Избрани произведения. Том I. Византия и славянският свят

Иван Дуйчев

 

Предговор

проф. д. и. н. И. Божилов

 

Pulsaw et aperietur vobis

 

 

Какво е история? Читателите твърде рядко си задават този въпрос. Може би защото почти всеки мисли, че има свой отговор? Учените са тези, които се опитват да дефинират предмета на своите занимания. А дефинициите са много, твърде много... В средата на дванадесетото столетие Анна Комнина отбелязва: „...историческият разказ е непреодолимо препятствие за потока на времето.“ Нейният следовник Никита Хониат ще възкликне: „Историята... най-хубавото откритие на елините!“ Но и трезво ще добави: „Историята има за своя главна цел истината и е съвършено чужда на красноречието и поетическата измислица.“

 

Новото време изведе Историята от здравата прегръдка на провиденциализма, поведе я през немския идеализъм, позитивизма на Огюст Конт и историческия материализъм на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Но историците положиха немалко усилия да отскубнат любимата си дисциплина от задушаващата прегръдка на философията (един съвременен френски учен с облекчение ще въздъхне: „Философията на историята днес е мъртъв жанр!“) и търсеха кратки и точни определения на своята наука: „Историята не е натрупване на събития от всякакъв вид, станали в миналото. Тя е наука за човешките общества“ (Фюстел дьо Куланж), „Историята е наука за промяната и в много отношения наука за различията“ (М. Блок) или „Историята е преди всичко наука за различното“ (П. Льомерл).... За да стигнем до схващането на П. Вейн: „Историята не е наука; тя е път на човечеството към познанието.“ На другия полюс стои малко изолирано мнението на един писател: „Историята е най-опасният продукт, който химията на интелекта е създала някога“ (П. Валери). Очевидно не е лесно на историците!

 

И логично идва вторият въпрос: какъв трябва да бъде историкът, този посредник между Човечеството и неговото минало? Рецепта няма. И все пак: талант, който, ако липсва, не може да бъде заменен

 

7

 

 

с нищо друго; образование, което се получава, и морал и научна етика, генетично заложен у личността; продукт, който се оформя под въздействието на човешката среда. Тези качества, които създават облика на историка, са подложени на постоянно изпитание. Защото историкът като всяко човешко същество има частен живот, но професионалната му дейност го превръща - дали желае или не - в обществено значима личност. Защото трудът му, веднъж напуснал работната му маса и тиражиран със средствата на модерната полиграфическа техника, става обществено достояние. И дали историкът иска или не, той оказва влияние върху общественото съзнание. Тъкмо поради това историкът е обект на силен натиск от страна на обществото и преди всичко от страна на властта, на която винаги и се иска да владее и направлява историческата наука (да не забравяме П. Валери!). И тук личността на историка, неговите качества се оказват в опасност. Загубата на последното от тях - тя оказва въздействие и върху състоянието на другите две - води до деформация на учения. Един се пречупва, за да спечели „нещата от живота“, друг не, за да не ги получи никога. Един скланя глава, за да се настани по-уютно, друг само се огъва, за да посрещне по-успешно напъна на бурята. Най-лошото идва тогава, когато един историк стане оръжие в ръцете на властта, насочено към неговата наука и неговите колеги. Това се случва най-често в превратни епохи, тогава, когато човекът и ученият трябва да покажат своето истинско лице.

 

Историята не спести на българската историческа наука, на немногобройната българска историческа колегия подобно време на тежки изпитания. Както морални, така и материални. „Историята не обединява хората.“ Тази мисъл на Л. Февр бе доказана от българската действителност. Историята не само раздели българската нация, но тъкмо тя противопостави едни на други българските историци. Направи от едните съдници на другите. Един от тези, който има нещастието да бъде сред вторите, бе Иван Дуйчев. Но да се върнем към началото.

 

* * *

 

Иван Симеонов Дуйчев е роден в София на 1 май (18 април) 1907 г. Годините на гимназиалното образование изграждат у любознателния младеж силно влечение към миналото на неговата страна. През 1928 г. това влечение, прераснало неусетно в траен интерес, го отвежда в Историко-филологическия факултет на Софийския университет

 

8

 

 

„Св. Климент Охридски“. И. Дуйчев завършва университетското си образование по история през 1932 г. като ученик на проф. В. Н. Златарски. Веднага след това той се явява на конкурс за стипендията „Марин Дринов“, спечелва го и заминава за Рим. В италианската столица (там пребивава от 1933 до 1936 г.) той намира своя нов учител, вече в областта на византийската филология и история, в лицето на проф. Силвио Джузепе Меркати. Под вещото ръководство на известния италиански учен И. Дуйчев завършва римския университет с докторат по византология на тема „Българските Асеневци във Византия“. През тези три години той учи и във Ватиканската школа по архивистика и палеография, след успешното завършване на която получава диплома за архивист-палеограф.

 

През 1936 г. И. Дуйчев се завръща в София като утвърден учен (той вече е издирил, подготвил и публикувал два тома с документи за XVII век [1]) и веднага е назначен за асистент в Университета. Три години по-късно, през 1939 г., той вече е редовен доцент по българска история. Пътят му към блестяща университетска кариера е открит и поради една тъжна причина. Предходната година, на 15 ноември 1938 г., умира проф. П. Ников (на 54 г.!), последвал във вечността проф. В. Н. Златарски († 15.12.1935 г.), а няколко години по-късно, на 2 май 1943 г., смъртта застига и проф. П. Мутафчиев (на 60 г.!). Така само за осем години българската историческа наука се лишава от тримата учени, които създават нейния облик в продължение на няколко десетилетия. И младият И. Дуйчев става титуляр на катедрите по история на България и на Византия и балканските страни.

