5. Легендата за детеубийството у древните славяни
Статията „Легендата за детеубийството у древните славяни“, която е насочена да опровергае едно широко разпространено в научната и научно-популярната книжнина погрешно схващане, бе обнародвана първоначално в книгата : Зборник Философског факултета университета Београд, VIII/1, Београд, 1964, с. 125—130, излязъл през 1965 и посветен на покойния югославски историк Михаило Динич.
Като израз на своеобразно отмъщение и мярка на самозащита пред заплашителните нападения на славяните средновековни писатели от Запада и Византия разпространявали понякога за тях странни легенди. Особено показателен е случаят с анонимния византийски писател, познат под името Псевдо-Кесарий, който писал своите прочути „Диалози” вероятно към средата на VI в. [1] Така в редовете, които той посвещава на славяните, [2] четем между другото:
„ Οἱ Σκλαυηνοὶ καὶ Φυσωνῖται, οἱ καὶ Δανόυβιοι προσογορευόμενοι, οἱ μὲν γυναικομαστοβοροῦσιν ἡδέως, διὰ τὸ πεπληρῶσθαι τοῦ γάλακτος, μυῶν δίκην τοὺς ὑποτίτθους ταῖς πέτραις ἐπαράττοντες.”
В средновековния славянски превод това място е преведено не напълно точно [3]:
„Словѣне и Ѳисонитѣне, еже и Доунавене наричютьсѧ, овы женьскыа съсы ѧдѧть сладцѣ, занеже соуть съмлѣчь, акы моухы при съсы сѫща ѡ камение разбивающе ...”,
при което главната грешка на преводача се състои в това, че вместо „мишки” превежда „мухи”. Според споменатия византийски писател прочее
„славините и физонитите, наричани също и дунавци, едни ядат с наслада гърдите на жените, защото са пълни с мляко, а децата кърмачета разбиват о камъните като мишки”,
или по превода на Фр. Баришич [4]:
„Склавини и Фисонци, који се називау и Подунавцима,
1. Текстът е издаден достъпно y Migne, P. Gr., XXXVIII (1862), coll. 847—1190: Caesarii sapientissimi viri fratris Gregarii Theoloi Dialogi quatuor. За текста вж. полезната статия на Фр. Баришић, Када и где су написани Псеудо-Цезаријеви дијалози, Зборник радова Византолошког института, I (1953), с. 193—209; други библиографски посочвания у мене: ВZ, LII (1959), pp. 90—91.
2. Mignе, ib., col. 986.
3. Достъпно издание y мене: Естествознанието в средновековна България, Сборник от исторически извори, София 1954, с. 322.
4. Византиски извори за историју народа Југославије, I, Београд 1955, с. 4.
114
да први (Склавини) радо ждеру женске дојке jep су пуне млека, и при томе одојчад разбијају о стене као штакоре.” [5]
Докато В. Чаиканович бе изтълкувал първата част на това известие като отражение на някакъв приказен мотив (Märchenmotiv) [6], то един учен, познат със своите крайни схващания върху ранната славянска история, [7] бе приел сведението на Псевдо-Кесарий много по-сериозно. При разглеждането на това известие на споменатия византийски писател дори не се постави естественият въпрос, дали той говори за някакъв, колкото и странен обичай в бита на славяните, или пък е желаел по такъв начин да очертае в особено мрачни краски приписваната тям жестокост в отношението им спрямо враговете. Един от най-заслужилите изследвачи на славянската древност, чешкият славист Лубор Нидерле, използува напр. сведението на Псевдо-Кесарий, за да припише на старите славяни обичая да избиват своите собствени чада, когато се народат твърде много (zabíjení přebyteč ných dětí). Като привежда [8] едно известие на Негbord (II, 33) за това, че западните славяни удушвали някое женско чедо, когато им се раждали голям брой момичета (si plures filias aliqua genuisset, ut ceteris facilius providerent, aliquas ex eis iugulabant), както и две други известия, добавя: „Rovněž známý passus Pseudo-Caesariův ze VI. stol. při vší své fantastičnosti ukrývá snad zprávu, ze také Slované, kteří se tehdy hrnuli ze severu na Balkán, praktikovali podobné vraždéní“. Заслужилият изследвач на славянските древности дава точен превод на въпросното място [9], а другаде, като анализира по-подробно Псевдо-Кесариевото известие във връзка с въпроса за храната на старите славяни, отново повтаря твърдението си за избиване на децата-кърмачета. [10] Около петдесетина години по-късно
5. Срв. също преводите : (В. Тъпкова) в Гръцки извори за българската история, I, София 1954, с. 193. — M. Plezia, Greckie i łacińskie źródła do najstarszych dziejów Słowian, I, Poznań—Kraków 1952, p. 55.
