Глава втора
Време на изчакване (август—октомври 1914 г.)
3.
* * *
На 30 октомври Турция се намеси във войната. Взетото решение бе плод както на засиления натиск на Централните сили, така и на победата на интервенционистката групировка
92
в младотурското правителство [115]. Турската атака, макар и отдавна очаквана, създаде определени затруднения за Антантата. Възникна непосредствена опасност за Суецкия канал и Кавказ. Затрудняваха се действията на британската и френската колониална администрация и на царските управници и Средна Азия, които се опасяваха от вълнения сред мюсюлманите сунити. Задъхващата се руска военна промишленост бе окончателно лишена от една от последните си снабдителни линии.
Влизането на Турция във войната усложни рязко политическата обстановка на Балканите. Австро-германската дипломация можеше да упражнява по-ефективен натиск в София, Атина и Букурещ. Примерът можеше да се окаже заразителен. А и допълнителният противник утежни още повече положението в Русия. Френските и английските дипломати с тревога докладваха за засилващата се пораженска пропаганда на граф Вите — един от най-влиятелните руски държавници, — който проповядваше необходимостта от сепаративен мир с Германия [116].
Подобна евентуалност изглеждаше съвсем вероятна в Париж и Лондон. Затова в началото на ноември Форин офис направи решителна крачка към отказа от една от най-старите си концепции — поддържане на турския суверенитет върху Проливите. Впрочем още в края на XIX век военните експерти бяха преценили, че те не представляват вече първостепенна стратегическа необходимост [117]. Срещу подходящи компенсации в райони, в които бе повече заинтересувана, Великобритания можеше да отстъпи контрола върху Проливите на Русия.
А и в Петроград още с правителствената декларация за обявяване на война на Турция бяха заявили недвусмислено, че „е открит пътят за разрешаване на завещаните от прадедите ни задачи на бреговете на Черно море". Всички буржоазни партии се обединиха около този лозунг [118]. Англичаните биха
93
спечелили повече, ако сами предложеха отстъпки, без да чакат да им ги поискат.
Първо английският крал, а после и Грей заявиха пред царското правителство, че съдбата на Проливите след войната ще бъде решавана в съответствие с руските интереси [119].
Делкасе се оказа в неловка ситуация. От началото на века до избухването на войната френската външна политика имаше две основни цели — заздравяване на френско-руския съюз и защита на интересите на едрия капитал [120]. Сега тези цели влизаха в конфликт. Влиятелни кръгове във върховете на френското общество се противопоставяха дори на самата мисъл за отстъпване на Проливите на Русия. Още в средата на август 1914 г. Палеолог бе опитал да изтръгне от Сазонов обещание, че Русия няма да предявява претенции към турска територия или за промяна на режима на Проливите. Отговорът бе уклончив и вдъхна сериозни опасения. Когато разбраха за английските изявления пред Сазонов и Николай II, министрите не се поколебаха да изразят протеста си [121]. В същото време Франция не можеше да рискува да антагонизира съюзника си, още повече, че англичаните сами бяха поели инициативата за предложението. На Делкасе не му оставаше нищо друго, освен неохотно и колебливо да се присъедини към Грей.
Преминаването на Проливите в руски ръце под една лли друга форма означаваше да се преразгледат основните жалони на френската и английската дипломация на Балканите. Едва ли Русия, чиято черноморска флота бе твърде слаба, щеше да се задоволи с притежаването на Босфора и Дарданелнте,. без да си осигури сухопътен достъп до тях. Следователно държавите на Балканите трябваше да бъдат подкрепени, зи да противостоят на очаквания руски натиск. Това изискваше силна Румъния и България. В София се разчиташе на опасенията на Радославов и Фердинанд от евентуално руско съседство.
Намесата на Турция обаче не даваше някакъв силен коз в едни преговори с България. За да бъдат те успешни, бяха нужни общи интереси или общи точки на конфликт между Антантата и България [122]. Във войната с Османската империя такива бе трудно да се открият. Интересите на българската политика бяха насочени не към Източна Тракия, а на запад и на юг, където имаше големи маси българско население. При това, за да привлече България, на Съглашението му бяха нужни военни победи, а тъкмо такива липсваха.