 

Нагряващите политически събития обаче не подсказват добри времена за научна работа. Бурята се развихря на 9 септември 1944 г. Само един месец (!) след установяване на отечественофронтовската власт в България гръмотевица удря и Софийския университет. Още на 12 октомври се появява доклад на „представители на ОФ-комитетите при Историко-филологически факултет до комитета на ОФ при Софийския университет с предложения за налагане на наказания на преподаватели, обвинени във фашистка дейност“ („докладът“ е отговор на правителствена декларация от 17 септември!). В този доклад се иска отстраняване от ИФФ на седем преподаватели. На четвърто място, след Б. Филов, Б. Йоцов и М. Арнаудов, е посочен И. Дуйчев. Авторите на доклада твърдят, че той „устно и писмено агитираше за авторитарния режим и идеология...“ Нещо повече, те се позовават на студенти, които заявявали, „че не ще го допуснат да ги трови с лекциите си както досега“ [2]. Отзвукът на този

 

9

 

 

пасквил не закъснява. По доклад на министъра на народното просвещение, одобрен от министър-председателя К. Георгиев на 22 ноември 1944 г., е издаден указ на регентите В. Ганев, Цв. Бобошевски и Т. Павлов (28.11.1944) и от Университета са уволнени 25 души, шестима са отстранени за четири семестъра, петима за два семестъра и шестима - за един семестър. [3] И. Дуйчев е сред последните. Сякаш бурята е отминала с възможно най-малки последици. За съжаление илюзията е разпръсната само след два месеца. (Междувременно малката му книжка, онасловена „Македония в българската история“ - българско и немско издание от 1941 г. - е включена в списъка с „фашистки“ книги и обявена за изземване. [4]) С нов указ, издаден в „името на Негово Величество царя“, съгласно чл. 2, буква „в“ от „Наредбата-закон за прочистване на учителския и преподавателския персонал“ са уволнени още 18 души. Този път И. Дуйчев е първи в списъка (в него са включени физико-химикът И. Странски, художниците Н. Кожухаров и В. Захариев...) [5].

 

Уволнението е първият акт от драмата на И. Дуйчев. Административният. Скоро ще последва вторият, който цели професионално „разобличаване“. През март--април 1948 г. Комитетът за наука, изкуство и култура, ръководен от В. Червенков, организира публична дискусия, наречена перфидно „съвещание“. Темата е „Състояние и задачи на българската историческа наука“. Основният доклад е подготвен и прочетен от Т. Влахов. Целта на подобно „публично съвещание“ или „дискусия“ е ясна. Все пак ще припомня част от думите на В. Червенков, произнесени при откриването: „Ние не можем повече да търпим непрочистени авгиевите конюшни на буржоазната историография у нас. За да бъде поставена нашата историография на действително здрави, научни основи, необходимо е, повтарям, решително отстраняване на реакционното наследство в нея.“ [6]

 

Името на И. Дуйчев не присъства в доклада на Т. Влахов. Незнание? Случаен пропуск? Или пък съзнателно пренебрегване? Днес е трудно да се намери верният отговор. Наистина главните удари са насочени към представителите на „идеалистическия подход“ и „филологическия формализъм“ В. Н. Златарски, П. Ников, П. Мутафичев. Но дали И. Дуйчев не е запазен за изказванията, за една разправа на живо? Защото тъкмо в тях неговите колеги, а и някои приятели (!) не го жалят. За тях той е учен от „фашисткия период“ [7], наскоро отпечатаната му книга „Рилският светец и неговата обител“ (1947) е предназначена „за фашистките и реакционните елементи, които

 

10

 

 

единствено не намират отрада в нашата отечественофронтовска действителност“ [8], цялата му преподавателска и научна дейност е в защита на „великобългарската теза“ [9]. Дори „прогресивните учени“ (те вече са успели да станат „комунисти“ или пишат „с наше разбиране“ и „в наш дух“), които полагат неимоверни усилия да се харесат на новата власт, не се спират пред гнусни инсинуации. [10] Някои от тях настояват да се организира дискусия върху трудовете на Дуйчев (разбирай да бъде принуден да се откаже от тях и едва ли не сам да ги занесе на кладата!), която, ако той не желае, ще се проведе и без него! [11]

 

През тези тежки години И. Дуйчев живее тежко. На помощ му идва Славчо Атанасов, редактор-стопанин на библиотека „Златни зърна“. И. Дуйчев, заедно със съпругата си Елена, превежда романи и някои научни книги, чиято тематика е далече от неговите професионални интереси: „Ш. Сеньобос. Откровена история на френската народност. Опит за история на развоя на френския народ“ (Библ. „Златни зърна“. Исторически етюди №1) и „А. Мороа. История на Съединените щати, 1829-1940“ (Библ. „Златни зърна“, Исторически етюди №2). Светъл лъч проблясва, когато за същата библиотека по настояване и със съдействие на нейния стопанин той написва и издава книгата си „Рилският светец и неговата обител“.

