(Откѫслеци изъ Шестоднева на Иоана Екзарха:)
XIX. Изъ Шестоднева на Иоанъ Екзарха 78—83
XX. Книги за шесттѣ дни 84—86
XXI. Изъ словото за шестия день 86—98
79
XIX. ИЗЪ ШЕСТОДНЕВА НА ИОАНЪ ЕКЗАРХА
(Изъ началото на шестото слово)
Какво по-хубаво, какво ли по-сладко има за боголюбцитѣ, които наистина жадуватъ за вѣченъ животъ, отъ това да не отстѫпватъ никога съ мисъльта си отъ Бога и да помнятъ неговитѣ добри творения ? Както ето и ти, господарю, княже мои, славни Симеоне христолюбче, не преставашъ да диришъ Неговитѣ повели и творения, като искашъ съ тѣхъ да се украсишъ и славишъ. Защото така и у насъ има обичай, когато преданиятъ рабъ види, че неговиятъ господарь е извършилъ нѣщо добро, то би желалъ не само той, като знае, да се радва и украсява, но би желалъ, ако е възможно, и другитѣ да чуятъ. Защото, ако онѣзи, които се насищатъ въ ядене и пиене, сѫ румени, свѣтли и весели, то колко повече този, който се храни съ мисъль, като се взира въ божиитѣ дѣла и се украсава съ тѣхъ, би желалъ и други да биха ги видѣли и възприели ? На онѣзи, които бѫдатъ такива, както - казва Писанието, пера ще израстатъ като на орли, ще има да летатъ и не ще се мѫчатъ. Защото радостьта не знае трудъ, а окриля. И какъ не ще се радватъ, като търсатъ това и разбератъ, за кого небето е украсено съ слънце и звезди, за кого и земята е украсена съ градини, дѫбрави и цвѣтя и е укичена съ гори; за кого ли морето, рѣкитѣ и всички води сѫ изпълнени съ риба; за кого е приготвенъ раятъ, самото царство? Когато разбератъ, че не е за нѣкого другиго, но за тѣхъ, какъ не ще се радватъ и веселятъ, като прославятъ (Бога). При това, нуждно е да си помислятъ и това, по чий образъ сѫ създадени и самитѣ тѣ, какъвъ е тѣхниятъ санъ, за какво сѫ призвани. Ако помислятъ и всички други нѣща, какъ не ще се гордѣятъ и
80
радватъ ? Азъ, като припомнямъ тукъ всички шесть слова (за шесттѣ дни отъ Творението), ще ги премина накратко: добре е да се проследатъ, като се поприказва отново за това добро творение. Защото Богъ сътвори (свѣта) не както човѣцитѣ, които зидатъ, или правятъ кораби, или както медникаритѣ, или златаритѣ, или тъкачитѣ, или кожаритѣ, или нѣкои ковачи, които, като събиратъ (отдѣлни) нѣща, правятъ готови образи, каквито имъ трѣбватъ, а орѫдията и сѣчивата, съ които правятъ това, взиматъ единъ отъ другъ. Но Богъ, само като помисли, и сътвори, а това преди не сѫществуваше. Богъ нито има нужда отъ нѣщо, а човѣшкитѣ изкуства се нуждаятъ едно отъ друго.
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
А великиятъ Творецъ не се нуждае нито отъ орѫдие, нито отъ вещи, нито отъ нищо. Това, което за другитѣ творци сѫ вещитѣ, орѫдието, а още и времето, трудътъ, изкуството и помощьта, това за Бога е желанието: всичко, което пожела, Господь сътвори. Въ моретата и въ всички бездни, както казватъ чиститѣ слова (на Писанието): пожела не колкото да е море, но колкото знаеше, че ще бѫде достатъчно. Защото му бѣше лесно да създаде тѣзи твари, сиречь мироветѣ, да създаде и тъмата и дветѣ тъмнини. Нему създаването е по-лесно отъ пожеланието, а намъ е най-удобно да пожелаемъ нѣщо, отколкото да създадемъ, нито пъкъ можемъ да сътворимъ каквото пожелаемъ, а на Бога Твореца всичко е възможно, което пожелае. Сила е свързана съ божието желание, та каквото пожелае, това може да стори.
