2. Обединението на славянските племена в Мизия през VII век
Към въпроса за възникването на българската държава
Статията „Обединението на славянските племена в Мизия през VII век" бе обнародвана първоначално в сборника Изследвания в чест на М. С. Дринов. София 1960, с. 417—428. Основните положения на тази статия са изложени също и в статията : Les sept tribus slaves de la Mésie. Slavia antiqua, VI (1959), pp. 100—108 = I. Dujčev, Medioevo bizantino-slavo. I. Saggi di storia politica e culturale. Roma 1935, pp. 55—65; 545. Срв. и W. Swoboda, Powstanie państwa bulgarskiego w Dolnej Mezij. Slavia Occidentalis, XXII (1962), pp. 49—36.
Като говори за победата на първобългарите над византийската войска през пролетта на 681 г., византийският летописец Теофан съобщава, [1] че първобългарите на Аспарух тогава преминали Дунава и се настанили в днешна Добруджа. Прониквайки в тази област, първобългарите по думите на византийския автор стигнали до „така наречената Варна, близо до Одесос”. По това време прочее в областта на древния град Одесос [2] е съществувало толкова гъсто славянско население, щото то наложило едно чисто славянско местно наименование. [3] Областта, обградена от Дунава, Черно море и Стара планина, е давала на първобългарите сигурно прибежище от преследванията на хазарите. [4] Византийският автор ни заявява, че новите пришълци намерили тук област, защитена „отзад”, сиреч откъм север, от Дунава, докато от другите страни тя била обградена от планините и от Черно море. Несъмнено Теофан се е стараел да определи завзетата от първобългарите област чрез посочване на естествените граници. Ако се придържаме буквално о текста на византийския писател, би следвало да приемем, че старопланинската верига е заграждала областта, заета от първобългарите, не само откъм юг, но и откъм запад. В противовес на тълкуванията на някои днешни историци [5] трябва да се
1. Вж. Theophanes, Chronographia. Ed. C. de Boor, p. 359, 5—17.
2. За ранната история на града вж. В. Велков, Бележки върху социално-икономическото развитие на град Одесос през късноантнчната епоха. Известия на Археолог. дружество гр. Варна, X (1956), с. 109—117. Към това срв. и моята бележка в Byz. Zeitschrift, L (1957), p. 249.
3. Вж. подробности y Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие. Сб БАН, XLI, 1 (1945), с. 163, бел. 1.
4. Вж. Ив. Дуйчев, Едно легендарно сведение за Аспаруха, Vjesnik za arheol. i hist, dalm., LVI—LIX. 2 (1954/57), pp. 181—189.
70
предположи, че западната граница на българската държава по времето на Аспарух се очертавала от последните разклонения на Стара планина западно от р. Тимок. Това предположение се подкрепя от едно посочване в текста на Теофан, на което досега не е отдавано почти никакво внимание. Като определя западната граница на първобългарската държава, византийският писател изрично заявява, че тя е достигала до държавата на аварите: μέχρις Ἀβαρίας. Поради липса на достатъчни исторически свидетелства ние днес не сме в състояние да определим с пълна точност югоизточната граница на аварската държава през втората половина на VII в., обаче е твърде вероятно, че в нейните предели тогава не е влизала старата Горна Мизия. Взимайки в съображение всички възможни резерви по отношение на Теофановото свидетелство, ние трябва да предположим, че възникналата по времето на Аспарух първобългарска държава се е разпростирала върху територията на двете Мизии — сиреч обхващала е старите римски провинции Горна и Долна Мизия. Само при този твърде широк териториален обсег на възникналата през последните десетилетия на VII в. първобългарска държава ние бихме могли да си обясним с достатъчни основания факта, че византийското правителство твърде бързо се е съгласило да сключи мир с първобългарите и да им плаща годишен данък. Едно малобройно и слабо племе или една ограничена и слаба държавица в съседство с империята едва ли би могла да наложи на силната империя такива унизителни условия. Несъмнено е, че с възникването на първобългарската държава всички днешни севернобългарски земи и част от североизточните сръбски земи са били напълно и окончателно загубени за Византия. В никой текст от покъсно време не става и дума за защитата на тези области от страна на Византийската империя. Но ако първобългарската държава при своето възникване е имала такива широки граници,
5. Така според В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове. I, 1, София 1918, с. 152, западната граница на Аспаруховата държава първоначално е вървяла, общо взето, по р. Искър, а по-късно по „Врачанската планина на север към р. Огоста”, стигайки западно от с. Козлодуй до Дунава. Напротив, П. Мутафчиев, История на българския народ. I, София 1943 2 изд., с. 96, приема, че границата е стигала до р. Тимок, без обаче да дава основанията си за това твърдение.
71
това естествено подсказва, че по численост първобългарите на Аспарух не са били така малобройни, както обикновено се предполага. Този въпрос обаче заслужава по-специално разглеждане.
Теофан, след като определя по такъв начин границите на нововъзникналата първобългарска държава, добавя, че първобългарите завладели „измежду околните славянски племена така наречените Седем племена” [6]. Освен това той добавя, че те преселили северите, намиращи се отпред, сиреч южно от прохода на Веригава, или Стара планина, [7] към областта на изток, сиреч към Черно море. [8] В изложението на византийския автор прочее ясно е прокарано разграничението между т. нар. Седем славянски племена и племето на северите. Като се анализира текстът на Теофан, трябва да се заключи, че между първобългарите и разните славянски племена се установили нееднообразни отношения. На първо място, т. нар. Седем славянски племена били задължени да плащат данък на първобългарите. [9]
6. Theophanes, op. c., p. 359, 12—14: κυριευσάντων δὲ αὐτῶν καὶ τῶν παρακειμένων Σκλαυινῶν ἐθνῶν τὰς λεγομένας ἑπτὰ γενεάς.
