара подобни въпроси дори не бяха повдигани, защото нямаше никой достатъчно налудничав да си представи за момент, че подобно нещо ще бъде възможно. Макар, както посочва Пиер Ренувен, общественото мнение никога да не детерминираше насоката на правителствената политика, никое правителство не искаше да се възправя без нужда против него.
Сръбската, гръцката и румънската пропаганда против България се засилваха от ден на ден. Простата проява на
245
доброжелателност, та дори и само обективност към българската кауза ставаше политически все по-неудобно, та дори и небезопасно. В трите съглашенски страни изникнаха всякакъв род дружества в подкрепа на балканските съюзници — във Великобритания това беше „Сръбското дружество на Великобритания", вдъхновявано от въздесъщия Ситън-Уотсън, в Париж — „румъно-френското дружество'', Комитетът на румънците ог Трансилвания и „елинското дружество" [102].
Участниците в тях невинаги бяха оръдия на пропагандата на Белград, Атина и Букурещ, но тесните контакти, които поддържаха с легациите, правеха разликата чисто теоретическа. Те провеждаха дни на дружбата, на които говореха пропагандисти, изпратени от министерствата на външните работи на балканските страни; заливаха страниците на печата със статии и писма на читатели; чествуваха тържествено националните празници на Сърбия, Гърция и Румъния.
Само в чест на годишнината от Косовската битка през 1916 г. в дванадесет хиляди училища и двадесет и три хиляди църкви във Великобритания бе проведен ден на Сърбия [103]. Из Корфу и в Егенска Македония пристигаха парламентарни делегации, които сами можеха да се убедят в правотата на каузата на съюзените народи и „варварството" на българите. Като неудобен спомен, скрит нейде в миналото, останаха настроенията от началото на войната, когато в „Джон Бул" бяха възкликнали: „По дяволите Сърбия!"
В Лондон бе основано списание „Нова Европа", което трябваше да осведомява властимущите за националните проблеми на Австро-Унгария, Русия и Балканите. Неговият редактор и вдъхновител Р. Ситън-Уотсън бе прехвърлен от медицинското поделение, в което служеше, в Министерството на информацията, в което имаше далече по-големи възможности да въздействува върху насоките на политическото мислене. Тиражът на списанието бе ограничен и несравним с реалното му влияние. В него Й. Цвиич, Т. Ионеску, Н. Йорга поместваха статии против „империалистическите стремежи" на България, прекроявайки в своя угода миналото и настоящето на Балканите. В спора между патриотизма и истината патриотизмът като истинска държавническа добродетел обикновено побеждаваше. Още в първия боой насоката на списанието стана
246
явна. Редакторите му биеха тревога срещу българската пропагандна кампания. През 1912 г. българите заблудили европейското обществено мнение, като измислили несъществуващите сражения при Лозенград и Чаталджа и сега искали да повторят успеха си [104].
Десетки брошури и тежки томове, с които противникът при желание можеше да бъде унищожен и физически, представяха сърби, гърци и румънци като бастион на западната цивилизация, „бранители на портата" пред „българо-татарите" [105]. Смазването и обезличаването на България трябваше да бъде надеждна гаранция за мира на полуострова.
Кампанията разколеба позициите и на малкото останали български приятели. Дори дейци, които години обективно бяха писали и говорили за балканските взаимоотношения, сега твърдяха, че мир с България за сметка на съседите й е немислим [106]. Малцината, които продължаваха да настояват, че поне от морална гледна точка Антантата е допуснала грешка в политиката си на Балканите, се превърнаха в изолирана групичка, чийто глас бе недоловим в общия хор.
* * *
В края на 1917 г. германското правителство реши да подеме собствена мирна инициатива. В ръцете си държеше силни карти. Вярно, че Съединените щати бяха влезли във войната, но тяхното присъствие на западния фронт още не се чувствуваше. Русия на практика бе победена, освободилите се войски можеха да заминат за Франция. Важно беше да се бърза със заплахата, преди американски войски да са дебаркирали на Европейския континент. При това идеите на болшевиките за „незабавен мир без анексии и контрибуции" отекваха сред войнишките маси и германската дипломация можеше спокойно да гради собствените си цели върху тях.
Нотата, която трябваше да бъде предадена на съюзниците от Антантата, бе редактирана в най-общи фрази и призоваваме към връщане към положението отпреди войната. В София бяха разтревожени. Съюзниците им не бяха счели за нужно да се консултират предварително с тях, a status quo ante не отговаряше ни най-малко на стремежите на либералите и обезмисляше направените жертви. В края на краищата Радославов и -Фердинанд решиха да се примирят с неизбежното,
247
още повече, че шансовете за приемане от Антантата бяха нищожни. Все пак наново направиха уговорката, че присъединените от България територии не били анексирани, а възстановявали историческата правда.
