1. Дѣтинство и Младость
Не за пръвъ пѫть взимамъ азъ перото за да разкажа мои спомени. Въ разтояние на четвъртъ вѣкъ, взехъ го за да напиша моитѣ 3аписки на единъ Осѫденъ, моитѣ спомени по участието ми въ събитията, които приготвиха първата освободителна война и по страданията ми прѣзъ нея; взехъ го за да опиша борбитѣ и побѣдитѣ по побългаряването на Източна Румелия и по нейното съединение съ България; взехъ го най-послѣ за да кажа истината по балканския съюзъ и по втората освободителна война. И ако днесъ азъ взимамъ пакъ това перо за да сложа на книга споменитѣ ми изъ моето дѣтинство и моята младость, правя го защото мисля, че нѣма въ историята на човѣчеството събитие по-велико отъ възкръсването на единь народъ. И ние, чиято люлка се залюлѣ при пѣснитѣ за пробуждане на българския народъ, сме длъжни да кажемъ това, що помнимъ по това пробуждане. Кога зора се сипне, кога пролѣть дойде, кога природата се пробуди, всѣка слънчева лѫча, всѣка пѫпка цвѣте, всъка хапка роса е часть отъ тая зора, отъ тая пролѣть, отъ тая природа. И всѣка българска душа, разтворена въ третята четвърть отъ деветнадесетия вѣкъ, е часть отъ възкръсналия български народъ. Та не единъ баналенъ автопортретъ, а единъ исторически документъ е, мисля, всѣко описане на растежа и развоя на тая душа; какво сѣме е тя получила, за какъвъ плодъ се е готвила; какъ е тя цъфнала и вързала; какви идеали си е ковала, какъвъ основенъ завѣтъ си е поставила; какъ е тя била повикана на подвижничество за отечеството, на служене народу; и какъ е тя най-послѣ съ него страдала и тържествувала.
Дѣвствени отъ всѣкакъвъ споменъ сѫ първитѣ двѣ години отъ моето дѣтинство. Колкото и да търся, азъ не
4
намирамъ въ паметьта си ни най-малка диря отъ нѣкаква случка, която да ми е направила впечатление прѣзъ тѣхъ. Бѣла страница е тя за нея епоха.
Роденъ на 8/20 февруари 1849, азъ карахъ третята си година когато баща ми тръгна за Цариградъ, отъ дѣто се върна въ 1852. И прѣзъ неговото отсѫтствие ме сполетѣ злополуката, кочто ми остави първия мой дѣтински спомень.
Помня мѣстото, помня и врѣмето.
Мѣстото — дворътъ на пловдивската ни кѫща, единъ дълъгъ, тѣсенъ, непривѣтливъ дворъ. На югъ единъ високъ зидъ, като че нарочно вдигнатъ за да прѣчи на слънцето да надниква въ кѫщата. На изтокъ пѫтнитѣ врата, на западъ готварницата. На сѣверъ кѫщата, съ двойна каменна стълба за горния етажъ.
Врѣмето — единъ топълъ лѣтенъ день. Вьзсѣдналъ на тояга като на конь, азъ крача изъ двора, катера се и по стълбата, викайки, че отивамъ да срѣщамъ баща си. И се спрѣпвамъ, падамъ и си пуквамъ главата. Плачъ и ридание. Хокания отъ мамз, милвания отъ сестритѣ, винаги готови да прощаватъ на по-малкитѣ, за да прощаватъ и тѣмъ по-голѣмитѣ.
Пукването на главата ми не е единственага дѣтинска зла случка, която ми е останала въ паметьта. Не се е заличилъ отъ нея и споменътъ на друго прѣмеждие, прѣкарано въ моето дѣтинство. По гроздоберъ една година, когато майка ми варѣше въ двора тъй наречения въ Пловдивъ речелъ — петмезъ съ рѣзъни отъ разни овощия — азъ, играйки около огъня и тавата съ врѣлото варене, плъзнахъ се, паднахъ въ нея и ги изгорихъ цѣлага рѫка до лакъта. И помня, че дълго врѣме нощѣ ме будѣха за да ми промѣняватъ прѣвръзката съ бѣлата като млѣко вода, която нашиятъ домашенъ лѣкарь и пръвъ братовчедъ на майка ми, покойниятъ д-ръ Стоянъ Чомаковъ, бѣ ми тогава прѣдписалъ. Голѣми бѣха грижитѣ за мене и на родители и на лѣкаря, тъй като почти всички мои сестри и братя умираха прѣди да прѣскочатъ своята двѣ годишна възрасть. Отъ единадесеть дѣца ние останахме само двѣ.
Защо теглата се втълпяватъ въ дѣтската паметь по-лесно отъ колкото удоволствияга? Никакво особено приятно събитие не ми е останало въ ума отъ моето дѣтинство. Пръвъ синъ на моитѣ родители, първо мѫжко чедо въ сѣмейството на четирмата Гешовци, които, подъ
5
фирмата бр. Гешови, играха прѣзъ почти половинъ столѣтие (1830—1880) извѣстна роля въ българския търговски свѣть и въ българското вьзраждане, азъ бѣхъ наистина прѣдметъ на постоянни нѣжни грижи и непрѣкѫснати мили обноски отъ страна на родители и роднини. Но тая атмосфера на любовь никога не е била разклащана отъ нѣкакво такова радостно сътресение, което да ми остави неизгладима диря въ паметьта.
Слѣда въ тая паметь намирамъ азъ отъ друго едно чувство — чувството на любопитство, когато се огледвахъ на огледало. Като че гатанка прѣдставляваше за мене отразеното въ огледалото мое лице. И азъ се мѫчехъ да отгатна тия гатанки. Отъ дѣ идешъ, бре ти? Като че питахъ азъ малкия господинъ, когото виждахъ въ огледалото. И защо идешъ? И като че вѣчната загадка на човѣчеството — защо се раждаме, защо живѣемъ — се изправяше прѣдъ мене като непроницаемъ сфинксъ. И тоя демонъ-душитель, сфинксътъ, олицетворение, споредъ гръцкото баснословие, на неизбѣжната сѫдба, ме давѣше още въ крѣхката ми възрасть. Не изядаше ли той, все споредъ гръцката митология, всички ония, които не можаха правилно да отгатнатъ неговата гатанка?
Пръвъ споменъ несвързанъ съ моята малка личность ми остави Кримската война. Смѫтно, неясно си спомнювамъ азъ разказитѣ на домашнитѣ ми за нея, особено въ Марково, ближното до моя роденъ градъ село, дѣто прѣзъ горещитѣ мѣсеци на 1855 г. ние сѣмейно бѣхме отишли да лѣтуваме. И отпослѣ вечерь дълго врѣме азъ слушахъ баща ми да ми разправя какъ Русия се бранѣше отъ три християнски държави, съюзени съ турцитѣ за да я накаратъ да се откаже отъ намѣрението си да ни защищава отъ нашата потисница.
Свърши се войната. За нейния край и за мира, който тогава се сключи, азъ нищо не помня, при всичко, че свършъкътъ на Севастополската война съвпада съ едно важно въ моя животъ събитие. Въ 1856 год. ме пратиха на учение. Моятъ пръвъ учитель бѣ гъркъ, Чолакътъ, който учеше дѣца въ една стая при гръцката черкова св. Димитъръ. Усвоихъ азъ при него азбуката, но да чета, не мога да кажа че научихъ. Помня, какъ даденото менъ за урокъ четиво азъ туряхъ моята сестра да го прочита, изучвахъ го изустъ и го декламирахъ прѣдъ учителя, като че го четѣхъ. Подиръ нѣколко мѣсеца такова папагалско учение, баща ми ме прати въ пловдивското българско училище.
6
Живи сѫ още мнозина отъ възпитаницитѣ на това прочуто въ свое врѣме пловдивско българско училище св. Кирилъ и Методи, наречено още и „централно”, по устройството и ролята на което толкозъ цѣнни свѣдѣния се изнесоха въ 1896 отъ Иоакимъ Груевъ (въ Български Прѣгледъ) и напослѣдькъ въ двата тома, обнародвани отъ нашата Академия и озаглавени: Изъ Архивата на Найденъ Геровъ. Отворено въ 1850, въ здание, подарено отъ Стоянъ Теодоровичъ Чалъковъ (братъ на моя дѣдо по майка, Нешо Т. Чалъковъ) и поддържано съ лихвитѣ на пари, събрани отъ пловдивски българи и съ други приходи, това висше учебно заведение, както го нарича Найденъ Геровъ, въ едно писмо отъ 15 юли 1853 до Александъръ Петровъ Озеровъ, е имало за цѣль да образува свещеници и учители за пловдивската епархия. Пръвъ неговъ директоръ и главенъ учитель е билъ самъ Найденъ Геровъ. Когато, вслѣдствие на Кримската воина, той е билъ принуденъ въ 1853 да напустне България, на негово мѣсто билъ назначенъ братъ му, Костадинъ Геровъ. Три години е учителстьувалъ послѣдниять. Въ 1855, между други писма по това училище, ние намираме едно отъ Петербургъ съ дата 31 августъ, отправено отъ самия Найденъ Геровъ до „почтенитѣ господари бр. И. Гешови”, съ което имъ се прѣпорѫчва да цѣнятъ Иоакимъ Груевъ за учитель въ пловдивското училище, на мѣстото на Костадинь Геровъ, заминалъ за Русия да свърши тамъ университета. Попитанъ отъ Найденъ Геровъ, още на 5 май 1856, дали би приелъ тоя учителски постъ, покойниятт Иоакимъ Груевъ отговаря Герову на 29 май сѫщата година. И любопитенъ е тоя отговоръ. „Отъ врѣме, казва Груевъ, азъ съгледахъ, какъ наспроти тежината на работата на нашитѣ училища, ползата е весма малка и успѣхътъ още пó-малъкъ, затова бѣхъ си наумилъ вече да се оставя отъ учителското си звание и да потърся случаи за да влѣза, ако е възможно, въ друга нѣкоя работа. Но азъ ще отида въ Пловдивъ, ако ме повикатъ настойницитѣ.”
И тѣ го поканиха. И той отиде. И тъй като братя Гешови бѣха „настойницитѣ”, къмъ които Геровъ се отправи за тая покана, неизлишно ще бѫде, мисля, да се кажатъ тукъ нѣколко думи за тѣхъ.
Родени, въ началото на миналия вѣкъ, въ Карлово. четирмата братя Гешови — Христо, Евстрати, Димитъръ и Стефанъ — бѣха синове на Ив. Гешовъ (1770—1842), отъ Карлово, и на Анна Фратева (1775—1857), отъ Сопотъ.
7
Дѣдо ми ималъ двама братя, Димитъръ и Стойчо, и двѣ сестри, Трена и Дона, послѣднята отъ които, женена за Андрея х. Василевъ, била майка на познатия отпослѣ Д-ръ Ив. Богоровъ. Първенецъ въ родния си градъ, Ив. Гешовъ е разбиралъ въ най-добрия смисъль на думата длъжностьта на единъ първенецъ. Тои се е старалъ прѣди всичко за образованието на дѣцата. Нему се дължи повикването въ Карлово като учители първо на Анастасъ Владо, куцовлахъ отъ Велесъ, при когото се учили Христо и Евстрати Гешови, а послѣ на Райно Поповичъ, отъ Котелъ. Около послѣдния, познатъ нашъ труженикъ по народното възраждане, се събрали млади не само отъ Карлово, но и отъ други градове. Тамъ били двамата по-малки синове на Ив. Гешовъ, Димитъръ и Стефанъ, братовитѣ му синове, Христо и Иванъ Д. Гешови и Атанасъ Стойчовъ Гешовъ, тамъ били още Евлоги и Христо Георгиеви, Ботю Петковъ (бащата на героя Хр. Ботьовъ), Парашкева Дамияновъ, всички отъ Карлово, както и Иванъ и Георги Шопови, Димитръ X. Несторовъ и Генко Ив. Поповъ, отъ Калоферъ, Калистъръ Хамамджиевъ, отъ Сопотъ, Гандо (Гавраилъ) Кръстевичъ и Сава Стойчевъ (Раковски), отъ Котелъ. Свършили началного си образование при Анастасъ Владо, двамата по-голѣми братя Гешови, още непълнолѣтни, се прѣмѣстили въ Пловдивъ и почнали да търгуватъ. Изнасяли за Галацъ и Браила оризъ, мешини, сахтяни, гайтанъ, аби. Баща ми ходилъ да ги продава тамъ, ходилъ и въ Бесарабия. Затова и въ 1829, въ врѣмето на руско-турската война, падналъ боленъ въ Измаилъ отъ чума. Подиръ нѣкоя години извѣстниятъ търговецъ отъ Калоферъ, Христо Хината, и зетьоветѣ му Стефанъ Мутевъ (баща на познатия отпослѣ Д. С. Мутевъ) и Стоянъ Тошковъ, поискали чича Христа да имъ писарува, Той осталъ при тѣхъ три-четире години, додѣто тѣ се прѣселили въ Одесса и прѣпорѫчали чича и баща ми да продължаватъ водената отъ тѣхъ търговия въ Виена. Скоро и третиятъ братъ, Димитъръ, отишълъ при Христа и Евстратия, а въ 1834 г. и най-малкиятъ братъ, Стефанъ, се сдружилъ съ братята си, като вложилъ въ съдружието авансиранитѣ отъ дѣда 1000 гроша. И фирмата бр. Гешови замечтала да разшири крѫга на своитѣ операции. Въ 1835 баща ми билъ пратенъ въ Виена, дѣто отворилъ клонъ на кѫщата и отъ дѣто пращалъ въ Пловдивъ мануфактурни стоки — демикотона, фесове, синило, кѫрмѫзъ и пр. — а продавалъ изпровожданитѣ отъ братята му южнобългарски
8
издѣлия — гюлово масло, кордовани, сахтяни, мешини пр. Въ 1838 г. баща ми се върналъ отъ Виена и се оженилъ за Харитина Нешова, дъщеря на копрившкия голѣмецъ Нешо Т. Чалъковъ [*] и на калоферката Лала Иванова, и първа братовчедка по баща на най-виднитѣ копривщенци — на Чалъковци, Чомаковци, Каравеловци и Догановци. На мѣстото на баща ми въ Виена отишелъ чичо Димитъръ, които се тежко разболѣлъ тамъ, та се принудилъ да се върне въ 1847, като прѣдалъ виенското заведение на братовчеда си Хр. Д. Гешовъ, често споменуванъ отъ Найденъ Геровъ въ писмата, обнародвани отъ нашата Академия. Въ сѫщата година Христо и Стефанъ Гешови отишли въ Цариградъ да отворатъ тамъ клонъ на фирмата. Христо се върналъ скоро, а Стефанъ управлявалъ заведението до 1851, когато се замѣстилъ отъ баща ми. Послѣдниятъ не прѣстоялъ много, тъй като се разболѣлъ, та билъ принуденъ да се върне въ Пловдивъ още въ 1852. Въ Цариградь отишелъ Димитъръ, които непрѣкѫснато управлявá цариградското заведение на Бр. Гешови до 1877, когато бѣ принуденъ, вслѣдствие на войната, да напустне Цариградъ. Подиръ воината кѫщата, силно пострадала отъ кризата, се закри. Научени на работа,
*. Чалъковъ (или Чалоглу), „голѣмъ и заможенъ родъ въ Копривщица и Пловдивъ”, казва за тѣхъ издательтъ на писмата изъ архивата на Найденъ Геровъ. Интересни писма има въ тѣхъ и отъ дѣда ми, Нешо Чалъковъ. „Писмата сѫ писани, казва г. Тодоръ Панчевъ, издательтъ на хубава староврѣмска дебела книга, безъ да е спартосвана; писмото и редоветѣ сѫ прави, набити и наредени като бисеръ; въобще съ хубаво краснописание”. Толкозъ за дѣда ми. Колкото за Чалъковия родъ изобщо, за него писá по-подробно покойниятъ Иоакимъ Груевъ, въ своя „споменъ за Чалъковци”, въ Български Прѣгледъ (година III, книга III). Въ сѫщото списание (година III, книга VII—VIII) Иоакимъ Груевъ помѣсти и своитѣ спомени върху „Епархийското въ Пловдивъ училище Св. Кирилъ и Методи”. Въ тая своя статия Груевъ дава прѣвода отъ гръцки на писмото, което пловдивскитѣ българи подали на 4 априлъ 1850 г. на гръцкия въ Пловдивъ владика за да искатъ български учитель. Пръвъ е подлисалъ това писмо Стоянъ Т. Чалъковъ, втори Салчо Ив. Чомаковъ, а трети бр. Гешови (Христо, Евстрати и Димитъръ). При подписката за училището Св. Кирилъ и Методи бр. Гешови дали 3000 гр. Бр. Гешови сѫ служили като касиери на училището отъ 1856 до 1859 г. Каква роля въ Цариградъ сѫ играли бр. Гешови се вижда между другото и отъ факта, споменатъ отъ покойния Илия Цановъ въ неговитѣ записки. Подиръ възстанието въ Видинско прѣзъ 1850 г. пристигналъ въ Видинъ единъ извънреденъ комисарь на Високата Порта за да въведе реформи. Той билъ близъкъ приятель на Стефанаки бей Богориди и по прѣпорѫка на послѣдния, занесалъ писмо до видинскитѣ първенци отъ бр. Гешови.