6. V. Čajkanović, Ein frühslavisches Motiv bei den Byzantinem, Revue internationale d'études balkaniques, I (1934) pp. 112—116.
7. J. Peisker, Beziehungen der Slaven zu Turkotataren und Germanen. Berlin—Leipzig 1905, p. 54, n. 2. Срв. Византиски извори, c. 4, бел. 9.
8. L. Niederle, Život starých Slovanů, I, 1, Praha 1911, p. 60.
9. Niederle, op. c., p. 60, n. 2: „kojence zabíjejí o skály jako krysy”.
10. Niederle, op. c., p. 165: „pravi... že zabíjejí kojence”.
115
Л. Нидерле повтори още по-настоятелно тези свои твърдения, като писа дословно:
„La coutume de tuer les enfan's est surprenant au premier abord, si l'on considère que la vie de famille des anciens Slaves était par ailleurs douce et paisible. Cette coutume est attestee cependant de façon précise pour certains Slaves baltiques, les Pomoriens et les Luticiens : la mère, chez ces peuples, étouffait les nouveau-nés du sexe faible Irrsqu'tlli en avait déjà plusieurs, et cela, disait-on, pour pouvoir s'occuper avec plus de soin des autres enfants ... Un passage bien connu du Pseudo-Césaire de Naziance, tout étrange qu'il soit par ailleurs, semble indiquer aussi que les Slaves qui déferlerent sur les Balkans au VIe siècle commettaient également de semblables meurtres. . .” [11]
Поддържани от един от най-авторитетните познавачи на славянската старина, тези схващания естествено останаха меродавни за цели две поколения учени. Изоставяйки засега въпроса за т. нар. gynaikomastophagia, както и анализа на другите сведения за детеубийство у старите славяни, нека се спрем частно на известието в „Диалозите” на Псевдо-Кесарий. Бидейки то най-древно от всички други известия, има ли онова значение, което му се приписва, или пък, напротив, представя по-скоро някакъв topos във византийската литература? Няколко съпоставки на Псевдо-Кесариевото известие с други подобни сведения у разни византийски автори показва недвусмислено, че в случая имаме работата именно с един доста широко разпространен topos при описания на вражески нападения. Византийският писател от VI в. Агатий разказва (III, 15—17), че през 555 г. племето на мисимианите, което обитавало по горното течение на реката Кодор, на границата между областта Лазика и земята на аланите и било подчинено на владетеля на колхите, погубило византийския военачалник Сотерих и преминато на страната на персите. [12] На следната година
11. L. Niеderle, Manuel de l'antiquité slave, II, La civilisation, Paris 1926, pp. 9—10 ; p. 31 ; idem, Rukovět slovanských starožitnosti, Praha 1953, pp. 191, п. 2; 207.
Въпросът за детеубийството е засегнат също в статията на С. Тројановић, Лапот и уморство деце. Народна енциклопедија српско-хрватско-словеначка, II, с. 602; М. Медић, Значење речи „лапот“, ГСНД, XV—XVI, 9—10 (1936), с. 349—352. Срв. и Баришић: Визант. извори, с. 4, бел. 10.
