Първа глава
Предпоставки за нишкото въстание, организация и въоръжени действия
1. Социално-икономически и политически предпоставки за въстанието
2. Организация, предварителна подготовка и обявяване на въстанието
1. Социално-икономически и политически предпоставки за въстанието
Втората четвърт на XIX в. била време на тежки изпитания за Османската империя. Победоносната за Русия война от 1828—1829 г. решила въпроса за националната независимост на Гърция. Затвърдена била автономиятаа на Сърбия, Влашко и Молдова. По този начин твърде голяма част от Европейска Турция практически останала извън контрола на султана. Освен това Русия си извоювала правото да покровителствува поробените християни на Балканския полуостров. Турция окончателно загубила някогашния си престиж като могъща империя.
За това много допринесли и двете турско-египетски кризи през 30-те години на XIX в. Първата от тях (1832—1833 г.) заставила султана да прибегне до помощта на Русия. Със сключването на Ункяр-Искелеския договор сигурността на Османската империя била поставена в зависимост от военната намеса на Русия. Последната дори получила възможността да прекарва без специално разрешение свои военни кораби през Проливите. [1]
Рязкото влошаване на положението на Османската империя в края на 20-те и началото на 30-те години на XIX в. заставило някои от ръководните ѝ дейци да се замислят за нейното обновяване. Такива опити вече били правени и управляващата върхушка била предразположена до известна степен към идеята за реформи. Неуспехът във войната с Русия през 1828—1829 г. убедил султан Махмуд II в необходимостта от промяна. Показателни били думите на неговия зет Халил паша, който през 1830 г. писал в един свой меморандум: „Ако ние не тръгнем по пътя на Европа, не ни остава нищо друго, освен да се върнем в Азия." [2]
В началото на 30-те години се пристъпило към окончателно ликвидиране на тимарската система на земевладение. [3] Този процес приключил в средата на 40-те години, когато земите на
17
спахийските тимари и зиамети окончателно били включени към държавните и хасовите земи, а на спахиите били дадени пожизнени ренти. [4] Този факт далеч не ликвидирал феодализма в империята. Значението му обаче било преди всичко в това, че султанът успял да утвърди още повече властта си в провинциите и да укрепи централизма в своята политика. [5]
Ново явление в реформената политика на Махмуд II били промените в администрацията. На 7 януари 1834 г. бил издаден ферман за класификация на чиновниците на Портата. [6] С него се сложило началото на поредица от реформи в централния административен апарат в периода от 1834 до 1839 г., които имали за цел да доближат формата на управление до европейската. Това се налагало поради факта, че в старата структура липсвали строга определеност и точно разграничение между функциите на отделните органи. Това проличало особено в периода след 1826 г., когато провеждането на реформите изисквало ясно, целенасочено и координирано ръководство. [7]
След фермана от 1834 г. всички административни длъжности били разделени на четири категории. Първата обхващала постовете на министрите на вътрешните работи, на финансите и на външните работи. Длъжностите на великия везир, на сераскера и на капудан пашата не влизали в класификацията. Останалите министерски постове и други административни длъжности били включени в другите три категории съответно с по 16, 15 и 11 поста. В двореца били освободени от длъжност редица чиновници и слуги, с което се съкратили разходите за издръжката. Традиционните служби, занимаващи се с вътрешните и външните работи, били преименувани в съответни министерства начело с министри, а през 1838 г. било променено дори наименованието на великия везир от садразам на баш векил (министър-председател). [8]
Осъществени били реформи и в провинциалната администрация, като през 1834 г. било въведено ново административно деление на мястото на унищожените тимари, зиамети, санджакбейства и бейлербейства. [9] Тези реформи, макар и не така широки, както при централните органи, имали за основна цел да поставят провинциалното управление в пълна зависимост и подчинение от централната власт. През 1838 г. бил обсъден и обнародван нов наказателен закон. В него се определяли точно престъпленията, които изискват смъртно наказание, забранявало се взимането на бакшиши и официално били премахнати конфискациите. [10]
Стремежите да бъде постигнато вътрешно единство в империята,
18
съчетани с редица вътрешни и външни фактори, подтикнали султана и Портата да пристъпят към преразглеждане на политиката си спрямо немюсюлманнте и по-специално спрямо християнското население. Решаваща роля за тази промяна изиграли сръбското въстание, гръцката война за независимост, Руско-турската война от 1828—1829 г., конфликтът с непокорния египетски васал Мехмед Али, по-нататъшното развитие и укрепване на националноосвободителните идеологии и движения.
Разбира се, реформената дейност на Махмуд II не била системна. По своята същност обаче тя била едно широко и многостранно настъпление срещу закостенялата османска структура. Затова продължила и дори достигнала своята кулминационна точка след неговата смърт (1 юли 1839 г.) при наследника му Абдул Меджид. Само четири месеца по късно, на 3 ноември 1839 г., в присъствието на целия дипломатически корпус в двореца Гюлхане от името на новия султан министърът на външните работи Решид паша обявил декрета, който станал известен като Гюлхански хатишериф.
С него се постановявало, че занапред всички поданици на империята без разлика на народност и религиозна принадлежност се изравнявали пред закона. Гарантирали се животът и собствеността им, обявявала се всеобща военна повинност, както и въвеждането на еднакъв начин за събиране на данъците. Така започнала „ерата на Танзимата", т. е. на реформите в Турция, чието провъзгласяване обещавало да подобри положението на раята и да допринесе много за „процъфтяването" на империята. [11]
Практическото осъществяване на тези замисли обаче се натъкнало на непреодолими препятствия. Най-напред се проявило противоречието между либералните принципи, провъзгласени в новия държавен акт, и традиционния закон на Османската държава — Шериата, — според който „правоверните", т. е. мюсюлманите, трябва да господствуват над всички „неверници", над цялата „рая". Изгледите за изравняване на християните по права с мюсюлманите предизвикали неочаквана реакция, разпалили още повече мюсюлманския фанатизъм, засилили верската нетърпимост и озлобенне до неподозирани размери. Така се стигнало до нови изстъпления над християнското население, които, разбира се, не предвещавали нищо добро за бъдещето на Турция. [12]
Срещу Решид паша и неговите реформи се опълчила не само консервативната върхушка, но и местната мюсюлманска администрация,
19
чиито материални интереси били силно засегнати. Новият начин на данъчно облагане (премахването на илтизама и въвеждането на мохасилския институт) отнемал на административните чиновници възможността за безконтролно ограбване на раята и ликвидирал един от най-лесните начини за бързо забогатяване. Това обединило всички влиятелни сили на стария ред в стремежа им да компрометират по всякакъв начин новите реформи в очите на цялото невежествено мюсюлманско население, а също н на раята. Едни от най-разпространените начини за изопачаване на данъчната реформа бил принуждаването на населението под различни предлози да плаща по-висок от установения данък и освен това веднъж — на местния административен управител и втори път — на държавата. Освен тоза на много места за мохасили били назначени същите хора, които и по-рано се занимавали с откупуване на данъците. Техните връзки и влияние доста често били по- големи от тези на местните управители. Това ги правело недосегаеми за какъвто и да било контрол и наказателни мерки. [13]
Системата на отчитане на данъците е описана много точно от английския консул в Солун Чарлс Блънт в доклада му до посланика в Цариград Понсонби от 19 февруари 1840 г.:
„Всеки шест месеца сметките се съчиняват (разр. на авт.) от кехаята, пашата и бейовете. След това те се представят на моллата, който поставя простия въпрос: „Верни ли са тези сметки?” Отговорът, разбира се, винаги е утвърдителен. Тогава моллата издава „илам”, или документ, копие от който заедно с копие от сметките се изпраща в Константинопол. Моллата обаче никога не издава „илам”, без да получи възнаграждение от около 200 лири стерлинги.” [14]
Естествено тази голяма сума се предвиждала при самото събиране на данъците от раята, но не фигурирала в никакви отчети.