94
Все пак след турската намеса в Лондон и Париж започна да си пробива път мисълта, че българският неутралитет е загубил значението си и че усилията трябва да се насочат към осигуряването на прякото военно сътрудничество на София [123].
По принцип в Петроград не възразяваха. Въпросът бе, че отстъпвайки Проливите, съюзниците на Русия опитваха да си осигурят контрола над Балканския полуостров и да ограничат свободата й за маневри [124]. Действията на английската дипломация, която внимателно внушаваше мисълта, че в Лондон защитават интересите на балканските народи, докато в Петроград са настроени срещу тях, сериозно тревожеха Сазонов. А и Савински предупреждаваше, че „България може да стане предмет на интригите на англичаните, които биха могли да поддържат претенциите на българите към Проливите" [125].
Военните смятаха на свой ред, че без анексирането на Одрин Проливите ще бъдат твърде трудни за отбрана. Според Генералния щаб дипломатите не трябваше да отстъпват Одрин на България. Границата по линията Енос — Мидия бе последна възможност. За предпочитане било дори Турция да контролира Проливите, отколкото България или Гърция [126].
Основания за подозренията на Певческий мост към Лондон имаше. Официалните тези на Форин офис, развивани пред Сазонов, и политиката, прокарвана на места, често се разминаваха. Британски дипломати прозрачно намекваха, че българите могат само да спечелят, ако се придържат към английската политика. В разговор с пълномощния министър в Атина Пасаров английският му колега подхвърляше, че България би могла да получи територията в Източна Тракия чак до линията Мидия — Родосто — Сароския залив — т. е. излаз на Мраморно море [127].
Всички тези противоречащи си съображения у страните от Съглашението изиграха своята роля за провала на идеята за преговори с България през късната есен на 1914 г. Взаимните подозрения, стремежът съюзникът аа не получи едностранно предимство лишаваше Антантата от ясни и постижими цели и блокираше усилията й.
95
Намесата на Турция във войната не промени съществено френската политика към България. Действително дори главнокомандуващият генерал Жофр, който обикновено се интересуваше само от положението на западния фронт, призна, че обстановката на Балканите се е усложнила и изменила много във френска вреда [128]. Но и сега общественото мнение си оставаше противобългарски настроено и не свързваше в никакъв смисъл бъдещето на френската политика в Югоизточна Европа с България. Ж. Клемансо, който бе останал извън правителството на „свещената коалиция" и си бе присвоил правото да бъде съдник на политиката му, не спираше критиките си срещу Радославов и Фердинанд. Г. Аното му пригласяше. Най-важно и единствено възможно било да се запази българският неутралитет [129].
Делкасе обаче имаше свои схващания по въпроса. Той реагира импулсивно на действията на младотурците и веднага предложи на Антантата да се откаже от подкрепата си на българския неутралитет. Като цена за нападение срещу Цариград в София трябваше да бъде обещана Източна Тракия и част от Македония. Нещо повече, той смяташе, че България би могла да получи и част от Егейска Македония може би без Кавала [130].
Панафийо не само бе ентусиазиран от предложенията му, но отиде и по-далече. Той бе на мнение, че най-сигурният начин да се спечели България е да й се разреши да окупира веднага източната част на безспорната зона [131].
Тези радикални идеи бяха посрещнати хладно и скептично от влиятелните посланици в Петроград — М. Палеолог, и в Лондон — П. Камбон. Влизайки в противоречие с инструкциите на Делкасе, те увещаваха българските си колеги, че от България се искало единствено да запази неутралитета си [182].
За англичаните бе ясно, че компенсации за търсеното българско участие могат да се получат от три страни — Турция, Гърция и Сърбия. Радославов бе дал да се разбере, че не се интересува особено от Източна Тракия, защото при евентуален турски разгром се надява да я получи дори само срещу неутралитета си. Англия нямаше изгода от натиск върху Гърция, която щеше да играе важна стратегическа роля след преминаването на Проливите в руски ръце. Оставаше Сърбия. Тя бе най-заинтересована от благосклонния български неутралитет
96
или от прякото участие на български войски в сраженията и затова трябваше да плати подходяща цена. При това английското влияние в Ниш бе слабо и неприятната задача да се убедят сръбските политици в необходимостта от отстъпки трябваше да поеме Русия.
