Избрани произведения. Том I. Византия и славянският свят

Иван Дуйчев

8. ТУРСКОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ В СЛАВЯНСКАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ ТОВА ВРЕМЕ

I. Dujčev, La conquête turque et la prise de Constantinople dans la littérature slave contemporaine, Byzantinoslavica, 14 (1953), с. 14-54; 16 (1955), с. 318-329; 17 (1956), 276-340.

Преведе от френски Елизария Рускова 

 

 

Трагичните събития от 29 май 1453 г. съвсем не били нещо случайно в живота на народите от Европейския югоизток. Тъкмо обратното, те се явили като естествено продължение от вековно развитие. Наистина от пролетта на 1354 г., когато турските войни успели да превземат крепостта Галиполи и по този начин здраво стъпили на териториите на Балканския полуостров, до пролетта на 1453 г., османските нашественици завладели почти изцяло балканските земи и поради това обградили византийската столица, която неизбежно щяла да падне в техни ръце. Така като укрепвала все повече през този век, турската лавина достигнала върха на могъществото си. Завоевателите оползотворили всички възможности и употребили всички средства, за да установят своето господство върху балканските държави. Би било дълго и може би ненужно да припомняме тук обстойно всичките перипетии на турското завладяване [1]. Достатъчно ще бъде само да се каже, че опасността заплашвала почти в еднаква степен константинополската империя и славянските държави от полуострова.

 

Има поле, където тези съдбоносни събития са оставили неизличими отблясъци: това е народната поезия на южните славяни. Почти няма голямо събитие, свързано с османското завладяване на славянските земи на полуострова, което да не е намерило свой отглас в тази народна поезия [2]. Излишно е да се припомня, че във всички тези народни песни героизмът на балканските народи, които воювали против нашествениците, е бил възвеличаван и дори въздиган, докато неприятелите са били обрисувани в най-тъмни багри. Обикновеният народ, който е създал тази поезия и който най-много е страдал от жестокостта на завоевателите, си е отмъстил и не е пожелал да каже дори една добра дума за тях в поезията си. Когато те станали техни господари и едновременно с това потисничеството им ставало все по-тежко, народът намирал в песните си някакво политическо противодействие и правел сенките още по-мрачни. Накратко, тази поезия, в която народът изразявал

 

281

 

 

всичките си чувства: омразата си, страховете си и надеждите си, трябва да се разглежда като най-непосредственото отражение на турското завладяване сред южните славянски народи.

 

Твърде интересно е да се изследват отраженията на турското завладяване в съвременната за онова време славянска литература. Сред славяните най-заплашени от турското нашествие били южните славяни. Това ни обяснява защо в тяхната литература от втората половина на XIV и на XV в. се откриват толкова отражения на безпокойството и на тревогата, с които тогава следели турското напредване в балканските земи. Често се казва, че съвременниците не са в състояние да преценят пълната значимост на историческите събития, които се развиват пред очите им, и че следователно е необходимо да изтече твърде значителен промеждутък от време, за да може те да се обхванат цялостно и да се оцени цялото им значение. Струва ми се, че това твърде общо твърдение не може да се приложи буквално върху отношението на славянските книжовници към историческите събития, които предшествали превземането на Константинопол, и към превземането на византийската столица в 1453 г. Обзети от ужас пред турската опасност, славянските народи от втората половина на XIV и от първата половина на XV в. имали по-важни занимания от това да записват и да отбелязват историята на чуждото завладяване. Естествено, ставало въпрос по-скоро за водене на битки или най-малкото за спасяване на живота, отколкото за занимания с историография. Това е, разбира се, една от причините, които обясняват липсата на летописи за турското завладяване във всичките му подробности в съвременната за онова време литература на южните славяни. Но веднага трябва да се добави, че сред самите опасности на смъртоносната схватка славянските книжовници, а понякога и смирени преписвали и писачи са намерили достатъчно свободно време, за да отбележат някои факти и да увековечат чувствата си към завоевателя. Водени сред изпитанията на борбата, тези бележки са още по-ценни, тъй като ни предават израза на чувствата, които тогава вълнували южните славяни лице в лице с османското завладяване. Благодарение на историческите извори от византийски и турски произход ние познаваме достатъчно самите факти от завладяването и творбите на славянската литература могат да ни предоставят относително малко напълно неизвестни подробности. Необходимо е обаче литературните произведения на южните славяни през тази епоха да се изучат, за да може да се разкрие тяхната непосредствена реакция на турското завладяване. Макар че литературната продукция на южните славяни през

 

282

 

 

онова време не е нито много богата, нито пък изобилна, тук не е възможно да се направи пълен анализ на всичките извори. Вместо да изчерпим всичките творби на съвременната за онова време българска и сръбска литература, ще трябва по-скоро да се ограничим с най-важните произведения, без да забравяме и известен брой приписки в старите ни ръкописи. Написани от малко известни или дори понякога напълно неизвестни писачи, тези прости бележки са особено важни, защото представляват непосредствена и спонтанна реакция на събитията. Най-често те издават по-искрено и по-истинско чувство, отколкото творбите на официалната литература.

 

Когато говорим за българската литература от времето на турското завладяване, най-напред трябва да упоменем името на Патриарх Евтимий [3] - „една от най-красивите фигури в българската история“ [4]. За съжаление богатото литературно наследство, което той ни е оставил [5], съдържа твърде малко посочвания, които имат пряка връзка със съвременните събития. Като повечето големи представители на църковната литература Евтимий е отделил в творбите си незначително място за събития, на които той самият е бил свидетел. Докато съставял произведенията си, които принадлежат на житийната литература, той живеел в сфера извън действителността. Следователно никак не е учудващо, че в творбите му не се среща почти никакво ясно и пряко посочване за турската опасност, която тогава заплашвала българския народ. На края на Житието на свети Иван Рилски [6], съставено от Евтимий, се чете молитва към светеца:

 

[7]

 

На пръв поглед би могло да се допусне, че като говори тук за опасността, която заплашвала сънародниците му, за глада, за изтреблението и за чуждото нашествие, патриархът е искал да загатне за османското завладяване. Веднага обаче трябва да отбележим, че тук имаме почти дословен превод на молитва от византийски произход [8]. Евтимий видоизменил традиционното съдържание, като добавил две уточнения - названието българи като сънародници на рилския светец и упоменаването на съвременния за онова време български цар - и по този начин е дал най-красноречив израз на своите собствени тревоги и надежди по време на бурята на турските нашествия [9]. Очевидно би било основателно да се очакват по-ясни посочвания на турската опасност от страна на този, който оглавявал българската църква през най-критичния

 

283

 

 

период и който по време на превземането на българската столица от турците останал единствен представител на населението пред нашественика. Но Евтимий бил верен следовник на византийските исихасти и по подобие на голям брой негови съвременници, вместо да гледа право в лицето опасността от истинския живот, предпочитал да се отдава на мистицизма и в него да търси убежище от бедите на сегашния живот.

 

През втората половина на XIV в. било съставено Житие на българския отшелник и исихаст Теодосий Търновски от константинополския патриарх Калист I (1350-1354, 1358-1363). Написана първоначално на гръцки език, тази творба е известна само в българския си превод [10], направен вероятно към края на XIV в. Тъй като и досега византийският ѝ първообраз не е бил открит, невъзможно е да се установи до каква степен тук имаме дословен превод или свободна преработка, за да можем точно да определим стойността на сведенията за турското нашествие, които се срещат в нея. Във всеки случай, когато константинополският патриарх съставил творбата си, завоевателите правели само първите си стъпки в балканските територии и не бил познат целият ужас от чуждото нашествие. Данните за османското завладяване следователно са относително малобройни, но трябва да се предположи, че те произлизат от добре осведомен източник от български произход. Житието на Теодосий, съставляващо вече част от българската литература от XIV в., несъмнено изразявало общи за византийците и за българите чувства, отнасящи се от турското нашествие.

 

И така, патриарх Калист ни разказва, че прочутият византийски исихаст Григорий Синаит в началото пребивавал в Света гора, но „когато агарянският род нападна цялата гръцка земя и опустоши всички места и области“, той не можел да остане повече там поради честите „варварски нападения“, напуснал Света гора и потърсил убежище в Парория [11]. Теодосий отишъл в това място, наречено Парория, разположено между българската държава и Византийската империя, вероятно в планината Странджа [12], за да се присъедини към прочутия исихаст. Но скоро и тази планинска област не била вече сигурна за исихастите, защото „се изпълни с разбойници и убийци" [13], очевидно с турските нашественици [14]. „Отегчен от безчовечните нападения на онези убийци“ и от техните „всекидневни опленявания“, главата на монашеската обител се принудил да издигне с материалната помощ на българския цар Иван Александър (1331-1371) укрепление, което щяло да защитава монасите от „разбойнически

 

284

 

 

нападения“ [15]. След някое време самият Теодосий и ученикът му Роман на свой ред се опитали да се установят в усамотените места в Света гора, но трябвало да изоставят намерението си отново поради турските нападения [16]. Тогава двамата монаси потърсили прибежище в място, което било разположено недалеч от града Месемврия в Източна България [17]. Но дори тук не им било възможно да останат дълго време, защото мястото било обсадено от „разбойници и кръвопийци“ [18]. Много вероятно това не били обикновени разбойници [19], а тъкмо турци, които прониквали в тези области и ги опустошавали и плячкосвали. Теодосий се преместил заедно с последователите си в околностите на Келифарево, край тогавашната българска столица Търново, но дори тук той не могъл да остане спокоен, защото турските нашествия продължавали да го застрашават. Турците извършвали набези в Източна Тракия и стигали дори до околностите на българската столица [20]. Страхът от турските нападения следователно съставя една от основните идеи, които се намират в „Житието на свети Теодосий Търновски“.

 

През последните отблясъци на XIV в. било съставено и Житието на един от най-ревностните последователи на Теодосий - Роман или Ромил. Тъй като отначало бе известна само една българска версия [21], допускаше се, че първообразът е бил съставен на български език. След откриването във Ватиканската библиотека на откъс на гръцки език от съкратена редакция [22], а по-късно на пълна гръцка версия, съхранена в ръкопис в манастира „Дионисий“ в Света гора [23], трябва да се заключи, че първоначално Житието било написано на гръцки език и по същото време бил направен български превод. Накратко, тази творба трябва да бъде разглеждана като паметник на смесената гръцко-славянска цивилизация, която се създала в течение на XIV в. в исихастките манастири на полуострова, където съвместно обитавали гръцки и славянски монаси. И така, в този текст ние намираме няколко посочвания, които се отнасят до турското завладяване. Така Григорий - авторът на Житието - ни разказва за нападенията на разбойниците в областта Парория и за заплахите, които им отправил българският цар Иван Александър [24]. По-нататък ни се казва [25], че докато Роман и неговите събратя обитавали в Парория, военачалникът на градската крепост Скопелос [26] ги предупредил, че турците - под лъжливия предлог, че ще ловуват, както правил това толкова векове по-рано Атила [27] - се готвели да предприемат нападение в тези области. Той ги посъветвал да потърсят прибежище в обителта, построена от другите монаси, или да напуснат мястото, за да се спасят от опасността.

 

285

 

 

„И докато слушахме така тази злокобна вест - пише авторът на Житието [28], - изпълни ни такава болка, че е невъзможно да се изрази. Сълзи потекоха от очите си, когато трябваше да изоставим нашето скъпо усамотено място.“

 

Малко след това Роман се върнал още веднъж в Парория и се приютил в най-пустите местности на планината [29]. Турците продължавали своите набези по тези краища. След като веднъж обградили монасите в тяхната кула, те заграбили добитъка им и като обсадили убежището на монасите, ги обсипвали със стрелите си. Обзети от ужас, монасите се разпръснали [30]. Според сведението от нашия текст [31], когато сръбският деспот Йоан Углеша бил убит в Черноменската битка на 26 септември 1371 г. [32], това събитие също отекнало дълбоко сред монасите и отшелниците в Света гора. Смут и уплаха обхванали всички черноризци и най-вече тези, които водели отшелнически живот и обитавали в уединени места. Поради тази причина голям брой от тях напуснали Света гора и потърсили прибежище другаде. Самият Роман или Ромил бил принуден тогава да отиде до брега на Адриатическо море, в Авлона [33].

 

От втората половина на XIV в. притежаваме и няколко приписки, които се отнасят до турското нашествие в балканските области. На първо място тук трябва да се спомене приписката на инока Исай [34] от 1371 г., добавена към славянския превод на Дионисий Ареопагит [35]. След като споменава, че преводът бил започнат през години на щастие, Исай допълва, че приключил работата си през време, изпълнено с много нещастия:

 

„Извърших това - пише той - в най-лошото от всички времена, тогава, когато Бог вдъхна гняв на християните от западните страни [от Балканския полуостров] и деспот Углеша повдигна цялата сръбска и гръцка войска и своя брат крал Вълкашина и много други велможи, около шестдесет хиляди избрана войска. И те тръгнаха в Македония [Източна Тракия], за да прогонят турците, без да пресъдят, че никой не е мощен да се противопостави на божия гнев. Не тях, прочее, прогониха, но сами бяха погубени от тях и там паднаха костите им и останаха непогребани и голямо множество - едни умряха от острие на меч, други бяха отведени в плен, а само някои от тях се спасиха. И такава нужда и жестокост заля всички западни градове и страни [Балканския полуостров], каквито нито уши са чули, нито очи са видели. След погубването на храбрия мъж деспот Углеша, измаилтяните се пръснаха и се разлетяха по цялата земя като птици по въздуха и едни от християните заколваха с меч, други отвеждаха в плен, а останалите покоси безвременна смърт. Онези пък, които бидоха оставени от смъртта, бяха погубени от глад, защото настана такъв глад по всички страни,

 

286

 

 

какъвто не бе имало от сътворението на света, нито след това, Христе милостиви, да бъде! А тези, които и гладът не погуби, тях, по попущение божие, вълци нощя и деня нападаха и изяждаха. Уви, скръбна гледка можеше да се види! Земята остана пуста от всички блага - и люде, и добитък, и други плодове. Нямаше ни княз, нито вожд, нито наставник всред людете, нито избавител, нито спасител, но всички се изпълниха от страх пред измаилтяните, та храбрите сърца на доблестните мъже се превърнаха в най-слаби женски сърца... И тогава живите наистина ублажаваха умрелите по-рано. И вярвайте ми - извиква накрая Исая, - не аз съм невежа във всичко, но дори и премъдрият всред елините Ливаний [36] не би могъл да опише злото, което постигна християните от западните страни [тоест, от Балканския полуостров].“

 

Би било трудно в цялата литература на южните славяни от XIV и от XV в. да се намери по-красноречив текст за османското завладяване от тази обикновена приписка на славянския книжовник. След пагубното събитие от 1371 г. картината наистина била отчайваща...

 

Няколко много интересни наблюдения биха могли да бъдат направени при изучаването на текста на Синодика на българската църква [37], поне за частта, която била съставена в България през втората половина на XIV в. Би могло дори да се предположи, че в редакцията на тези добавки към основния текст на Синодика [38] участвал последният патриарх на средновековна България. [Евтимий - Бел. р.]. Така, когато се говори за княгинята Мара-Тамара, дъщеря на българския цар Иван Александър [39], на нея се отдава „aeternam memoriam“ [вечна памет], защото тя се омъжила за турския „велик емир“ Мурад I, за да спаси народа си:

 

[40].

 

Трябва да се отбележи, че тук наименованието „велик емир“, което се чете и в други съвременни за онова време извори [41], в никакъв случай не е израз на ласкателство, а само официална титла, която се признава на турския султан [42].

 

Но в Синодика има няколко места, където се пее „aeternam memoriam“ на известен брой лица, които загинали, борейки се срещу османските нашественици. Там се срещат имената на двама боляри Приязд и Балдю, които били убити „за вярата на своя господар“, сиреч, защитавайки страната от чуждото нашествие:

 

[43].

 

Още по-многозначителен е един втори откъс: в него се

 

287

 

 

увековечават имената на неколцина българи, като към това се добавя, като общо упоменание, „всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра“

 

[44]

 

В следващ параграф са изброени други 16 имена, явно отново на защитници на страната против турското нашествие [45]. Непосредствено след това идват имената на Вълкашин и на Йоан Углеша, които загинали, сражавайки се срещу турските нашественици в Черноменската битка на 26 септември 1371 г.: [46].

 

С възпоменанието на всички тези имена от висотата на църковния амвон по неоспорим начин се прославяла борбата против азиатските завоеватели.

 

Съвременник на Патриарх Евтимий, митрополитът на Видин, Йоасаф, ни е оставил похвално слово в чест на света Филотея [47]. Творбата му е била съставена след турското завладяване на българската столица и на териториите, които образували държавата на цар Иван Шишман, и преди завземането на малкото Видинско царство от турците, следователно през точно определения период между 1393 и 1396 г. [48] Турската заплаха вече тропала на вратата на Видинската крепост и в резултат на това имали ясна представа за опасността, която наближавала. Митрополитът ни разказва за превземането на град Търново от турците, за достойното за оплакване разрушаване на този град и на другите градове, които се намират в околностите му:

 

[49].

 

Като следвал византийската мода, Йоасаф се постарал да изрази мъката си от тези печални събития, чийто свидетел бил, посредством дълга поредица от позовавания, заимствани от Светото писание. Макар че всичките тези умело подбрани позовавания правили почти неясна индивидуалната мисъл на автора, тук-там той ни е дал по някое реалистично и пряко посочване. Във византийската литература била изработена схема, която откриваме почти навсякъде, където се говори за завладяване и за чуждо нашествие [50]. В своето описание Йоасаф е използвал подобна схема. Той ни казва, че под оръжията на завоевателите погинали всички мъже; архиереите и гражданите били изгонвани от града и предавани по различни начини на мъки и поругания; самият патриарх бил заточен; молитвените

 

288

 

 

храмове били разрушени, а хората останали под открито небе

 

[51].

 

Според свидетелството на нашия автор завоевателите били наложили чрез най-различни средства собствената си религия върху част от поробеното население

 

[52].

 

Йоасаф ѝ отправя горещата молба да осигури „спасение и освобождение от всякакво мъчение от страна на езичници, варварски нападения и от всякакви, допуснати от Бога, гняв и ярост“

 

[53].

 

Накратко, зад цялата тази съзнателно уеднаквена фразеология могат да се открият редица реалистични черти и едно спонтанно чувство на смут и ужас пред османското завладяване.

 

Няколко приписки в славянските ръкописи от същата епоха ни предоставят не по-малко интересни подробности и изразяват подобни чувства. Така приписка, чийто край е повреден, е била написана при царуването на българския цар Иван Александър [54] „когато Господ изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя, и те тръгнаха (?), поробиха и опустошиха...“

[55]. Друга приписка

 

289

 

 

в ръкопис от XIV в. в Рилския манастир [56] трябва да се разглежда във връзка със заплахите от турското нашествие:

 

„Боже Господи, царю, - е написано там - укрепи верните наши царе, утвърди вярата, укроти народите, усмири света и добре запази тази света обител“

 

 

Тази смирена молитва на рилския монах несъмнено се отнася до турското завладяване през втората половина на XIV в. Би трябвало да се припомни и един български надпис от края на XIV в. [57], където срещаме името на севаст Огнян:

 

„Аз, севаст Огнян, бях кефалия [58] при цар [Иван] Шишман и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишман“

 

И така авторът на този прост и наивен надпис бил един от болярите от войската на последния български цар. Той се сражавал против нашествениците, за да брани християнската вяра, и понесъл големи страдания. Обратно, друг писач имал само силата да отбележи, че турците нападнали търновския цар Иван Шишман и той бил разбит от тях [59]. Писач, след като дава няколко подробности за битката при Косово в 1389 г. [60], добавя:

 

„Господ Бог нареди всички християни, които тогава бяха погубени и проляха кръвта си, да бъдат почитани като всички (мъченици), които са страдали за неговото име...“

 

 

И така, според този писач воюващите против османските нашественици всъщност били истински мъченици за християнската вяра. Но друг писач, като споменава поражението на сръбската войска в битката при Черномен, изразява мнението, че това било следствие от божия гняв [61]. В приписка с дата 1388 един писач ни известява, че „проклетите чужденци“ разрушили църквата на манастира Грачаница в Сърбия, опожарили кулата на манастира и погубили много лица. Един свещеник [„грешникът поп Новак“] изразява общата болка пред героичната смърт на сръбския княз Лазар, който загинал в битката при Косово [62]:

 

 

Трябва да се добави, че сръбският народ никога не е забравял своя национален герой. Наличието на няколко житийни текстове, които са му посветени, е най-доброто доказателство за това [63]. С прославата на княза се възхвалява борбата против азиатските нашественици. Сред текстовете, свързани с името на княз Лазар, тук би трябвало

 

290

 

 

да се позовем поне на похвалното слово, съставено, изглежда, към самия край на XIV в.:

 

[64]

 

Докато един писач се задоволил само да отбележи превземането на град Скопие от турците в 1392 г. [65], по-късно друг отбелязал в ръкопис, съхранен в манастира Слепне в Македония, съвременните за това време събития [66]. Той ни казва, че ръкописът бил написан в 1393 г.: „в тези дни, когато по божие позволение - пише той - бяхме преда дени заради греховете ни в ръцете на несправедливи и нечестиви врагове и във властта на цар, който е по-неправеден и по-лукав от всички други на земята. И тогава, заради безбожните измаилтяни настана обезлюдяване и скръб, толкова големи, каквито никога не е имало и никога не ще има“

 

 

Ценно свидетелство за последните дни на българската средновековна държава и за турското завладяване ни е оставил един от учениците на Евтимий, Григорий Цамблак [67]. Вярно е, че той съставил своето похвално слово за последния български патриарх няколко години след неговата смърт [68], без да е бил свидетел на паметните събития, които станали в България по това време. Въпреки това творбата на Цамблак трябва да се разглежда като един от основните извори за изучаването на историческите факти и на състоянието на духа по време на турското завладяване. Тъй като бил напуснал родната си страна малко преди завземането на Търново от турците, Цамблак добре познавал османската заплаха. В своя разказ той се връща многократно към нея. И така, той ни съобщава [69], че един ден, когато Евтимий посетил Теодосий Търновски, чийто духовен ученик бил, той го намерил

 

291

 

 

в килията му, облян в сълзи. Когато го запитал защо, монахът му обяснил, че причината за тъгата му била пълното обезлюдяване на областта, която обитавали, поради турско нашествие

Според уверенията на нашия автор предсказанието на отшелника скоро се потвърдило. „Варварите“, допълва Цамблак, започнали да опустошават цялата област (варварѡм і-аже ѡкръсть въсѣ плѣинуѫщим) и двамата монаси, учител и ученик, се принудили да потърсят спасение във византийската столица.

 

След като разказва за дейността на Евтимий като патриарх на България, Цамблак ни обрисува твърде подробно завземането на Търново от турците през 1393 [70]. Без да назовава пряко султан Баязид I, който завладял българските земи, Цамблак ни казва, че „варварският цар“, възгордян поради „победите и завоеванието на много народи“, понеже слушал да се говори за Търново, пожелал да го завладее

Когато султанът обсадил българската столица, „свирепите войски“, които той бил довел, завзели обширна територия около града. Варваринът, твърди Цамблак, свирепствал и се заканвал с огън да изгори обитателите, заплашвал на части да ги съсече и да ги предаде на друга насилствена смърт, ако останели все така непокорни

Но, принуден накрая да каже, че султанът успял да завладее българската столица, Цамблак добавя, че това станало не поради собствената му сила, а защото такава била потайната божия промисъл.

 

Въпреки че в описанието си на завладяването на Търново Цамблак следвал отчасти общата схема и удавил разказа си в потоците на византийската риторика, все пак той изгражда впечатляваща картина [71]. Несъмнено това е най-вълнуващото изображение в старобългарската литература. В желанието да възвеличи героя си Цамблак не е пропуснал да окачестви нашествениците с особено силни изрази. Така, когато говори за изгонването на патриарха от църквата, той ни казва [72], че тази църква била завзета от „деятелите на безсрамието“, от „асирийците“ - като си служи тук с израз, заимстван от Библията, - и че „онова което е най-истинно, светите неща биват хвърлени на псетата“

 

292

 

 

Същевременно той прославя героизма на патриарха, който имал смелостта да се представи пред султана, за да укротява „неговата жажда за убийства“ (того oyбіиством дыхающее стрьмленѥ оутоялѧеть), и променил в благосклонност „страшния изглед на варварина“ (грозное ѡно варвара видынѥ), защото дори „и на варварското безумие е присъщо да се срами пред добродетелта на такива мъже“ (ѡбыче бо и варварское неистовьство таковых моужеи стыдети с добродѣтели). Интересно е да се отбележи признанието на Цамблак, че след като султанът дал обещания на патриарха, не сметнал за необходимо да ги изпълни. Патриархът бил принуден да се премести в друга църква, където продължил своята дейност в полза на сънародниците си, за да ги „запази незасегнати от варварското губителство“ (како съхранилъ бы варварьскаго гоубительства иепріатиы) [73]. Като си служи с изрази, обичайни за житийната книжнина, Цамблак уподобява завоевателите общо на дявола и говори за „подвизите и победите“ на патриарха върху него [„лукавия“] [74]. Избрал подобен риторичен образ, той се стреми да го развие посредством цитати от Светото писание. Освен това той ни казва, че малко след завземането турският управител [на града] предприел големи гонения: „той повдигна буря, много по-голяма и по-люта от първата“ (подвиже боурѧ, пръвыѧ величайшѫ же и лютѣйшѫ) [75]. Цамблак прибавя, че самият разказ за нея „кара човешкия език да претръпне и трепет обзема костите“ (і-ако еѧже повѣсти и чловѣчьскый ѧзыкъ оутерпаеть и съдрогаиѥ ѡбьемлеть кости). Следва разказът за изтреблението на 110-те български първенци, извикани под лъжлив предлог от турския управител и безмилостно избити. Цамблак ни осведомява, че турският управител (кровоѧдный звѣрь) наредил да ги убият всред самата църква и след това захвърлил труповете им на хищните птици (полѡжи сих троупи мѫчитель брашна птицам небеснымь). Тогава дошъл редът на патриарха да бъде наказан. Случаят с наказанието е добре известен [76] и е излишно да го разказваме тук. Според нашия автор, когато турският палач вдигнал ръка, за да му нанесе смъртоносния удар, ръката му се вцепенила и останала неподвижна. Веднага трябва да се каже, че тук житиеписецът е следвал схема, заимствана от Библията [III Царства, XIII, 1-6] и широко разпространена в средновековната литература [77]. Очевидно, като използвал подобна схема, Цамблак искал само да покаже още повече духовната сила на своя герой и могъществото на неговата личност дори за чуждите завоеватели. Словото, което патриархът бил произнесъл пред турския управител [78], несъмнено е слово, измислено от автора с цел да покаже цялата сила на духа при Евтимий.

