Рилският светец и неговата обител

Иван Дуйчев

 

V. ОГНИЩЕ НА ПРОСВЕТА И НАРОДНО ЕДИНЕНИЕ

 

__A_

 

Из Завета на св. Ивана Рилски

 

Близките и далечни сетнини на едно историческо събитие са най-правилното мерило за неговото значение. Именно затова съвременниците на съдбоносни събития често не могат да ги преценят в тяхната пълна значимост. Само личности с дълбоко прозрение долавят цялото значение на големите събития от своето време. В много летописи от миналото твърде често с изненада откриваме, че съвременниците понякога са отминавали почти незабелязано дори най-богати откъм сетнини събития и са ги отбелязвали само с няколко думи. Подобни прояви могат да се наблюдават и у нас, в свръзка с турското завоевание в края на XIV век. Така например, съставителят на т. н. Безименна българска летопис, написана в началото на второто десетилетие от XV век, — човек начетен и сръчен в книжовното творчество, с редки качества на историописец, — е казал само няколко

 

 

263

 

думи за завладяването на българските земи от турците — сякаш се отнася за събитие, което не го засяга. А турското завоевание представяло ужасен удар върху българската народност. То внасяло пълен прелом в целия ѝ живот. Съдбините на народа — във всичките прояви на неговото духовно и материално битие — трябвало за векове да се свържат със живота на турската държава.

 

Турската мощ наподобявала снежна лавина, която растяла и се увеличавала, колкото повече напредвала по своя път. Този път, обаче, не бил напълно гладък. Не изминали десетина години след покорението на Търновското царство, и над турската държава се разразила буря. В Ангорската битка (28. юли 1402 г.) турските войски били напълно разгромени от татарския повелител Тимур-Ленк, и сам султан Баязид — покорителят на българското царство — паднал в плен. Ударът наистина бил тежък, но той не можал да разгроми младата турска държава, изпълнена със сили и завоевателен устрем. Той само забавил нейното развитие. В течение на половин век турците трябвало да лекуват раните от поражението, без да могат да продължат онези нападения, които им донесли толкова успехи в края на XIV век. Поражението при Ангора (дн. Анкара) и възникналите след него междуособици всред синовете на пленения и починал в плен султан се отразили върху живота на балканските християни. Възходът на турската мощ временно спрял, и това отложило сетния час на изнемощялата византийска империя. През време на турските междуособици българите, които неотколе били загубили своята независимост, сякаш

 

 

264

 

не могли да съзрат какви изгоди се откривали пред тях от този неочакван случай, нито съумели да се възползуват в нещо. Изглежда, че преживените злочестини сломили за дълго духа на този народ, чиито най-добри и най-будни синове паднали в продължителните борби против завоевателя. Споменът за неотдавна загубената свобода наистина бил още свеж, но свежи били също и всички страдания и ужаси на завоеванието. Изобщо, целият живот на българите в десетилетията непосредно след завоеванието на страната носи белег на тежко, мрачно униние и пълно безразличие.

 

През XV век в живота на българското население се извършили дълбоки промени. Веднага след завладяването на страната турците изселили част от населението, като го прехвърлили в Мала Азия, очевидно за създаване на граничари. На мястото на изселеното и изтребено българско население, те настанили свои преселници — турци от други области. Това не предвещавало добро. Завоевателите, прочее, полагали здрави основи на своето владичество. Те не възнамерявали да напуснат страната, нито идвали като временни грабители, а се настанявали като трайни заселници. Турската колонизация засегнала главно най-плодородните области и най-важните стратегически места. Българското население трябвало да се оттегли в недостъпни и неплодородни земи. Въпреки всичко, броят на завоевателите, в сравнение с покореното население, оставал твърде малък. Обединителното звено в турската държава — както въобще през средновековието — била не народността, а вярската принадлежност. Някои българи приели исляма

 

 

265

 

и с това се приобщили към покорителите. Потурчването добило по-широки размери главно всред някои еретически групи — напр., всред българските павликяни — които и без това били откъснати от останалото православно население и се намирали във враждебни отношения с него. Заточението и смъртта на патриарх Евтимия означавали, в действителност, край на българската църковна независимост. Цариградската патриаршия успяла да получи правдини от турските султани, премахнала българската патриаршия и подчинила под своя власт църковния живот в българските земи. Тази нова промяна в живота на покорения български народ криела в себе си толкова големи заплахи за неговото духовно развитие, колкото самото отнимане на политическата му независимост отстрана на турците. Духът на независимост останал да мъждее в някои селища, на които турците признали известни правдини, и в по-затънтените покрайнини, гдето населението използувало правото си на самоуправление.