7. Вж. подробно y Дуйчев, Проучвания. XIX. По въпроса за името „Веригава”, с. 151—168.
8. Theophanes., op. c., p. 359, 14—15: τοὺς μὲν Σεβερεις κατῴκισαν ἀπὸ τῆς ἔμπροσθεν κλεισοῦρας Βερεγάβῶν ἐπὶ τὰ πρὸς ἀνατολὴν μέρη.
9. Напоследък M. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на основаването на българската държава. ИИБИГ VI (1956), с. 453—480, опита за съжаление неубедително да докаже, че в израза ὑπὸ πάκτον думата πάκτον трябва да се тълкува в смисъл „договор”, като смята това като посочване, че въпросните славяни били федерати на Византийската империя. Това тълкуване решително трябва да се отхвърли. Вж. и моята бележка в Byzantinische Zeitschrift, L (1957), p. 527. Загатнатото от Г. Баласчев: Минало, I, 2 (1909), с. 205—208, правилно тълкуване на това място бе развито от мен първоначално независимо от този автор, като бяха приведени многобройни изворни посочвания. Вж. моите статии : Protobulgares et Slaves. Sur le problème de la formation de l'Etat bulgare. Annales de l'Institut Kondakov, X (1938), pp. 145—154 ; Въпроси на вътрешната история на Първото българско царство. През вековете, I (1938), с. 98 и сл.; Балканският Югоизток през първата половина на VI век. Начални славянски нападения. Беломорски преглед, I (1942), с 229, бел. I ; Проучвания, с. 5—8. Срв. също тълкуването на G. Moravcsik — R. J. H. Jеnkins, Constantine Porphyrogenitus, De adrainistrando imperio, Budapest 1949, p. 326. Засега ми е невъзможно тук да се върна отново на въпроса за тълкуванего на този израз, въпреки че могат да се приведат нови изворни посочвания и нови съображения от историческо и филологическо естество.
72
Северите, доколкото може да се съди по оскъдните запазени данни, успели да отбранят своята автономия. Запазването на тази автономия намерило израз, както личи, преди всичко в това, че ако и да били включени в пределите на новата държава, северите продължили да живеят под управлението на свои князе, и то в течение на цели десетилетия. Така през втората половина на VIII в. се споменава [10] северският княз Славун [11]. Въз основа на това може да се предположи, че когато първобългарите се появили на границите на северните балкански владения на империята, племето на северите установило известни приятелски и дори съюзнически отношения с тях и вероятно им е съдействувало за покорението на останалите славянски племена и за настаняването им в земите на полуострова.
В текста на Теофан намираме един немного ясен израз за славянските племена в Мизия: τὰς λεγομένας ἑπτὰ γενεάς. [12] Необходимо е преди всичко да се уточни значението на думата γενεαί в този израз, преведена от Анастасий Библиотекар [13] generationes. Въпреки известни съмнения [14] ясно е, че тази дума
10. Тhеophanеs, ор. с., р. 436, 15.
11. Във връзка с формата на името Славун срв. Ив. Дуйчев, Най-ранни връзки между първобългари и славяни. Сборник Г. Кацаров II, София1 1955 с. 328 и сл.; Войнов, п. с., с. 454 и сл., обаче неубедително възразява, че мисълта за „някаква независимост на северите” била неприемлива. Според него (с. 456) това противоречало на сведението, че северите били „преместени” от живелищата си по искане на първобългарите. Той също отрича, че северите са могли да бъдат в предварително споразумение с първобългарите. Не е убедително и неговото твърдение за преместване на всички заварени тук славянски племена, както и на израза ὖπολοιποὺς в смисъл на „останалата част”.
12. Theophanes, ор с., р. 359, 13—14, 16.
13. Anastasii Bibliothecarii Chronographia tripertita. Ed. C. de Boor, apud : Thеophanеs, Chronographia. II, p. 227, 15—16: adiacentium Sclavinorum generationibus. quae dicebatur septem ; срв. p. 227, 19 : residuas septem generationes.
14. Напоследък Г. Цанкова-Петкoвa, Бележки към началния период от историята на българската държава. ИИБИ, V (1954), с. 319 и сл., се помъчи да изтълкува думата γενεά, следвайки главно едно внушение на Е. Э. Липшиц: Виз. врем., III (1950) с. 98, в смисъл на „род, поколение, коляно”, не племе, следователно в текста на Теофан ставало дума за две славянски племена. имеино племето на северите и „другото — наречено Седем рода или Седем колена”. Това тълкуване е напълно неприемливо както от чисто езиково гледище, така и с оглед на другите налични свидетелства за славянските племена в Мизия.
73
в случая трябва да се тълкува в смисъл на „племе”. Достатъчно е да се посочат свидетелствата на някои византийски автори, [15] както и употребата на думата generatio на латински или на думата „род” в стари славянски текстове. [16] Докато изобщо е напълно пресилено да се извращава смисълът на думата γενεαί в нашия текст, тълкуването на израза ἑπτὰ γενεάς събужда основателни съмнения. Трябва ли това посочване да се тълкува в смисъл, че става дума изрично за седем славянски племена, както твърдят някои учени? [17] Или, напротив, числото седем тук има по-скоро условно значение, поради което изразът не трябва да се тълкува буквално ? [18] Отговор на
15. Вж. напр. : Const. Porphyrogеnitus, De admin. imperio, cap. 17, I. 30, 34, 39, etc.; G. Moravcsik, Byzantinoturcica. II. Budapest 1943, p. 22; Hesychii Alexandrini Lexicon. Ed. M. Schmidt, Jenae 1868, col. 341: γενεά˙ φυλή; срв. K. Jиречек, Историја срба. I, Београд 1922, с. 96—97 ; Войнов, п. с., с. 456, бел. 2.