Подобен натиск, и то в момент, когато австрийците започваха генерално настъпление срещу Сърбия, Сазонов не искаше да упражнява. Показателно бе, че при вестта за турската намеса, докато в Ке д'Орсе и Форин офис започнаха да разсъждават каква част от Македония да се предложи на България, Сазонов наблягаше върху осигуряването на български войски на сръбско-австрийския фронт — химерична идея, която надеждно блокираше всякакви сериозни преговори в София [133].
Грей не искаше да дразни руския си колега и пред Бенкендорф говореше предимно за българските придобивки в Източна Тракия [134], но не хранеше илюзии, че без отстъпки в Македония България ще бъде спечелена. Важното бе веднъж да се осигури руското съгласие за започване на дипломатическа офанзива в София. В краен случай то можеше да бъде провокирано. На 16 ноември Бакс-Айрънсайд връчи на Радославов нота, в която от името на своето правителство предлагаше срещу българско нападение срещу Турция „линията Енос — Мидия, частта от Македония на изток от Вардар, на юг от линията, определена в сръбско-българския договор от 1912 г." [135].
Формулировката на предложението може би бе повлияна от нота на Балканския комитет до английския кабинет, в която се излагаше подобна идея за разрешаване на проблемите на Балканите [136]. Савински побесня от едностранната постъпка, направена без консултация нито с руския, нито с френския дипломатически представител. Панафийо и той смятаха, че предлаганите отстъпки са твърде малки и в никакъв случай не ще променят българската позиция [137].
Руският министър на външните работи не бе толкова благосклонен към „прекомерните" според него български искания и не възприе доводите на дипломатическия си представител [138]. Савински трябваше да подкрепи английската инициатива.
Положението се усложни и от реакцията на сръбското
97
правителство, до което бяха стигнали слухове, че зад гърба му започва търговия с територията на кралството. Пашич, заплаши, че Сърбия ще престане да се сражава срещу Австрия и ще прехвърли войските си срещу България, в случай че Антантата поиска да й отстъпи Македония.. В руския Генерален щаб не криеха учудването си, че Сърбия, която непрекъснато се оплакваше, че няма достатъчно муниции, за да се сражава с Австро-Унгария, сега била готова да подеме война с България. Главнокомандуващият княз Н. Николаевич настояваше Сазонов да даде на Ниш да разбере, че след като Русия е влязла във войната, за да защити интересите на Сърбия, то има право да очаква известно съобразяване и с интересите на Русия [139]. И Атина присъедини своите протести към сръбските, тъй като отстъпките щели да я лишат от предвидената в Букурещкия договор обща граница със Сърбия [140].
Английската нота въпреки ограничения си характер бе първото писмено признание на Съглашението, че се задължава да изпълни при определени условия поне част от българските искания. Радославов внимателно бе изчаквал да види какви промени ще настанат след намесата на Турция. Пред Савински и Панафийо бе обещал, че България ще запази неутралитета си и няма да поощрява вълнения в Македония [141]. Анти-сръбските настроения в страната обаче се засилваха. Първоначалните успехи на австрийското настъпление провокираха призиви за незабавна окупация на Македония [142]. Повече или по-малко открито правителството изказваше симпатиите си към Централните сили. Радославов прие делегация на украинското автономистко движение, вдъхновявано и финансирано от Австро-Унгария. По-късно Фердинанд се срещна с генерал фон дер Голц — бивш военен съветник на турската армия, който пътуваше за Цариград, за да поеме командуването на една от турските армии. Прогерманските действия се комбинираха с проруски демонстрации. През ноември бе премахната схизмата между българската и руската църква. Министрите присъствуваха на тържествено освещаване на руската черква в София [143].