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
Азъ се чудя, какъ не се свършва, нито намалява въздушното естество, когато толкова хора и толкова безсловестни животни дишатъ непрестанно
81
толкова и така много топли слънчеви лѫчи минаватъ презъ него, а при това и луната и звездитѣ правятъ сѫщото. Но чудо надъ чудесата! Но и да кажа, че това не е чудно чудо. Защото не подобава да се чудимъ, когато Богъ твори нѣщо, но повече да Го възхваляваме и да Го прославяме, защото Той създава лесно това, което желае, и въ тѣзи (свои) творения вложи достатъчно сила, за да сѫществуватъ, колкото време Той желае. Поради това и земята пребивава както изпърво е създадена, и морето не намалява, нито се увеличава, и въздухътъ запазва и досега естеството си, което е получилъ изначало, и слънцето не може да разтопи небесната твърдь, и твърдьта не се разлѣ, бидейки преди това водна, но пребивава като твърдь. Защото Творецътъ е допусналъ такова съсѫществувание на противни естества, мокро и сухо, и пакъ студено и топло, като е събралъ Творецътъ всичко въ единъ строежъ и любовь. Когато видимъ едно отъ тѣзи нѣща: слънцето, че ходи нѣкога по севернитѣ страни, нѣкога по южнитѣ, други пѫть посрѣдъ небето, и луната, че расте и намалява, и звездитѣ, че изгрѣватъ и залѣзватъ въ своитѣ часове, като означаватъ времената за жетва и за сеитба и известаватъ буря и затишие на онѣзи, които пѫтуватъ по вода; когато виждаме всичко това, Господарю мой, възхваляваме Твореца, Който е създалъ такива блага, и отъ тѣзи видимитѣ възлизаме къмъ невидимото. Но не пѫтуване ни е нуждно, а вѣра, защото чрезъ нея можемъ да Го видимъ. Когато виждаме какъ въ годинитѣ се промѣнятъ времената, и дъждъ се изсипва на земата, и тя расте и се покрива съ трева, и ниви се вълнуватъ, и дѫбрави се зеленѣятъ, и планинитѣ обрастватъ, и овощия се раждатъ, — нека насочимъ езика си къмъ възхвала и да кажемъ съ блажения Давидъ и съ него да запѣемъ, като речемъ: „Възвеличиха се Твоитѣ дѣла, Господи; всичко създаде
82
съ премѫдрость" [1]. Когато слушаме пойнитѣ птици: да пѣятъ славеи, косове и сойки, чучулиги и кълвачи, щурци и жетвари, ластовици и скворци и други безчислени птици, да пѣятъ съ различни гласове красиви пѣсни, въ това имъ подражаваме да славимъ Твореца. Не както другитѣ творци, които творятъ отъ готови нѣща, Той всичко това отъ небитие въ битие изведе и даде на несѫществуващитѣ битие, защото Нему е лесно да създава и отъ небитие и отъ битие. Така и нѣкога стори и, да кажемъ просто, твори всѣкидневно. Не отъ готови тѣла Той създава тѣлата на животнитѣ и отъ несѫществуващи създава души, обаче не на всички животни, но само на човѣцитѣ, а отъ птицитѣ твори птици, и отъ плаващитѣ — плаващи, и отъ другитѣ родове всѣки споредъ своя родъ промѣна. А така сѫщо на човѣцитѣ принася земнитѣ плодове чрезъ семена и садива. По-рано земята, безъ да бѫде орана, ни посѣвана, роди растения съ разни имена и видове и (разни) родове влѣчуги и четвероноги, и роди водното естество, както бѣ заповѣдано отъ Него, и животнитѣ, които живѣятъ въ водата и които прелитатъ по въздуха. А самата тази земя, и небе, и въздухъ, и водно естество, и огънь, и свѣтлина Той повели да бѫдатъ създадени не отъ вещь, но несѫществувалото никога изведе отъ небитието въ битие, като стана самъ създатель на този голѣмъ корабъ, сиречь на тази тварь. Самъ и управлява и премѫдро нареди кораба. Това ни каза Неговиятъ върховенъ пророкъ Мойсей, като прие отъ този премѫдъръ Творецъ, Господа Бога и Владика, на Синайската планина тѣзи шесть слова.
Господарю мой, не отъ себе си сме ги съставили, но едно сме взели точно съ сѫщитѣ слова отъ Екзамерона (Шестоднева) на свети Василия, а
1. Ср. Псалми, CIII, 24.
83
друго, като взехме само мисъльта отъ него, сѫщо както и отъ Иоана, и друго отъ други, каквото нѣщо нѣкога сме прочели, така сме съставили това. Както, ако нѣкой, покрай когото би миналъ владѣтельтъ, и, като мине владѣтельтъ, би искалъ да му построи дворецъ, но нѣма съ що да го построи, би отишелъ при богатитѣ и би поискалъ отъ тѣхъ: отъ едного мраморъ, отъ другиго тухли, и би изградилъ стени, би покрилъ пода съ мраморъ, — изпросенъ отъ богатитѣ; а когато поиска да га покрие и не притежава споредъ тѣзи стени и мраморенъ подъ да постави достоенъ покривъ, съ леса би направилъ покривъ на двореца и би го покрилъ съ слама, и врати би наплелъ отъ прѫти и така би направилъ преграда. Така подобава на онзи, който нѣма въ своя домъ нищо; така е беденъ и нашиятъ умъ и като нѣма нищо въ своя домъ, съ чужди слова изгради това, и прибави и отъ бедния свой домъ [умъ?]. Но като слама и лесина сѫ неговитѣ слова. Ако господарьтъ го обича, ще приеме всичко това като неговъ трудъ. Нека Богъ Господь, владѣтельтъ надъ владѣтелитѣ, да даде животъ на този владѣтель, та като Му угажда добре, да заслужи (животъ въ) рая, заедно съ всички преподобни мѫже. А на Нашия Богъ слава въ вѣковетѣ, аминъ.
