13. Приноси към средновековната българска история — I
(На проф. S. G. Mercati)
Статията „Приноси към средновековната българска история“ излезе в две части в изданията : I. Годишник на Народната библиотека и музей в Пловдив 1937—1939, София 1940, с. 195—213 ; II. Известия на Българското историческо дружество, XIX—XX (1944), с. 51—65.
За личността и дейността на Яков Български, архиепископ Охридски, вж. още моите статии : Die letzten Jahre des Erzbischofs Jakobos von Achrida. Byzantinische Zeitschrift, XLII (1943— (1949), pp. 377—383 = Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, I, pp. 349—357, 559; Un nouveau témoignage de Jacques de Bulgarie, Byzantinoslavica, XXI 1960), pp. 54—51 = Medioevo bizantino-slavo, ibidem, pp. 359—368, 559, гдето са дадени допълнителни сведения.
1. Относно датата на единия Хамбарлийски надпис
2. Тема „България“
3. Троянската притча у българите
4. Яков Български
1. Относно датата на единия Хамбарлийски надпис
Двата Хамбарлийски първобългарски надписа [1] представят несъмнено редки
мъчнотии за разчитане и тълкуване. Както сам проф. В. Бешевлиев признава
[2] за
единия надпис, той е „мъчно четлив и затова не може да се смята за окончателно
разчетен”. Този надпис се отнася според последните проучвания [3] към времето на
хан Крум (802—814) и засяга събития, станали около 812 г. Потвърждение за това
се намира в последните редове на надписа, които проф. Бешевлиев първоначално
[4]
бе разчел : 
. Той изказа мнение,
[5] че името ὁ Φάρακλος би трябвало да се
свърже c ἡ ἐκκλησία τοῦ Φάρου в Цариград, гдето е бил подстриган за монах
император Михаил I Рангаве (811—813): споменатият император следователно би
трябвало „очевидно” да бъде Михаил I. Наскоро обаче проф. H. Grégoire
[6]
предложи ново и много по-приемливо тълкувание, именно че в думата φαρακλος имаме
без всякакво съмнение проста метатеза на φαλακρός „плешив”. Същият учен
предположи по-нататък, че неразгаданите букви преди ὁ βασηλεὺς трябва да се
четат ὁ γέρων. „При тези условия, заключи проф. Grégoire, императорът не ще бъде
Михаил, но старият Никифор.” В новото издание на този надпис проф. Бешевлиев
възприе като напълно установено
1. Вж. изданието на В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. Увод, текст и коментар (ГСУиф XXXI, 1, 1934), с. 44—45, 48—49.
2. Бешевлиев, п. с., с. 104; същият, Първобългарски надписи. Добавки и оправки (ГСУиф XXXII, 5, 1936), с. 27.
3. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 109; срв. Добавки, с. 33.
4. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 45.
5. Бешевлиев, п. с., с. 108.
6. Бешевлиев, п. с., с. 161; вж. H. Grégoire, Les sources épigraphiques de l'histoire bulgare, Byzantion, IX (1934), p. 752.
216
мнението, че споменатият император е Никифор I Геник (802— 811) и добави някои нови указания за формата φαρακλός. [7] Ако приемем за съвсем положително, че φαρακλός означава φαλακρός, то все пак отъждествяването на този „плешив император” [8] не изглежда толкова лесно. В новия ватикански текст, открит от мен, император Никифор е назован δασύκομος „гъстокос“. [9] Ако се приема изобщо достоверността на този извор, [10] би трябвало да се вярва също и на това негово указание. Споменатият император ὁ φαρακλός следователно не може да бъде Никифор I. Твърдението на проф. Grégoire, че между епитета φαρακλός „плешив“ и определението δασύκομος няма противоречие, тъй като „on peut être plus ou moins chauve“ [11], е твърде лекомислено. Император Михаил I Рангаве трябва да се изключи въз основа на описанието, което е дал за него Scriptor incertus. [12] За Лъв V Арменец също знаем, че не е бил плешив. Когато при неговото убийство убийците нападнали патриарха, който стоял до императора и много приличал на него, църковният първенец побързал да свали покривалото от главата си. Те забелязали плешивостта на главата му и го оставили: αὐτίκα γὰρ γυμνώσας τὴν κεφαλὴν τῷ φαλακρώματι τὴν σωτηρίαν ἐθήρασεν. [13] Засвидетелствувано е обаче, че император Теофил (829—842) е бил плешив. Според Продължителя на Теофана, [14] този император,
7. Бешевлиев, Добавки, с. 32.
8. Срв. статията на H. Grégoire, L'empereur Nicéphore le Chauve et Kroum, „premier" de Bulgarie (Bull. de la classe des lettres ... de l’Ac. R. de Belgique, 5-e série, XX (1934), 10, pp. 2.41—272); pp. 234—255, за формата φαρακλός.
9. Ив. Дуйчев, Нови житийни данни за похода на имп. Никифора I в България, СпБАН, LIV (1937), с. 152.
10. Вж. изданието на този текст от H. Grégoire в Byzantion, XI (1937), р. 417 sqq.
11. Вж. Grégoire: Byzantion, XI (1936) р. 426.
12. Scriptor incertus, ed. Bonn., p. 314, 15—19; срв. Grégoire, Les sources . . ., pp. 752—753.
13. Theophan. Contin., ed. Bonn., pp. 39,1 sqq.; G. Cedrenus, ed. Bonn., II, pp. 66,19 sqq.
14. Theophan. Contin., p. 107,6-13 :
217
понеже природно (ἐκ φύσεως) имал слаба „украса“ на главата и бил плешив, заповядал повсеместно да се стрижат всички до кожа. В друг извор той е назован ἀναφάλας, сиреч „плешив“. [15] Ако споменатият в надписа „плешив император“ е Теофил, надписът следователно трябва да се отнесе към някой от българските владетели след Крум, именно към Омуртаг (814—831), Маламир (831—836) [16] или Персиан (836—852), които в по-голяма или по-малка част от царуването си са негови съвременници. Разбира се, при подобно отъждествяване на ὁ βασιλεύς ὁ φαρακλός с Теофил би могло да се изтъкне определението ὁ γέρων. Ако неговото разчитане и да не изглежда напълно установено, това определение не подхожда за Теофил. [17] Може би ще трябва да се търси някакъв друг смисъл на думата φαρακλός = φαλακρός? Познато е обидното съдържание на тази дума [18], но все още за означаване на плешивост. В един сборник Ἀποφθέγματα καὶ ἑρμηνεῖαι εἰς τοὺς δημώδους [!] λόγους е разяснен и народният израз : Εἶδα φαρακλόν, ἀλλὰ νὰ φαίνεται ὁ μυαλός τοῦ κακόν εἶνε. [19] В тълкуванието (ἑρμηνεία) е казано :
Може би това ново значение на φαρακλός = ἁμαρτωλός καὶ ἄσπλαγχνος „грешник и безсърдечен“ ще ни подпомогне по-добре в изучаването и датирането на този толкова труден първо български надпис.
15. G. Cedren., II, p. 118,5-10. За ἀναφὰλας вж. Du Cange, Closs. gr., s. v. : ἀναφάλας pro ἀναφάλανθος, recalvaster, от корен (ἀνά-)φαλακρός.
16. Към времето на Маламир надписът бе отнесен от проф. П. Ников, вж. Byzantinoslavica, III, 2 (1931), рр. 344—382.
17. Според Theophan. Contin., p. 84,16 sqq., Теофил, когато заел престола, имал ἤδη . . . ἀνδρός . . . ἡλικίαν.
18. Според библейската II Книга на царете, II, 23—25, пророк Елисей проклел децата, защото те му казали : ἀνάβαινε φαλακρέ, ἀνάβαινε ! . . . Срв. и G. Cedren., I, p. 180,16 sqq. — Думата се среща и в местни имена: τὸ τοῦ Φαλακροῦ λεγόμενον κάστρον, G. Cedren., II, p. 213,20-21 ; τοῦ Φαλακροῦ ὄρους, Const. Porphyr., De them., ed. Bonn., p. 31,12.
19. Вж. изданието на K. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, V (Paris 1876), pp. 564—568.