 

Ислямът поставял рязка граница между „правоверни” (müslim) и „неверни” (kâfir), сиреч между покорители и покорени. Множество места от Корана засягат отношенията към „неверните”, както и въпроса за тяхната бъдна съдба и наказанието, което, според Мохамеда, ги очаквало в задгробния живот. Необходимо е да се изтъкне, че отношението спрямо „неверните” е било свързано с едно от основните вярвания на исляма: вярването в предопределението. „Относно неверните — гласи една глава в Корана — за тях е все едно, дали ти ти предупреждаваш или не. Те не ще повяр-

 

 

266

 

ват. Бог е положил печат върху сърцата им и върху ушите им. Техните очи са покрити с превръзка, и тях ги очаква жестоко наказание”. Сам пророкът на исляма сякаш не е отдавал голямо значение на прозелитизма всред „неверните”, та затова признава: „Ако ти би извършил пред лицето на тези, които са получили Писанията, всякакви чудеса, те не ще възприемат насоката на твоята молитва [сиреч към Мека]. Ти също не ще възприемеш тяхната насока на молитва [към изток]”. Много пъти в Корана е упоменато наказанието, което, по думите на Мохамеда, трябва да очаква „неверните”. „О, пророче, — четем в друга глава на Корана, — бори се против лицемерите и неверните, отнасяй се със суровост спрямо тях. Пъкълът е тяхното жилище. Какво отвратително жилище!... Ако те се обърнат [към исляма], това ще бъде по-изгодно за тях. Но ако те отбягват да сторят това, Бог ще ги накаже с мъчително наказание на този и на онзи свят. Те не ще намерят по цялата земя нито закрила, нито помощ” [365]. Изхождайки от подобни твърдения в Корана, носителите на исляма не проявявали особно ревностна дейност за помохамеданчването на завоюваните народности. Насилствените преминавания към исляма са, общо погледнато, сравнително редки и почти изключителни случаи. Това отношение на завоевателите към покореното християнско население трябвало да има огромни сетнини. На първо място, по този начин се запазвала относителната малочисленост на завоевателите, които оставали господствуващ елемент, докато „неверните” трябвало да се занимават със всичко онова, което било необхо-

 

 

267

 

димо за поддържане на живота. Особено важно било, обаче, това за живота на покорените християни. Както в средновековието, така и сега народностната принадлежност се отъждествявала с верската принадлежност. Така, религиозният живот на покореното християнско население можел да се развива по свои собствени пътища. В противен случай, ако завоевателите проявели по-усърден религиозен прозелитизъм, християнското население щяло да бъде изправено пред голяма заплаха. Случаите, при които по-големи или по-малки множества измежду покорените приемали исляма, са твърде поучителни в това отношение. Най-честа новообръщенците се оказвали дори и след векове най-ревностни пазители на ислямската вяра. Изобщо казано, подвластното на завоевателите християнско население, като запазила своята християнска вяра, успяло да запази и своята народностна самобитност. Редом с тази обща търпимост спрямо християнската вяра, турската власт издала в течение на времето многобройни повели за покровителство или правдини на християнското население. Един добър познавач на тези турски повели [366] дори поддържа, че „без тези правдини изниква въпрос, дали християните са щели да се запазят всред обкръжаващите ги мюсюлмани. Вероятна — по негово мнение — щели да се запазят малобройни християни единствено по планините и неплодородните покрайнини, сиреч там, гдето не е имало мохамедани”.