Двегодишните усилия на Решнд паша за прилагането на новите реформи, съпроводени с осъждането на видни чиновници за злоупотреби с властта и за присвояване на държавни пари, не оправдали надеждите му. В провинциите далеч от столицата и от големите градове се вършели в името на реформите много по-големи насилия, отколкото по-рано. Злоупотребите не само не били ликвидирани, но към тях се прибавили и нови, предизвикани от същите тези наредби. [15] Всички опити за ефективно прилагане на реформите останали неуспешни — главно защото турските държавни служители по места ги минирали. Реформите им връзвали ръцете за обичайните безчинства над раята.
20
Това потвърждава и френският консул в Белград Алфред Маре. В един от докладите си до Министерството на външните работи той подчертава, че
„в Босна, Херцеговина и Румелия претенциозните благодеяния на Гюлханския хатишериф не съществуват в никой случай и неговите постановления, за които се шуми толкова много, не са дори публикувани, а още по-малко приложени." [16]
На всичко отгоре след официалното отменяне на спахийската система със султанския декрет от 1834 г. селяните били принудени да водят непрекъсната ожесточена борба за правата си върху мирийските земи. Защитавайки наследственото си традиционно право да ги владеят, селяните се борели против закрепването на правата на бившите спахии върху тези земи чрез превръщането им в чифлици. [17] Те се стремели да получат от султанската канцелария документ за частна собственост върху заеманата и обработвана от тях земя.
Непосредственият повод за активизиране на антифеодалната борба на селяните бил въпросът за данъците. Селяните от Западна и Северозападна България отказвали да работят за чифликчиите и да им плащат половината от реколтата за „арендуването" на отнетите от тях земи. Те били съгласни да бъдат само „султанска" рая, т. е. да плашат данък само на държавата, но не едновременнo нa държавата, и на бившия земевладелец. Разбирали, че отменянето на данъка рента в полза на поземления собственик (чифликчията) означавало всъщност ликвидиране на неговата собственост върху земята и утвърждаването на техните права над нея. [18]
Подмолната борба на мюсюлманската реакция против реформеното дело и неговия най-активен привърженик и проводник Решид паша прераснала в открита схватка през ранната пролет на 1841 г. През април в Цариград бил извършен държавен преврат. Решид паша бил свален от власт и на негово място като министър на външните работи бил назначел Рифат паша, а начело на новото правителство застанали Сеид паша и Тахир паша. Новият кабинет бил крайно реакционен и доказвал, че Портата нямала никакво намерение да изпълнява дадените в Гюлханския хатишериф обещания за прокарване на реформи с оглед на подобряването на участта на християнското население.
Реакционният курс на новото правителство се отразил крайно зле върху материалното състояние на народните маси и особено на селяните в България. Както беше посочено по-горе, вместо обещаното от хатишерифа намаление на данъците те
21
били увеличени най-малко двойно, а за изравняване на гражданските права на християните и мюсюлманите не могло повече и дума да става. Не преставали и безчинствата на турците над българското население. При това всички престъпления оставали ненаказани, защото, както и по-рано, християните не можели да свидетелствуват в съда против мюсюлманите. [19]
Така Гюлханският хатишериф си останал само голо обещание за реформи. Той се обърнал срещу своите създатели и най-вече срещу тези, чието положение трябвало да се подобри. Резултатът от реформените усилия бил свалянето на инициаторите от власт и удвояването на гнета над нетурското население.
Когато говорим за предпоставките на Нишкото въстание, трябва да имаме предвид, че именно през втората четвърт на XIX в. българското националноосвободително движение направило важни стъпки в своето развитие. Периодът от 1834 до 1841 г. е време на постоянни въстания и брожения, арена на които били преди всичко западните български земи — Нишко и Пиротско, Белоградчишко и Кулско. Тези движения дават тласък и на формирането на нови възгледи като елемент на една, макар и по-късно избистрена, националноосвободителна идеология. Неслучайно Георги Раковски израснал като революционер именно през тези години. Както е известно, бойното си кръщение той получил тъкмо в Браилския бунт през 1842 г. и още тогава формулирал някои от основните положения на четническата тактика. [20]
Българското националноосвободително движение постепенно навлизало в етапа на своята зрелост. Станало ясно, че за да се освободи, нашият народ трябвало да разчита преди всичко на собствените си сили и организация, а след това да се надява и на помощ отвън. Въпросът за политическата независимост застанал сериозно на дневен ред в мислите и въжделенията на мнозина родолюбци, като например д-р Иван Селимински и др. [21] В това отношение важна революционизираща роля играел фактът, че съществували свободното Сръбско княжество и независимата гръцка държава, че Влашко и Молдова фактически вече ce били откъснали от Портата. Особено голямо значение имал фактът, че в борбата за извоюване независимостта на тези народи участвувалн и мнозина българи, част от които били още живи. [22]
Раздвижването на политическите духове в България проличало още през лятото на 1839 г., когато избухнала втората турско-египетска криза. В международен план особено остро бил поставен въпросът за целостта на Османската империя, на която
22
ставало все по-трудно да се противопоставя само със собствените си сили на сепаратистичните тенденции в по-отдалечелите провинции. Новият конфликт между султана и наместника на Египет Мехмед Али предизвикал сериозна промяна в политтиката на великите сили спрямо Турция.