9
при всичко че стари вече, братя Гешови мѫчно понасяха нѣмането на занятия. И тѣ залинѣха. Най-напрѣдъ почина, въ 1882, най-стариятъ отъ тѣхъ, Христо. Почитанъ отъ всички за своя умъ и характеръ, той дълги години служи като прѣдседатель на пловдивската българска община. До него отправяше своитѣ писма покойниятъ Д-ръ Ст. Чомаковъ, който бѣ прѣдставитель на тая община въ Цариградъ пръзъ врѣмето на тъй нарѣчения Черковень въпросъ. Подиръ него се помина въ 1887 третиятъ братъ Димитъръ, много заслужилъ по сѫщия черковенъ въпрось като български първенецъ въ Цариградъ, дѣто часто влизá и въ българо-гръцки комисии за уреждане на казания въпросъ. Баща ми почина въ 1888, а чичо Стефанъ въ 1907.
Отъ многобройнитѣ синове на четирмата братя (Христо остави петь сина и една дъщеря, Евстрати единъ синъ и една дъщеря, Димитъръ единъ синъ и двѣ дъщери, Стефанъ четири сина и три дъщери) които всички — съ изключение на Ив. Д. Гешовъ — минаха прѣзъ Пловдивското българско училище, азъ пръвъ постѫпихъ въ него. Тогавашното здание на това училище не сѫществува вече. Събори се то, и на мѣстото му се построи пловдивскага дѣвическа гимназия. Но азъ като че и днесъ го имамъ прѣдъ очитѣ си. Една слѣпа улица, срѣщу кѫщата на Найденъ Геровъ. Въ дъното на улицата вратата на училището: на лѣво, като влѣзешъ, широкъ и дълбокъ дворъ, направо сградата на училището. И каква сграда! Една изба, съ двѣ стаи отъ странитѣ, стаи, въ които живѣеха пансионеритѣ на главния учитель, Иоакимъ Груевъ, и въ които, въ скоби казано, азъ се запознахъ съ Василъ Левски. А надъ тая изба, надъ тия стаи, единъ едничъкъ етажь, съ единъ обширенъ салонъ, въ които бѣха наредени чиноветѣ за началнитѣ ученици, и съ двѣ стаи отпрѣдъ и двѣ стаи отзадъ. Отпрѣднитѣ стаи служеха за канцеларии на училището, за спалня на Груева, а дирнитѣ за класни на ученицитѣ отъ срѣдното училище.
Не сѫ бистри споменитѣ ми за моето ученичествоване въ първоначалното училаще. Учихъ азъ въ него при Груева, учихъ при Славиди, учихъ въ послѣднитѣ години и при Никола Ковачевъ, отъ Сопотъ. Къмъ мене всѣкога снизходителенъ, къмъ други послѣдниятъ по нѣкога — когато го сърдѣха — бѣ лютъ. Затова и съ присѫщата на младитѣ непочтителность нѣкои отъ другаритѣ ми бѣха му прикачили прѣкора чушката.
10
Въ класното училище влѣзохъ много по-късно. Кога, не помня. Тамъ всичко, освѣнъ езицитѣ, прѣподаваше И. Груевъ. Страхопочитанието, което тоя тъй многозаслужилъ груженикъ по българската просвѣта бѣ вдъхналъ на всички ученици, бѣ голѣмо. Когато, съ вирната глава, съ намѣтната, зимѣ, връхна дрѣха. съ бързъ ходъ, той влизаше въ салона за да мине прѣзъ него въ класнитѣ стаи, неговото отеческо назидание — „не гълчете” — дѣйствуваше толкозъ бързо, колкото и ефикасно. Ние всички се смълчавахме. Салонъ и класни стаи чувствуваха, че не учитель гръмовержецъ, а жрецъ на храмъ влизаше за да свещенодѣйствува въ него.
Въ тоя скроменъ храмъ на българската наука прѣкарахъ азъ осемь честити години. Учихъ азъ тамъ, прѣди всичко, четире езика — българския, гръцкия, турския и французкия — гълтахъ „първи познания” — това бѣ заглавието на едно рѫководство издадено отъ Иоакимъ Груевъ — по всевъзможни прѣдмети, често черпени отъ него въ познатитѣ по онова врѣме Cahiers d’une Elève de S’Denis и не мога да кажа, че азъ щѣхъ да излѣза изъ неговитѣ рѫцѣ по подготвенъ за висше образование ако програмата му бѣ по-планомѣрна, по-систематична. Напротивъ. Милиятъ еклектизъмъ, който прѣдседателствоваше при избора на прѣдметитѣ, що Груевъ ни прѣподаваше, като че разви у мене и у моитѣ другари онова всестранно любопитство, оня ненаситенъ гладъ за разнообразна наука, които отпослѣ тъй много допринесоха за да се развиемъ ние и се приготвимъ да станемъ това, що станахме. Ще се почудятъ, може-би, днешнитѣ наши педагози, като чуятъ, че въ лѣто Христово 1863 въ пловдивското срѣдно българско училище намъ се прѣподаваха, освѣнъ историята на изящнитѣ художества, и прѣдмети като статистиката, бѣлѣжкитѣ по която, давани намъ за прѣписване, азъ и до днесъ пазя чисто прѣписани и подвързани. И като прѣлиствамъ сега тия мои демографически бѣлѣжки, азъ се питамъ, дали не е допринесла и тая дисциплина, прѣподавана намъ въ четиринадесетгодишната ни ввзрасть, да се усили вродената у мене обичь за факти и цифри.
Освѣнь български, Груевъ прѣподаваше и турски. За французки и гръцки имахме други учигели, покойнитѣ Славиди (добъръ българинъ, вьпрѣки гръцкото окончание на името му) и Зафировъ. Безсистемно може би и тѣ прѣподаваха. Безслѣдно изчезна изъ нашитѣ училища Олендорфовата метода, по която се учехме французки.
11
Но азъ по нея се научихъ да чета и говоря по французки пó-добрѣ може-би отъ колкото се учатъ днешнитѣ ученици на нашитѣ гимназии. Въ 1863 вече, безъ да имамъ никого у дома или въ роднинска кѫща, който да ми говори французки, азъ можехъ да водя разговоръ на тоя езикъ. Бѣхь се абониралъ и на французкия еженедѣленъ вѣстникъ, популярния тогава Voleur, тъй нарѣченъ защото нищо оригинално не помѣстваше, а крадѣше отъ други списания всичко, що намѣрѣше интересно. Четѣхъ и българофилския цариградски вѣстникь, Courrier d’Orient и се възхищавахъ отъ неговата защита на народа ни. Гръцки говорѣхъ и прѣди да встѫпя въ учялището. Тамъ го научихъ и писменно. И трѣбьа да призная, че доста се ползувахъ отъ четене на гръцки книги, много по-многобройни тогава отъ българскитѣ. Многобройни, па и достѫпни тъй като имахме въ Пловдивъ гръцки книжарници, когато изписването на французки и руски книгн бѣ много по-мѫчно. Особено обичахъ азъ да чета гръцкитѣ биографии на тѣхнитѣ стари славни мѫже. И колкото се възхищавахъ отъ добродѣтелитѣ на нѣкои отъ тѣхъ, толкозъ се възмущавахъ отъ непризнателностьта на тѣхнитѣ съграждани спрѣмо тѣхъ. Какъ атинянитѣ заточиха праведния Аристидъ, какъ тѣ отровиха мѫдрия Сократъ — ето прѣстѫпления, които азъ осѫждахъ толкозъ по-живо че при едва що почналата у насъ борба противь гърцитѣ, ние дирѣхме причина да ги критикуваме. Малко азъ мислѣхъ тогава, че непризнателностьта не е само гръцки порокъ. Казахъ порокъ и съмъ длъженъ, мисля, да добавя, че ако гърцитѣ, като другитѣ народи, иматъ пороци, тѣ безспорно обладаватъ и една завидна, унаслѣдена отъ тѣхнитѣ прадѣди, добродѣтель — патриотизма. И днесъ има учени класици, които поддържатъ, че гръцката древность е най-добрата школа за любовьта къмъ отечеството. Не дължатъ ли и нашитѣ дѣйци отъ по-старото поколѣние своя безкористенъ патриотизъмъ на факта, че учиха старогръцки, че се надпрѣварваха съ гърци?
Колкото за турския езикъ, малкото, що бѣхъ научилъ отъ него, заборавихь прѣзъ седемгодишното си прѣбивание въ Англия. И слѣдъ моето завръщане отъ тамъ, въ 1872, азъ трѣбваше да го уча отново.
Скѫпи ми сѫ споменитѣ отъ Пловдивското училище, защото тамъ, при една благоприятна атмосфера отъ учителски грижи и другарски симпатии къмъ мене, се посѣ, поникна и порастна доброто сѣме на любовьта къмъ науката.
12
Скѫпи ми сѫ тѣ още и защото въ ония години на борби за народни правдини, на подвизи за народно възраждане, ние, ученицитѣ, се научихме да гледаме на живота не като на арена, въ която хората се борятъ само за лични облаги, а като на бойно поле, въ което трѣбва да се извоюватъ по-възвишени блага. Въ никой градъ на България чувството на алтруизма, идеята на всестранно народно освобождение не се култивираха тъй систематично и тъй интенсивно, както въ Пловдивъ. И центаръ на тая култура бѣ училището. Въ него ние отъ малки още се учехме да сме патриоти, отъ малки още участвувахме въ народната борба. Не бѣхъ още свършилъ десетата си година, когато азъ се намѣрихъ въ една формена битка въ самата черкова Света Богородица. Тая битка за нейното побългаряване прѣди години азъ описахъ въ страницитѣ на списанието Денница (1891). И за неизлишно смѣтамъ тоя споменъ да помѣстя и тукъ. Ето го.
_______
— Въ драмата на народното ни възраждане, Schicksal und eigene Schuld — сѫдба и собственна вина — много капризно сѫ разпрѣдѣлили ролитѣ между разнитѣ градове на отечеството ни. Когато едни отъ тия градове, които най напрѣдъ сѫ се явили на сцената, сѫ изчезнали отъ нея безшумно и безбѣдно, други сѫ се мѣрнали на края и сѫ получили мѫченически роли. Кой не знае трагическата участь, която сполетѣ Батакъ, Перущица и Сопотъ, Карлово, Калоферъ и Стара-Загора? Прѣди тѣхъ и други сѫ се подвизавали въ народната борба, и други сѫ служили на народното дѣло. Но една благосклонна сѫдба видя се да ги е закриляла отъ всѣка бѣда. Като едни честити борци, които сѫ се излагали на огъня безъ да се опарятъ отъ него, тѣ сѫ оцѣлѣли неповрѣдени отъ катастрофата, която повали на земята тѣхнитѣ нещастни съсѣди.
Въ първата фаза отъ борбата за народното ни освобождение въ похода ни срѣщу гръцкия духовенъ хомотъ, три града сѫ играли първи роли: Търново, Видинъ и Пловдивъ. И тритѣ тия центра сѫл излѣзли цѣли цѣлнинички изъ народната борба, и нейниятъ историкъ ще може да я изучва на самитѣ сцени, дѣто тя се е ризигравала, отъ самитѣ дѣйци или потомцитѣ на дѣйцитѣ, които сѫ се отличили отъ нея. И отъ това изучване, ако се не лъжа, ще излѣзе тая истина — че ако Търново и Видинъ сѫ почнали по-рано войната, Пловдивъ по-продължително и по-упорито
13
се е борилъ въ нея. Търново и Видинъ захванаха наистина неприятелскитѣ дѣйствия срѣщу своитѣ гръцки владици Панарета и Венедикта помежду 1840 и 1850, когато Пловдивъ на обяви война на своя Хрисанта освѣнъ въ 1852. Но борбата на Търново и Видинъ имá прѣмалѣвания и прѣмирания; тя не слѣдва съ сѫщата енергия до края на черковния въпросъ; нѣкои отъ дѣйцитѣ въ нея не всѣкога можаха да устоятъ на изкушениятаг съ които многогрошни и многогрѣшни гръци владици умѣха да ги изгалатятъ. Въ Пловдивъ, напротивъ, враждебноститѣ траяха непрѣкѫснато и неослабно до учрѣждението на българската Екзархия. Кой не е чулъ, че Пловдивъ, единственъ между другитѣ центрове на България, поддържá своя пръдставитель въ Цариградъ, г. Д-ръ Чомаковъ, до самото избиране на първия български Екзархъ?