Самата формулировка на нотата обаче говореше достатъчно ясно, че грижата за интересите на съюзника няма да лиши германските дипломати от спокоен сън. А и до София достигаха сведения, че в търсенето на приемлив мир във Виена са готови не само да възстановят Сърбия, но и да я обединят с Черна гора [107]. Само година по-рано в „Народни права" бяха призовавали бъдещата мирна конференция да бъде „строга и. неумолима" към Сърбия, което означавало, че „трябва да се заличи от лицето на земята" [108]. Сега на Балплац планираха голяма сръбска държава под австрийско влияние, което щеше да обрече на провал плановете на либералите за хегемония на Балканите.
Всичко това, комбинирано с недотам тактичните действия на германската администрация в Добруджа към българските им колеги, допълнително подронваше авторитета на Радославов в страната. Опозицията в Народното събрание ставаше все по-гласовита и макар да не настояваше за незабавно излизане от войната, то искаше поне да се подготвят условията за бъдещите преговори. Гладните женски бунтове, нарастващите вълнения в армията бяха зловещо предзнаменование за този, който можеше да чете по стената, и сочеха, че се очертава и извънпарламентарна криза [109].
През пролетта на 1918 г. германците категорично отказаха да предадат цяла Добруджа на България. В северната й част беше установен кондоминиум на Централните сили. Положението на премиера стана неудържимо. Той трябваше да подаде оставка и на негово място дойде коалиционно правителство начело с Ал. Малинов.
Противно на някои установени в историографията становища, смяната на караула в България не промени съществено отношението на страните от Антантата към целите и намеренията на българите. Нито в Лондон, нито в Париж, очакваха някаква значима промяна в политиката. Никой не вярваше, че Фердинанд ще изпусне реалната власт от ръцете си. Не се отричаха качествата на Малинов, неговият политически опит и привързаността му към каузата на Антантата преди войната, но никой не мислеше, че ще може да се наложи над монарха. При това за разузнаването на Съглашението не беше
248
тайна, че на стратегически позиции в България са разположени германски гарнизони, готови във всеки момент да гарантират изпълнението на желанията на Фердинанд.
Действително бяха приготвени проекти дори за съвсем невероятната възможност Малинов да свали Фердинанд, и да обяви република, но това говореше най-вече за добре организирана бюрокрация, а не за нещо друго. Вярно е, че на пръв поглед в тази позиция липсваше логика. Малинов възглавяваше правителство от партии, които минаваха за съглашенофилски. Досега усилията на Антантата за установяване на контакти с българите, доколкото въобще ги имаше, бяха насочени именно към опозицията, а тя вече държеше властта.
Проблемът бе, че целта и на опозицията беше да осъществи националното обединение във възможно най-широки рамки. Без тежко военно поражение и за нея щеше да бъде много трудно да се откаже в преговори от част от придобивките си. В случай че България претърпеше поражение, тогава изчезваше и необходимостта да се преговаря, а условията на мира можеха да й бъдат продиктувани. Затова в Париж и Лондон решиха да изчакат. Сведенията на разузнаването им сочеха ясно, че радикална промяна в българската политика не може да се очаква.
В удивително точен доклад, пристигнал в Париж от Анемаси и очевидно базиран на сведения на български информатори, се твърдеше, че и новото правителство искало обща граница с Австро-Унгария, което на практика означавало, че Сърбия трябва да изчезне от картата на Европа. За момента по-добрата алтернатива било, вместо да се подемат преговори с Малинов, да се засили просъглашенската пропаганда в българската армия [110].
Тази двусмислена позиция на правителствата на Антантата отразяваше точно и колебанията на самия Малинов. Нa 22-ри юни, веднага след като пое властта, той изпрати инструкции до малкото останали български легации в чужбина с разяснения по външнополитическия курс на новото правителство. В нея подчертаваше, че то „ще остане вярно на старите позиции и ще спазва точно поетите задължения спрямо съюзниците". Много двусмислена обаче, със свободна почва за тълкуване беше втората част на инструкцията: „От своя страна, правителството се надява, че съюзниците ще изпълнят вярно сключените политически, икономически и финансови спогодби" [111].
Въпросът, дали Малинов е опитал и дали е имал възможност да подеме преговори за сепаративен мир през лятото на
249
1918 г., си остава един от най-горещо дискутираните в нашата историография.
Самият Малинов години по-късно щеше да каже пред Парламентарната изпитателна комисия, че преговорите били невъзможни. Първо, защото Съглашението било отблъсквало всички мирни предложения на Централните сили и, второ, поради присъствието на германски войски в България.
Действително в страната бяха разположени три германски дружини и 51 батареи — общо около петнайсетина хиляди души [112]. Сдържащата роля на този контингент, с който Фердинанд можеше да разполага по свое усмотрение, бе отчитана и от съвременниците.
В крайна сметка анкетната комисия бе стигнала до извода, че Малинов съзнателно е пречел за постигане на мира. Подобен извод бе твърде пресилен, но напълно обясним, като имаме предвид политическата обстановка, в която се провеждаше разпитът.
Всъщност новият български министър-председател живееше с призрака на българско поражение, след което страната щеше да бъде окупирана от войските на съседите. Никой от тях не се славеше със склонността си към всеопрощение, а през изтеклите пет години се бяха събрали доста обиди.