 

Петте години безвремие изминават бавно. През 1949 г. И. Дуйчев е назначен на работа в новосъздадения Институт по история при БАН. На какво се дължи тази промяна? Не е трудно да се намери отговор. Институтът възниква като Комисия за издаване на изворите за българска история, ръководена от академиците Ст. Романски, Д. Дечев и И. Снегаров. И. Дуйчев не може да преподава в Университета, но може да работи по издирването и публикуването на извори - нещо, което той е доказал блестящо. Експлицитно тази необходимост е заявена от Т. Павлов: „Марксическият метод не може да ни даде действително научна марксистка история без издирване, систематизиране, изследване и обяснение на самите исторически факти. А в това отношение някои наши, иначе надеждни историци-марксисти, все още изостават назад в сравнение с буржоазните историци от типа например на Златарски, Мутафчиев, Ников и проф. Шишманов.“

 

Значи все пак „филологическият формализъм“ трябва да се използва! Този път за патриотични цели! Наистина посочените учени ги няма, но затова пък И. Дуйчев, достоен ученик и по-млад техен колега, е тук.

 

11

 

 

По този начин И. Дуйчев свързва по-нататъшната си професионална съдба с Института по история. През 1950 г. той е старши научен сътрудник II ст., а от 1967 г. - професор, известно време ръководи и секцията по библиография, научна информация и историческа география. И така до пенсионирането му в началото на 1974 г. В продължение на 24 години И. Дуйчев е член на Института по история, уважаван е от колегите си, но студенината и въздържаността на властта се чувстват. Защото И. Дуйчев почти няма възможност да оказва влияние върху научния живот на Института (той не е „поканен“ да участва в написването на колективната „История на България" - 1954, второ издание 1962-1964 г.). Наистина той е много здраво свързан с подготовката и издаването на двете серии „Гръцки извори за българската история“ и „Латински извори за българската история“. Но толкова. Той рядко публикува в научните издания на Института и дори в български списания. Неговата основна публикаторска дейност е обърната към чужбина.

 

И. Дуйчев престава да преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през паметната 1944 г. Но неговата преподавателска дейност, макар и под малко по-различна форма, се възобновява през 60-те години и продължава до края на живота му. Няколко десетилетия за по-дълго или за по-кратко време той е „гост-професор“ в редица европейски и американски университети. Негови лекции по история на българския народ, българската държава, българската култура, византийската цивилизация и славянския свят слушат студенти и вече изградени учени в Белград, Атина, Букурещ, Москва, Санкт Петербург, Прага, Варшава, Палермо, Неапол, Рим, Равена, Париж, Виена, Бон, Мюнхен, Мадрид, Барселона, Лондон, Вашингтон, Ню Йорк, Монреал...

 

Неусетно идва признанието. Първо от чужбина. И. Дуйчев е член на академиите в Палермо и Неапол, член-кореспондент на Британската академия, член е на Понтификалната академия по археология в Рим и на Сръбската академия на науките и изкуствата. Бонският университет го провъзгласява за свой почетен доктор, а през 1974 г. му е присъдена наградата Cottfried von Herder. В България властта го „забелязва“ през 1971 г., в навечерието на пенсионирането му. През 1972 г. той е „заслужил деятел на науката“, а през 1977 г. - „народен деятел на науката“. През 1977 г. Комитетът по култура организира честване на неговата 70-годишнина. През 1981 г. И. Дуйчев най-сетне е избран за академик и от Българската академия на науките. Накрая, за да приключа с този cursus honorum, трябва да посоча, че юбилеят на И. Дуйчев

 

12

 

 

е отбелязан с четири сборника в негова чест, издадени в САЩ, Белгия, Франция и България. [12]

 

* * *

 

Иван Дуйчев се изгражда като историк в трудни за българската нация години. Самият той половин столетие по-късно ще се върне мислено назад към тези тежки времена:

 

„Юношеството на моето поколение премина под сянката на две големи исторически събития. Балканската война, която бе истинско продължение на Освободителната война от 1877-1878 г., започна с изключителен ентусиазъм, а завърши с национална катастрофа... По-късно настанаха времена на покруса и обезверяване, които се засилиха през настъпилата нова криза с Първата световна война.“

 

Наистина 20-те години са години на духовна покруса и отчаяние за българската интелигенция. България е сред победените страни в Първата световна война и трябва да понесе тежките и унизителни условия на мирния договор в Ньой. „Просветлението“ за И. Дуйчев, а и за неговите връстници, идва тогава, когато той постепенно влиза в досег с миналото на своя народ и решава да се посвети на неговото изучаване.

 

Условията за научна работа в България в периода между двете световни войни са трудни. Първите две следосвобожденски поколения български историци, с много малко изключения, получават своето образование и специализация в чуждестранни университети. В България все още липсват добрата база - издания на извори, специализирани списания, книги, - необходимата традиция, а българската школа в медиевистиката все още прави първите си стъпки. Голяма роля за изграждането на български медиевиста и византолози играе създаденият от проф. К. Крумбахер Институт по византийска и новогръцка филология (Мюнхен), където учат и специализират П. Ников и П. Мутафчиев.

 

И. Дуйчев получава висшето си образование в Софийската Alma mater. След едно продължително увлечение по славянската филология той окончателно избира историята. Влияние нри този негов избор оказват проф. И. Иванов, с когото любознателният младеж се среща в Париж (1928 г.), и особено проф. Я. Тодоров, който го запознава с книгата на Г Кацаров „Цар Филип II Македонски. История на Македония до 336 г. пр. Хр.“ - книга, която окончателно го спечелва за историята. Щастие е за младия студент и сетне начеващ учен да бъде край такъв авторитетен историк като В. Н. Златарски, достоен

 

13

 

 

следовник на руската дореволюционна византология и славистика. И. Дуйчев още с първите си стъпки оправдава доверието и вниманието на своя учител, както и на останалите професори, които със своето блестящо преподаване оказват силно влияние за неговото изграждане като историк: Я. Тодоров, П. Мутафчиев, П. М. Бицили, В. Мякотин.