Двѣ причини могатъ да се приведатъ за храбростьта и упоритостьта на пловдивскитѣ българи въ похода имъ срѣщу гръцкото робство.
Първата причина е присѫтствието въ Пловдивъ, още отъ началото на народното ни окопитване, на влиятелни, честни и патриоти българи първенци. Много наши писачи, когато разправятъ за положението ни въ турско врѣме, сѫ навикнали да се произнасятъ съ прѣзрѣние за тогавашнитѣ наши първенци, многоохуленитѣ чорбаджии. Нѣкои отъ тия чорбаджии трѣбва дѣйствктелно да не сѫ били образци отъ патриотически добродѣтели, откакъ родолюбци като О. Неофита Бозвелиятъ сѫ намѣрили за нуждно да ги нашибатъ съ безпощадна строгость. Познати сѫ енергическитѣ думи, съ които тоя пръвъ борецъ за черковната ни независимость, въ своята Мати Болгарія, бичува тогавашнитѣ ни чорбаджии. „На всичкитѣ ни, казва той, народносъсипни, бѣди и напасти они, поразници, сѫ ядоотровната, чумохолерната, тлетворна и всепагубна причина”. „Не съсипва гората топорътъ, а топоришката”, пише сѫщиятъ патриотъ страдалецъ въ едно отъ своитѣ писма. Безпристрастната история едва ли ще потвърди тия толкозъ общи колкото и тежки обвинения, хвърлени безразборно противъ всичкитѣ българи първенци, съврѣменници на едни бурни и буйни епохи, въ които често е по-важно да познае човѣкъ длъжностъта си, отъ колкото да я изпълни. Тя особено за пловдивскитѣ ще каже, вѣрвамъ, че съ своето влиянме и залѣгане тѣ можаха да повлѣкатъ цѣлото българско население съ себе си, а съ своята доблесть и честность — да устоятъ на всичкитѣ изкушения, на всичкитѣ интриги противъ тѣхъ и противъ
14
светото тѣмъ дѣло. Патриотизмътъ на нѣкои отъ тия първенци бѣшь наслѣдственъ у челядитѣ имъ. Народното знаме се прѣдаваше отъ баща на синь и синътъ излизаше патриотъ горещъ и безкористенъ като бащата. Съ подобни дѣйци, изходътъ на борбата не можеше да подлѣжи на съмнѣние. Не е ли рекалъ Байронъ, че такава борба всѣкога се спечелва?
For Freedom’s battle once begun,
Bequeath’s by bleeding Sire to Son,
Though baffled oft is ever won. [*]
Втората причина на неустѫпчивото ожесточение, съ което пловдивскитѣ българи се бориха срѣщу гръцкото господаруване, бѣше сѫществуванзто на единъ силенъ гръцки елементъ въ Пловдивъ. Въ градове, дѣто нѣмаше гърци, тѣхното духовно иго не обличаше въ очитѣ на народа ни умразнитѣ форми, които то прѣдставляваше въ центрове дѣто, съ своето оскърбително голѣмене, съ своето обидно прѣзрѣние на всичко българско, съ своето безцеремонно заграбване на всички общи здания, вдигнати и поддържани повечето съ български пари, гърцитѣ дразнѣха и възмущаваха своитѣ другородни съграждани. И никѫдѣ българитѣ нѣмаха толкозъ празо да бѫдать възмутени и раздразнени колкото въ Пловдивъ. Една въпиюща несправедливость тукъ биеше въ очи, поразяваше при пръвъ погледъ. Осемь православни черкови и два параклиса броеше тоя градъ, съградени почти всичкитѣ съ български потъ и имотъ. И отъ тия десеть храма, само два бѣха български и тѣ се намираха въ прѣдградията. Въ самия градь, при всичко, че българитѣ бѣха четире пѫти по-многобройни отъ тъй нареченитѣ гърци — прѣброяването на 1880 доказа това — всичкитѣ храмове бѣхѫ гръцки.
Това възмутително безправие трая додѣто трая и грозниятъ вѣковенъ сънь на нашето духовно робство. Нѣмахме право ние, пловдивци, тогава да се молимъ. Други се молѣха за насъ. Молбата на български бѣ грѣхъ, борбата за българско богослужение бѣ прѣстѫпление. Но когато се пукна и за насъ зората, когато и ние се събудихме, това позорно неравенство прѣдъ Бога блѣсна въ всичката си грозота. Пловдивскитѣ българи скокнаха да си извоюватъ правото за молитва. И единъ отъ най-забѣлѣжителнитѣ
*. „Защото борбата за свобода, веднажъ почната, завѣщана отъ окървавенъ баща на синъ, ако и често да се спъва, всѣкога се спечелва”. Гяурътъ, Откъслекъ отъ една турска приказка.
15
епизоди на тѣхната борба противъ гръцкото надмощие бѣше побългаряването на св. Богородица, сегашната българска съборна черкова въ Пловдивъ.
Бѣше кѫдѣ края на 1859. Гръцка бѣ тогава тая черкова, която отъ тридесеть и една година насахъ е видѣла въ четиретѣ си стѣни нѣкои знаменателни сцени отъ най-новата ни история. Гръцка бѣ тя по езика, който се четѣше въ нея, но българска по огромното мнозинство на богомолцитѣ, които всѣка недѣля, всѣкой празднккъ се трупаха въ нея, и на ктиторитѣ и приложницитѣ, които бѣха жертвували за нейното съграждане. Въ нея се черкуваха не само многобройнитѣ нейни българи еноритяни, но и неизброимитѣ постоянни и непостоянни жители на пловдивскитѣ ханища и пазарища, които се падаха най-близу до нея. Колкото за факта, че почти изключително съ български пари се бѣ направила тая черкова, той бѣ необоримъ: за него свидътелствува не само черковниятъ кондикъ, но още и българскиягъ надписъ на свода, около образа на Господа Саваота, който надписъ бѣше туренъ тамъ отъ настойника при съграждането на черковата. Тоя надписъ можеше ли да бѫде български, ако повечето пожертвователи за въздигането на храма бѣха били гърци?
Дълго врѣме ония, които бѣха жъртвовали за тая черкова и които се черкуваха въ нея търпѣха наемни чужденци да се молятъ отъ тѣхъ и за тѣхъ на единъ езикъ, който тѣ не разбираха. Но въ 1859 тоза търпѣние трѣбваше да се свърши. Слѣдъ дългата зима на народното дрѣмене, една животворна мъзга бѣше си пробила пѫтъ въ народнитѣ жили и съживяваше бездушната маса. Единъ развий-гора вѣтъръ бѣше повѣялъ изъ главнитѣ ни центрове. Человѣческото достоинство, народното честолюбие, тъй дълго угаснали, бързо пламнаха. Обстоятелствата имъ бѣха благоприятни. Седемъ години бѣха се изминали вече отъ както борбата срѣщу гръцкия владика Хрисанта бѣше захваната. Три години бѣха изтекли отъ както парижкиятъ договоръ, който сключи Кримската война, гарантирá нови права и вдъхна нови надежди на народноститѣ отъ балканския полуостровъ. А отъ година насамъ, въ Цариградъ, при гръцката патриаршия, заседаваше тъй наречениятъ Народенъ Съборъ, свиканъ по заповѣдь на Високата Порта, за да изработи уставъ за духовното управление на православнитѣ въ Турско народи. Единственитѣ българи членове на тоя съборъ, прѣдставителитѣ на Търново, Видинъ и Пловдивъ — пакъ Пловдивъ, Търново и Видинъ! — бѣха му подали отъ страна
16
на българския народъ, нѣкои искания, които, колкото скромни и умѣрени да се прѣдставляваха, бѣха още повече насърдчили българитѣ и разсърдили гърцитѣ. И това насърдчване и тая сръдня въ Пловдивъ зеха много пó-голѣми размѣри, когато стана явно, че и новиятъ пловдивски владика, гръкътъ Паиси, и новиятъ пловдивски управитель, Азизъ паша, бѣха много добрѣ настроени къмъ българитѣ.
Минала бѣше вече, слѣдователно, епохата на най-черната неволя, когато, споредъ хубавитѣ думи на Мицкевича единствениятъ героизъмъ на роба е робството. Настала бѣше ерата на нетърпѣнието. Нетърпѣливи станаха и пловдивскитѣ българи. Ободрени отъ първата си сполука съ Хрисанта, обнадеждени и отъ влиянието и вѣянието на врѣмето и отъ мѣстнитѣ условия, тѣ рѣшиха да бѫдатъ по-рѣшителни. Тѣ почняха съ молба. Прѣзъ мартъ 1858 подадоха на гръцката Патриаршия едно прошение, съ което се молѣха щото отъ шестьтѣ черкови вѫтрѣ въ града, поне въ двѣ да се извършва богослужението по старо-български. На това прошение Патриаршията не благоволи да отговори. Неотговорени останаха тъй сѫщо и другитѣ двѣ прошения отправени съ сѫщата цѣль до Патриаршията, прѣзъ лѣтото на 1858 и прѣзъ есеньта на 1859. Патриархътъ мълчеше. И това негово мълчание можеше по скоро да отчае безпокойнитѣ тогава пловдивски българи, ако да не крѣпѣше надеждата имъ пловдивскиятъ му прѣдставитель, Митрополитг Паиси, съ нѣкои дребни залъгвания на народното имъ честолюбие. Тъй на 11 май 1858 по случай на праздника на Св. Кирилъ и Метсди, прѣосвященниятъ Паиси, придруженъ отъ единъ епископъ и шестима свещенници, отслужи Св. Литургия отчасти на старобългарски, въ черквата Св. Богородица. Но тия устѫпки, длъжими изключително на пастирската грижливость на Митрополита Паиси, бѣха изключения. Безправието бѣше правилото. И това постоянно безправие ставаше още по-отвратително слѣдъ непостояннитѣ устѫпки на прѣосвященния Паиси. Тоя достоенъ владика може-би да желаеше да прави по-часто волята на огромното болшинство отъ своего паство. Мѫжъ просвѣтенъ и спра ведливъ, пастиръ добъръ и самоотверженъ, той виждаше, че това болшинство имаше право, че това право искаше жертви и отъ негова страна. И когато на Великдень, 3 априли 1860, цариградскитѣ българи се отрекоха отъ Патриаршията и бидоха послѣдвани и отъ пловдивскитѣ, той одобри тая мѣрка, прѣдпочете да се откаже отъ народа си, а не и отъ паството си: и, заточенъ и прѣслѣдванъ, заедно
17
съ българитѣ Илариона и Авксентия, той остана вѣренъ на пасомитѣ си до самата си смърть. Но въ 1659, той не бѣше се още отказалъ отъ гръцката Патриаршия, бѣше още свързанъ съ длъжноститѣ си къмъ нея. А тия длъжности му налагаха да почита неравенството, което бѣше намѣрилъ при идването си въ Пловдивъ.
Но никаква такава обязаность не сѫществуваше за ония, които страдаха отъ това неравенство особено слѣдъ тритѣ прошения, които тѣ бѣха отправили до гръцката Патриаршия. Пловдивскитѣ българи безполезно бѣха изпълнили длъжностьта на молбата. Оставаше имъ да прибѣгнатъ до правото на борбата. И тѣ прибѣгнаха до него. Тѣ се съгласиха да отговорятъ съ едно рѣшително дѣйствие на бездѣйствието на Патриаршията. И това дѣйствие почна въ черковата Св. Богородица, която, и по надписа на свода и по народностьта на богомолцитѣ си, бѣше българска.
Въ недѣля, на 29 ноември 1859, единъ ученикъ отъ пловдивското българско училище се ненадѣйно изправи въ тая черкова за да чете апостола по български. Тая смѣла постѫпка подигна жлъчката на находящитѣ се въ черковата гърци. Единъ отъ тѣхнитѣ първенци се спусна да спре българското четене. Момъкътъ се опрѣ; задръпаха го нѣкои гърци, притекоха му се на помощь нѣкои отъ другаритѣ му, и за пръвъ пѫть удари се размѣниха между молящитѣ се въ една и сѫща пловдивска черкова. Апостолътъ се каза по български, но останалата служба се изчете пакъ на гръцки. Първото сблъскване се свърши безъ побѣдители и безъ побѣдени.
Войната за черкова се бѣ обявила. Воюващитѣ прибѣгнаха веднага до владиката. Гърцитѣ му прѣдложиха да не оставя да се чете нищо на български въ Св. Богородица, защото другояче кръвь щѣла да се пролѣе. Българитѣ, които се бѣха отнесли вече по сѫщия въпросъ и до управителя, помолиха Паисия да затвори спорната черкова додѣто се рѣшеше дѣлото по нея отъ надлежнитѣ власти. Митрополитъть не стори нито едното нито другото.
На зараньта, 30 ноември, по случай праздника Св. Андрей, битвата се поднови, по-свирѣпа, но по-побѣдоносна. Додѣто млади и буйни гърчета се биеха съ българскитѣ ученици въ самата черкова, стари гръци тумпатери, на пангаря, нападаха съ думи нѣкои отъ българскитѣ първенци. Единъ пришлецъ тесалиецъ извика, че българитѣ роби били на гърцитѣ и роби щѣли да останатъ. Другъ чуждоподаненъ елинъ се провикна, че сабя ще припаше, за да
18
защити правата на гръцкия народъ. Една благоразумна храбрость изкупи обаче тия неблагоразумни думи на гърцитѣ. Тѣ се оттеглиха. И на само апостолътъ, но и другото черковно пѣние се свърши оня день по-вече на български.
Борбата се прѣмѣсти отъ черковата въ самия градъ. Едно безподобно врене и кипене обладя всичкитѣ му православни жители. Работата трѣбваше да се свърши, скоро и миролюбиво, другояче можеше да се очаква кръвопролитие. Тя се прѣпрати въ Цариградъ, до Портата отъ една страна, до Патриаршията, отъ друга. И всички, наежени, съ нетърпѣние чакахѫ присѫдата, която трѣбваше да дойде отъ столицата.
Тая присѫда не се забави. Въ сѫбота, на 12 декември, пристигна въ Пловдивъ едно патриаршеско писмо, съ което се даваше едно доста своеобразно рѣшение на въпроса, подигнатъ отъ биткитѣ, станали въ Св. Богродица. Като се боеше, види се, да не се каже, че жертвува всецѣло едча гръцка черкова и като се възползуваше отъ прошението, подадено прѣзъ мартъ 1858, и съ което пловдивскитѣ българи просѣха да се чете по старо-български въ двѣ черкови, Патриаршията дозволяваше — по настояването на Портата и съвѣта на руското посолство — да се чете на български въ двѣ черкови, Св. Богородица и Св. Димитъръ, но само по извѣстенъ редъ. Трѣбваше или и въ цвѣтѣ тия черкови да се чете посъоянно отъ едната страна по гръцки, отъ другата по славянски, а да се служи веднажъ по славянски а другъ пѫть по гръцки, или въ една недѣля да се чете и пѣе всичко по гръцки въ едната, всичко по славянски въ другата, а слѣдующата недѣля тамъ дѣто се е служило по гръцки, да се служи по славянски, а тамъ дѣто се е чело и пѣло по славянски да се чете и пѣе по гръцки. Тая попара отъ езици не задоволи никого, но все бѣше една печалба за българитѣ.