Шестодневъ, съставенъ отъ презвитера Иоана Екзарха, споредъ свети Василия, Иоана, Севериана и Аристотеля философа и други, както самъ свидетелствува въ пролога.
XX. КНИГИ ЗА ШЕСТТѢ ДНИ
Глава първа
Благослови, отче.
„Въ начало Богъ сътвори небето и земята". Тѣзи книги сѫ основа, и източникъ, и сила на цѣлото божие дѣло, познаваемо въ това творение. Защото има и друго творение невидимо, както казва светиятъ апостолъ, като говори: „Неговитѣ невидими твари отъ създанието на този свѣтъ", като се разбиратъ въ творението, ставатъ видими. Но великиятъ Мойсей, като искаше да каже на людетѣ, които живѣеха въ Египетъ, че тази видима тварь не е Богъ, както мислятъ египтянитѣ, но създание, сътворено отъ Бога, рече: „Въ начало Богъ сътвори небето и земата". Съ тѣзи думи той затваря устата на други еретици, защото тѣ казватъ, че небето и земята сѫществуватъ винаги съ Бога безначално. Тѣзи книги на Битието, както казахъ, сѫ начало, и източникъ, и коренъ, и сила на всички [старо]заветни, сиречь на закона и на пророцитѣ. Както не може да се изгради сграда, ако по-напредъ не бѫдатъ поставени основи, така сѫщо красотата на това творение не може да възсияе, ако не силе началото на това създание. Зная, че мнозина отъ светитѣ отци сѫ казали изкустно, добре и славно за това дѣло на създанието, като сѫ говорили, както имъ отмѣрилъ Светиятъ Духъ и благодатьта. Но и намъ той не забранява, нито се противопоставя, когато искаме да, се потрудимъ и да кажемъ споредъ нашата бедность. Защото този кроткиятъ Господь казва: „Тѣзи, които тукъ малко сѫ се помѫчили, ще получатъ онзи безконеченъ животъ". А ние тукъ нищо свое Не можемъ да изложимъ, нито сме способни и въ това, но колкото сме чули отъ тѣзи
85
свети мѫже, това излагаме. И както, гдето виждаме да се гради сграда и се поставятъ ѫгловитѣ камъни, но не прилѣгатъ добре, а се клатятъ, то, като вземемъ камъче, споредъ своята сила, отъ бедния свой умъ, подлагаме да закрепимъ да не се клати зданието. — „Въ начало сътвори Богъ небето и земята". Като помисля за това велико дѣло, чудя се и не зная какъ да начена, дали най-напредъ да оборя празднитѣ слова на външната (свѣтска) наука, или да похваля църковната истина. Много сѫ говорили за природата елинскитѣ философи, но ни едно тѣхно слово не може да остане непоклатимо, безъ да се колебае: последнитѣ тѣхни слова отричатъ първитѣ. За това никакъ не ни е трудно да ги опровергаваме, защото сѫ достатъчни самитѣ имъ слова, които едно друго се оборватъ. Които не познаха Бога, че е Творецъ на цѣлото битие, тѣ, прочее, и завършиха съ пълна гибель.
__ __ __ __ __ __ __ __
Не знаеха да кажатъ: „Въ начало сътвори Богъ небето и земята". Поради това се измамиха, заради вселеното въ тѣхъ безбожество, да вѣрватъ, че всичко е безъ рѫководство и устроение. За да не попаднемъ и ние въ това (заблуждение), затова Мойсей, който говори за сътворението, (още) въ първитѣ слова, като споменава името божие, е просвѣтилъ нашия умъ, като е казалъ: „Въ начало Богъ сътвори". Колко много добъръ е този редъ! Първомъ начало на небето постави, за да не мисли, че е безъ начало, така рече: „сътворено е", и да покаже, че по-малката часть (отъ силата на Твореца) е въ творението, което е създадено. Защото както и онзи (грънчарь), които прави кърчази или грънци, може да прави много различни сѫдове, безъ да изчерпи въ това своето изкуство, нито да го погуби, така сѫщо и Творецътъ на цѣлото това творение има (творческа) сила не
86
само за това творение, но безмѣрна, и само съ помисълъ изведе въ сѫществувание това, което се вижда. Ако и да има начало цѣлиятъ този свѣтъ и е сътворенъ, то търси кой му е делъ начало, кой ли е творецътъ? А Мойсей ни предпазва, да не би, като търсимъ съ човѣшки помисли и не постигаме, като се отвърнемъ отъ истината, да не попаднемъ въ нѣкакво голѣмо зло (?), затова като предпазитель ни е поставилъ печатъ, като е назовалъ името божие: „Въ начало Богъ сътвори". Това преславно и преблажено естество, лична доброта, скѫпо име, начало на всичко сѫществуваще, източникъ на живота, разумна свѣтлина, несравнима премѫдрость, сладъкъ и недостижимъ Творецъ — Той е създалъ небето и земята. Не мисли, човѣче, че всичко това видимо, което виждашъ, че отива на крѫгъ, е безначално. Като се очертае крѫгътъ, онзи, който не го е очерталъ, не вижда, нито знае откѫде е началото, где ли е краитъ, но който го е очерталъ не може да рече, че е безъ начало и безъ край, ако и да не вижда началото му и кран, но той твърдо знае, че има начало и край. Така и ти, като отива всичко въ крѫгъ, а не виждашъ отъ где начева и кѫде ли свършва, то не мисли, че творението е безъ начало и безъ край...