12. Agathias, III, 15—17 : L. Dindorfius, Historici graeci minores, II, Lipsiae 1871, pp. 263, 7—267, 12.
116
византийските войски предприели наказателна експедиция против мисимианите, за да отмъстят за извършеното убийство и да ги приведат отново в покорност. [13] Благодарение на военна хитрост византийците успели да завземат една от главните крепости на мисимианите и подложили населението на ожесточено изтребление. Описвайки това изтребление на свободолюбивия и горд планински народ, Агатий между другото пише дословно [14]:
„Заловени били множество деца, които плачели и призовавали майките си. [Византийските войници], като блъскали безпощадно о скалите едни от тях, ги разкъсвали (κατὰ τῶν πετρπων ἀφειδῶς ἀκοντίζοντες διεσπάραττον). Някои пък като за игра бивали подмятани нагоре, а после, когато поради тежестта падали надолу, поемали се от изправените копия и така бивали пронизвани във въздуха. Наистина било напълно справедливо ромеите да се гневят така много срещу племето на мисимианите. .., обаче все пак не трябвало да свирепствуват толкова и да проявяват жестокост и спрямо самите пеленачета (τὰ νεογνὰ βρέφη), които нищо и не знаели за онези неща, които родителите им били дръзнали да извършат. Разбира се, това не останало безнаказано за тях.”
Заслужава внимание обстоятелството, че Агатий (ок. 536—582) е съвременник на неизвестния автор на „Диалозите” и излага събитията от началото на втората половина на VI в. (между 552—558 г.), като пише немного време след това.
Излагайки в стихове борбите на византийския император Ираклий против персите, Георги Пизида към 622—623 г. влага в устата на прославения владетел следните напътствия към войската [15]:
„Необходимо е ние като негови (на бога) творения да се отправим против враговете, които се покланят на творения; които опетниха с убийствените нечистотии на кърви чистите от кърви (християнски) жертвеници; които в най-страстни наслади оскверняват непричастните в страсти църкви;
13. Agathias, IV, 12—20: pp. 310, 8—326, 8.
14. Agathias, IV, 19: p. 323, 17—30. Не съвсем точен превод на това място е даден от М. В. Левченко : Агафий, О царствовании Юстиниана, Москва—Ленинград 1953, с. 123.
15. Expeditio Persica, II, v. 105—115 : Giorgio di Pisidia, Poemi, I. Panegirici epici. A cura di A. Pertusi, Ettal 1950, p. 102. — Срв. G. Pisida, Expeditio Persica, Bellum Avaricum, Heraclias, ed. I. Bekkerus, Bonnae 1836, p. 18.
117
които желаят с варварски меч да изтръгнат засадената от Словото лоза; за които Давид боговдъхновено се провикна, казвайки, че е блажен онзи, който блъснал о камъните повалените на земята чада на Персия” :
δι᾿οὕς ὁ Δαβὶδ ἐνθέως ἐφθέγξατο
μακάριος εἰπὼν ὅς τὰ ταέκνα Περσίδος
πέτραις προσαντέκρουσεν ἠδαφισμένα.
Посоченото място от поемата на големия византийски поет е особено важно. То показва използувания книжовен първоизвор, а именно Давидовия псалм CXXXVI, 9, гдето действително четем: Μακάριος ὅς κρατήσει καὶ ἐδαφιεῖ τὰ νήπιά σου πρὸς τὴν πέτραν = Beatus, qui tenebit, et allidet parvulos tuos ad petram. Би трябвало да се прочете целият този псалом (CXXXVI или по другата традиция CXXXVII), за да се долови пълният смисъл на това проклятие, което пророкът отправя към Вавилон: то е равнозначно на пожелание за пълно опустошение и изтребление ! Действително Георги Пизида, като е изменил текста, [16] е вмъкнал в него чрез отъждествяване на древния Вавилон със съвременната нему Персия нещо ново, обаче е употребил сравнението тъкмо в същия смисъл. Разбира се, думите на пророка са предадени видоизменени по форма, но запазвайки своето начално значение. Прочее казаното място от псалмите на Давид се вмъква твърде рано, както изглежда, всред редицата любими извадки от Библията и се повтаря все в същия смисъл у неколцина по-късни византийски писатели.