Още първата реакция на управниците на съседните балкански страни говореше за тревогата им, с която посрещнаха идването на новия министър-председател. За тях призракът на сепаративен мир с България, който щеше да ги принуди да отстъпят част от териториите, населени с българи, изникваше зловещо при всяка по-сериозна криза. Венизелос се появи лично при английския посланик в Атина, за да му заяви, че бъдещето на Гърция е неразривно свързано със Серес и Кавала [113].
Гърците щяха да се разтревожат още повече, ако знаеха, че веднага след пристигането си в Македония новият Командуващ Солунския фронт генерал Франше д'Епре бе посъветвал правителството, вместо да се изразходват тъй необходимите човешки резерви, да се потърси сепаративен мир с България. Клемансо го смъмри сурово, заяви пред гръцките съюзници, че Франция си оставала „вярна до края" [114], но впечатленията на Д'Епре бяха характерни за настроенията на Солунския фронт.
Мъмренето на Клемансо беше симптоматично за политическите му виждания. „Тигърът", както той благосклонно
250
разрешаваше да го наричат, бе станал министър-председател в края на 1917 г., за да доведе войната до победен край. Според биографа му Мордак бил решил предварително, че Сарай трябва да се смени като политически нестабилен. На негово място дойде първо генерал Гийома, а от пролетта на 1918 г. амбициозният генерал Франше д'Епре. За Клемансо положението на Балканите беше функция от обещанията, поети към Сърбия и Румъния, страха от нова Русия и евентуалното руско притежание на Проливите [115].
Обстановката, в която трябваше да лавира новият френски министър-председател, съвсем не бе безоблачно ясна. В края на 1917 г. и най-твърдите държавници от Антантата се чувствуваха донейде уморени и обезкуражени. Безмилостната подводна война на Германия затрудняваше сериозно британските комуникации. Американската намеса имаше голям морален ефект, но реалната помощ можеше да дойде твърде късно, за да сломи упоритата съпротива на Централните сили.
При това след излизането на Русия от войната се очертаваше нова катастрофа: Румъния, напълно изолирана от съюзниците си, с революционна армия зад гърба си, нямаше практическа възможност да се съпротивява. Според английския посланик в Яш сепаративен мир с България бе единствената й надежда [116].
Лойд Джордж смяташе, че разединяването на противника е най-бързият, ако не и единствен път към победата. При това в частни разговори изразяваше съмнението си, че е възможно да се доведе войната до победен край през 1918 г. Най-важно било с военни и дипломатически усилия да се извади от строя Турция, а само с дипломатически България. Това щяло да улесни финалния натиск през 1919 г. [117].
И Балфур на свой ред бе стигнал до извода, че България е в правото си да настоява за спорната и безспорната зона. В реч пред конференция на лейбъристи повият министър-председател Лойд Джордж набележи политическите цели на Великобритания. Не каза нищо за евентуалното разпадане на Австро-Унгария и нито дума за Сърбия [118].
Речта роди буря от протести. Дейците на Югославския комитет се опасяваха, че Хърватия и Словения ще бъдат оставени под властта на Хабсбургите. Сръбските политици чувствуваха, че са предадени за втори път след Лондонския договор с Италия. Опитите на британските дипломати да тълкуват
251
в благоприятен на югославянските желания смисъл думите на министър-председателя не ги успокояваха. Вярно, че дипломатите бяха по-спокойни и не губеха самообладание. Сръбският посланик в Лондон преценяваше, че позициите на Сърбия като цяло били доста добри, макар влиятелни кръгове в Англия, САЩ и Франция да не включвали безспорната зона в бъдещото обединено сръбско кралство. Вместо отговор като база за пропаганда сред заинтересованите среди Пашич му изпрати проекта за меморандум по бъдещите граници на Сърбия. В него искането бе за граница по река Струма и прохода Петрохан [119].
Брожението в лагера на по-малките съюзници трябваше да бъде уталожено. Подходящият човек за подобна работа бе, разбира се, министърът на външните работи. Повод стана дълга реч на Н. Бъкстон. Двете важни точки в нея бяха запазването на Австро-Унгария като необходим баланс в Европа и пълно удовлетворяване на българските претенции [120].
Мак Ниил, член на Англо-срьбското дружество за приятелство и близък сътрудник на Ситън-Уотсън, отвърна с емоционална и язвителна тирада. В нея сравни българските жестокости над „сръбското" население на Македония с турските. Балфур отблъсна опитите да бъде въвлечен в полемиката, но направи реверанс към сръбските позиции. Независимо от грешките на Грей, заяви той, все пак не България, а Сърбия е приятел на Антантата и при равносметката това ще бъде отчетено. Един от малкото плюсове за каузата на Съглашението в София бе, че въпреки настояванията на Берлин българското правителство отказваше да скъса дипломатическите отношения със Съединените щати. Дори Радославов бе отказал да се вслушва в многократните германски внушения [121]. Това бе направено главно, за да бъдат шантажирани германците и да се извоюва по-изгодна позиция по добруджанския въпрос, но то позволи и на американците да се намесят по-активно в дипломатическата игра в Югоизточна Европа.