16. Срв. Du Cange-Favrе, Glossarium mediae et infimae latinitatis. IV, Niort 1885, p. 54, s. v. g е n е r a t i o ; Ae. Forcellini, Totius Iatinitatis lexicon. III, Prati 1865, pp. 194—195, s. v. g e n e r a t i o. За значението на славянската дума РОДЪ вж. И. И. Срезневский, Материалы для словаря древне-русского язьжа по письменным памятникам. III, СПб. 1903, с. 135—138: РОДЪ : . . . племя, народъ; Цанкова, п. с., с. 327 и бел. 2, е склонна да признае това значение на думата; срв. и Войнов. с. 456, бел. 2, към края.
17. Почти всички учени без изключение, като изхождат от текста на Теофан, говорят за седем племена, като основната разлика се състои в това дали един или друг от съвременните учени включва в броя на тези седем племена северите, или не, при което в последния случай броят на племената от седем се увеличава на осем. Така М. Дринов, Съчинения, I, София 1909, с. 33 („северяните и другите седем славянски плевена”), 294, 295 („семь славянских племен у Нижней Мизии”); Jиречек, п. с., 1, с. 72 („седам словенских племена”); К. Иречек, История Болгар. Одесса 1878, с. 146 : „семь славянских племен” ; Златарски, История, I, 1, с. 142 : „северите... а останалите седем...; Мутафчиев, п. с., стр. 96. Други посочвания вж. у Войнов. п. с., с. 453 и сл.
18. Подхващайки изказаното от мен през юли 1952 г. схващане за употребата на числото седем „в условен смисъл”, Цанкова, пос. съч., стр. 326 и бел. 8, дава един пример от Слово о полку Игореве, без да може да го изтълкува задоволително, и добавя, че името „Седем рода” или „Седем колена” „не бива в никой случай да се разбира в буквален смисъл”.
74
този въпрос може да се даде, когато вземем под внимание значението на числото седем в древната и средновековната мистика на числата. [19] Без да се повтарят тук всички познати извори в това отношение, нито пък да се излагат подробно изказаните мнения и тълкувания, би било необходимо да се припомнят поне някои общи посочвания, които биха ни разяснили широката употреба на числото седем и различните значения, които са му били придавани в миналото. Така благодарение
19. Измежду извънредно богатата книжнина по въпроса трябва да посочим тук поне най-важните. Извънредно ценно в това отношение е изучването на
F. v. Andrian, Die Siebenzahl im Geistesleben der Völker. Mitteilungen der Anthropologischen Gesellschaft in Wien, XXXI (1901), p. 225—274; p. 248 sqq., за европейските народи ; pp. 255—259, 272, за славянските народи. Авторът (р. 272) определя числото седем като „kosmische Zahl, magische Zahl, blosse Gebrauchs-oder Lieblingszahl”.
W. H. Roscher, Die Enneadischen und hebdomadischen Fristen und Wochen der ältesten Griechen. Ein Beitrag zur vergleichenden Chronologie und Zahlenmystik. Abhandlungen d. k. Sächsischen Gesell. d. Wiss., phil.-hist. Klasse, XXI, 4, 1903 ;
idem, Die Sieben- und Neunzahl im Kultus und Mythus der Griechen. Nebst einem Anhang : Nachträge zu den „Enneadischen und hebdomadischen Fristen und Wochen” enthaltend, ib., XXIV, 1, 1904;
idem, Die Hebdomadenlehre der griechischen Philosophen und Ärtzte. Ein Beitrag zur Geschichte der griechischen Philosophie und Medizin, ib., XXIV, 6, 1906;
idem, Enneadische Studien, ib., XXVI, 1, 1907;
idem. Über Alter, Ursprung und Bedeutung der Hippokratisclien Schrift von der SiebenzahI, ib., XXVIII, 5, 1911;
Fr. Boll, Die Lebensalter. Neue Jahrbücher f. d. klass. Altertum XXXI (1913), pp. 89—145;
Fr. Dölger, Antike Zahlenmystik in einer byzantinischen Klosterregel. Προσφορὰ εἰς Στ. Π. Κυριακίδην, Thessalonike 1953. p. 183—189;
A. Wenger: Revue des études byzantines, XIII, 1955, pp. 182—183, добавя някои нови сведения за значение на числото седем като „девствено число”.
Към това вж. и интересното упоменание за това значение на седем във византийската сатира от XV в. Мазарис: вж.
С. П. Кондратьев — T. M. Соколова, Пребывание Мазариса в подземном царстве. Виз. врем., XIV (1958), с. 351 и бел. 68;
към това вж. моята бележка в Byzantinische Zeitschrift, LI (1958), p. 422.
Не са ми достъпни проучванията:
F. Hopре, Medieval number symbolism, A Study in the History of Ideas. Princeton 1950;
I. Е. Kalutsunakis, Ἐπταδικαὶ ἔρευναι. Ἀθηνᾶ, XXXIII, 1921, pp. 107—194.
Полезни посочвания no въпроса са дадени в книгата на
Е. Honigmann, Die Sieben Klimata und die πόλεις ἐπίσημοι. Eine Untersuchung zur Geschichte der Geographie und Astrologie im Altertum und Mittelalter, Heidelberg 1929, p. 7, passim ;
срв. Fr. Boll, Hebdomas: PWRE, VII, coll. 2574—2578.