 

293

 

 

По-нататък Цамблак ни осведомява, че патриархът щял да бъде погубен от „убийствена десница“ (оубійстъвнѫѧ ... десницѫ). След чудодейното спасение на Евтимий тълпата турци, която присъствала там, била така изплашена, че според уверенията на нашия извор избягала от мястото на мъчението и патриархът бил оставен свободно да си отиде.

 

Описаната от Цамблак сцена на сбогуването между заточения патриарх и неговото паство представлява една от най- вълнуващите страници в литературата на южните славяни [79]. Турският управител, ни казва Цамблак, наредил българското население да се пресели: едни щели да бъдат отведени в Мала Азия, а други - на други места. Самият патриарх бил изпратен на заточение. Когато описва сбогуването на патриарха с населението, Григорий Цамблак изтъква по завладяващ начин цялата жестокост на това действие на завоевателите. Хората от народа, смазани от това нещастие, се сбогували с този, който тогава единствен можел да им каже една утешителна дума. Мисълта, че в този момент губят духовния си глава и единствения си представител пред чуждите власти, пораждала в душите им болка, която Цамблак се е опитал да изрази. Той е съумял възхитително да я предаде само с малък брой подробности. Заслужава си трудът да се прочете тази страница от творбата на Цамблак, за да се усети цялата сила на негодуванието против извършената жестокост:

 

 

294

 

 

 

Когато по-късно говори за последните дни на Евтимий, Цамблак ни известява, че въпреки понесените страдания старият патриарх не се бил отказал да работи за своя народ [80].

 

В заключение трябва да се каже, че описанието на превземането на Търново и на последните дни на Евтимий, дадено от Цамблак, представлява най-добрата илюстрация на чувствата, които тогава вълнували славянските книжовници. Като поставил в центъра на изложението си съдбата на патриарха, Цамблак ни е показал по убедителен начин цялата големина на нещастието, което било постигнало българския народ вследствие на чуждото завладяване. За съжаление голяма част от творбите на Цамблак, който бил доста плодовит писател, все още не е издадена [81] и не е възможно да се направи анализ на всичко онова, което е казал по повод на османското завладяване на Балканския полуостров.

 

Разполагаме също така с безименен летопис от български произход за турското завладяване през XIV и началото на XV в. [82] В изложението си неизвестният автор на това прекрасно произведение се съсредоточава конкретно върху историята на турската държава и разказва нейната съдба от времето на Осман до Мохамед I, тоест през периода, който започва от края на XIII в. до 1413 г. Историята на балканските държави е изложена по-скоро като отражение на разрастването на турското могъщество. Всички събития са описани систематично, с обикновен и жив език, без риторични разкрасявания и с малко на брой цитати от Светото писание, което впрочем не било обичайно за истинските византийци от това време. Съставен през първите години на управлението на Мохамед I (1413-1421), този летопис е всъщност най-значимото произведение на българската историография през средновековието. Той ни дава голям брой много интересни сведения за турското завладяване, които липсват в другите ни исторически извори, дори в тези от византийски произход. Но това, което би трябвало съвсем специално да се подчертае по повод на този летопис, е обективният и безпристрастен дух, с който безименният автор е изложил всички събития. Този летопис издава такава безпристрастност дори по отношение на участта на българския народ и на балканските народи въобще, завладени от турците, че един учен дори допуска, че той съвсем не е дело на български книжовник,

 

295

 

 

а по-скоро трябва да бъде разглеждан като български превод на непознат византийски първообраз [83]. От това време са ни известни голям брой византийски хроники [84], но не е възможно да се посочи някоя от тях, която би могла да се смята като първообраз на нашия летопис. Следователно трябва да се заключи, че твърде вероятно тук имаме оригинално произведение, съставено от неизвестен български духовник през първата четвърт на XV век [85]. В този летопис би могло да се наблюдава може би по-добре, отколкото в другите произведения на времето, знаците на примирението и на всеобщото униние, които царели сред българите непосредствено след завладяването на тяхната страна от турците. Впрочем, ако е необходимо да се търсят исторически паралели, може да се посочи примерът на някои съвременни за онова време византийски автори, които също поставили в центъра на техните съчинения тъкмо турската история, като в някои случаи показвали ясни туркофилски чувства [86]. Не е правдоподобно това поведение да се дължи единствено на известно денационализиране на нашите автори. Трябва да се каже, че без да изразяват личните си чувства към чуждото завладяване, като упражнявали професията на историка, те правилно били преценили фактите и историческите сили, които неминуемо щели да определят бъдещото развитие, и се помъчили да ги поставят на първо място в техните съчинения.

 

При внимателния анализ на съдържанието на нашия безименен летопис ще се открият някои места, където авторът е порицал християнските държави от Балканския полуостров за раздорите и междуособиците, които царели между тях, и същевременно е възхвалил турските управници. Съвременните историци могат само да одобрят възгледа на нашия автор, който признава, че именно разприте между балканските народи допринесли най-много за тяхното отслабване пред силите на нашественика и позволили на турците да проникнат на полуострова. Безименният автор е избрал поредица от исторически факти, за да ни покаже ясно своя основен възглед. Така той ни известява за преговорите, водени от Йоан Кантакузин с цел да възпрепятства османското проникване в балканските земи, и за отказа на българите и на сърбите да му сътрудничат [87]. Техният отказ принудил Кантакузин да позволи свободното преминаване на турците през проливите и българските територии били безмилостно опустошени. Освен това трябва да се отбележи, че когато говори за битката при Черномен, нашият автор не продумва нито дума в полза на християните, а споменава единствено за турската победа и за загубите на сърбите

 

296

 

 

с тон на изумяваща обективност [88]. Той обаче осъжда турските завоеватели, като казва, че те нарушили сключените договори с византийците и извършвали набези в териториите на Империята

 

[89].

 

Според автора през царуването на Мануил Палеолог турците успели да завземат балканските територии, „тъй като християнските държави били немощни и нямаше кой да им се съпротивлява“

 

[90].

 

По повод на битката при Косово, след като казва, че имало голямо кръвопролитие, безименният автор се позовава на подвига на Милош Обилич, като го сравнява с действието на свети Димитър към българския цар Калоян през 1207 г., описано подробно в житийната литература [91]. Тук безименният автор нарича с оскърбително име българския цар - Скилоян [92] и едновременно с това изобразява битката с много благосклонен тон към сърбите [93]. Разказът за похода на Баязид срещу княз Мирчо Стари носи също така отпечатък от дух на безразличие спрямо християните [94]. Но въпреки това нашият автор ни дава изразителна картина на понесените загуби в тази битка. Той обаче достига върха на своята въздържаност по отношение на християнските народи, когато започва да ни разказва за завземането на българските земи от турците, и се ограничава да каже едва няколко думи за тези пагубни за родината му събития

[95]. Дотолкова ли е бил ужасен от съдбата на своята страна, че не намирал силата да припомни трагичните събития, които преживял?

 

Безименният автор е изобразил с нескрита симпатия битката при Никопол през 1396 г. [96] между кръстоносците и Баязид (нечьстивы же Баазить), прибавяйки към това няколко поетични багри. Без да възхвалява султана за победата му, той все пак се е постарал да обясни поражението на християните; то се дължало на високомерното поведение на предводителите на християнската война:

 

297

 

 

Последица от това поражение било завземането на малкото Видинско царство от турците, непосредствено след битката при Никопол, и безименният автор се ограничил да спомене този факт само с няколко думи:

[97].

 

След битката през 1396 г. Баязид предприел набег в унгарските земи и се завъртал победоносно оттам [98]. Авторът на нашата хроника ни е дал доста подробности за обсадата на Константинопол [99]. Очевидно съдбата на Византийската империя - вече почти сведена до столицата - особено го интересувала: това било единственото огнище на християнството, останало свободно в Балканския югоизток! Когато говори за обсадата на византийската столица, предприета от турския султан, нашият безименен автор възхвалява защитниците на града и обсипва с оскърбления Баязид [100]. Същевременно той казва няколко думи в прослава на сътрудничеството, установено между обитателите на столицата и „франките“, тоест генуезците и венецианците, които пребивавали там, за да отбраняват града. Когато вдигнал обсадата, Баязид изрекъл заплахи към защитниците

С въздишка на облекчение нашият автор оповестява с кратка бележка внезапния край на Баязид:

[101].

 

Междуособиците, които малко след това се появили между синовете на Баязид, могли да породят известна надежда сред поробените народи. Нашият текст завършва с кратка бележка за смъртта на Муса:

[102]. С тези прости думи: „Пукна и Муса бег...“ безименният автор е изразил по красноречив начин чувствата си към онзи, чиято жестокост е обезсмъртена в паметта на балканските народи до наши дни [103].

 

И така, в началото на XV в., когато нашият автор е съставял своя летопис, били стигнали до обяснение на причините за турското завладяване на балканските земи, и това обяснение не било никак благоприятно за християнските народи от полуострова. Да се говори за историята на балканските народи през този период, това означавало

 

298

 

 

просто да се изброи цяла една дълга поредица от политически грешки, взаимни борби, от поражения и от беди...

 

Отличната биография на княз Стефан Лазаревич (1389-1427), съставена от Константин Костенечки - книжовник от български произход, който прекарал целия си живот като изгнаник в сръбските земи [104] - съдържа обилие от кратки бележки за турското завладяване и изобщо за турската история [105]. Когато говори за времето на битката при Косово поле например [106], Константин ни дава доста реалистично изображение на турското нашествие:

Княз Лазар решил да се противопостави на нашествениците, защото виждал опустошенията и изтребленията, извършвани от турците:

[107]. За нашия автор било очевидно, че Византийската империя все повече и повече отслабвала, докато турците ставали все по-могъщи. Но когато разказва за турската история от най-далечните времена [108], Константин дава много обективно и безпристрастно изложение. Той е сметнал за необходимо да възхвали княз Лазар за решението му да се бори против османските нашественици:

[109]. След като разказва подробно за битката при Косово поле, за подвига на Милош Обилич и за героичната смърт на княз Лазар, Константин, като нарича султан Баязид с официалната титла „велик емир“, ни известява за бракосъчетанието на сръбската княгиня Оливера със султана: вьдаѥть сию вь женоу амирѣ великомоу, вь ѥже сьпасено быти стадо христоименитьно оть блькь гоубештиихь ѥ [110]. Ако в историческото си изложение нашият автор е показал известна търпимост към турския султан, в това би трябвало да се вижда не похвала за него, а по-скоро косвена прослава на княз Стефан Лазаревич. Константин желаел да покаже, че князът съумял да вдъхне уважение дори на султана и по този начин осигурил мира и спокойствието за страната си.

 

299

 

 

Когато говори за битката при Ровине в 1394 г. [111], симпатията на автора е видимо на страната на християните. Според него [112] Марко, крал на Прилеп, бил заявил преди битката:

Обратно, сказанието за обсадата на Константинопол, предприета от Баязид [113], и за кръстоносния поход при Никопол [114] са предадени в обективен дух [115]. Константин, без да изрече една едничка дума в полза на християните, е споменал победата на турците и огромните загуби на кръстоносците. Авторът на биографията вероятно не изпитвал много топли чувства към унгарците и его защо, когато говори за похода на Баязид в унгарските територии, през цялото време той запазва сдържано отношение [116]. Описанието на битката при Ангора [Анкара] [117] и на нейните непосредствени последици е много обстойно и обективно [118]. Константин все пак е похвалил сина на Баязид Сюлейман заради неговите добри отношения с византийците [119]. Но според мнението на Константин [120] измежду синовете на Баязид най-много похвали заслужавал султан Мохамед I. Колкото до постъпването на сръбските князе в турската войска, Константин ни уведомява, че те сторили това против собствената си воля:

[122]. Най-общо казано, всички исторически факти от това време са представени от Константин обективно и само по изключение се срещат няколко забележки на укор и на горчива критика. Така например, когато описва страданията на християнското население, причинени от султан Сюлейман, Константин допълва [123]: И велико вьсѣмь бѣше люто...

 

Другаде [124] той говори за Муса и го окачествява като „див звяр“ (звѣрь). Трябва обаче да се припомни, че във втората част от биографията има няколко глави, които почти изцяло се отнасят до турската история [125]. По подобие на някои византийски автори Константин е взел за основа в изложението на историческите събития фактите от турската история, като при това е запазил за себе си винаги критично отношение. Така той показва наяве жестокостта на Муса и още един път го нарича „див звяр“ [126], говори ни за заплахите, които бил отправил към сърбите, когато тръгнал на поход в сръбските земи [127], най-накрая изтъква нещастията, които трябвало да понесе сръбският народ [128], и т. н. От друга страна обаче, авторът хвали Мохамед I, с когото сърбите успели да установят добри взаимоотношения [129]. Тук отново

 

300

 

 

се проявява желанието на нашия автор да възхвали по косвен път деспот Стефан. Константин иска винаги да подчертава пред читателите си изключителните заслуги на княза, който съумял да спести на народа си опустошенията и турските грабежи, като поддържал добри отношения с турските управители. Въпреки всичко тук-там се срещат няколко едва прикрити посочвания за действителното поведение на турците. Според Константин Мурад II, който поддържал повече или по-малко приятелски взаимоотношения със сърбите, бил същевременно коварен княз: Бѣше же и сь і-акоже и отьць ѥго вьсакимь царьскыимь чиномь, обаче же лоукавьиѣиши [130]. Макар че според уверенията на нашия автор след смъртта на сръбския деспот имало дори турци, които го оплаквали, Мурад се възползвал от дълбоката скръб на сръбския народ, за да нападне и завземе няколко сръбски града [131]. Нашествията на турците всели ужас и смут сред сърбите.

 

Константин Костенечки е дал малко сведения за турците в творбата си за славянските букви — Сказание о письменех [132]. Между другото обаче, тук трябва да се посочи мястото, където той ни казва [133], че сръбският деспот го бил спасил „от ревящия хищник“ (ѡт рыкающаго бо звѣра д(оу)шу мою истръже). Повлияно от библейския език [134], това изречение трябвало да бъде изтълкувано не като отвлечен намек за турците изобщо [135], а по-скоро като посочване за самия Муса [136]. Този турски султан бил наречен от Константин звер може би поради лични причини, които са ни неизвестни, докато в своето Сказание [137], когато споменава турците, той ги окачествява като „вълци“.

 

Славянските народи от втората половина на XV в. видели разрушаването на Византийската империя и превземането на Константинопол от турците [138]. Вследствие на завладяването на балканските страни от турците сега сред славянските народи на полуострова имало ново поколение книжовници, които живеели под турско управление. Тези славянски книжовници познавали по-добре от предшествениците си турците, нещастията на чуждото завземане, жестокостите и опустошенията. Въпреки че османският завоевател опожарил и потопил в кръв страните им, славянските книжовници от този период — впрочем малко на брой - ни дават твърде оскъдни сведения за него. Причината за това е очевидна: несъмнено те се боели от гнева на завоевателя и поради тази причина се стараели да бъдат сдържани, прикрити или понякога дори загадъчни, когато говорели за турците и за тяхното поведение в завладените страни. Но въпреки всичко в техните произведения могат да се посочат особено интересни оценки.

 

301

 

 

В този смисъл на първо място трябва да се спомене Владислав Граматик [130]. Родом от сръбския град Ново бърдо, той живял, изглежда, известно време в българските земи и между другото в Рилския манастир, където съставил разказ за пренасянето на мощите на свети Иван Рилски от Търново в манастира [140]. Разказът на този книжовник и преписвач на ръкописи, който несъмнено бил един от най-образованите мъже на своето време, всъщност представлява едно продължение на Житието на свети Иван, съставено от Патриарх Евтимий [141], който разказал за съдбата на мощите на светеца до тяхното пренасяне в бившата българска столица. Владислав следователно трябвало да разкаже историята на мощите от края на XIV в. до втората половина на XV в. Така той неизбежно трябвало да засегне турското завладяване на балканските страни.

 

Естествено съществувал един основен въпрос, който занимавал духовете по това време: това бил въпросът за причините за османското завладяване. Как трябвало да се обясни самият факт на турското надмощие и на слабостта на балканските народи? Почти няма литературно произведение от български или сръбски произход от това време, където да не се откриват следите от този тревожен въпрос, който тогава си задавали славянските книжовници. Главният отговор бил обикновен и недвусмислен: разкъсвани от вътрешните междуособици и съперничествата, християнските народи от полуострова лесно станали плячка на чуждото завладяване. Самият Владислав е изразил по безусловно ясен начин това мнение на съвременните нему славянски мислители. Като излага историята на мощите на свети Иван Рилски, той ни казва, че гърците и българите били в непрестанна война помежду си и турците се възползвали от това, за да завземат първоначално някои територии на Византийската империя, а после да се установят в балканските области [142]:

 

 

Непосредствено след това той споменава битката при Косово поле и изказва мнение за Мурад I, който намерил там смъртта си:

 

 

302

 

 

[143].

 

Принуден да признае факта на турската победа, Владислав, повече от всякога в съгласие с възгледите на средновековните книжовници, отдавал заслугата за това не на турския султан или на неговата войска, а на неведомата божия промисъл. Завладяването на българските земи и превземането на град Търново е разказано накратко, но с редица реалистични подробности [144]:

 

 

През втората половина на XV в., тоест няколко десетилетия след завладяването на България от турците, в страната вече царяло известно умиротворение. Зверствата при завладяването били отчасти забравени и разрушенията и загубите били поправени. Едва тогава могло да се помисли за възстановяването на опустошените и обезлюдени манастири, какъвто бил случаят с Рилския манастир [145]. Но все пак като споменава имената на съвременните турски султани, Мурад II и Мохамед II, Владислав е доста сдържан и предпазлив, като дори им отправя по някое хвалебствено определение [146]. Но в същото време той ни осведомява, че когато лицата, които образували шествието с мощите на свети Иван Рилски, се готвели да напуснат София, те трябвало да се въздържат от организирането на много пищна процесия, за да не предизвикат репресиите на турците [147]. Тази подробност, както и предпазливостта и сдържаността, която показва Владислав, когато говори за турците, са доста многозначителни и дават възможността да се възприеме съвременната за нашия автор действителност, който живял под владичеството на завоевателя на Константинопол.

 

Съвременник и приятел на Владислав — Димитър Кантакузин, пославянчен потомък на прочутия род на византийските Кантакузини [148], също прекарал известно време в Рилския манастир, където пристигнал от сръбските земи. През периода между 1469 и 1479 г. той написал Житие на свети Иван Рилски [149]. Тъй като по форма и съдържание тази творба била пропита от византийски дух, някои учени изразяват съмнение относно първоначалния език, на който била написана [150]. Уводната част на творбата съдържа няколко ценни загатвания за живота на завладените народи под господството на Мохамед II.

 

303

 

 

Като оприличава „окаяния живот“ на своето време с пътешествие в зноен летен ден, Кантакузин сравнява самия себе си с пътник:

 

[151].

 

Между другото, тук се прави намек от хилиастично естество: наближавала 7000-та година, около което по това време се изказвали умозрителни разсъждения за близкия край на света [152]. Кантакузин, който впрочем писал малко преди тази година (7000 = 1492), съставил своето произведение през последните години от управлението на Мохамед II. Този факт ни обяснява защо като оценява управлението на съвременния нему султан [Мохамед II], той ни казва, че това било „най-тираничното царуване“, но без да посочва ясно името на турския владетел. Това мълчание е само по себе си многозначително. Зноят - това били „будещите ужас неща“ от настоящия живот, а пренасянето на мощите на светеца били за нашия автор нещо като сянка и покой. След като се позовава на едно място от Псалтира (105:35-37: „Но се смесиха с езичниците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, които бяха примка за тях; и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете.“), което той смятал за сбъднало се в неговото време, Димитър Кантакузин добавя [153]:

 

 

Без никакво съмнение трябва да се допусне, че тук нямаме само риторична фигура. Очевидно Кантакузин си е послужил с този поетичен образ, за да изрази по красноречив начин скръбта си за настоящото положение и да му даде една толкова сурова характеристика.

 

304

 

 

Във втората част на творбата си Кантакузин се залавя още веднъж да опише политическото положение на Балканския полуостров при управлението на Мохамед II Завоевател:

 

[154].

 

И така, балканските народи били виновни за сегашното състояние: завоевателите се възползвали от разприте между християнските държави на Балканския полуостров и заграбили техните територии. Като посочва това, нашият автор добавя:

 

[155].

 

Следователно всички балкански народи - и гърците, и българите, и сърбите - били еднакво виновни за това, че улеснили чрез собственото си съперничество османското завладяване:

След като се позовава на няколко цитата от Светото писание във връзка с измаилтяните (Битие, 17: 20; 21: 13; 16: 9-12; 21: 17-18), Кантакузин ни казва, че „сатанинското множество“ се разляло по повърхността на цялата земя, за да подложи на изпитание всяко живо същество. Османското владичество по балканските земи продължавало вече от няколко десетилетия. На съвременниците на Кантакузин този период им се струвал безкрайно дълъг и почти нескончаем. Ако се съди по твърденията на нашия автор, изглежда, хората били загубили надеждата, че ще си възвърнат свободата и политическата независимост:

[156]. Като се позовавал на думите на Псалмопевеца (Псалтир, 89:5 Защото пред Твоите очи

 

305

 

 

хиляда години са като вчерашния ден, който е преминал...), Кантакузин виждал в тях едно - трябва да се признае, доста слабо утешение. Но нито нашият автор, нито някой друг сред неговите съвременници по никакъв начин не могъл да допусне, че османското владичество, което ги потискало от няколко десетилетия и вече им се струвало непоносимо, щяло да трае приблизително половин хилядолетие...

 

Според възгледите на Кантакузин Византийската империя представлявала първата и най-важна преграда против турското нашествие. Съперничеството и борбите на християнските държави обаче спомогнали тя да отслабне и позволили на азиатските нашественици да се установят в балканските земи. В подкрепа на своята мисъл Кантакузин е изложил накратко борбите на византийците против турците от XII в. нататък. Когато турците завзели източните и южните области на константинополската Империя, ни казва той, гърците се опитали да им се съпротивляват, но безуспешно, защото трябвало в същото време да се борят срещу българите. Според нашия автор върхът на нещастието обаче бил Четвъртият кръстоносен поход, завземането на Константинопол от кръстоносците и премахването на Византийската империя за период от почти 60 години:

 

[157].

 

След като си възвърнали Константинопол, гърците продължили да воюват с българите, докато турците се възползвали от това и наложили своето господство в Мала Азия и на Балканския полуостров. Изложени на непрекъснатите нападения на българите и изтърпявайки големи страдания, гърците били принудени според Кантакузин да потърсят помощта на турците против техните неприятели. Според нашия автор тази политика на византийците станала причината за погубването не само на българите, но също и на самите византийци:

 

306

 

 

 

Турците, които се установили на балканските територии и били добре организирани, успели лесно да наложат своето върховенство над българите и над византийците и да ги поробят. Завоевателите напълно унищожили българската държава и заличили дори спомена за някогашната ѝ политическа независимост. Страната била обезлюдена, мъжете били безмилостно избити, жените, лишени от децата си, били изложени на безчестие и взети в робство, а накрая - богатствата ограбени

 

[158].

 

После в няколко реда Кантакузин представя историята на сръбската държава през периода на нейния разцвет под скиптъра на Стефан Душан (1331-1355). Той разказва също така за трагичната участ на приемника на Душан, Урош (1355-1371), като добавя, че докато Империята на Стефан Душан била разкъсвана от раздорите между неговите благородници, турците успели да заграбят тракийските градове (тоурци же ѳракіискые прѣѥмлють грады). Следва разказът за битката при Черномен през месец септември 1371 г. [159] Турската победа, уверява нашият автор, се дължала не на силата или на превъзходството на османската войска, а единствено на безбожието на пълководците на сръбската войска и трябва да бъде разглеждана — както и въобще турското завладяване на балканските земи - като божие наказание. Според мнението на Кантакузин поражението на християните в 1371 г. отбелязало края на независимостта на балканските държави и предоставило случай на турците да проникнат в сръбските земи и да ги подложат на грабеж и опустошение:

 

 

307

 

 

Когато четем тези думи на нашия автор, не е трудно да се забележи една изключително трагична нотка, която отеква в тях: това е почти пълната безнадеждност. След битката при Черномен нямало никой, ни уверява Кантакузин, който да се съпротивлява на турското нашествие, и ако ли пък някой бил в състояние да го направи, той не можел да успее. Османското могъщество, заключава той опечален, но неговото време се възкачвало все по-нависоко, както слънцето...

 

Но когато говори за султан Мохамед II Завоевателя, Кантакузин изказва известна похвала за него [160]:

 

 

Накрая нашият автор е принуден да признае, че управлението на Мохамед II всъщност било тиранично за по-голямата част от населението, но че султанът бил осигурил свободата на монасите и им бил дал позволението да възстановят разрушените църкви и манастири: въ лѣта оубо того аще и тежка і-авише се и ноуждна къ прочіихь, нъ инокѡмь въсака свобода бѣ и отряди наслаждааху се, никто же тѣмь смѣе съпротивно вѣщати [161]. Предпазливостта, с която Кантакузин говори за Мохамед II, без дори да изрече напълно ясно името му, се дължала несъмнено не само на желанието да не се излага на репресии, но също и на благосклонното отношение от страна на Завоевателя към монасите.

 

Димитър Кантакузин ни е оставил и едно друго произведение - стихотворна молитва към Света Богородица [162]. Общият тон на тази поезия издава безкрайна тъга, безпределно отчаяние. Може би тук би трябвало да се види известен маниеризъм, следващ модата на византийските автори, и поради тази причина да не се приема всичко дословно. Очевидно е все пак, че в значителна степен отчаянието на нашия автор произтичало от политическото положение на християнските народи по това време. Същото състояние на духа при Кантакузин,

 

308

 

 

което вече така живо се усеща в неговия разказ за пренасянето на мощите на свети Иван Рилски, е намерило следователно поетичен израз в тази молитва.

 

От втората половина на XV в. притежаваме известен брой приписки, дължащи се на добре познати книжовници или на писачи, чиито имена едва се знаят. Докато някои от тези приписки са съставени с тон на предпазливост към съвременния на автора турски султан, обратно, други съдържат твърде силни изрази и строги забележки към османските владетели и към тяхното управление [163].