Преди всичко Русия променила отношението си към Портата. Нейната позиция, произтичаща от Ункяр-Искелеския договор имала и сега решаващо значение за спасяването на Турция. В Петербург обаче си давали сметка за стремежа ѝ да се откъсне от опасния „руски прерогатив” и да се опре на западните държави. Неуспехът на преките преговори с Мехмед Али още повече я тласкал да търси тяхното посредничество. Когато Англия, Франция и Австрия ѝ обещали помощ за изгодно споразумение с египетския паша, руското правителство разбрало, че за да не се изолира, трябвало да се присъедини към предприетите колективни мерки за омиротворяване на Близкия изток. На 27 юни 1839 г. до Портата била изпратена съгласувана нота на посланиците на петте велики сили, с която ѝ се известявало, че било за предпочитане да прекрати двустранните си преговори с египетския паша и да изчака резултатите от дипломатическата намеса на европейските правителства пред Мехмед Али. [23] Присъединяването на Русия към колективната нота на великите сили ликвидирало монополното ѝ положение като покровителка на Турция. То означавало, че като приемала принципа на колективните гаранции, Ругня се отказвала от едностранните си предимства, произтичащи от договора от 1833 г. [24]
Какво заставило руското правителство да направи тази важна крачка? Преди всичко засилването на икономическото и политическото влияние на Англия в Османската империя. Англо-турският търговски договор от 16 август 1838 г., който давал на Англия изключителни права в търговията с Турция и обещавал помощ на султана против египетския паша, свидетелствувал, че наистина настъпвал краят на монополното положение на Русия като гарант на целостта на Турция. В Петербург обаче веднага решили да „продадат” на най-висока цена тази отстъпка, като откъснат Англия от „революционна” Франция, толкова ненавиждана от руския самодържец Николай I, и да разбият по този начин англо-френската антанта. В това отношение за Русия били добре дошли френско-английските противоречия в Близкия изток и страхът на английската буржоазия от чуждо посегателство върху Индия и върху пътищата, водещи към нея. Покровителството, което Франция оказвала на
23
Мехмед Али, в значителна степен улеснило англо-руското сближаване и разбирателство. [25]
Същевременно сред руските управляващи кръгове се засилвало убеждението, че линията на поддържане на целостта на Османската империя не давала на Русия особени изгоди. Целият минал опит показвал, че другата политика — на разпокъсването на Османската империя носела, макар и частични, но сигурни и трайни успехи. Русия все още не се била произнесла окончателно за бъдещето на намиращите се под турска власт християни, Нейната сила и авторитетът, с който се ползувала пред Турция и пред западните държави, съдействували много за засилване и укрепване да вярата на южните славяни, че Русия ще ги освободи, че няма да ги изостави на произвола на съдбата — така, както вече била помогнала на други балкански народи да отхвърлят чуждото иго. [26]
Кризата в Турция от 1839—1841 г., подемът на национално- освободителните движения на балканите и все по-активната намеса на великите сили в работите на Портата послужили като благоприятна основа за формулиране на редица проекти за политическа автономия на българските земи. По същество тази идея не била нова. [27] Българският въпрос бил обект на внимателно проучване от руските управляващи кръгове още в началото на XIX в. Особено нараснал интересът към него след разгромяването на Наполеон, когато в Петербург заговорили за неизбежността на един нов конфликт с Османската империя. Руско-турската война от 1828—1829 г. станала повод да се появяват на бял свят конкретни проекти за създаване на независима българска държава. Иначе не могло и да бъде. Най-важните военни действия се водили на българска територия. Това неизбежно предизвиквало масово участие на българи във военната кампания с надеждата, че най-после ще настъпи дългоочакваният момент за отхвърляне на ненавистното османско иго.
Наличието на вече оформяща се национална българска буржоазия и активизирането на националноосвободителното движение били най-важните фактори, съдействуващи за повдигането на българския въпрос в хода на войната. Постъпките на българския патриот Александър Некович пред руските управляващи кръгове с цел да се ускори освобождението на България били по инициатива на емигрантския център на българската буржоазия в Дунавските княжества. [28] Между този център и българите от вътрешността на страната несъмнено съществували връзки. Липсата обаче на зряла националноосвободителна
24
идеология попречила той да се превърне в единно ефективно действуващо ръководно звено, което да вдигне народа на въоръжена борба и да отстоява не само пред Русия, но и пред останалите велики сили националните искания на българите. Това до голяма степен обяснява защо българският въпрос не бил поставен при подписването на Одринския мирен договор през 1829 г.
Тук е мястото да се отбележи, че като формулирала искането за автономия, българската буржоазия преценила добре реалните възможности за тогавашния исторически момент. Тя разбирала, че при съществуващата обстановка можело да се говори само за автономия, а не за пълно отхвърляне на политическата власт на султана. В една автономна област обаче българската буржоазия би могла да се разпорежда от името на народа с държавното управление и да сложи край на издевателствата на чуждонационалната администрация, да използува стопанския потенциал на българската нация за ускорено развитие на по-прогресивния капиталистически строй.
Руските управляващи кръгове също разбирали прогресивното значение на отделянето на България от Османската империя. Към това те добавяли и големите външнополитически изгоди, които можели да извлекат от съществуването на една, макар и само автономна българска държава, намираща се под руско влияние. [29]
Съвкупността от тези фактори изиграла най-важна роля при вземането на решение за изработване на проектите за създаване първоначално на автономна, а в перспектива и на независима българска държава. Осъществяването на тази идея се налагало още повече поради възникналата опасност стотици хиляди българи (главно от източните предели на страната) да напуснат родните си места заедно с оттеглящата се от Балканите руска армия след приключването на кампанията от 1828—1829 г.
Единствено възникналите опасения от усложняване на международната обстановка и страхът от военен конфликт с Австрия и Англия заставили руското правителство да се откаже от намеренията си за осъществяване на тези проекти. През 1828— 1829 г. Русия още не била в състояние да наложи освобождението на България едновременно с това на Гърция, макар то да влизало в политическите ѝ проекти, свързани с по-радикалното решаване на Източния въпрос.
През 1831 г. букурещките българи отново издигнали идеята за създаване на автономно българско княжество на територията на Добруджа, където да се съберат всички българи,
25
заселили се след войната оттатък Дунава. Тази акция получила подкрепата на Стефан Богориди [*]. Руският генерален пълномощник в Дунавските княжества генерал Кисельов обаче погледнал с недоверие на намеренията на българите. Той се опасявал от техен аговор, подготвен без значнието и участието на Русия. [30]
Идеята за българска автономия била отново свързана в началото на 40-те години с името на Стефан Богориди — този „най-виден турски сановник-българин" през първата половина на XIX в. [31] Богориди бил в центъра на турската политика по отношение на Египет и Крит. Както пише Шарова, зад позициите си по въпроса за съдбата на остров Крит, на Сирия и Ливан, a също и също и по други важни за Османската империя въпроси той имал и свои, български съображения и планове. [32]
Богориди несъмнено възнамерявал да повдигне българския въпрос в чисто политически аспект пред Високата порта и цариградските дипломатически кръгове. Той имал предвид по- конкретно да се даде автономия на българите, разбира се, в рамките на Османската империя. Представял си автономното Българско княжество със самостоятелна администрация и независима уредба, подобна на тази на остров Самос, чийто княз бил по това време. [33]
Трябва да се отбележи, че като разработвал тези планове за автономия на България (а и на някои други провинции на Османската империя), Богориди се ръководел най-вече от становището на английската дипломация, поради което не винаги срещал разбиране от руска страна. Той несъмнено бил осведомен за някои задкулисни прояви на английската дипломация на Балканите. Например в навечерието на Източната криза от 1839 г. английският консул в Белград полковник Джеймс Ходжес поощрявал намеренията на княз Милош да подкрепи освободителните движения на народите от Европейска Турция, за да отслаби позициите на Русия. Той открито декларирал готовността на Англия да подпомогне една война на Сърбия против
*. Княз Стефан Богориди (Стойко Цонко Стойков) (1775 или 1780—1859) — висш турски сановник, внук на Софроний Врачански. От 1812 до 1822 г. заемал високи длъжности във Влашко и Молдова. През 1825—1828 г. бил изпратен на заточение в Мала Азия. От 1829 г. станал съветник на султан Махмуд II (1808—1839), който му дал титлата княз и го назначил за управител на остров Самос (1833 г.). При султан Абдул Меджид (1839—1861) бил назначен за имперски съветник. Помогнал на много българи. Издействувал разрешение от султана за уреждане на българската църква „Св. Стефан" в Цариград и за тази цел подарил къщата си във Фенер (квартал на Цариград). Синовете му Никола и Александър също заемали високи длъжности в турския държавен апарат.