75
на многобройни свидетелства може да се проследи значението на числото седем в така назованата „мистика на числата” от най-древни времена насам. Още от вавилонската епоха това число играло особено важна роля в култа, астрологическите вярвания, хронологията, философията и изобщо знанията, както и в обикновения живот на древните египтяни, ктасическа Гърция и Рим. Евреите също са придавали известно мистическо значение на числото седем, [20] та благодарение отчасти на тях това схващане е могло да се утвърди всред народите от средновековието. [21] Достатъчно е да се прелистят Старият Завет, Апокалипсисът или някое съчинение от апокрифен произход, за да се открият там най-обилни примери в това отношение. [22] Свидетелствата за особения култ към числото седем през средновековието са толкова многочислени, щото би било необходимо да се припомнят поне най-познатите и най-широко разпространените. Измежду различните средновековни схващания, отчасти наследени от класическата древност и дори от по-дълбока старина, трябва да припомним тук поне следните: схващането за седемте планети, [23] за седемте климата на земята [24], за седемте пояса на небето, [25] за седемте чудеса на
20. Вж. посочванията y Roschеr, Die Enneadischen und hebdomadischen Fristen, p 31 sqq.; idem, Die Siebenund Neunzahl, p. 86, etc.
21. Книгата на O. Zökler, Die Tugendlehre des Christentums, Gutersloh 1904, която съдържа данни за това ми е недостъпна.
22. Срв. Gеnеsis, II, 2 sqq.; VII. 2 ; VIII, 4 ; Еxodus, XXIII, 11 ; Lеv., XXIII, 15; XXV, 8, etc.; Apocalypsis, I, 12. 16, 20; 11,1; III, 1 ; IV, 5; V, 1. 5, 6; VIII, 2, 6, и др.; срв. N. Morosow, Die Offenbarung Johannis. Eine astronomisch-historische Untersuchung, Stuttgart 1912, p. 27 sqq., 43 sqq., 49 sqq., 70 sqq., etc.
За многочислените посочвания от апокрифни текстове би било достатъчно да се припомнят поне примерите у Й. Иванов, Богомилски кииги и легенди, София 1925, с. 63, 64 65, 74, бел. 1, 80, 81, 83 и др. Някои житийни текстове с напълно „канонично” съдържание дават толкова богати примери за употреба на това „мистично число”, щото събуждат съмнение относно фактологическата точност : вж. Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София 1943 с. 178 и сл.
23. Срв Fr. Boli, Hebdomas : PWRE VII (1912), coll. 2547—2578.
24. Срв Honigmann, Die Sieben Klimata, p. 4 sqq., 225 sqq., 228 sqq. passim ; срв. Isis, XI (1929), p. 413.
25. Срв. S. Grébaut, Les sept cieux et les sept cercles de la terre. Revue de l'Orient Chrétien, 2. série, VIII (1913), pp. 204-208; срв. Byzantinische Zeitschrift, XXIII (1914), p. 301.
76
света, [26] за седемте прочути града, [27] за седемте острова [28], и др. Освен това ние познаваме вярванията за седемте вятъра, [29] за седемте възрасти в живота на човека, [30] за седемте „тайнствени печата” [31]. През средновековието е било широко разпространено вярването за седемте мъдреци, наследено от класическата древност. [32] През тази епоха се разпространява също легендата за „седемте спящи”, [33] а твърде широко известно е поверието за „седемте смъртни гряха” [34]. Познато е Хипократовото съчинение за числото седем, [35] а е известно също разпространеното вярване за раждане на деца „седмачета”, сиреч родени на седмия месец. [36] Във византийската литература могат да се
26. Срв. Roschеr, Die Hebdomadenlehre der griechischen Philosophen, p. 186 sqq.
27. Срв. тук c. 75, бел. 19. Chronicon Paschale, ed. Bonn., p. 62, 6 sqq.
28. Срв. Kiеssling, Heptanesia: PWRE, XV (1912), col. 368.
29. Roschеr, Über Alter, Ursprung und Bedeutung, p. 79 sqq.
30. Roscher, Die Enneadischen und hebdomadischen Fristen, p. 64; idem, Die Hebdomadenlehren der griechischen Philosophen, p. 48 ; idem, Über Alter, Ursprung und Bedeutung, p. 85 sqq.
31. Срв. Л. Mеликcет-Бекoв, Семипечатие и его толкование. Приложения к ответу Спасителя на послание Абгара Эдесского, в редакциях грузинской и армянской. Християнский Восток, III (1914), с. 44—50, 203—205; срв. Byzantin. Zeitschrift, XXIII (1920), p. 462.
32. Срв. Barkowski, Sieben Weise: PWRE, 2 R., II (1923), coll. 2242—2264; Historia septem sapientium. Ed. A. Hilka. Sammlung mittellateinischer Texte. 4. Heidelberg 1912; H. Grégoire: Byzantion, II (1925), p. 544 sqq.; срв. p. 593 sqq.
33. Gossеn-Stеiеr, Siebenschläfer : PWRE, 2 R., II, coll. 2240—2242 ; A. Allgеiеr, Der Ursprung der griechischen Siebenschläferlegende. Byzantinisch-neugriechische Jahrb., III (1922), pp. 311—331, 341; Roscher, Die Sieben- und Neunzahl, p. 51.
34. Срв. Gj. Polivka, Opisi i izvodi iz nekoliko jugoslavenski rukopisa u Pragu. Starine, XXII (1887), pp. 203—204 : Pitanja o sedam glavnih grijeha. Срв. също по-новите публикации : Г. Mихалоевич, Аждая седмоглава сиреч описание седми грехов смртних, в Будиме граде 1803 ; срв. Ст. Новаковић, Српска библиографија за новију књижевност 1741—1867, Београд 1869, с. 58, № 247.
35. Срв. W. H. Roscher, Die Hippokratische Schrift von der Siebenzah in ihrer vierfachen Überlieferung, Paderborn 1913.
36. Срв. V. De Falco, Joannis Pediasimi libellum de partu septemmestri ac novemmestri nondum editum. Napoli 1923; L. Walzеr, Galens Schrift „Über die Siebenmonatskinder”, Rivista degli studi orientali, XV, 4 (1935), pp. 323—357, с арабски и гръцки текстове ; K. Mras : Wiener Studien, XLI (1919—1920) pp. 181—192 за Хипократовото учение за числото седем.