218
2. Тема „България“
Едно занимливо сведение за тема България — една от темите, образувани от земите на разгромената в 1018 г. българска държава [1] — е запазено в cod. Vat. gr. 299. Ръкописът е от XIV в., на хартия, и съдържа предимно медицински съчинения. [2] Там се съдържа между другото (ff. 393-448) недовършеното съчинение на лекаря Евстатий (Εὐστάθιος ὁ εὐτελὴς ἰατρὸς), в което се дават сведения за различните болести, признаците им и разпознаването, както и съответните лекарства. [3] За нас е важно самото начало на това медицинско съчинение (f. 393):
Ἤκουσα κἀγὼ Εὐστάθιος ὁ εὐτελὴς ἰατρὸς παρά τινων ἀξιοπίστων ἀνδρῶν κατὰ τὸ θέμα Βουλγαρίας ἐν τῷ ἄστει Σωσκῶν παραγενομένου Φράγγου τινὸς ἰατροῦ καὶ εὑρόντος παῖδας δύο ἐν τῷ αὐτῷ ἄστει πάσχοντας καὶ ὀδυνωμένους ὑπὸ τῆς στραγγουρίας νόσου· καὶ όιελθὼν τὸν τράχηλον τῆς κύστεως τῶν παίδων ἐνώπιον ἀνθρώπων πολλῶν, ἀνέσπασε λίθον παρώδη, τὸ μέγεθος ὠοῦ μικροῦ· ὅ ἐθεασάμην ἐγὼ ναὶ μὴν καὶ τὴν οὐλὴν τοῦ τραύματος, μηνὶ ἰαννουαρίῳ ἰνδικτιῶνος θ' ..
Местонахождението на града Соск (Σωσκός) не е точно определено. Според W. Tomaschek [4] крепостите Старидол (Σταρίδολα) и Соск са се намирали на пътя от Лерин към Сервия (тур. Селфидже). Проф. В. Н. Златарски, като привежда това мнение на Томашек, е повече склонен да приеме, че Соск е днешното с. Суботско в Мъгленско. [5] Положително е обаче, че тази крепост
1. За границите на тема България вж. указанията на
H. Скабаланович, Византийское государство и церковь в XI веке, СПб. 1874, с. 225 сл. —
П. Мутафчиев, в: Сборник Силистра и Добруджа, I, София 1927, с. 158—159. —
В. Н. Златарски, Ансбертовият „жупан или сатрап на България“ не е бил Добромир Хриз. ГСУиф, XXIX, 6, 1933, с. 9, 13;
същият, История на българската държава през средните векове, II, София 1934, с. 15—16, 16 бел. 1 и другаде.
2. За този ръкопис изобщо вж. описанието y I. Mercati — P. Fr. De'Cavalieri, Codices vaticani graeci, I, Rornae 1923, pp. 425—430.
3. Ibidem, p. 429, описано : f. 393vo Eustathii quaedam. Inc. Ἤκουσα c някои други указания.
4. Вж. W. Tomaschek, Zur Kunde der Hämus-Halbinsel. II. Die Handelswege im 12. Jhrt. nach den Erkundigungen des Arabers Idrîsî. Sitzungsberichte d. Wien. Akad. Wiss., ph.-hist. Kl., Bd. 113 (1888), p. 356.
5. В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове. 1, 2, София 1927, с. 752 ; други указания срв. п. с., с. 751, 785, 851; II, с. 175.
219
се е намирала в областта около градовете Вероя (тур. Караферия или Бер) и Едеса (дн. Воден). [6] От сведението на Евстатий прочее може да се заключи, че и тази област се е смятала през XI—XII век за включена в тема България. [7]
3. Троянската притча у българите
Историкът на четвъртия кръстоносен поход Роберт дьо Клари описва един занимлив случай на мирни отношения между българи и кръстоносци през 1204 г. Той разказва, [1] че българският цар Калоян (Jehans li Blaks) и неговите люде били слушали много за рицаря Пиер дьо Брашьо и за неговата храброст (avoient moult oi parler de monseigneur Pierron de Braiechoel et de sa boine chevalerie). Te му изпратили един ден покана да ги посети, на което рицарят се съгласил. Дадени били заложници и френският рицар пристигнал в стана на българите заедно с трима други рицари. Там те били посрещнати любезно от Калоян и неговите първенци (Jehans li Blaks... et les haus hommes de Blakie). Говорили за различни неща и между другото българите запитали защо кръстоносците са дошли в толкова далечни земи. „Не сте ли чували, отвърнал рицарят, как е била разрушена Троя, нито поради какви причини?“ Българите отговорили, че тази история им била добре позната. Пиер дьо Брашьо добавил, че кръстоносците били потомци на троянци и били дошли да отвоюват своето наследие (Et parlerent a lui d’unes coses et d’autres, et tant qu’il li disent: „Sire, nous nous merveillons moult de vo boine chevalerie, et si nous merveillons
6. Вж. J. Kantac., ed. В., III, p. 130,3-5 : τὰ περὶ Ἔδεσσαν καὶ Βέῤῥοιαν φρούρια καὶ αῖ πολίχναι τά τε Σταρίδολα λεγόμενον καὶ ἡ Πέτρα καὶ ὁ Σωσκὸς καὶ ἡ Δεύρη, ἔτι τε ὁ Ὀστροβὸς καὶ ταὰ Νότια . . ; срв. ib., I, p. 454,2-4 ; II, p. 355,9 . —
Срв. Anna Comnena, ed. Reiff., I, p. 168,2-4 ; ἀπῆλιθεν εἰς τὸν Ὀστροβὸν κἀκεῖθεν . . . διῆλθε διὰ τοῦ Σοσκοῦ καὶ διὰ τῶν Σερβίων ἀπῆλθεν εἰς Βέροιαν. — G. Acropolita, ed. Heis., pp. 167,18 ; 169,20.
7. Думите на Евстатий могат да се съпоставят с казаното от Nic. Choniata, ed. В., р. 612,20 : τοῖς περὶ τὰς Σέρρας Βουλγαρικοίς θέμασ.. ; срв. pp. 616,3 ; 617,2 ; 643,20.
1. Вж. изданието на Ch. Hopf, Chroniques gréco-romanes inédites ou peu connues, Berlin 1873, pp. 79—80, ch. CVI. В текста е казано: li empereur Henris, което е погрешно, защото това събитие е станало още при имп. Балдуин.
220
mout que vous estes quis en ehest pais, qui de si loingtaines teres estes, qui chi estes venu pour conquerre tere. De n’aves vous“, fisent il, „teres en vos pais dont vous vous puissiez warir?“ Et mesires Pierres respondi: „Ba!“ fist il, „de n’aves vus oi comment Troies le grant fu destruite, ne par quel tor?“ „Ba ouil“, fisent li Blak et li Commain, „nous l’avons bien oi dire, mout a que ehe ne fu“. „Ba!“ fist mesires Pierres, „Troies fu a nos anchisieurs, et chil qui en escaperent, si s’en vinrent manoir la dont nous sommes venu ; et pour ehe que fu a nos anchisieurs, sommes nous chi venu conquerre tere!“. [2]
На това място от хрониката на Роберт дьо Клари обърна внимание напоследък румънският историк G. I. Bratianu. [3] Той си задава въпроса, дали сведението, че „власите и техните съюзници“ са познавали историята на Троя, не е измислица (invention) на Роберт дьо Клари. Румънският учен смята това за „малко вероятно“ (peu probable), защото по негови думи Роберт дьо Клари е непосреден свидетел без силен критически усет, но и без прекалено въображение. Според Братиану [4] „Роберт дьо Клари утвърждава, че власите от Балкана са познавали разказа за Троянската война в началото на XIII век“. „Мъчно е да се предположи, добавя Братиану, че вождовете на власите са познавали византийските хронисти или че те са четели текста на Омира ... Овчарите по Пинд и Балканите не са били хуманисти. Има прочее основание да се вярва, че е съществувала една народна преработка (une forme populaire) на троянския роман, без съмнение на народен гръцки език, която е проникнала в сбора на балканските разказвачи поне след XII в.“ Той смята, че разказът, обнародван от П. А. Сирку, [5] е може би само една „последна следа“ (en est peut-être une dernière trace).
2. K. Иречек, История на българите, София [1929], с. 183—184 и с. 190 бел. 8, предава тази aventure на френския рицар. У В. Н. Златарски, История, III, София 1940, не е споменато нищо.
3. Вж. G. I. Bratianu, Les Vlaques et le roman de Troie dans la chronique de Robert de Clari, в неговата книга : Recherches sur Vicina et Cetatea Alba (Bucarest 1935), pp. 140—143.
4. Ibidem, p. 143.
5. P. A. Syrku, Zur mittelalterlichen Erzählungslitteratur aus dem Bulgarischen. Archiv f. slav. Phil., VII (1884), pp. 78—98.