98
Буржоазната опозиция използва намесата на Турция и връчването на английската нота, за да подеме по страниците на печата и в Народното събрание кампания срещу правителството [144]. Водачите й бяха убедени, че неизбежната подялба на Османската империя ще постави на преден план и териториалните въпроси на Балканите. Ал. Малинов заяви, че българската външна политика трябвало да върви с тези страни, които тласкали Сърбия на север, а Румъния на запад. Алюзията бе съвсем ясна. Още по-определено се изказаха д-р Ст. Данев и Т. Теодоров, които настояваха за незабавни преговори с Русия. Дори и традиционно придържащите се към идеята за неутралитет радикали, земеделци и широки социалисти показваха явна склонност да я изоставят при подходящи условия. И те смятаха, че правителството прави грешка, като ограничава контактите си с Антантата [145]. Идеите на буржоазната опозиция обаче бяха противоречиви и ясно говореха за липса на единство, което би могло сериозно да застраши позициите на либералите. Най-многото, за което буржоазните партии можаха да се споразумеят, бе старото искане за общопартиен кабинет. Той поне щеше да поппечи на окончателното обвързване с Централните сили [146].
Отчаяна, че гласът й ще бъде чут, на 27 ноември опозицията излезе с манифест, в който призоваваше не само към стриктен и лоялен неутралитет, а и „да се започнат незабавно преговори с Тройното съглашение, целящи не само охраняване днешното съществуване на страната, но и постигането на национално обединение".
Радославов бе сигурен във вътрешнополитическите си позиции, но английската нота и очакваният разгром на Турция, за която в България нямаха високо мнение, му внушаваха предпазливост. Д-р Генадиев — втората по влияние личност в либералната коалиция — заяви, че интересите на България не били „съвместими" с тези на Русия [147]. Речта на самия мннистър-председател бе изпъстрена с обиди и ругатни по адрес на опозицията, която нямала опора в страната. България си оставала „строго и лоялно на своята позиция". Не се въздържа да посочи още веднъж пред дипломатическите представители на Антантата,
99
заели местата си в ложата на Народното събрание, че направените от Бакс-Айрънсайд предложения не могат да се разглеждат дори само като покана за започване на преговори. „Нашето поведение — извика министър-председателят през шума на опозицията — се одобрява от всички сили без изключение" [148]. Внушението бе ясно — ако Антантата искаше да преговаря с България, трябваше да преговаря с него, а не да разчита на свалянето му.
Англичаните, поели инициативата за натиск върху България, започнаха да изказват недоволство от бездействието на руската дипломация. Аскуит пишеше на краля, че България въпреки значението си не можела да бъде спечелена поради нежеланието на Петроград да й обещае условията, на които биха се съгласили Великобритания и Франция [149].
На 17 ноември Грей поиска от Сазонов да опита да убеди сръбското правителство да отстъпи цялата безспорна зона в Македония. Срещу това Сърбия щяла да получи Босна и Херцеговина и излаз на Адриатическо море, а при окончателното уреждане на териториалните спорове на Балканите щял да бъде намерен начин да се осигури обща граница на Сърбия и Гърция [150]. На следващия ден настоя на България да се предложи безспорната зона и без да се чака сръбското съгласие [151]. Активността му се дължеше на две основни причини — турските войски бяха заели почти целия Синайски полуостров и наближаваха Суецкия канал, а австрийските настъпваха в Сърбия. Ако и двете настъпления успееха, всякаква надежда за привличане на България би била изгубена. При това пред опасността от разгром сърбите даваха, макар и слаби признаци, че биха се съгласили на известни жертви [152].
Сазонов се колебаеше. Той не желаеше да упражнява натиск в такъв тежък момент, а и настойчивостта на Грей будеше подозрения. Можеше да се предположи, че англичаните са заложили на българската карта в балканската си политика в ущърб на поддържаната от Русия Сърбия. Опита да привлече на своя страна французите. Пред Палеолог разви
100
опасенията си, че независимо от жертвите едва ли ще бъде възможно да се спечели българската подкрепа [153]. По-директен и по-прям от своя министър на външните работи, Николай II бе изключително рязък в първата си среща с новия български дипломатически представител М. Маджаров. Императорът заяви, че ако България не се откажела от водената в момента политика, той щял „да я изключи от семейството на славянските народи" [154]. Увереността на самодържеца, че може със замах да решава етнографски проблеми, направи угнетително впечатление на искрения русофил Маджаров. Дори и Николай II призна пред Палеолог, че, изглежда, е прекалил [155]. Все пак избликът му говореше ясно за господствуващото в управляващите кръгове настроение. Макар понякога да се признаваше, че Русия може би е направила грешка, като е приела Букурещкия мирен договор, в условията на война, започнала заради Сърбия, не можеше да й откаже подкрепата си [156]. В крайна сметка Сазонов остави без отговор радикалните английски предложения.