77
посочат значителен брой съчинения или отделни посочвания все във връзка с числото седем. [37] Особено внимание заслужава един пример от византийския живот, когато това „мистично число”, наследено от езическата и юдейската древност, намира приложение дори в манастирския устав, съставен през март 1077 г. от прочутия византийски писател-историк Михаил Аталиата, който в главата за броя на монасите постановява, щото те да бъдат седем, което число било смятано за „девствено, почетно и достойно за предпочитание” [38] След като дава някои примери за употребата на числото седем, Михаил Аталиата добавя, че това число е било „любимо и тайнствено за древните и за съвременниците”, тъй като в десетицата единствено то „нито само ражда, нито се поражда” от други числа, загатвайки за неговата неделимост. В основата на тези разсъждения се крият, както изтъква проф. Фр. Дьолгер, [39] езически питагорейски схващания, съчетани с гностическо-астрологически представи, проникнали във византийското християнство от XI в. заедно с настъпилия тогава своеобразен византийски ренесанс.
През Византия представите за „мистическия характер” на числото седем проникнали твърде рано сред славяните от средновековието. Достатъчно би било да припомним тук поне наименованието „Седмочисленици”, с което се обозначават основоположниците на славянската писменост и просвета Константин-Кирил и Методий и техните ученици. Превеждайки византийските църковни песнопения, старославянските преводачи са се постарали да следват своите византийски първообрази дори
37. Общо вж. F. Sbordone, L'ebdomadario di Niceforo Gregora, Rivista indo-greco-italica, XX (1936), p. 125—142 ;
срв. Byzantinische Zeitschrift, XXXVII (1937), p. 501 ; A. Dеlatte, Geographica. Byzantinische Zeitschrift, XXX (1929—1930), p. 516; Philostorgius, Kirchengeschichte, ed. J. Bidez, Leipzig 1913, p. 163, 2—10; срв. Еitrem, Hebdome : PWRE, VII (1912), col. 2579 ; Jеssеu, Hebdomaios : PWRE, ib., col. 2579.
38. Fr. Miklosich—I. Müller, Acta et diplomata graeca med aevi sacra et profana. V. Vindobonae 1887, p. 311 sqq.; Dölger, op. cit., p. 183. sqq. : ἐντὸς τῆς δεκάδος μόνον αὐτὸν μήτε γεννᾶν μήτε γεννᾶσθαι.
39. Dölger, op. cit., p. 186 sqq.
78
в употребата на числото седем. [40] Като имаме пред вид упоменаването за числото седем в Апокалипсиса на Йоан Богослов, [41] ние, разбира се, едва ли бихме могли да приемем като напълно достоверно свидетелството на Теофилакт Охридски, [42] който заявява, че българският княз Борис I след покръстването в 865 г. бил построил в българската земя седем катедрални църкви, което сведение се приема в буквалния смисъл от мнозина изследвачи и дори се правят опити да се отъждествят с точност тези споменати църкви. [43] Несъмнено е, че начетеният в класическата и църковната книжнина охридски архиепископ Теофилакт само е дал отглас на едно антично и средновековно вярване и може би на неговото свидетелство не бива да се отдава буквално значение. [44] Заслужава внимание също и обстоятелството, че числото седем и до наши дни е запазило мястото си като любимо числово определение в славянското народно творчество. [45]
40. Срв. R. Abicht, Haben die alten slawischen Übersetzer der griechischen Kirchenlieder die Siebenzahlen der griechischen Liederverse festgehalten? Archiv f. slav. Philol., XXXVI (1916), pp. 414—429.
41. Срв. Apocalypsis, I, 4, 20 etc.
42. Migne, P. Or., CXXVI (1864), col. 1229 D; срв. Apocalypsis, I, 12, 13, 20; II, 1.
43. В буквален смисъл напр. тълкува това посочване
В. Иванова, Стари църкви и манастири в българските земи. Годишник на Народния музей за 1922—1925 г., София 1926, с. 525,
както и Ив. Снегаров, Българският първоучител св. Климент Охридски. ГСУбф, VI (1927), с. 290,
най-сетне, изглежда, и Ал. Милев, Житие на Климент Охридски. София 1955, с. 98. бел. 145а.
44. Като успоредица заслужава да се припомни писаното от англичанина R. Walsh, Narrative of a Journey from Constantinople to England, London 1828, p. 125: „In Ireland it was an act of religion to build seven churches together, in commémoration of the seven churches of the Apocalypsis, and in places so called the churches are still standing, to attest the reason of the name.”
Срв. K. Стоянов, Пътувание от Цариград през България в 1827 година, Периодическо списание, LXIX (1908), с. 240.
Свидетелството на Теофилакт Охридски за построяването на седем катедрални църкви от Борис I би могло да се приеме за достоверно само ако предположим, че българският владетел е следвал същия обичай. За голямо съжаление този обичай не е засвидетелствуван, доколкото зная, в никой византийски извор и поради това Теофилактовото сведение би трябвало до посочване поне на противното да се тълкува само като условно За „седмия век” вж. Ю. Трифонов: СпБАН, LVIII (1939), с. 68.