26
Турция, съчетана с въстания в Босна, Херцеговина, България, Черна гора и неосвободените сръбски земи. Имал свои агенти в тези области, като в България се опитвал да привлече на своя страна Александър Димитриевич — син на известния български патриот Димитраки Хаджитошев от Враца. [34]
Според думите на самия Димитриевич Ходжес му заявил, че „Англия ще подпомогне това въстание на всяка цена, защото тя има намерение да даде на всяка провинция особени права на независимост и да стане защитница на тези провинции". След детронирането на Милош Англия не променила намеренията си. В плановете и България дори фигурирала като център на бъдещото въстание. За това Димитриевич бил уведомен от друг английски представител — Шулбер, — които пребивавал в Земун. [35]
При всичките резерви, с които можем да приемем сведенията за тази тактика на Англия, бихме могли все пак да преценим, че тя е преследвала преди всичко целта да изолира Русия и Франция в тези невралгични за всяка от великите сили пунктове. В случая обаче е по-важно, че пред Западна Европа вече бил поставен по разни поводи и с оглед на различни политически съображения въпросът за българската независимост. Формулирали се дори идеи за конкретното решаване на българския въпрос. Те били известни на водачите на българското население в Нигшкия санджак — още повече че непосредствената близост на района със Сърбия им давал възможност да бъдат сравнително добре информирани за общото състояние на Източния въпрос и за особеностите на политиката на великите сили на Балканите.
По този начин към непосредствените социално-икономически предпоставки за въстанието — аграрния въпрос, засилената експлоатация на селяните, удвояването на данъчния гнет и пр. — се прибавили и политическите предпоставки. Те произтичали от религиозната и народностната дискриминация на българите и от породилия се вследствие на това стремеж за отхвърляне на османското иго чрез извоюване на автономия.
2. Организация, предварителна подготовка и обявяване на въстанието
Нишкото въстание от 1841 г. не било стихиен бунт на угнетените и жестоко потискани от турците български селяни. То било подготвяно в продължение на повече от година. Фактът,
27
че е избухнало по-рано и е обхванало по-ограничен район (в сравнение с първоначалния план), не може да бъде доказателство за неговата неорганизираност и стихийност.
Подготовката за въстанието започнала още в края на 1839 г. Планът предвиждал то да избухне едновременно в Босна, Херцеговина, онази част от България, която е в съседство с Тимок и Ниш, както и в 3ападна Албания, която се нарича Арнаутлък, а също и в други провинции, готови да въстанат. [36] Във всички градове и в много села по тези места имало хора, избрани между най-влиятелните, които подкрепяли плана и били съгласували всичко помежду си. По-голяма част от тях били кнезове (така се наричали изборните представители на християнското население пред турската власт), търговци, свещеници, хора из средите на интелигенцията и др.
За център на въстанието бил определен Лесковац, „град в България, разположен на няколко часа от Ниш, с 600 къщи и населен изключително с християни" [37]. Както се отбелязва в някои документи, последното обстоятелство давало възможност започнатото дело да се запази в тайна. Според плана в самото начало на въстанието съзаклятниците трябвало да разполагат с 60 000 пушки. Смятало се, че на първо време те били напълно достатъчни за настъпателни действия дори срещу значителни турски сили. [38]
Главните организатори разчитали и на помощта на съседните страни и дори на някои от големите европейски държави. За тази цел била образувана депутация от осем души (по двама от всяка провинция), която трябвало да се осведоми доколко може да се разчита на съседните страни и неевропейските държави — както за доставката на оръжие, така и за оказване на непосредствена помощ. Най-напред тази депутация посетила сръбския княз Михаил в Крагуевац. Изглежда, че обстановката не предразполагала към откровен разговор и затова делегацията само го уведомила за страданията на поробеното население, без да споменава нищо за подготвяното въстание.
Скоро след това осемте депутати пристигнали в Белград. Оттам четирима от тях трябвало да заминат по суша, а други те — по вода за Цариград. Паспортни затруднения обаче принудили втората група да остане, а това променило и плана на цялата депутация. За Цариград заминали само трима души — един свещеник и двама кнезове. [39] Целта им била да уведомят западноевропейските дипломатически представители в Цариград и Високата порта за издевателствата, на които били подложени
28
християните в западните провинции на империята — далеч от погледа на централната власт.
Липсват каквито и да било данни дали депутацията е изпълнила възложената ѝ мисия в Цариград. За сметка на това можем да съдим с по-голяма сигурност за отношението на сръбските и черногорските ръководители към подготвяното въстание. Митрополитът на Черна гора [40] заявил, че ще си „затвори очите" пред приготовленията и дори ще окаже помощ в случай на опасност, т. е. ако събитията вземат неблагоприятен обрат. Почти същото, но без да се обвързва с конкретни обещания, казал и сръбският княз Михаил при една по-късна среща между него и членовете на депутацията. [41] Обещание за помощ въстаниците получили и от водачите на северноалбанските земи, които са известни под общото име Мердита, и се намират по бреговете на Дрин между Скутари и Призрен.
При посещението си при френския консул в Белград пратениците на готвещите се за въстание области поискали той да уведоми своето правителство за предстоящата акция и че се надяват да получат от Франция голяма помощ (50 000 дуката, т. е. 600 000 франка, 6 инженери, 10 френски артилеристи и 20 поляци офицери [42]). По тяхно убеждение Франция била „винаги готова да помогне на слабите" и затова се обръщали именно към нея с настойчив призив за помощ. [43] Разбира се, важна роля за доверието, което Франция вдъхвала на въстаниците, изиграла подкрепата, оказана от нея на Мехмед Али в борбата му против султана. [44] Напълно логично било предположението на въстаническите водачи, че и сега тя би могла да се отнесе благосклонно към едно начинание, което подкопавало устоите на султанската власт, че би могла да го подкрепи морално и материално.
Въстаниците очаквали известна помощ и от Влашко. Там била подготвяла чета от българи, която да премине Дунава и да се притече на помощ на вдигналите се българи от Нишко. По този начин се целяло да се разшири обхватът на въоръженото въстание и то да се доведе до успешен край. За целта през пролетта на 1841 г. сред българската емиграция в Дунавските княжества започнало активно събиране на средства, купуване на оръжие и боеприпаси и набиране на доброволци. Подготовката на четата била в пълен ход и само непредпазливостта на съзаклятниците провалила начинанието. По-късно в показанията си пред следствената комисия след потушаването на първия Браилски бунт Владислав Татич — един от неговите главни организатори — категорично заявил:
29
„Решихме да преминеме по реката (Дунав — б. авт.) до сръбската граница в Ниш, за да се присъединиме към нашите братя от там, които са подложени на грабежа и на робството на турците, и да ги спасиме от това наказание. . ." [45]
В хода на предварителната подготовка постепенно се избистрили и целите, които трябвало да бъдат постигнати. Те били ясно и недвусмислено изложени при преговорите между въстаниците и нишкия управител Сабри Мустафа паша.