 

Тук най-после трябва да се отбележат „родословията“ и летописите от сръбски произход, които възхождат към същото време [164]. Извори с особена ценност за изучаването на сръбската история и главно на балканската история от този период, тези творби съдържат многобройни посочвания във връзка с турското нашествие и завладяването на полуострова. В тях са записани всички събития, които се отнасят до това, в някои случаи твърде схематично, по подобие на старите хронисти, без никаква оценка и с очевидна безпристрастност. Друг път обратно, сръбските автори не са скривали чувствата си и са давали свободен изказ на тяхното душевно състояние по време на турското завладяване. Така например би трябвало да се припомни едно описание на битката при Косово поле в 1389 г., където се съдържат редица подробности за поведението на сръбския княз Лазар, за турското нашествие, за битката при Косово поле и нейните последици [165]. Според безименния автор на този текст [Студеницки летопис] княз Лазар живеел в мир, когато

 

 

309

 

 

 

Във всички сръбски летописи, в старији летописи, както и в младји летописи, се откриват твърде многобройни обяснителни бележки, отнасящи се до турското завладяване. В тях се срещат посочвания относно всички събития, които имат връзка с турското нашествие, например: за превземането на крепостта Галиполи [166], битките при Плочник и при Черномен [167], битката при Косово поле [168], превземането на Търново [169], битката при Ровине [170], кръстоносния поход и битката край Никопол [171], завземането на Видинското царство [172], сражението при Ангора [Анкара] [173], междуособиците сред синовете на Баязид и опустошенията на Муса [174], кръстоносния поход и катастрофата на християнските сили край Варна в 1444 г. [175], превземането на Константинопол и другите войни на Мохамед II [176] и т. н. Непознатите писачи, които са съставяли тези бележки в сръбските летописи, са се ограничавали да отбелязват историческите факти, които им се стрували значими, като рядко добавяли към тях някоя дума, изразяваща техните лични чувства и тяхното отношение към чуждите завоеватели.

 

Днес можем да разсъждаваме повече или по-малко отвлечено за страданията на балканските народи по време на турското завладяване, за причините, довели до надмощието на нашествениците, за последиците от превземането на Константинопол, и т. н. Но преди всичко трябва да се даде думата на тези, които са били техни съвременници и поради това са страдали. Тези свидетели са твърде малобройни или пък са говорили почти лаконично, сдържано и с разбираеми премълчавания от страна на хора, които трябвало да се страхуват от отмъщение за всяка по-искрена дума. Това поведение е изключително красноречиво и показателно само по себе си. Но съществуват и други съвременници на османското нашествие, които са запазили пълно мълчание. Може би тяхното мълчание е още по-многозначително, защото твърде често нямата болка е по-силна и по-дълбока.

 

Турското завладяване разтърсило от горе до долу съществуването на балканските народи. Следователно никак не е учудващо отражения от турското нашествие да се откриват във всичките прояви на

 

310

 

 

живота на балканските народи. Ето как събитията, свързани с турското завладяване, са се отразили не само в произведенията на славянските книжовници от това време, но също и в документите с официален характер. От само себе си се разбира, че тук тези документи ни интересуват по-малко в качеството си на юридически материали или извори с чисто исторически сведения, а преди всичко като израз на известни чувства и възгледи, отнасящи се до проникването на турците на Балканския полуостров. Самото естество на официалните документи или общите формули и дипломатическите условности, които са много характерни, не ни позволява да очакваме особено богата жътва за историческото изследване. Един голям съвременен историк, който говори за използването на официалните документи, съвсем основателно ни предупреждава за опасността, на която се излага онзи, който много се доверява на тези исторически извори.

 

„Историкът на средновековието, който предвид липсата на истинност на хрониките черпи възможно най-много от официалните извори - пише той - се излага на опасността от време на време да допуска сериозна грешка. Документите съвсем не ни показват разликата в цвета, която отличава тази епоха от нашата. Те ни карат да изгубим от полезрението бурния патос на средновековния живот.“ [177]

 

И така, същото важи и за документите от официално естество, отнасящи се до турското завладяване на балканските земи. Всъщност в техния текст се срещат слаби загатвания или кратки посочвания, които ни разкриват душевното състояние на техния автор. Тъкмо поради тази причина обаче тези сведения са още по-ценни и заслужават усилията да бъдат издирвани и проучвани.

 

На първо място трябва да бъде разгледана една сръбска грамота, която е повдигнала доста съмнения в историческата литература. В случая става дума за грамота, приписвана на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321) и датирана към 1318 г. [178] С тази грамота сръбският крал предоставил на Хилендарския манастир в Света гора селото Уляре. Доказано е обаче [179], че пред нас е една фалшифицирана грамота, която би трябвало да бъде отнесена към края на XIV в., след битката при Косово поле на 15 юни 1389 г. [180] Безименният компилатор на документа използвал като основен извор биографията на Милутин, съставена от сръбския архиепископ Данило II, починал през 1337 г. [181] Следователно разполагаме с два отделни извора, които ни осведомяват за едни и същи борби, водени от сърбите срещу турците. Твърде полезно е тези два извора да се изследват

 

311

 

 

едновременно, за да се установят различията и съвпаденията. Фалшифицираната грамота, която носи името на Милутин, може да бъде използвана като отличен извор за своето време [182], защото съдържа известен брой допълнения. И така, тъкмо тези допълнения, предадени от нашия безименен автор - сравнени с фактите, съобщени от Данило, - придават на този документ специална стойност като исторически извор и ни позволяват да опознаем чувствата на сръбския народ към турците в течение на последните години на XIV в.

 

Малко след като взел властта, сръбският крал Милутин предприел поход в земите на Централна Македония, които по това време се намирали под византийско владичество183. Император Михаил VIII Палеолог веднага отвърнал на удара с удар и събрал твърде многочислена войска, за да се противопостави на сърбите. Според сведението на Данило [184] византийската войска била съставена не само от византийци, но също така и от известен брой татари, турци и франки. Сведението на сръбския архиепископ, където се среща едно от най-старите упоменавания за турците в сръбската средновековна историография, е било повторно употребено и от компилатора на фалшифицираната грамота. След като говори за борбата между сърбите и татарите [185], безименният компилатор се връща още веднъж върху отношенията между турците и сърбите. Тук безименният автор знае повече неща от самия Данило, но явно е, че тези сведения трябва да бъдат разглеждани единствено като отзвук от време, по-късно от това на Милутин. В грамотата се чете [186], че не след дълго дяволът, който не се отказвал от злобата си и се хвалел, че ще погуби християнството, въоръжил безбожните перси и агаряни против християнския род (виноу ие ѡстаеть се злобы своѥѥ и хрістиіанскы хвале се погоубыт, въороужаеть безбоніе Персіи и Агаране на христіанскы родь). Като се знае обичаят на византийските автори от XIII и XIV в., които според една архаична традиция наричали турците с наименованието перси [187], лесно се разбира, че в този случай става въпрос за турско нашествие. Според думите на нашия безименен автор, който тук следва повече или по-малко дословно разказа на Данило [188], много голям брой турци потеглили от своята родна страна, тоест от Мала Азия, и се установили във Велика Романия, тоест на територията на Византийската империя [189]. Докато в този случай архиепископ Данило ни говори единствено за турско нашествие в земите на Империята - те влезли във Велика Романия (вьнидоше вь великоую Романию), - авторът на подправената грамота, като отразява естествено историческите обстоятелства на своето време, ни говори за установяването на турците в тези

 

312

 

 

земи. Като погубвали стадото Христово като вълци, продължава той своя разказ, те достигнали до самия велик град Константинопол и се хвалели, че пито едно царство не могло да устои на мощта им

 

В разказа за тези събития архиепископ Данило ни казва съвсем просто, че нашествениците останали във Велика Романия почти двадесет години (стоі-аше вь великои Романии до два десети лѣть), но компилаторът е подсилил това сведение, като е добавил, че турците съвсем свободно почти двадесет години пускали корени във Велика Романия (оукорѣише се въ всакои свободѣ вь великои Романии до .к '. лѣть). Като променил текста на Данило, безименният автор дори не забелязал противоречието, което допускал в изречението. Действително, като казвал, че турците пуснали корени във византийските територии, тоест че вече се установили да живеят там, той оставял непроменено посочването на архиепископа, според което тяхното пребиваване продължило около двадесет години. Но по този начин той отразявал, нека го кажем още веднъж, историческите факти на своето време.

 

По-нататък се съобщава, че сръбският крал взел на служба при себе си известен брой от тези турци. След като прекарали известно време в сръбската държава, турските наемници опознали богатството и славата на сръбското царство и изпълнени със завист (зaвисти и льсти испльиише се), те започнали да заговорничат против техния покровител. Докато Данило твърди накратко, че те започнали да заговорничат против уважаваната личност на сръбския крал, безименният компилатор не е пропуснал по този повод да очерни турците. Според него, след като те опознали богатствата на сръбския владетел, в лукавите си и безбожни сърца намислили да отнемат от владетеля всички тези блага и да заличат паметта за него от сръбската земя. Като съкращава текста на Данило, очевидно за да избегне риториката му, компилаторът пряко заимства няколко изречения, които му се стрували най-изразителните. Напълно убедени в своята погибел, всички заедно, като диви зверове, с остриетата на своите оръжия се хвърлили срещу нашата родина, ни казва той [190], и така изкопали и издълбали бездната, в която паднали

 

313

 

 

Тук безименният автор е описал с подробности, които липсват при Данило, приготовленията на сръбския крал за битка против турците. Сръбският архиепископ ни казва, че след като отправил молитва към бог и свикал своите „властели“ и роднини, Милутин се впуснал срещу безбожните перси. Разказът на компилатора е много по-обстоен. Според него борбата против турците била нещо като свещена война против неверниците и това е подбудата, поради която тя представлявала нещо повече от обикновен военен поход. След като свикал своите войни и роднините си, сръбският крал, ни казва той, получил благословията на сръбския архиепископ и на целия синод. Едва след тази благословия, която придавала на борбата свещен характер и я превръщала почти в кръстоносен поход против неверниците, кралят се отправил срещу безбожната войска на турците. Като преписвал разказа на архиепископа, безименният автор се стремял все пак да подсили всяка дума и всяко изречение. Така, докато Данило разказва набързо, че Милутин, който се отправил срещу турците, възтържествувал и победил (одолѣвь побѣди), безименният автор държи да подчертае, че войната, започната с благословията на църквата, завършила успешно благодарение на божията помощ

 

Трудно е да се допусне, че безименният автор на тази грамота е повече вярващ, отколкото сръбския архиепископ и че поради тази причина той е вмъкнал в разказа си толкова подробности от чисто религиозен характер. Когато опасността от чуждото нашествие ставала по-застрашителна за страната, по необходимост човек бил по-склонен да разглежда борбата, водена срещу враговете, като битка за християнската вяра, закриляна от божествените сили.

 

Посредством позовавания, заимствани от Светото писание [191], архиепископ Данило ни описва поражението на турците. Тъй като тези позовавания били твърде поетични, безименният автор ги е повторил в разказа си, като към тях обаче прибавил някои важни подробности. Техните оръжия влезли в техните сърца, техните лъкове се прекършили и не останал дори споменът от техния безбожен гняв, казва той, повтаряйки позоваванията на Данило. Божията сила - продължава по-нататък безименният автор - чрез нас, грешните, поразила не само

 

314

 

 

тези от тях, които се намирали в държавата ни, но също и тези, които били във Велика Романия, където се били разпространили и били установили окончателно техните градове

 

Безименният автор несъмнено преувеличава въздействието на победата на Милутин над турците. Основната мисъл, която преобладава в цялото му изложение, го задължава още повече да засили това, което намерил при Данило, който ни уверява, че след победата си сръбският крал погубил някои турни, други изпратил в заточение, а голям брой от тях запазил като роби в сръбските земи [192]. Обратно, безименният автор ни казва, че победителите взели богатствата на турците и напълно разрушили техните крепости. Ето как на балканските територии не останал нито един турчин, освен тези, които били отдадени в робство в Сърбия

 

[193]. След като тук още един път съкращава текста на Данило [194], безименният автор описва радостта, която византийският император Андроник II Палеолог изпитал, когато му известили за победата. Освен това ни се казва, че тогава императорът изпратил молба до сръбския владетел, като го молел да му помогне в борбата му против турците. Архиепископ Данило ни е предал съдържанието на тази молба [195]. При сравняване на двата извора се вижда, че безименният компилатор е изпуснал тази част от изложението на сръбския архиепископ. Трябва да се подчертае, че става въпрос за помощ от страна на сърбите в борбата против турците, които вече се намирали в балканските земи. Според сведението на Данило сръбският владетел, тъй като бил мъдър и опитен мъж, постъпвал като ловец, който изпращал ястреби да преследват обърнатите в бяг животни. Според архиепископа сръбският крал свикал своите роднини и стражи, дал им съвети и като призовал божията помощ, ги изпратил срещу турците. Те пристигнали в Романия като послушни синове. Воювали срещу турците с желанието да окажат чест на своя владетел. Битката завършила с победа на сърбите. Данило ни уверява, че сърбите изпълнили обещанията си, що се отнася до споменатите поганци, и никой от тях не успял да

 

315

 

 

се спаси. Сърбите разрушили до основи турските крепости и взели богатствата, които турците несправедливо били натрупали. Тази победа, добавя той [196], предизвикала възхищение в задморските земи (іако дивити се и заморьскыимь царемь и странамь), тоест във Византийската империя.

 

Малко по-късно сърбите трябвало още веднъж да воюват против турците, отново след отправена молба от византийския император. Андроник II Палеолог, ни казва Данило, като видял, че малък остатък от споменатата проклета ерес, сиреч поганците перси (виды іако маль остатькь оныѥ прѣдьреченыѥ треклетыѥ ереси, іаже рекоу Перьсы поганыѥ), причинявали големи щети и пакости на неговата Империя, решил отново да поиска помощ от сърбите. Отправил второ писмо до сръбския крал, в което изразил отчаянието си [197]. Той известявал, че злонамерените перси (они зьломысльнии Перьси), макар и победени от сръбския крал, както в собствената му страна, така и в другите земи, не били напълно погубени. От тях останал един клон, който причинявал много големи беди на Империята

Императорът много им се съпротивлявал, но не могъл да спечели победата. Ако имат време за това, голяма злина би могла да се стовари на главата ми, добавял византийският император. Като признавал, че сръбският крал имал силата да унищожи спомена за тях от земята (крѣпость имаши паметь ихь ѡть землѥ похоубыт [!]), Андроник II Палеолог го молел да го освободи от тях:

След като чул тази молба на своя родственик, сръбският крал, без да се бави, свикал цялата си войска. Безименният автор ни оповестява, че кралят свикал всичките си войводи и войниците на своята държава, както и своите близки и верни хора, дал им напътствия и дарове, поставил начело им един от своите знатни люде по име Новак Гребострек [198] и след благословията на архиепископа и на сръбския синод ги изпратил против несправедливите перси (на тѥ безаконные Перси). Съпоставката между текстовете на Данило и на нашия безименен автор ни показва, че при последния религиозният елемент е бил видимо подсилен. Това отново е израз на желанието на анонимния автор да подчертае религиозния характер на борбата против неверниците. По-нататък архиепископ Данило ни съобщава, че сръбските воини, като получили повелята на своя владетел, се отправили

 

316

 

 

кротко, като покорни синове, против турците. Те се отправили като истински синове, устремени и радостни, ни казва безименният автор, срещу споменатите безбожници, призовавайки помощта на създателя и Бога Иисус Христос, за да ги победят. Когато сърбите стигнали до византийския град Хераклея [199], военачалниците оставили войниците си и се явили пред самия император. Уведомен, че сръбска войска му се притекла на помощ, според сведението на Данило Андроник II Палеолог силно се зарадвал, приел ги с почести и им раздал дарове. Сърбите прекосили морето и проникнали в Анатолия, в самите територии на споменатите безбожници (въ дрьжавоу тѣхь безбожнихъ). Имало не една голяма битка между двете войски, но с божията помощ - и с тази на неговите светци, прибавя компилаторът - сърбите надделели и победили турците [200]. И те покосили тяхната нечестива плът като полската трева [201], ни казва летописецът. Тук срещаме описанието на унищожението, причинено от сърбите: Те погубили докрай името им - четем в текста на Данило и на безименния автор [202], - взели техните богатства и великолепните неща, събирани от тях от много време, унищожили до основи техните градове и техните жилища и се завърнали в своята страна, покрити с голяма слава. Тук безименният автор още веднъж прави известно допълнение, като подчертава, че победата над неверниците била спечелена благодарение на божията помощ и на сръбските светци, за да изрази несъмнено основната си мисъл, според която войната против нашествениците била всъщност свещена война. След като узнал за победата, спечелена над неговите врагове, византийският император се зарадвал на това и устроил триумфално посрещане на сръбските воини. Представени на императора, сърбите били обсипани с многобройни почести и след като били възнаградени с безброй дарове, те се завърнали в родината си. Когато разказва за тяхното завръщане в Сърбия, безименният автор държи да допълни, че щастливият изход от техния поход бил отпразнуван с въздаване на благодарност, в което участвали всички представители на сръбското духовенство.

 

Естествено разказите на двата исторически извора съдържат известно преувеличение, ще се отнася до значението на сръбската победа над неверниците. Трябва обаче да се признае, че тази победна битка срещу турците е била споменавана и в някои други текстове. Разполагаме например с приписка от 1313 г., където е казано, че някакъв ръкопис бил написан през същата година, когато сръбският крал Милутин избил турците: вь дни Оуроша кралѣ Милоутина егда поби

 

317

 

 

Тоуркѫ вь Грьцѣхь... [203]. Сходно упоменаване е било добавено на края на един надпис от Старо Нагоричино: в лѣто г(ѡ) н. к .н. а. (6821 = 1313). в то же лѣто краль избы тȣрки... [204]. Без да омаловажаваме тези упоменавания, би трябвало във всеки случай да отбележим тяхното значение за сръбския народ от нравствена гледна точка. Описанието на битките и победите, за които четем у Данило и във фалшифицираната грамота, по-скоро отразява едно желание, отколкото една действителност. По-слаба при Данило, тази черта се откроява особено в произведението на безименния компилатор. Добавките и промените, които прави към първообразния текст, заимстван от Данило, ни карат ясно да съзрем политическото развитие на Балканите в битката против турците. През първата половина на XIV в., когато Данило съставил своята биография на Милутин, опасността от турските нашественици била още много малка и никой не бил в състояние да отгатне бъдещето. Към края на XIV в., време, в което безименният автор съставил своя фалшифициран документ, положението било изключително променено. Турската опасност се рисувала като зло, на което вече не могло да се устои. Опасността, която изглеждала свръх човешките сили, изисквала също свръхестествени сили, за да може да бъде сразена. Тъкмо това била основната подбуда, вследствие на която поради слабите човешки възможности в тази колосална битка, която обхващала всичките сили на балканските народи, винаги се призовавала божията помощ. Наистина, тук има повече мечта, отколкото действителност и тази действителност била много по-жестока...

 

Може би известно косвено отражение на действителните отношения, които се установявали между балканските държави и турските нашественици, се крие в няколко съвременни за това време документи от официално естество. Така, на нас ни е известен документ, който е издаден от Стефан, херцог на Свети Сава [205], на 19 юли 1453 г. [206], немного дни след превземането на византийската столица от турците. Малките балкански князе, които съумели да опазят до това време незначителна част от политическата си независимост от турците, се чувствали вече принудени да се прекланят и да признаят превъзходството им. Очевидно под непосредственото впечатление от голямата победа на Мохамед II, херцог Стефан се подписал с доста унижаваща го титла: милостию божиѡмь и господина ми цара амирь сȣлтань Mеxметдь бега ми господинь Стѣпань, херцегь ѡдь светога Саве, господарь хȣмски и приморьски... Няколко месеца по-късно, през пролетта на следващата година, той говорел твърде ласкателно за турския султан:

 

318

 

 

великога господаря господина цара тȣрскога Мехмет бега... [207]. Али Бег, син на княз Иван Влахович, възприел още по-унижаващата титла: чеснегѣрь [208] и склавь великога цара и великога госьподара амирь сȣлтань Мехмедь бега... [209]. В същото време той се стараел да внесе известна разлика между мюсюлманите и християните, споменати като неверници: тако бȣсроманинȣ како каȣринȣ... [210]. В документ, носещ датата 8 февруари 1472 г. [211], той набляга върху разликата между свидетелствата на мюсюлманите и свидетелствата на християните: ина свѣдочаства тȣрьска и каȣрьска... Тук трябва да се посочи едно място, което се намира в документ, който носи името на Иван Църнойевич, господар на Зента, с датата 4 януари 1485 г. [212] Авторът на документа съобщава, че бил прогонен от родината си от султан Мохамед II и трябвало да потърси убежище в Италия. Нещастният господар на Зента ни казва още, че султан Moхамед II завладял редица царства, победил редица царе и - добавя той с тъжно примирение - никой не бил в състояние да му се противопостави.

 

Няколко възпоменателни слова, които се отнасят към края на XIV или към първата половина на XV в., съдържат много интересни посочвания за изучаването на чувствата на сръбския народ към турците. Така както се почитала паметта на княз Лазар, който героично загинал в битката при Косово поле на 15 юни 1389 г., се възхвалявали изобщо тези, които се сражавали против азиатските нашественици. Тук бихме могли да се позовем на творба от неизвестен автор, която вероятно произхожда от края на XIV в. или няколко десетилетия по-късно [213]. В този текст има много риторика и малко действителни факти и поради тази причина е твърде трудно да се разкрият чувствата, които вдъхновявали безименния автор. Когато говори за своя герой, той прави намек и за битките му срещу турците, но винаги по доста неясен и загадъчен начин. Така той ни казва, че турците били дошли от планината Ефтра [214] като врагове на благочестието и като хора, които поставяли клопки пред православната вяра. Той ги нарича също хора, които по собствено желание отбягвали да прегърнат християнския живот, бранители на агарянското безчестие. Според него те били онези, за които пророк Енох [215] предрекъл. Вдъхновени по примера на Каин от чувства на завист, те се отправили срещу сръбската държава и срещу нейния княз Лазар

 

319

 

 

Турският пълководец султан Мурад бил изпълнен с гняв и с убийствена ревност против сръбския владетел. Авторът ни е описал предприетия от турците поход с няколко поетични фигури [216]. В същото време той възхвалява княз Лазар за неговото поведение пред опасността. Защитник на благочестието, князът, който действал бързо, приличал, ни казва той, на бърз ястреб. Той свикал войската си и я приветствал с реч, за да започнат битката против нашествениците. Няколко подробности ни карат да доловим трагичността на мига. Сръбските воини, след като се прегърнали един друг, за да се подготвят за всякаква саможертва, отправили молитва към Бог, която разкрива безнадеждното положение. Те молили да бъдат пощадени от опасността от опустошение и да не бъдат оставяни на произвола на завоевателите. Ти си Бог, който върши чудеса, заради името ти не ни предавай докрая, молили се те [217]. След като ни съобщава, че битката била такава, че слънцето потъмняло от стрелите, авторът прави риторично отклонение, отнасящо се до турците. Той ги окачествява като коварен и развратен народ и пита дали с това нашествие те ще възнаградят божеството и ще се радват на безчинствата както някога, по времето на фараона в Египет

Той оставял на присъдата на Иисус Христос да им наложи достойно наказание. По-нататък авторът на тази творба ни разказва, че бойното поле се превърнало в кърваво море, което воините трудно могли да прекосят. Следва едно описание, изпълнено от загатвания и поетични образи, понякога недотам ясни [218]. Като говори за княз Лазар и за неговия край, той му приписва славата на велик мъченик, който изоставил синовете си, и със смъртта си на мъченик бил засиял в небесата край Иисус Христос. Неговата саможертва, ни казва той, била такава, че той се изравнил с християнските мъченици от ранните времена

 

320

 

 

За един вярващ от средновековно време несъмнено не съществувала по-възвишена възхвала, която можела да се отправи към защитника на християнската вяра в битката против турците. Като се обръща към покойния княз с различни патетични приветствия, безименният автор го сравнява между другото с престол, издигнат от ръцете на агаряните. Като действал с голяма бързина в битката, ни казва авторът в епилога си, княз Лазар разсякъл на парчета султана и го победил (паче і-авль се быстрѣишіи въ брани, гръдаго персеначалника сьсекь, подь нозе покори, съпасенѥ въ мѣсто заклані-а вѣрніимь промисліи...) [219]. Трябва да се отбележи наистина, че не всички съобщени тук подробности са достоверни, но самото преувеличение от страна на безименния автор е твърде значимо. Опасността от чуждото нашествие била толкова застрашителна за страната, че защитниците на независимостта заслужавали пълна възхвала, дори като се преувеличавали действителните факти. Този, който бил загинал в битката, продължавал да живее като благотворящ дух и закрилник на своя народ. Така князът герой бил молен да строши остриетата на вражеските оръжия и да счупи стрелите, които те изпращали: съкроуши еже на ны жела вражі-а и лъгкыи молитвами си оустрои еже на ны посилаемыѥ съпостатныихь стрѣлы... [220].

 

Ние познаваме освен това и второ похвално слово в чест на княз Лазар [221]. Авторът на панегирика посочва, че турците нападнали страната и моли Бог да помогне на народа му в битката срещу враговете:

[222]. Завършекът на похвалното слово представлява покана за саможертва за отбраната на родината и патриотичното чувство на безименния автор прозвучава почти по небивал начин за средновековието [223]. Той приканва своите слушатели и читатели да бъдат готови да се жертват в битката против турците, за да живеят във вечността и да се сражават безстрашно с безбожните врагове:

 

321

 

 

[224]. Разбира се, това е едно въображаемо слово, което безименният автор на панегирика е вложил в устата на своите герои, за да изрази собствените си мисли и чувства. Трябва да се признае, че тези няколко реда, които завършват панегирика на княз Лазар, са почти единствени по своя характер и по своето вдъхновение в цялата литература на южните славяни от периода на турското нашествие. Тук въпреки цялата опасност, която заплашвала сръбския народ, не се чувства никакво пораженство, никакво отчаяние. По своето вдъхновение това приканване към героизъм напомня за най-патриотичните страници от старите руски летописи [225].