 

На пръв поглед И. Дуйчев нрави необичаен избор за мястото на своята специализация. Вместо да последва примера на П. Ников и П. Мутафчиев и да замине за Мюнхен, той се отправя към Италия (там преди него вече е бил И. Сакъзов, който е започнал усърдно да издирва документи за българското минало). Но това решение изглежда странно само на пръв поглед. В лицето на С. Дж. Меркати (ученик на К. Крумбахер, брат на кардинал Джовани Меркати и монсеньор Анджело Меркати, единият префект на Ватиканската апостолическа библиотека, а другият - префект на Секретния архив) той намира великолепен учител по византийска филология и история. А сред ръкописите и книжовните богатства на Ватикана - плодородно поле за изследователска дейност. Годините, прекарани в Рим, оказват сериозно, бих казал, решително въздействие върху И. Дуйчев - както теоретическо (безспорно влияние на Мюнхенската школа), така и практическо (възможност да изучи гръцка и латинска палеография, и то сред неоценимите архиви на папската институция). От италианската столица той се завръща византолог.

 

За да опознаем по-добре научното наследие на И. Дуйчев, трябва да установим, доколкото е възможно, методите му на изследовател на далечното минало, историческите му концепции. Две са обстоятелствата, които определят основните изследователски търсения на И. Дуйчев в продължение на десетилетия. Първият е: ограничената изворова база за историята на българското средновековие. Още във встъпителната си лекция „Задачите на днешната българска историография“ П. Ников (1920 г.) отбелязва: „Българската историческа наука се намира в периода на издирване, събиране и критическо изучаване на историческите материали.“ Младият учен осмисля това състояние на българската историопис и прегръща идеята да запълни, доколкото може да стори това един учен, тази сериозна празнина. Нещо повече, тридесетина години след П. Ников, вече сторил немалко в областта на изворознанието, той ще отбележи: „Не бива да се гради окончателно, преди да сме събрали цялото градиво, което времето е пощадило. А трябва да потърсим и съберем това градиво сега, докле е време.“ И тъкмо това стремление

 

14

 

 

го отвежда в Рим, една от съкровищниците на средновековни ръкописи и документи.

 

Второто обстоятелство е, разбира се, великолепната филологическа и палеографска подготовка, която получава И. Дуйчев. Тя му позволява с вещ професионализъм да се зарови сред книжовните богатства и да търси там желаните извори за българското средновековно минало. И тъкмо поради това най-големите му приноси в науката са свързани с откриването, проучването и издаването на исторически градива, открития, извършени в ранната му младост, по време на първото му пребиваване в Рим. Резултат от тази негова дейност са книгите, съдържащи „съобщенията“ (avvisi) от Рагуза и документите за историята на католицизма през XVII в. - изборът и назначаването на епископи и историята на Софийската католишка архиепископия [13]. Във византологията трайно влезе наименованието „хроника Дуйчев“ (или както напоследък бе предложено от С. Менго, „фрагмент Дуйчев“), с което специалистите назоваха открития от Дуйчев в Cod. Vaticanus gr. 2014, ff. 119v - 122v текст, онасловен „За император Никифор и как той остави костите си в България“ [14]. Без колебание може да се каже, че Дуйчев бе издигнал в култ историческия извор. Подобен подход към науката история му попречи да отдели достатъчно време и необходимите сили за други изследвания. Но пък не бива да забравяме, че тъкмо на неговата неуморна работа в продължение на повече от петдесет години в най-големите архиви и книгохранилища българската наука дължи откриването и публикуването на десетки по-големи или по-малки исторически извори.

 

И. Дуйчев бе верен ученик и следовник на В. Н. Златарски, за когото не без основание се твърди, че бе отдаден на „детайлно монографично изследване и установяване на българското минало“ (П. Ников). Или днес, от дистанцията на времето, би могло да се каже без колебание, че тях ги сближава тъкмо еднаквият подход към българската средновековна история. Двамата, учител и ученик, ги сближават предпочитанието, нагласата, усетът към анализа на отделния факт, към подробното „разчопляне“ на отделните събития и явления. Но за разлика от своя първоучител И. Дуйчев запази през продължителния си научен път пристрастието си към „малките форми“. Книгите в неговата научна биография са твърде рядко присъствие.

 

Случайно ли е това? Бих казал не. У Дуйчев се забелязва подчертано отсъствие на вкус към синтез, към големи обобщения, дори

 

15

 

 

той самият ще заяви:

 

„Само след подробното изучаване на отделните малки или големи въпроси може да се мине към общото, систематично изложение на цялата българска история.“

 

Това му схващане го поставя отново редом със Златарски („Трябва да се каже, че Златарски не бе широк обобщаващ ум...“) и П. Ников („синтетичното мислене се явяваше чуждо на духовния му склад“) и го отдалечава от П. Мутафчиев, който единствен от българските историци-медиевисти бе склонен към философско обяснение на българското минало.