79
Всички тези посочвания из живота на византийци и славяни — които, нека добавя веднага, могат значително да бъдат обогатени с посочвания от историята на древността, средновековието и дори от по-ново време показват широкото разпространение на числовото определение седем. Това обстоятелство вече само по себе си би трябвало да ни постави „нащрек”, когато в някои изворни упоменания срещнем употребата на това число. Теофановото определение за „така наречените Седем славянски племена” обаче едва ли би следвало да се свърже с тези „мистични”, суеверни преживелици от далечната древност и от класическата епоха. Очевидно за неговото тълкуване ние би трябвало да се обърнем по-скоро към доста многобройните географски и етнографски имена от античността и средновековието, в които като съставка влиза числовото определение седем. На първо място тук може да се посочи името на племето хептакомити (Ἑπτακωμῆται), сиреч племе, което обитавало „седем села”. [46] Познато е обозначението на Рим като „град на седемте хълма” : Septimontium, или Septicolis, което наименование се среща и за византийската столица. [47] Една река в Тракия носи името Хептапорос (Ἑπτάπορος) или Полипорос (Πολήπορος), което ще рече „река със седем брода” или с „много брода” [48]. Неколкократно числото седем се явява като съставка в племенни наименования. Така в послание до имп. Маврикий от 598 г.
45. Вж. напр. Ив. Д. Шишманов: Сб НУК, XV (1898), с. 453 и сл.;
З. П. Иванова, Типични числа в българските народни песни. Известия на Семинара по славянска филология, IV (1921), с. 518 и сл., 524, 535 и сл.; 535 и сл.;
срв. също F. v. Andrian, op. c., pp. 255—259, 272.
46. Stephanus Byzantinus, Ethnicorum quae supersunt. Ex rec. A. Meinekii, I, Berolini 1849, p. 275, 1—2;
срв Ruge, Heptakoraetai : PWRE, XV (1912), col. 368.
Известието на Страбон (XII, 3, 18) за хептакомитите вж. у В. В. Латышев, Известия древних писателей о Скифии и Кавказе, ВДИ, 1947, кн. 4, с. 235 и бел. 11.
47. Roschеr, Enneadische Studien, p. 144 ; Klotz, Septimontium ; PWRE, 2 R., II (1923), coll. 1577—1578; Pfister, ib. : 2 R., I (1914), col. 1018 sqq.; Oberhummer: ib., III (1899), col. 1117.
Същото име се дава и на Цариград.
48. C. Müller, Geographi graeci minores, II, Parisiis 1882, p. 600 nr. 33: ὁ δὲ Ἑπτάπορος Πολύπορος καλεῖται ; срв. Bürchner, Heptaporos : PWRE, XV (1912), col. 369: „der Fluss mit sieben Furten” ; срв. Tkać. Hepta: PWRE, XV (1912), col. 367 ; Bölte. Heptagoniai: ib., coll. 367—368 ; Piеpеr, Heptanomia : ib., col. 368.
80
аварският хаган се титулувал „велик господар на седем племена и владетел на седем климата от вселената” (ὁ Χαγάνος ὁ μέγας δεσπότης ἑπτὰ γενεῶν καὶ κύριος κλιμάτων τῆς οἰκουμένης ἑπτὰ). [49] Тази титла е останала в употреба на Изток до ново време. [50] Константин Багренородни говори [51] за седемте племена на маджарите (οἱ μὲν Τοῦρκοι γενεαὶ ὑπτῆρχον ἑπτὰ), [52] което се свързва с някои старинни вярвания на народите от Изтока. [53] Още по-показателен е случаят, свързан с историята на славянските племена в ранното средновековие. Така според свидетелството на т. нар. Баварски географ едно славянско племе носело наименованието Eptaradici. [54] Поставено е питане [55] дали това „загадъчно” племенно наименование не стои във връзка с посочването
49. Theophy actus Simocatta, Historiae, ed. C. de Boor, Lipsiae 1887, p. 257, 1—6;
срв. R. Grousset, L'Empire des steppes, Pans 1939, p. 134, n. 2: „grand chef des sept races et maître des sept climats” ;
Fr. Altheim, Attila und die Hunnen. Baden-Baden 1951, p. 209, n. 28; „Die sieben Klimata sind an die Stelle der Winkel der Welt getreten.”
50. Срв. Honigmann, Die Sieben Klimata, p. 108.
51. Const. Porphyrogenitus, De administrando imperio, ed. G. Mojavcsik et R. J. H. Jenkins, cap. 38, 10—11.
52. Срв. G. Kuun, Relationum Hungarorum cum Oriente gentibusque Orientalis originis historia antiquissima. I. Claudiopoli 1892, pp. 139—162: De septem generationibus Hungarorum, c много други посочвания и обяснения. За отбелязване е признанието на автора (р. 158): Numerus septenarius apud Constantinum aeque atque apud regis Belae notarium non pro certo et definito habendus est.
Срв. G. Némеth, On Ogur, Sieben Madyaren, Dentü mogyer. Körösi Csoina-Archivum, I (1921), pp. 148 155 ; срв. Byz. neugriechisch. Jahrbucher, III (1922), p. 244.
53. Срв. H. Vámbéry, Die Ursprung der Magyaren. Leipzig 1882, p. 132
„Was er von den sieben Stämmen erzählt, eine Zahl, die schon von .alters her im Osten eine religiose Bedeutung hatte, erinnert besonders an das bei den Ural-Altaiern herrschende Siebener-System, demzufolge selbst noch heute bei den türkischen Nomaden der Ausdruck Jeti-Ata (d. h. Sieben Väter) der conventionnelle Ausdruck fur den Begriff Ahnеn ist, daher die Redensart Jeti atangkim dir = wer sind deine Ahnen, was ist deine Abstammung, wortlich = wer sind deine sieben Väter ? Und dass die Siebenzahl auch bei den übrigen Türken jener Zeit beliebt war, beweist der Bericht der magyarischen Historiker von den Sieben kumanischen Stämmen.”
Срв. p. 143, n. 3: Hetumoger = Sieben Magyaren.