 

Към втората половина на XV в. било съставено похвално слово в чест на един от наследниците на княз Лазар, сръбския деспот Георги Бранкович (1427-1456), който починал през месец декември 1456 г. [226] Добре би било да се припомни, че няколко години преди това този сръбски владетел помогнал със свои собствени средства да се укрепи византийската столица, която очаквала нападението на турците [227]. И така, ясно е, че авторът на панегирика, когато разказва живота на своя герой, в никакъв случай не би могъл да пропусне да спомене и за съдбата на Константинопол, чието завладяване продължавало да помрачава сърцата на балканските народи. След като говори за смъртта на княза, ораторът се обръща към седмохълмия град [228]. Преди, ни казва той, Константинопол бил велик град, но в този момент, завзет от турците, той е последният от всичките най-малки градове и най-незначителната, окаяна престолнина на християните. Авторът го приканва да ридае преди всичко над самия себе си, тъй като е осъден справедливо. Той е достоен за плачове и ридания поради гибелта, която се стоварила върху му. Градът трябвало да

 

322

 

 

плаче, добавя авторът, защото съдбата му била променена от неверниците

После той го приканва да оплаче също и сръбския княз. Обитателите на града - неговите чеда - сега били лишени от своя град и станали окаяни пленници независимо от своето обществено положение - духовенство или простолюдие. Преди всички те се били възползвали от щедростта на княза. Авторът на панегирика приканва всички тях да оплакват смъртта на покойния владетел, да възридаят заедно със сръбския народ

Безименният писател приканва обитателите на бившата византийска столица да известят за мъките, които били понесли, ужаса и страха, които изпитали, най-сетне за надеждите, които били хранили:

В завършека на творбата си авторът не е забравил да прикани също и окаяните жители на Константинопол (иоуждиѣишеи ноужднѣишеи жителѥ Константинова града) да отправят към Бог техните молитви за покойния деспот.

 

Преди да напуснем областта на литературата на южните славяни, нека се позовем на още няколко допълнителни сведения. И така, трябва да се упомене Житието на сръбския патриарх Ефрем (около 1311—1399) [224]. Роден в българските земи (отъ области царства болгарскаго отъ страни тирские /?/, рода свяштеническа), той живял известно време в Света гора. Но там, вероятно през втората половина на XIV в., имало нападение на турците, които причинили големи щети (настопе агаряни на Святу Гору, и многа зла опровергну). Той трябвало да напусне полуострова и да потърси убежище в гръцките острови (близъ Псипова града у нѣки Ибровски островъ исели се), за да

 

323

 

 

се установи по-късно в сръбските земи. Подобно посочване се среща в Житието на св. Гавраил Лесновски [230]. Когато разказва историята на манастира, житиеписецът ни известява за едно нашествие на турския султан Мурад: завистію ради ді-аволски, некой тȣрски царъ Амȣратъ ѡт Шамъ подиже бранъ на Сербомъ, триста сотъ тисѧщь воиновъ [231]. Несъмнено това е походът, предприет от султан Мурад I срещу сърбите в 1389 г. [232] Когато българският патриарх узнал за военните приготовления на турците, той решил, ни казва авторът на Житието, да се разпореди от Лесновския манастир в Македония мощите на светеца да се пренесат в Търново, тогавашната българска столица. Мощите били пренесени в църквата „Светите Апостоли“ в Търново, където те все още се намирали, когато безименният житиеписец съставил, много вероятно преди 1393 година, Житието на светеца. В Житието на свети Йоаким (Йоахим) Осоговски се среща друго споменаване за турските нападения през XIV в. [233] Според сведението на житиеписеца чрез съновидение светецът бил предупредил игумена на манастира за нашествието на турците и за опустошението, което щяло да последва от това:

Дали тук нямаме дело с предсказание post eventum? Откритото съвсем наскоро Житие на свети Йоаким, патриарх търновски (умрял в 1246 г.) [234] съдържа в заключителната си част молитва, която би трябвало да се съотнесе с опасността от турското нашествие в българските земи към края на XIV в. И най-накрая да споменем няколко приписки, които ни разказват за турските нашествия през XIV и XV в. [235]

 

Южните славяни, които най-много пострадали от турските нашествия през XIV в. и от турското владичество от XV в., са ни оставили естествено най-многобройните и най-красноречивите свидетелства. Без да са пряко засегнати от турското завладяване, източните и западните славяни, разбира се, почувствали по-скоро отзвука от тези събития, отколкото тяхното непосредствено въздействие. Въпреки това в литературата на русите, чехите и поляците биха могли да се открият редица свидетелства, отнасящи се до турското проникване в балканските земи и за поробването на южните славяни. Тук въобще не става въпрос да се посочат всичките тези изключително разпръснати сведения, чийто брой е твърде голям. От друга страна, без да

 

324

 

 

разполагам под ръка с всички необходими публикации и най-вече с изданията на старите текстове, длъжен съм по принуда да се ограничава с няколко литературни паметници, които може би не са дори най-значимите.

 

Източните славяни са ни оставили най-обилните сведения, отнасящи се до турското завладяване на балканските територии. Има както оригинални творби, така и преводи на текстове от византийски произход. Да започнем с превода на една византийска творба, съставена от Йоан Евгеник - малко известен книжовник, чиито произведения в по-голямата си част стоят все още неиздадени [236]. Между другото той е съставил монодий за превземането на Константинопол от турците в 1453 г., познат от два гръцки ръкописа в Париж и в Света гора [237]. Докато руският учен Порфирий Успенский възнамерявал да издаде текста въз основа на ръкописа от Света гора [238], но не успял да осъществи своето намерение, гръцкият ерудит Сп. Ламброс издал текста въз основа на парижкия ръкопис [239], вече упоменат от Карл Крумбахер [240]. Както е отбелязано съвсем наскоро [241], монодият, съставен от Йоан Евгеник, трябва да бъде разглеждан като едно от първите литературни произведения, които отразяват печалните събития от 1453 г. Написана непосредствено след превземането на византийската столица от турците, може би в околностите на Константинопол или в самия град, тази творба била преведена на староруски език малко след това. По този начин Трипос или Риданието на Йоан Евгеник също се превърнало в общо наследство за гърците и славяните, като през вековете им припомняло за съдбата на християнската Империя и за турската опасност. Изглежда, този превод на староруски език е намерил широко разпространение сред руските книжовници от XV и от XVI в. В днешно време са известни не.по-малко от девет руски ръкописа от XV и от XVI в., които съдържат текста на превода [242]. Приписка ни осведомява, че този превод бил вече препи сан в 1468 г. [243]; следователно трябва де се допусне, че преводът е направен най-късно петнадесетина години след превземането на Константинопол от турците. Отхвърляйки възможността преводачът да е бил южен славянин, предполага се, че преводът е бил направен от руснак, може би в Света гора [244]. За съжаление текстът на този староруски превод все още не е издаден и трябва да се задоволим с няколко малки откъса [245]. От друга страна, ни уверяват, че преводът е бил направен според един гръцки първообраз, който се различавал в някои подробности от текста, съхранен в кодекса от Света гора [246]. Накратко, преводът на този монодий трябва да се разглежда като едно

 

325

 

 

от най-ранните описания на превземането на Константинопол от турците, което срещаме в староруската литература [247]. Благодарение на византийския първообраз, обнародван от Спиридон Ламброс, и от друга страна, благодарение на откъсите от староруския превод, съобщени наскоро от Н. А. Мещерский, можем да си съставим точна представа за чувствата, които тази литературна творба вдъхвала на руските читатели. Несъмнено в този монодий има много риторика, но въпреки това не бива да се съмняваме в искреността на чувствата, изпитвани от автора на монодия и предадени твърде добре от славянския преводач. Авторът започва с една поредица от риторични възклицания [248]. Като се обръща след това към слънцето, Йоан Евгеник възкликва: О. слънце, ти, което виждаш всичко, как можа да понесеш всичко онова, което видя? [249]. По-нататък авторът пита защо слънцето, след като е видяло печалните събития, не се е самообрекло на вечно изгнание и не е потъмняло, както в деня на разпятието [250]. Изпаднал в подобен унес, той отправя цяла поредица от питания към слънцето и го взема за свидетел на болката си от превземането на Константинопол. След тези поетични възклицания Йоан Евгеник ни говори за самия себе си. След като видях, след като изстрадах и чух всичко това, аз, нещастният, избягах, за да наблюдавам, оплаквам и ридая над общото злочестие, ни казва той [251]. Очевидно той е присъствал на превземането на византийската столица и е бил свидетел на нещастията - обстоятелство, което придавало съвсем особена стойност на неговия монодий, най-вече сред славянските читатели.

 

Следва цяла поредица от нови патетични възклицания, отправени към слънцето и земята, към въздуха и звездите. Без да обогатява нашето знание за събитията чрез представянето на нови и неизвестни факти, тези възклицания дълбоко отекват в душите на читателите. Несъмнено нямало голямо значение, че всичко това издавало силно привкуса на изкуствената риторика - такава била литературната мода на времето - и в нея виждали най-добрия изказ на собствените си чувства и мисли. В няколко обръщения към завзетия от турците град авторът припомня неговите красоти и неговите богатства, църквата „Света София“, и завършва с няколко молби, отправени към Бог, и с вопли за участта на византийския народ [252]. Като споменава, че светите неща били хвърлени на кучетата, или според думите на Евангелието (Матея, 7: 6 и т. н.) бисерите били хвърлени на прасетата или дори на същества, които били по-лоши от прасета, Йоан Евгеник прави намек за лошото византийско управление [253]. Завладяването на

 

326

 

 

столицата следователно представлявало съвсем заслужено наказание, предшествано според него от цяла поредица предупреждения, които останали неразбрани. Тук той изброява главно чумата и глада, земетресенията, пожарите, варварските нашествия и опустошенията, като обаче прибавя и няколко по-конкретни посочвания: завладяването на Солун от турците [254], завземането на Пелопонеския провлак и на гръцките острови. По-нататък той загатва за предишните завладявания и пленявания, извършени от турците в земите на българите (илирийците), на сърбите (трибалите) в земите на Панония, остров Кипър, поселищата на готите (?), на остров Лесбос - накратко, както на континента, така и на островите [255]. Йоан Евгеник основателно набляга върху тези събития: завладяванията и турските опустошения на балканските територии и на островите представлявали едновременно и предупреждение, и предизвестие за превземането на Константинопол и за разрушаването на Византийската империя. Без повече да се спира върху тази правилна констатация, авторът набързо нахвърля няколко вълнуващи сцени от завладяването, където сред риторичните фрази избликва искрено и мощно чувство, способно да развълнува читателите на монодия. Йоан Евгеник говори като свидетел на събитията и тук разказва няколко подробности, които могли силно да впечатлят читателите: опожаряването на прочутата църква, посветена на Богородица, във Влахерните, разрушаването на библиотеките с творби на езическата мъдрост и Светото писание, разпиляването и унищожаването на свещени купели, мощи и икони, най-сетне оскверняването на църквата „Света София“. След като припомня всички тези факти, авторът не може повече да сдържа болезнените си възклицания. Въпреки цялата си риторика творбата на Йоан Евгеник следователно съдържа и елементи на дълбока и искрена болка, която не можела да не повлияе на слушателите, дори и в славянския превод. След като получил доста широко разпространение в старата руска литература, монодият оказал въздействие също и на руските литературни творби от XVI и XVII в. [256] По този начин той се превърнал почти в съставна част на старата руска литература.

 

През втората половина на XV в., малко след превземането на Константинопол от турците, в старата руска литература се появила друга творба с много по-богато и подробно съдържание, отнасяща се до голямото събитие. Това е добре познатият разказ за основаването на града Константинопол и за неговото превземане от турците, приписван на някой си Нестор - Искендер или Александър. Включен в текста на няколко староруски летописи [257], или записван в ръкописите

 

327

 

 

като отделна творба [258], досега този разказ е бил издаван много пъти, в първообраз или в превод на съвременен език, in extenso или в откъси [259], и е бил предмет на известен брой изследвания [260]. За съжаление не би могло да се твърди, че всички въпроси, отнасящи се до този текст, са намерили окончателното си решение. На първо място е твърде трудно да се установи първообразният текст на разказа, като се премахнат допълненията, дължащи се на писачи от по-късно време. От друга страна, съществува известно съмнение, що се отнася до името и личността на автора на разказа. Архимандрит Леонид е имал щастливата случайност да открие в ръкопис от старата Троицко-Сергиевая Лавра, произхождащ от XVI в., текст на разказа, който съдържа непознати досега данни. В епилог, който следва след разказа, се срещат няколко много интересни посочвания, отнасящи се до вероятния автор на творбата. Там наистина се чете името на някой си Нестор-Искендер [сиреч Александър], който ни казва, че още като млад бил пленен от турците и бил принуден да се откаже от християнството, за да приеме исляма. Според неговите собствени признания той страдал много и твърде дълго време, крил се на различни места, за да не умре в тази окаяна вяра на турците. Той постъпил така по време на обсадата и превземането на византийската столица - в това велико и страшно дело. Възползвайки се от най-различни хитрости, той успял да отбележи под формата на дневник всички събития около превземането на Константинопол. Той действал чрез хитрини, преструвайки се веднъж на болен, друг път укривайки се, а в някои случаи ползвайки се от благоразположението на своите приятели, и описвал всичко, което турците вършели извън град Константинопол

[261]. Когато византийската столица била завзета от турците, Нестор-Искендер проникнал в града едновременно с тях. Той намерил начин да се осведомява от важни и заслужаващи доверие лица за всичко, което се извършило в града по време на битката срещу неверниците. Накратко изложих и предавам [това описание] на християните за спомен от това изключително ужасно и чудно събитие, станало по божията воля, допълва Нестор-Искендер. Приписката на руския автор завършва с молба до Св. Троица, в която моли отново да бъде приет сред християните

 

328

 

 

 

Опирайки се на тази приписка, архимандрит Леонид разглеждал този препис на разказа, открит от него, като най-ценният и най-важният поради новите данни, които той съдържал. Той смята възможно да се твърди, че Нестор-Искендер по всяка вероятност бил от руско потекло [262]. Освен това допуска, че след като съставил своя разказ, Нестор-Искендер го изпратил в Москва посредством свои познати гърци [263]. Като взел за основен критерий гореспоменатата приписка, архимандрит Леонид впрочем твърди, че всички останали преписи на разказа трябвало да бъдат разглеждани като по-незначителни. По негово мнение познатите преписи би трябвало да се разпределят в две различни редакции - едната, която следва текста, съдържащ приписката на Нестор-Искендер, и другата, която се подчинява на една преработка на текста, извършена през XVI в. от безименен писач [264]. Издателят на разказа също така се пита поради каква причина всички останали преписи, с изключение на единствения ръкопис от Троицко-Сергиевската Лавра [номер 773], не съдържат приписката на Нестор-Искендер. Според него тази приписка била пропусната, за да не подрони авторитета на тази творба, която се радвала на много голяма известност сред руските книжовници, тъй като се посочвало, че този вълнуващ разказ произтичал от лице, приело исляма [265]. В същото време архимандрит Леонид придава на разказа изключително голямо значение като исторически извор за изучаването на събитията около превземането на Константинопол от турците през 1453 г. Архимандрит Леонид съпоставил неговите данни със сведенията, предоставени от Георги Сфранцес, и отбелязал, че авторът на разказа бил по-добре осведомен от византийския историк относно действията на турците по време на обсадата, докато за действията на византийците имал възможността да се осведоми след завладяването на Константинопол, така, както и Сфранцес [266]. Тъй като била написана обективно и в същото време с голямо съчувствие към християните, тази творба на съвременник, който участвал в тези събития, по негово мнение трябва да намери почтено място сред изворите за превземането на византийската столица от турците [267].

 

329

 

 

Критикувани или дори частично видоизменени, тези изводи на бележития руски учен от миналия век са оставили дълбока следа в руската и в чуждата литература, отнасяща се до староруския разказ. Няколко монографични изследвания, посветени на този разказ и по явили се през последните десетилетия, са допринесли да се задълбочи нашият възглед за тази литературна творба и същевременно да се уточнят някои особености. На първо място тук трябва да се посочи критическото изследване, обнародвано от слависта Б. Унбегаун [268]. Когато говори за версията на разказа, представена в ръкописа, открит от архимандрит Леонид, авторът на тази монография се е постарал да установи в текста на споменатата версия редица интерполации, предназначени видимо да направят разказа по-живописен, например при описанията на битки, и почерпени от арсенала с клишета, с които разполагал всеки изкусен преписвач [269]. Според него тези различни подробности, които се съдържат единствено във версията на Леонид, вероятно не са били налице в първообраза. Тези подробности не са само интерполации, с които преписвачът... е изпъстрил текста си, за да го направи ту по-цветист, ту по-патетичен, но винаги по-обстоятслствен [270]. Накратко според автора версията на Леонид не трябва да се разглежда като първоначалната версия на разказа. Многобройни интерполации и някои диалектични черти в тези интерполации - пише той [271] - разкриват неоспоримо в нея индивидуалния отпечатък на преписвач, родом от Северна Беларус.

 

Така Унбегаун отрича убедително старшинството на версията, открита от архимандрит Леонид, и се опитва да установи друга родословна линия на известните ръкописи. По негово мнение сред тези текстове трябва да се отдаде специално значение на групата, представена от текста, включен във Въскресенския летопис [272]. В него също се откриват, според мнението на Унбегаун, известен брой интерполации. Ако те се премахнат обаче, би било възможно, според този учен, да се приближим повече до първообраза на творбата, отколкото посредством текста на Леонид. Докато версията на Леонид остава напълно изолирана в текстологичната традиция, версията, съхранена във Въскресенския летопис, е послужила като основа за създаването на няколко други различни версии. Така версията от Въскресенск, обогатена със заемки от староруския превод на разказа на Еней Силвий Пиколомини [273], е била използвана за съставянето на сръбска версия [274], после една по-късна преработка е послужила като основа за български превод [275] и за румънски превод [276], както и за няколко

 

330

 

 

други късни компилации [277]. Освен това в изследването на Унбегаун ще се открият няколко интересни съображения върху проблема, който поставя отъждествяването на автора на Повестта за превземането на Константинопол. Унбегаун установява, че езикът на разказа е обичайният черковнославянски език с голямо количество руски черти и изказва мнението, че разказът трябва да се смята до доказване на противното за оригинална славянска творба, по-точно за руска творба [278]. Колкото до направения опит да се открие в разказа балкански произход [279], Унбегаун твърди, че в него съвсем не се срещат балкански черти и че сръбските преводи на разказа произхождат от по-близко време и нямат голямо значение за изучаването на текста, тъй като са били направени според руските версии на типа разказ, съдържат се във Въскресенския летопис. В заключение, според мнението на Унбегаун, авторът на повестта трябва да е руснак, но не може да се каже повече за него [280]. Въпреки това Унбегаун се е опитал да изясни няколко подробности, отнасящи се до автора на повестта. Според мнението на нашия учен човек е склонен да допусне естествено, че след щурма на победителите този защитник на града е успял да се спаси заедно с неколцина обитатели на един от тези генуезки кораби, които са успели да избягат от Златния рог и да поемат в открито море на 29 май [281]. Няколко имена, такива като Зустунея и Зиновия [282], му позволяват да предположи, че авторът на разказа е бил в досег с италианците и може би е прекарал малко време в Генуа [283]. Въпреки че признава наличието на известни гърцизми в текста на повестта [284], Унбегаун е на мнение, че те са съставна част и на староруската литература и съвсем не доказват зависимостта на разказа от византийски първообраз. Според него формите Зустунея и Зиновия, изглежда, свидетелстват също и против съществуването на гръцки първообраз [285].

 

Изучавайки, от друга страна, приписката, подписана с името Нестор-Искендер, както и текста на разказа, съветският учен Г. Б. Бельченко [286] подчертава, че повестта е била съставена въз основа на два различни извора - единият от турски произход, а другият — от византийски или гръцки произход. При това съветският учен признава, че разказът е претърпял в едно по-късно време преработка от страна на руски писач. Вдъхновен от една политическа идея, той бил разширил кратката първообразна повест, която се занимавала единствено със събитията от 1453 г., с една встъпителна част, която предава историята на основаването на град Константинопол и в нея добавил своето възхищение от славното минало на византийската столица,

 

331

 

 

съжаленията си за превземането на града от турците и най-накрая своята надежда за бъдещето. Всъщност това бил дневник за събитията около превземането на Константинопол, който съставял основата за тези по-късни допълнения. Някои нови съображения за компилацията на разказа и за неговия автор бяха изложени съвсем наскоро от друг съветски автор, Н. А. Смирнов [287]. Трябва специално да се подчертае идеята на автора да установи в монографичното си изследване, посветено изключително на този разказ, основната или първообразната част на повестта и по-късните допълнения [288]. Като се има предвид, че дневникът на Нестор-Искендер, разглеждащ обсадата на Константинопол, образува основната част на повестта, според мнението на Смирнов не би било трудно да се разпознаят, от една страна, допълненията, направени въз основа на изворите от византийски произход, а от друга, допълненията, направени от по-късните руски съставители и преписвачи. По този начин частта, която трябва да бъде приписвана на Нестор-Искендер, се ограничава единствено с разказа за обсадата и за превземането на византийската столица, към който се добавят няколко сведения за положението на обитателите на обсадения град и за тяхната борба против враговете [289]. Всичко останало според мнението на Смирнов трябва да бъде разглеждано като по-късни допълнения. Въпреки че била известна в Русия още от края на XV или от началото на XVI в., тази повест е получила по-голяма популярност едва през XVI и XVII в. Смирнов заявява, че повестта трябвало да бъде оценявана като дневник на събитията, които се разиграли през периода от 26 март до 29 май 1453 г. и вижда най-ценния принос на повестта в сведенията за обсадата и за превземането на византийската столица [290]. Руският автор окачествява повестта като първото руско описание от XV в. на събитие, чието международно значение било извънредно [291].

 

За този, който изучава отражението на турското завладяване и превземането на Константинопол от турците в славянската литература, създадена по времето на тези събития, разбира се, споровете за приписването на една литературна творба на един или на друг автор от същото време имат второстепенно значение. Впрочем, за нас не е толкова важно да знаем точно името на автора на литературната творба, която ни разказва за турците и за техните завоевания през периода, който ни интересува. Следователно повестта за превземането на Константинопол трябва да се изучава, за да се разкрият мислите и чувствата на неговия автор - дори и да е безименен - за големите събития, на които бил свидетел и съвременник. И така, трябва

 

332

 

 

да се признае, че разказът, приписван на Нестор-Искендер, дори в сегашната си редакция показва голямо единство, извънредно интересно в това отношение. Трябва да съумеем да го анализираме без прекален съвременен критицизъм и без преувеличение, като по-скоро се опитаме да проникнем по-надълбоко в духа на това далечно време, към което принадлежи този литературен паметник.

 

Разказът започва с въведение, посветено на началната история на Константинопол — тоест основаването на града от Константин Велики [292]. Въпреки че тази част от повестта, както вече е било посочено преди много време [293], притежава компилативен характер и е била прибавена може би по-късно [294], тя има особено значение в композицията на цялата творба. Служейки за въведение към повестта, тя е свързана с останалата част от текста чрез доста слаба връзка. Поради каква причина обаче това въведение е било добавено към основния разказ? Разбира се, причината не е била само желанието да се изтъкне божественият произход на византийската столица, свързана с името на един от най-славните владетели на Империята - несъмнено съществувала и причина от друго естество. Старо предсказание [295] гласяло, че градът, създаден по времето на Константин, щял да престане да съществува по времето на друг Константин. Излишно е да си припомняме тук подобни игри на историята. За лековерните хора от XV в. или от следващите векове тук имало нещо повече от случайно съвпадение между имената на Константин I и Константин XI. Наистина се сбъдвало едно предопределение. От друга страна, то се явявало като съвършен паралелизъм със съдбата на древния Рим. Империята започнала историческия си живот при Ромул, легендарния основател на града, и приключила съществуванието си при последния западноримски император, незначителния Ромул Августул. Византийците, които от дълго време вече били забелязали това съвпадение [296], виждали, че същата участ сполетявала сега Империята на Константин. Самият факт, че в 1453 г. се навършвало едно хилядолетие от смъртта на един от най-големите врагове на Империята, Атила, не събуждало естествено никакъв спомен и никаква надежда. Компилаторът на историческото въведение към повестта се опитвал, обратно, да покаже християнския произход на византийската столица. Той е използвал всички средства, с които разполагал, за да прослави по един по-емоционален начин града, основан от Константин - очевидно защото неговата някогашна слава се съизмервала с нещастията на сегашния час. Така това въведение, написано или от самия автор на творбата, или пък прибавено от по-късна ръка, образувало

 

333

 

 

великолепно цяло заедно с останалата част: то подсилвало цялостното впечатление от повестта.

 

Още първите редове на разказа ни известяват, че когато Константин решил да основе нов град, предназначен да замести древния Рим, това станало по божие наставление: совѣтомь божиимь подвизаемь... [297]. Изборът между различните места, които били посочени на Константин, бил направен, ни се казва, след нощно съновидение [298]. Самият избор бил съпроводен от голяма тържественост в присъствието на цялото императорско семейство. Ако старата столица на Римската империя била съградена върху местност, където имало седем хълма [299], и новият град никак не се отличавал в това отношение. Константин дошъл във Византия и тук също намерил седем хълма: видѣ на томь мѣстѣ семь горъ... Императорът, ни казва авторът, лично присъствал при работите около изграждането на новата столица. Укрепленията, допълва той, били построени под неговите лични повели [300]. Чудото със змията и орела [301] послужило за основа на предсказание, отнасящо се до блестящото бъдеще на града Константинопол: се мѣсто седмихолмыи наречется и прославится и возвеличится въ всей вселеннѣй паче иныхъ градовъ, но понеже станеть межи дву морь, и бьенъ будеть волнами морьскими, - поколебимъ будеть... Заедно с тъжната нотка в това предсказание имало и лъч надежда. Орелът, който олицетворявал християнството, бил победен, казва ни се, от змията, която олицетворявала исляма. Това означавало, че християнството щяло да бъде победено от исляма. Но успели да убият змията и да избавят орела, и в това виждали надежда за бъдещата участ на Константинопол [А орелъ - знаменіе крестьянское, а змій - знаменіе бесеерменское, и понеже змій одолѣ орла, являетъ, яко бесерменство одолѣетъ хрестьянства. А понеже крестьяне зміа убита, а орла изымаша, являетъ, яко напослѣдокъ пакы крестьянство одолѣетъ бесерменства и седмохолмаго пріимутъ и въ немъ въцарятся...]. Разбира се, тези умозаключения се породили post eventum в отчаяните души, които се мъчели да си възвърнат надеждите. Компилаторът на историческото въведение владеел до съвършенство изкуството на пропагандата. За да не остави никакво съмнение що се отнася до значението на посочените предсказания, той добавя, че те били изложени писмено още по времето на Константин [302], следователно те в никакъв случай не били по-късна мистификация. Компилаторът не пропуснал също така да вложи в разказа си мистичното число седем [303]. Освен това той ни казва, че населението на града на Константин било попълнено от знатни лица,

 

334

 

 

доведени от Рим и от други области [304]. Император Константин, ни съобщава той, бил поставил основите на всички прочути сгради в новата столица: дворците, Хиподрума, портиците, църквите, другите паметници в града, - приписват му се дори сгради, които с положителност не са били изградени от него [305]. Константин бил наредил тук да се пренесат големи богатства - неща предивни и заслужаващи похвала, събрани от много страни и градове [306]. Естествено паметниците от античен и езически произход се нареждали до тези от християнски произход. В същото време основателят на града се заел да организира големи празници и тържества в новата столица, за да умножи блясъка на града Казва ни се, че на специално тържество императорът поверил Константинопол на закрилата на Богородица [307]. Примерът на император Константин не останал изолиран. Според компилатора на въведението неговата строителна дейност била образец за подражание от всички първенци и сановници, както и от неговите приемници на престола на Империята. От друга страна, според този автор Богородица не отказала да закриля града, който ѝ бил поверен, в продължение на дълъг период.