XXI. ИЗЪ СЛОВОТО ЗА ШЕСТИЯ ДЕНЬ
Ако ли нѣкой селякъ и нищъ и чуждъ човѣкъ дойде отдалече до кулитѣ (поставени на спонци) на царския дворецъ и ги види, той се учудва. И, като престѫпи къмъ вратата, чуди се и пита, а като влѣзе вѫтре, вижда отъ дветѣ страни голѣми сгради, украсени съ камъкъ и изпъстрени съ дърво и прочее. Когато влѣзе въ двореца и види високи палати и църкви, украсени отвънъ съ камъни, дърво и шарки, а отвѫтре — съ мраморъ и медь, сребро и злато, та не знае на какво да ги уприличи,
87
защото не е видѣлъ такова нѣщо въ своята земя, освенъ сламени хижи — бедниятъ сякашъ си загубва ума и имъ се чуди тукъ. Но ако му се случи да види княза, да седи (облѣченъ) въ одежда, обшита съ бисери, съ нанизъ отъ жълтици на шията, съ гривни на рѫцетѣ, опасанъ съ кадифянъ поясъ и увисналъ на бедрото му златенъ мечъ, а отъ дветѣ му страни седнали боляритѣ, съ златни огърлици, пояси и гривни, и ако нѣкои го запита, когато се завърне въ своята земя, като каже: „Какво видѣ тамъ?", той ще рече: „Не зная какъ да разкажа това — само съ вашитѣ собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота"...
__ __ __ __ __ __ __ __
[Описание на човѣшкото тѣло]
Нека се заловимъ да разкажемъ въ приличенъ размѣръ и останалото за тѣлеснитѣ части и членове. Мѫжътъ има, както разказватъ, на главата си три шева, съединени подъ ѫгълъ, а на женската глава има единъ шевъ, който обикаля главата наоколо. По този белегъ и въ гробоветѣ могатъ да се различатъ, коя е мѫжка глава, коя — женска, въпрѣки че понѣкога, но рѣдко, да се намира, както други казватъ, мѫжка глава, която съвсемъ нѣма нѣкакъвъ шевъ въ себе си. (Главата) е, както казахъ, по-висока отъ всички членове, а другитѣ членове следъ нея заематъ всѣки своето мѣсто, споредъ природата си. Главата (се състои) отъ три съединени помежду си части: на предната ѝ часть лежи темето, за което мислятъ, че се образува едва следъ другитѣ части; а на задната страна — така назованото иние (Ινίον), сиречь тилъ ; между тила и темето пъкъ е корифи (κορυφή), сиречь върхътъ: тази часть наричатъ още скрание (κρανίον), което ще рече лобъ. Но цѣлиятъ тилъ е съвсемъ празенъ, понеже нѣма нищо въ себе си, а темето съдържа мозъчнитѣ полукълба, обвити
88
въ кожа. При крайната страна на мозъчнитѣ полукълба лежи онова, което назоваватъ приглавница (малъкъ мозъкъ), за която мислятъ, че и нѣма никое друго животно, освенъ единственъ човѣкътъ. Понеже мозъчнитѣ полукълба сѫ безъ кръвь, тъй като, бидейки голи, нѣматъ никакъ кръвоносни жили, та затова и [мозъкътъ] е винаги студенъ и обича топлината, а не студа. Нѣкои мислятъ, че въ него е мѣстото на ума. Отъ всѣко око отиватъ по три проходчета (нерва) въ мозъчнитѣ полукълба: едно голѣмо и (друго) срѣдно; краятъ на всѣко едно достига до приглавницата. Третото пъкъ, което е най-малко, влиза въ самото мозъчно полукълбо: сѫщото отива повече и по-наклонно къмъ ноздритѣ и стига до темето. Къмъ лицето спада, поставено между дветѣ очи, челото, което, ако е голѣмо, показва, че онзи, чието чело е такова, има мѫдростенъ разумъ; а у които е малко, тѣ иматъ по-остра мисъль и бързо разбиратъ словата и дѣлата; за чело, което се простира на широко, мислятъ, че то е образъ и знакъ на страхливъ човѣкъ, а като е крѫгло — на досадливъ, припрѣнъ и гнѣвливъ. На края на челото, отпредъ, има две вежди. Ако тѣ лежатъ право, показватъ добъръ, кротъкъ и милосърденъ (човѣкъ); ако пъкъ сѫ наведени и се наклоняватъ повече къмъ носа, то този (човѣкъ) е раздразнителенъ, опакъ и страхливъ; а ако сѫ наклонени повече къмъ лоба, показватъ гълчеливъ, пакостливъ и лукавъ. Така твърди първиятъ отъ физицитѣ, сиречь отъ естественицитѣ, следъ като е наблюдавалъ много. — Подъ всѣка вежда се намира, на страната си, по едно око, което има за свои части, отюре и долу, клепки, всѣка отъ които отдѣля отъ себе си косъмчета, които се назоваватъ ресници. Вѫтрешностьта на окото, презъ която се вижда, е изцѣловодна; назоваватъ и зеница. Онова, което я обхваща непосрѣдствено, е черно наоколо, а онова, което е по-нататъкъ — бѣлообразно. Има