 

Истинският облик на И Дуйчев като историк не би могъл да бъде пресъздаден, без да обърна внимание на още една страна от неговите научни занимания. Той твърде често - от самото начало на научната си кариера до сетния си дъх - прекрачваше хронологическите граници на средновековна България. Този стремеж за излизане извън рамките на политическата история на „същинското българско средновековие“, загатнат от В. Н. Златарски, проявил се у П. Мутафчиев, изявил се най-категорично у П. Ников, е ярко изразен и у И. Дуйчев. Него винаги са го вълнували съдбините на българския народ през XV-XVII в. и той отдели немалко време аз тяхното изучаване. [15]

 

И. Дуйчев схващаше историческия процес като едно цяло с много и различни лица, които в крайна сметка създават облика на всяка историческа епоха. И тъкмо тук виждаше главната задача, бих казал главната отговорност на историка: да обхване всички прояви на средновековното общество („Не бива да се забравя, че историческият процес е единен, а ние само се докосваме до една или друга страна от него — до политическата история, историята на стопанството, на изкуството и книжнината, на културата изобщо. Схващайки историческия живот именно като единство, ние трябва да използваме за неговото разкриване всички достъпни градива и средства.“) Точно това го отличава от неговите учители и предходници (може би само П. Мутафчиев е по-близо до него?), както и от голяма част от съвременниците му. Политическата и религиозната история за него не бяха единствената посока на научното дирене. И. Дуйчев бе вещ познавач на старата българска литература, на общославянската и византийската литератури. Неговите проучвания в тази област имат различен характер — от издирването и обнародването на отделни книжовни паметници до очерците, посветени на някои старобългарски писатели, и обобщаващите статии върху историята на славянските литератури. В различни времена неговите научни интереси бяха насочени

 

16

 

 

към Боянската църква, фреските в Земенския манастир, групи интересни стенописи в трапезарията на Бачковския манастир и в църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси“ [16] и преди всичко към българската средновековна миниатюрна живопис. [17]

 

* * *

 

В половинвековното научно творчество на И. Дуйчев се откроява един изследователски проблем. Затова пък изключителен по своята значимост. Проблемът се нарича „Славяните и/във Византия“. Самата формулировка вече подсказва недвусмислено, че проблемът има две страни: първата е славяните във Византия, т. е. онези славяни, които през VI-VII в. се настаняват в изконните земи на Византийската империя, остават там и рано или късно се вливат в „многорасовата и многонационалната“ империя (Д. Закитинос), т. е. всички онези славяни, залели Елада и Пелопонес и дали повод на Константин Багренородни да възкликне с болка: „Пославянчи се цялата земя.“ Втората страна би могла да бъде кратко онасловена „Славяните (славянските държави) и Византия“. И двете страни на този, бих казал основен проблем от историята на Югоизточна Европа през средновековието са били обекти на постоянни спорове, понякога на ожесточени пререкания. Скандалните изявления на Я. Фалмелайер и К. Сатас относно присъствието и ролята на славяните в Империята, както и позициите на техните последователи сякаш продължават да прикриват точното, научното, цивилизовано становище на П. Льомерл. Не по-малки са противоречията между учените, когато се изучават отношенията на Империята и граничещия с нея славянски свят. Разногласия няма, когато се твърди, че „Християнизацията на българите и по-късно на русите представлява неоспоримо най-забележителния успех на тази политика [рах Byzantina - И. Б.], който позволи на Византия с течение на времето да разпростре своето духовно, художествено и дори политическо влияние сред славянския свят...“ (Е. Арвайлер). Те започват тогава, когато се правят опити да се определи характера на тези отношения, посоката и значимостта на процесите, същността и наименованието на явленията. Само един пример: „Ако византийската литература е дефинирана като целостта от литературни творби, създадени на византийска територия или в области, които са се намирали под византийско влияние, и които са били сътворени за читател, чиято култура е била византийска, в този случай византийската литература би трябвало да включва не само творби,

 

17

 

 

написани на гръцки, но също така на коптски, на латински, на сирийски, на арменски, на грузински и очевидно на славянски“ (И. Шевченко). Същите съждения, и то още по-категорично, се правят, когато се изучават паметниците на изкуството (архитектура, монументална живопис, икона, книжна миниатюра), родили се в страните „които са се намирали под византийско влияние“. Както се вижда, проблемът е деликатен и труден за решаване.

 

В многолетната си изследователска дейност И. Дуйчев отдели много време и сили за изучаването на тези сложни взаимоотношения между славянския свят (през последните години той употребяваше и понятието Slavia Orthodoxa, предложено от италианския славист Р. Пикио) и Византия (той като че ли се пазеше да използва обединяващия и двете страни термин the Byzantine Commowealth, който византологията дължи на Сър Димитри Оболенски). Първото, което трябва да кажа, е, че той не разделяше проблема на две или по-точно тези две страни в отношенията между „центъра Константинопол и периферията“ той схващаше като едно цяло. Това негово отношение личи не толкова от наименованието на известния му четиритомник „Medioevo bizantino-slavo“, а преди всичко от конкретните му проучвания. Вниманието му бе привличано както от Slavica в атонските акти, т. е. проучване на славянската ономастика и топонимия, съхранена в документите от манастирите в Света гора или „Славянските светци във византийската агиография“, но и от двустранните отношения - политически, икономически и особено литературни - между славянските страни и Византийската империя.