 

Недостойното поведение на неговите обитатели обаче, допълва авторът, станало причината за голям брой нещастия: нападения на неверниците, глад, чести епидемии, граждански войни. Така византийската столица, твърди авторът, започнала да замира: силните били изпаднали в безпътица, населението обедняло, градът западнал и станал много незначителен... [308]. Така в няколко страници компилаторът на въведението е описал величието и упадъка на Константинопол. Това му служи като фон, върху който излага събитията от 1453 г. Действително, след като разказва историята на основаването на града и очертава в няколко реда неговата по-нататъшна история и неговия упадък, авторът преминава - малко рязко, наистина това трябва да се признае - към описанието на обсадата и на превземането на Константинопол от турците в 1453 г.

 

Излишно е да се казва, че тази част от изложението образува ядрото на цялата повест. Съдържанието е до такава степен подхранено от преки посочвания, от исторически факти и от загатвания, че би било съвсем невъзможно да му се направи тук обстоен анализ. Нека обаче отбележим някои по-значими подробности. Така, авторът на Повестта ни осведомява, че турският султан - безбожният Махомет, син на Мурад - решил да пристъпи към обсадата на византийската столица едва когато узнал за нейния упадък. За да създаде представа за неговата злонамереност, авторът на Повестта отбелязва, че

 

335

 

 

той предприел обсадата на Константинопол и едновременно с това продължавал да бъде в мирни отношения с византийския император Константин XI. Неговото нападение било предприето внезапно по суша и по море [Сия убо вся увѣдѣвъ тогда властвующей Туркы безбожныи Магуметъ Амуратовъ сынъ, въ миру и во докончанье сый съ цесаремъ Констянтиномъ, абие збираеть воя много землею и моремъ, и пришедъ внезаапу градъ обьступи со многою силою]. Искането на императора да започне мирни преговори било отхвърлено от султана. Вероломен и лукав, той върнал пратениците и заповядал да се нападне градът с всички средства, които били на разположение [309]. Съпротивлението на обитателите на града не дало почти никакъв резултат: те не били в състояние да нанесат щети на турците поради численото им превъзходство [310]. Докато отбраната на столицата се организирала но един по-целесъобразен начин, императорът, патриархът, духовенството, както и множество жени и деца, отправили към Бог молитви за избавлението на Константинопол [311]. Замислени в духа на времето, произнесени през сълзи и ридания, тези молитви може би представляват най-красноречивата проява на състоянието на тревога и отчаяние, което царяло там. Днес би могло да се критикува един автор за това, че е вложил подобни отклонения в своето изложение, обилно наситено с исторически факти, но не трябва да се забравя, че за един човек от края на средновековието тези молитви представлявали най-подходящия начин да изрази своите чувства и своите скърби. Всеки ден те се молели от все сърце сред стенания и ридания, твърди авторът на Повестта [312]. Императорът насърчавал защитниците на столицата и не виждал нищо по-подходящо от това да им казва да се сражават и да устояват на враговете, като се уповават на божията помощ [313].

 

През това време турците не преставали да нападат ден и нощ града и това продължило тринадесет дни. На четиринадесетия ден, след като отслужили своята безбожна молитва [откликнувше свою безбожную молитву], те пристъпили към ново нападение, по-силно от всички предшестващи [314]. Защитниците на столицата се съпротивлявали, колкото могли, докато патриархът и духовенството непрестанно се молели, за да получат божието милосърдие и избавлението на града [315]. Авторът на Повестта е успял чудесно да ни предаде картината на ожесточената борба [316]. Когато на другия ден императорът потърсил хора, за да бъдат погребани жертвите, той не намерил никого от воините си: изтощени от битката, всички спели. Загубите на византийците били твърде големи, но тези на враговете ги превъзхождали.

 

336

 

 

Императорът, патриархът и духовенството се надявали, че след като султанът дал толкова жертви, той щял да се оттегли от града, и отправили към Бог нови благодарствени молитви [317]. Но дори след всичките тези жертви турчинът нямал намерение да изостави своя план [онъ же безвѣрный не тако помышляше]. Вместо да вдигне обсадата, безбожният турчин [безбожный Турокъ] наредил нападението да продължи с още по-голямо ожесточение. Призивите, отправени от императора по суша и море до Морея, Венеция и Генуа, останали напразни. Едните не могли да изпратят никаква помощ на обсадения град, защото били заети с междуособни войни, докато другите желаели Константинопол да бъде превзет от турците с надеждата те самите след това да завземат града. И така, не дошла никаква помощ [Цесарь же Констянтинъ посылаше по морю и по суху, въ Аморею къ братіи своей, и въ Венецѣю и въ Зиновію о помощи, и братія его не успѣша, понеже распря велія бѣ между ими, и съ Арбанаши ратовахуся, и Фрягови не въсхотѣша помощи, но глаголаху въ себѣ не дѣйте, но да возмутъ ѝ Туркы, а у нихъ мы возмемъ Царъградъ. И тако не бысть ни откуда помощи] [311].

 

Пристигането на Джовани Джустиниани с неговите кораби било посрещнато с радост, но те означавало по-скоро морална, отколкото действителна помощ. На редица места в своето повествувание авторът на Повестта е отбелязвал поведението на Джустиниани по време на отбраната на града [319]. На тридесетия ден от обсадата турците предприели ново нападение, като настъпвали преди всичко към онова място от крепостта, където се сражавал Джустиниани. Авторът набляга върху идеята, че силата на враговете се състояла в тяхното числено превъзходство. Загубите нямали голямо значение за тях, защото те били много на брой и могли да се борят без отдих [320]. Джовани Джустиниани, от своя страна, им се съпротивлявал с всичките си възможности. Но какво можел да направи против такива сили, се пита безнадеждно нашият автор [но что можно бѣ учинити противъ такые силы?] [321]. Тъй като не стигнал желания резултат от своето нападение, султанът дал знак за настъпление срещу града. Този път опасността била такава, че дори жените трябвало да участват в отбраната [322]. В църквите не останал никой освен патриарха и духовенството: те се сражавали, молейки се. Всичко било съпроводено със сълзи: молели се със сълзи, императорът произнесъл реч пред войниците си, плачейки. Това било не само черта на времето [323], но също и знак за отчайващото положение. Благодарение на живото описание на автора може да се изгради представа за живота в обсадения град.

 

337

 

 

Молитвата, която авторът на Повестта е поставил в устата на императора [324], ни показва повече от всяка друга подробност мъжеството на защитниците и тяхното отчаяно положение: господа и братия, малы и вслици - се молел императорът, - днесь пріиде часъ прославити Бога и Пречистую Его Матерь и нашу вѣру христьянскую: мужайтеся и крѣпитсся, и не ослабляйте въ трудѣхъ, ни отпадайте надѣжею кладающе главы своа за православную вѣру и за церкви божіа, яко да и насъ прославить всещедрый Богъ... По време на обсадата в града камбаните биели без прекъсване и техният звън давал смелост на защитниците [325]. Авторът на разказа се чувства принуден да признае собствената си безпомощност да изобрази всички беди, които съпътствали битката [326]. При четенето на неговото описание се долавя, че тези редове са написани от ръката на талантлив книжовник. Несъмнено в това описание има и общи места, взети от литературните творби на времето [327], но може ли да се изисква от един автор да бъде оригинален във всичките подробности и да не повтори някои книжовни фигури, а да се ограничава само с конкретните факти? Това изискване би било много строго и не дотам справедливо спрямо един човек, когото единствено обстоятелствата са принудили да упражнява писателския занаят, без той да има може би и най-малкия стремеж за това.

 

Нощта сложила край, ни казва авторът [328], на нападението на турците срещу града. Ако Господ че бе прекратил този ден - пише авторът на разказа, - градът би бил напълно погубен, защото всички граждани вече били напълно изтощени [и аще не бы Господь прекратилъ день той - конечная бо уже бѣ погибель граду, понеже гражане вси уже бяху изнемогше. Нощи же наставши, Туркы отступиша къ станомъ своимъ, акы уставше, а градцкие люди падоша къи же и гдѣ успѣ отъ труда. И не бѣ тоя нощи слышати ничтоже, развѣе стонаніе и вопль сѣченыхъ людей, но и еще живи бяху...]. Тук ни е дадено описание на положението в обсадения град и в стана на врага след деня на битката [329]. На следващия ден императорът още веднъж наредил на свещениците и на дяконите да погребат труповете на християнските войници, и да поверят ранените на грижите на лекарите [330]. Гледката на жертвите, липсата на помощ и упорството на турците предизвикали отчаянието на императора и при звъна на камбаните последвали нови молитви за спасението на нещастния град

 

[Цесарь же бѣ плача и рыдая не престааше, видаще паденіе своихъ людей, а помощи ниоткуду чающе и неотступное дѣло неврьныхъ. Патріархъ же и всь клирикъ, тако и всь

 

338

 

 

синклитъ цесарскій, взяша цесаря и пойдоша утѣшающе его къ великой церкве на молитву и благодареніе всемилостивному Богу, такожде и множство благородныхъ женъ и дѣтей съ царицею, понеже вей людіе бяху еще опочивающе отъ безмѣрныя и непріемныя истомы. И повелѣ патріархъ позвонити по всему граду, заповѣдая всѣмъ людемъ, иже не бяхуть на брани, и женамъ и дѣтямъ, къиждо ихъ, да пойдутъ къ своему приходу, молящеся и благодаряще Бога и всенепорочную его матерь владычицю нашу Богородицу и присподѣву Марію. И бяше видѣти во всемъ градѣ всѣмъ людемъ и женамъ прітичющимъ към божіимъ церквамъ со слезами хваляще и благодаряще Бога и пречистую Богоматерь, и тако проводиша день тъ и всенощное пѣніе] [331].

 

Султанът оставил част от жертвите си извън града, за да зарази столицата чрез разложението на техните трупове и девет дни по-късно подновил нападението [332]. Отново бил направен опит да се склони императорът да допусне града, за да организира отбраната му с помощта на неговите братя, но след няколко мига на размисъл Константин XI отказал да последва този съвет: Но како азъ се сътворю и оставлю священство, церкви божія и цесарство и всихъ людей? И что сърчеть вселенная, молю вы, рцетѣ ми? Ни, господін мои, ни да умру здѣ съ вами, отговорил императоры, облян в сълзи. След този отказ не оставало нищо друго освен да се подновят призивите към Морея, към управителите на островите и франките, тоест западните държави, с молба да изпратят помощ на града. През деня гражданите воювали против турците, а през нощта се грижели за отбраната. Султанът [„безбожникът“] изпробвал голям топ, приготвен за нападението, но трябвало да претърпи неуспех [333]. Вместо да се отчая, Мохамед II предприел нападението с още по-голямо старание. Тук авторът на Повестта ни е показал жива и драматична картина на битката [334]. Ето как, благодарение на божията промисъл, градът бе спасен този ден от безбожните турци, добавя авторът. Но „порочният“, тоест султанът, наблюдавал отдалеч събитията и въпреки че видял поражението на своите воини и обнадеждаването на гърците, кроял нови планове как да продължи битката. След оттеглянето на турската войска от града сега защитниците предприели излизания навън. И така, появил се миг на облекчение и надежда: вече вярвали, ни казва авторът, че опасността била отстранена. Императорът, патриархът и духовенството отправяли молитви във всички църкви и вече очаквали края на битката [335]. В същото време те разчитали на подкрепа от всички страни. Според автора на разказа, изглежда, младият

 

339

 

 

султан [тъ зловѣрьныи Магуметъ] се колебаел в решението си да продължи битката. Посъветвали го да вдигне обсадата и да се оттегли в своите територии [336]. Погрешна стъпка на управителите на града довела до ненадейна промяна. Императорът, патриархът и обитателите на града взели неуместното решение [совѣтъ совѣщааше не благъ] да пристъпят към мирни преговори с турците. Султанът [онъ же лукавый] се възползвал от това предложение, отложил своето изтегляне от града, започнал преговори със защитниците и им предложил да напуснат столицата. Това условие, поставено от Мохамед II, хвърлило в смут императора и неговите хора. Те съжалявали за своята постъпка и сега виждали, че по този начин възпрели оттеглянето на султана от града. Обитателите отново се подговили за битка [337]. Мохамед II заповядал да се изработи голям топ и предприел ново настъпление [338]. Последвала битка, която авторът на Повестта ни е описал с някои реалистични подробности, като непрекъснато изтъква героичното поведение на защитниците на града [339]. На следващия ден битката продължила със същото ожесточение [340]. На свикания съвет василевсът и военачалниците търсили изход от трагичното положение. Имало предложение да се организира излизане от града през нощта и обсаждащите да бъдат нападнати внезапно [341]. Авторът на Повестта споменава колебанията на защитниците, които се опитвали да направят невъзможното, за да спасят столицата [342].

 

Докато византийците се съвещавали, известили им, че турците успели да се покатерят по стените и да проникнат зад крепостната стена на града. Положението било критично и само намесата на император Константин XI спомогнала и този път да бъдат отблъснати нападателите. Авторът на Повестта описва с интересни подробности тази случка от битката [343].

 

След като спечелили малка победа, защитниците отново повярвали, че след толкова загуби турците ще се оттеглят. Но безбожният Мохамед не мислел така, допълва печално нашият автор. На 21 май се появил небесен знак, който обезсърчил защитниците на града. Твърдяло се, че над църквата „Света София“ било видяно светещо знамение и то било изтълкувано като лошо предзнаменование [344]. Уведомен за видението, василевсът паднал ничком и останал дълго време неподвижен. Когато се съвзел от този ужас, Константин XI наредил това знамение да се държи в тайна, за да не се тревожат обитателите на столицата. Василевсът останал непоколебим пред подновените настоявания на патриарха да напусне града: той желаел да продължи борбата заедно с всички останали [345]. Въпреки всичко слухът за небесното

 

340

 

 

видение се разпространил и предизвикал страх и трепет сред обитателите. С увещания, молитви и религиозни тържества патриархът и духовенството се опитвали да повдигнат духа на обитателите. Колкото повече нараствала опасността, толкова по-смирени ставали молитвите. Вече разбирали, че повече никаква човешка сила не била в състояние да спаси обсадения град.

 

Султанът организирал своите воини за последно нападение. На 26 май тържествено била отслужена обща молитва на турците и нападението започнало от всички страни [346]. Въпреки огромните загуби защитниците продължавали да се съпротивляват. Василевсъг и първенците на града обхождали воините и ги молели със сълзи на очи да се борят мъжествено и да не се отчайват [347]. Камбаните - ни уверява авторът34“ - и този път биели, за да призоват хората на борба. Застанал сред сражаващите се, императорът отправил към тях последен призив [349]. След това той им дал пример на безразсъдна храброст, като се хвърлил срещу турците, за да ги нападне и да окуражи своите [350]. През нощта битката не била прекратена, както обикновено се случвало, и борбата продължила до късно. Когато на следващия ден сражението било подновено, снаряд, изстрелян от турците, улучил Дж. Джустиниани и тежко го ранил. Това бил решаващ удар за обсадените: участъкът, защитаван от Джустиниани, бил важен за общата отбрана, а генуезкият воин се отличавал със силата си и с храбростта си. Направили всичко, за да спасят живота му, и когато се завърнал на мястото си върху стените на града, Джустиниани подновил борбата. В друго сражение, описано от автора с редица нагледни черти [351], Джустиниани пак бил ранен. След като чули воплите на обитателите, турците удвоили своя натиск, но нахлуването на враговете било спряно повторно от намесата на Константин XI. Авторът на Повестта ни показва една след друга различните страни на битката: жертвите били оплаквани, сражавали се неустрашимо или пък се молели в църквите, за да изискат божията помощ. Трябва да се прочетат тези страници, които описват последните моменти на битката за защитата на Константинопол, за да се почувства драматизмът на изображението [352].

 

След като е описал по този начин състоянието в лагера на защитниците, авторът ни пренася сред редиците на обсаждащите. Той ни разказва за колебанието на султана, който знаел за огромните загуби, понесени от неговите войници, както и за доблестта на василевса. Младият и амбициозен турски владетел, според уверенията на нашия автор, прекарал една безсънна нощ и размишлявал върху решението, което трябвало да вземе и вече мислел да се върне обратно.

 

341

 

 

Но за да се сбъдне божията воля, това решение не било изпълнено, добавя авторът на Повестта [353]. Нова атмосферна промяна се появила неочаквано над обсадения град: гъста мъгла обгърнала столицата, едри капки започнали да падат като сълзи над земята [начатъ наступати надъ градомъ тма веліа: воздуху убо на аерѣ огустившуся, нависеся надъ градомъ плачевнымъ образомъ ниспущаше аки слезы капли велицы, подобные величествомъ и взоромъ буайалному оку, черлѣны, и терпяху на земли на долгь часъ...], - сякаш самата природа оплаквала съдбата на града и предричала близкия му край. Поразени, обитателите на Константинопол изпитали голяма тъга и изпаднали в ужас [яко удивитися всѣмъ людемъ, и въ тузѣ велицѣй и во ужасѣ быти]. Явно надарен с тази дарба за наблюдение, която е присъща на големите писатели, авторът на Повестта чудесно е използвал този малък знак на природата - който в други времена може би би отминат незабелязано от обитателите на оживената столица - за да ни опише душевното състояние на защитниците на Империята, които преминавали последователно от надеждата към обезверяването. Патриарх Анастасий [354] отново се опитал да убеди василевса да напусне града след тази природна поличба за неговия неизбежен край, но напразно. Турците също забелязали природното знамение, но го изтълкували в своя собствена полза [355]. Насърчен, султанът (безбожный) наредил да се подготви ново нападение срещу града - последното, това, което решило участта му. Турските войници този път проникнали зад крепостната стена на столицата и се впуснали в свиреп бой с византийските воини. Тогава василевсът и един турски пълководец [беглер-бегът на източните области] провели личен двубой и Константин XI надделял. Битката продължила твърде дълго време с неясен изход, но накрая византийските войници прогонили още един път нашествениците. Съдбата на града обаче била предрешена, ни уверява авторът на Повестта: дори чудеса да бяха направили, не би било възможно да променят божията воля [но аще бы горами подвизали, божіе изволеніе не премочи] [356]. Като известява това, авторът на повествованието допълва, че византийците, малко на брой и сражаващи се без отдих, се чувствали изтощени и отпаднали, докато турците непрекъснато нападали със свежи сили [357]. Опечален от смъртта на своя пълководец, Мохамед II засилил настъплението срещу града, като се стремял да погуби преди всичко самия василевс [на цесаря повелѣ навадити пушки и пищали, бояше бо ся его, да не изыдетъ изъ града со всѣми людьми и нападетъ напрасно на нь]. Когато византийските военачалници и първенците

 

342

 

 

на града се опитали да отдалечат Константин XI от бойното поле, за да спасят живота му, той им повторил решението си да загине заедно с всички останали воини [358], Балтауглу [359] проникнал в града, придружен от твърде многобройна войска. Търсили навсякъде василевса с явната надежда чрез погубването му да сломят всяка съпротива [360].

 

Решителният момент бил настъпил. Когато узнал за нахлуването на враговете зад крепостната стена на столицата, Константин XI, според свидетелството на нашия текст, се помолил за последен път в църквата „Света София“:

 

идущу же цесарю изъ церкви сей едино прирекъ: иже хочетъ пострадати за божіа церкви и за православную вѣру, да пойдетъ со мною..., допълва авторът. После той събрал известен брой войници - казва ни се, че те били около три хиляди. Константин XI се отправил към Златната порта, за да се опита да окаже за последен път съпротива, но намерил там смъртта си: И тако пострада благовѣрный царь Костянтинъ за церкви божія и за православную вѣру...

 

След като известява за смъртта на императора, който показал чудеса от храброст, авторът на Повестта не може повече да сдържа мъката си. В риторично отклонение той се отдава изцяло на чувствата си:

 

И збыстъся реченное: Костянтиномъ създася и паки Костянтиномъ и скончася. Зане согрѣшеніемъ осужденіе судомъ божіимъ временемъ бываютъ, злодѣяніе бо, рече и безаконіе превратитъ престолы сильныихъ. О велика сила грѣховнаго жала, о колико зло творитъ преступленіе! О горе тобѣ, седмохолмии, яко поганіи тобою обладаютъ, ибо колико благодатей божіихъ на тебѣ возсіяша, овогда прославляя и величая паче иныхъ градовъ, овогда многообразне и многократнѣ наказая и наставляя благыми дѣлы и чюдесы преславными, овогда же на врагы подѣдами прославляя, не прсстааше бо поучая и къ спасенію призывая и житейскимъ изобиліемъ утѣшая, но украшая всяческы... Ты же, яко неистовенъ, еже на тебѣ милость божию и щедротъ отвращашесъ и на злодѣяніе и безаконіе обращашеся, и се нынѣ открыся гнѣвъ божіи на тебѣ и предастъ тебе въ руцѣ враговъ твоихъ, и кто о семъ не восплачется или не възрыдастъ? [361]

 

Няколко подробности, съобщени от автора, допълват картината на превземането на Константинопол от турците. След като се сбогувала с мъжа си, императрицата веднага приела монашеството и придружена от други жени и момичета, била изпратена към островите и Морея [362]. Въпреки че турците проникнали в града, защитниците продължавали да се сражават. Като споменава това, авторът на разказа

 

343

 

 

е искал да отдаде чест на тези последни бранители на независимостта на християнската Империя [363]. Тази съпротива била прекратена едва след личната намеса на султана, който заплашил със смърт тези, които щели да продължат битката. Проникнал веднъж в града, Мохамед II тържествено влязъл в църквата „Света София“ и обещал неприкосновеност на цялото население, което било останало живо. Когато на победителя представили главата на мъртвия император, той се отнесъл към нея с уважение. След като узнал, че няколко първенци на града улеснили бягството на императрицата, султанът заповядал всички те да бъдат погубени. След това, заради нашите грехове безбожният Махомст седнал на престола на Империята, която била най-благородната сред всички царства под слънцето [и симъ сице бываемыхъ и тако съврьшаемымъ, грѣхъ ради нашихъ, беззаконный Магуметъ сѣде на престолѣ царствіа благороднѣйша суща всѣхъ иже подъ солнцемъ....] [364].

 

За да допълни своя разказ, авторът е сметнал за необходимо да прибави накрая няколко размишления върху пророчествата, приписвани на Методий Патарски и на Лъв Мъдри за края на константинополската Империя и нейното предопределение в бъдещето [365]. Може би е излишно да казваме, че тези неясни и загадъчни пророчества скоро били изтълкувани в полза на идеята, че един ден руският народ щял да завземе град Константинопол и да възстанови там християнската Империя [366]. Така Повестта за превземането на Константинопол станала съставна част от идеологическия арсенал на книжовниците руси от XVI и XVII-XVIII в. При това трябва да се спори с тези учени, които настояват върху доста късния произход на това тълкуване [367]. За XV в. Повестта за превземането на Константинопол имала много по-ограничено значение: тя била вълнуващ и наситен с исторически факти разказ за превземането на византийската столица. Неговият автор писал като съвременник на събитията, но с ясно определено чувство към турците. Всичките му симпатии са на страната на християните. В цялата Повест няма и една дума на съчувствие към новите господари на града на Босфора. Когато говори за султан Мохамед II, авторът не е намерил по-оскърбителна дума от безбожник или неверник - най-често той се въздържа дори да произнесе името му. Въпреки тази враждебност, която е в основата на цялото повествувание, трябва да се признае, че авторът на разказа е съумял да ни даде много подробно изложение на събитията, като обхваща всички страни на двубоя: показва ни ту действията на турците, ту действията на византийските воини или на духовенството и на отчаяното

 

344

 

 

население, което вече виждало единствен изход за своята нещастна участ в молитвите и в религиозните церемонии. Благодарение на грижата на автора да ни опише всички страни на битката ние разполагаме с изображение, което остава почти единствено сред историческите извори, които ни осведомяват за събитията от 1453 г. Несъмнено в Повестта се срещат много общи места, както и фразеология и допълнения, които, изглежда, са по-късни [368]. Трябва да се признае обаче, че Повестта даже във формата, в която ни е известна, представлява едно добре съгласувано цяло, вдъхновено от една и съща основна мисъл - защитата на християнската вяра, възхвалата на героизма на воините, които се сражавали за отбраната на столицата на Константин и най-сетне ненавистта срещу нашествениците.

 

При четенето на последните страници на Повестта се чувства известна промяна в съдържанието и тона на изложението. След като говори подробно за различните фази на битката, тук авторът изглежда така ужасен от злополучния изход от тази битка, че се стреми да намери надежда и утешение сред пророчествата за бъдещето. Преходът от реалистичното изложение към пророчествата настъпва така рязко, че някои учени са склонни да разглеждат тази последна част от Повестта като по-късно допълнение [369]. Преди да приемем, че те са прави, би трябвало да се зададе въпросът дали използването на пророчествата, приписвани на Методий Патарски и на Лъв Мъдри, представлявало нещо необичайно за хората от XV и от XVI век. Наистина възможно ли било, когато се говорело за превземането на Константинопол, да се пропусне позоваването на Откровението на Методий Патарски - един от най-известните текстове през средновековието, които разказват за събитията около превземането на града от турците, както и за неговата бъдеща участ?