Като изходно начало при формулиране целите на въстанието послужили обявените в Гюлханския хатишериф права и свободи за християнското население. На преден план били поставени чисто икономически искания за подобряване на системата за събиране на данъците, за ликвидиране на своеволията на агите и чиновниците, които обременявали народа с двойно по-големи данъци, както и за прекратяване на издевателствата на местните мюсюлмански фанатици, които буквално тероризирали населението и се гаврели с неговите обичаи, с вярата и традициите му, със семейната чест на хората.
За да не опълчат срещу себе си централната власт, а също и онези от великите сили, които тогава се обявявали категорично да бъде запазена целостта на Османската империя, ръководителите на въстанието сметнали за необходимо още в самото му начало да се обяви, че то не е насочено против султана, а само против непосредствените потисници на народа, т. е. срещу местните управници. [46] Разбира се, те си давали сметка, че в основата на разложението и покварата на цялата империя стояла именно неспособността на централната власт да осигури правов ред и законност. В случая обаче проявили достатъчно чувство за такт, политическа прозорливост и мъдрост.
Една от основните цели на въстаниците била да се даде на българите правото да издигат свои местни първенци, които да разхвърлят, събират и отчитат данъците пред хазната. По този начин те поставяли по принцип най-важния въпрос, който ги вълнувал — за административната автономия на българските земи. Въстаническите водачи били политически опитни хора. Те безспорно знаели, че навремето именно с подобни (наглед минимални) искания започнала борбата за автономията на Белградския пашалък, която скоро прераснала в борба за независимо сръбско княжество. Пример за тях били и умишлено силно занижените искания за автономия на България, издигнати в навечерието и по време на Руско-турската война от 1828- 1829 г. [47]
Затова в първия етап на борбата въстаниците трябвало да
30
издигнат искания, които не бивало да изплашат централната власт със своя максимализъм. В началния стадий на борбата за българска независимост трябвало да се набляга върху ненамесата на местната администрация в събирането на данъците и в тяхното отчитане, както и върху зачитането на правото на селските общини да представят на дело, а не само на думи населението пред властите по всички жизненоважни за него въпроси. [48]
Тези наглед твърде скромни искания несъмнено преследвали по-далечни цели. Евентуалното признаване на правото на местните общини да се разпореждат с живота на населението в най-важната сфера стопанската и данъчната и да го представят пред властта по всички поводи с течение на времето могло да прерасне в още по-определена и разширена автономия, макар и чисто административна, без отхвърляне на формалната политическа власт на султана върху земите на Нишкия санджак.
Всичко това съвсем определено говори за наличие на „програма-минимум" и „програма-максимум" на нишките въстаници. Първата имала за цел на базата на гарантираните от Гюлханския хатишериф права и свободи за християнските поданици на султана да създаде условия за административна автономия на Нишкия санджак, без отхвърляне политическата власт на Високата порта. Втората трябвало да доведе да извоюването и на политическа независимост.
От изложеното става ясно, че когато се говори за Нишкото въстание, определението „стихийно и неорганизирано" е не само напълно неуместно, но и противоречи на историческите факти. Обмислянето и формулирането на икономическа и политическа програма, започването на подготовката още в края на 1839 г. (близо година и половина преди избухването), преценяването на необходимостта от точно определено количество оръжие, боеприпаси, парични средства и военни специалисти, грижливото осигуряване на международна подкрепа — всички тези факти недвусмислено говорят за сериозна предварителна подготовка и организация на въстанието. Наистина в хода му се проявява известна стихийност, но причината за нея е главно в липсата на достатъчно оръжие и не тя определя цялостния облик на въстанието. Фактът, че то започнало по-рано от определената дата, също не може да бъде доказателство за неорганизираност. Той по-скоро говори за липсата на тактическа зрелост — и то не толкова у ръководителите, колкото у редовите въстаници, които смятали, че дори и незавършена, подготовката
31
сама по себе си е свидетелство за определена степен на готовност за въстание.
Нишкото въстание избухнало на 6/18 април 1841 г. [49] Денят бил Великден и във всички църкви имало служби. Внушителна група мюсюлмански фанатици нахлули в църквата на село Каменица, нападнали българите, които били събрани там, изловили най-напред мъжете, след това обезчестили някок от жените и дъщерите им и се оттеглили безнаказано. [50] Без съмнение постъпката им целяла да покаже, че християните могат да бъдат само роби и не може да става и дума за изравняването им по права с гocпoдcтвyвaщaтa народност.
По същото време станала и друга случка, която също допринесла за прерастването на народното недоволство в открит бунт. Плeмeнникът нa нишкия управител Сабри Мустафа паша поискал да вземе в харема си една българска девойка на име Агафия или Агапия, в която бил влюбен. Като не можал да я склони доброволно да дойде при него, заедно с неколцина приятели я отвлякъл. Когато отказала да приеме мохамеданската вяра, той я убил. [51]
Естествено, всичко това било повече от достатъчно, за да подтикне и без това възбуденото българско население към въстание. Несъмнено изиграла роля и определената степен на готовност, която давала известни реални основания за вяра в успешния му край.
Въстанието пламнало веднага. Опитът на намиращата се в Каменица турска стража да разпръсне селяните не успял. Една част от стражата била избита, а неколцина заптиета избягали към Ниш. Веднага били изпратени хора до съседните села да съобщят, че било време да се вдигне цялата рая.
3. Въоръжени действия по време на въстанието
Вестта за събитията в Каменица и за обявяването на въстанието се разпространила бързо из целия Нишки санджак и вдигнала на оръжие българското население. Начело на селяните в Каменица и съседното село Матеевец застанал Милое Иванов от Каменица, [52] който още от по-рано се проявил като ръководител на борбата на местното население против турското потисничество — било като инициатор за изпращане на оплаквания по централната власт в Цариград от произволите на турските администратори, било като ходатай пред сръбското правителство
32
за застъпничество. Повече от година той агитирал неуморно за въстание и стоял в центъра на организацията му.
Освен Милое Иванов други активни агитатори и ръководители били Никола Сръндак от Горни Душник, Станко Антонов—Бояджията и Цеко Вучков от Власотинци, Коце Мумджията (Свещаря) от Лесковац, поп Георги от Поляница, Мита Деда-Уин и Цветко Куцула — също от Власотинци, Илия Николов от Ястребец, Лепое Н. от Гаре, Стоян Н. от Матеевец, Стоян Чавдар от Кърчимир, Цветко Просек от Просек , Стоян и Китка — братя от Кравля, Сава Рожин, Цеко Михайлов и Мишо Браканлия от град Враня. [53]
От Каменица и околните села се събрали около 200 въстаници [54], но крайно зле въоръжени. Една пушка се падала на пет-шест души, и останалите били с коси, брадви, вили, тояги и т.н. Още в самото начало въстаниците успели да овладеят укрепената кула между Каменица и Матеевец, която била важно звено в турската отбранителна система, и оставили там своя дружина. Това им позволило да вземат под свой контрол пътя Цариград—Ниш, по който се очаквало придвижването на турски войски от съседните пашалъци. По близките височини населението на Каменица и на съседните села започнало да копае окопи.