 

И. Дуйчев безспорно е сред онези учени - византолози и слависти, — които посветиха много време за изучаването на тези сложни взаимоотношения, довели до изграждането на онази цивилизация, която, без значение как ще назовем — византийска, византийско-славянска, източноправославна или цивилизация на византийската общност, - ще създаде облика на голяма част от Европа. И това е видно не толкова от оценките на неговите съвременници, колкото от неговата обширна библиография [18]. Книгата, която българският читател държи в ръце, онасловена „Византия и славянският свят“, съдържа осем изследвания. Очаквам логичните въпроси: защо само осем, след като говориме за дългогодишни изследвания и за многобройни публикации; очаквам не толкова питането кои са те (за това по-долу), а по какъв принцип са избрани? Може би трябва да започна отговора с обяснението кои или по-точно какви публикации не са намерили място в книгата. И така, не са включени: 1) изследвания,

 

18

 

 

печатани в България; 2) изследвания, които имат частен характер, засягат сравнително малки проблеми и 3) най-сетне, не са включени публикациите, които биха могли да бъдат обединени под наименованието Cyrillo-Methodiana - група, която заема самостойно място в научното наследие на И. Дуйчев [19].

 

При това положение подборът, който съм направил, се определя от значимостта на темата, до известна степен от обема на публикацията и от факта, че тя е печатана в труднодостъпни издания, и то на чужд език. За да бъда по-конкретен, в книгата са включени изследвания, които са синтез на хилядагодишните отношения между двете страни, като „Византия и славянският свят“ (№ I), обстойното изследване под наслов „Отношенията между южните славяни и Византия, Х-ХII в.“ (№ II) или обобщаващ поглед като „Византийско-славянските литературни отношения“ (№ III), както и подробно изучаване на двустранните връзки в същата област, а именно: „Литературата на южните славяни през XIII в. и нейните отношения с византийската литература“ (№ IV) и „Литературни връзки между византийци, българи и сърби през XIV-XV в.“ (№ V).

 

Икономиката на средновековното общество не бе сред предпочитаните от И. Дуйчев изследователски теми (изворите винаги са били оскъдни, а той се пазеше от прибързани обобщения), но изучавайки вековните славяно-византийски отношения, той не пропусна да обърне внимание и на тази тяхна страна: „Икономически отношения между Византия и славяните“ (№ VI).

 

Последните две работи, поместени в тази книга - те са сред най-обемистите публикации на И. Дуйчев, - имат малко по особено звучене. Първата от тях е онасловена „Славянският свят и Персия през ранното средновековие“ (№ VII). Сякаш присъствието на тази работа - над сто страници в оригиналното си издание - е малко необичайно. Но това е само на пръв поглед. Защото Персия като партньор (преди всичко търговски - през нея минава „Пътят на коприната“) и като противник е част от византийския свят, поне до появата на арабите през тридесетте години на VII в. От друга страна, славяно-персийските отношения са поставени в тяхната естествена рамка - византийския свят. Втората публикация (№ VIII), също така обемиста (150 страници) е писана, както много други изследвания на И. Дуйчев, по определен повод. Само че този път поводът не е научна конференция (какъвто е случаят с предходната публикация), а една забележителна годишнина: 500 години от падането на Константинопол и неговото завладяване от турците (1953 г.). И. Дуйчев е имал чудесната

 

19

 

 

идея да събере всички славянски извори както за покоряването на византийската столица, така и за завладяването на Балканския полуостров от турците. Макар и откъслечни, понякога изолирани, твърде често малки по обем, тези текстове не само допълват картината на една изключително важна епоха от историята на Балканския свят, изграждана преди всичко чрез извори от гръцки и, казано най-общо, западноевропейски произход, но и показват по един категоричен начин отношението на славянските писатели и книжовници към това жестоко и безмилостно време.

 

Какво още трябва да знае българският читател? Пет от осемте включени в книгата изследвания са публикувани за първи път на френски език (№ II, III, IV, V, VIII), а три - на италиански (№ I, VI, VII), и то в издания, които невинаги са лесно достъпни за българския читател. Наистина самият Дуйчев ги публикува отново в първите три тома на „Medioevo bizantino-slavo“ (1965, 1968 1971), но това в никакъв случай не ги приближи към България. Сега за първи път тези важни изследвания се обнародват на български език - нещо, което ще даде възможност на много по-голям брой читатели да се запознаят с тях. Защото, това трябва да се признае, колкото и да не звучи радостно, оригиналните публикации бяха познати и ползвани от твърде ограничен кръг български учени. Като казвам, че тези осем текста за първи път се публикуват на български език, трябва да отбележа и още нещо. Всичките осем публикации се превеждат от езика, на който са отпечатани, т. е. френски и италиански. Защо? Няма да се впускам в подробности. Ще отбележа само, че дори да съществуват български оригинали на съответните статии в архива на И. Дуйчев, съставителят съвсем не бе улеснен да достигне до тях. Ето защо бяхме принудени да прибегнем към превод. Трябва да кажа, че двете преводачки положиха много усилия, за да звучат тези публикации на добър български език, а редакторът си позволи да се намесва там, където мислеше, че би могъл да доближи текста до езика и стила на И. Дуйчев. Това сигурно не е постигнато в пълна мяра, но в противен случай всички статии трябваше да бъдат пренаписани по определен модел. А това едва ли би било най-доброто решение.

 

Тези от читателите, които поне малко познават „Medioevo bizantino-slavo“ (I-III), знаят, че всяка една статия е съпроводена с Addenda и Corrigenda, подготвени от И. Дуйчев. Тези добавки и поправки също са преведени. Но при съставянето на книгата възникна един проблем: добавките и поправките датират от 1965-1971 г. Изминалите 25-30 г. предполагат тяхното усъвършенстване. Науката

 

20

 

 

го налага. В същото време авторът го няма, за да го стори. А ако аз трябва да го направя, то може би бих се намесил повече, отколкото това би направил техният автор. Ето защо редакторски Addenda et Corrigenda няма. Всичко се публикува така, както го е оставил И. Дуйчев.