89
и слѣпо око, и горни и долни клепки. Въ очитѣ има много различия: едни биватъ свѣтло-сини, а други — шарени, а трети — черни, а други — блѣскави. А и по голѣмина едни биватъ по-голѣми отъ други; нѣкои не сѫ нито голѣми, нито малки, но срѣдни; за тѣхъ мислятъ, че сѫ по-добри. Едни очи биватъ много вдадени навѫтре, повече отъ своята вдлъбнатина, а други — изпъкнали навънъ, сякашъ ще изкочатъ; други пъкъ не приличатъ нито на еднитѣ, нито на другитѣ, но сѫ срѣдни; за тѣхъ мислятъ, че сѫ знакъ на добъръ нравъ у ония, у които се намиратъ; а онѣзи, които иматъ очи вдадени много навѫтре, мислятъ ги, че виждатъ по-остро — и това е за всѣко животно. Хората, чиито очи мигатъ скоро, мислятъ ги, че иматъ и умъ, които не стои на едно мѣсто, но често се мѣни и се премѣта на друга страна; а у когото очитѣ дълго време не мигатъ, за тогова мислятъ, че се знае безъ срамъ и безочливъ; които очи пъкъ сѫ срѣдни, нито често мигатъ, нито рѣдко — тѣ сѫ знакъ на добъръ нравъ.
Но защо разпрострѣхме толкова речьта си за това? — За да изявимъ на читателитѣ почетностьта на нашето създаване и отреждане, и имената на (тѣлеснитѣ) членове, както и това, какъ се съединяватъ единъ съ другъ, и да покажемъ и (човѣшкитѣ) нрави, както сме слушали отъ изкустни хора, какъвъ е всѣки по образъ — добъръ или зълъ, та да знаятъ и други, какъ да се пазятъ. Чрезъ тѣзи белези, мислятъ, милостивиятъ Богъ е далъ възможность на разбиращитѣ да се отстраняватъ отъ злонравия (човѣкъ), а да се приближаватъ къмъ добронравия, както е далъ поличби и за слънцето и за месеца, чрезъ които се узнава тихо време и топлина, а сѫщо и бури, и зима, и бездъждие, и вѣтрове, и много други нѣща, та като ги види човѣкъ, да се приготви за работа, или които се уплашатъ, да ги избѣгнатъ, и поради това
90
да славятъ Бога, Който е устроилъ това така за своитѣ слуги. Но ние нека се заловимъ за останалото, та още повече да се чудимъ на невидимата божия сила и да и славимъ.
Има и другъ членъ отъ главата, чрезъ които само слушаме, а не дишаме. Защото се е измамилъ нѣкогашниятъ Алкмей, като е казалъ невѣрно, че козитѣ дишали чрезъ ушитѣ — както говори философътъ Аристотель. Нека се знае и това, че само човѣкътъ не си движи ухото. Знае се (по име) една часть отъ ухото, която се нарича по гръцки ловосъ (λοβός), а по славянски — крайчецъ; на нея се окачватъ обеци. Оставихме другата часть, като такава, която нѣма име. Извѫтре ухото е крѫглесто, а най-подиръ има и кость съ сѫщата форма като него; въ нея, като въ празенъ сѫдъ, всѣки звуковъ гласъ хлопа и тупа и преминава. И понеже (ухото) нѣма трѫбичка, нито проходче къмъ мозъчнитѣ полукълба, то затова такава излиза къмъ устния мѫжецъ, и отъ тамъ се протѣга една жила въ полукълбата, и много лесно довежда до тѣхъ гласа и плющенето.
[Умътъ и неговитѣ отношения къмъ сѣтивата]
Отъ тамъ пъкъ умътъ, разумната и управляваща сила на безплътната душа, като нѣкакъвъ истинолюбецъ и нелицеприятель и твърдъ сѫдия, или просто казано — като царь, който седи на високъ престолъ, и бързо разбира онова, което чува, както и онова, което се вижда съ очи, по възлизащото проходче разбира и различава природата на всѣко нѣщо, та, ако бѫде добро и полезно, да го приеме разумно; сѫществуващата въ насъ двойственость различава въ всѣко нѣщо своето, разлѫчва го и дава на невещественото невеществено, а на вещественото веществено, и нито това дава на другото, нито другото — на това, за да не излѣзе, че върши нѣщо недостойно за своята власть, та отъ това да погуби царското достоинство на
91
самодържавнато (си) власть, и умътъ да се покаже несправедливъ и несмисленъ по уредба, раздѣляне и решаване. Което пъкъ не излѣзе такова, нито се намѣри за полезна потрѣба, веднага го откѫсва като безполезно и го отхвърля далечъ отъ своя приемъ, както му е дошло, и разбира, кое е сродно видение и кое непосрѣдно внушение на разума.