 

Благодарение на проучванията на няколко ерудирани мъже съдбата на тази византийска творба в славянския свят сега се познава в твърде задоволителна степен. Няколко нейни славянски текстове вече са били обнародвани от големия познавач на славянските апокрифи Н. Тихонравов [370]. Към края на миналия век Н. Истрин [371] посветил подробно изследване на Откровението на Методий. По негово мнение това Откровение съвсем не било смятано за апокрифна творба, а било разглеждано като достоверна и свята книга [372]. Поради тази причина Откровението лесно могло да бъде използвано от преписваните и славянските книжовници, които привеждали обилни цитати от него. Освен това било отбелязано, че Откровението се състояло от две различни части, които са били написани по различно време и съдържат

 

345

 

 

недотам съгласуващи се помежду си възгледи [373]. Първата част излага своеобразна основна мисъл: това е възгледът, че Византийската империя щяла да съществува вечно като въплъщение на християнското могъщество. Следва втора част, която издава известни повторения в сравнение с първата, но и разкрива няколко нови мисли. Трябва обаче да се добави, че текстът ни е познат в четири различни редакции. Така първата редакция съдържа историческо изложение, описание на нашествието на измаилтяните и най-накрая есхатологична легенда за царуването на Антихриста [374]. Втората част на тази редакция заслужава специално внимание, защото тя може да претендира за известна оригиналност. Византийското Откровение било превеждано на славянски език два пъти в различна епохи [375]. Първият превод е бил направен в България, вероятно през X или XI в., и бил пренесен в Русия не по-късно от началото на XII в. [376] През XIII и XIV в., отново в България, бил направен втори превод на същата творба [377]. По това време турците били започнали своите набези в земите на Балканския полуостров и тези събития намерили своето отражение в текста на Откровението. Въз основа на българския превод малко по-късно в Русия била съставена една редакция, която съдържала най-различни интерполации [378]. Тази редакция би трябвало да бъде отнесена към XV в. Славянските преписи на Откровението са по-стари от всички останали преписи на гръцки и на латински език [379]. Проникването на турците в балканските земи и превземането на Константинопол събудили подчертан интерес към тази творба. През вековете на турското владичество това Откровение имало предназначението да бъде четено като извор на утешение и надежда за покорените народи. Събитията потвърдили в значителна степен съдържащите се в тази творба пророчества и така ѝ придали по-голяма стойност. Приближаването на 7000-ата година [или на 1492 след Христа], свързана с пророчествата за края на света, естествено засилвало интереса към Откровението.

 

Какво все пак могло да се намери за турците и за съдбините на константинополската империя в този текст? Поради есхатологичния си характер творбата, приписвана на Методий Патарски, заслужавала внимание. В нея на редица места могли да се срещнат посочвания, отнасящи се до турците. Така в нея се говори за агаряните, и то с не дотам ласкателни изрази [380]. Запознаваме се с тяхната многочисленост, с дивия им живот, с техните нашествия и опустошавания [381]. Но това не било всичко: агаряните, след като били прогонени в пустинята, откъдето били дошли, трябвало да предприемат

 

346

 

 

ново нападение срещу голяма част от познатия свят [382]. Казва ни се, че нито един народ нямало да може да им се съпротивлява [383]. Накрая обаче те щели да бъдат победени от гърците [384]. След като излага различни исторически събития, които невинаги са много ясни [385], авторът на Откровението се връща още един път върху своята мисъл за могъществото на гръцката Империя. По негово мнение тази империя трябвало да просъществува във вечността, без да бъде победена от нито един враг [386]. С екскурс в историята на евреите, египтяните, вавилонците, македонците и персите той предоставя доводи в полза на този възглед.

 

Всичко това било много хубаво и утешително, но към тази първа част била прибавена втора, която трябвало да отрази една историческа действителност, напълно различна и малко утешителна. В тази допълнителна част се предричало ново нашествие на измаилтяните и погубването на гръцките първенци поради безбожието на християните, и най-накрая победата на измаилтяните [387]. Няколко загатвания, отнасящи се до намаляването на чистотата на християнската вяра [388], могли да бъдат изтълкувани естествено като намеци за унията между Константинополската и Римската църква в XIV и XV в. На основата на това твърдение се правели твърде мрачни предсказания за съдбата на християнската вяра въобще [389]. Авторът на Откровението е подсилил своето изложение чрез споменаването на забележителното поведение на победителите [390]. Не би било трудно във всичките тези загатвания да се видят няколко посочвания за историческите събития, разиграли се през XIV и XV в. в балканските земи. Тук след това обаче идва утешителен лъч: предричала се победа на християните и тяхното избавление от турското иго. Авторът на Откровението не се задоволява само да го каже, но и измисля редица подробности за победата на християните [391]. Накрая трябвало да има едно последно нашествие, което щяло да завърши с победата на гръцкия император, с появата на Антихриста и накрая с възтържествуването на Иисус Христос [392].

 

Както във всички произведения от този жанр това Откровение било предмет на най-двусмислени тълкувания: в него могло да се види всичко, което човек желаел да види според историческите обстоятелства, като отъждествявал по един или друг начин наименованията. Така за хората от XV в. не било трудно в него да открият една водеща мисъл: краят на константинополската империя - обозначена тук като гръцката империя - трябвало да съвпадне с края на света, който щял да настъпи в края на 7000-ата година и в началото на

 

347

 

 

осмото хилядолетие [393]. И така, тъкмо последното десетилетие на XV в трябвало да отбележи края на седмото хилядолетие. Ако хилядната година изминала, без да предизвика чувствителни вълнения във византийския свят [394], то приближаването на края на седмото хилядолетие възкресявало хилиастичните вярвания с цялата им сила. Това е достатъчно, за да ни обясни популярността на Откровението през XV в. Нима не било естествено този, който бил видял превземането на Константинопол от турците и падането на християнската империя, да прецени като напълно достоверни двусмислените пророчества на Методиевото Откровение? За хората, които били преживели печалните дни на турското завладяване, тук се съдържало нещо повече от обикновено любопитство. В четенето на пророчествата за близкия край на мъките и приближаването на вечното царство на Иисус Христос несъмнено могло да се намери някакво утешение...

 

Някои места от предсказанията, приписвани на император Лъв Мъдри [395], също така могли да бъдат тълкувани в светлината на събитията около завладяването на Константинопол от турците. И най-накрая, Данииловото видение [396], което представлявало една от най-известните творби във Византия и по-късно сред славяните, също съдържало загатвания, които могли да се поставят във връзка със събитията, които протичали в Европейския югоизток към средата на XV в. Следователно нямало нищо странно във факта, че авторът на Повестта за превземането на Константинопол от турците в 1453 г., или ако така се окаже, продължител е завършил повествуванието за събитията с размишленията върху пророчествата на Методий Патарски, на Лъв Мъдри и на Данииловото видение.

 

Руските летописи, които представляват извор с огромна стойност за изучаването на руската история през XIV и XV в. [397], понякога се занимават почти изключително със събитията от миналото на собствената си страна. Ето защо при изследването на тези летописи се откриват малко сведения за етапите на турското проникване в балканските земи. Старите руски летописци са съсредоточавали вниманието си главно върху своята национална история и най-често не са. отбелязвали дори най-решаващите събития, отнасящи се до турското завладяване на балканските земи или на Византийската империя,. Превземането на Константинопол от турците е единственото събитие, което е споменато от почти всички древноруски летописи. За щастие в тях невинаги се четат само еднообразни изречения, напротив, понякога се срещат и оригинални бележки, лични оценки и чувства на омраза против тези, които са завладели столицата на християнската

 

348

 

 

империя и които са осквернили християнските светилища. T. нар. Въскресенска летопис [398], освен текста на Повестта за превземането на Константинопол, ни предлага няколко изследвания за завоеванията на турците, които заслужават да бъдат отбелязани тук. Между другото, в продължението на този летопис се намира кратък разказ за завладяването на България от турците [399]. Уместно е да се изтъкне, че това е едно от редките места в руските летописи, където са вмъкнати събития, станали в българските земи през последните години на XIV в. На друго място авторът на Въскресенската летопис ни е оставил хронологичен списък на завладените от турците градове на територията на Византийската империя или извън нея [400]. Той ни разказва за предзнаменованията, които съпровождали превземането на Константинопол в 1453 г. [401] Друга хроника [Софийската летопис] е съхранила за нас текста на писмо, написано от руския митрополит Фотий [402], датираща от 1430-1431 г. [403] В това писмо, което е било написано, както ни уверява неговият автор, в стила и формата, използвани от покойния митрополит Киприан, който бил от българско потекло [404], се срещат няколко интересни посочвания за турското завладяване на балканските земи:

 

И отъ того часа. Богъ вѣсть, - пишел той - въ колико есми рыданіе азъ смиренный впадохъ, ово ради своея безсмертныя душа, ово же паче о въвѣреныхъ душахъ человѣческыхъ Христовы паствы, увѣреніа и ползы ихъ и довола духовнаго, ово же о сихъ жалости, како грѣхъ ради преже прихода моего слышахъ Христову паству отъ безбожныхъ Агарянъ плѣнену и оскорблену. Оттуду же убо како грѣхъ ради человѣколюблѣ отъ Бога казнимы есми, и въ семъ прибываніи тыхъ духомъ горя, изливался слезами, и еже сія вся коснуша ми ся, и во всѣхъ печалѣхъ быхъ погруженъ... Той ни казва, че страдал, когато му известили за тези събития: ради безчисленого смертоносіа, и повсюду православныхъ жительствъ о нашихъ неисправленіихъ предъ Богомъ запустѣніа; и симъ всѣмъ сдержимъ на многочисленыя бѣды и искушеніа низложенъ быхъ [405]. Той бил дал много голямо опрощение на греховете, без да забрави войните, както и жертвите от нашествието: Такоже и бояромъ, преже преставлышимся и иже въ лѣтѣхъ нашихъ повсюду, преставлешимся, и въ смертоносіе, и иже отъ безбожныхъ Агарянъ избіенымъ и плѣненымъ, всѣмъ православнымъ хрестьяномъ даю благословеніе и прощеніе...

 

Въпреки цялата си риторика посланието на главата на Руската църква представлява една от най-красноречивите прояви на тази славянска и християнска солидарност, която съществувала между

 

349

 

 

народите от Балканския полуостров и руския народ по времето на турското завладяване Макар разказът за превземането на Константинопол да бил известен в древна Русия, към него понякога се добавят версии, които граничат с легендата. Така втората Софийска летопис ни предлага версия на събитието, която е напълно легендарна, но в същото време доста добре онагледява чувствата на автора, който представя турската победа като резултат от вероломно действие [406]. Според летописите византийско-руската солидарност намерила случай да се прояви още по време на първата обсада, предприета от турците срещу византийската столица. Като се прави намек за обсадата на Константинопол към края на XIV в. [407], съобщава се, че тя продължила седем години и че през това време велик руски княз бил изпратил на обсадените много сребро [408]. Авторът на Тверската летопис [409] вмъкнал в своя разказ кратка бележка за превземането на Константинопол и сметнал за необходимо да подчертае, че завладяването прекратило само политическия живот и почти не засегнало живота на православното население [410]. Не може да не се отбележи, че това е странно твърдение. Когато говорят за турското завладяване, другите летописци държат да покажат всичките пагубни последствия от събитието. Така авторът на Устюжския летописен свод само в няколко реда ни е описал напълно различна картина [411].

 

Когато митрополитът на Киев и на цяла Руския Йона умрял в 1461 г. [412], трябвало, както обикновено, да се потърси благословията на Константинополската църква. В този момент обаче византийската столица била под турско владичество и изглеждало невъзможно да се осигури благодатта за новия избраник. Така Йона останал последният руски митрополит, ръкоположен от константинополския патриарх, оттук нататък главата на руската църква бил (митрополитът) в Москва [413]. Но връзките с Константинопол не били прекъснати. По този начин в Москва били осведомени за това, което ставало в новата столица на султаните. Например когато към 1473 г. поканили един венециански художник, вече се знаело, че благодарение на известността му на голям майстор той бил търсен дори от турския султан [414].

 

Турското завладяване на Балканския полуостров и на Византийската империя имало и едно друго, по-дълбоко и по-осезаемо отражение в руските земи. То спомогнало да се засили патриотичното чувство на руския народ главно пред опасността, която идвала от страна на турците и на другите народи от същата раса. Тук трябва специално да се упомене това, което се намира във втората Софийска летопис. Като говори за събитията от 1480-1481 г., когато руският княз благодарил

 

350

 

 

на Бог и на Света Богородица, че пощадили руския народ от завладяването на неверниците, летописецът прибавя едно патетично възклицание, за да призове сънародниците си да защитават тяхната страна, като се имат предвид мъките, които изстрадали другите християнски народи, покорени от турците:

 

И храбріи, мужественіи сынове Русьстіи! потщитеся сохранити свое отечество, Русьскую землю, отъ поганыхъ, не пощадите своихъ головъ, да не узрятъ очи ваши плѣненія и грабленія святымъ церквемъ и домомъ вашимъ, и убіенія чадъ вашихъ, и поруганія женамъ и дщеремъ вашимъ. Якоже пострадаша иніи велиціи славніи земли отъ Турковъ, еже Болгаре глаголю и рекоміи Греци, Трапизонъ, и Аморія, и Арбаносы, и Хорваты, и Босна, и Манкупъ и Кафа, и иніи мнозіи земли, иже не сташа мужествени, и погибоша и отчество свое изгубиша и земля и государство, скитаются по чюжимъ странамъ бѣдны во истинну и странны, и много плача и слезъ достойно, укоряемы и поношаеми и оплеваеми, яко не мужественіи; иже избѣгоша которіи со имѣніемъ многимъ, и съ женами и съ дѣтми въ чюжіе страны, вкупѣ со златомъ душа и тѣлеса своя изгубиша и ублажаютъ тѣхъ, иже тогда умръшихъ, неже скитатись по чюжимъ странамъ яко бездомкомъ. Тако ми Бога видохъ своима очима грѣшным великихъ государъ, избѣгшихъ отъ Турковъ со имѣніемъ и скитающеся яко странніи и смерти у Бога просящихъ яко мздовъздаяніе отъ таковыя бѣды. Пощади Господи насъ православныхъ христіанъ, молитвами Богородици и всѣхъ святыхъ, аминъ... [415].

 

Отгласите от турското завладяване и превземането на Константинопол отеквали с голяма сила в руските земи дълго време след края на XV в. През следващите столетия продължили да се връщат към тези събития. Без да се отклоняваме много към този по-късен период, би трябвало де се споменат най-малко няколко факти, които заслужават особено внимание. Така в 1512 г. бил съставен Руският хронограф, който е съхранил за нас извънредно интересно повествувание за превземането на Константинопол в 1453 г. [416] В друг руски хронограф, пак от XVI в. [417], се намира друга повест за превземането на византийската столица, която съдържа много важни и единствени по своя характер подробности. В хронографа, който е бил завършен в 1617 г. [417], е прибавено съкратено изложение на Повестта за превземането на Константинопол, известна под името на Нестор-Искендер. Освен това разполагаме с няколко документи от полуофициален характер, където събитията около превземането на византийската столица и на падането на Империята са намерили чувствителен, макар

 

351

 

 

и малко далечен отзвук. Така монасите от Хилендар в Света гора изпратили послание на Иван Грозни (1533-1584), като изразили пожеланието той да победи турците и да освободи византийската столица, Тракия и Македония [419]. Към средата на XVI в. Максим Грек настоявал пред Иван Грозни, че било необходимо да се освободи град Константинопол [420]. Докато в края на XIV в. московският митрополит Пимен съставил разказ за битката при Косово поле [421], в някои житийни творби били вмъкнати посочвания за съдбата на Византийската империя и за турското завладяване [422]. Редица текстове с есхатологично съдържание говорят не само за турското завладяване, но изказват пророчества за бъдещото освобождение на Константинопол и на народите, намиращи се под турско владичество [423]. Във византийската литература съществувал текст, за който се смятало, че бил открит в гроба на Константин Велики, и в него виждали пророчества за бъдещата участ на византийската столица. Отбелязва се, че този текст бил тълкуван от константинополския патриарх Генадий II Схоларий (1453-1459), три пъти бил превеждан на руски език и се ползвал с голяма известност [424]. Разпространението на тази творба би трябвало де се обясни очевидно с факта, че в нея - в някои преводи на този текст - се четели пророчества, отнасящи се до изгонването на турците от териториите, завзети от тях, и то чрез усилията на руския народ.

 

В действителност падането на константинополската империя, от друга страна, оказало значително влияние и върху създаването на политическата идеология на Московското княжество. Още през XIV в., когато Византийската империя вече била чувствително отслабена от междуособните войни и от турските нападения, били направени опити да се присвояват нейните права като център на политическия, културния и църковния живот. Българите от първата половина на XIV в., като видели че константинополската империя се раздира от жестоките борби между някои религиозни и политически партии, започнали да си присвояват нейните славни титли. Тогавашната българска столица Търново станала царстващ град, пазен от Бог [425], търновският патриарх също взел за себе си величествена титла [426]. Българският преводач на Хрониката на Константин Манаси отишъл още по-далеч: той просто променил съдържанието на своя първообраз, където се говорело за втория Рим, тоест за Константинопол, за неговата слава и за неговото значение, за да припише всичко това на българската столица [427]. Това било мечта, осъдена да бъде скоро погребана от събитията, които прекратили съществуването на балканските

 

352

 

 

държави. Когато след дълга агония в 1453 г. Империята на василевсите приключила своето съществование, владетелите на славянската държава, която се създавала около Москва, се видели в правото си да си присвоят на свой ред правата на столицата и на византийската империя. Възгледът за Москва - трети Рим се зародил точно по това време и се превърнал в идея сила, която занапред щяла да направлява не една страна от политическия и религиозния живот на зараждащата се руска империя. Това било схващането за византийското наследство: това наследство се полагало на руския народ като единственият православен народ по това време силен и могъщ, способен да се противопостави на неверниците. Руският владетел, като вземал за себе си титлата цар, тоест василевс, ставал истинският представител на политическата власт, а московският митрополит, като приемал титлата патриарх, ставал духовният глава на православните народи. Източните православни народи гледали на московска Русия като на свой истински представител и наследник на християнската константинополска империя [428]. Що се отнася до византийското наследство и съдбата на константинополската империя интересно би било да се изучат възгледите на един руски публицист от XVI в. като Иван Пересветов [429]. Между другото, в съчиненията на този руски автор е любопитно да се открие личността на Мохамед II, представен като образец на идеалния владетел [430].

 

Нека най-накрая прибавим, за да завършим с руската литература, един документ от географски характер, какъвто е списъкът на руските градове, далечни и близки [431]. В този списък се срещат не само наименованията на руски градове, но и на български градове, разположени около Дунав [432]. Тук откриваме нещо повече от обикновения факт, че авторът на този списък знаел наименованията на тези български градове и че следователно трябвало да съществуват очевидни връзки между балканските области и руските земи по това време [433]. Като споменавал в този документ, съставен вероятно към края на XIV или началото на XV в., наименованията на български градове, които тогава се намирали под турско владичество, неизвестният руски автор показвал, че смята тези градове за принадлежащи на голямата славянска и православна общност, чийто център бил в руската земя. Тук, в това още неясно съзнание, се криел не един кълн на политическата идеология на бъдещето.

 

 

Западните славяни са имали щастието да останат незасегнати от турското завладяване и да изпитат само косвено отгласите от него. Но ако за западните народи към другите беди се прибавяла също и

 

353

 

 

непрекъснато нарастващата турска опасност [434], какво би могло да се каже за тези славянски нации, които се намирали на самата граница с турската лавина? Без никакво съмнение турската опасност съществувала за западните славяни, макар и в по-малка степен. Поради тази причина в тяхната литература от XIV и от XV в. могат да се открият, макар и по-малко на брой, отражения на турското завладяване. В рамките на възможното нека упоменем някои от творбите на чешката и полската литература от XV в., отнасящи се до турското завоевание.

 

Участта на злочестия крал Владислав III Варненчик (1434-1444), който намерил своята гибел в битката край Варна през 1444 г. [435], очевидно не могла да остави равнодушни западните славяни, от които била съставена по-голямата част от неговата войска. Наистина, сред народните песен, които Й. Фейфалик е обнародвал [436], се среща песен, която произхожда от XV в. и която се докосва до събитията от 1444 г.: Cancio de rege Wladislao, Vngarie rege или Cancio de Wladislao contra paganos pugnante occiso [437]. Изглежда, че тази песен е била съставена или най-малкото записана в писмена форма малко след събитията. Още в първите строфи е допусната хронологическа грешка, тъй като се посочва, че ставало въпрос за събития, конто са се случили в 1334 вместо в 1444 г., тоест повече от век по-рано [438]. Следовател по някои подробности били забравени, а историческата действителност се била превърнала в легенда, придобивайки от този факт още по-голяма внушаваща сила над всички, които четели или слушали песента. И така, научаваме, че крал Владислав събрал в 1334 г. (всъщност в 1444) своята войска, за да воюва срещу поганците (král Vladislav na pohany vojsko sebral). В похода си срещу поганците (турците) тоя напреднал чак до морето, тоест до Черно море, където била съсредоточена силата на враговете (I přibral sé na pohany až do moře, tu kdež pohané ležíechu velmi sílné). Когато пристигнал там, кралят отправил гореща молитва към Бог, Света Богородица и светите, като ги умолявал да му помогнат да победи поганците, за да не бъдат те толкова горделиви спрямо християните.

 

I počal sě jest modlití (pánu buohu velmí pilně: / Hospodine všemohucí, pomiluj ny, / rač nám dáti zvítězití nad pohany, / ať nedějí chlubúcí sě : / přemohli jsme nad křesť any. / Ku pomoci poprosíme biožie matky, / ať nám ráčí uprosili na děť alku, / bychom mohli poraziti / ty pohany na počátku. / I my poprosíme všechných svatých, / ať nám ráčí uprositi na ně také, / bychom mohli porazití / ty pohany vždy prokleté.

 

После кралят се обърнал към своята войска и припомнил, че не бивало да се забравя за честта в тази битка,

 

354

 

 

която cc водела за славата на християнството, pomní daždý na svojí česт, / a bиjme sě pro Ježiše! Наставленията на краля получили единодушного одобрение от страна на воините, без разлика на военния чин. След като започнал битката, крал Владислав успял да погуби много хиляди поганци: Vytočil sě král Vladislav s svojí mocí / mnoho tisíc sei pohanóv tu porazíl... Този успех в битката е дал повод на автора на песента да прибавя тук едно патриотично възклицание:

 

Milý bunože, pozdrav jeho,

popřej jemu ctnej manželky.

Ať ti ona vždy rodila krásné syny

jehož by nám tu česků zemí bránili,

spravedlivost, kresť ansky řád

po všem svité rozplodili.

 

По едно любопитно съвпадение денят на битката бил вторник, както този гибелен 29 май 1453 г., когато византийската столица била завзета от турците [439] —ден, за който почти сред всички народи съществуват толкова поверия [440]. Освен това чешкият бард бил осведомен, че този злокобен ден бил празникът на свети Мартин. [441] Воините, събрани предано около краля, се сражавали упорито през целия ден, от утрото до вечерта, когато върху земята се разстлал мрак (počínajíce od jitra, аž je zašla veliká tma). Крал Владислав - ни казва неизвестният автор на песента — не напуснал бойното поле през целия ден, а едва когато се спуснала нощта и последните поганци били прогонени (až sě poslední pohané rozpudili kto vědeěl kam). Разбира се, в намерението на стария бард не влизало разкриването на цялата историческа истина пред неговите слушатели. Обратно, той искал донякъде да скрие от тях действителните факти и да ги възвеличи, за да окаже положително въздействие върху слушателите, без да ги обезверява или да ти опечалява. Така, вместо просто да ни извести за трагичния край на битката и за героичната смърт на крал Владислав III, авторът на песента се ограничава да каже, че по време на сражението на краля била нанесена рана в лицето, която щяла да му служи като отличителен белег сред другите князе, както подобава на доблестен рицар (A v tom bojí usažen král na svoji tvár, která rána chvála buď před kredmi, / neb jest statečně bojoval / jako ctný rek mezí pány). Очевидно по този начин историческата истина била нарочно прикрита от поета, който в противен случай се опасявал, че ще унищожи цялото възпитателно въздействие от творбата си. Необходимо било обаче да се загатне за повесените от християните

 

355

 

 

загуби. Въпреки че избягнал да оповести за смъртта на краля в тази битка, авторът на песента все пак е намерил възможност да ни каже нещо за неуспешния изход от двубоя. Той ни осведомява за смъртта на няколко други лица, като изтъква тяхното героично поведение и добавя молитви за техните души. Той ни казва, че в битката е загинал знаменосецът Beltheryš pán (milý bože, rač posaditi duši jeho v nebesích sám). След като се сражавали като лъвове (jako lvi dva), също и двама епископи, епископът на Ерлау (Jager) и епископът на Гросвардайн (Velký Varadin), са намерили смъртта си в тази битка [442]. Но накрая поетът се чувства принуден да признае, че по време на битката са издъхнали много други лица:

 

Mnoho jiné ctné družiny tu jich sešlo,

neb jsú bojovali pro to drahé heslo,

pro Ježíše, jemu chvála

buď na věky jemu daná.

Mnoho jiné ctné družiny tu jich sešlo,

milý bože, odpusť jim jich viny,

rač jim dáti kralovati

všecky časy s tebú. Amen.

 

Поетът не се задоволил с идеализирането на фактите около битката край Варна през 1444 г. - той представил също така и воините, които загинали в тази битка, като истински мъченици за християнската вяра, които заслужавали пълно опрощаване на греховете и вечно царуване край Иисус Христос, за когото се били сражавали.

 

В историята на религиозните борби в Бохемия, към средата на XV в., има един особено интересен момент, защото той доказва твърде тесните връзки между чешките утраквисти и представителите на константинополската църква в самото навечерие на падането на Империята. Тъй като в последно време този проблем е изяснен по един майсторски и подробен начин [443], не ми се струва необходимо да се връщам към това, освен за да подчертая някои интересни особености от него, и то от гледна точка специално на това изследване. И така, в края на 1451 и в началото на 1452 г. в Константинопол пристигнал пратеник на утраквистите от Бохемия, чиято самоличност за съжаление подлежи на спорове [444]. Чешкият пратеник, отъждествяван от някои учени с английския теолог Питър Пейн, последовател на Уиклиф, беглец в чешките страни [445], дошъл във византийската столица, за да разгледа заедно с представителите на константинополската

 

356

 

 

църква въпроса за уния между хусистката църква и православната църква. Благодарение на различни писма и на други свидетелства, отнасящи се до това пратеничество, с които днес разполагаме, ние сме в състояние да оценим неговия характер, както и значението му за религиозния живот на византийците и на чехите [446].