 

Все пак, поне за ориентиране на съвременния читател, трябва да посоча само някои възможни добавки. С другите специалистите ще се справят сами. Ще започна с № I. Това безспорно е най-обобщаващата статия и е съвсем естествено към нея да бъдат направени най-много добавки. Тъкмо затова ще се огранича с най-важното. Много са новите неща, които засягат проблема за заселването на славяните на Балканския полуостров - както археологически материали и тяхното тълкуване, така и конкретни изследвания, сред които ще отбележа само чудесната книга на П. Льомерл (в нея читателят ще намери по-старата библиография) [20]. Тъй като славяно-византийските отношения в сферата на литературата и икономиката са развити много по-подробно от самия И. Дуйчев (бележките към тях следват по-долу), тук ще се задоволя да посоча само две теми, които през последните две десетилетия получиха голямо развитие. Първата е в областта на идеологията и засяга идеята „Москва - трети Рим“. Вече петнадесет години в Рим се провежда семинар, озаглавен „Da Roma alla Terza Roma“, резултат от който са няколко важни книги [21]. Втората тема е византийската музика и нейното разпространение и развитие сред Slavia Orthodoxa. Едва ли е възможно да посоча многобройните заглавия, които документират бурното развитие на тази дисциплина. Ще се задоволя да отбележа само големия тласък, който дадоха описите на византийските „музикални ръкописи“, съхранявани в Света гора, подготвяни от гръцкия учен Г. Статис, както и немалкото публикации на български автори, сред които бих посочил името на Е. Тончева.

 

Към № II също биха могли да бъдат направени много добавки както към епохата на цар Симеон [22], заемаща централно място в изследването, така и към събитията в България през 968-971 и 976-1018 г. (разгледани много кратко, особено след обстойния разказ за цар Симеон), а, разбира се, и към историята на хървати и сърби. Корекция изискват някои от схващанията на автора - възможни връзки на Владимир (889-893) с Рим, отношенията между цар Симеон и папа Йоан X (особено идеята за получаване на корона от Рим!) и др.

 

№№ III, IV и V, както казах вече, са посветени на славяно-византийските връзки в областта на литературата. Тук новите неща са

 

21

 

 

извънредно много, и то в две посоки: нови издания на текстове или техни преводи и изследвания - както обобщаващи, така и конкретни, посветени на отделни славянски книжовници - Патриарх Евтимий, Киприан, Ефрем, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Димитър Кантакузин, Владислав Граматик. В № III са остарели някои схващания за царуването на Калоян (1197-1207), много бегло са разгледани или са пропуснати важни събития от епохата на цар Иван II Асен (1218-1241) и т. н.

 

Не са малко и добавките към статията „Икономически отношения между Византия и славяните“. Ще се задоволя да отбележа само някои проблеми: „икономическата война“ между България и Византия през 893/4-896 г. (напоследък се появи нова интерпретация на тези събития [23]), търговията на Дубровник с Балканския полуостров, ролята на Генуа в Черно море (заслужават отбелязване усилията на М. Балар и Джео Пистарино с неговите сътрудници, сред които се откроява Л. Балето, както и приносите на В. Гюзелев) [24] и венецианското присъствие, засилено внимание към което напоследък проявява С. П. Карпов [25].

 

„Славянският свят и Персия през ранното средновековие“ е едно от най-добрите изследвания на И. Дуйчев. Към него могат да се направят някои добавки, които се налагат от времето: към славянската митология (книгата на А. Гейщор), българската архитектура, Мадарският конник, съкровището от Наги Сент Миклож, византийско-персийските отношения (обстойните изследвания на А. Стратос върху VII в.). Същото би могло да се каже и за последната публикация, включена в тази книга. И. Дуйчев е събрал в нея всички познати текстове от славянски произход, които отразяват турското нашествие на Балканите и завладяването на Константинопол. Тук бих искал да отбележа само новото издание на „Повест за превземането на Цариград от турците в 1453 г.“ [26] и чудесните книги на А. Пертузи, които поставят в много широк план падането на византийската столица и края на Империята [27].

 

* * *

 

„Времето, което тече неудържимо с вечно движение, повлича и отнася всичко съществуващо, за да потъне то в пропастта на забвението - както събитията, недостойни да задържат вниманието, така и тези от тях, които са велики и достойни за паметта. Или както е казано в трагедията, то [времето] ражда скритото и скрива откритото.

 

22

 

 

Но историческият разказ е непреодолимо препятствие за потока на времето; той възпира донейде неудържимото течение; той задържа в прегръдката на събитията всичко, което може да се забележи по повърхността, и не го оставя да потъне в дълбините на забравата.“

 

Връщам се към този текст, този път целия, с който започва „Алексиадата“ на Анна Комнина или по-точно Предговора към историята на царуването на Алексий I Комнин (1081-1118). Не напразно византийската писателка - може би най-интелигентната византийска принцеса - започва своя обстоен разказ с времето и историческото повествование. Защото времето е главният противник на историята. И. Дуйчев се отнасяше към времето не по-малко философски от византийската принцеса и историчка. Нещо повече, той гледаше на него като на по-сложен феномен. Той го разделяше на две равнопоставени части. Първата бе времето, което носи забравата, което хвърля сянка върху паметта, което къса нишката, свързваща ни с миналото, т. е. историческото време, което крие в себе си изминалия път. Да съхрани онова, което заслужава („...трябва да потърсим и съберем това градиво, сега, докле е време!“). Дуйчев правеше без отдих петдесет и пет години, посветени на историята. Но през голяма част от живота си той беше принуден да се бори и срещу реалното, своето време. Той трябваше да преодолява много пречки, много несгоди, много тежки моменти. Той сякаш не вярваше на своето време (неслучайно намираше утеха в историческото време!) дори и тогава, когато успя да се пребори с него (неговият cursus honorum е доказателство за победата му). Защото неведнъж и два пъти е споделял с мен: „ще ни оцени само времето“, т. е. онова време, когато грозните страсти ще са изпепелени, когато човешките взаимоотношения ще се върнат в естествените си рамки, когато голямото сито ще отсее слабото и недостойното и ще съхрани вечното, онова, което принадлежи на нацията. Или отново историческото време, което ще затвори цикъла.