Въстанието се разпространило бързо почти в целия Нишки санджак, включително в Пиротско, а също и в малкия съседен Лесковацки пашалък. В Запланско се вдигнали над 1000 души начело с Никола Сръндак. Център на въстанието станало село Кърчимир, чийто старейшина Стоян Чавдар начело на 500 души конници и пехотинци имал задача да обхожда и да вдига на бунт селата в равнината.
След като се съвзели от първоначалната уплаха, турските сили се опитали да разбият най-напред въстаническия отряд на село Каменица. Сражението станало в околностите на село Емин[ова] Кутина, разположено на едноименната река, и продължило няколко часа. В него турците били напълно разбити. Това дало нов тласък на въстанието. Вдигнали се нови села край Нишава. Но вместо да се възползуват от тактическото и психологическото предимство и да продължат настъплението си срещу противника, зле въоръжените селяни предпочели да заемат изчаквателна позиция, като се укрепили на височината Логор.
В Лесковацко се вдигнали около 15 села. Начело на въстаническите отряди, наброяващи около 5000 души, застанали поп Георги Янков, Станко Антонов—Бояджията, Цеко Вучков и
33
Цветко Куцула. И тук, както в Нищко и Запланско, въпросът за въоръжението бил изключително остър. Именно по тези съображения, след като овладели няколко противникови позиции, селяните решили бързо да преминат към отбрана. Единственото по-значително сблъскване станало в околностите на село Власотинци (център на въстанието в тази област), където турците дали около 50 души убити и ранени. [55]
Преграждането на пътищата и на проходите на първо време затруднило извънредно много действията на турските войски. [56] Въстаниците завзели най-напред тясната клисура Кървин град (в австрийските документи Коланхарад — б. авт.) и установили контрол над пътя Ниш— Лескавац. Отново обаче липсата на оръжие попречила първоначалният успех да бъде доразвит и наложила да бъдат заети отбранителни позиции.
Организаторите направили опит да вдигнат и населението от Прокупски окръг, но пратениците на Милое били заловени от турските власти. [57] Според първите сведения от официални турски източници въстанието се било разпространило и в Берковско, Вранско и дори по на юг — в Македони,! в Кумановско и Битолско. Властите дори се опасявали да не би да пламне цяла България, тъй като знаели, че недоволството от засилените през последните години издевателства било всеобщо. [58]
Преждевременното избухване на въстанието попречило на неговите организатори да решат въпроса с въоръжението. Преди всичко те не успели да уредят доставката на големи партиди оръжие и боеприпаси от съседните страни, което се предвиждало в предварителния план. Въпреки получените откази от официални представители на тези страни, такава възможност съществувала, но нейното осъществяване изисквало време.
При това положение били взети бързи мерки за използуване на укритото от българското население оръжие. Свободното притежаване и носене на оръжие било привилегия само на мюсюлманите. Поради тази причина периодично били провеждани акции за обезоръжаване на християните. Такава акция имало и почти веднага след прокламирането на Гюлханския хати-шериф, т. е. в края на 1839 и началото на 1840 г. Това още повече намалило възможностите за осигуряване на необходимото оръжие и боеприпаси. Били мобилизирани всички възможни източници — ремонтирали се стари пушки и пистолети, тайно се купували единични бройки, леели се куршуми и се правели фишеци, а някои по-сръчни занаятчии се заели дори сами да си направят пушки.
34
Въпреки всичко обаче в огромната си част въстаниците разполагали само с хладно оръжие — брадви, ножове, саби, ятагани, коси и др. [59] Малка част от тях имали кремъкови и капсулни пушки и пистолети. По най-обща оценка една пушка се падала на пет-шест души. По време на сраженията някои успели да се снабдят с трофейно оръжие, но това почти с нищо не подобрило положението им, тъй като боеприпасите също били крайно оскъдни. Поради същата причина, а и поради неумение да си служат с тях не били използувани и пленените при Бяла паланка два топа.
Слабото въоръжение и недостигът на боеприпаси принудили въстаническите водачи да решат по-голяма част от населението да се оттегли в горите и планините. Онези, които били въоръжени, заели позиции и върху плещите им паднала непосилната задача да влязат в неравен двубой с опитния и въоръжен до зъби противник, за да отстояват докрай справедливите си искания.
За да спечелят време, което им било необходимо както за укриването на старците, жените, децата и покъщнината в горите и планините, така и за групирането и укрепването на въстаническите сили, ръководителите започнали преговори с нишкия управител Сабри Мустафа паша. Те създавали възможност, макар и твърде минимална, да се избегнат опожаряването на селата и избиването на мирното население, защото, докато траели, имало вероятност да се намеси централната власт.
Какво представлявали самите преговори? След като въстаниците се укрепили на завзетите от тях позиции, предводителят им Милое Иванов изпратил до Сабри Мустафа паша писмо, с което му предлагал заедно с мохасила и двама кнезове от шурата (общинския съвет) да посети въстаническия лагер и да се убеди, че народът не се е опълчил срещу своя сюзерен султана и неговото правителство. Същевременно, за да се гарантира спокойствието по време на преговорите, Милое предлагал от двете страни да бъдат разменени по двадесет заложници. [60] Нишкият паша обаче не приел тези условия, а изпратил депутация от двама свещеници, трима местни първенци и двама турци, която да преговаря с въстаниците и да ги убеди да сложат оръжие и да се приберат по домовете си. Милое задържал пратениците на пашата, като върнал само един от свещениците с молба да дойдат поне двамата кнезове, за да се уговорят с тях по някои въпроси на данъците. От своя страна Сабри Мустафа задържал този свещеник още два дни и го изпратил при
35
въстаниците да им предаде, че ще отговори на предложението им след още три дни. [61]
Исканията, които въстаниците издигнали в хода на преговорите с нишкия управител, се базирали на формулираните още по време на подготовката цели на въстанието. Преди всичко те обявили, че не са се вдигнали против султана, а само против преките си потисници — местните управници. [62] Твърдо заявили, че няма да сложат оръжие, докато „техният всемилостив господар султанът не постави своето благосклонно решение върху тяхната верноподаническа молба". Нарочно наблягали, че били уверени в неговата „любов към справедливостта" и че щял да ги възнагради за сторените спрямо тях несправедливости. [63]
В основата на техните искания залегнали обявените в Гюлханския хатишериф права и свободи за християнското население. Позовавайки се на този официален държавен документ, който имал силата на закон, въстаниците още веднъж подчертавали предаността си към законността и държавата и извеждали на преден план чисто икономически искания — прекратяване на двойното данъчно облагане (от държавата и от местните аги и бейове), подобряване на системата за събиране на данъците и т. н. Друг важен въпрос бил правото на селските общини да бъдат реални представители и защитници на интересите на християнското население пред официалната власт.