54. L. Niederle, Slovanské starožitnosti, II, 1, Praha 1906, p. 416, n. 1.
55. L. Niederle, Manuel de l'antiquité slave, I, Paris 1923, p. 103, n. 2 ; idem, Rukovět' slovanskych starožitnosti. Praha 1953, p. 88, n. 3.
81
на Теофан за седемте славянски племена в Мизия, а заедно с това е поставен въпросът, дали латинското наименование Eptaradici не представя просто предаване на гръцка форма Ἑπτὰ ῥάδικες. Неубедително е обаче предположението, че наименованието Eptaradici трябва да се тълкува като неточно предаване на първична форма Epta-rodici, защото в такъв случай би следвало да допуснем съществуването на хибридно, полугръцко и полуславянско племенно наименование. Знае се, от друга страна, че е съществувало маджарско племе, назовавано с името Heptaradici. [56]
При тълкуването на посочените местни и племенни имена, както и на подобни имена от този род трябва да се вземе под внимание една друга отлика на числото седем. В някои случаи то се явява не толкова като число с някакво „мистично значение”, а повече като обозначение за множество. [57] Някои средновековни автори изрично са подчертали това значение на числото седем. Така напр. Георги Монах, като тълкува известни посочвания в Писанието направо заявява, [58] че обикновено това число се употребява за посочване на многократност и обозначава неопределено множество. Лексикографът Суда-Свидас също съобщава, [59] че наречието „седмократно” означавало „многократно”, тъй като числото „седем” се използува за обозначение на множество. Съществуването на двойни форми, като Ἑπτάπορος и Πολύπορος, [60] както и на наименованията за Плеядата — Hepta asteres, или Pleiades [61] — е най-добро потвърждение за това значение на числото седем в местни и племенни имена. Без да се дирят повече примери от този род, трябва да
56. Кuun, op. c., p. 162, 78.
57. Срв моята бележка в Byzantinische Zeitschrift, L (1957), p. 527;
K. D(ieterich): Byzantinische Zeitschrift, XXIII (1920), p. 282, като дава някои интересни посочвания, заключава, че числото седем в такива случаи се явява само като Intensitätspartikel и като Bezeichnung der blossen Grosse.
58. G. Monachus, Chronicon, ed. C. de Boor I, p. 8, 14—16 : σύνηθες. . . τὸν ἀριθμὸν τοῦτον ἐπὶ πολυπλασίονα κεχρῆσθαι, καὶ ἔστιν ἀδιορίστου πλήθους σημαντικὸν.
59. Suidas, Lexicon, ed. A. Adler, II, p. 401, 14—15 ; ἑπταπλασίονα. ἀντὶ τοῦ πολυπλασίονα. ὁ γὰρ ἑπτά ἐπὶ πλήθους τάττεται. Срв. ib., p. 401, 12—13.
60. Вж. тук, c 80, бел. 48.
61. Roscher, Die Sieben- und Neunzahl im Kultus, p. 34.
82
се заключи, че посочването на Теофан за „така наречените Седем (славянски) племена” в Мизия очевидно крие в себе си подобна употреба на числото седем. В противовес на всички досегашни тълкувания на това Теофаново свидетелство, изхождащи често изпод перото дори на особено прозорливи и критични изследвачи, [62] трябва да се заключи, че в текста на споменатия византийски писател става дума не за определен брой славянски племена — именно седем, а за обединение на неопределено множество племена, очевидно по-голямо от седем. Самият израз τὰς λεγομένας ἑπτὰ γενεάς с употребата на причастието λεγομένας [63] потвърждава напълно условното значение на Теофановото твърдение. Забележително е, от друга страна, че подобен израз ἑπτὰ γενεαί се среща дословно у древните и средновековните автори, които се занимават с числото седем и неговото символистично значение. [64] Това тълкуване на византийското свидетелство дава пълна възможност да съгласуваме Теофановото посочване с едно друго сведение, върху което се е водил спор — става въпрос за думите на Мойсей Хоренски, според когото в Дакия, Македония и Тракия обитавали 25 славянски „народи” или „племена”. [65]
62. Към приведените по-горе, с. 74 бел. 17. сведения вж. още :
P. J. Schafarik, Slawische Altertümer, II, Leipzig 1844, p. 164 („sieben dort wohnende slawische Stämme“) ; p. 165 („die Sitze der sieben Stämme“) ;
Niederle, Slovanské starožitnosti, II, 1, p. 407 sqq., p. 416; idem, Manuel, p. 103: „sept tribus slaves qui ... se sont rangées de bon gré sous la domination d’Asparouch“ ... „Parmi ces tribus figurait la tribu des Sévériens“.
63. Срв. H.-G. B(eck) : Byzantinische Zeitschrift, L (1957), p. 504 :
„Ein λεγόμενος oder ähnliches dient also ... als Entschuldigung für die Verwendung: eines nicht-attischen Terminus, den freilich jedermann besser verstand als den attischen.“
Неточно е изтълкуван терминът у Златарски, c. 256, бел. 2, а обясненията на Цанкова-Петкова, п. с., с. 325, и бел. 2—3, се нуждаят от допълнение. Според авторката изразът λεγόμενος просто бил замествал „кавичките на днешния наш език“, когато в същност този израз се употребява само за въвеждане на чужди или необичайни имена, а понякога има и иронично значение.
64. Срв. Roscher, Die Enneadischen und hebdomadischen Fristen I. pp. 10 и 32.
65. Вж. K. Патканов, Из нового списка географии, приписываемой Мойсею Хоренскому, ЖМНПр, 226, 1883, с. 26.
Срв. още към това: L. Niеderle, Slovanské starožitnosti, II, 1, p. 415, n. 1; idem, Rukovět’, p. 88 ; Г. Цанкова-Петкова, п. с., 327 и сл., с неправилно цитиран текст (с. 327, бел. 6); Дринов, Съчинения, с. 276, 295 и сл., и Иречек, История болгар, с. 146 и сл., отъждестяват споменатите от Теофан и от Мойсей Хоренски славянски племена, обаче при предпоставката, че става дума все за седем племена.