221
Обясненията на румънския историк са неверни още в основата си. Той тълкува думите на Роберт дьо Клари като указание за власите отвъд Дунава и, разбира се, търси да намери следи от познаването на троянската повест в миналото на румънския народ. Трябва да се изтъкне, че в изворите (гръцки и латински) от XII—XIII век с името „власи“ се назовават българите главно от Северна България, [6] наричани още „мизи“, за разлика от населението в Македония и Тракия, което е било наричано с името „българи“. В текста на Роберт дьо Клари е ясно посочено, че френският рицар се срещнал именно с българския цар Калоян и с неговите люде. С тях разговарял Пиер дьо Брашьо и именно те му отговорили, че познават разказа за Троянската война. Само едно неправилно тълкуване на текста е могло да накара румънския учен да твърди, че тук става дума за разпространение на троянската повест между власите. Напротив, когато това място от хрониката на Роберт дьо Клари бъде изтълкувано правилно, именно като се свърже с българския цар Калоян, когато следователно се свърже с българската книжовна и народна традиция, тогава обяснението е сравнително леко.
Разказът за разпространението на преданието за Троянската война всред българите може би ще трябва да се свърже с личната историческа култура на цар Калоян. В историческите извори са запазени някои сведения за историческите интереси на този български владетел. В писмата си до папа Инокентий III той съобщава някои сведения за последните владетели от Първото българско царство, за които бил чел в български книги, вероятно някакви летописи: sicut in libris nostris invenimus esse scriptum. [7] Другаде той съобщава, че издирил, сиреч проучил antiquorum nostrorum scripturas et libros, както и законниците (leges) на предишните български царе. [8] Според
6. Срв. някои указания у В. Н. Златарски, История, III, с. 16 сл. и другаде. Срв. също П. Мутафчиев, Произходът на Асеневци, Мак. преглед, IV, 4,(1928), с. 1 сл. за значението на употребяваните в тогавашните исторически извори народностни имена.
7. Вж. A. Theiner, Vetera monumenta Slavorum merid. hist. illustrantia, I, Romae 1863, p. 16, n° XXVI. Срв. Ив. Дуйчев, Преглед на българската историография. Jugosl. ist. Čas., IV, 1—2 (1938), с. 47.
8. Theiner, ор. с., р. 27 n° XLIII ; срв. р. 29, n° XLVI.
222
Г. Акрополит [9] Калоян е искал да отмъсти по собствените му думи (ὡς ἔφασκεν) за злините, нанесени на българите от Василий II. Както Василий II, казвал Калоян, се наричал „Българоубиец“, така и той сам се наричал поради това „Ромеоубиец“ (Ῥωμαιοκτόνος). Споменът за последните събития от съществуването на Първото българско царство е бил следователно твърде жив за този владетел, който се е смятал за наследник на старите български царе и продължител на тяхната власт. Указанията за тези минали събития и личности са могли да бъдат почерпени от народни устни предания или пък от писмени източници, гдето покрай другото е могло да се намерят и сведения за Троянската война. Разбира се, тези разсъждения не биха били напълно убедителни, за да се докаже, че българите от онова време са познавали историята на древната Троя. За щастие ние притежаваме други докази за разпространението на троянската повест у нас през ранното средновековие.
В средновековната българска книжнина съществуват няколко превода на повестта за Троянската война. Още през първите десетилетия на миналия век руският учен К. Калайдович [10] бе открил в един славянски ръкопис от XV в. [11] старобългарски разказ за Троянската война. В този сборник (л. 199) се чете приписката :
За дейността на споменатия тук български писател йеромонах Григорий нямаме други сведения. След дълги спорове между учените приема се, че той по поръка на цар Симеон е превел Осмокнижието; преводът на Малаловата хроника, която се намира в същия сборник, се отнася към по-късно време, но все
9. G. Acropolita, ed. Heisenberg, p. 23,16-19.
10. K. Калайдович, Іоанн Екзарх болгарский, Москва 1824, с. 178—188: Приложение X.
11. Описание на сборника вж. у М. Weingart, Byzantské kroniky v literature cirkevnëslovanské, I, Bratislava 1922, pp. 24 sqq., 29.
12. Калайдович, п. c., c. 178 ; Weingart, op. c., p. 31.
223
през Първото царство — в X или XI в. [13] На дейността на Григорий обаче трябва да се припише тази версия на троянската повест, откъслеци от която издаде Калайдович. [14] Ако ли пък тази версия се свърже с превода на Малаловата хроника, то тя все още принадлежи към книжнината на Първото българско царство. Не е необходимо следователно да прибягваме до по- късните български преработки на троянската повест от XVI век, [15] за да разберем, че разказът за Троянската война е могъл да бъде познат на българите от началото на XIII в. Калоян и
13. За този старобългарски писател има нарочно изследване на руския учен И. Евсеев, Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона. Известия Имп. Ак. наук, VII, кн. 3 (1902), с. 356—355. Въпросът за неговата дейност е разгледай обстойно от Weingart, op. c., p. 31 sqq. Други указания за превода на Малала вж. у Дуйчев, Преглед на българската историография, с. 43.
14. Текстът, издаден от Калайдович, начева с думите :
„Сим окончивается повест о разорении Трои, составленная, как усмотрит читател, из разних отрывков, приведенных в порядком Еврипидом [?] ...“ бележи Калайдович, п. с., с. 188 бел. 1. Руският учен (с. 14—15) отдава на монах Григорий превода от троянската повесть. Срв. и М. Дринов, Съчинения, I, София 1909, с. 177. За преработка от времето на цар Симеон вж. и Б. Цонев, За произхождението на „Троянска прича“, СбНУК, VII (1892), с. 228.
15. За тях вж. Fr. Miklošić. Trojanska priča (Starine, III. 1871, pp. 147—188), който я издаде по Ватиканския препис на Манасиевата хроника. Незадоволително я преиздаде П. Т. Гудев в СбНУК, VI (1891), сс. 345—357. Напоследък я преиздаде в текст и превод проф. Й. Иванов, Старобългарски разкази, София 1935, с. 108—128, 249—269. Добро издание е дадено y I. Bogdan, Cronica lui Constantin Menasses, Bucureşti 1922, Dp. 46—67. Преводът на Манасиевата хроника е бил направен между 1331—1340 г. (вж. Weingart, ор. с., р. 216; ib., рр. 173—174, за текста на троянската повест) Една друга версия е издадена от P. A. Syrku, Zur mittelalterlichen Erzählungsliteratur aus dem Bulgarischen (Arch. f. slav. Phil., VII, 1884, pp. 78—98), pp. 81—88.
224
неговите съвременници са могли да знаят за Троянската война именно от тази версия на троянската повест, която е възникнала у нас през царуването на Симеон (893—927) и се свързва с книжовната дейност на йеромонаха Григорий, или пък малко по-късно, през X—XI в., когато е бил извършен преводът на Малаловата хроника. Всички тези неща очевидно противоречат напълно на мнението на румънския учен, който въобще не е знаел за първата българска преработка на троянската повест. [16]
4. Яков Български
Георги Пахимер съобщава, че цариградският патриарх Йоан XI Век (2. VI. 1275—26. XII. 1282) се заловил да доказва правотата на схващането за съединението на цариградската и римската църква и в свръзка с това попаднали в ръцете му някои писания на византийския философ Никифор Влемида (τὰ τῷ σοφωτάτῳ Βλεμμύδῃ γραφέντα). Първото от тези писания било отправено до императора Теодор II Ласкарис (1254—1258) и начевало с думите: „Онзи, който търси не навреме и получава навреме.“ Другото писание било отправено до „Яков Български“ (πρὸς τὸν Βουλγαρίας Ἰάκωβον) и начевало с думите: „Имам една болка, която ще изкажа, защото до свещения лекар …“ [1] Проф. В. Н. Златарски, [2] който е обърнал
16. В статията на N. Cartojan, Legendele Troadei in literatura veche românească (Memoriile secţ. literare Acad. Rom., ser. III, t. III. 1927, pp. 17—73), p. 11 sqq., не се споменува тази първа българска версия на троянската повест. В съвсем повърхностната статия на N. Jorga, Livres populaires dans le sud-est de l’Europe et surtout chez les Romaines (Ac. Roumaine. Bulletin de la section historique, XIV, 1928, pp. 1—66), pp. 15—31, са дадени съвършено оскъдни сведения (pp. 28, 30—31) за изданията на Миклошич и Сирку. Проф. Братиану е посочил в своята бележка само тези две статии.