 

Има ли какво да добавя? Може би само словата на монах Висарион (1345 г.) - перифраза на евангелски текст или може би на св. Йоан Златоуст („Πάσα δίξα ἀνθρώπου ὡς ἄνθος χόρτου“):

 

 

 

ИВАН БОЖИЛОВ

21 май 1996 г., Св. Св. Константин и Елена

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. I. Dujčev. Avvisi di Ragusa. Documenti sull’impero turco nel sec. XVII е sulla guerra di Candia. Roma, 1935, XLVII-296 p. (Orientalia Christiana Analecta, 101); II cattolicessimo in Bułgaria nel sec. XVII secundo i processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici. Roma, 1937, 202, p. (Orientalia Christiana Analecta, III).

 

2. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии, 1944-1950. Т. 1, С., 1995, № 5, с. 51.

 

3. Пак там, № 11, с. 63.

 

4. Пак там, № 4, с. 48.

 

5. Пак там, № 21, с. 83.

 

6. Пак там, № 46, с. 203.

 

7. Пак там, с. 307.

 

8. Пак там, с. 301.

 

9. Пак там, с. 361.

 

10. Пак там, с. 297, 361.

 

11. Пак там, с. 349.

 

12. Byzantion, 47 (1977) (= Hommage à Ivan Dujčev); Byzantine Studies, 1978, 12; Byzance et les Slaves. Mélanges Ivan Dujčev, Paris, 1979; Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980.

 

13. Вж. тук бел. 1, както и И. Дуйчев. Софийската католишка архиепископия през XVII в. Изучаване и документи. С., 1939, 203 с. (Български археологически институт - Материали за историята на София. Кн. 10).

 

14. И. Дуйчев. Нови житийни данни за похода на имп. Никифор I в България през 811 г. - Сп. БАН, 26 (1937), 147-188; La Chronique byzantine de Гап 811 - Travaux et mémoires, 1(1965), 205-254 = I. Dujčev. Medioevo bizantino-slavo, II. Roma, 1968, 425-489.

 

15. Вж. бел. 13, a подробно y I. Dujčev. Bibliographie. Verfast von A. Kirmagova, A. Paunova. Sofia, 1996.

 

16. И. Дуйчев. Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис. С., 1978.

 

17. I. Dujčev. Bibliographie, n° n° 474, 611, 710, 759, 769.

 

18. I. Dujčev. Bibliographie.

 

19. I. Dujcev. Medioevo bizantino-slavo, II, 29-135; Medioevo bizantino-slavo, IV/1, Sofia, 1996, n° n° 1-VI.

 

20. P Lemerle. Les plus anciens recueils des Miracles de Saint Démétrius, II. Paris, 1981.

 

21. Roma, Costantinopoli, Mosca. Napoli, 1983, XX-570 p.; L'idea di Roma a Mosca secoli XV-XVII. Fonti per la storia del pensiero sociele russo. Roma, 1993; Diritto e religione da Roma a Costantinopoli a Mosca. Roma, 1994, XXXII-254 p.

 

22. И. Божилов. Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на средновековна България. С., 1983.

 

24

 

 

23. N. Oikonomidès. Le kommerkion d’Abydos, Thessalonique et le commerce bulgare au IX' siècle. - In: Hommes et richesse dans l’Empire byzantin, VIII-XVe siècle. Paris, 1991, 241-248.

 

24. G. Pistarino. Notai genovesi in Oltremare-Atti rogati a Chilia da Antonio di Ponzò (1360-1361). Genova, 1971;

M. Balard. Gênes et l’outremer, I. Les actes de Caffa du notaire Lamberto di Sambuceto, 1289-1290. Paris, 1973; II. Actes de Kilia du notaire Antonio di Ponzò, 1360. Paris, 1980;

L. Balletto. Genova mediterraneo mar nero (sec. XIII-XV). Genova, 1976;

M. Balard. La Romanie génoise (XIIe-début XVe siècle). Genova Roma, 1978;

Byzantino-Bulgarica, VII (1981) (Bulgaria Pontica Medii Aevi I); Bulgaria Pontica Medii Aevi II et III, Solia, 1988, 1992.

 

25. С. П. Карпов. Путями средневековых мореходов. Черноморская навигация венецианской республики. XIII-XV вв. Москва, 1994.

 

26. Памятники литературы древней Руси. Вторая половина XV века. Москва, 1982, 216-267 (текст и превод).

 

27. La caduta di Costantinopoli. I. Le testimonianze dei contemporanei; II. L’eco nel mondo. Testi a cura di A. Pertusi. Milano, 1976;

A. Pertusi. Testi inediti e poco noti sulla caduta di Costantinopoli. Edizione postuma a cura di A. Carile. Bologna, 1983.

 

[Next]

[Back to Index]