Jиречек, Историја срба, I, с. 74, дава текста по-пълно и предлага по-общо тълкуване в смисъл, че става дума изобщо за нахлулите през периода от Юстиниан I до Маврикий отвъддунавски славяни в земите на Балканския полуостров. Във връзка с текста на Мойсей Хоренски вж. последните приноси на покойния съветски арменист Я. A. Mанандян, Когда и кем была составлена „Армянская география”, приписываемая Моисею Хоренскому. Виз. врем., XXVI (1947), с. 127—143; „Начальная история Армении” Map Абаза. К вопросу об источниках Себеоса, Мойсея Хоренского и Прокопия Кесарийского. Палестинский сборник, II (64—65) (1956), с. 69—80.
83
В израза „така наречените седем (славянски) племена” трябва да съзрем не посочване за едно славянско племе, както погрешно се твърди, [66] а посочване за неопределено множество славянски племена, ако не всички двадесет и пет племена, за които говори арменският писател, то несъмнено по-голямата част от тях.
Това тълкуване на Теофановото свидетелство ни доближава още една стъпка напред към изясняване на въпроса за възникване на държавна организация сред българските славяни. Вън от всяко съмнение е, че в израза „така наречените Седем (славянски) племена” трябва да съзрем указание за съществуването на широко племенно обединение сред българските славяни през третата четвърт на VII в. Това племенно обединение е в същност първото държавно образувание сред българските славяни, възникнало още в периода преди настаняването на първобългарите в днешните северни и североизточни български земи. Необходимо е да се отдаде заслуга на съветския историк С. А. Никитин, който преди няколко години разтълкува Теофановото посочване и изтъкна съществуването на това първоначално държавно обединение сред българските славяни през VII в. „В крайдунавските земи (Долна Мизия) — пише проф. С. А. Никитин [67] — изворите споменават седем славянски племена като някакво здраво единство. Имената на тези седем племена остават неизвестни; те никога не излизат поотделно
66. Срв. Цанкова-Петкова, п. с., с. 328
67. C. A. Hикитин, Образование болгарского народа и возникновение болгарского государства, Вестник Московского университета, серия обществ. наук, № 1, 1952, с. 143 и сл.; български превод : Образуване на българския народ и възникване на българската държава. Ист. пр., XI, 1 (1953), с. 65 и сл. Вж. също С. А. Никитин: История Болгарии, I, Москва 1954, с. 52 и сл.
84
на историческата сцена. Трайното обединение на седемте мизийски племена било образуващата се славянска държава. Ние не можем да проникнем в нейното вътрешно устройство и организация…“
След като дава някои други разяснения за „това обединение на седемте племена”, съветският учен добавя : „Обстоятелството, че и в момента, когато самостоятелното развитие на това политическо обединение било нарушено, то изпъква като здраво и трайно единство, говори, че то било нещо повече от един винаги нетраен и временен съюз на племена. Ранносредновековната „варварска” държава с появилите се в нея тенденции за развитие в посока на феодализация се образувала у славяните, които се заселили в България, още в този ранен период на тяхната уседналост на Балканския полуостров. Държавата у българските славяни — пояснява той — била резултат на самостоятелно вътрешно развитие на славяните, а не последица на завладяването им от прабългарите.”
Според неговите думи това славянско обединение може да се окачестви като „първата ранносредновековна славянска държава на балканските славяни основата на по-нататъшното държавно развитие в България”. Тези схващания бяха възприети от някои български учени. [68] Уточняването на определението „седем племена” у Теофан дава възможност да се внесе една поправка в тези предположения, а именно че въпросното племенно обединение обхващало не само седем племена, а много по-многочислени племена и следователно заемало сравнително твърде широка територия. В такъв смисъл ние можем да уточним, от друга страна, и териториалния обсег на първобългарската държава, която според Теофан е стигала западно „до Авария”, сиреч вероятно до крайните западни разклонения на Стара планина. В това племенно обединение очевидно, ако тълкуваме правилно текста на споменатия византийски писател, не е влизало племето на северите. Разделените, а може би и враждуващи помежду си славянски единици — северите — и обединението на „Седемте (славянски) племена” влезли в различен допир с новите заселници на полуострова — първобългарите —
68. Ал. Бурмов : История на България, I, София 1954, с. 64 и сл., същият, Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари. Ист. пр., X (1954) с. 72,75. Неубедителни възражения на Войнов, п. с., с. 458 и бел. 5.
85
и по различен начин определили отношенията си с тях. Появата на първобългарите съставяла нов елемент в социално-политическото развитие на българските славяни и естествено дала нова насока на първоначалното държавно обединение, което ще да е възникнало може би още през първата половина на VII в., вероятно за самоотбрана колкото против Византия, толкова и против аварите. Ранната хронологическа граница за възникването на това племенно обединение представя очевидно неуспешната обсада от авари и славяни на Цариград в 626 г. : печалният завършък на тази съвместна обсада бележи бързия упадък на аварската мощ и позволила да се установят нови отношения между аварите и славяните. Възникването на подобно ранно славянско образуване сред българските славяни трябва, от друга страна, да се съпостави с онова, което се разкрива напоследък във връзка с възникването на древноруската славянска държава. [69]
69. Вж. специално Б. А. Рыбаков, Образование дреннерусского государства, в : АН СССР. Институт истории. Десятый международный конгресс историков в Риме, сентябрь 1955 г. Москва 1956, с. 107—138. — Кратко резюме на настоящата статия е дадено в статията (писана в 1954 г.) под печат: Les sept tribus slaves de la Mésie. Slavia antiqua, VI (1959), pp. 100—108.