Умътъ, като се издигне отъ само себе си, сиречь по своята дейность, възлиза на височина по-високо отъ небесата, вижда и съглежда умственитѣ блага повече или по-малко, явно, споредъ степеньта на свойта чистота, безъ никакъ да търси помощьта на тѣлеснитѣ сѣтива, но по-скоро се отдръпва отъ тѣхъ, и не чувствува нито най-малко, че тѣ го привързватъ къмъ видимото и осезаемото, и отива да схване непосрѣдствено усѣщаното и да ни съобщи намиращитѣ се предъ насъ нѣща. А тѣ (сѣтивата) служатъ на ума като робини и препращатъ, споредъ както всѣко едно (отъ тѣхъ) има естествено устройство, уредба и сила за добро избиране или свойство за избѣгване. Защото онова, което окото възприема чрезъ гледане, или ухото чрезъ слушане, или ноздритѣ чрезъ силата на обонянието, или устата чрезъ словото и вкуса, или осезанието съ допиръ, кое да е качество, (всѣко отъ сѣтивата) го открива и раболепно съобщава на ума като на свои господарь и царь, за да получи отъ него отново достатъчно възвишаване, раздѣляне и полезно нареждане.
Силитѣ на разумната душа сѫ двойни: смислени и силни, като двама равносилни и еднакво разумни брати — умътъ и разсѫдъкътъ, които дѣлятъ и разкриватъ мисловното изкуство като бащинъ имотъ. Защото ако и разпознаването и именуването на нѣщата да е сила на разумната душа, но то не изнамира напълно нищо въ себе си и отъ себе си, а приема и се обогатява отъ външното, и относно възприеманитѣ нѣща дава онова, което е
92
отбелязано отъ сѣтивата и паметьта, че лежи предъ очитѣ, или което е начертано отъ слуховата сила съ слово, както го е видѣлъ или узналъ чрезъ слуха — било човъкъ, било конь, било волъ, или нѣщо неодушевено, напримѣръ камъкъ или огънь, това ще посочи явно, споредъ както по природата (си) прилѣга да се нарече съ име, като рече: човѣкъ е, или конь, или нѣщо друго останало, добито чрезъ сѣтивата или паметьта, и става съединение и сглобяване, та се извършва разпознаването и именуването. Така е за възприеманитѣ чрезъ сѣтивата нѣща. А пъкъ за понятията и построенията на разума паметьта е последица (рожба), а въображението — възприемане и именуване, като това му служи вмѣсто сѣтиво. Защото, когато слушаме светитѣ пророци — разбира се, Йезекиля и Исая, — словословци на нѣща, по-високи и отъ серафимскитѣ и отъ херувимскитѣ, да описватъ и начертаватъ съ думи шестокрило и четирилицо естество — тогава ние не отъ сѣтива се нуждаемъ, а само отъ помнене и въображаване на онова, което сме чули — нѣщо, което Платонъ добре нарече въображаемо описване — та чрезъ дветѣ да запазимъ и скѫтаме вѣрна представа. Ако едно отъ дветѣ се е изличило поради изминаване на време или поради нѣкакъвъ другъ случай, тогава, даже и да бѫде другото нѣкакъ трайно, не ще се запази и представата веднага ще загуби своята сѫщина, та не ще бѫде вече нѣщо представяно, нито ще може да се наименува, защото, като се загуби производната причина, по необходимость се губи и причиненото.
Така, само две сѫ траинитѣ сили на човѣшката душа: разсѫдъкътъ, значи, и умътъ. Разсѫдъкътъ, обаче, е по-смислена душевна сила, която чрезъ съответно и прилично издирване и разпитване изнамира търсенитѣ истинни нѣща. И поради това философътъ Платонъ е казалъ: „Разсѫдъкътъ е
93
вѫтрешно размишление на самата душа, което изкарва на яве издирващата и мисляща душевна сила ; а онова, което излиза отъ нея чрезъ гласа, промъквайки се презъ устата, това е дума ; умътъ пъкъ е душевна дейность, която бързо и независимо отъ всѣкакво разстояние схваща вещната природа на истински сѫществуващитѣ нѣща". Защото и други отъ първитѣ философи сѫ нарекли ума душевно око, понеже той като него прониква непосрѣдствено въ природата на нѣщата и схваща много скоро истината въ тѣхъ. Но достатъчно за това!
Ушитѣ се дѣлятъ на голѣми, вдадени и срѣдни. Които сѫ срѣдни — то тѣзи уши служатъ само за слушане, и по тѣхъ не може да се познае никакъвъ нравъ; освенъ ако не сѫ нито голѣми, нито малки, нито пъкъ много издигнати, нито притѫпени — та ако бѫдатъ такива, то показватъ добъръ нравъ. А голѣмитѣ, които сѫ много издигнати, сѫ несъмненъ белегъ на глупость и празднодумство.