Щомъ получи това послание, митрополитъ Паиси покани по нѣколко души и отъ двѣтѣ народности за да имъ го прочете. Отъ българитѣ се явиха всичкитѣ повикани, отъ гърцитѣ ни единъ. Влациката отреди да се прочете патриаршеското рѣшение въ недѣля, на 20 декември, въ самата черкова Св. Богородица. По-първитѣ гърци отъ енорията се надумаха да не стѫпятъ него день въ черкова. Но сѫщеврѣменно тѣ почнаха да взиматъ мѣрки, за които отъ първомъ низко взе да се шушне, а отпослѣ и високо да се говори въ цѣлия градъ. И отъ това шушнене и отъ това говорене за всѣкиго стана явно, че тоя день щѣше да рѣши сѫдбата на черковата Св. Богородица.
19
Помня го като днесъ, тоя 20 декември, тоя Св. Игнатъ, който е останалъ паметенъ въ пловдивскитѣ лѣтописи. Азъ бѣхъ дѣте на 10 години, и съ дѣтинско любопитство ламтѣхъ за сцени, които бѣха нѣщо ново за мене. И единъ отъ първитѣ изъ домашнитѣ ни, азъ се затекохъ зараньта въ Св. Богородица която бѣше нашата енорийска черкова, и дѣто щѣше да се разиграе сега една невидена за мене драма, отъ единъ животрепещущъ за насъ интересъ.
Щомъ влѣзохъ въ черкова, азъ разбрахъ, че нѣщо извънредно се готвѣше. Лица дошли отъ други махали, отъ други градове пълнѣха нашия храмъ. По физиономия и облѣкло, мнозина ми се видѣха гърци, но по-голѣмата часть българи. Явно бѣше, че ако гърцитѣ бѣха пратили своитѣ герои, то и българитѣ бѣха свикали оня день, въ оня храмъ, своитѣ юнаци.
Азъ цѣлунахъ иконата и, прѣзъ множеството, промъкнахъ се до мѣстото, дѣто обикновено се трупахме ние, българскитѣ ученици. Това мѣсто бѣ на дѣсно, между клироса и владишкия тронъ. Не бѣха още рекли благословено царство. Не помня, дали пѣхме нѣщо по български прѣди прѣносъ. Но помня, че въ училището по-голѣмитѣ ученици се бѣха приготвили за тоя день да изпѣятъ една молитва за здравето на Султана щомъ се свършеше прочитането на патриаршеското послание. Прѣносъ мина, драматическиятъ моментъ пристигна. Изъ царскитѣ врата на олтаря ние видѣхме владишкия дяконъ Игнатия, да излиза и да се отправя къмъ амвона. Той се качи на него, и почна да чете писмото на Патриарха, най-напрѣдъ по гръцки.
Всички млъкнаха; и ония, които най-малко разбираха гръцки — храбритѣ българи орачи и градинари, дошпи отъ пловдивскитѣ прѣдградия — най-много мълчеха. Книгата, която се четѣше тамъ горѣ отъ единъ непознатъ калугеръ, на единъ още по-непознатъ езикъ, не даваше ли на братята имъ поне една черкова? Това бѣ доста за да имъ вдъхне едно дълбоко страхопочитание къмъ оная книга и къмъ оня калугеръ.
Азъ едва поимахъ, за да слушамъ по-добрѣ. Плавно и отчетливо падаха отъ височината на амвона думитѣ на четеца, и лакомо се поглъщаха отъ гладнитѣ за правда български души. За пръвъ пѫть пловдивски българи слушаха думи справедливи, думи благосклонни, думи отечески да идатъ отъ патриаршески уста. И ни единъ звукъ не идѣше да смути тия думи. Едни потаени покашлювания само
20
се чуеха, когато нѣкой отъ дългитѣ периоди на патриаршеската проза се свършеше.
Внезапно, въ това мълчание, въ тая тишина, единъ викъ се издаде. То бѣ воплътъ на не помня вече, кой разпаленъ гръкъ, който, огорченъ отъ нѣкоя безпристрастна фраза, произнесена на амвона, бѣше изпусналъ тоя гласъ. Епископътъ Еритронъ, който присѫтствоваше, му направи строга бѣлѣжка. Той млъкна.
Мълчанието се въдвори отново. Психологическата минута пристигаше, и азъ се изправихъ на пръститѣ си, отъ страхъ да не загубя нѣкоя гледка. Между главитѣ на моитѣ по-възрастни или по-растовити съученици, азъ виждахъ фигури необикновени, безпокойни, настръхнали. Сѣкашъ, че единъ електрически токъ бѣгаше по тая гъста тълпа и я наежваше за таинствени пориви.
Гласътъ на дякона млъкна. Четениего на писмото се бѣ свършило. Моитѣ съученици запѣхѫ приготвената пѣсень когато единъ силенъ ревъ ни стрѣсна. „Удряйте”, бѣ изкрѣщялъ единъ фанатикъ по гръцки, и битвата се бѣ почнала. И въ тоя домъ на мира, на прошката, на любовьта, азъ не видѣхъ вече освѣнъ рѫцѣ, които биеха, юмруци, които тупаха, свѣщи, които се употрѣбяваха намѣсто пръчки, и свѣщници, които се въртѣха намѣсто сопи. И азъ не чухъ освѣнъ шътня, попръжня, тропотъ, писъци, охкания, пъшкания. Свитъ въ единъ тронъ и закрилянъ отъ моята възрасть, азъ гледахъ тая человѣшка маса да се тласка и блъска, да се муши и бори, да се мачка и разкървавява за единъ храмъ, който оня часъ се оскверняваше отъ нея. И въ тоя храмъ, и въ това светилище, намѣсто да се изправя като кадило благочестива молитва, издигаше се къмъ Вѣчния и Безконечния шумътъ на една нечестива борба, подигната отъ враговетѣ на Неговата вѣчна правда и безконечна милость.
Ненадѣйно, азъ усѣтихъ, че една силна рѫка ме грабва отъ трона, прѣхвърля ме прѣзъ него, и ме изважда изъ черкова. Единъ приятель на сѣмейството ни, като ме видѣлъ всрѣдъ битвата, счелъ за нужно да ме измъкно изъ нея. Единъ пѫть въ двора, азъ се намѣрихъ и съ домашнитѣ си и тѣ ме дръпнаха къмъ улицата. Навалицата бѣ страшна. Жени и дѣца, стари и мирни мѫже, които не бѣха дошли да нападатъ или защищаватъ, бѣгаха отъ тоя молебенъ домъ, който се бѣ прѣобърналъ въ арена на свирѣпи борби. Въ черкова останаха само борцитѣ.
21
Отъ нѣкои изъ тѣхъ ние скоро се научихме, че битвата се свършила съ пълна псбѣда на нашитѣ. Малобройни и безкомандни, гърцитѣ, които бѣха изпратени за да дадатъ послѣдното сражение за обичната тѣмъ черкова, страшно бѣха пострадали отъ безпардонната ревность на извѣстни наши юнаци. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха ранени, и доста врѣме лѣжаха. И когато станаха, черковата Св. Богородица не бѣше вече гръцка.
Омировиятъ Ахилесъ, скаранъ съ Агамемнона, се оттеглилъ подъ шатрата си и не искалъ да знае за нищо. Тая ахилесова политика се бѣ поревнала и на нашитѣ пловдивски гърци първенци. Ядосани на Патриаршията, а може би и на самитѣ свои борци, тѣ си дадоха дума да не стѫпятъ въ черковата Св. Богородица прѣзъ коледнитѣ праздници. Тѣ се оттеглиха подъ шатритѣ си и оставиха българитѣ безконтролни господари на спорната черкова. По тоя начинъ тѣ избавиха наистина черковата Св. Димитъръ но за всѣкога жертвуваха Св. Богородица. И Порта и Патриаршия намѣриха по-практично и по-безопасно да се даде една цѣла черкова на българитѣ, отъ колкото да имъ се отстѫпватъ две половини.
Само единъ отъ нашитѣ еноритяни гърци съедини буйностьта на Ахилеса съ хитростьта на Одисея. Тоя лукавъ мирмидонянинъ бѣ епитропътъ на Св. Богородица. Той се оттегли наистина подъ шатрата си, но откакъ задигна ключоветѣ и книгитѣ на повѣрения нему пангаръ. Дълго врѣме новитѣ господари на Св. Богородица му искаха тия ключове и тия регистри. Тѣ не успѣха да ги взематъ освѣнъ слѣдъ като прибѣгнаха до помощьта на консула, отъ когото зависѣше тоя чуждоподаненъ черковенъ настоятель.
И слѣдъ това завоевание на касата и книгитѣ, черковата Св. Богородица стана и остана окончателно българска.
_____________
Успоредъ съ борческия духъ противъ гръцкото духовенство, ние гълтахме тогава въ пловдивското училище блѣнове за още по-труднопостижимия идеалъ на всѣкой поробенъ народъ — избавлението отъ политическото иго. Скришомъ четѣхме Горския пѫтникъ на Раковски, неговия Дунавски Лебедъ; скришомъ пѣехме и бунтовническитѣ пѣсни, които бѣха почнали тогава да ни идатъ отъ Сърбия и Ромѫния. Нѣмаше още тогава гоненията и бѣсилкитѣ, които Мидхадъ паша, подиръ четническитѣ
22
движения на 1867 г., въведе, но имаше звѣрства отъ турски разбойници, имаше убийства на наши сьнародници, на видни чужденци. Още помня потресното впечатление, което въ 1862 г. произведе въ цѣло Пловдивскс убийството по пѫтя между Хасково и Пловдивъ на американския мисионеринъ Меризмъ. Цѣло събитие бѣ то, но събитие безъ никакви послѣдици.
Влиянието на пловдивското българско училище бѣ грамадно не само въ образователно отношение. Основано за да вади, както бѣ казалъ неговиятъ пръвъ директоръ, „учители и свещеници за пловдивската епархия”, то се отличи и съ други услуги на отечеството. Отъ пловдивската епархия излѣзоха и въ нея се подвизаваха най-смѣлитѣ бооци за духовно и политическо освобождение. Найденъ Геровъ и Д-ръ Чомаковъ, Ботевъ и Каблешковъ, Левски и Бенковски, сѫ всички отъ Пловдивско. Въ Пловдивъ почнаха своето паметно дѣло строителитѣ на нова България. Нашиятъ градъ пръвъ здраво раздруса народа отъ не говото вѣковно мъртвило. Пръвъ той научи българина, че даромъ нищо не се дава, че сѫдбата иска изкупителни жертви, че нищо не се добива безъ висшитѣ форми на човѣческата енергия, героизма и самопожертвуванието, че нищо не се постига безъ безграничното напрѣжение на воля и трудъ. Школа на търпѣние и търпимость, дълго пловдивскиятъ окрѫгъ води легална борба, искaà свои правдини, съвмѣстими съ чужди придобити права. И съ добромъ исканото, съ добромъ недаденото, взе той силомъ. Нанесе поражения, но прѣнесе и голѣми тегла. На своитѣ плещи, може да се каже, той изкара осьобождението — духовно и политическо — на България. Той даде борцитѣ, той даде и жертвитѣ, незабравимитѣ мѫченици на Батакъ и Перущица, на Панагюрище и Клисура.
Първа проява на неговия патриотизъмъ бѣ борбата противъ Хрисанта, пловдивския грък владика, за която борба говорихъ въ спомена ми по битката за св. Богородица, и за която за нуждно смѣтамъ да кажа още нѣколко думи. Скромно бѣ това, що българитѣ отъ пловдивската епархия искаха отъ своя владика, въ началото на втората половина отъ миналия вѣкъ. Тѣ просѣха позволение да се молятъ на български, да се учатъ на български. Може ли пастирь да отхвърли подобна просба на своето паство? Отказътъ да се дадатъ такива елементарни права бѣ тъй скандаленъ, че приятелитѣ на Хрисанта не смѣяха да го признаятъ. И тѣ защищаваха
23
владиката. Твърдѣха, че той билъ благонамѣренъ човѣкъ, но че по старость и болесть малко се занимавалъ съ работитѣ, та ония, които се въртѣли около него, се възползували отъ неговата немощь, вършили отъ негово име злоупотрѣбления и давали на българитѣ поводъ да се оплакватъ. Увѣряваха, че ако му се посочатъ грѣшкитѣ и му се дадатъ наставления, той щѣлъ да се поправи. И повѣрвалъ бѣ дори и Найденъ Геровъ тия владишки адвокати и въ качеството си на главень учитель на пловдивското централно училище, писалъ бѣ въ Цариградъ да се взематъ мѣрки за да се упѫти Хрисантъ. И руското посолство прѣдписало бѣ прѣзъ май 1853 на Ступина, управитель на руското генерално консулство въ Одринъ, да отиде въ Пловдивъ за да обясни на владиката, какви му сѫ длъжноститѣ. Ступинь отишелъ. И на първо врѣме Хрисантъ изказалъ готовность да послуша неговия съвѣтъ. Но сѫщия день стигнало въ Пловдивъ извѣстието, че били скѫсани дипломатическитѣ сношения между Русия и Турция, че почвала войната между тѣхъ Хрисантъ веднага заговорилъ съ другъ тонъ. И Ступинъ тръгналъ отъ Пловдивъ, като взелъ съ себе си и Найденъ Геровъ, който, като руски поданикъ, не могалъ да остане тамъ, особено слѣдъ като се узнало, че той билъ дописникътъ на руското посолство въ Цариградъ.