Централна роля в полуофициалните българо-американски контакти играеше проф. Дж. Херон, който от години вече живееше в Швейцария. Професорът нямаше официален пост, но бе близък приятел на У. Уилсън и често го осведомяваше за
252
положението. В Европа бе смятан за неофициален съветник на президента и той не правеше нищо, за да опровергае това мнение [122].
Първият български познат на Херон не бе възможно най-добрият избор. Това бе търговецът на розово масло от Казанлък Тодор Шипков, възпитаник на Роберт колеж. Той сам потърси американеца, щедро самовъзхвалявайки се с близостта си с Фердинанд. Твърдеше, че бил приятел на българския цар и бил упълномощен да представи неговата гледна точка.
Отначало бомбастичните изявления на Шипков отблъснаха Херон и той с труд скриваше неприязънта си към самопрокламиралия се емисар и към българите въобще. Скоро обаче чувствата му се промениха. Той установи връзка с организирания с помощта на българската легация Генерален съвет на македонските дружества в Швейцария и през следващите месеци бомбардираше посолството в Берн и Държавния департамент във Вашингтон с писма и меморандуми в защита на българската национална кауза. Макар Херон да внимаваше и да не се намесваше пряко в преговори за евентуален сепаративен мир, позицията му имаше значение за избистряне позицията на самия Държавен департамент по българските въпроси.
Допълнителна роля в това отношение изигра и енергичната пробългарска пропаганда на американските протестантски мисионери в България в Съединените щати. Прекарали дълги години на полуострова, живеещи не в градовете, а по селата сред народа, те имаха точна представа за настроенията, чувствата и националната принадлежност на населението в спорните области. „Протестантското лоби" във Вашингтон улесни решението на Държавния департамент да не обявява война на България. Без да подкрепя целите й на Балканите ни най-малко, американското правителство се стремеше да не се обвързва и с тезите на съседките й. Въпреки натиска от балканските столици Вашингтон не обяви война на България. Американският държавен секретар Робърт Лансинг искаше да се потърси сепаративен мир с нея [123].
Веднага след идването на Малинов на власт т. нар. „Републикански комитет" начело с един друг търговец Антон Давидов, отдавна следен от съглашенското разузнаване, връчи огромен мемоар в американската легация. От гледна точка на възможности за въздействие и пропагандна техника мемоарът не бе сполучливо хрумване. В него се твърдеше, че само Антантата
253
била виновна за положението, в което е България. В желанията си републиканците бяха удивително близо до най-крайните националистически кръгове в българското общество. Те искаха южнославянската федерация, в която България освен Македония да получи най-малко линията Мидия — Родосто в Източна Тракия. От комитета не излезе нищо полезно, но той разтревожи Пашич, тъй като дейците му потърсиха връзка с Югославския комитет. Увертюрите им бяха посрещнати донейде благосклонно. Явно бе, че според някои от хърватските водачи в бъдещата федерация България можеше да неутрализира Сърбия [124].
Сведенията за контактите в Швейцария достигнаха до Берлин. Малинов трябваше да се оправдава. С „дълбоко възмущение" той отричаше слуховете [125]. Едновременно бавно и внимателно засилваше натиска си пред германското командуване. Оплакваше се от липсата на муниции, от ненавременно изплащане на вноските по заемите, от общото тежко положение на Солунския фронт, където българите трябваше сами да сдържат превъзхождащия враг. Очевидно нямаше нищо против да покаже, че съществуват и други варианти на българската политика. В тези напрегнати дни във френската преса за първи път от българската намеса във войната започнаха да се появяват статии, които разглеждаха по-благосклонно от всякога досега възможността за сключване на сепаративен мир с България срещу някои отстъпки като Южна Добруджа, по-широк излаз на Егейско море и част от Македония [126].
Промяната на настроенията намери израз и в подготвения през пролетта на 1918 г. във френското военно министерство нов план за действия на Балканите. Централна точка в него бе осигуряването на сътрудничеството или поне неутралитета на българската армия. Мемоарът започваше с възхвала на качествата й: „Българската армия е най-добрата и най-силна армия на Балканите. Войниците са храбри, снабдяването е добро; командуването се справя добре със задълженията си." Дотук всичко хубаво, но предложенията бяха твърде странни. Авторът предлагаше на България да се даде възможност да се разшири до Цариград и да получи Северна Добруджа. Македония трябваше да бъде интернационализирана. България трябвало да се подкупи с два-три милиарда франка, т. е. толкова, колкото Великобритания и Франция харчели за месец война.
В меморандума не се криеше, че основната причина за подобни радикални предложения е стремежът да се ограничи
254
бъдещото следвоенно германско проникване в областта. Това, което не се казваше, но прозираше ясно в готовността на французите да приемат интернационализацията на Македония, бе стремежът им да си осигурят преобладаващи позиции за икономическа експлоатация. Окончателният извод бе „веднага трябва да се спечели сътрудничеството на българската армия [127].