Въстаниците обаче не си давали сметка, че нишкият управител Сабри Мустафа паша започнал преговори с тях от чисто тактически съображения. На практика той протакал преговорите, за да забави развитието на събитията, докато получи необходимата му информация за силите на въстаниците, за районите, в които те успели да установят своя власт, и най-важното — докато събере необходимата му военна сила, достатъчна за разгромяване на въстанието.
За изтеклото повече от една седмица време Сабри Мустафа паша успял да мобилизира силите си. След като получил и „благословията" на намиращия се по това време в Ниш румелийски казъаскер Ариф Хикмек ефенди, който издал специален документ против въстаниците, на 13/25 април пашата потеглял срещу бунтовниците начело на 2000 души арнаутска „милиция"— 1500 прокупски и куршумлийски арнаути (албански мюсюлмани) и 500 местни турци, разполагащи с четири топа. [64] С други думи, „милицията” се състояла от най-известни главорези и притеснители на българското население.
От този момент започнало зверското потушаване на Нишкото
36
въстание. Дори данните за избитите и откарани в робство българи и за изгорените български села, дадени след това от самия Сабри Мустафа паша, колкото и да били занижени, не оставят никакво съмнение, че още в самото начало местната власт нямала никакво намерение да преговаря с въстаниците и сериозно да изслуша оплакванията им, а използувала т. нар. преговори единствено като прикритие за организиране на масовото им физическо унищожаване.
Така Нишкото въстание поело към своя трагичен край. Преждевременното му избухване и липсата на достатъчно оръжие и боеприпаси твърде бързо го довели до неговата кулминация— преговорите с нишкия паша. При създалото се положение водачите му нямали друг избор, освен да забавят развитието на нещата и да търсят мирен изход от кризата с помощта на централната власт. Те обаче не се съобразили в достатъчна степен с факта, че в подобни положения османското правителство действувало изключително мудно и обикновено се намесвало твърде късно, когато всичко вече било приключило. Така станало и този път. Пристигналите с голямо закъснение в Ниш правителствени войски начело с одринския управител Якуб паша трябвало да усмиряват не разбунтувалнте се българи, а самите потушители на въстанието — развилнелите се турски и арнаутски банди.
4. Потушаване на въстанието
На 13/25 април 1841 г. Сабри Мустафа паша начело на въоръжените до зъби 2000 турци и арнаути се насочил към Каменица и Матеевец. Изненадани, след едночасово сражение въстаниците били дезорганизнранн. Точните попадения на артилерията разкъсали веригите им и ги разпръснали. В пълно безредие те побягнали към сръбската граница. Войводата им Милое обаче заедно с 15 души самоотвержени борци успял да се затвори в укрепената Каменишка кула, която турците превзели едва след 24-часова обсада, като я обстрелвали от три страни с четирите топа. Милое бил убит, а част от другарите му — пленени. [65] Мюсюлманите дали 30 убити и 100 ранени, а въстаниците — 300 убити и 70 пленени. Сабри Мустафа паша сметнал задачата си за изпълнена и на другия ден се върнал в Ниш, като оставил беззащитните български села на пълния произвол на арнаутските и турските банди.
Така завършило въстанието в околностите на Ниш. Приблизително по същия начин се развили събитията и в другите
37
околии. В Запланско турските пълчища настъпили срещу укрепените на възвишението Логор въстаници и към планината Силичевица. Сражението, което продължило няколко часа, завършило с поражението на лошо въоръжените въстаници. Те се оттеглили към сръбската граница, а разбеснелите се арнаути пристъпили към разграбване и опожаряване на всички заплански села. За да ги омилостиви, войводата Никола Сръндак бил принуден да се предаде на предводителя им сердаря Пири бей, но след няколко дни, като видял, че саможертвата му е изгубила смисъл, успял да избяга през границата в Сърбия. Там бил задържан в Алексинацката митница. [66]
В Лесковацкия пашалък арнаутските пълчища се насочили най-напред към село Власотинци, където били събрани главните сил на въстаниците. След двучасов бой те също били принудени да отстъпят и се оттеглили към Сърбия. Все пак турците дали повече от 50 убити и ранени. След това бил завзет проходът Кървин град между Ниш и Лесковац и турците се пръснали из околните села да убиват, грабят и палят. [67]
Както личи от документите, въстанието в Пиротско било потушено още в самото начало. Въстаниците успели да овладеят прохода Червен брег (Казъл йокуш), който бил важен военностратегически пункт на пътя Пирот—Ниш, но били отблъснати при опита им да превземат друг също важен пост — Бяла паланка (Ак паланка). Въстаниците опожарили по-малки турски постове, в това число и този на моста, отстоящ на четвърт час от сръбския граничен пункт Пандирало. Тези успехи обаче били частнични. Мюсюлманите постепенно ги обкръжили и те били принудени да преминах границата, за да потърсят убежище в Сърбия. [68]
Въстанието било потушено още преди от Цариград да пристигне отговорът на справедливите искания на българите от Нишкия санджак. Всъщност за потушаване едва ли би трябвало да се говори, тъй като местната власт и башибозукът, свикан от Сабри Мустафа паша, не се задоволили само да разбият слабо въоръжените въстаници и да се завърнат по отнетите им стратегически пунктове. Мюсюлманската сбирщина от близки и далечни места се притекла и участвувала настървено в разгрома, защото от опит знаела, че т. нар. омиротворяване винаги било източник на богата плячка. Въпреки по-късно да заявявал, че злодеянията били станали против волята му, нишкият паша съвсем не бил непричастен към грабежите и убийствата на мирното християнско население в областта. [69]
Мюсюлманските фанатици участвували в потушаването
38
преди всичко с определеното намерение да дадат „заслужен" урок на християните и да им покажат окончателно, че не можели да мислят за никакво изравняване на правата им. Техните изстъпления били открита демонстрация на пренебрежение към провъзгласените само преди година и половина от централната власт реформи, своего рода бунт срещу Танзимата. [70]
Най-добра представа за зверствата на арнаутските банди ни дават сведенията за броя на изгорените и напълно разрушенн села. Нишкият паша твърдял, че били изгорени „най-много 30 села", а Високата порта въз основа на докладите на Якуб паша съобщила на европейските дипломатически представители в Цариград, че по време на „размириците" били изгорени не повече от 20—25 села. [71] В действителност обаче опустошенията били неизмеримо по-страшни.
Истинският им брой бил 225, т. е. десеторно по-голям от посочения от Високата порта. Най-малко половината от опожарените села били напълно заличени от лицето на земята. В издадените от Романски австрийски документи за Нишкото въстание от 1841 г. е даден точен списък на селата по райони. Той бил съставен от австрийския консул в Белград Атанаскович въз основа на събраните сведения от сръбските власти и от хилядите българи, които намерили спасение на сръбска територия.