1. Вж. G. Pachymeres, ed. Bonn., I, pp. 476,15 — 477,7 :
2. Вж. Златарски, История, III, c. 539, бел. 2.
225
внимание на това място от съчинението на Пахимер, пише: „От кого е било писано това послание, Пахимер не посочва, макар че от латинския превод на това място: et aliud ad Jacobum Bulgariae eiusdem viri scriptum, би могло да се разбере, че е от същия Н. Влемида, обаче това едва ли може да се приеме по посочената причина.“ По-нататък проф. Златарски се пита кого трябва да разбираме под ὁ Βουλγαρίας Ἰάκωβος или „Яков Български“. По неговите думи „тук могат да се разбират само или някое висше духовно лице (респ. български патриарх, но от списъка на българските патриарси през Второто царство... такъв с име Яков не е имало), или пък някой български цар, който в случая не може да бъде друг освен Яков Светослав, който се противопоставя на император Теодор II Ласкарис, и Пахимер е избягнал с посочената формула да го назове с името βασιλεύς, защото друг български цар с това име е нямало ; следователно посоченият израз ще трябва да се чете πρὸς τὸν Βουλγαρίας βασιλέα Ἰάκωβον. Но твърде е възможно, че сам Пахимер не е знаел, че тоя Яков е същият Светослав ἄρχων и δεσπότης, както той го нарича на много места. За съжаление Пахимер не ни посочва какво е било съдържанието на това послание; но при все това може да се предполага, че то е било писано във връзка с въпроса за унията с римската църква, следователно преди или през 1274 г., защото. . . Яков Светослав се поминал в 1275 г.“ В случая очевидно има някакво недоглеждане или опущение, защото личността и делото на този „Яков Български“ са достатъчно добре известни. Според проф. Ив. Снегаров [3] той е тъждествен с охридския архиепископ Яков Проархий, който по всяка вероятност е бил непосредствен приемник на Константин Кавасила през 70-те години на XIII век. Същият учен изтъква, че архиепископ Яков след кратко архиепископствуване се оттеглил на Св. гора атонска. Той е бил съвременник и приятел на византийския философ Н. Влемида, който му посветил казаното свое съчинение. Още K. Krumbacher [4] бе посочил, че в един виенски ръкопис
3. Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия, I, София 1924, с. 211—212, с указанията.
4. К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, München 1897, p. 774.
226
(cod. Vindobonensis hist. gr. 106, ff. 184—185) е запазено стихотворение с името на архиепископ Яков за някакъв поход на император Теодор Комнин, при който поход част от войската оплячкосала манастира Св. Мелетий. За съдържанието на това стихотворение Krumbacher съобщава, че то изразявало само общи оплаквания за разрушението на къщи, църкви и свещени книги. Основателят на византоложката наука се запитва дали под името „Теодор Комнин“ не би трябвало да се разбира императорът Теодор II Ласкарис. Според проф. Ив. Снегаров [5] това стихотворение принадлежи, „по всяка вероятност“ на охридския архиепископ Димитрий Хоматиан, а споменатият император е не Теодор II Ласкарис, а епирският деспот Теодор Комнин Дука. Същият учен споменува за „изящни църковни речи“ на Яков Проархий, от които според него „нито една не се е запазила“ [6]. Нарочно изследване за Яков Проархий посвети напоследък видният италиански византолог проф. S. G. Mercati. [7]
Двете писания на Н. Влемида, за които става дума у Пахимер, са добре известни и са издавани вече няколко пъти, [8] а най-сетне са събрани у Мigne, Р. Gr., CXLII, coli. 533—566 : Nicephori Blemmydae oratio prima demonstrans sanctorum testimoniis per filium, et ex filio spiritum sanctum dici, ad Jacobum Bulgariae archiepiscopum (c incip. : Ἔστι μοι πάθος, ὅπερ ἐξαγγελῶκαί γὰρ ὁ λόγος πρὸς ἀκέστορα ἱερόν . ..) и, второто (ib., coli. 565—584) под наслов : N. Blemmydae oratio secunda de nonnullis dogm. quaestiombus ad pium imperatorem Constantinopolitanum [I] Theodorum Ducam Lascarium, c incip.: ὁ αἰτῶν ἐν οὐ καιρῷ, καὶ λαμβάνων ἐν καιρῷ . . . [9] Сам патриарх Йоан Век разказва за съчинението
5. Снегаров, п. с., с. 280. 6. Снегаров, п. с., с. 283.
7. Вж. S. G. Mercati, Sulla vita е sulle opere di Giacomo di Bulgaria. ИБАИ, IX (1935), c. 165—176; c. 167—168, са дадени сведенията на по-стари учени за Яков.
8. За различните издания вж. у А. Heisenberg, Nicephori Blemmydae curriculum vilae et carmina, Lipsiae 1896, p. L. — Общо за H. Влемида вж. y Krumbacher, op. c., pp. 93, 94, 445—49 и другаде.
9. За връзките на Н. Влемида с неговия ученик имп. Теодор II Ласкарис вж. I. Παππαδόπουλος, Θεόδωρος В' ὁ Λάσκαρις αὐτοκράτωρ τῆς Nικείας (ἐν Ἀθήναις 1909), pp. 6 sqq., 80 sqq., pasim Срв. също М. А. Андреева, Полемика Феодора II Ласкаря с Никифором Влеммидом (отд. отп. от Věstnik Král. Čes. Spol. Nauk, Tř. 1. Roč. 1929).
227
на Н. Влемида, посветено на охридския архиепископ:
Самото съчинение на Η. Влемида, посветено на Яков Охридски, е запазено в няколко ръкописа: τοῦ ἐν μονοτρόποις ἁγιωτάτου καὶ φιλοσοφωτάτου κυροῦ Νικηφόρου πρεσβυτέρου τοῦ Βλεμμύδου λόγος πρῶτος· πρὸς τὸν ἀρχιεπίσκοπον Βουλγαρίας Ἰάκωβον. [11] Писмото до Яков Проархий [12] ще да е писано между 1250 и 1254 г. или по-точно около 1253 г. [13] и когато е било писано,
10. Вж. изданието y Migne, P. Gr., CXLI, col. 976 D; срв. A. Heisenberg, op. c., pp. LIII—IV; Mercati, Sulla vita. . ., pp. 170—171.
За патриарха Йоан Век вж. y Krumbacher, ор. c., pp. 96—98, passim ; особено изследване е обнародвал Ἀλ. Δ. Ζώτος, Ἰωάννης ὁ Βέκκος πατριάρχης Κωνσταντινουπόλεως Νέας Ρώμης ὁ λατινόφρων. Ἐν Μονάχωι 1920. —
От посочените думи на цариградския патриарх се вижда, че даже по негово време мнозина са си спомняли за начетеността на Яков (αὐτοῦ ταῆς ἐν λόγοις περιουσίας), а за това са свидетелствували и неговите съчинения (συγγράμματα). Това съчинение на Йоан Век е писано след свалянето му от цариградския патриаршески престол (срв. Heisenberg, ор. с., p. LIII), след. между 1282 и 1293 г. (за датите срв. Krumbacher, ор. с., р. 96). Йоан Век говори за Яков като покойник, за когото все още мнозина си спомняли (πολλοὶ μὲν τῶν εἰσέτι ζώντων οἱ μάρτυρες).
11. Този надпис (или подобен) се чете в пет ръкописа ; вж. Heisenberg, ор. c., p. XLIX.
12. Проф. S. G. Mercati, Sulla vita . . ., p. 169, изтъква някои сведения, от които се вижда, че презимето на Яков — Προἀρχιος — не е напълно установено и се нуждае от потвърждение на други извори.
13. Вж. Heisenberg, ор. c., p. XLVI : Itaque neque ante annum 1250 hinc librum scriptum esse colligimus, quod Blemmydes hic aliam sententiam protulit atque in concilio illo anno convocato enuntiaverat, neque post annum 1254, quod Theodoro II regno potito nemo Graecorum unionem agitare ausus est. Според Heisenberg, op. c., p. XLIX, вероятно (veri simile est) писанието, посветено на Яков, е писано преди онова, което е било предназначено за имп. Теодор II Ласкарис : ergo epistula ad Jacobum circiter anno 1253 composite est. Това датиране е възприето и от проф. Меrcati, Sulla vita . . ., pp. 171—172.