Друга часть на лицето е носътъ, чрезъ който издишаме и вдишаме навѫтре: защото ноздритѣ приематъ въздуха, изпущанъ отъ сърдечното скривалище въ гърдитѣ и гърлото, чрезъ бѣлитѣ дробове, и така надуватъ и изпращатъ въздуха навънъ, и после пакъ го въвличатъ обратно тамъ и го пропускатъ по-навѫтре въ тѣлото чрезъ сѫщитѣ части. Но ноздритѣ иматъ и обонятелна способность; тѣ сѫ устремъ на нѣкакво природно сѣтиво, което познава и приятна миризма и смрадь. Носътъ пъкъ се раздѣля на две и по срѣдата има преградка отъ хрущялъ; въ дветѣ му половини, сиречь отъ дветѣ страни (на преградката), е праздно, та всѣка половина е като трѫбичка, чрезъ която (носътъ) поема и издиша и (така съ помощьта на) природното (въздушно) съкровище действува.
На дветѣ страни на лицето има две челюсти — горна и долна. Горната се нарича мустакъ, а долната — брада. Човѣкъ има общо съ всички
94
животни това, че може да движи на кѫде-да-е долната си челюсть; а само за рѣчния крокодилъ мислятъ, че движи горната си челюсть.
Подъ носа сѫ дветѣ устни, които иматъ меко месо, та затова лесно могатъ да се движатъ. Човѣкътъ има, измежду всички животни, най-истински усѣтъ да пипа и да познава пипаното, а следъ това и вкусъ. Относно другитѣ сѣтива човѣкъ е по-зле отъ много животни. Устата сѫ по-вѫтрешна часть, отколкото устнитѣ и челгоститѣ. Преднитѣ имъ части сѫ: на горната страна — по гръцки иперои (ὑπερῷη), което ще рече горница (небце); посрѣдата пъкъ на устата — езикъ, който усѣща и разпознава съ крайчеца (си), и главно съ химоса (χυμός), сиречь чрезъ соковетѣ на всѣко овощие, по-пълно казано, и всички качества — сиречь топлина, студенина, мекота, твърдость и друго подобно. Ако този не е по-широкъ или по-тѣсенъ (отъ обикновено), а е, следователно, срѣденъ по голѣмина, той поради това е по-добъръ. Езичната плъть е рѣдка и щуплива като гѫба, та поради това скоро познава, чрезъ вкусване, всички овощни сокове на нѣщо посѣяно. Но и така наречената приезичница (ἐπιγλωττίς), сиречь лалогъ (мѫжецъ) е часть отъ него. А при нея е прибавенъ така наречениятъ и софагъ (οἱσοφάγος) (сиречь хранопроводъ), предъ когото лежи артирията (ἀρτηρία), която каточели захваща отъ мѫжеца и пакъ се отклонава къмъ ноздренитѣ дупчици. Когато пиемъ, много пѫти издръпваме чрезъ тѣхъ водното вещество и скоро го изливаме тамъ. Устата пъкъ, бидеики двойна, е изпълнена отюре, отдолу, отпредъ и отстрани съ зѫби. За рѣдкозѫбитѣ естественицитѣ мислятъ, че живѣятъ малко. А по-навѫтре има и една часть, която лежи на кървавата жила, на горното меко небце; тя, като се изпълни съ мокрота, често се възбужда ненадейно, та като че ли ще задави човѣка, заграждайки прохода на
95
дишането. Наричатъ я чепчица (зърно, сливица; гр. σταφηλή). По природа артирията (трахеята) е твърда, обхваната отъ много кръвоносни жили и, поради това, отъ лига. Между нея и хранопровода лежи приезичницата (мѫжецътъ), та когато раздъвкваме суха храна на много дребно и я пропускаме въ стомаха, (приезичницата) затуля трахеята и я кара да действува. Чрезъ нея се случва, когато артирията приеме въздухъ отъ вѫтрешно духане, да се възбудятъ веднага и бѣлитѣ дробове, защото, като се надуе трахеята, (въздухътъ) преминава презъ дробоветѣ въ тѣхнитѣ дупчести части. Дробоветѣ иматъ пролуки и проходчета, които събиратъ (въздухъ); презъ тѣхъ въздухътъ влиза въ дупчицитѣ и въ дирушкитѣ, а дробоветѣ го пропускатъ къмъ сърдцето.
Между лицето и трупа има една часть, която наричатъ шия; предната ѝ часть се нарича гръклянъ, а задната — хранопроводъ; предната хрущялна часть, чрезъ които издаваме гласъ и дишаме, е артирия (трахея), а месната — хранопроводъ (στόμαχος); всички тѣ сѫ вѫтре предъ гръбнака. Задната пъкъ часть (на шиqта) се казва вратъ (ἐπωμίς). Такива имена и форми иматъ частитѣ и членоветѣ между главата и трупа. Трупътъ (θώραξ) пъкъ отпредъ има гърди, а следъ това стомахъ (γαστήρ). Основа на стомаха е пѫпътъ. Подъ тѣхъ е така назованиятъ итронъ (ἦτρον, коремъ, abdomen). Сърдцето пъкъ е поставено и лежи на последното мѣсто на трупа въ празднина, обхванато и пазено наоколо отъ бѣлитѣ дробове, които съ своитѣ ушенца сякашъ го обгръщатъ и обхващатъ съ пръсти.