 

Чешкият хусит - правилно твърди М. Паулова [447], - който мразел папата, в критичните часове, които преживявал Константинопол в часа на неговото пристигане, се превърнал в ръцете на опозицията в средството, способно да вдигне народа, чрез когото тя се надявала да повлияе върху решението на императора и да предотврати приемането на ултиматума от папата.

 

Хуситският пратеник напуснал столицата на Империята през пролетта и се завърнал в Бохемия най-късно през месец май [448]. Като съдим от развитието на бъдещите събития, за нас е напълно ясно, че мисълта за уния между хусистите и гръцката църква била неосъществима [449]. При все това можем да се запитаме какви впечатления и какви сведения отнесъл чешкият пратеник на своите събратя при завръщането си от Византия. Няколко месеца по-късно, към края на септември 1452 г., следователно малко време преди решаващите дни за съществованието на Империята, пражките утраквисти изпратили ново писмо до константинополската църква в отговор на поканата да установят унията [450]. Самото забавяне на този отговор, както и някои други съображения, ни карат да мислим, че отношенията между византийците и хуситите се провалили още в началото [451]. Това обаче не означава, че те били прекъснати. Според свидетелството на един чешки извор [452] след падането на Византийската империя някои гръцки свещеници са отишли в Прага и са се представили на архиепископ Рокицана [453]. Всички тези факти неоспоримо доказват, че по времето на обсадата и дори на превземането на Константинопол от турците чехите били не само осведомени за това, което ставало във Византийската империя, но и че имали твърде тесни връзки с византийците.

 

Споменът за преговорите между пражките утраквисти и константинополската църква останал да живее много дълго време, главно сред „Чешките братя“, и по този начин се увековечил и споменът за константинополската империя и интересът към Византия Дори след като била покорена от турците, Византия се споменава не един път в съчиненията на чешките автори от това време, най-вече от църковните автори, които по този повод трябвало да говорят и за турците, и за тяхното нашествие. Тук трябва да се отбележи съвсем специално това, което е написал през есента на 1461 г. първият чешки утраквистки

 

357

 

 

хуманист Шимон от Слани [454] в реч (oratio) под наслов Pro rebus regni Bohemiae, предназначена да бъде произнесена пред папа Пий II (Еней Силвий Пиколомини) (1458-1464) [455]. В заключителната част на сноята реч чешкият хуманист вместо conclusio omnium praedictorum, наблягащо върху опасността от турците, излагал мисълта си за необходимостта от уния между християнските държави:

 

Clementissime igitur pater! - пишел той, — Sanctitatis tue maturaque omnia ac singula seda apostalice prondenaa pensando, ad supplicem prefati filii tui inditi precum instandam sinum liberaliiatisprefatis regno et marduonattd digneris apenrc. rota carum effectui benigne mancipando. Is namque fidei chrtstiane fervemssimus extat zalator, nec comodum suum, sed christianismi peroptat tactus. Perpendit enim maiestas sua, quo doto et astucia omnique perfidie ingemo non obstantibus promissionibus et iuramentis ventilando Christianos non satum deripere, sed in statum ipsorum subvertere conantur Teucri infideles [турците]. Ob hos tamquam ad commune incendium extinguendum auxilio det sedisque apastolice consilio easdem ex terris carissimi filii sui, regis Ungarie, nititur impellere [! expellere] terris dominiisque suis primum vita comite pacatis. Et quia Armeni, Iacobite, Indi alicque ingentes orientales naaones per febris recordationis dominum papam Eugentum [Евгений IV(1431-1439)] sancte eccleusie, a qua non discesserant, si fidem rectam orthodaxamque tenebant, insuper et Creet, post unionem in Ferrariensi concilio captatam heu! per barbaros misere trucidati, in unitatem ecclesie cum ritibus et cerimoniis et antiquis observantiis catholicis, ut pote sacramenti communione calicis, coaxsumpti sunt, mirum in modum agitur, quod salis Bohemis et Moraris hoc vetatur, quod omnibus ferme orientalibus conceditur christiams. Non est deus dissensionis, sed pacis!.. Ex hoc enim uno medio amne malum suborte dissensionis - написал в заключение чешкият хуманист - sedabitur plenaque ac perfecta concordia populorum in terris predteiis oriri firmiter sperabitur...

 

Няколко години по-късно, в 1469, най-славният чешки хуманист от XV в. (nejslavnější český humanista 15. století) Ян от Рабщейн (1437 - около 1473) в своя латински Dialogus също се връщал към турския въпрос. На едно място в своята творба [457] той говори за борбата против турците, която унгарският крал Матей I Корвин (1458-1490) бил принуден да води, - разбира се, той говорел за турците по не много ласкав начин и ги окачествявал като твърде могъщи и опасни врагове на християните.

 

(Rex Ungarie Mathias omnes catholicas Bohemos suam in specialem protectionem suscepit, sed in litteris suis tacite clausulc facdesque latent erosiones, quemadmodum diligenter perlegenti apparet Turcum hostem crucis et paternissimum et atrocissimum non mediocriter

 

358

 

 

pertimescit. Multas expensas, multas superiori anno idem rex fecit impensas: id fatemur quidem.) [458]

 

В отговор до свои опонент (Зденек от Щернберк, Zdenko Sternbergensís) авторът на Диалог подхваща още веднъж въпроса за турската заплаха:

 

pro utilitate communi — pace tua, Zdenko - dicam unum verbum. Detur modis, ut tu affirmas, quatenus omnes electores, omnes principes imperii cum suo intrent Bohemiam imperatore; veniant Ungari, Poloni,. Wandali, Sicambri, Itali et si lubet Gallifranci cum Anglis et Hibernicis. Quanto plures convenient, iam agris vastatis per vos, cicius necessario exibunt. Ubi enim tante multitudinis pabulum agris desertis, ubi commeatus villis in ruinam positis? Hec omnia in loca forcia castellaque munita comportata sunt, vallis loca circumdata firmissime, que Georgii [459] forent partes; vi illa accipere non unius diei, non unius anni, eciam si ultra Christianos Turcos accersias, sed plurium estatum labar extat [460].

 

Ясно е, че по това време дори за западните славяни турците представлявали извънредно голяма опасност. Като пишел всичко това, чешкият хуманист ставал проводник на мненията, които се ширели сред сънародниците му по онова време. Битките на унгарския крал срещу турците били обяснявани във връзка с вътрешните дела на страната. От друга страна, възникнала легендата за турската мощ. За да се подчертае якост на крепостите, съградени от крал Иржи от Подебради, било достатъчно да се каже, че те не могат да бъдат завладени дори от турците.

 

Превод, направен в 1948 г, осветлява по много интересен начин чувствата към турците, които изпитвали тогава сънародниците на Ян Хус. Към тази година в Бохемия била преведена творбата на Бернард фан Брайденбах, който в 1483 г. направил пътешествие в Палестина и в Египет и съставил произведение под наслов Peregrinatio ad terram sanctiam [461]. Чешкият преводач е представил превода си като житие на Мохамет и е въвел специална подредба: първата част излага учението на Мохамет и нравите на сарацините, а втората е трактат за различни народи и страни. Съпоставка между първообразния текст и старочешкия превод ни дава възможност да си създадем представа за чувствата на преводача спрямо турците и въобще спрямо мюсюлманите Пламенен католик, отъждествяван с добре познатия чешки издател Микулаш Бакаларж, преводачът бил изпълнен с неприязън към ислямския пророк и неговото учение. Тази неприязън е оставила следи както в подбора на главите за превод, така и в съдържанието на самия превод. В своя текст преводачът е въвел много промени и направил допълнения, които са много характерни за душевното му състояние. Така в главата под наслов: De ortu et origine Mahumeti, след като излага историята

 

359

 

 

на нахлуването на персийския цар Хозрев II (590-628) в териториите на Източната империя и неговото настъпление срещу град Ерусалим, преводачът е направил допълнение от свое име:

 

Toho času narodil se ten falešný prorok, syn satanášuov (perditionis filius) Machomet a nebo Mahumet, jakož měkteří chtie, kterýžto svým nepravým učením po sobě vobrátil viece lidu, než který arcikacieř od stvoření světa...

 

По-нататък преводачът разказва за живота на Мохамед с тон на едва прикрита омраза и говори също така за служенето на бъдещия ислямски пророк при вдовицата Халиджа, като добавя: Ale ten pekelník svým chytrým a ďábelským uměním počal tu vdovu v blud uvoditi, pravíce, že jest najvyším prorokem a poslem božím, което предава по свободен начин смисъла на първообраза (quam ipse incantationum suarum perstrictam fantasmate, cepit paulatim in errorem inducere asserens, quod ipse esset summus propheta et nuncius dei) [462]. Несъмнено промяната била внушена от враждебните чувства, които преводачът изпитвал към Пророка. Много други места от първообраза отново били преведени свободно не поради неспособността на преводача да разбере или да предаде смисъла на първообраза, а поради неговите собствени чувства и възгледи. Той е превел например латинските изречения: arte et ingenio, ut poterat, utebatur = přičinil jest ďábelské chytrosti; omnium hominum sui temporis impudicissimus atque impurissimus = tento ďábelník nečistý a nestydatý; quod cum adhuc vivens = když ještě byl ten ďábelník živ или най-сетне: tandem nudum corpus sine honore indignantes sub terram proicetc = tělo to proklaté uvrhli do země..., и т. н. Следователно той винаги засилвал смисъла на първообраза. Накратко, този превод показва необикновена омраза и враждебност, които преводачът се е стремил непременно да подчертае. Той не намирал никакъв друг епитет, с който да означи ислямския пророк, от pekelník или syn satanášův, като всячески го обиждал. Между другото, преводачът променил дори насловите и винетките на заглавните думи на текста, очевидно с намерението още повече да повлияе на своя читател. Глава от първообраза, наречена De variis erroribus et viciis multiplicis in lege Mahumeti contentis, е била разделена на две части с изразителните заглавия: О rozličných u zákoně Machometovem položených. - Že Mahumet blúdi při tom, což jest přikázal činiti. - Že Machomet bludi při tom, čeho se naděje. Нейната първа част представлява почти дословен превод, докато втората съдържа някои допълнения [463]. Преводът на тази творба имал, изглежда, доста голяма популярност в чешките земи през следващите години. На него се е позовал например такъв чешки автор като Тума Пршелоучски [464], който от своя страна ни е оставил много интересни сведения, отнасящи се до турците.

 

360

 

 

Въпреки че Тума Пршелоучски (около 1435/40 - 1518), един от най-прочутите представители на чешката „Братска община“ съставил своето съчинение Spis o původu Jednoty bratrské a o chudých lidech в началото на XVI в. (в 1502), тази творба би могла да се разглежда всъщност като принадлежаща на предходното столетие. Уместно е да се припомни, че с писмо, носещо датата 10 март 1501 г., крал Владислав II (1471-1516) осведомил Чешкия сейм, че папата го призовал да воюва с турците; но макар и готов да последва съветите на първосвещеника, той заявявал, че не може да вземе решението без съгласието на своите благородници и на другите си поданици. Действително през месец март 1502 г. той свикал конгрес на Чешкия сейм в Прага, за да поиска помощ срещу турците и получава обещание от участващите в конгреса. Когато узнал, че се правели приготовления за война против турците, Тума Пршелоучски изпратил споменатия свой Spis на Алберт от Щемберк, за да му изложи мислите си, отнасящи се до това начинание. На първо място чешкият духовник наблягал върху наличието на турска опасност. Чешките първенци могли в този момент наистина да се ползват от своите права, но ако турците имали възможността да напреднат, тогава те щели да бъдат лишени от властта си и дори от живота си [465]. Поради тази причина Пршелоучски казвал, че на краля трябвало да се осигури - без обаче за тази цел да се потискат бедните хора - действителна помощ, така че той да може да предприеме поход срещу турците [466]. Според Тума Пршелоучски след завладяването на обширни територии - само една пета част от света оставала свободна - турците се стремели да завладеят и това, което останало [467]. Ако войната против неверниците била неизбежна, тя според представителя на чешката „Братска община“ не би трябвало да се организира с помощта на налози, които както обикновено биха утежнили участта на обикновените хора [468]. Вече съществувала, пишел той, войска, която би била в състояние да воюва с неверниците, без да се налагат нови данъци на народа и без да се вземат други наемници [469]. Тума Пршелоучски смятал, че повече от всякога в този момент било важно да се противопоставят на турците и излагал своите възгледи за организирането на борбата: например да се свикат хиляди воини в териториите, подчинени на Римската църква, да се използват монасите и монахините като проповедници на тази кауза, да се прибегне до влиятелни прочути духовници, и т. н. [470] Към края на своето съчинение Пршелоучски се връща още веднъж върху въпроса за борбата против турците и продължава своите размисли за най-подходящия начин как да се организира тази борба,

 

361

 

 

като се възползват от вече съществуващите войски и средства, без да се обременява още повече народът [471]. Така представителят на „Братската община“ като повдигал въпроса за борбата против турците, намирал повод да полемизира със своите религиозни н политически врагове. При това неговите мисли заслужават особено внимание. Тума Пршелоучски се връща към по-далечните времена и говори за похода на крал Владислав III в балканските земи и за неговия злощастен край [472]. Според вето кръстоносците претърпели поражение, защото не изпълнили обещанието си за мир, което дали малко преди това на турците [473]. Няколко години по-късно, косато Мартин Лютер изложил своите обвинения против Римската курия, той дал същото обяснение за неуспеха на похода на Владислав III Варненчик [474]. Накратко трябва да се каже, че Тума Пршелоучски е подчертал много ясно своя възглед за турската опасност и за необходимостта да се организира борбата срещу турците със силите, които били на разположение.

 

Като напускаме със съжаление областта на старата чешка литература и изказваме пожеланието някои чешки колега да направи всичките необходими допълнения, нека сега упоменем поне някои паметници на полската литература от същото време, отнасящи се до турското завладяване. Така в 1431 г. полският кралски нотариус Адам Швинка, член на епископския съвет на Краков и Гнезно, е съставил епитафия в стихове, посветена на Завиш Чарни, които загинал през 1428 г. в битка против турците в Унгария [475]. В това стихотворение на латински език откриваме малко действителни факти: обратно, пропит с класическа култура, постът с въвел многобройни класически реминисценции, които понякога засенчват напълно мисълта му. Но зад споменаванията на Тевкър, на Марс, на Тетида, машата на Ахил, на Аякс, на Вулкан и други, много добре се долавя чувството, което е вдъхновило автора: това е възхищението от героизма на рицаря, който е намерил смъртта си в битката срещу азиатците, и желанието да се възвеличат неговите подвизи. След няколко хвалебствени думи към храбрия воин, поетът ни предава обстоятелствата на неговата кончина. В 1428 - тази тъжна за всички година - крал Сигизмунд Люксембургски (1387-1437) се отправил срещу турците с цялата си войска и преминал Дунава. Прославяйки мъжеството на своя герой, поетът ни дава живо описание на битката, която последвала, и в няколко реда описва смъртта на рицаря. Постът ни казва, че гибелта на рицаря представлявала толкова голяма загуба, че Родината не била в състояние достойно да го оплаче.

 

Не зная - възкликва накрая поетът - о, рицари, дали мога да смятам за щастливи вас, които съдбата е спасила от смъртта, или по-скоро

 

362

 

 

тези, които са загинали ат меч в битката и така са сложили край на живота и на страданията. Вие, другите, които сте в плен, оставени във властта на жестоко премеждие, и с наведена глава крачите под железния хомот без надежда да се върнете някога пред бащиния праг. О, сто пъти по-възжелана е смъртта от подобен живот, който измъчва душата, — о, нека не ви отнемат вашата вяра (християнска)! И най-сетне вие, на които милостивата съдба е позволила след много наказания, физически усилия и мъки, да се завърнете от плен, като оставя всичките ви грехове на Бог, към когото всеки ден отправяте вашите действия за прошка, спомняйте си винаги за този, който е бил с вас, и е предпочел да остави кръвта му да изтече героично, отколкото да си спаси живота. Нека всемогъщият Бог, чистият син на Дева Мария, да приюти душата му, на него, който е бил пожертван за неговата слава, там, където съществува вечна светлина и вечен живот.

 

Мисълта, според която героите, които са загинали в битката против неверниците и за защита на християнската вяра, заслужават най-големи възхвали като мъченици за вярата, е намерила тук най-красноречивия си израз.

 

Големият полски историк от XV в. Ян Длугош (Longinus) (1415-1480) в прочутата си История на Полша, съставена приблизително около 1450-1480 г., ни е оставил много интересно описание на превземането на Константинопол от турците [476]. Той ни казва, че новината за превземането на византийската столица била дошла в Краков през Молдова. Тази новина предоставя на полския историк повод да ни изложи всичко онова, което бил узнал - благодарение на съвременниците или в писмените извори — за голямото събитие. Според него, когато турският султан заплашил столицата на Империята, защитниците на града отправили призиви към всички западни държави и умолявали за помощ. Но Западът бил зает със собствените ся междуособни борби, така че призивът на византийците не получил благоприятен отговор. Ян Длугош ни осведомява, че в същото време турците с необозрими сили организирали настъплението срещу града

 

(Turcus itaque innumeris coactis undique copiis, mirabili apparatu, formidoloso cum impetu, ac cunicidis et latentibus fassis altissime actis, aggere late edicto, ponte, qua Peram oppidum versus mare muros alluit urbis, longitudinis ad duo milia passuum raptim extructo, turribus ligneis cousque erretis, ut murat urbis, qui altissimi essent, excederent, machinamentorum, tormentorumque multiplici adhibito genere, contra inita foedara, contra iusiurandum, liberius, ei mari et a continenti, Constantinopolim ibsidione vexabat).

 

Според свидетелството

 

363

 

 

на полския автор тогава лично константинополският патриарх, над стогодишен, предприел пътуване на Запад, за да моли за военна помощ. Поради религиозните разногласия на Запад отлагали да изпратят тази толкова желана подкрепа. Турците от своя страна все повече и повече засилвали заплахата си срещу византийската столица: Turcus spe potiundae urbis, multos conatus pro dus conquisitione impendit, bombardisque et arietibus tarn nocte quam interdiu quassare muros non destitit... Най-сетне на 29 май след обсада, която продължила 54 дни, султанът завладял града: summa vi et extrema pugna capit. Полският автор не е пропуснал да добави, че градът бил основан от гърка Павзаний, разширен от Константин Велики и завладян от турците при управлението на дук Константин. В няколко реда той е описал героичното поведение на последния византийски император, който загинал сражавайки се за отбраната на своята столица: In еа Graecorum imperator, et ipse Constantinus nomine, in extremo periculo patriae suac pugnans, obtruncatur, et caput dus lancea infixum, spectaculo ferebatur. C голямо съжаление по-нататък Длугош излага кощунствата, извършени от неверниците в светите места на императорския град. Той ни говори също и за жестокостите на завоевателите, упражнявани над християнското население на византийската столица: Caedes passim virorum, mulicrum et parvulorum, pet feritatem barbaricam fïeri eoepta sunt. Nulli aetati, sexui vcl conditioni, discurrcntibus undique barbaris, parsum, donec Imperator ipse Turcorum caedcm prohibuit, ne urbstam magna, vacua habitatoribus remancret. Според Длугош изтреблението на населението най-накрая е било спряно по нареждане на турския султан, който не желаел да остави толкова голям град без обитатели. В описанието на полския историк се срещат известни подробности за съдбата на гръцките пленници, попаднали в ръцете на турците. Далечен отзвук за държанието на Лукас Нотарас бил достигнал до Ян Длугош и той не забравил да каже няколко думи по негов адрес, за да го обвини сурово (... apud Gerlukam proditorem). Длугош също така ни осведомява за поведението на гражданите на Генуезката република, обитатели на Пера, към завоевателите на византийската столица. Изложението завършва с риторична, но очевидно искрена заключителна реч: Haec quidem Constantinopolitana clades, tam miserabilis, quam miseranda, Turcorum ingens victoria, Graecorum extrema ruina, Latinorum infamia fuit: per quam vulnerata est fides catholica, confusa religio, nomen Christi blasphematum et oppressum; ex duobus Christianitatis oculis alter erutus, ex duabus manibus altera amputata, bibliothecis combustis et Graecarum litcrarum doctrinis, sine quibus nemo se doctum aestimabat iri, exterminatis. Накрая историкът е прибавил

 

364

 

 

описание за произхода и нравите на турците (Turcorum genus et mores Constantinopolitanorum describuntur). След като изложил своя възглед за произхода на турската нация, Длугош и дава твърде неласкава характеристика. При все това, като уточнява отговорностите за падането на византийската столица, полският автор не е пожалил византийците: Audiebantur assidue et sermonibus tritae querelae de tam aspera et immani barbarorum crudelitate, in caede ac sanguine fidelium debacchata, a quibusdam suscepta augebatur verbis calamitas, futuraque populi christiam ominabantur pericula. Singulorum haec erat sententia, mullam prioribus sacculis, neque perniciosiorem urbi alicui captivitatem accidisse. Erant nonnulli, qui etsi tantae urbis ruina ad commiserationem moverentur: Graecos tamen, propter eorum naturam, vitam, perfidiam, desidiam, luxum, avaritiam, omni supplicio tudicabant dignos, quod Catholicorum exercitus ad recuperandam Terram Sanctam proficiscentes, calce in farinam mixta, extmguebant, quod vice tam frequenti fidei catholicae professionem, in generalibus Conciliis solemniter factam, Latinis illudendo abnegabant.. In quorum pectoribus tanta invaluerat ignavia atque avaritia, ut neque minimum quidem ex auto, argentoque, quo abundabant, volebant impendere ad suae urbis tutelam, ut praedam Tureis opulentiorem relinquerent.

 

B 1517 г. полският учен Матиас Мйеховита (1457-1523) е обнародвал творбата си, озаглавена Tractatus de duabus Sarmatiis Asiana et Europiana et de contentis in eis [478]. Въпреки че била обнародвана в началото на XVI в., тази книга всъщност отразява чувствата, мислите и наблюденията на автор, който е живял по-скоро в XV в. и който бил съвременник на редица важни събития от турското завладяване. В книгата си Мйеховита е изложил родословието на турските султани и историята на техните завоевания, като прибавил към това други много важни посочвания. Интересът, който той изпитва към турците, понякога издава напълно безпристрастния учен, който се занимава с нравите, езика и стратегията на турците, за да установи техния етнически произход. Като използва цитат, заимстван от пророк Иеремия (1: 14), авторът на Tractatus характеризира турското управление по следния начин: Ab aquilone pandetur omne malum super universam terram [479]. Koгато Мйеховита говори за завладяването на Тракия от Мурад I, той ни казва, че то станало възможно благодарение на междуособните борби във Византийската империя. Без да познава точно историческите факта, авторът все пак се е опитал да ги анализира: Hic Graecis dissentientibus, et imperatore Trapezuntino et Constantino de imperio certantibus, in adiutorium per Trapesuntinum imperatorem precio evocatus et in Traciam

 

365

 

 

per Hellespontum traiectus, vafer et astutus eventum belli prorogavit atque protraxit, donec Graecis viribus diviciis et enervatis occasione habita in eos arma vertit ei Traciam occupant. [480]

 

Трябва да се съгласим, че чрез това мнение полският автор се е доближил до истината за събитията, които са се разиграли около турското завладяване. Като говори за да дейността на Баязид I, полският историк, изглежда, не знаел, че тъкмо този султан завладял българските територии [481]. В разказа за победата на Тамерлан в битката при Анкара се долавя едва прикрита радост. Според него това събитие се е извършило по божията воля (Deo disponente...) [482], очевидно, за да бъде спрян неговият устрем н да се предотврати завладяването на други християнски територии. Интересно е да се отбележи, че разказът за похода на крал Сигизмунд срещу турците през 1396 г. е представен в дух на пълна безпристрастност и почти съдържа упрек към краля - водач на кръстоносците [483].

 

Косато споменава името на султан Мохамед I, полският автор се е задоволил да каже, че този султан съумял да разшири пределите на своята империя [484]. Няколко посочвания имат връзва със завоеванията на султан Мурад II [485]. С горестно чувство Мйеховита е разказал за събитията, отнасящи се до похода на Владислав III Варненчик [486] в 1444 г. В началото, ни казва той, кралят имал успехи, но по-късно оттеглянето на унгарските воини допринесло за неговото отслабване и решило съдбата на битката. Авторът казва само няколко думи за превземането на Константинопол от турците [487]. Тъй като не бил добре осведомен за хронологията на завладяването на България и на Сърбия, полският историк припомня, че то станало но времето на Мохамед II [488]. Накрая Мйеховита бегло ни говори за бившата византийска столица, превърнала се в столица на Турската империя. Тук той не е могъл да сдържи възмущението си към султан Мохамед II, който извършил светотатството да превърне църквата „Света София" в турска джамия [489]. На друго място в творбата си полският автор упреква турските султани, че осъществили премествания на големи маси население в завладените територии [490]. Въпреки компилативния си характер всички тези сведения на Мйеховита са твърде интересни. Западните славяни - в случая поляците - били далеч от териториите, които имали нещастната участ да бъдат завзети от турците. Турската опасност за тях била доста далечна. Поради тази причина западните славяни били в състояние да преценяват по различен начин — с по-голяма безпристрастност и почти обективно — действията на турците и на техните най-бележити представители. Фактите обаче били такива, че дори тези далечни и обективни наблюдатели

 

366

 

 

не могли да се въздържат да изкажат някои упреци или да изразят своето възмущение. Предмет на обсъждане бяла великата и славна Империя заедно християнската вяра и съдбата на няколко славянски народа, която обитавали балканските земи.