228
Яков бил вече напуснал архиепископството и живеел в уединение на Св. гора атонска. [14] Ако това датиране на Влемидовото съчинение е вярно, архиепископството на Яков Проархий в Охрид трябва да се отнесе преди 1253 г. или преди 1250 г., а не през 70-те години на XIII в.
Твърде много се е спорило върху богословските възгледи на Никифор Влемида и той е представен като защитник на схващанията на Йоан Век. Внимателното проучване на неговите съчинения обаче доказва, че той е бил противник на католишкото схващане за произхождението на св. дух ex patre filioque, а е поддържал, че св. дух е произлизал само ex patre, но per tilium. [15] Самият Яков Проархий следователно не трябва да бъде смятан за привърженик на движението за уния с римската църква. [16]
14. Според посоченото по-горе сведение на патриарха Йоан Век Яков: бил въздигнат на времето охридски архиепископ (ἀρχιεπίσκοπον τῷ χρόνῳ ἀναδειχθεντα), но поради верска ревност (διὰ δὲ βίου θεοφίλειαν) се оттеглил да живее отшелнически на Св. гора. Срв. Heisenberg, ор. с., р. XLV : qui cum Blemmydae epistolam acciperet, in Atho monte iam diu ab officii negotiis remotus tranquillam vitam monachicam degit. Проф. Mercati, Sulla vita . . ., p. 172, смята, че Влемида не би посветил на Яков съчинението си, ако този не е заемал висша църковна служба преди това.
15. Вж. у Heisenberg, ор. с., pp. XXXVI—LIV : De libris περὶ ἐκπορεύσεως τοῦ ἀγίου πνεύματος ; pp. XXXVIII—IX, указание за различните изказани мнения ; p. XLII : Latinis, qui spiritum sanctum ex patre filioque procedere dicebant veheinentissime abversatus est, spiritum enim putat solo ex pa're procedere, apparere vel praeberi per filium ; pp. XLIII—IV : videmus igitur eum neque δι᾿υῖοῦ ἐκπορευόμενον dixisse neque omnino vocem ἐκπορεύεσθαι admisisse, quamquam certe magnum interest inter illud δι᾿υῖοῦ ἐκπορευόμενον et ἐκ τοῦ υῖοῦ ἐκπορευόμενον, quoi solum verum esse Latini arbitrabantur .... ; p. LIV : Blemmydes igitur, id quod Veccus ipse concessit, additamentum illud καὶ ἐξ υῖοῦ nunquam probavit. cum autem propius quam plurimi aequalium ad Latinos accessisset, quasi viam demostravit, qua ingressus Veccus ad dogma Romanum et ad unionem pervenit. certe tarnen longissima via fuit, nam secundum Blemmydam pater solus est origo, filius medium procedendi, secundum Veccum et Latinos pater filiusque origo sunt spiritus. Православието на Влемида защищава и Zώτος, ор. c., pp. 20, 21 n. 3, 22 sqq., 63 sqq., 38 sqq.; срв. y Krumbaсhеr, op. c., p. 93.
16. Срв. казаното от И в. Снегаров, п. с., с. 212: „Приятелството на Яков с Н. Влемида и обстоятелството, че съчинението, посветено нему от Влемида, е трактат за изхождането на Св. Дух от Отца чрез Сина, дават основание да отнесем Яков към привържениците на унията с папата през времето на императора Михаил Палеолог.“
229
За книжовната дейност на архиепископа Яков Проархий днес ние знаем нещо повече, след като професорът от Римския университет S. G. Mercati се зае да събере и обнародва запазените негови книжовни творби. [17] Обнародвана е, на първо място, една монодия за смъртта на великия доместик Андроник Палеолог, [18] баща на имп. Михаил VIII Палеолог. [19] Написана в надут витиеват стил, тя съдържа някои занимливи сведения както за Андроник Палеолог, така и за самия Яков Проархий. Указано е в нея родството на покойния доместик с имп. Йоан Ватаци [20] и са дадени сведения за семейството на Андроник. [21] През декември 1246 г. Андроник Палеолог бил назначен за управител на град Солун, но наскоро се разболял и починал. Преди смъртта си той приел монашество, като получил име Арсений. [22] В своята монодия Яков се обръща към
17. S. G. Mercati, Iacobi Bulgariae Archiepiscopi opuscula (= Bessarione, fase. 139, anno XXL fase. 1. gennaio—marzo 1917, pp. 73—89: fase. 140—141, anno XXI. fase. 2—3. aprile—settembre 1917, pp. 208—227). За жалост това изследване — към което авторът е възнамерявал да прибави dissertatio de Iacobi vita et scriptis — е останало недовършено: ръкописът заедно с всичко напечатано е бил откраднат от печатницата в края на миналата война и не е могъл да бъде възстановен. Срв. някои сведения y Mercati, Sulla vita.. ., pp. 168—169. Проф. Mercati, изглежда, тъкми да преиздаде съчиненията на Яков; срв. Mercati, Sulla vita . . ., р. 176 nota 1.
18. Вж. S. G. Mercati, op. c., pp. 73—81. Монодията е озаглавена: τοῦ μακαριωτά <του> κυ <ροῦ> Ἰακώβου <τ>οῦ Προαρχί<ου> ἐπισκό<που> Βουλγαρίας μονῳδία εἰς τὸν αὐτοκράτορα κῦ <ριν> Ἀνδρόκον τὸν Παλαιολόγον, μέγαν σομέστικον. Трябва да се изхвърли думата αὐτοκράτορα ; вж. Mercati, Sulla vita . . ., p. 176 nota 1.
19. Вж. за родството y S. G. Mercati, op. c., p. 74, nota; някои сведения за Андроник Палеолог вж. у Златарски, п. с., III, с. 377, 428, 430—31, 436.
20. S. G. Mercati, ор. с., р. 74,7 sqq.
21. Ibidem, p. 74,18 sqq. ; p. 79,7 sqq., е споменато господството на латините в Цариград.
22. Според G. Acropolita, ed. Heisenberg, pp. 83,12 — 84,16, имп. Йоан Ватаци завоювал Солун в края на 1246 г., назначил Андроник Палеолог чрез декември с. г. Великият доместик поживял малко време на тази длъжност (ὀλίγον ἐπιβιοὺς χρόνον), разболял се (νοσήσας), приел монашество (τὴν τρίχα ἀποκαρείς) и починал ; той бил погребан в Солун (вж. ibidem, р. 162, в_ 12). Повече сведения за приемането на монашество от Андроник дава Яков : вж. S. G. Mercati, ор. с., рр. 75,22-32 ; 76,13 ; 79,30 sqq.; 81,3-6.
230
Андроник и от името на града Солун му изказа възхвали и благодарности за доброто управление и защита на града от варварските (вероятно разбира българските) нападения. [23] Яков признава, че сам твърде често се е ползувал от благодеянията и почестите на Андроник Палеолог, ако и да се е запознал с него от малко време:
[24] Охридският архиепископ изтъква, че с тази надгробна реч е искал да изкаже благодарността си към Андроник за оказаните почести. [25] Тази монодия ще да е била съставена в края на 1246 или в началото на 1247 г., когато Яков вече бил напуснал охридската архиепископия. [26] Ако и сам Яков със скромност да изтъква своите
23. Яков споменава за тежкото положение в което се намирал градът като „безпристанен кораб, неуправляван“ преди 1246 г., и за благотворната промяна, която настанала след като минал под властта на никейския император :
Изказано е опасение, че градът може отново да бъде нападнат от враговете, ако Йоан Ватаци не изпрати друг подобен на Андроник добър управител :
За негов заместник е бил назначен Теодор Фил (вж. G. Acropolita, p. 84,15-16).
24. S. G. Mercati, op. c., pp. 77,24 — 78,2.
25. Ibidem, p. 81,8-12 :
26. Яков казва в монодията си :
Яков следователно заявява, че е бил удостоен с почит, за каквато не е бил достоен (ἐμὲ τὸν ἀνάξιον ὄντα σεβάσματος), като Андроник го е взел под свое покровителство — него, който бил избягал от падналия му се дял (οὗ προεξένεις τὴν λαχοῦσαν ἀποδιδράσκοντος). C тези думи, както изглежда, се намеква за изоставянето на Охридската архиепископия, която Яков бил удостоен да управлява.