Радославов изчака няколко дни след предложението на Бакс-Айрънсайд, за да види дали няма да последва ново, по-конкретно. След като разбра, че очакванията му са напразни, заяви, че тъй като нищо не е станало „от естество да повлияе върху неутралитета на България'', ще продължи да следва избраната политика [157]. Същото изявление повтори и в Народното събрание, където опозиционните депутати не спираха да настояват за контакти с Антантата [158].
След като Русия, Франция и Великобритания не успяха да се споразумеят за определена политика, на пълномощните им министри в София бе възложено да връчат една обща, неангажираща декларация. С нея обещаваха срещу българския неутралитет „важни териториални придобивки" [159]. Доколкото те не бяха конкретизирани, това бе сериозна крачка назад в сравнение с предишната английска нота.
Съпротивата на Сазонов срещу предложенията на Грен не означаваше, че се е отказал да търси компромис между целите на английската и руската политика на Балканите. Допълнителното разширение на Сърбия в сравнение с предварително
101
набелязаните в началото на войната граници можеше да представлява база за разбирателство. В края на ноември Бенкендорф предложи на Грей Албания да бъде поделена между Сърбия и Гърция като компенсация за възможни отстъпки в Македония. Така щяла да се запази и териториалната връзка между двете държави [160]. Същата идея бе изложена и пред Делкасе.
И в Париж, и в Лондон тя бе посрещната хладно. Перспективата Сърбия, а чрез нея Русия да контролира изхода на Адриатическо море не се нравеше никому [161]. Преди именно Грей и Делкасе бяха настоявали да се запази териториалната връзка между Сърбия и Гърция, но когато видяха, че Русия иска да издействува прекомерно разширение на сръбската държава на юг, предпочетоха да се противопоставят.
Постепенно и в двете столици стигнаха до правилния извод, че само заемането на безспорната зона от български войски можеше да гарантира участието на България във войната. Сръбското правителство никога нямаше да приеме подобна възможност, а в Петроград не възнамеряваха да налагат отстъпки, които биха подронили руското влияние в страната. При тоза положението по фронтовете се бе променило малко в полза на Антантата. Явно бе, че единствено постижимо бе да се осигури българският неутралитет, а това можеше да стане и без толкова големи ангажименти.
Така към началото на декември 1914 г. политиката из Антантата на Балканите се върна към старите изпитани тези. Предприетият през ноември опит за спечелване на България бе направен без дълбоко вътрешно убеждение и големи надежди за успех и бързо бе изоставен. При това Грей и Делкасе нямаха никакво намерение да предоставят допълнителни стратегически преимущества на Русия в Сърбия, а Петроград ясно показа, че само на тази цена е готов да упражни действен натиск върху правителството на Пашич. Пред българския пълномощен министър в Лондон Грей се оправдаваше, че било много трудно да се уточнят предложенията на Антантата, тъй като трябвало да се водят продължителни преговори между всички заинтересовани страни [162]. Това бе вярно, но не
102
допринасяше за укрепване тна приятелските чувства към Съглашението у българското правителство.
Израз на затрудненията на Антантата бе и новата декларация, връчена в Сюфия на 9 декември. Трите държави обещаваха срещу българския неутралитет „справедливи териториални придобивки в Македония и разширение на територията в Тракия до линията Енос — Мидия"'.
Вече и дума не ставаше за намеса във войната. Радославов благодари сухо и заяви, че България ще продължи да следва поетия път [163].
103
[Previous] [Next]
[Back to Index]
115. Силин. А. Бегство „Гебена" и „Бреслау" в Дарданеллы в 1914 г., ННИ. № 3, 1983, с. 131 — 147; Weber, Fr., op. cit., pp. 143—162; Trumpener, U., op. cit., pp. 378—379.
116. Paleologue, M. La Russie des Tzars. T. I, pp. 188—190. За опитите на германската пропаганда да използува политическия кръг около граф Вите виж: Евдокимова, П. Между Востоком и Западом. Ленинград, 1985. с. 50—52; Farrar. L. Divide and Conquer. German Efforts to Conclude a Separate Реacе, 1914—1918.— In: East European Quartely, Boulder, Colorado, 1978, p. 6-11.