И мачкá Хрисантъ българитѣ до края на Кримската война. Безпомощни, нашитѣ не можеха да се борятъ съ него. Но щомь се свърши войната, тѣ пакъ подеха борбата. Дойде имъ на помощь въ тая борба и Найденъ Геровъ, който въ 1856 бѣ се върналъ въ Пловдивъ като негласенъ агентъ на Русия. Наклеветенъ отъ Хрисанта, той, по заповѣдь на Одринския генералъ губернаторъ, бѣ вдигнатъ отъ тамъ, но въ 1857 се вьрна като тигуляренъ вице-консулъ. Не помогнаха на Хрисанта новитѣ му гоневия противъ българскитѣ първенци въ Пловдивъ. По едно чудно съвпадение, прѣзъ септември 1857, когато за пръвъ пѫть се вдигна отъ Найденъ Геровъ знамето на руското вице-консулство въ Пловдлвъ, падна и Хрисантъ. Гръцката Патриаршия бѣ принудена да го вдигне отъ Пловдивъ и на негово мѣсто да прати толкозъ заслужилия отпослѣ на нашето черковно дѣло Паиси. Съ побѣда се свършила първата борба на пловдивчани. Гръкъ бѣ по народность наистина новиятъ пловдивски митрополитъ. Но справедливъ и благороденъ по характеръ, той щомъ видѣ, че мнозинството отъ неговото
24
паство сѫ българи, че това мнозинство, при скромностьта и умѣреностьта на своитѣ искания, има право, той пригърна неговата кауза. И се опълчи противъ цариградския патриархъ, който се отнесе мащенски къмъ българитѣ. И бѣ отлѫченъ той съ първитѣ ни духовни борци, Илариона и Авксенти. Възмутенъ отъ това и опрѣнъ на своето паство, на Православна недѣля, 1860, той отслужи въ пловдивската черкова Св. Богородица тържествена служба, съ 24 свещеника отъ околнитѣ градове и голѣми села, и отхвърли отъ лигургията името на патриарха. И подиръ литургията, подписа актъ на отдѣлянето на българитѣ отъ Цариградската гръцка патриаршия.
И съ тоя жестъ на пловдивскитѣ българи, тѣхната мѣстна разправия се обърна въ една борба всенародна, въ една бооба, която цѣлъ народъ поде. Подиръ година тѣ изпратиха въ Цариградъ за свой прѣдставитель по черковния въпросъ познатия Д-ръ Стоянъ Чомаковъ, който въ продължение на деветъ години бѣ главниятъ дѣецъ по казания въпросъ. И никоя друга епархия отъ България нѣмá постояненъ прѣдставитель въ Цариградъ както има пловдиьската. Въ неговото лице Портата, Патриаршията и чуждитѣ посолства виждаха застѫпника на българския народъ въ борбата му за черковна автономия.
И додѣто трая тая борба, съ единъ политически духъ който имъ правѣше честь, нашитѣ разбраха, че въ политиката, както бѣ казалъ Гамбета, il faut sérier les questions, трѣбва вьпроситѣ да се повдигатъ по редъ. И че трѣбва да се почва съ по-лесното. И подигнаха сънародницитѣ ни най напрѣдъ тъй наречения черковенъ въпросъ, като оставиха за по-послѣ политическия. Едва пукнала зората подиръ безпросвѣтната нощь, едва окопитени отъ безпробудния сънь, българитѣ вѣрно оцѣниха, кое бѣ по силата имъ и кое не и се впрѣгнаха да добиятъ достижимото, като отложиха за по-благоприятни врѣмена мѫчно постигаемото.
И до толкозъ дълбоко бѣ заседнала въ умоветѣ на по-възпитани българи идеята, че не трѣбва да се компрометира дѣлото на духовното освобождение съ несвоеврѣмени жестове на политическо революционерство, че патриоти, които отпослѣ и морално и материално тъй мощно допринесоха за нашето освобождение отъ турцитѣ; че дѣйци, като Найденъ Геровъ, които прѣзъ седемдесетитѣ години сториха всичко за да се постигне то — осѫждаха революционеритѣ прѣзъ шестдесетитѣ години. Нѣма
25
нищо по внушително въ това отношение отъ прѣписката на Найденъ Геровъ съ братя Евлоги и Христо Георгиеви, изнесени въ книгата, която неведнажъ вече споменахъ — Изъ архивата на Найденъ Геровъ. Послѣднвятъ, който отпослѣ е скривалъ Василъ Левски въ своето консулство въ Пловдивъ, силно критикува дѣйностьта на Раковски въ 1860—1862 г., не одобрява революционнитѣ движения, осѫжда минаването на чети отъ Влашко за България. Въ писма до Хр. Георгиевъ нарича врѣденъ издадения отъ Раковски Дунавски Лебедъ: „българскиятъ народъ, казва той, е много далечъ отъ да бѫде готовъ за онова, що тъкми Дунавски Лебедъ”. Строгъ е за революционеритѣ изобщо. Райновъ билъ шпионинъ. „И какъвто е Райновъ, пише въ друго писмо, такъвъ е и диаконътъ (Василъ Левски).” Прѣзъ юли 1869 г. дрехата на Левски пада въ рѫцѣтѣ на турската полиция и Геровъ описва случката, както слѣдва: „Левски се намира въ Сопотъ и нѣкой си смъкналъ сюртука му отъ гърба, че ужъ билъ краденъ и го занесалъ въ Пловдивь. И въ джебоветѣ намѣрили прокламации”. [*] И Найденъ Геровъ и други негови тогавашни сподвижници на народното ни възраждане не сѫ одобрявали тогавашнитѣ бунтовнишки движения. И ако се е замишлявало нѣщо тогава въ това отношение, то е било по чуждо побуждение. Споредъ покойния Илия Цановъ (Записки, Български Прѣгледъ, 1899) възстанието въ Видинско, Кулско, Ломско и Бѣлоградчишко прѣзъ 1850 се дължало на сръбски насъсквания. Австрия, която въ 1848 г. била обѣщала на Сърбия, защото стояла мирна, цѣлия видински триѫгьлникъ, въ 1850 г. казала на сръбския князь Александъръ Карагеоргевичъ, че сега не му е врѣмето. Българскитѣ чети въ Бѣлградъ въ 1862 сърбитѣ устроявали съ сръбски пари, съ цѣль да се освободи Сърбия отъ турскитѣ гарнизони. Българскитѣ вълнения въ Влашко въ 1866 сѫ били подклаждани отъ ромѫнскитѣ власти, съ цѣль да се спѫнатъ турцитѣ, та да не нахлуватъ въ Ромѫния подиръ свалянето на князъ Куза. Щомъ се постигна цѣльга на Сърбия и Ромѫния, щомъ въ Цариградската конференция се сключи миръ между Турция и Сърбия, щомъ силитѣ припознаха новоизбрания ромѫнски князъ, и Турция се принуди да го припознае и тя, Сърбия и Ромѫния вдигнаха рѫцѣ отъ българскитѣ
*. Изъ Архивата на Найденъ Геровъ. Томъ I, стр. стр. 252, 261, 297, 299.
26
революционери. [*] И дѣлото на послѣднитѣ не можа да добие народенъ характеръ, освѣнъ слѣдъ рѣшението на черковния въпросъ, кѫдѣ срѣдата на седемдесетитѣ години. И едва тогава се почна революционната борба.
Брѣменна бѣ наистина съ тая революционна борба епохата на нашето дѣтинство. Но външни прояви на тоя вѫтрѣшенъ полусъзнателенъ блѣнъ за политическо освобождение, още не се видѣха. Духовната свобода бѣ тогава идеалътъ. И като се помисли, какъвъ мощенъ факторъ за развоя на единъ народъ е езикътъ, ще се празне, че черковната ни борба, която въ сѫщность бѣ бсрба за езика, бѣ едно велико дѣло.
И растѣхъ азъ всрѣдъ перипетиитѣ на тая първа борба на нова България, центърътъ на които перипетии бѣ Пловдивъ. И неусѣтно, подъ влиянието на оная атмосфера на стихийна народна пробуда, на оня съживителенъ вѣтъръ, задухалъ въ пролѣтьта на новия ни животь, въ срѣдата на сериознитѣ събития, които родиха черковнияъъпросъ, взехъ да се развивамъ и азъ прѣждеврѣмено, наложи и на мене епохата своя отпечатъкъ. И ония, които ме познаваха въ дѣтинската възрасть, ми сѫ разправяли, че прѣзъ десетата си година азъ съмъ почналь да правя впечатление съ своята сравнителна сериозностъ. Като дѣте, азъ бѣхъ подвиженъ, живъ, за да не кажа лудъ. Обичахъ да играя, да бѣснѣя. Често бивахъ смъмрюванъ, защото се връщахъ дома съ съдрани дрехи. Не веднажъ ми се случи да се прибера и съ пукната глава. Но постепенно, кѫдѣ десетата ми година, взе да надвива у мене обичьта къмъ книгата. Азъ продължявахъ наистина да играя съ приятели. Другарувахъ най-много въ дѣтинскитѣ ми игри съ Стоянъ Г. Чалъковъ, внукъ на дарителя на пловдивското училище, Стоянъ Г. Чалъковь, и съ Атанась Искровъ Кесяковъ, братъ на генералъ Кесяковъ. Никога не се отказахъ да играя съ тѣхъ. Но никога
*. По съглашенията съ сърби и ромѫни писано е вече доста отъ нашитѣ стари дѣйци. Писалъ е Ст. Заимовъ въ своето Минало, П. Кисимовъ въ своитѣ Исторически работи (Българска Сбирка, 1896), П. П. Карапетровъ въ своята Сбирка отъ статии, 1898, писалъ е и Г. Касабовъ, въ своитѣ Спомени отъ възраждането на България (1905 г.) Специално по съглашението на букурещкитѣ българи съ сръбското правителство въ 1867 говорихъ азъ въ спомена за Евлоги Георгиевъ, обнародванъ въ Периодическо Списание (година 1900), като дадохъ и точния текстъ на съставения тогава протоколъ.
27
не останахъ надирѣ съ уроцитѣ си. Обичахъ да пиша и скоро такава репутация за писане си бѣхъ създалъ, че по-стари отъ менъ моята помощь дирѣха, когато станѣше дума да се съчини нѣщо по-сериозно. Не бѣ много славно това писане. Но едноокъ бѣхъ азъ между по нещастнитѣ отъ мене. И когато единствената ми сестра Ефимия [*] се сгоди за Михалъ Милковъ, който се занимаваше съ търговия въ Манчестеръ, прѣзъ цѣлата 1863 г. азъ ѝ служихъ за писарь. Щомь имаше нѣщо по важно да му пише въ Манчестеръ, азъ ѝ съчинявахъ черновката. И тя я прѣписваше. И отъ годеника се криеше, че едно тринадесетгодишно дѣте съставляваше интимнитѣ писма на осемнадесетгодишната му годеница. Въ 1864 год. азъ се явихъ вече и въ страницитѣ на редактиранага отъ П. Р. Славейковъ Гайда. Жадностьта ми да се уча бѣ такава, че безъ да ме кара нѣкой, азъ още прѣзъ четиринадесетата си година, когато учехъ четире езика, взехъ да уча въ съсѣдното до насъ американско училище и английски. И когато се рѣши отъ братя Гешови да отиде баща ми прѣзъ 1865 год. въ Манчестеръ да отвори клонъ отъ тѣхната търговска фирма, азъ прѣзъ зимата 1864—1865 се занимавахъ прѣдимно съ английския езикъ. И прѣзъ май 1865, когато тръгнахме прѣзъ Цариградъ за Англия, азъ четѣхъ свободно, доста и говорѣхь английски. И помня, че въ Одринъ, дѣто прѣспахме и дѣто не знамъ по каква причина трѣбваше да отидемъ при тогавашния замѣстникъ на руския тамъ консулъ, знаменития публицистъ Константинъ Николаевичъ Леонтьевъ, азъ служихъ за драгоманинъ на баща ми и водихъ съ Леонтьева дълъгъ разговоръ на французки и, ако не ме лъже паметьта, английски. Леонтьевъ бѣ първиятъ знаменитъ чужденьцъ, съ когото азъ се запознахъ. Бѣхъ направилъ наистина познанство съ чуждитѣ консули въ Пловдивъ, на чиито вечеринки даже ходѣхъ, но отъ разговоритѣ на никого отъ тѣхъ не получихъ такова трайно впечатление, каквото отъ разговора съ Г. Леонтьевъ.
Пѫтуваше се тогава отъ Пловдивъ за Цариградъ съ бричка до Родосто, съ параходъ отъ тамъ до столицата на Турция. Съ насъ бѣше тръгнала отъ Пловдивъ и сестрата
*. За нея Сава Филаретовъ на 1 септември 1860 пише на Найденъ Геровъ, че му се мѣрнала у Страти Гешовъ и пита, да ли може да мисли нѣщо за това мѣсто. Безъ да чака обаче отговоръ, той се сгодява въ София за покойната Иорданка Филаретова.
28
на покойния д-ръ Ст. Чомаковъ съ двѣтѣ му дъщери, по-малката отъ които, Елена, отпослѣ почина, а по-голѣмата е извѣстната г-жа Мария Петрова Чомакова. Отъ Пловдивъ отидохме за три деня до Одринъ, отъ тамъ за два деня до Родосто и вечерьта на шестия день бѣхме вече въ Цариградъ.
Една срѣща съ единъ български учитель при това пѫтуване даде поводъ на единъ интересенъ разговоръ. Въ дѣтинската ми глава бѣ влѣзло тогава, че не изпълнявахъ както трѣбва моя дългъ къмъ народа като се отдѣляхъ за толкозъ дълго време отъ него. И сподѣлихъ язъ тая моя тѫга съ тогавашния случаенъ мой събесѣдникъ, който снизходлтелно излуша моитѣ младежки излияния. Но кой бѣ той и дѣ стана срѣщата, не мога да си припомня.
„Нормаленъ продуктъ на официалното ни образование, азъ, когато свършихъ гимнаяията, бѣхъ пантеистъ и републиканецъ”. Съ тая изповѣдь почва Бисмаркъ своитѣ Мисли и Спомени. Нормаленъ продуктъ на доосвободитечното ни образование, и азъ, когато свършихъ пловдивското училище, бѣхъ националистъ. И за моето първо политическо писмо, обнародвано въ 1866 г. на английски, лордъ Странгфордъ се произнесе, че било писано въ приладъкъ на агресивенъ национализъмъ. Ако думата „национализъмъ” първоначално, когато се яви въ английската политическа терминология, обозначаваше стремежа на ирландцитѣ къмъ автономия, отпослѣ, както казва Владимиръ Соловьевъ, тя се употрѣби като изразъ на нѣщо друго. При троякия характеръ на всичко цѣнно въ историята — личния, националния и всеобщия — всѣко историческо творчество е създание на всеобщото отъ личното чрѣзъ националното. Затова и национализмътъ, като изтъкване на единъ отъ елементитѣ въ врѣда на другитѣ два, е едно възрѣние прѣди всичко антиисторическо. Не съвсѣмъ отъ тоя родъ бѣше нашиятъ национализъмъ. Той приличаше на онова народничество, което игра извѣстна роля въ Русия въ 1870—1880 год. Стремежъ да се идеализира народътъ, копнежъ да му се служи прѣди всичко въ просвѣтно отношение — ето чъртитѣ, които характеризираха тогава умонастроението на свършилитѣ нашитѣ училища млади. Тѣ ламтѣха да станатъ пионери на оная духовна пробуда, що бѣха възлюбили прѣзъ пластичнитѣ години на своето ученичествувание. Обяснимо е, слѣдователно, защо азъ тѫжехъ, че не ми бѣ възможно да
29
се прѣдамъ веднага и азъ на тая работа: защо, незабавно подиръ завръщането ми отъ чужбина, въ 1872, азъ всецѣло се посветихъ на просвѣтното дѣло, въ което се подвизавахъ, въ 1873—75, като прѣдседатель на извѣстното тогава пловдивско читалище; и защо най-послѣ, десетки години по-подиръ, азъ се помѫчихъ да бѫда полезенъ чрѣзъ това, що направихъ за да се сдобие България съ университетъ и съ академия.