Подобни проекти обаче, колкото и да радват историците, си оставаха дълбоко скрити в архивите на министерства и генерални щабове и на практика не влияеха върху хода на събитията. Реалната политика натежаваше над теоретическите съображения.
През пролетта на 1918 г. във въпроса за преговорите с България настана пълна неразбория. Във военното министерство в Лондон измъкнаха отнякъде някой си д-р Бомболов, „известен български социалист". Той предлагаше да организира революция в България.
Не е ясно как Бомболов бе съумял да вдъхне доверие на Форин офис, но бе докаран в Лондон, за да изложи мислите си. В тях нямаше нищо особено оригинално. Основното в плана му бе интернационализиране на Македония.
Балфур издигна нова идея. Той предложи Съединените щати да обявят война на България. Според него самият акт щял да предизвика паника в София, от която щял да се възползва д-р Бомболов, за да направи революцията си [128].
Посланиците на балканските страни подочуха за водените разговори. Сръбският — Й. Йованович, донасяше с тревога на Пашич, че в различни кръгове се обсъждала възможността за даване на автономия на Македония в нейната гръцка, сръбска и българска част евентуално под покровителството на Великобритания или САЩ.
Лойд Джордж изпрати телеграма до Венизелос, в която го питаше как би се отнесъл към подобна идея. Това, разбира се, подействува като червено на бик. Двугодишните жестоки вътрешнополитически борби в гръцкото общество бяха продиктувани от стремежа да се увеличи завоюваното през Балканските войни, а сега съюзниците искаха да отнемат вече утвърдена гръцка територия. Венизелос се противопостави енергично. В Лондон сръбският и гръцкият посланик излязоха с колективен протест. Обстановката се нажежи дотолкова, че представител на Форин офис трябваше да заяви намусено пред журналисти, че „съмненията на Гърция в отношението на
255
съюзниците към България са една недружелюбна проява. Гърция трябва да има доверие в лоялността на съюзниците си." И разговорите с Бомболов утихнаха в дъното на папките в архивата на министерството.
През лятото на 1918 г. съглашенската дипломация се колебаеше между стремежа си да използва моралния и политически престиж, набран от американската намеса във войната, и нежеланието да се вплита в активни преговори на Балканите. Макар никой да не знаеше това, вече настъпваше последният месец от военните усилия на България. Войниците, изтощени от тригодишните усилия на фронта, отвратени от покварата в тила, повлияни от антивоенната пропаганда на БРСДП (т. с.) и БЗНС, бяха благодатна почва за революционно брожение. Десетки писма и предупреждения, че ако до средата на септември мирът не бъде сключен, ще напуснат фронта, пристигаха в София.
В тази обстановка, когато за всички ставаше ясно, че камбаната бие последния час, Иван Евст. Гешов, който бе на лечение в Швейцария, се срещна с редица обществени и политически дейци от страните на Антантата. Заедно с него в разговорите участвуваха Димитър Мишев и Цоков [129]. Сведенията за разговорите бяха предавани бързо на Малинов, но от документацията не личи да са оказали някакво въздействие на премиера. А и нямаше защо да им се обръща внимание. Повечето от контактите бяха с американци с минимално политическо влияние, които Гешов познаваше в качеството си на председател на Българския червен кръст.
Докато в София постепенно започваха да проумяват, че трябва да приемат мисълта за поражение, в Париж и Лондон сърцатата съпротива на българите на Солунския фронт бе накарала и най-влиятелни политици да мислят, че той не може да бъде пробит. В началото на септември 1918 г. малко преди генералното настъпление на Солунския фронт Клемансо, който не вярваше особено във възможността за успех, имаше намерение да изтегли част от войските, за да подсили западния фронт, където идваше решителната битка. Сведенията за намеренията му проникнаха в Комисията по външните работи към Камарата на депутатите. Последваха бурни протести. Депутатите, много от които бяха тясно свързани с интересите на френския финансов капитал, не искаха доброволно да се откажат от Македония. Клемансо бе вбесен. Той бе убеден, че старият му противник Поанкаре го е предал, и дори известно време обмисляше дали да не подаде оставка [130].
175
Най-непосредствената опасност според Ал. Малинов идваше не толкова от фронта, колкото от съюзниците му.
В края на август австро-унгарският министър на външните работи Буриан, активно подкрепян от император Карл, предложи да потърси начини за контакти с Антантата за сключване на мир. След дълги колебания Малинов отказа да го подкрепи. Причината бе формулировката на нотата на Буриан, в която се твърдеше, че Централните сили се сражавали „само за целостта и сигурността на своите държави".
Към началото на лятото на 1918 г. Съглашението на практика се отказа да храни надежди за откъсването на България от Централните сили. Действително Пишон съобщаваше в Берн, където бяха съсредоточени българските контакти, че в Париж нямат намерение да си връзват ръцете и да блокират преговорите с България. В Лондон Балфур продължаваше да поддържа старото си становище, че на България трябвало да се даде Южна Добруджа, Източна Тракия и Македония, тъй като „мнозинството от българите само искат да си осигурят това, което смятат, че е българска територия". Все още в дипломатическите канцеларии циркулираха най-различни проекти с всевъзможни предложения, но те си оставаха на ниво експерти или в най-добрия случай бяха удостоявани с дълги и безплодни обсъждания на заседания на правителството. Френската и английската пропаганда на Солунския фронт беше издържана изцяло в заплашителен тон и вместо да показва пред българите морков, им размахваше тояга.