О неиздирима премѫдрость на Оногова, Който ни е създалъ и така уредилъ ! Какъ пъкъ го пази като естественъ владѣтель въ палати и чертози, заобикаля го наоколо съ други части и членове и не дава да се примѣсатъ близки повреди. Подобава,
96
прочее, да кажемъ и сега съ пророкъ Давида [1]: „Прославиха се дѣлата ти, Господи, всичко съ премѫдрость си създалъ!" И пакъ [2]:, „Чрезъ Твоето създание и чрезъ дѣлата на рѫцетѣ Ти ще се възрадвамъ". Защото кой умъ, като чува това, не се радва и не ще похвали съ високъ гласъ и прослави Създателя на такава и толкова заслужаваща похвала крепость, дѣло на рѫцетѣ Му ? Но хубаво е всѣки отъ насъ пакъ да рече къмъ Тогова, Който е едничъкъ между всички Богъ и изкустенъ строитель: „Зачуди ме Твоето знание, наложи ми могѫществото Си, безсиленъ съмъ срещу Него" [3].
Прочее, сърдцето, както казахме и по-горе, лежи и е поставено отъ Създателя като князъ и владѣтель на природата въ най-скрититѣ мѣста. Има пъкъ и по природа твърда плъть и се свързва съ разнообразни връзки. Поради това тупането му явно показва, че е наклонено повече на лѣвата страна. По две причини е турено то на тази страна на животното: поради така нареченото въздушно и вѣтрено черво, и поради това, защото като че ли лѣвата страна има по-голѣма нужда отъ него, защото е по-слаба; споредъ както казватъ и други за дѣсната страна, тя приема не малка помощь и отъ черния дробъ. Наведено е, прочее, както казахме, повече къмъ лѣвата страна. Но върхътъ му не държи въ гръдния кошъ, както основата, подпълно и истински срѣдното мѣсто, което му е опредѣлено между лѣвата и дѣсната страна: той не свършва досущъ въ право положение отюре надолу, но се наклонява малко къмъ лѣво мѣсто, и на свършекъ по видъ е повече окрѫгленъ, отколкото продълговатъ, а само последниятъ му край се свива и свършва остро. Сърдцето има три стомахчета — на дѣсна страна по-голѣмо, на лѣва —
1. Ср. Псалми, CIII, 24
2. Ср. Псалми, XCI, 5.
3. Ср. Псалми, CXXXVIII, 6.
97
по-малко, а помежду тѣхъ — срѣдно. Дветѣ по-малкитѣ свършватъ при бѣлитѣ дробове. По-долу, при голѣмото стомахче, е закачена голѣмата кървава жила, а отъ нея захваща така нареченото срѣдно стомахче.
А къмъ бѣлитѣ дробове отиватъ отъ сърдцето нѣкакви проходчета и се разклоняватъ, както и артирията, по всичкитѣ имъ части, като продължаватъ отъ трахеята. Тѣ приематъ въздухъ, сиречь вѣтъръ, и го препращатъ къмъ сърдцето. За бѣлитѣ пъкъ дробове мислятъ, че иматъ кръвь повече отъ другитѣ части, но тя лежи не въ самитѣ тѣхъ, а въ кръвнитѣ жили. А и въ сърдцето има кръвь, но самò въ себе си, както иматъ другитѣ две вѫтрешности. Кръвьта, която е въ голѣмото стомахче, е тънка и чиста.
Тъй наречениятъ полсъ, сиречь трупна преграда, лежи подъ бѣлитѣ дробове и се нарича френесъ (φρένες), сиречь мисли. Подъ пояса, на дѣсната страна, лежи черниятъ дробъ, който сякашъ има околчеста форма, а на лѣво — далакътъ, които е дълъгъ и тѣсенъ. Черниятъ дробъ лежи при голѣмата и кървава жила, а къмъ нея е прикаченъ и далакътъ. И черниятъ дробъ, и далакътъ си иматъ всѣки своя кървава жила, които се отдѣля отъ главната кървава жила и препраща кръвь. Следъ тѣхъ, при самия гръбнакъ, лежатъ бѫбрецитѣ, които иматъ проходчета отъ голѣмата (кървава) жила, разположена въ самитѣ тѣхъ (бѫбрецитѣ): презъ тѣзи проходчета, (бѫбрецитѣ) приематъ кръвна дажба.
Но Този, Който издирва сърдца и бѫбреци, едничкиятъ истински Творецъ и съ велико име Господь Богъ нашъ, отсѫди да направимъ до тия части раздѣление между вѫтрешното (духовното) и външното (вещественото) и да свършимъ частитѣ и членоветѣ, доколкото сѫ достѫпни за човѣшката
98
природа да ги разбере. А остава да ги разбератъ по-вѣрно и по-надълго ония, които сѫ навикнали на лѣкарското изкуство. Ние пъкъ ще се върнемъ къмъ реда на библейскитѣ думи.