 

От това време разполагаме с друг литературен паметите, които трябва да бъде споменат тук. Става въпрос за произведението, известно най-общо под наименованието Спомените на еничара, чиято особеност се състои в това, че принадлежи едновременно на сръбската, полската и чешката литература от XV и от XVI в. Това е една изключително интересна творба поради своето съдържание и поради личността на своя автор [491] - Михаил Константинович, от сръбско потекло. Роден към 1430 г. в сръбския град Островица, Михаил Константинович влизал в състава на експедиционния корпус, изпратен в 1453 г. от сръбския деспот Георги Бранкович (1427-1456) по искане на султан Мохамед II, което се основавало върху фалшивия предлог, че ще воюват в Мала Азия [492]. След като пристигнал на византийска територия, този експедиционен корпус участвал в турските действия срещу столицата на Империята през пролетта на 1453 г. Завърнал се в родната си земя, Михаил Константинович се намирал в сръбския град Ново бърдо, когато той бил завзет през месец юни 1455 г. от султан Мохамед II [493]. Пленен от турците едновременно с двамата си братя, Михаил бил изпратен в Мала Азия и принуден след това да влезе в корпуса на турските еничари. Михаил от Островица участвал в почти всички турски походи през следващите години [494]. Определен от турците в 1463 г. за началник на град Звеяч в Босна, Михаил от Островица посрещнал с радост войската на Матея I Корвин, който през същата тази година освободил една част от Босна от турското владичество [495]. Така еничарът, който по неволя приел исляма, се завърнал сред християните. Той прекарал остатъка от живота си в Унгария, в Бохемия и в Моравия и накрая се установил в Полша, където по всяка вероятност малко след 1490 г. писал спомените си, прочули се по-късно. Съставени първоначално на полски език, тези спомени са били преведени след това на чешки език и обнародвани [496]. Написани по памет и лични наблюдения, допълнени от някоя сведения, почерпани от книгите. Спомените на еничара трябва да бъдат разглеждани като едва от най-важните творби на славянската литература по това време, която заслужава монографичяо изследване [497]. Спомените на еничара, които представляват един от най-старите първообразни текстове на полската литература на полски език, в много отношения могат да бъдат сравнявани със староруската

 

367

 

 

Повест за превземането на Константинопол. Почти по същото време тези двама автора са ни оставили особено значими текстове, отнасящи се до турците. Докато авторът на Повестта е обрисувал една единствена подробност от голямата картина на турските завладявания през XV в. - превземането на византийската столица, - Михаил от Островица дава много по-обширно и богато описание, опиращо се на цялата турска история в продължение на почти два века и половина [498]. В тези Спомени има историческа част, която съдържа познания за турската история от много ранно време до края на XV в. В първите глави Михаил от Островица ни говори за произхода на турците, за историята на Мохамед и за неговото религиозно учение, а после преминава към историята на турците от времето на Осман и на неговите приемници [499]. Изложението става много по-подробно и уверено, когато авторът съобщава за събития, които са му по-близки и за които е по-добре осведомен. Така той ни описва интересни и дори неизвестни подробности за византийско-турските отношения в средата на XIV в. [500], за положението в Сърбия по това време [501], за турското завладяване на Балканския полуостров [502], за битката при Черномен [503], за завладяването на България [504], за битката при Косово поле [505], за битката край Никопол [506] и за битката при Анкара [507]. Преминавайки към следващото столетие, Михаил от Островица ни осведомява за турския поход срещу сръбските земи по времето на Мурад II [508], за походите на крал Владислав III Варненчик [509]. Съвременник и личен наблюдател на епохата, авторът на Спомените ни известява с рядка компетентност за събитията от това време. След като обрисува портрета на султан Мохамед II в няколко реда [510], Михаил Константинович бегло описва падането на византийската столица [511]. После той говори за турските походи, в които взел участие [512]. Последните глави съдържат сведения за организацията на турската държава, за турските нрави, за турското могъщество, за приходите на султаните, техните навици и др. [513]

 

Когато завладявали балканските територии, турците били включили в своите редици огромен брой християни и през следващите векове османското могъщество до голяма степен се е основавало на тези военни и данъчни сили. Турската военна и държавна машина била така добре организирана, че малко синове на християнското и разнородно население, покорено от турците, имали възможността да се изплъзнат от ноктите ѝ. Михаил от Островица е една от редките жертви на турското владичество, успял, след като прекарва много години в турската войска, да избяга и да се завърне при християните.

 

368

 

 

Отрекъл се тържествено от християнската си вяра и задължен да се сражава не един път на страната на турците против християните, той при все това е останал предан и привързан към вярата си на християнин, към своите сънародници и тъкмо чрез това - към всички противници на исляма. Цялото му изложение ни предоставя красноречиви доказателства за това. Когато говори за турските завладявания или за походите, в които лично участвал, Михаил Константинович обективно преценява причините за турските победи и за пораженията на християните. Силата на враговете според него не била непобедима, нито толкова голяма, колкото изглеждала. Мощта на завоевателите се състояла в безсилието на християните да се организират и заедно да се съпротивляват, за да победят коварните действия на враговете. Тази мисъл е подчертана на много места в изложението на Михаил от Островица. Така, когато говори за битката при Косово поле [514], той обяснява нейния злополучен изход не с превъзходството на турците, а като последица от нелоялността и от нехайството на някои сръбски воини. Авторът смята, че същата тази нелоялност е била причината за поражението на сръбската войска в битката при Черномен [515]. Когато разказва за битката край Никопол [516], Михаил ни съобщава, че в началото кръстоносците са се сражавали успешно, но по-късно са били принудени да отстъпят пред по многобройните неприятели. Според Михаил от Островица султан Мурад II е могъл да завладее сръбските земи единствено благодарение на стратегическа хитрост и под прикритието на фалшив мирен договор със сърбите [517.] Същата военна хитрост е използвана от Мохамед II спрямо византийците, за да завладее град Константинопол [518]. Сръбският автор ни уверява, че турският султан нямало да завладее столицата на Империята със собствените си сили без вероломството и нелоялността на някои византийци [519]. Той смята, че византийската столица е била превзета от турците благодарение на несправедливостта и на липсата на лоялност, която нашествениците били проявили спрямо византийците, без да се съобразяват със сключения с тях договор. Турците използвали същите хитрини спрямо византийските владения в Морея [520]. Михаил от Островица е наблегнал няколко пъти върху вероломството и нелоялността като отличителни черти на завоевателите по времето на тяхното нахлуване в балканските територии [521]. По негово мнение сърцевината на ислямското учение съдържала омраза против християните, която е намерила свой израз в отправяните към Бог молитви от мюсюлманите [522]. В същото време Михаил Константинович обвинява християните във взаимни разпри: според него

 

369

 

 

това са онези вечни раздори, които осигуряват на завоевателите най- големите предимства [523]. Тази основна мисъл, която се среща при повечето автори от XV в., е била изразена по особено ясен начин в Спомените на еничара. Сръбският автор написал творбата си с ясно определена цел: да помогне на християнските народи в борбата им против нашествениците. Той бил убеден, че османското могъщество все повече и повече нараствало, но също така вярвал, че борбата против него била възможна. Самият еничар участвал в няколко опита за бунт против турците [524]. Той се стремял не един път да помогне, доколкото му е било възможно, на християните в тяхната борба против завоевателите [525]. Било необходимо обаче да се пристъпи към добре организирана борба. Като основни действащи лица в тази борба той виждал Унгария и Полша - разбира се, със съдействието на християните от страните, които се намирали под владичеството на турците [526]. Той написал своите спомени с цел да запознае християните с историята, нравите и обичаите на турците, както и с тяхната сила и стратегия, така че да даде възможност на тези народи успешно да се борят против тях [527]. Като прекъсва изложението си на няколко места, Михаил от Островица дава съвети на християните за най- подходящия начин да се воюва с турците или се старае да обясни стратегическите грешки на християните във войните против нашествениците [528]. В този смисъл Спомените на еничара вече представляват искрен и мощен повик за борба против турците много повече, отколкото безпристрастно и обективно повествувание. Може би това е един от първите и по-горещи призиви за освобождаването на покорените от турците народи.

 

Изучаването на славянската литература от времето на турското завладяване на Балканския полуостров би могло да представлява предмет на цяла една специална монография. В такъв случай би трябвало подробно и обстойно да се изучат всичките литературни текстове, които са ни останали от XIV и от XV в. - огромен труд, особено поради недостъпността на голям брой текстове, както и на специални монографии. Като се ограничаваме по-скоро с един намален брой от литературни паметници, възможно е все пак да си съставим представа за отражението на турското завладяване през XIV и XV в. в славянската литература от времето на тези събития. Литературните творби със славянски произход, които ни запознават с историята на турското нашествие през XIV и XV в., по своя брой могат да се изравнят с византийските съчинения, отнасящи се до същите събития. Като очевидци византийските автори са по-добре

 

370

 

 

осведомени за тези събития отколкото всички останали. В много случаи обаче свидетелствата на славянските автори - понякога почти неизвестни или дори безименни - представляват извънредно ценен принос, защото допълват и обогатяват нашите познания, почерпани от византийските или останалите извори. Южните славяни пострадали от завладяването в същата степен както южните им съседи и поради тази причина те са ни оставили особено многобройни свидетелства. Съчиненията на славянските автори трябва да се разглеждат като основни и в някои случаи дори почти главни извори за изучаването на някои исторически факти. В съчиненията на славянските автори все пак се среща нещо повече от обикновено записване на фактите: това е непосредственото и искрено отражение на тези трагични събития, които щели да предопределят в продължение на няколко века бъдещето на славянските народи от Балканския полуостров. Не е трудно да се отгатне какви трябвало да бъдат чувствата, които вълнували балканските народи и които са намерили своя пряк израз в литературната продукция на тези народи през XIV и XV в. Това са чувствата към един азиатски завоевател, който не отстъпвал пред никакво средство, за да победи съпротивата на народите, които воювали за своята независимост, и по-късно, след като установил властта си над тях, безмилостно задушавал в течение на векове всеки порив на тези народи към национална свобода.

 

 

Бизантинославика, 14 (1953), с. 14-54; 16 (1955), с. 318-329; 17 (1956), 276-340.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. За турското завладяване въобще виж:

- J. v. Hummer, Geschichte des Osmanischen Reiches, I, Pesth 1840, pp. 116 sqq.

- J. W. Zinkeisen, Geschichte des Osmanischen Reiches in Europa, I, Hamburg 1840, p. 184 sqq.

- J. Dräseke, Der Übergang der Osmanen nach Europa im XV. Jahrhundert, „Neue Jahrbücher für das klassische Altertum, Geschichte u. deutsche Literatur“, 31 (1913), pp. 476 504.

- H. A. Gibbons, The Foundation fo the Ottoman Empire. A History of the Osmanlis up to the Death of Bajezid I (1300-1403), Oxford 1916, p. 110 sqq.

- M. Silberschmidt, Das orientalische Problem zur Zeit der Entstehung des türkischen Reiches nach venezianischen Quellen. Ein Beitrag zur Geschichte der Beziehungen Venedigs zu Sultan Bajezid I. zu Byzanz, Ungarn und Genua und zum Reiche von Kiptschak (1381-1400), Leipzig-Berlin 1923, p. 49 sqq.

- A. A. Vasiliev, Histoire de l’Empire byzantin, II, Paris 1932, p. 305 sqq. - G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München 1940, р. 385 sqq.

 

371

 

 

- L. Bréhier, Vie et mort de Byzance, Paris 1948, p. 447 sqq. -

 

Виж също специалните изследвания:

- Fr. Babinger, Beginn der Türkensteuer in den Donaufürstentümern (1394 bzw, 1455), „Südost-Forschungen“, 8 (1942), pp. 1-35.

- Idem, Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft in Rumelien (14.-15.Jh.), München 1944.

- Ст. Новаковић, Срби и турци XIV и XV века. Историске студије о првим борбама с наездом турском пре и после боја на Косово, Београд 1893, с. 97 и сл.

- Л. Војновић, Дубровник и Османско царство, I, Београд 1898, с. 9 и сл.

- К. Иречек, История Болгар, Одесса 1878, с. 415-481, глави XXII-XXIV.

- К. Иречек, История на българите. Поправки и добавки от самия автор, София 1939, с. 230-268.

- К. Јиречек, Историја Срба. Превео и допунио Иов. Радонић, I, Београд 1922. с. 306-328; II, 1923, с. 73-214.

- П. Ников, Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци, Изв. на Историческото дружество, 7-8 (1928), с. 41-112; „Българска историческа библиотека“, I, 1 (1928), с. 1-47.

 

2. Относно българската епическа поезия виж например следните изследвания:

- М. Халанский, Южно-славянския сказания о Кралевиче Марке в связи с произведениями русского былевого епоса. I-VI, Варшава 1893-1896.

- К. П. Мисирков, Южно-славянския епическия сказания о женитьбе короля Волкашина в связи с вопросом о причинах популярности короля Марка среди южных словян, Одесса 1909. Срв. „Периодическо списание“, 70 (1909), с. 725-735.

- В. Йорданов, Крали-Марко в българската народна епика, „Сборник на Българското книжовно дружество в София“, 1, София 1901, CIII-227 с.

- В. Йорданов, Крали-Марко. Историко-литературен преглед, София 1916.

- Н. Начов, Мара бела българка в нашия народен епос, „Сборник на Българската академия на науките“, II (1920), с. 1-36.

- А. П. Стоилов, Предвестие за падане на царство. Легендата за оживяване на пържени риби. „Изв. на Народния етнографски музей в София“, 7 (1927), с. 60-68.

- Б. Ангелов, Българската народна историческа балада, „Училищен преглед“, 31 (1932), с. 37-52;

- Пак същият, Българската народна балада из живота на народа при татарите от края на XIII до половината на XIX в., „Училищен преглед“, 31 (1932), с. 1592-1602; 32 (1933), с. 117-142.

- К. Висковатый. Исторический елемент в старочешской песне о битве под Варной 1444 г., „Slavia“, 10 (1931), рр. 754-768.

 

Същият учен (виж: К. Висковатый, По поводу одной давней историко-литературной ошибки, „Slavia“, 15 (1938), рр. 418-420) изказва мнението, че „в библиографии и литературе появились указания и статьи о несуществующих на самом деле болгарских песнях о польских королях Владиславе Варненчике и Яне III. Таких песень до наших дней не сохранилось, если только они не окажутся в еще неизданных материалах“, обратно, Б. Ангелов, една българска народна балада от XV век. Поражението на Владислава Варненчик при Варна на 1444 г., „Славянски глас“, 25, 3 (1931), с. 95-102, вижда реминисценции от събитията от 1444 в народна песен, обнародвана в добре познатия сборник: Братя Миладинови, Български народни песни. Трето издание, Под редакцията на проф. М. Арнаудов, София 1942, с. 351-352, номер 245. Според него „тя по всѣка вероятность е изработена въ XV в. подъ непосредственото впечатление на самата катастрофа при Варна въ 1444 г.“.

 

Много богати материали ще се намерят също и в следните публикации:

- Б. Ангелов - Хр. Вакарелски, Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада, София 1936, с. 369-415.

 

372

 

 

- Б. Ангелов - Хр. Вакарелски, Трем на българската народна епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра, София 1939, с. 29-218.

- Хр. Вакарелски, Българска историческа балада, „Родина“ I, 3 (1939), с. 72-86.

 

Много полезни посочвания са дадени в книгата на А. Димитрова - М. Янакиев, Предания за исторически лица в българските народни умотворения, „Изв. на Семинара по славянска филология при Университета „Св. Климент Охридски“, 8-9 (1947), с. 411-606.

 

3. За живота и литературната дейност на Евтимий виж:

П. А. Сырку, К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке, I. Вып.1. Время и жизнь патриарха Евфимия Терновского, СПб 1898;

Литургические труды патриарха Евфимия Терновскаго, СПб 1890.

- Срв. Л. Милетич:„Сборннк за народни умотворения, наука и книжнина“, 4 (1891), Критика, с. 11-24.

- Хр. Ив. Попов, Евтимий, последен Търновски и Трапезицки патриарх (1375-1394 г.), Пловдив 1901.

- В. Сл. Киселков. Патриарх Евтимий, София 1938.

- Цв. Вранска, Стилни похвати на патриарх Евтимия, „Сборник на Българската академия на науките“, 37, 2 (1942), с. 105-280.

 

4. Срв. Ch. Diehl, Guilland, L. Oeconomos et R. Grousset, Histoire du Moyen âge, IX. l.L’ Europe Or entalede 1081 à 1453, Paris 1945, p. 346. Colon. Lamouche, Histoire de la Turquie depuis les origines jusqu’à nos jours, Paris 1934, p. 31.

 

5. Виж изданието на E. Kałužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393) nach den besten Handschriften, Wien 1901.

 

6. За живота на св. Иван Рилски и за историята на неговия манастир виж: Йорд. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият монастир, София 1917. - И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947.

 

7. Kałužniacki, op. cit., pp. 25-26. - Виж също последното издание на текста от Йорд. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски с уводни бележки, „Годишник на Софийския университет, Ист.-филол. факултет“, 32, 13 (1936), с. 72-73.

 

8. Имам предвид подобната молитва, която в православната църква се чете към края на утрина по време на поста.

 

9. Срв. също текстовете при Kałužniacki, op. cit., p. 74, в Житието на св. Параскева (Петка):

 

10. Виж изданията на текста и изследванията върху Житието на българския отшелник:

- О. Бодянский, Житіе и жизнь преподобнаго ѡ҃ца нашего Ѳеодосіѧ ... списано ст҃ѣишимъ патріархомъ Константина града кѵръ Каллистомъ. „Чтения в имп. обществе истории и древностей российских при Моск. Университете“, кн. 1 (1860) IV-IB’c.

- В. Н. Златарски, Житіе и жизнь преподобнаго отца нашего Ѳеѡдосіа иже въ Тръновѣ постничьствовавшаго съписано светѣишимъ патріархѡмъ Кѡнстантина града кѵръ Каллистѡмь. „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, 20 ( 1904), с. 1-41.

- Срв. В. Сл. Киселков, Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник, София 1929;

- П. Ников: „Македонски преглед“, 3, 2. (1927), с. 162-166.

 

373

 

 

- И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II. Книжовни и исторически паметници от второто българско царство, София 1944, с. XXIX, 212-228, 399-401. Срв. също публикацията

 

11. Златарски, пос. съч, с. 13:

 

12. В. Сл. Киселков, Средновековна Парория и Синаитовият монастир. - В: Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 103-118.

- Г. П. Аянов, Стари монастири в Странджа. Принос към въпроса за местонахождението на Синаитовия монастир, „Изв. на Българския археологически институт“. 13 (1939), с. 253-264.

- N. A. Bees, Ein Buchenschenk an das Madonna-Katakekryomeni - Kloster, „Byzantinisch-neugriechisťche Jahrbücher", 15 (1939), pp. 187-195.

- Г. П Аянов, Странджа. Етнографски, географски и исторически проучвания, София 1938, с. 160.

- П. Делирадев, Принос към историческата география на Тракия, I, София 1953, с. 307-308.

 

13. Златарски, пос. съч., с. 14: елма же парорское онѡ мѣсто плъно разбоиникъ и оубіицъ бывь ...

 

14. Срв. Сырку, Время и жизнь, с. 153.

 

15. Златарски, пос. съч, с. 14:

 

16. Златарски, пос. съч., с. 16: не могы же ради варварскаго нахождені-а тамо прѣбыванѥ сътворити.

 

17. Златарски, пос. съч., с. 16-17. - Сырку, пос. съч., с. 158.

 

18. Златарски, пос. съч., с. 17:

 

19. В. Сл. Киселков, Св. Теодосий Търновски, София 1926, с. 14-19.

 

20. Златарски, пос. съч., с. 30:

 

21. П. А. Сырку, Монаха Григория Житие преподобнаго Ромила. По рукописи XVI в. Имп Публичной библиотеки собрания Гильфердинга. С приложением службы преподобному Ромилу по рукописи XVII в. Белградской народной библиотеки СПб 1900: „Памятники древней письменности и искусства“, 136.

- Б. Цонев, Кирилски ръкописи и старопечатни книги в Загреб, „Сборник на Българската академия на науките“, I (1913), с. 34, по бележка 79, посочва „прѣписъ отъ ново врѣме“ заедно с „Лазара кнеза живот, и Ромила пустника“.

 

374

 

 

22. I. Dujčev, Un fragment grec de la Vie de St Romyle, „Byzantinoslavica“, 7 (1938) pp. 124-127, според Cod. Urb. 134, f. 258' от Ватиканската библиотека.

 

23. I. Dujčev, Un manuscrit grec de la Vie St Romile, „Studia historico-philologica Derdicensia“, 2 (1939), pp. 88-92, според cod. 3666 (132), ff. 417-443' в библиотеката на манастира „Св. Дионисий“ в Света гора. Приготвил съм пълното издание на този гръцки текст и се надявам да мога скоро да го обнародвам.

[Ив. Дуйчев не можа да изпълни това обещание. Гръцкото житие на св. Ромил бе издадено от F. Halkin, Un eremite des Balkans au XIV' siècle. La Vie greque inédite de saint Romilos. - „Byzantion“ 31 (1961), 111-147 по Cod. Athos Dochiariou 73, ff. 1-23. - И. Б.].

 

24. Сырку, пос. съч., с. 12:

 

25. Сырку, пос. съч., с. 17-18.

 

26. Сырку, Время и жизнь, с. 158 бел. 3. - К. Иречек, Княжество България, II, Пътувания по България, Пловдив 1899, с. 785, 685, 701.

 

27. Срв. С. de Boor, Excerpta de legationibus, I, Berolini 1903, p. 124, 32 sqq. - E. A. Thompson, A History of Attila and the Huns, Oxford 1948, p. 106.

 

28. Сырку, Житие, с. 17:

 

29. Сырку, пос. съч., с. 18:

 

30. Сырку, пос. съч., с. 19:

 

31. Сырку, пос. съч., с. 32:

 

32. За тази битка виж посочванията у Babinger, Beginn der Türkensteuer, p. 29, n. 113. - Bréhier, op. cit., pp. 456-458. - Јиречек, Историја Срба, I, с. 324-326: „с битком на Марици починье турском господство над јужним Словенима“. —Hoвaковић, пос. съч., с. 168-193.

 

33. Сырку, пос. съч., с. 32:

 

375

 

 

34. За него виж изследването на Вл. Мошин, Житие старца Исайи, игумена Русскаго монастыря на Афоне, „Сборник русского археологического общества в Корол. Югославии“, 3 (Белград 1940), с. 125-167.

 

35. Л. Стојановић, Стари српски записи и натписи, III, Београд 1905, с. 41-44, № 4944. - Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 225-227. - Дуйчев, Из старата българска книжнина, II. с. XXVII, 174-176, 390-391. - Мошин, пос. съч., с. 154-158.

 

36. М. М. Башић, Из старе српске книжевности, Београд 19314, с. 286, бел. 5: „Који je ово јелински писац Ливаније, није познато, ако не мисли на римског историчара Ливија”. - Мошин, пос. съч., с. 156 „ритора Либанія“. Несъмнено става въпрос за езическия философ и оратор от IV век Ливаний (около 314 - около 395).

 

37. М. Г. Попруженко, Синодик царя Борила, София 1928.

 

38. Попруженко, пос. съч., с. ХСIII и сл., СХХХ, CLXXVI и сл.

 

39. Ников, Турското завладяване на България, с. 61-63, 65.

 

40. Попруженко, пос. съч., с. 89 § 124.

 

41. Срв. тук, бележка 66.

 

42. Виж посочванията y Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. II. Sprachreste der Türkvolker in den byzantinischen Quellen, Budapest 1943, pp. 71-72.

 

43. Попруженко, пос. съч., с. 90 § 134.

 

44. Попруженко, пос. съч., с. 94 § 167.

 

45. Попруженко, пос. съч., с. 94 § 168.

 

46. Попруженко, пос. съч., с. 94 §§ 170-171.

 

47. Виж изданието на текста у Е. Kałužniacki, Aus der panegyrischen Litteratur der Südslaven, Wien 1901, pp. 89-128.

Български превод виж у В. Сл. Киселков, Митрополит Иоасаф Бдински и словото му за св. Филотея, „Българска историческа библиотека“, 4, 1 (1931), с. 169-206; Дуйчев, пос. съч., с. XXX, 250-259, 403-404 (откъси).

 

48. Срв. К. Иречек, Българский цар Срацимир Видинский, „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“, I (1882), с. 42-45.

 

49. Kałužniacki, op. cit., pp. 109-110.

 

50. Биха могли да се посочат много примери в кореспонденцията на константинополския патриарх Николай I Мистик с българския цар Симеон (893927): виж Migne, Р Gr., CXI (1863), coll. 39-196, например coll. 85, 124, 140, 160 passim.

 

51. Kałužniacki, op. cit., pp. 109-110.

 

52. Kałužniacki, op. cit., pp. 110-111.

 

53. Kałužniacki, op. cit., p. 114.

 

54. Б. Цонев, Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, I, София 1910, с. 121-123, № 180 (313). - Дуйчев, пос. съч., II, с. XXXIV-XXXV, 289-290, 421. Като се има предвид, че българският цар Иван Александър (1331-1371) в историческите ни извори е бил споменаван няколко пъти под името Александър, би могло да се допусне, че тук става въпрос за него, а не

 

376

 

 

за неговия внук; за него вж. П. Мутафчиев, За Александра, син на последния търновски цар Иван Шишман, „Просвета“, I, 2 (1935/6), с. 236-237.

 

55. Може би тук трябва да се чете не (поидоше), а тъкмо (поі-адоше) тоест „те разкъсали...“.

 

56. Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, София 1902, с. 67-68. - Дуйчев, пос. съч., с. 286-287. Срв. тук, бележка 8.

 

57. П. Мутафчиев, Боженишкият надпис, „Списание на Българската академия на науките“, 22 (1922), с. 88-114. - Б. Цонев, Каменният надпис над с. Боженица, пак там, с. 117-121. - Дуйчев, пос. съч., с. XXXIV, 420-421.

 

58. За тази титла виж Мутафчиев, пос. съч., с. 94 и сл.;

С. С. Бобчев, Титли и служби в областното управление на старовремска България, „Изв. на Историческото дружество“, 11-12 (1932), с. 237-238.

- Ал. Соловјев - Вл. Мошин, Грчке повелје српских владара, Београд 1936, с. 456-457.

 

59. Ю. Трифонов, Живот и дейност на Константина Костенецки, „Списание на Българската академия на науките и изкуствата", 66 (1943), с. 291-292:

Писач от края на XVIII или от началото на XIX век е преписал тук приписка от началото на XV в., която бил намерил в ръкописа.

 

 

[[ Останалите бележки 60-528 продължават на с. 377-415 в .djvu файла ]]

[Previous]

[Back to Index]