Въпреки бодрите изявления във вестниците и в Народното събрание за Малинов бе ясно, че възможността на българите за организирана съпротива се изчерпва. С всеки изминал ден Антантата ставаше все по-силна, а Централните сили по-слаби. От акостиралите на френския бряг кораби слизаха десетки хиляди американски момчета. Шумно рекламираната германска подводна война не можа да задуши волята на англичаните за победа. От Солунския фронт пристигаха едно от друго по-обезпокоителни известия. Войниците открито заплашваха, че още една зима в окопите няма да прекарат. В тила положението бе станало катастрофално. България бе осъществила през Първата световна война това, към което Гьобелс призоваваше във Втората — тотална мобилизация. Четирите дивизии, предвидени в българо-германския договор от септември 1915 г., се превърнаха в седемстотин хиляди души. В селата, останали насаме с жените и децата на фронтоваците, местните властници свободно даваха воля на насилническите си инстинкти. Стотици гешефтари откриха, че съвсем не е необходимо да ходят до Клондайк — златната жила беше под краката им, — трябваше само малко да си приведат гърба пред управниците. И гнилото платно за десетките хиляди закупени
257
бракувани шинели се превръщаше в елегантни къщи по аристократичните софийски улици, а тракането на войнишките налъми по скалистите плата и ридове на Южна Македония се преливаше в приятния звън на монетите, изливащи се в джобовете на спекулантите.
С учудваща липса на хумор генерал Кантарджиев описва в спомените си как по гарите виждал германски отпускари „с препълнени раници и големи ръчни колети с надпис „да не се таксува". Със сериозни фигури и тежки крачки многозаслужилите за родината си храбри и издръжливи воини отиват при милите си домашни да им занесат хранителни припаси."
Тази коледна картинка не довеждаше до умиление и възторг българските селяни, чийто труд отиваше да храни агресивните стремежи на Берлин. В землянките се пееше песента „все тъй го лъжеха, все тъй го мамеха". Натрупаното напрежение на места избухваше в престрелки между български и германски реквизиционни команди.
А и съюзниците показваха все по-ясно, че в настъпващата криза всеки ще мисли първо как да спаси по-добре собствената си кожа, а чак след това за съюзническите задължения. Принципът на „свещения егоизъм", прокламиран от италианците, действуваше с пълна сила и в Централните сили. От Швейцария и Австро-Унгария пристигаха доклади за намеренията на Карл VI да се измъкне на всяка цена от войната. От Цариград идваха сведения, че и турците опитват да се отърват с възможно най-малки загуби.
Страхът на Малинов, че Антантата е решила да смаже България, парализираше изцяло волята му за решения. В писма до дипломати, които го призоваваха да вземе активни мерки, той се оплакваше, че не бил „господар" на положението. Но именно в тези месеци Фердинанд окончателно влезе в сянка. Изправен пред неминуемия разгром на делото, на което бе посветил три десетилетия от живота си, Кобургът като че ли се бе вцепенил. Не бе в състояние да промени и на йота политическия курс на страната, а безцелно съзерцаваше как България, а с нея и неговата корона се хлъзгат към пропастта.
Последните три месеца от войната, когато българската буржоазия трябваше да направи поне нещо, за да смекчи идващия удар, тя бе парализирана от ужас. Докато войниците продължаваха да гинат из чукарите на Македония; в Министерството на външните работи и изповеданията на практика не правеха нищо, а с волско примирение чакаха кога ще се стовари топорът. Симулираше се някаква дейност, писма летяха от столица в столица, експерти разработваха проекти, но това бяха само предсмъртни конвулсии на животно в агония. Мрачната безнадеждност, обзела всички, личеше и от свикването на специално заседание в края на август, посветено на
258
проблемите на външнополитическата пропаганда. Достатъчна ясно ставаше, че в тези условия тя се превръща в почти единственото оръжие за защита на поне някои от интересите на България. Лошото бе, че въпреки трите години пропаганда общественото мнение не само в страните от Антантата, но дори и в неутралните страни си оставаше като цяло антибългарско.
В средата на септември съглашенските войски атакуваха българската армия. На избрания за пробив участък десет хиляди българи трябваше да удържат атаката на четиридесет хиляди добре нахранени, добре въоръжени и добре обучени сръбски и френски части, подкрепяни от шестстотин и петдесет оръдия. Фронтът се пропука, а само след няколко дни всеобщото отстъпление се превърна в разгром. Към 25 септември атакуващите стигнаха до линията Битоля—Прилеп—Велес. Министрите, пред чиито очи се мержелесха тръгналите към София войници, решиха да търсят примирие. Втората национална катастрофа стана действителност.