231
оскъдни знания (τὴν γλῶτταν ἔχων αὐαινομένην τῇ λειψυδρίᾳ τῆς γνώσεως) и неизяществото на своя стил (ἀγλευκὲς ἦπου καὶ μετ᾿ὀλιγότητος ἄχαρι τὸ μονῳδητικὸν προῆκα ῥευμάτιον), [27] трябва да ce признае неговата голяма начетеност и витийско умение. [28] Изглежда, че връзките на Яков Проархий с Андроник Палеолог са били наистина трайни, защото бившият охридски архиепископ е съставил за достойния [29] византийски пълководец и нарочни стихове. [30]
В една първа стихотворба Яков Проархий е направил опит да изрази мислите си с изкуствен омировски език, [31] а по съдържание е повторено в общи думи онова, което е дадено в монодията. В други стихове, написани пак по случай смъртта на Андроник Палеолог, [32] Яков е изтъкнал мисълта за неустойчивостта
27. Merсаti, ор. с., р. 81,15-17.
28. По език н стил тази творба на Яков може да се сравни с най-добрите византийски подражания на класически образци. В монодията могат да се открият няколко цитати или намеци на антични творби, именно из Еврипид (Mercati, ib., p. 73 ad 1. 13), Илиадата (ib., pp. 74 ad 1. 4 ; 75 ad 1. 18; 79 ad 1. 1). Аристофан (ib., p. 78 ad 1. 11), редом c няколко цитата из Св. писание.
29. Извънредно ласкаво се отзовава за Андроник Палеолог и G. Acropolita, ib., pp. 83,19 — 84,14.
30. Обнародвани у проф. S. G. Mercati, ор. с., рр. 82—84: τοῦ αὐτοῦ εἰς ταὸν αὐτὸν διὰ στίχων ἡρωϊκῶν καὶ ἐλεγείων.
31. Срв. напр. y Mercati, ib., p. 84,48-56, думите на Михаил VIII Палеолог:
32. Вж. Mercati, ib., pp. 84—86, под наслов : υοῦ αὐτοῦ ἴαμβοι.
232
и нетрайността на човешкия живот (τὴν τὼν χθονίων ἀστατουμένην φύσιν), като е използувал цитати из Писанието и от Пиндар. Той припомня, че човешкият живот е като цвят, който лесно изсъхва като краткотраен тревен цвят (ὡς ἄνθος εὐμάραντον, ὡς χόρτου χλόην πρόσκαιρον) ; напомня преходността на земните неща и необходимостта от смирение, защото славата, благородството, богатството, човешката гордост са скоропреходни и неустойчиви пред смъртта като паяжина (ὡς πέπλος ἀράχνιος). Доказ за всичко това Яков вижда в гроба (ὁ τύμβος), в който са поставени останките на Андроник Палеолог. Поетът възхваля произхода и делата на Андроник, които според него били известни „до край земя“ (ἄχρι καὶ γῆς τερμάτων); споменава неговия знатен род, добрите му качества, родството му с Йоан Ватаци. Указано е назначението му за солунски управител (ст. 49—50: δομέστ'κον μέγιστον... ἀνθυπατεύειν εἶτα Θεσσαλονίκῃ), приемането на монашеството (ст. 56—57), промяната на името (ст. 58: κλῆσιν ἀμείψας Ἀρσενιωνυμίᾳ), неговите деца и особено Михаил Палеолог. Всичко завършва с молитва за покойника. Във връзка със смъртта на Андроник е написано едно стихотворение във вид на въпроси и отговори (Ἕτεροι κατὰ πεῦσιν καὶ ἀπόκρισιν). [33] Изложени са познатите вече животописни данни ; любопитно е само указанието, че Андроник починал на „средна възраст“ (μεσήλικος) от пневмония (ὀξεῖα πλευροῦ νυγμαώδυνος λύμη) [34], скоропостижно (ἐν ἡμέραις ἕξ τὴν τομὴν τούτῳ φέρει). За Андроник Палеолог се отнасят и стиховете, озаглавени: Ἕτεροι εἰς τὴν ἀνακομιδήν, [35] сиреч за пренасянето на останките му от Солун в Никея. В тези стихове са дадени между другото сведения за манастира Св. Архангел Михаил ἐν τῷ βουνῷ τοῦ Αὐξεντίου, чиито ктитори са били люде от рода на Андроник Палеолог. [36]
33. Mercati, ib., pp. 87—88.
34. Срв. Mercati, Sulla vita..., p. 172; сведението на G. Acropolita, ib., p. 26,19 , че починал ἐξ ἐρωτικῶν διαθέσεων, се отнася към деспота Андроник Палеолог, зет на Теодор I Ласкарис по първата му дъщеря Ирина.
35. Ibidem, рр. 88—89.
36. За този манастир вж. и някои други указания y Mercati, ib., p. 88 ad I. 7. За манастира вж. особено Μιχαὴλ τοῦ Παλαιολόγου Τυπικὸν τῆς ἐπὶ τοῦ βουνοῦ τοῦ Ἀὐξεντίου σεβασμίας μονῆς Μιχαὴλ τοῦ Ἀρχαγγέλου, ed. Μ. I. Γεδεών (Constantinopoli 1895); за Андроник Палеолог вж. р. 45
233
На Яков Проархий принадлежи също едно слово в чест на имп. Йоан III Ватаци (λόγος προσφωνητικὸς εἰς τὸν αὐτοκράτορα τὸν ἅγιον ἡμῶν αὐθἐντην καὶ βασιλέα κῦ<ριν> Ιωάννην τὸν Δούκαν. [37] Изглежда, че тази реч е била казана при посещение на Йоан III Ватаци в Солун. [38] Яков с раболепие заявява, че пред величието на императора се чувствува слаб да му въздаде възхвала. Той се затруднява да говори в присъствието на императора (διὰ ταῦτα καὶ τετρεμαίνων ἀνεδυόμην πρώην, θεομεγάλυντε αὐτοκράτωρ, ἀγχοῦ προσφοιτῆσαι σοι καὶ τὴν διαλογὴν ἀμέσοις προέσθαι τῶν φωνητηρίων βολαῖς...) [39]. Застанал пред владетеля (ἐνταῦθα τοίνυν γενόμενος), той недоумява отгде да начене своето славословие, тъй като съзира колко многобройни и големи са достойнствата му. [40] Той оставя други да говорят подробно, а от себе си иска да изнесе само някои „ограничени и кратки неща“ (εὐόριστά τινα καὶ βραχέα διαλαβεῖν), за да изрази своето подчинение (τὸ δουλόσυνον). [41] Като първа негова заслуга Яков Проархий изтъква това, че „чрез него с божия помощ е било прогонено чуждото и невярно племе“ и всички се радвали на „двойна свобода“. [42] Говорителят не иска да говори изначало за рода на владетеля и за миналата му слава. Той изказва мисълта, че бог в определени времена дава на човешките поколения такива вождове и царе, които ще му бъдат полезни (καθ᾿ὡρισμένους καιροὺς ταῖς ἀνθρωπίναις γενεαῖς ... τοὺς συνοίσοντας ἐφίστησιν ἡγεμόνας καὶ βασιλεῖς), като Мойсей, Исус Навин, Давид, Зоробабел. [43] След падането на византийската държава под властта на кръстоносците вседобрият бог, като не искал да изостави напълно ромеите, поставил над тях Йоан Ватаци, който откъснал народа от варварската вражда и му дал „пресладка свобода“. [44] На Йоан Ватаци Яков отдава укротяването на скитите (куманите)
37. Вж. Mercati, ib., pp. 208—221; срв. и Mercati, Sulla vita..., pp. 172—173.
38. Вж. ib., p. 208,1-5 : Ἡλιοειδέστατε βασιλέων ἐν ἀσυγκρίτοις ὑπεροχαῖς ... νῦν ἠγαλλιάσω δραμεῖν ὁδὸν ἐξ ἑῴων κλιμάτων ἐπὶ τοὺς ἑσπερίους ἡμᾶς...