Продължителят на Теофан разказва за един поход на византийския император Лъв V Арменец (813—820) против българите през 814 г. и между другото пише за страшните опустошения, който императорът бил извършил [17]:
16. Срв. Quercius, In expeditionis Persicae acroasm, II : ib., p. 103 : „Pisida aperte discedit ab iis qui hunc Psalmum Ieremiae mallent ascribi“.
17. Theophanes Continuatus, De Leone Armenio, ed. Bonn., 1838. pp. 24, 9—25, 19.
Във връзка c тези известия вж. подробности у В. Н. Златарски, История иа българската държава през средните векове, I, 1, София 1918. с. 425 сл., 297 сл.
Събитието е отразено в една от миниатюрите на Ватиканския препис на Манасиевата летопис; вж. Ив. Дуйчев, Миниатюрите на Манасиевата летопис, София 1962, обр. 54, с дадените посочвания.
118
„Освен това — добавя неизвестният писател, — като извършил нападение и опустошение, (императорът) запленил люде от всяка възраст, а децата им блъскал о камъните и земята” (τὰ τέκνα τούτων παῖς πέτραις καὶ τῇ γῇ προσκοτῶν). [18]
За същите събития намираме едно известие у Генезий, който обаче добавя още няколко израза. [19] Според думите на този писател, императорът бил победил и самия владетел на българите, сиреч Крум (802—814),
„а децата им едни разбил о камъните, другите пък сурово наказал на гумното, така щото по този начин за тях да се извършат според поезията дела на възмездие”
(καὶ τούτων τὰ ἔκγονα τὰ μὲν προσαράξαι (v. 1.: προσαρράξαι) ταῖς πέτραις τὰ δὲ ἔν ἅλωνι καλεπῶς τιμωρήσασθαι, ὡς ἐντεῦθεν ἐν τούτους πεπερατῶσθαι παλίντιτα ἔργα κατὰ ταὴν ποίησιν).
Не е мястото тук да се разглежда трудният въпрос за първоизвора на двете съобщения (това на Генезий и онова, което намираме у Продължителя на Теофан), нито да се засяга съотношението между тях. Покойният проф. В. Н. Златарски бе изказал големи съмнения по отношение на двете известия на казаните византийски автори. В посочването за избиването на децата той бе потърсил някакво доказателство за достоверността на разказа и за локализирането на събитието, обаче без да анализира възможно по-задълбочено мястото и без да потърси по-далечния извор на самия израз. Интересувайки се само от дадените конкретни и измислени сведения той писа [20]:
„Едничко, което би могло да говори в полза на това, че действието е ставало на българска територия, е съобщението на Генесий, повторено и от Продължителя, какво Лъв след поражението на българите 'хвърлял децата им на камъните и на земята'; обаче това изречение е тъй тъмно и непонятно, щото едва ли то може да се вземе за доказателство, още повече, че то в известието се туря наред с онова за наказанието, което императорът наложил върху пленените след сражението българи на площада в Цариград.”
Много по-важно
18. Thеophаnеs Cont., p. 25, 15—16.
19. Gеnеsius, ed. Bonn., 1834, p. 13, 8—11. Срв. J. В. Вury, A History of the Eastern Roman Empire from the Fall of Irene to the Accession of Basil I, (A. D. 802—867), London 1912, p. 356 sqq. = България през IX век и покръщането на славяните и българите, Известия на Историческото дружество в София, IV (1915), с. 132 сл. — Златарски, пос. съч., с. 298, 429.
20. Златарски, п. с., с. 429.