Лесковацки район:
1. Власотинци; 2. Каменица; 3. Копашница; 4. Манастирище; 5. Батловци; 6. Гложене; 7. Прилепец; 8. Добротин; 9. Гърдилица; 10. Дедина бара; 11. Тупаловче; 12. Сеяница; 13. Ковачева бара; 14. Козаре; 15. Дадинче; 16. Владовица; 17. Кучкавица; 18. Орашче; 19. Ястребец; 20. Самарница; 21. Лопушня; 22. Островец; 23. Стрековец; 24. Трибара; 25. Градище; 26. Ново село; 27. Рупие; 28. Острозъб; 29. Млатище; 30. Брод; 31. Черна трава (четири махали); 32. Добро поле; 33. Долна гора; 34. Горна гора; 35. Орех; 36. Йездина; 37. Лукачово; 38. Чуово; 39. Алексине; 40. Деян; 41. Рамнидел; 42. Брезовица; 43. Рамна гора; 44. Бориндол; 45. Чакманово; 46. Било; 47. Крушевица; 48. Болярска; 49. Мала Крушевица; 50. Църнатово; 51. Църна бара; 52. Мала Ламница; 53. Голема Ламница; 54. Средор; 55. Липовица; 56. Шишава; 57. Скрапеж; 58. Конопница; 59. Станковци; 60. Гълъбовци; 61. Кюрлинци; 62. Ранно поле; 63. Градашница; 64. Орешец; 65. Герсеново; 66. Слатина; 67. Манойловци; 68. Върдовски хан; 69. Мала Слатина; 70. Къпиновица; 71. Яшуня; 72. Църковница; 73. Бабичко; 74. Горна Лукошница; 75. Долна Лукошница; 76. Елашница; 77. Разгойна; 78. Герданица.
39
Отвъд Морава:
79. Ораовица; 80. Войновец; 81. Несвърта; 82. Падеж; 83. Бара; 84. Слатина; 85. Копашница; 86. Чукленик; 87. Долна Копашнина; 88. Накриван.
Полянски район:
89. Студена; 90. Големо село; 91. Власи; 92. Раждате; (номер 93 липсва в оригинала); 94. Станци; 95. Ушевци; 96. Смилович; 97. Дреновец; 98. Секире; 99. Урмановица; 100. Градня; 101. Стрешак; 102. Глава крушева; 103. Мияковци; 104. Тумба.
Нишки район:
105. Каменица; 106. Долни Матеевец; 107. Горни Матеевец; 108. Кнезово село; 109. Ясеновик; 110. Пеяче; 111. Врело; 112. Горно Малче; 113. Долно Малче; 114. Горна Врежина; 115. Долна Врежина; 116. Бреница; 117. Хум; 118. Горни Комрен; 119. Равно поле; 120. Долни Комрен; 121. Руйник; 122. Лесковик; 123. Церие; 124. Кравие; 125. Палиградци; 126. Вело поле; 127. Железник; 128. Милковци; 129. Палина; 130. Берзинци; 131. Горна Тополница; 132. Чамурлия; 133. Поповци; 134. Въртище; 135. Мезграя; 136. Долна Тополница; 137. Долна Търнава; 138. Горна Търнава; 139. Меча Коруба; 140. Бели брег; 141. Ново село; 142. Круше; 143. Лалинци; 144. Чокот; 145. Долно Мечурово; 146. Горно Мечурово; 147. Белотинци; 148. Пася поляна; 149. Кнежица; 150. Малошище; 151. Клисура; 152. Чечина; 153. Кървин град; 154. Тополница; 155. Русна; 156. Гъркиня; 157. Старовласи; 158. Бербатово; 159. Габровец; 160. Долно Бербатово; 161. Вучи дол; 162. Еминова Кътина; 163. Драшкова Кътина; 164. Марина Кътина; 165. Баня; 166. Чукреник; 167. Просек; 168. Ново Боинче; 169. Бързи брод; 170. Горна Студена; 171. Долна Студена; 172. Горни Душник; 173. Долни Душник; 174. Сопотница; 175. Калетинци; 176. Долно Драгоевие; 177. Горно Драгоевие; 178. Ягличе; 179. Големи Въртоп; 180. Мали Въртоп; 181. Семча; 182. Големи Кърчимир; 183. Мали Кърчимир; 184. Комарица; 185. Равна Дъбрава; 186. Долни Присян; 187. Горни Присян; 188. Завидинци; 189. Щърбавец; 190. Големо Боинче; 191. Мало Боинче; 192. Сечница; 193. Остеновица; 194. Кукавица; 195. Брестов дол; 196. Петлодол; 197. Линово; 198. Мездрая; 199. Модра стена; 200. Суте; 201. Коритняк; 202. Вукманово; 203. Раутово; 204. Силандрица; 205. Копривница.
Имената на останалите двадесет села не фигурират в списъка — вероятно поради това, че не са били уточнени или пък били неразчетени от австрийския консул. [72]
В Нишко и Запланско изгорените села възлизали на 121.
40
Там оцелели не повече от двадесет селища. В Лесковацки пашалък били опожарени 104 села. При това там били разграбени 16 църкви и манастири [73] и бил откаран огромен брои едър и дребен добитък. Спасена била само онази част от добитъка и покъщнината, която бежанците успели навреме да прехвърлят със себе си на сръбска територия.
Една сръбска статистика дава приблизителния брой на българските бежанци, преминали в Сърбия на територията на окръзите Гургусовац (Княжевац), Алексинац и Крушевац в продължение на десет дни (от 12 до 21 април по стар стил). От нея се вижда, че домовете си напуснали 1359 семейства (9460 души). Но тъй като бягствата в Сърбия продължили доста време и след тези дати, а имало и хора, които не се регистрирали на пропускателните пунктове, може да се твърди без никакъв риск да се преувеличи, че общият брой на бежанците далеч надхвърлял десет хиляди. По всяка вероятност възлизал на около петнадесет хиляди души. [74] Ако прибавим изпокрилите се в планините и избягалите в съседните санджаци, тогава тази цифра ще нарасне най-малко двойно.
Сведение
За бежанците от турските гранични области
От 12 до 21 април 1841 г. (по стар стил) [75]
[[ Наименование на пропускателния пункт, Окръг, Семейства, Хора, Овце и кози, Едър рогат добитък, Свине, Коне.
1. Пандирало, 2. Грамада 1, 3. Грамада 2, 4. Ждрело, 5. Бяла вода, 6. ?, 7. Заповац, Общо ]]
41
Такъв бил резултатът от зверското потушаване на Нишкото въстание. Целият Нишки санджак бил изпепелен и обезлюден. Избити били хиляди хора, повечето от които изобщо не участвували във въстанието. Стотици били отвлечени в робство. Хиляди жени овдовели, хиляди деца останали сираци, а голяма част от населението на санджака се изселила в Сърбия, за да се спаси от нечовешките изстъпления на озверените арнаути. Нямало семейство, което да не било пострадало.
Въпреки това въстанието на населението от Нишкия санджак показало недвусмислено, че българският народ нямал повече намерение да превива безропотно гръб пред поробителя. Именно това обстоятелство предизвикало вниманието на великите сили към него. То убедило например френския консул в Белград, че „в недалечно време Източният въпрос ще се представи в нова светлина на вниманието на Европа. . . От южната част на Османската империя вниманието сега се насочва към северната ѝ част." [76]
За всички станало ясно, че в източните предели на европейския континент на дневен ред излизал още един важен въпрос, който чакал своето решаване — българският. [77]
. Пос.
съч., с. 87.