След пробива при Добро поле за преговорите за примирие българите се обърнаха към генерал Мили, командуващ британските части на Солунския фронт, но той ги препрати към главнокомандуващия фронта Ф. д'Епре. При обсъждане на условията за примирие военният министър лорд Милнър предложи на България да бъде оставена Източна Тракия и Южна Добруджа, но вече без сръбска или гръцка територия. Е. Дръмонд настояваше да й бъде дадена и безспорната зона в Македония. Изложението му на заседанието завършваше с пророческите думи: „Да се настоява България да изостави законните си национални аспирации, означава никога да не се постигне балканско единство" [131].
Думата обаче принадлежеше на военните, а не на дипломатите. Те искаха възможно най-бързо да достигнат до Дунав и последното нещо, което ги интересуваше, бяха „законните национални аспирации" на България.
259
[Previous] [Next]
[Back to Index]
77. Wade, R. The Russian Search for Peace February — December 1917. Stanford University Press, Stanford, California, 1973. p. 9.
78. Чего ждет Россия от войны. Петроград, 1915; Милюков, П. Константинополь и Проливы. — Вестник Европы, бр. 1, 2, 4—6, 1917.
79. Kerensky, A. Russia and History's Turning Point. New York, 1965, p. 242; The Russian Provisional Government 1917. No. 925, 23. III. 1917; Ставка и Министерство иностранных дел, с. 18—20.
80. Васюков, В. Внешняя политика Временното правнтельства. М., 1966, с. 72—85; Иоффе, А. Русско-французские отношения в 1917 г. М, 1958. г. 133—134; Набоков, К. Испытания дипломата. Стокгольм, 1921, с. 107—109.
81. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 458, л. 94, 16. XII. 1916, Радев — Радославов; Игнатьев, А. Внешняя политика... с. 154; Поповић Н. Односи Србиjе и Pycиje у Првом светском рату. Београд, 1977, с. 356—357.
82. Ставка и Министерство иностранных дел, 30. III. 1917.
83. Ставка и Министерство иностранных дел, 30. III. 1917.
84. PRO: FO 371, vol. 2617, No. 812222, No. 97604; AMAE, Guerre, vol. 241, p. 28, 1. XII. 1915, pp. 46-48, 10. XII. 1915; pp. 102—110, 1. I. 1916, p. 129, 28. I. 1916; Paix, vol. 149, p. 1, 1. II. 1916.
85. New Europe, I, No. 7, 30. XI. 1916.
86. AMAE, Guerre, vol. 241, pp. 102—110, 1. I. 1916; vol. 242, p. 29—54, 24. V. 1916.
87. ASHEMA, 16 N 2945, Dossier 2, 30. IX. 1917; Дамянов, С. Съглашенската дипломация и проблемът за сепаративен мир с България през Първата световна война (1915—1918). — В: Юбилеен сборник в чест на акад. Димитър Косев, С., 1985, с. 311—312.
88. Николай, В. Тайните сили. С., 1926, с. 92—95; ASHEMA, 16 N 2945, Dossier I, 11. IX. 1916; AMAE, Paix, vol. 149, p. 153, 29. V. 1917.
89. Людендорф, 3., цит. съч., т. II, с. 242.
90. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2380, л. 35—36, 28. VI. 1917, Радославов — Фердинанд; Ставка и Министерство иностранных дел, бeл. към стр. 41; Игнатьев, А. Внешняя политика... с. 154, 252—253; Дамянов, С. Съглашенската дипломация... с. 321.
91. АМАЕ, Paix, vol 149, pp. 184—187; Игнатьев, А. Внешняя политика... с. 409—410.
92. АМАЕ, Paix, vol. 149, pp. 114— 115. 28. III. 1917.
93. АМАЕ, Guerre, vol. 241, p. 28, 1. XII. 1915.
94. АМАЕ, Paix, vol. 149, pp. 147—152, 8. V. 1917, Une paix separee avec la Bulgarie est-elle possible?
95. Доклад от парламентарната изпитателна комисия за анкетиране управлението на бившия кабинет Ал. Малинов — Костурков и приложение. С., 1923, ч. IV. с. 179—180; Дневникът на Михаил Сарафов за сключването на мирния договор в Ньойи през 1919 г. ИИБИ, т. 3—4, а. 329. С., 1951; ASHEMA, 17 N 1045, Dossier Presse Suisse, 28. IV. 1916; Дипломатически документи... Т. II. № 476, 29. IV. 1910, Тошев — Радославов.
96. Journal de Alexandra Ribot et correspondence inedites, 1914—1922. Paris, 1936. pp. 134—135; The Noel Buxton Papers, McGill University, box 62.
97. Доклад от парламентарната изпитателна комисия... ч. IV, с. 184.
98. Gregory, J. On the Edge of Diplomacy. Rambles and Reflections. London 1928, p. 82-85; ЦДИА, ф. 176, оп. 3. a. e. 798, 24. IX. 1917.
99. Храбак, Б., Др. Jaнковић. Србиjа 1918. Београд, 1968, с. 39; АМАЕ, Paix, vol. 149, pp. 180—183, 189.
100. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 798, л. 1—39; ф. 313, оп. 1, а. e. 1014, л. 1—2, 14. III. 1918.