39. Ibidem, p. 209,9 sqq. 40. Ibidem, p. 209,20 sqq. 41. Ibidem, p. 210,5-11.
42. Ibidem, p. 210,12-13. 43. Ibidem, pp. 210,26 — 211,11. 44. Ibidem, p. 211,12-30.
234
чрез християнизирането, вследствие на което според него те станали приятели на ромеите. [45] В свръзка с това са дадени кратки сведения за живота на Йоан Ватаци до заемането на царската власт. [46] Изтъкнато е по-нататък, че когато Йоан Ватаци се възкачил на императорския престол (τοῖς τῆς αὐτοκρατορίας θάκοις ἐνιδρυνθεὶς), намерил държавата нападана от външни врагове и — някога обширна по всички части на света ограничена в Мала Азия, той можал значително да разшири владенията си в европейските и малоазийските земи. [47] Припомнени са също успехите му против цариградските латини (Φρακτῶν γένος). [48] Яков приписва на Йоан Ватаци заслугата, че се справил със създадената в Стара планина — на една ромейска според него земя — българска държава, със свой цар (βασιλεύς), под чиято власт била минала по-голяма част от Тракия и Илирия, чак до земята на македонците
[49] Нему ce дължи, че е попречено на скитите (куманите) да опустошават западните ромейски области. [50] Споменати са успехите против селджуците (Περσοσκύθαι). [51] С право Яков възхвалява по-нататък Йоан Ватаци за обединението на ромейските европейски ц малоазийски земи [52] и го назовава ὁ τῆς ἐλευθερίας... πρυτανευτής. [53] С общи слова са възвеличени Ватациевите военни победи. [54] Особено е подчертана победата при Родос през 1250 г. [55]
45. Вж. Mercati, ib., pp. 211,31 — 212,7.
46. Ibidem, pp. 212,7 — 213,3. 47. Ibidem, p. 213,3-21. 48. Ibidem, pp. 213,22 —214,13. 49. Ibidem, p. 214,13-18.
50. Ibidem, p. 214,18-20 : οῦκέτι Σκυθικὸν τόξον τὰ προστυχόντα ληΐζεται τῆς καθ᾿ ἡμᾶς δυσμικῆς, Σκυθῶν ἐρημίαν ἀπεργεζόμενον.
51. Ibidem, p. 214,20-22. 52. Ibidem, pp. 214,22 — 215,3. 53. Ibidem, p. 215,4. 54. Ibidem, pp. 215,26 — 216,20.
55. Ibidem, pp. 216,21 — 217,11 ; вж. там (nota ad I. 39) други указания за тази победа.
235
С възторг Яков говори за вътрешната политика на Йоан Ватаци: за установяване на справедливост (δικαιοσύνη), законност (εὐνομία) и ред в държавата. [56] Възвеличена е и мъдростта, и предвидливостта на императора (τὴν δὲ φρόνησιν ὁποῖος ἔστιν). [57] Всички са готови според Яков да се жертвуват за него (ὑπὲρ αὐτοῦ καταπροήσεσθαί καὶ σώματα καὶ ψυχάς). [58] С няколко думи са очертани отношенията с българите, [59] с Фридрих II, с иконийския султан, с татарите. [60] Възхвален е също наследникът на Йоан Ватаци, Теодор Ласкарис. [61] Сравнен с Константин Велики, Йоан Ватаци според думите на Яков би трябвало да бъде поставен много по-високо. [62] Говорителят припомня накратко за онова време, когато ромеите се наслаждавали на всякакви блага — значи преди латинското нашествие, после за настъпването на злините и най-сетне новия възход. [63] Накрая Яков припомня накратко различните добрини от установяването на никейската власт: вътрешен и външен мир и единство. Едноверци, ромеите сега се намирали под една държавна власт (νῦν γὰρ ὥσπερ ἔνα θεὸν οὕτω καὶ δεσποτεύοντα κοσμικῶς μονώιατον σεβαζόμεθα). Той пожелава на Йоан Ватаци да установи за рода
56. Вж. Mercati, рр. 217, 12_218, ,2; за вътрешната политика на Йоан Ватаци вж. и A. A. Vasiliev. Histoire de l'Empire byzantin, II (Paris 1932), p. 225 sqq.
57. Ibidem, p. 218,13-32. 58. Ibidem, p. 219,6.
59. Изглежда, че за връзките на Йоан Ватаци с Иван Асен II се говори в редовете, ib., p. 219,6-10 :
За връзките между двамата владетели вж. у Златарски, п. с., III, с. 378 сл.
60. Ibidеm, pp. 219,10 — 220,3. 61. Ibidem, p. 220,17. 62. Ibidеm, p. 220,4-17. 63. Ibidem, p. 221,4-13 :
От тези думи може да се заключи, че Яков е помнел времето преди 1204 г., следователно ще да е бил роден още в края на XII в.
236
си трайно наследие на византийския престол
Тази реч на Яков Проархий, която е казана към имп. Йоан Ватаци вероятно в Солун, ще трябва да се датира, изглежда, между 1250 и 1254 г. [65] Знае се обаче, че Йоан Ватаци е посетил Солун при последния си поход в западните области (през 1252 г.) и е напуснал солунските покрайнини през лятото (или есента) 1253 г., за да се завърне на изток. Императорът пристигнал в Никея през февруари 1254 г., разболял се и починал в края на същата година. [66] Речта на Яков Проархий прочее ще да е била казана при посещението на императора в Солун през 1252—1253 г.
Проф. S. G. Mercati е обнародвал също и занимливите стихове на Яков Проархий, насловени: Τοῦ μακαρίου καὶ σοφωτάτου κῦρ Ἰακώβου τοῦ ἐν τῇ σεβασμίᾳ μονῇ τοῦ ἁγίου Μελετίου μ<ο>νάσαντος καὶ μετὰ ταῦτα γεγονότος μητροπολίτου Βουλγαρίας, ὁπότε ὁ βασιλεῦς κῦρ Θεόδωρος ὁ Κομνηνὸς ἐπέβη τῶν ὧδε μερῶν καὶ ἀπὸ τῶν φοσσάτων αὐτοῦ ἐκκοπὲν μέρος οὐκ ὀλίγον καὶ πρὸς τὰς μονὰς τοῦ ἁγίου Μελετίου ἐπελθὸν ἐκούρσευσε ταύτας καὶ παρὰ μικρὸν εἰς ἐρήμωσιν τελείαν εἰργάσατο. [67] Стихотворецът призовава псалмопевеца Давид да опише настаналите за манастира злочестини. Той припомня миналото благоденствие и красота на обителта.
64. Mercati, ib., p. 221,14-31.
65. Като terminus post quem трябва да се вземе победата при Родос, през 1250 г., за която се говори в словото и която обстойно е описана y G. Acropolita, ib., pp. 86,1 —88,14. За датата на тази победа вж. и указанията на Mercati, ib., р. 216 nota.
66. За тези събития вж. G. Acropolita, ib., pp. 89,20 sqq. 92,22 sqq. : καὶ τῇ τῆς ὀπώρας ὥρᾳ συσκευασάμενος τὰ στρατεύματα τῆς εἰς ἔω φερούσης ἐφήψατο; pp. 101,19 sqq.; 103,15 sqq.
67. S. G. Mercati, ib., pp. 222—225, според cod. Vindob. hist. gr. 106.
68. Ibidem, p. 223,17-21.
237
Манастирът на св. Мелетий при Миуполис (Μυούπολις — между Атина и Беотия, на планината Китерон (Ιντοαρών) [69] — е бил издигнат в пуста и планинска област, но по това време благодарение и на императорски благодеяния (τὰς ἐξ ἀνάκτων ἀφθόνους χορηγίας) се намирал в разцвет и бил обитаван от голям брой монаси (ηὔξει καθ᾿ὥραν ἀριθμὸς τῶν ἀζύγων). Когато император Теодор Комнин извършил поход в Елада, част от войската нападнала манастира. [70] Нападателите измъчвали монасите, разграбили имуществата. Но най-лошото било това, че войската нахълтала в храмове, разграбила църковната утвар и книгите, поругала мощите и иконите, извлякла и била свещениците. Манастирът е бил разграбен и опустошен.
Μυούπολις, κώκυσον, ὧ φίλ Ἀθῆναι.
ἔσβη τὰ λαμπρὰ τῶν μονῶν Μελετίου. [71]
Поетът накрая призовава божието застъпничество за наказание на виновниците. От тези стихове може да се заключи, че Яков Проархий първо е бил монах в манастира Св. Мелетий при Миуполис. [72] Там той е бил свидетел на нападението на войските на епирския деспот Теодор Комнин (1215—1230) [73] към
69. Подробно описание на този манастир е дал покойният атински митрополит Χρυσόστομος Παπαδόπουλος, Ὁ ὅσιος Μελέτιος ὁ νέος (περ. 1035—1105) (Ἀθήναις 1935), pp. 14 sqq., 73 sqq. ; срв. Μеrcati, op. c., p. 223 nota. В това стихотворение има ценни сведения за състоянието на манастира през XIII в., които могат да се добавят към изследването на покойния, атински митрополит.