119
е да се отбележи в същност, че начетеният Генезий тук е преплел най-малко три цитата от различен произход: на първо място един свободно предаден цитат от Псалми, CXXXVI, 9; после втори цитат за погубване на гумното, който спада вероятно към цикъла на гръцките народни песни, отнасящи се до смъртта на Дигенис Акритас — въпрос, по който ще се върна другаде; най-сетне един цитат от Омир (Od., I, 379; II, 144). Всичко това показва, че цитираното съобщение на Генезий трябва да се използува с голяма предпазливост: конкретните исторически данни са облечени в такава книжовна форма, зад която е твърде мъчно да бъдат установени точно.
Не е възможно да се приведат тук всички места от византийските автори, гдето е използуван в една или друга форма цитатът от Давидовите псалми, за да се види ясно неговата широка популярност. Достатъчно е да се приведат още поне две свидетелства от по-късната византийска поетическа литература. Така Константин Манасий (роден през първата половина на XII в., починал в 1187 г.), като описва разрушението на превзетата от гърците Троя, пише между другото следното (vv. 1442—1449) [21]:
Τῆς στερροπύργου τοιγαροῦν οὕτω ληφθείσης Τροίας
γυναῖκες ἀφαρπάζοντο παστάδων νεοπήκτων,
ἡ γῆ κατελιμνάζετο τοῖς φόνοις τῶν πιπτόντων,
βρέφος ὑπαγκαλίδιον ἐρρήγνυτο τῷ τοίχῳ.
(v. 1. βρέφος ὑπαγκαλιστὸν έρρίπτετο πρὸς τεῖχος)
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
τὸ δάπεδον ἠρύθρωτο, συνεπατοῦντο βρέφη...
Това място е предадено така в среднобългарския превод на Манасиевата стихотворна летопис [22]:
„Твръдонырному же сице прѣѧ ту бывшу Трою жены въсхыщаемы бѣхѫ ис чрътогъ новонасажденыих, землѣ наводнѣема бѣ кръвми падающіихъ, младенци напръссніи оударѣеми бѣхѫ о стѣнѫ.... землѣ же оброщи сѧ, и попираеми бѣхѫ младенци.”
В описанието на един анонимен византийски поет, който към 1402 г. разказва
21. Constantini Manassis Breviarium historiae metricum, ed. Bonn., 1837, pp. 63—64.
22. Cronica lui Constantin Menasses, Traducere mediobulgara, ed. I. Bogdan, Bucureşti 1922, p. 45.
120
в твърде изкуствени стихове за извършените от Тамерлан опустошения след татарската победа над турците при Анкара, четем между другото следното [23]:
καὶ τέκνα ἐνιαύσια δύο μηνῶν καὶ τρίων
ἐξ ἀγγαλῶν ἐχώριζον ῥίχτον αὐτὰ πρὸς νύσσαν (γαῖαν)
Тези посочвания от съчиненията на различни византийски автори налагат да се направи един убедителен извод и по отношение на свидетелството на Псевдо-Кесарий за детеубийството при старите славяни. Очевидно е, че неговите думи са само един цитат от прочутия Давидов псалм CXXXVI, 9, съчетан може би с някаква класическа реминисценция. [24] В казаното от анонимния византийски писател откъм средата на VI в. не може в никакъв случай да се съзира доказ за наличие на детеубийство у древните славяни, а само обвинение за проявена суровост в нападенията срещу Византия, облечено в един библейски цитат и без конкретно съдържание.
23. С. П. Пападимитриу, Критические этюды к средневековым греческим текстам, Летопис Ист.-фил. общ. при им. Новоросс. ун., IV, Виз. отд. II, Одесса 1894, с. 176, с разночетенията към ст. 61—62.
24. За израза ταῖς πέτραις ἐπχράττοντες срв. у писателя от II в. от и. е. Alciphron: ταῖς πέτραις προσηράσσετο : Epistolographi graeci. Ed. R. Hercher, Parisiis 1873, p. 44, ep. I, 1. Срв. и Nahum, III, 10.