Лѣтото на 1865 год. прѣкарахме въ Халки, извѣсгния островъ при Цариградъ, дѣто бр. Гешови притежаваха лѣтна кѫща. Свари ни холера, та отъ острова вънъ не смѣяхме да мръднемъ. Не бѣхме злѣ обаче тамь, не само защото климатътъ е здравъ и животъть приятенъ, но защото тамъ тогава имаше нѣколко български сѣмейства — освѣнъ двѣтѣ Гешови — които съставляваха една много мила и весела българска колония. Ония отъ сѣмействата, които имаха дѣца, — а именно Д. Гешовото, Н. Тъпчилещовото и Дим. Золотовичевото — бѣха условили за учитель покойния г. Д. Янкуловъ, когото тамъ за пръвъ пѫть познахъ и който отпослѣ, като д-ръ по медицината, бѣ мой другарь по първата моя дипломатическа мисия и се ожени и за сестрата на моята жена.
За Англия тръгнахме шестима — родителитѣ ми съ мене, сестра ми и зеть ми съ дѣтенцето си — прѣзъ сеп тември 1865. Пѫтувахме по море прѣзъ Марсилия и Парижъ. Между послѣднитѣ два града малко остана да станемъ жертва на една желѣзопѫтна катастрофа: запали се вагонътъ и трѣбваше да се спре тренътъ за да влѣземъ въ другъ вагонъ. Въ Парижъ и Лондонъ почти не се спрѣхме. Въ Манчестеръ веднага наехме кѫща — 3, Arthurs’ Terrace, Higher Broughton — дѣто живѣхме ние съ родителитѣ ми цѣли седемь години. Сестра ми и зеть ми си хванаха отдѣлна кѫща, слѣдъ като добиха още двѣ дѣца.
Мили впечатления ми остави тая кѫща. Спомени на едно прилѣжно самообразование, на една неослабна грижа за самоусъвършенствоване, буди у мене моята спалня въ нея. Що чудо книги четехъ азъ въ тая спалня, що чудо знания и размишления образуваха въ нея моя умъ и моя характеръ. Съ малки изключения, азъ всичкитѣ си вечери, до 1 часа зараньта, посвещавахъ въ нея на четене. Влѣзалъ въ нея дѣте, азъ излѣзохъ отъ нея младъ съ неустановено още може-би животоразбиране, но съ начала здраво заседнали за да може да се гради на тѣхъ единъ мирогледъ.
30
Първата година отъ моето прѣбивание въ Манчестсръ азъ прѣкарахъ съ частенъ учитель, жизнерадостния George Scott. Прѣзъ октомври 1866 азъ постѫпихъ въ Owens College, който тогава съставляваше часть отъ лондонския университетъ. И дѣйствително, професори отъ него университетъ съ запечатани въпросници идѣха всъка година въ Owens College за да рѫководятъ въ него изпититѣ. Owens College отпослѣ се въздигна на самостоятеленъ университетъ, познатия сега въ цѣла Англия манчистерски Victoria University. Три години азъ учихъ въ него. И бѣхъ честить да имамъ първокласни професори по разнитѣ науки: Prof. Greenwood, по старогръцки и латински, Prof. Barker, по математика, Prof. Jack, по физика, бѣлѣжития химикъ, Sir Henry Roscoe, по химията, отличния историкъ, сега Оксфорски професоръ Вард, по историята и английска литература, и най послѣ, zнаменития економистъ, отпослѣ професоръ въ лондонския университетъ Stanely jevons, по логиката и полигическата економия.
Единъ смѣшникъ е казалъ за младитѣ английски аристократи, че тѣ всички били много прѣдвидливи въ избора на своитѣ родители. Избирали все хора богати, просвѣтени. Подобна смѣхурия никому не би дошла на ума за българитѣ отъ нашето поколение. И да можехме да избираме, ние не щѣхме да намѣримъ между нашитѣ сънародници хора заможни и образовани. Съвсѣмъ несъстоятелни или малосъстоятелни, некултурни или малокултурни бѣха всички. Никой роденъ кѫдѣ срѣдата на миналото столѣтие българинъ не може да се похвали, че е ималъ родители просвѣтени, способни да рѫководятъ образованието на дѣцата си. И честити бѣха ония отъ насъ, що бѣха родени въ сѣмейства, които поне цѣнѣха образованието, виждаха ползата отъ него за своитѣ синове и дъщери. Азъ имахъ това щастие, но моитѣ родители и него нѣмаха. Майка ми бѣше останала неграмотна, при всичко, че бѣ дъщеря на копривщенски първенецъ. Колкото за баща ми, малкото, което той бѣ научилъ отъ учителя Владосъ въ Карлово, не бѣ отъ естсство да му даде възможность да продьлжи самообразованието си, да се самоусъвършенствува.
При подобни условия, естествено бѣ, че на произвола на сѫдбата, на случая бѣ оставено и нашето образование.
31
Сами рѣшавахме какво да учимъ, какво да четемъ. На никакъвъ съвѣтъ отъ страна на родители или роднини не можехме да разчитаме. Истината е, че при тогавашното политическо положение на България, голѣмъ изборъ за насъ въ отношение на професията нѣмаше. Не можехме ние, тогавашнитѣ млади българи, да мечтаемъ да ставаме чиновници или офицери, адвокати или инженери, архитекти или художници. Когато азъ тръгнахъ за Англия, не бѣхъ още видѣлъ ни единъ българинъ адвокатъ, инженеръ или архитектъ. Чиновникъ бѣхъ видѣлъ, покойниятъ Теодоръ И. Кесяковъ, който по едно врѣме бѣ пловдивски ковчежникъ. Художникъ бѣхъ срѣщналъ, покойниятъ Станиславъ Доспѣвски. За двама-трима българи офицери бѣхь чулъ, че се подвизавали въ Русия (тамъ се бѣ отличилъ Константинъ Кесяковъ, отпослѣ генералъ) и въ отоманския християнски полкъ на поляка Чайковски. Но тѣ бѣха такива изключения, че едва нѣкой отъ моитѣ връстници българинъ по онова врѣме отиваше въ странство да се учи за друго освѣнь за лѣкарь, учитель, или богословъ. Едничъкъ синъ на баща търговецъ, естествено бѣ, сѣмейството ни да не иска да ме види друго освѣнъ пакъ търговецъ. По единъ видъ наслѣдство, отъ баща на синъ се прѣдаваше тогава у насъ търговската и занаятчийска професия. Малки търговци бѣха дѣдитѣ ни, по-голѣми станаха бащитѣ ни. Нѣмаше причини защо ние, четвъртото поколение Гешевци, отъ които най-голѣмиятъ бѣхъ азъ, да изневѣримъ на традицията. И азъ се готвѣхъ да стана търговецъ, при всичко, че не се вьзхищавахъ отъ това занятие. Нѣмахъ азъ въ младини, нѣмамъ и въ старини, оня спекулативенъ духъ, който сьставлява отличителната черта и непрѣмѣнното условие на единъ успѣшенъ търговецъ. Примиряваха ме съ търговското поприще почитанието, което англичанитѣ хранѣха къмъ търговцитѣ; политическата и обществена роля, която успѣшни търговци, като Кобденъ и Брайтъ, бѣха играли въ английския животъ; влиянието, което Англия бѣ добила, благодарение на търговията. Моята дѣтинска мечта обаче бѣ да стана нѣщо, отъ което да види по-прѣка полза обществото. И въ моя младежки умъ бѣ се породила, прѣди да влѣза въ Owens Colleges, мисъльта, че такова занятие, което да мога да упражнявамъ и въ България и въ странство, азъ щѣхъ да мога да намѣря въ химията. И първата още година слѣдъ постѫпването ми тамъ азь почнахъ изучаването на химията подъ умрѣлия
32
въ 1915 година прочутъ английски химикъ, сѫръ Хенри Роско. Но скоро се убѣдихъ, че за природнитѣ науки азъ имахъ повече обичь, отъ колкото дарба. Все се възхищавахъ обаче отъ химията. И ролятаа която тя днесъ играе, чудесата извършени прѣзъ послѣднитѣ петдесеть години отъ откритията на химицитѣ и отъ тѣхното приложение къмъ материалната култура на човѣчествого доказватъ, че дѣтинското ми възхищение не бѣ безъ оправдание.
Рѣшенъ да влѣза въ бащината си търговия, азъ все въ Owens College дирѣхъ да се ориентирамъ по коя посока да тръгна, за какво бѣхъ най-годенъ, на какво трѣбваше да се прѣдамъ за да бѫда полезень не само като търговецъ. Едва смѣяхъ наистина да се надѣя, че България скоро ще се освободи и че тя ще има нужда отъ приготвени за новитѣ нейни задачи синове. Но подъ влиянието на широката обществена самопомощь на англичанитѣ, азъ взехъ да разсѫждавамъ, че и подъ турското владичество на отечеството пакъ ще бѫдатъ полезни мѫже, които да иматъ нуждната подгоговка за една обществена, ако не политическа дѣйность. И къмъ добиване познания нужни за подобна подготовка почнаха постепенно да се направляватъ моитѣ мисли. Записахъ се наистина да слѣдвамъ разни курсове. И че ги прилѣжно слѣдвахъ се доказва отъ факта, какво излѣзохъ пръвъ още въ първата година на моето студенчество въ Owens College по математика, по латински, по нѣмски, по английски езикъ и английска литература. И проф. Уордъ, който провъзгласи моето първенство по послѣднитѣ два прѣдмета, намѣри за умѣстно да забѣлѣжи прѣдъ събраната публика, какво отличието бѣ толкозъ по-забѣлѣжително, че азъ бѣхъ чужденецъ и имахъ за конкуренти прилѣжни английски младежи. Но особено усърдие азъ проявихъ за лекциктѣ на споменатия вече проф. Станли Джевонсъ и на професора на енциклопедията на правото, г. Кристи, който ни особено запозна съ ученията на влиятелитѣ по онова врѣме въ Англия Бентамь и Остинъ (Austin). Проф Джевонсъ прѣподаваше въ Owens College тогава логиката и политическага економия. И азъ съ гордость си спомнямъ, какъ въ продължение на двѣ години се старахъ да излѣза пръвъ между неговитѣ ученици и по двата прѣдмета. Имахъ обаче единъ силенъ съперникъ въ лицето на единь приятель англичаничъ, г. Evans, който съ мене заедно слѣдваше при г. Джевонса. И на края професорътъ по соломоновски разрѣши въпроса:
33
По логика той провъзгласи за пръвъ г. Evans, по политическа економия мене.
Успоредно съ лекциатѣ ми въ Owens College азъ четѣхъ. И четѣхъ всичко. Членъ на манчестерския литературенъ клубъ, Atheneum, всичкото си свободно отъ занятие врѣме денѣ азъ тамь прѣкарвахъ за да чета вѣстници, списания, книги. А нощѣ, както казахъ вече, се занимавахъ въ кѫщи, освѣнъ когато, прѣзъ зимата, посѣщавахъ заседанията на разисквателното дружество на Owens College. Въ театъръ рѣдко отивахъ. Любитель на романи прѣди да отида въ Англия, азъ тамь не четѣхъ много белетристика. Вниманието ми повече и повече взе да се ориентира къмъ политиката, къмъ държавнитѣ и социални науки. И съ тѣхъ особено почнахъ да се занимавамъ слѣдъ като свършихъ образованието и почнахъ самообразованието си. Това стана въ 1869, когато взехь да помагамъ на баща си въ търговията му.
Критикува се често самооброзованието, че въ него отсѫтствувала систематичность, отсѫтствувало авторитетно рѫководство. Но когато азъ възпитавахъ ума и характера си въ Англия, когато полагахъ основитѣ на моя мораленъ, общественъ и политически мирогледь, тамъ славни самоуци мощно влияеха на общественото мнѣние, играеха важни роли въ английския животъ. Джонъ Стюартъ Милль и Фарадей, като учени; Грогъ и Бѫклъ, като историци; Рикардо и Кобденъ, като економисти; Брайтъ и Биконсфилдъ, като държавници, прославиха себе си, възвеличиха и Англия, безъ да бѣха свършили срѣдньо дори образование. Нищо пó-поучително въ това отношение отъ автобиографията на Джонъ Стюартъ Милль. Безъ да стѫпи въ училише, дори и първоначално, благодарение на уроцитѣ на баща си и на своето самообразование, той стана отличенъ философъ, социологъ, економистъ. Безсистемно свършилъ прѣдметитѣ, съ които се бѣ занималъ, той се прочу прѣзъ врѣмето, когато азъ се учехъ въ Англия, слави се и сега, като великъ систематизаторъ въ областьта на логиката, въ областьта на економиката, като авторъ на двѣтъ епохални съчинения Система на Логиката и Начала на Политическата Економия.
Кгггхг вече, че по тия двѣ науки азъ слѣдвахъ при професорь Станли Джевонсъ. И ако има наставникъ, комуто да дължа голѣма часть отъ това, що съмъ, то е той. Почналъ съ химията — науката, която, както казахъ вече, бѣ първата моя любовь — той рано бѣ дошелъ до
34
убѣждението, че за друго бѣ роденъ. И се бѣ посветилъ всецѣло на наукитѣ, въ които се бѣ отличилъ Джонъ Стюартъ Милль, на логиката и на политическата економия. По първата отъ тия двѣ науки, неговитѣ широки познания по разнитѣ отрасли отъ естествовѣдението му бѣха отъ голѣма полза. И като изложение на философията на науката, нѣма на английски езикъ рѫководство, което да надминава съчинението на Джевонсъ, Началата на Науката. Ще се помни той въ Англия и като популяризаторъ на логиката. Неговата книга Елементарни уроци по Логиката, бѣ най-разпространеното рѫководствоъъ Англия кѫдѣ края на миналото столѣтие. Бѣлѣжитъ като философъ, той стана още пó-знаменитъ като економистъ. Отлични прсфесори на економиката, като професоръ Маршалъ, сѫ казали за неговитѣ трудове по политическа економия, че у тѣхъ има повече конструктивна сила отъ колкото въ трудоветѣ на кой да е другъ економистъ прѣзъ послѣднитѣ сто години, съ изключение на Рикардо. Нѣма пó-солидна работа отъ нѣкои негови съчинения, особно по прѣдмети изъ областьта на приложната економика и статистика.