70. Μеrcati, ib., p. 224,51-58 :
71. Ibidem, p. 226,115-117.
72. Според предположението на проф. Μеrcati, Sulla vita ... , p. 169, Яков приел иночеството в този манастир : indosso il saio monastico nel monastero di Myopolis.
73. Стиховете са писани несъмнено във връзка е поход на деспота Теодор Комнин, а не на Теодор II Ласкарис (срв. Mercati, Sulla vita..., p. 168), значи между 1215 и 1230 г., а не между 1254—1258 г., когато е царувал Теодор II Ласкарис. Както изрично е посочено в наслова на стихотворението Яков тогава е бил още монах, а едва по-късно станал охридски архиепископ. През времето на Теодор II Ласкарис Яков Проархий вече отдавна е бил на Св. гора атонска, както може да се заключи от указанията на посветеното нему Влемидово съчинение и от приведените по-горе слова на Йоан Век. Освен това в стихотворението ясно е указано името на владетеля.
238
1222 г. [74] Стиховете са писани наскоро след нападението, както може да се заключи от думите на поета, че то е станало „завчера“ (πρόχθιζον). [75] Годината на нападението на епирските войски дава едно указание, докога Яков е бил монах в този манастир. В наслова е посочено изрично, че изборът на Яков Проархий за охридски архиепископ е станал едва по-късно: Ἰακώβου τοῦ ἐν τῇ σεβασμίᾳ μονῇ τοῦ ἁγίου Μελετίου μονάσαντος καὶ μετὰ ταῦτα γεγονότος μητροπολίτου Βουλγαρίας... Архиепископството на Яков в Охрид следователно би трябвало да се отнесе най-общо между годините 1222 и 1246 г.
От изложените данни обаче може да се направят някои поточни изводи относно времето, през което Яков е заемал длъжността охридски архиепископ. Проф. S. G. Mercati [76] с право изтъква, че всред празнотите в списъка на охридските архиепископи през XIII в. установени дати са: 1213 г. за Йоан Каматир [77], 1220—1234 г. за Димитрий Хоматиан [78], 1250—1261 за Константин Кавасила [79]; преди 1292 г. за Генадий [80] и
74. Митрополит Χρυσόστομος, ор. с., р. 29 sqq., пише за това нападение, че е било извършено κατὰ τὰ πρῶτα ἔτη τοῦ ιγ᾿ αἰῶνος при поход на Теодор Комнин против франки и българи и за завладяване на Солун. Архиепископът е знаел за стиховете на Яков (когото той погрешно назовава още и Йоан подобно на K. Sathas; срв. Mercati, Sulla vita..., p. 176), но не е познавал изданието на проф. Mercati (вж. Χρυσόστομος, ib., p. 30, nota 2). Теодор Комнин е назован ἄναξ (Mercati, ib., p. 224, δι : Δουκανακτος). Може да се смята, че нападението е било извършено не към 1214 г. (за събитията вж. G. Acropolita, ib., p. 25, B sqq.), a по времето на неговото прогласяване за солунски император, когато е увеличил владенията си (вж. Acropolita, ib., p. 33,14 sqq.), следователно към 1222 г.
75. Mercati, ор. с., р. 224,52.
76. Mercati, Sulla vita..., p. 170.
77. Снегаров, п. c., c. 205—207, приема, че той заел охридския архиепископски престол след 1183 г., а е умрял в 1215 г.
78. Според Снегаров, п. с., с. 207—210, той е станал архиепископ към края на 1216 г. и останал на тази длъжност немного след 1234 г.
79. Според Снегаров, п. с., с. 211, той е бил охридски архиепископ по времето на Теодор II Ласкарис (1254—1258) и в началото на царуването на император Михаил VIII Палеолог, без да могат да се определят точно годините. Един документ обаче дава 1250 г.
239
1294—1299 за Макарий. [81] Той предполага, че Яков е бил митрополит след Димитрий Хоматиан (1220—1234) и преди Константин Кавасила (1250—1261), като през 1247 г. вече е бил напуснал архиепископството. [82] Ако се приеме указанието на Синодика [83], че по времето на цар Иван Асен II (1218—1241), [84] по-точно след 1234 г. (след Д. Хоматиан) до 1241 г. са били архиепископи един след друг Йоаникий и Сергий, то може да се предположи, че Яков ще да е бил охридски архиепископ между 1241 и 1247 г.
Според Георги Пахимер [85] Яков като охридски архиепископ
80. Снегаров, п. с., с. 212, изтъква, че той е бил поставен от Андроник II Палеолог (1282—1328), останал е малко време в Охрид и преди 1289 г. е напуснал архиепископството.
81. Според Снегаров, п. с., с. 212 за него са известни годините 1295 и 1299.
82. Проф Mercati, Sulla vita,.., р. 170, е допуснал една несъобразност, като твърди, че Яков е бил близък приятел на Андроник Палеолог и от иего в съгласие с Йоан Ватаци бил въздигнат на архиепископския престол : fu inlimo di questo generale... dal quale, d’accordo con Giovanni Duca Vatatzes, fu promosso alla sede metropolitana di Achrida). По-нататък обаче той посочва собствените думи на Яков, от които се вижда че познанството му с Андроник Палеолог е от неотдавнашно време или, както добре изтъква проф. Mercati, „може би след заемането на Солун в 1246 г.“ (le relazioni con il Paleologo sono di data recente, per confessione dell’oratore ... forse dopo la conquista di Tessalonica del 1246). Ако това е вярно, то Яков би трябвало да е бил охридски архиепископ само най-кратко време — няколко месеца, защото заемането на Солун е станало в края на 1246 г., а при смъртта на Андроник, в 1247 г., Яков вече е бил напуснал архиепископията. Трябва следователно да се предполага, че Яков ще да се е запознал с Андроник вече като ексархиепископ и като такъв ще да се е ползувал от неговите услуги и благодеяния.
83. Вж. Μ. Г. Попруженко, Синодик царя Борила (София 1928), с. 92 :
84. Срв. Снегаров, п. с., с. 211.
85. Вж. G. Pachymeres, I, р. 82,4-12 ; р. 137,9-10 (= Migne, P. Gr., CXLIII, coll. 517, 575).
240
бил коронясал солунския деспот Теодор Комнин. Това указание на Пахимер е неточно, защото Теодор Комнин бил коронясан от Димитрий Хоматиан към 1222 г., [86] но то свидетелствува, че Яков е бил добре известен на съвременниците си.
Яков Проархий прочее се е родил в Ахея (Пелопонес) [87] вероятно към края на XII в. Към 1222 г. е бил монах в манастира Св. Мелетий в Миуполис. Между 1234 и 1246 г. или по-вероятно между 1241 и 1246 г. е бил охридски архиепископ, след което се оттеглил в Солун и на Св. гора атонска, гдето бил избран за игумен на Великата Лавра. [88] Починал е преди 1293 г. [89] Неговите книжовни творби, доколкото са известни—а би било желателно да се издирят и обнародват всичките.— го окачествяват като занимлив църковен писател с добро хуманистично образование. [90]
86. Вж. G. Acropolita, ib., pp. 33,14 — 34,5 ; срв. Снегаров, п. с., с. 111 и бел. 5; с. 118 сл.; Mercati, Sulla vita . . ., pp. 168, 171. Отношенията между Хоматиан и Теодор Комнин са били добри, което е нов доказ, че не на Хоматиан (както смята Снегаров, п. с., с. 280), а именно на Яков принадлежи стихотворението за похода на Теодор Комнин, в което са изразени лоши чувства и неласкави мисли за епирския деспот.
87. Въз основа на думите : ναὶ καὶ ζῶν ἔτι κατίδοιμοι τὴν ἐμὴν Ἀχαΐαν καὶ τῆν πρόσχωρον Ἑλληνίδα. . . (Mercati, Jacobi Bulg. Arch. opuse., p. 214,5-6); проф. Mercati, Sulla vita . . . , p. 169, изказва предположението, че Яков е роден в Ахея.
88. Това свидетелствува една приписка и подписът на един документ, посочени y Mercati, Sulla vita . . . , pp. 170, 167/8. Подписът е от 1288 г.
89. За датата на смъртта срв. също Mercati, Sulla vita ... , pp. 170—171. Като напълно установен terminus ante quem е годината 1293, когато е починал Век. Проф. Mercati, ib., р. 171, е посочил и някои съмнителни сведения за Яков.
90. В свръзка с идеите, начетеността и стихотворните похвати на Яков вж. ценните указания на проф. Mercati, Sulla vita ... , pp. 172—176.