117. Пантев, А. Проливите като фактор в балканската политика на Великобритания (1887—1897), Studia balcanica, 1982, No. 6; Великите сили и балканските взаимоотношения в края на XIX и началото на XX в., с. 60—80; Marder, A. From the Dreadnought to Scapa Flow. V. III. The War Years: To the Eve of Jutland, 1914—1916. London, 1965, p. 200.
118. Правительственный вестник, 21. Х. 1914; Дякин, В., цит. съч., с. 48— 50.
119. МОЭИ, т. VI, ч. II, № 484, 9. XI. 1914, Бенкендорф — Сазонов.
120. Mayeur, J.-M., М. Reberioux. The Third Republic from its Origins to the Great War, 1871—1914. Cambridge University Press, 1984, pp. 293—294.
121. Poincare, R., op. cit., T. V, pp. 115—116, pp. 440—441.
122. Ikle, F. How Nations Negotiate. Harvard University Press, 1904, p. 72.
123. Un livre noir.. . Т III, p. I, No. 588, 1. XI. 1914; Hobhouse, Ch., op. cit., p. 205.
124. Още съвременниците на събитията считаха, че Англия се е съгласила с установяването на руски суверенитет над Проливите, тъй като не вярвала, че Русия ще може да се утвърди на тях. Вж: Фичев, Г. Англия и нейната световна политика. С., 1917, с. 17.
125. Константинополь и Проливы. Т. II, № 167, 1. XI. 1914. Савински — Сазонов.
126. Пак там, т. II, № 2, XI. 1914, с. 156—181. Базили, Н. (вицедиректор на канцеларията на МИД) „О целях наших на Проливах".
127. Дипломатически документи по намесата на България. . . Т. I, № 494, 18. Х. 1914, Пасаров — Радославов; PRO: FO 371. V. 1901, No. 65729, ; 31. Х. 1914, Elliot — Grey.
128. Memoires du marechal Joffre. T. I. Paris, 1932. p. 484.
129. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, a. e. 1469, л. 44, 14. XI. 1914, Станчов — Радославов; Hanotaux, G., op. cit., pp. 184—186, 190—194, 213—218.
130. Un livre noir. . . T. III, p. I, No. 537, 17. X. 1914; No. 588, 1. XI. 1914.
131. AMAE. Guerre. T. 236, p. 102, 14. XI. 1914; pp. 109—110, 18. XI. 1914, Panafieu — Delcasse.
132. ЦДИА, ф. 381, оп. 1, a. e. 49, л. 1—2, л. 65, 4. XI. 1914, Хаджимишев — Радославов.
133. AMAE. Guerre. Т. 236, р. 81, 30. Х. 1914; Un livre noir. . . Т. III, p. I, No. 573, 25. X. 1914.
134. MOЭИ, т. VI, ч. II, № 455, 5. XI. 1914, Сазонов — Бюкенън; № 493, 10. XI. 1914, Бенкендорф — Сазонов.
135. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 30; Дипломатически документи по намесата на България. ... Т. I, с. 327.
136. ЦДИА, ф. 381. оп. 1, а. е. 249, 1. XI. 1914, Хаджимишев — Радославов.
137. МОЭИ, т. VI. ч. II, № 495,. 10. XI. 1914, Савински — Сазонов; АМАЕ. Guerre. Т. 236, р. 102, 14. XI. 1914, Panafieu — Delcasse.
138. ЦДИА, ф. 381, оп. 1, а. е. 49, л. 1—2, Хаджимишев — Радославов.
139. Нотович. Ф. Цит. съч., с. 329; КА. Т. 26, 1928, с. 21-23, 30. Х. 1914, Кудашев — Сазонов.