Подъ такъвъ учитель да учи човѣкъ е цѣло щастие. Усили се у мене подъ неговото рѫководство, моята любовь къмъ наукитѣ, които той тъй вѣщо прѣподаваше. Откриха се за моитѣ очи нови небосклони. Блѣстящъ списатель, той не бѣше и блѣстящъ прѣподаватель. Бавно работѣше неговиятъ умъ и ние често го виждахме да се спира и замислюва когато нѣкой отъ по-първитѣ изъ студентитѣ му задаваше нѣкой въпросъ. Но именно това негово небързо мислене бѣ единъ цѣненъ урокъ за насъ. Отъ умнитѣ му отговори ние виждахме, колко е полезно да не бързa човѣкъ въ своитѣ умозаключения. И нашиятъ учитель по логиката, не само съ силата на своя умъ, но и съ методата на своето мислене, духовно ни принесе неоцѣними услуги. Лично за мене мога да кажа. че той значително допринесе за да закрѣпне у мене онова, що ми бѣ, за добро или за зло, дадено отъ природата: да мисля бавно, да не бѫда бързорекъ, да се въздържамъ, да прѣмълчавамъ. Да прѣмълчавамъ, па и да прѣтърпѣвамъ.
И тукъ вече на възпитанието на ума помогна и възпитанието на волята. Умъ и воля, които отвлечено се противополагатъ, могатъ практически да сѫ недѣлимо свързани помежду си, може да е лишена отъ реално основание прѣпирнята, дали умътъ или волята има първенството. Но ние всѣки
35
день виждаме умове безъ характеръ, познания безъ воля. И като се азъ днесъ самоанализирамъ, струва ми се, че въ младостьта ми не само умственитѣ ми занятия повлияха на мене. Учехъ азь наистина отъ прѣподаватели отъ книги, но учехъ и отъ живота. Ако у родителитѣ ми, тъй безгранично, отъ начало до край, нѣжни за мене, азъ намирахъ добрата страна, лицето на човѣщината у единъ ближенъ азъ за жалость постоянно се натъквахъ на това, що може да се нарече опакито на тая човѣщина. Бѣше ми се разсърдилъ, по необясними причини, и години наредъ не ми продума, не ме поздрави. И тъй като спокойствието на родителитѣ ми изискваше азъ да бѫда сдържанъ, научихъ се да прѣнасямъ неправди, да си налагамъ търпѣние. И това дисциплиниране на волята се продължи и пó-послѣ, когато, влѣзълъ въ активния животъ и безъ да нападамъ нѣкого, азъ станахъ прѣдметъ на толкозъ буйни, колкого и неоправдани и неразбрани нападки.
Свършилъ при Джевонсь по прѣдметитѣ, прѣподавани отъ него и почналъ самоучението си, все въ Англия, дѣто останахъ още три години, естествено бѣ при това мое самообразование да се обърна пакъ къмъ английски рѫководитель, къмъ още пó-знаменитото тогава свѣтило по сѫщитѣ науки, споменатия вече Джонъ Стюартъ Милль. Посветихъ се азъ на четене неговитѣ книги и силно се повлияхъ отъ тѣхъ. Възхищавахъ се наистина и отъ уроцитѣ на други мислители, отъ поуката на европейски държавници и общественици. Неизглазимо впечатление правѣха на младежкия ми умъ възвишени мисли, изказани въ хубави думи. Дѣйствуваше на мене и английскиятъ политически и социаленъ животъ, въ чиято срѣда азъ се развивахъ. Но особено ми се втълпиха въ ума думитѣ и дѣлата на Джонъ Стюартъ Милль. Казвамъ думи и дѣла, защото тоя бѣлѣжитъ мислителъ, който бѣ останалъ кабинетенъ прѣобразователь на свѣта до 1865 год., въ тая именно година, когато ние стигнахме въ Англия, бѣ влѣзълъ въ политическия животъ, бѣ за пръвъ пѫть избранъ — почти шестдесетгодишенъ — за депутатъ. И случи се, че една отъ първитѣ и най-знаменити нѣгови рѣчи въ парламента бѣ посветена на английския държавенъ дългъ. Той настоя въ тая своя рѣчь да се взематъ всички възможни мѣрки за постепенното му погасяване, тъй като Англия не могла да очаква да бѫде вѣчно богата. И не могла тя да очаква това, защото главниятъ изворъ на нейното богатство, каменнитѣ вѫглища, не билъ неизтощимъ.
36
Това се доказвало отъ книгата, която тогава бѣ обнародвалъ по въпроса на каменнитѣ вѫглища въ Англия единъ младъ ученъ. А тоя младь учепъ бѣ моятъ професоръ, Станли Джевонсъ. Това съвпадение ме направи съ още пó-голѣмо внимание да слѣдя парламентарната дѣйность на Милль. И тъй като тя не бѣ дълга — трая всичко три години — азъ мога да кажа, че никоя парламентарна кариера на английски общественикъ не е била слѣдена отъ мене тъй систематически, както неговата. Четѣхъ рѣчитѣ му. Четѣхъ и книгитѣ му. И значително влияние имаха върху мене неговитѣ идеи и неговиятъ примѣръ.
Съ научно отношение, много отъ тия идеи, както и доктринитѣ на почти всички учени люде, може да сѫ остарѣли. Идеализмътъ на новитѣ нѣмски мислители, еволюционизмътъ на школата на Спенсера, въ полето на социологията; експрименталнитѣ методи на психо-физиолозитѣ, въ областьта на психолигията; и най-послѣ историческата школа въ сферата на политическата економия, му сѫ намалили значението като теоретикъ, сѫ направили той да не владѣе вече въ Англия тъй безраздълно умоветѣ, както ги владѣеше въ втората половина отъ деветнадесетия вѣкъ. И на мене днесъ неговата Политическа Економия прави впечатление на нѣщо несъврѣменно, на система отъ доктрини, много отъ които не отговарятъ на сегашнитѣ схващания, на днешнитѣ нужди. Но той бѣ мощенъ създатель на политически идеали, властенъ строитель на хорски мирогледи, когато азъ бѣхь младъ, когато дирѣхъ не толкозъ умозрителна система на отвлѣчено мислене, колкото идеология за единъ практически общественикъ. И той главно допринесе за да се образува моето свѣторазбиране.
Дълбоко заседнаха въ ума ми много отъ неговитѣ мисли изъ областьта на практическата политика. „Управлението на народа отъ народа има смисъль и реалность, бѣ казалъ той; но такова нѣщо като управлението на единъ народъ отъ други не сѫществува и не може да сѫществува”. И заедно съ Гладстона, той бѣ прокламиралъ, че „само свободата е, която прави хората годни за свобода”. И неговата пламенна защита на свободата, на онеправданитѣ, като работницитѣ, ирландцитѣ, негритѣ (въ Джамайка), на пó-усъвършенствувани избирателни системи, като съразмѣрната; неговата пледоария въ полза на дребното земледѣлие, на селенитѣ-собственици (peasant-proprietors), на кооперацията въ земледѣлието, на
37
намѣсата на държавата въ економическата область; неговото учение, че не трѣба да чакаме ние отъ една истинска система на политическа философия да ни достави образцови учрѣждения, а принципи, отъ които учрѣждения годни за даденитѣ условия да могатъ да се извлекатъ; възприетиятъ отъ него принципъ на французкитѣ економисти и на Austin, че най-добрата гаранция за добро управление е единъ просвѣтенъ народъ; популяризираната отъ него кардинална доктрина на Бентама, че идеалътъ на държавничеството трѣбва да бѫде най-голѣмото възможно щастие за най-голѣмото число граждани; неговото убѣждение, че социализмътъ е осѫществимъ въ бѫдещето, когато се усъвършенствува духовната природа на човѣка, но че за сега нито е възможно, нито е желателно да се стѣснява свободата; неговата дѣйность въ парламента, въ която той вложи всичката своя гореща любовь за тая свобода; неговата учтивость къмъ опонентитѣ, неговата постоянна грижа, при разискванията, съ перо и дума, да се деперсонализиратъ въпроситѣ, да се отдѣля личностьта отъ идеята, да се не напада първата, когато се критикува втората; и най-послѣ, неговото държане въ камарата, държане, което застави нейния прѣдседатель да заяви единъ день, че присѫтствието на Джонъ Стюартъ Милль повишавало тона на дебатитѣ; всичко това остави трайни слѣди въ моя умъ, даде мощенъ тласъкъ на ориентировката на моя мирогледъ. Допринесоха наистина на тоя мирогледъ доста нѣщо и нѣкои германски економисти и общественици, особено въ отношение на държавното владѣние на такива източници на народно богатство, като банки, желѣзници, мини, въ отношение и на широката държавна намѣса въ полза на ступанското развитие на страната. Но основитѣ на моята идеология се положиха отъ уроцитѣ на Джевонсъ, отъ книгитѣ на Милль.
И когато азъ днесъ по нѣкога мисля за тая идеология, струва ми се, че за нашата епоха, за нашия народъ, тя не бѣ отъ най-лошитѣ. И струва ми се още, че не сторихъ азъ злѣ, като не изневѣрихъ на нея, като останахъ послѣдователенъ. Нека не бѫда обвиненъ въ нескромность, ако припомнювамъ тукъ факти, които принадлежатъ на историята. Петь години подиръ завръщането ми въ България, азъ насмалко щѣхъ да бѫда обѣсенъ, защото се борихъ за оная свобода, за онова самоуправление, които бѣхъ научилъ да цѣня въ Англия. При първото ми министеруване, въ 1894—97, азъ, рѫководимъ
38
отъ принципа „най голѣмото щастие за най-голѣмото число граждани”, направихъ всичко възможно, при тогавашното положение, за да се създадатъ условия за по-добрия поминъкъ, за по-бързия напрѣдъкъ на грамадното мнозинство отъ нашия народъ — дребнитѣ земледѣлци. Сѫщеврѣменно пръвъ прибѣгнахъ къмъ намѣсата на държавата въ полза на неземледѣлцитѣ производители: прокарахъ увеличението на вноснитѣ мита; създадохъ законъ за насърдчаване индустрията; допринесохъ съ това да се създаде работа за работничеството, да се тури у насъ основата на оная социална грижа за него, която е немислима, ако прѣди всичко не се промисли да иматъ работа работницитѣ. И най-послѣ, при второто ми министеруване въ 1911—13, при което се въведе у насъ съразмѣрната изборна система, азъ свършихъ съ онова, съ което бѣхъ почналъ политическата си кариера, съ борба за свободата на роба.
Не за непосрѣдствена политическа дѣйность въ робска България можахъ азъ обаче да мечтая, когато, далечъ отъ отечеството, събирахъ азъ идеи и формули, които ми послужиха за основа и вътъкъ на моя животъ. Затова и сѣмената посѣти тогава, нескоро поникваха, бавно цъвнаха. Запрѣтено бѣ въ тогавашна Турция намъ, безопасни носители на културни цѣнности отъ западъ, да работимъ за прилагане тия цѣнности къмъ нашия народенъ животъ. Едно само поле отъ тоя животъ ни бѣ позволено да разработваме. То бѣ полето на духовния ни животъ, нивата на просвѣтата. И веднага подиръ завръщането ми въ България въ 1872, азъ се впрегнахъ да тегля бразди въ тая нива, да взимамъ и азъ скромно участие въ нейното разработване.
Но прѣди да се занимая съ това първо приложение въ България на онова, що бѣхъ усвоилъ въ чужбина, нека спомена, какво сторихъ азъ като българинъ въ Манчестеръ, още въ моето тъй да кажа дѣтинство.
Голѣмъ читачь и тогава, както и сега, на вѣстници, азъ скоро не пропущахъ въ тѣхъ нищо, което се пишеше изобщо за Турция, частно за българитѣ. И когато, още въ 1866, видѣхъ въ Pall Mall Gazette да се говори за българитѣ че не сѫ се били самоопрѣдѣлили още, азъ веднага писахъ на вѣстника да поправи това криво понятие за насъ. Вѣстникътъ обнародва моето писмо съ много интересни коментарии отъ лордъ Странгфордъ, който отпослѣ се оказа голѣмъ българолюбецъ. Когато умрѣ, азъ взехъ инициативата да съжалимъ вдовицата му, като написахъ
39
съболезнователното писмо на манчестерската българска колония до нея. Първото мое писмо се прѣпечати отпослѣ и въ сборника отъ съчиненията на лордъ Странгфодъ, който се обнародва въ 1869 отъ вдовицата му, леди Странгфордъ, извѣстна по участието си въ английския отрядъ, който дойде въ Пловдивъ да помага на пострадалитѣ отъ звѣрствата на турцитѣ прѣзъ възстанието на 1876. Прѣводъ отъ това писмо азъ обнародвахъ като прѣдговоръ на книгата Балканскиятъ Съюзъ. [*]
*. Ето това писмо, отправено, както казахъ, отъ мене до главния редакторъ на Pall Mall Gazette и обнародвано отъ тоя ежедневенъ въстникъ въ броя му отъ 26 септември 1866.
Господине, — Въ сѫботашния ви брой, въ начало на статията «Езиковиятъ въпросъ въ Тиролъ и Истрия”, каю зачеквате многоразискваната материя на критерии за опрѣдѣляне расата на извѣстенъ народъ, вие илюстрирате вашето мнение, че волята на единъ народъ трѣбва да се смѣта за окончателенъ критерий съ примѣра на българитѣ, на чиято воля, казвате, трѣбва да се апелира за да се опрѣдѣли тѣхната народность, тъй като нѣкои отъ тѣхъ се мислятъ за руси, други за сърби, а трети за нѣщо самостоятелно. Позволете ми, Господине, да поправя едно твърдение, което е отъ естество да дискредитира нашия и тъй достатъчно злѣ прѣпорѫчанъ народъ. Нито единъ българинъ въ сегашното състояние на нашата народна напрѣдналость, не ще се мисли за русинъ или сръбинъ — народности, чиито езикъ и чиято история съвсѣмъ се отличаватъ отъ нашитѣ. И, разбира се, самото прѣдположение,че има българи, които се мислятъ за гърци, е единъ анахронизъмъ. За доказателство на това, азъ прося позволение да кажа, че ония българи, които сѫ се учили или учатъ сега въ Русия, Сърбия и Гърция, и които естествено трѣбваше да клонятъ къмъ тия страни и тѣхнитѣ народности, сѫ най-смѣлитъ борци на тезата, че сме особенъ народъ, говорятъ и пишатъ български много по-чисто отъ другитѣ. Колкото за вашето твърдение, че българитѣ сѫ въ едно положение на течность, която допуска да се слѣятъ съ друга нѣкоя сродна раса, трѣбва да кажа, че нѣма никаква нужда и никаква воля отъ тѣхна страна за подобно сливане. Каква побудителна причина, наистина, може да застави единъ народъ отъ петь милиона да се слѣе съ другъ единъ народъ, чието умствено и материялно развитие, тъй много занемарено подъ двойното иго на турцитѣ и гръцкото духовенство, бързо напрѣдва; чийто езикъ е едно отъ най-звучнитѣ славянски нарѣчия; чиято търговска дѣйность въ вѫтрѣшностьта на Турция и по брѣговетѣ на Дунава, се простира дори до Манчестеръ; чиито морални качества, работливость и правото да добие едно по-добро положение между по-благоприятственитѣ европейски народи, се справедливо признаватъ отъ всичкитѣ пѫтешественици; и чието най-послѣ бѫдеще е едно отъ най-свѣтлитѣ?