101. R. W. Seton-Watson, and the Yugoslavs, vol. I, pp. 28—29; Benes, E. Souvenirs de guerre et de revolution, 1914—1918. La lutte pour l'independance des peuples. T. I—II. Paris, 1928; Sforza, C. Fifty Years of War and Diplomacy in the Balkans. Pashich and the Union of the Yugoslavs. New York, 1940.
102. R. W. Seton-Watson and the Yugoslavs, vol. I, p. 28—29; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. е. 454. л. 91, 12. VIII. 1916; Stead, H. Through Thirty Years. Vol. p. 125—128; PRO; FO 371, vol. 3141, No. 93.378.
103. R. W. Seton-Watson and the Yugoslavs, vol. I, No. 176, 16. VII. 1916, Seton-Watson — Cvijic; ЦДИА. 6. 176, оп. 3, a. e. 454, л. 91, 12. VII. 1916; Лихач, Е. Буржуазное общественное мнение в Великобритании и югославянский вопрос в 1916 — 1918 гг. — Европейское славяноведение, М.. 1979, № 5, с. 39.
104. New Europe, I, No. 1, 19. Х. 1916; Johnston, R. Tradition versus Revolution. Russia and the Balkans in 1917. New York, 1977, p. 87—88; Seton-Watson, H., C. Seton-Watson. The Making of a New Europe. R. W. Seton-Watson and the Last Years of Austria-Hungary. University of Washington Рress, Seattle, 1981, p. 87—103.
105. Изброяването на пропагандните брошури би заело твърдо много място. Виж съответния отдел в библиографията.
106. The Bourchier Papers, 18. IV. 1916.
107. Дипломатически документи... Т. II, № 652, 18. VII. 1916.
108. Народни права, XXVI, бр. 104, 19. V. 1916.
109. Стенографски дневници на XVII ОНС, II ИС, 93 3, с. 148—149, 20. VII. 1916.
110. Les archives nationales, F. 7, No. 12942, 18. VI. 1918; No 2715 21 VI. 1918.
111. ЦДИА, ф. 233, оп. 1, a. e. 360, л. 87, 22. VI. 1918.
112. Доклад от парламентарната комисия. .. II част, с. 98—99, с. ХVIII; Малинов, Ал. Под знака на острастени и опасни политически борби. С., 1934, с. 18—19, 43—120.
113. АМАЕ, Paix, vol. 150, p. 20, 27. VI. 1918.
114. Ibid, pp. 24—25, 29. VI. 1918.
115. Ibid., vol. 58, pp. 1—8, 12. I. 1917; Mordacli General. Le ministere Clemenenceu. Journal d'un temoin. T. I, pp. 72—73.
116. PRO: FO 371, vol. 3140, No. 9190, 15. I. 1918, Barclay — Balfour.
117. Hankey, M. The Supreme Command. . . p. 703—707.
118. Lloyd George, D. Les buts de guerre de la Grande Bretagne. London, 1918; Grada о stvaranju jugoslavenske drzave. T. I, No. 8, 8. I. 1918.
119. Grada о stvaranju. . . No. 25, 17. I. 1918, No. 57, 1. II. 1918, No. 99, 14. III. 1918, No. 120, 31. III. 1918; R. W. Seton-Watson and the Yugoslavs.. . No. 206.
120. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, a. e. 1797, л. 1-9, 30. X. 1917; The Parliamentary Debates, ser. V, vol. XCVIII, p. 1389—1400; ASHEMA, 17 N 1045, Dossier presse anglaise, 30. X. 1917.
121. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, a. e. 53, л. 32—33, Радославов — Фердинанд; а. е. 2400, л. 4, Ганчев — Радославов; а. е. 72, л. 11, 20. IV. 1917, Радославов — Ризов.
122. Keseritch, Ch. George D. Herron, the United States and Peacemaking with Bulgaria, 1918—1919. East European Quarterly. Vol. XIV, Spring 1986, № 1, p. 41—43. По-подробно за американската политика към България през тези години виж в Пантев, А., П. Петков. САЩ и България по време на Първата световна война. С., 1983.
123. АМАЕ. Paix. vol. 149, pp. 143—145; Grada o stvaranju. . . No. 129, 9. IV. 1918.
124. Ibid., vol. 150, pp. 86—88, 22. VII. 1918.
125. ЦДИА, ф. 233, оп. 1, а. е. 256, л. 38, Малинов - Ганчев.
126. Пак там, а. е. 360, л. 48—50, 18. VIII. 1918.
127. ASHEMA, 5 N 290, Note sur l'eventualite d'une cooperation militaire bulgare.
128. Kitsikis, D. Propagande et pressions en politique internationale. Paris, 1963, p. 85.
129. Доклад от парламентарната изпитателна комисия... ч. IV, с. 174—175.
130. Wormser, G. Le septennat de Poincare. Paris, 1977, pp. 138—141.
131. Rothweil, V., op. cit., p. 271; ASHЕМА, 4 N 76, Dossier L'Armistice avec la Bulgarie.