140. Theodoulou, Chr., op. cit., p. 81.
141. AMAE. Guerre T. 23b, p. 83, 31. X. 1914; pp. 85—86, 1. XI. 1914, Panafieu — Delcasse; p. 88, 2. XI. 1914, Boppe — Delcasse; ASHEMA. 5M 76. Dossier 1, 7. II. 1914; Bourchier, J. D: Bulgaria and the Allies. — In: The Tmnes, 2 XI 1914
142. Народен завет, I, № 1, 4. XI. 1914; ASHEMA. 5N 76. Dossier 1, 10: XI. 1914, Matharel; 5N 128. Dossier bulgare, 20. XI. 1914, Panafieu — Delcasse.
143. Константинов, Ac. Зад кулисите на дипломацията, Воля, IV, № 495,. 20. IX. 1914; № 521, 22. Х. 1914; PRO: Cab /37/ 123 /30/ 30. XI. 1914, Bax-Ironside — Grey; ASHEMA - 5N 128. Dossier bulgare,. 13. XII 1914, Matharel; 5N 76. Dossier I, 131 ХП.. 1914; Matharel.
144. Препорец, XVII, № 251, 23. Х. 1914; № 266, 8. XI. 1914; № 247, 19. Х. 1914; Мир, XX, № 4377, 19. Х. 1914; Влайков. Т. Днешният исторически момент и управлението на държавата ни. Демократически преглед, XI. № VII—IX; Ганев, В. Последните фазиси на европейската война и България, Демократически преглед, XI, № VII—IX.
145. Стенографски дневници на XVII ОНС, I PC, XI 3, с. 196, 5. XI. 1914; с. 217—225, 6. XI. 1914; с. 233—262, 7. XI. 1914.
146. Стенографски дневници на XVII ОНС, 1 PC, XI 3, с. 196, 5. XI. 1914; с. 224—225, 6. XI. 1914.
147. Стенографски дневници нa XVII ОНС, XIV 3, с. 277, 8. XL 1914.
149. MS Asquith. V. 7, fol. 234—235, 18. XI. 1914, Asquith — George V; Smith. C., op. cit., p. 1031.
150. МОЭИ, т. VI, ч. II, № 527, 17. XI. 1914, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов.
151. Пак там, № 531, 18. XI. 1914, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; Asquith. H. Lettres.. ., No 218, 29. XI. 1914.
152. В София пристигна сръбският депутат Павле Маринкович, приближен на Пашич, бивш дипломатически агент в България. По сведения на българския пълномощен министър в Ниш Чапрашиков той трябвало да проучи почвата за известно българо-сръбско сближение на базата на минимални отстъпки в Македония. Вж: ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 104, л. 24 25. XI. 1914, Чапрашиков — Радославов.
153. АМАЕ Guerre. Т. 236, р. 112, 19. XI. 1914, Paleologue — Delcasse.
154. Ibid, р. 121, 22. XI. 1914, Paleologue — Delcasse.
155. Ibid., p. 121, 22. XI. 1914, p. 124, 23. XI. 1914; Paleologue, M. La Russie des Tzars. T. I, p. 195.
156. Русскiя записки, I, № 1, XI. 1914; Топоров, В. Балканскiя настроенiя, Русская мысль, XXXV, № 11, XI. 1914, с. 108—127.
157. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 33; АМАЕ. Guerre.T. 236, р. 107, 17. XI. 1914, Panafieu — Delcasse.
158. Препорец, XVII, № 278, 22. XI. 1914; Мир, XX, № 4411; Стенографски дневници на XVII ОНС, 1 PC, с. 188—280.
159. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 29, 7. XII. 1914.
160. МОЭИ, т. VI, ч. II, № 568, 29. XI. 1914, Сазонов — Бенкендорф.
161. МОЭИ, т. VI, ч. II, № 572. 30. XI. 1914, Бенкендорф — Сазонов; № 585, 2. XII. 1914, Бенкендорф — Сазонов; № 590, 3. XII. 1914, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; MS Asquith. V. 132, fol. 208—209, 29. XI. 1914; Asquith, H. Letters. . . No 218, 29. XI. 1914; Poincare, R., op. cit., T. V, p. 470—471.
162. ЦДИА, ф. 381, оп. 1, a. e. 49, л. 11; Дипломатически документи по намесата на България... Т. I, № 598, 17. XII. 1914, Хаджимишев — Радославов.
163. МОЭИ, т. VI, ч. II, № 627, 9. XIX. 1914, Савински — Сазонов; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 33, 26. XI, 1914.