Като прося извинение за дѣто заемамъ толкозъ много отъ вашето скѫпоцѣнно мѣсто, имамъ честь да бѫда, Господине,
Вашия покоренъ слуга
Единъ българинъ.”
Манчестеръ, 16 септември 1866
Ето и коментариитѣ на Лордъ Странгфардъ:
«Ние се радваме твърдѣ много да слушаме, че единъ поне българинъ е доволенъ да се числи за българинъ и за нищо друго. Колкото за въпроса, дали трѣбва да поправимъ нашитѣ думи, ние не се наимаме да се ангажираме съ такова едно общо отрицателно увѣрение, че не сѫществува между българитѣ партия или школа, която да вижда въ едно евентуално етническо или политическо сливане съ сърби или руси, бѫдещата сѫдба на своя народъ, като се облѣгаме на авторитета само на единъ човѣкъ, и то прѣдъ видъ чудовищнитѣ усилия, положени и отъ сърбска и отъ руска страна, при сегашного дори поколѣние. Руси и сърби отдавна мѫжки сѫ се заловили да се опитатъ да посърбятъ и порусятъ тия нещастни българи въ самата имъ страна, а тѣхнитѣ жертви и орѫдия въ Западна Европа съ готовность сѫ прѣдставили подобно посърбяване и порусяване като единъ отколѣ сѫществующъ или свършенъ фактъ. Ако ние изглеждаме да сме прѣкалили резултата на такива прогагандически усилия, ние лесно можемъ да приведемъ авторитетни твърдения, които впрочемъ не вѣрваме, цѣлящи да докажатъ, че казанитѣ усилия сѫ сполучили и че съвършенно сѫ заличили българското съзнание за отдѣлна народность. Колкото за гърцитѣ, хората могатъ да помислятъ отъ тона на нашия дописникъ. че се касае за единъ направенъ отъ насъ анахронизъмъ, а не за единъ оборванъ отъ насъ анахронизъмъ на други хора. Ние на драго сърдце даваме мѣсто на писмото на нашия български приятель. То съставлява едно важна и автентично мѣрило (standard) за апелиране, едно много нуждно въ настоящия моментъ, когато голѣма маса наши съврѣменници се просто оставятъ да вѣрватъ, че падането на турската сила въ Европа би, и по нужда и по справедливость, възвърнало на гърцитѣ не само автономия, но и политическа власть. Много чудно е да се вѣрва това, но нѣма полза да се протестира, тъй като практически едва ли ще даде нѣкой резултатъ. При все това, трѣбва да е мѫчно, отъ българско гледище, да си принуденъ да четешъ статия подиръ статия отъ безмислици за нѣкаква нова византийска империя, която щѣла да бѫде единъ оплотъ на Европа противъ Русия, замѣстница на Османа, починалъ отъ много лѣкуване. Най-послѣдното остроумно изобрѣтение за гърцитѣ е, че тѣ ще бѫдатъ душата на новото източно тѣло на растящи народности. Какъ се нрави на българина изгледътъ на една гръцка душа? Що мисли той за вѣроятностьта да добие душа, ако работата дойде до тамъ? Той се види да мисли, че доста му е дѣто е ималъ една, и се радва, че се е отървалъ отъ нея. Но ние забравяме. Той трѣбва да добие една влашка душа, защото Дунавътъ е, който го съединява съ Влашко, а балканътъ, който го отдѣля отъ оная часть отъ него, която е на югъ отъ балкана; едно гледище, което на нашиятъ българинъ може да види, ако случайно прочете в. Spectator отъ миналата сѫбота, нѣщо, което той трѣбва да се опита да стори веднага, като добъръ и уменъ българинъ, какъвто безсъмнение е. Когато до-пѫти се изпрѣчи или дунавската теория, или най-старата и краснорѣчиво защищавана наша приятелка, великата югославянска теория, ние се надѣемъ, че нашиятъ българинъ високо и силно ще си издигне гласа за своя собственъ народъ. Но нека се въздържа да не критикува насъ, които сме най-добритѣ му приятели, при всичко, че ние извиняваме отклонения отъ едно християнско, или поне източно-християнско умонастроение у единъ българинъ, живущъ между манчестерскитѣ гърци, прѣзъ врѣмето на единъ припадъкъ отъ агресивенъ национализъмъ.»
40
Въ 1870 четохъ въ вѣстницитѣ, че покойниятъ г. Морфилъ се назначава за професоръ на славистиката въ Оксфордския Университетъ. Доиде ми на ума, че вьзможно бѣ да не е видѣлъ много нѣщо отъ сѫществуващата тогава българска литература. И му пратихъ нѣколко бьлгарски книги. Оказа се, че прѣдположението ми бѣ вѣрно. Той ми благодари за книгитѣ, и не пропустна случай отпослѣ да ни защищава. Сѫщата година азъ писахъ и поздравителното писмо на манчестерската българска колония до първия български екзархъ, покойния Антимъ I.
Не останахъ незасегнатъ въ Манчестеръ и отъ дѣйностьта на букурещкия български революционенъ комитетъ. Натоваренъ
41
отъ него да се срѣщне съ настанения въ Лондонъ италиански революционеръ и патриотъ Мацини, покойниятъ Теофань Райновъ дойде да се споразумѣе и съ мене въ Манчестеръ. Въ тоя отдалеченъ край не можеше да се очаква много нѣщо отъ мене. При все това тогавашната революционна организация бѣ намѣрила за нуждно да впише моето име между ония на своитѣ дописници въ западна Европа. И дѣйствително, въ горѣспоменатитѣ Спомени отъ Възражданието на България, издадени въ 1905 отъ покойния Д-ръ Ив. Касабовъ, азъ намирамъ (стр. 98) слѣдното: „Писмата въ Лондонъ ще се надписватъ до M. Wultchoff and Co, 22 Ridgefield, Manchester, за да се прѣдаде на Господина Иванча Ев. Гешовъ.”
Въ Манчестеръ, както казахъ вече, азъ взехъ да помагамъ на баща си въ контората още въ 1869. Тая контора се затвори въ 1872, когато ние трьгнахме, пакъ прѣзъ Марсилия и Цариградъ, за Пловдивъ.
Стигналъ въ Цариградъ, азъ влѣзохъ тамъ въ сношение съ много отъ дѣйцитѣ по народното ни вьзраждане. Тамъ написахъ и дадохъ да се обнародва въ списанието Читалище (септември 1372) моята сгатия върху лордъ Странгфордъ.
Прѣзъ септември 1872 ние се прибрахме въ Пловдивъ. Дѣте бѣхъ тръгналъ отъ родния си градъ, момъкъ се връщахъ. Пораснала бѣ и България въ мое отсѫтствие. Голѣма крачка бѣ направена въ нея и въ отношение на съобщенията. Желѣзницата, която свързва Пловдивъ съ Цариградъ, бѣ почти свършена. Не се освѣтляваха вече
42
хората съ лоени свѣщи, а съ петролъ. Не се и просвѣщаваха вече както въ 1865. Значителна промѣна бѣ станала и отъ къмъ външнитѣ прояви на стремежа за народна пробуда. Намѣсто тѣсното здание на пловдивскота българско училище, въ което азъ се учихъ, бѣше се въздигнала широка сграда за тъй наречената тогава Пловдивска Семинария. На мѣстото на старото ни училище бѣ построена дѣвическата гимназия. Имаше вече и българско читалище. И нѣколко деня подиръ нашето пристигане, пристигна въ Пловдивъ и първиятъ български митрополитъ, Панаретъ. И цѣлъ градъ излѣзе за да го срѣщне, за да ликува по поводъ на това историческо събитие. Тържествувахме ние, тъй като духовната борба, почната и поддържана отъ Пловдивъ, се увѣнчаваше съ успѣхъ, се свършваше съ побѣда.
Четире мѣсеца подиръ пристигането ми въ Пловдивъ прѣзъ януари 1873, азъ се избрахъ за прѣдседатель на пловдивското читалище. Почти сѫщеврѣменно ме избраха и за членъ на настоятелството на пловдивската семинария. И благодарение на добритѣ и енергични другари, които азъ имахъ тогава, доста нѣщо се направи за пловдивскитѣ български училища. Още прѣзъ първата година, Читалището не само увеличи числотото на дѣцата, що се учеха въ двѣтѣ махаленски училища, които то подържаше, но отвори и трето. Увеличи числото на ученицитѣ до 220. За пръвъ пѫть нареди редъ сказки, които се даваха въ сѫбота вечерь прѣзъ зимата и направи всичко, което му бѣ възможно за да го подигне като факторъ на народната пробуда. Като помислимъ, колко костува сега издържката на едно първоначално училище, може да си прѣдставимъ, какъвъ подвигъ бѣ въ 1873 едно читалище да издържа три такива училища. И тоя подвигъ покойниятъ Драганъ Цанковъ съ възторгъ изтъкна въ редактираното отъ него Читалище (15 априлъ 18/4), въ което обнародва моя отчетъ по дѣйностьта на пловдивското читалище прѣзъ 1873 год.
По примѣра на това, що бѣхъ видѣлъ въ Манчестеръ, азъ основахъ прѣзъ зимата 1873 и едно разисквателно дружество при пловдивската българска семинария. Събирахме се по единъ пѫть въ недѣлята въ пансиона на Радомирова. И всичкитѣ ученици отъ горнитѣ класове на семинарията имаха право да взиматъ участие въ дебатитѣ на дружеството, дебати, които ставаха подиръ прочитането на единъ кратъкъ рефератъ по нѣкакъвъ прѣдварително
43
одобренъ въпросъ. Казвамъ одобренъ, защото несбходими бѣха прѣдпазителни мѣрки за да се не подигатъ неприятни за турскитѣ власти въпроси. И при всичкото си благоразумие, разисквателното ни дружество не живѣ за дълго врѣме. Едва годинясяло, то се мълчаливо закри, тъй като всички се съгласихме, че то не можеше вече да продължава своята дѣйность слѣдъ като Александъръ Узуновъ, познатия революционеръ, бѣ взелъ участие въ едно негово заседание прѣзъ зимата на 1873. Нъколко мѣсеца подиръ това, на 3 май 1873, той, както е извѣстно, извърши комитетското покушение противъ Хаджи Ставри, въ Хасково.
Сѫщеврѣменно съ тая тиха дѣйностъ по просвѣтното дѣло, азъ продължавахъ да просвѣщавамъ и себе сь, да работя за своята духовна подготовка. Азъ четѣхъ. И четѣхъ особено руски книги, каквито нѣмахъ възможность да чета въ Англия. Запознахъ се съ повечето руски съчинения по балканския полуостровъ, запознахъ се и съ значителна часть отъ руската белетристика. Великаньтѣ на тая белетристика, съ своята гореща защита на безправната селска маса, съ своитѣ пламенни проповѣди за подвижничество въ срѣдата на тая маса, още повече засилиха моята любовь къмъ грамадното мнозинство отъ нашия народъ — селенитѣ. Доградиха се, благодарение на тѣхъ, основнитѣ завѣти на моя животъ, укрѣпна моятъ мирогледъ. Дълбоко впечатление особено ми правѣха романитѣ на Тургеневъ, на тоя мощенъ евокаторъ, както казва единъ неговъ биографъ, на образи изъ чистата и благородна селска душа, съ нейния високъ моралъ, съ нейния неослабенъ стремежъ къмъ висша правда и дълбока поетичность. Плѣняваха ме творбитѣ на тоя най-великъ измежду рускитѣ белетристи стилистъ и по другитѣ свои обществено-политически идеали, съ които тѣ бѣха плѣнили и руси, па и ония българи, които четѣха тогава руски. Кой българинъ отъ моето поколѣние не се е възхищавалъ отъ романа му „Наканунѣ?” Българскиятъ герой на тоя романъ, Инсаровъ, и руската героиня, Елена, като че нарочно бѣха създадени за да раздухватъ въ буенъ огънь искритѣ, които тлѣеха у всички насъ. Като съ нажежено желѣзо се врѣзваха въ умоветѣ и сърдцата ни чуднитѣ думи на Елена: „Освободить свою родину! Зти слова такъ велики, что даже выговорить страшно.”
Велики прѣзъ ония години особено бѣха тия думи за насъ, защото всички виждахме, че сме въ надвечерието
44
на възстанието. Отъ всички краища на тая пловдивска область, въ която, като на наковалня, се ковѣха сѫдбинитѣ на нова България, намъ пристигаха извѣстия прѣдупрѣждения, слухове, че се готви сѫдбоносното събитие. И свиваше ни се сърдцето за бѫдещего на отечеството. Щѣше ли да успѣе това, що и народътъ нарече страшното? За погребение ли се готвѣхме, или за възкресение? Безпросвѣтна нощь ли ни чакаше, или славното слънце на освобождението? Тая многострадална българска земя, прѣзъ вѣкове поливана съ сълзи и кърви, щѣше ли най-послѣ да роди и тя свободата?
Въ началото на 1875, азъ свързахъ сѫдбата си съ другарката, съ която повече отъ четиридесеть години вече прѣкарвамъ честитъ съпружески животъ. Вѣнчахъ се на 19/31 януари 1875 съ Мария Николова Пулиева. И съ нейното влизане въ моя домъ влѣзе и щастието. Съ нея раздѣляхъ скърбитѣ, съ нея сподѣляхъ радоститѣ на ония паметни години на борби и побѣди.
По тия борби и побѣди азъ писахъ прѣди години когато прѣсни още бѣха въ паметьта ми споменитѣ по тѣхъ. И нищо, което бихъ могалъ да прибавя къмъ тѣхт, не би било въ състояние да пръдаде по-голѣмъ интересъ на онова, що разказахъ въ обнародванитѣ вече мои Записки на единъ Осѫденъ и двѣ статии по Побългаряването на Източна Румелия. Затова и тѣ се прѣпечатватъ както се помѣстиха въ Периодическо Списание. Едно само събитие отъ моитѣ младини азъ смѣтахъ за неизлишно да разкажа и обясня: какъ и защо рѣшихъ въ 1879 г. да остана да продължавамъ борбата въ Източна Румелия. Затова и писахъ по него нѣколко страници, които за пръвъ пѫть се явяватъ на бѣлъ свѣтъ въ тая книга.