 

Още по времето на турското завоевание някои християни от местното население, или пък пришелци от Запада — поданици на италианските търговски републики — успели да уста-

 

 

268

 

новят приятелски отношения със завоевателите и получили от тях известни признания на своите права. Рилската обител, разположена в отдалечена и мъчно достъпна покрайнина, изглежда не била засегната от турското завоевание. Напротив, монасите се постарали да обезпечат известни правдини за своята обител, като издействуват покровителствени грамоти от новите владетели на страната. В редица по-късни турски документи се говори изрично, че Рилският монастир получил подобни грамоти от турските султани, които завоювали тукашните земи. Така, в една заповед, издадена в края на октомври 1402 г. — значи няколко месеца след Ангорската битка — се казва, че „монасите, които живеят като рая в Рилския монастир ... притежават засега височайши царски актове за право на свободно живеене”. В султански ферман от 12. април 1519 г. [367] се съобщава, че в ръцете на монасите от Рилския монастир се намирали „височайши царски актове, издадени още в царуването на приснопаметните султани Баязид хан I и Мохамед Челеби. С тези височайши царски актове, буквално записани в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон, Рилският монастир и живеещите там монаси се признават от властта за привилегировани и свободни. Недвижимите имоти и земи ... не се облагат с десетък, нито се плащат за тях някакви налози и данъци. А самите монаси, като свободна рая, са били освободени от плащането на всякакви тежки и обикновени налози, като: аварис-дивание, текялифи-шаки и ресуми-урфие. В текста на тези два височайши акта изрично е казано, че раята-монаси от тоя монастир се

 

 

269

 

считат напълно свободни в империята и се освобождават от плащането на данъците, наречени аварис-дивание и текялифи-урфие”. От този документ трябва да се заключи, че двамата първи султани — Баязид I (1389—1402) и неговият син Мохамед I Челеби (1413—1421) са дали грамоти на Рилската обител, в които признавали обителта и иноците в нея за свободни и привилегировани, а заедно с това ги освобождавали от плащането на данъци. Едва ли може да има съмнение относно това посочване. Упоменанието за издадените от Баязида I и Мохамеда I Челеби покровителствени фермани е запазено в документи, които са близки по време. Както обикновено е ставало, при подновяването на покровителствените повели и при издействуването на нови, обикновено са били представяни старите повели. От текста на приведените два документа от 1402 и 1519 г. [368] трябва да заключим, че съставителите им са имали на ръка и са видели първообразните фермани на ранните турски султани. В документа от 1519 г. дори е добавено, че тези „височайши царски актове” били „буквално записани в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон” — с други думи, те били „зарегистрирани” в самата султанска канцелария. В по-късни султански писания още няколко пъти се говори за тези ранни фермани. Така, от ферман от 1520 г. [369] узнаваме, че монасите от Рилския монастир се позовали на тези свои фермани, за да доказват, че са „свободни и привилегировани”. „Бившите велики султани Баязид хан I Илдъръм и Мохамед Челеби хан I са издали на монасите от тоя монастир свещени царски грамоти за

 

 

270

 

привилегиите и правата на монастира. Самите тия актове се пазят в ръцете на монасите, а тяхното съдържание е било записано в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон” [370]. Началните султански фермани са споменати също във ферман от м. януари 1549 г. [371]. Няколко упоменания за тях намираме във фермани от XIX век: например, от 24. март 1821 г., гдето се казва, че монасите все още притежавали „стари свещени актове, издадени от предишните султани, както и от султана Худа-вендигяр”; от 1. април 1842 г., от 30. април 1842 г. и от 25. август 1861 година [372]. Тези късни посочвания, обаче, съдържат едно име, което ни отвежда към още по-прежните години на турското завоевание. Под името „Худа-вендигяр” е бил обозначаван султан Мурад I (1359—1389) [373]. Това посочване изглежда малко вероятно. Едвали може да се мисли, че монасите от Рилския монастир са успели още преди окончателното завладяване на българските земи отстрана на турците да си издействуват някакви правдини от завоевателите.

 

Малко по-късно, през управлението на султан Мурада II (1421—1451), състоянието на Рилската обител, изглежда, се влошило. От това време — в течение на няколко десетилетия — не притежаваме никакво свидетелство за живота на монастира. Каточели тук замира всякаква книжовна дейност. Какво е станало с обителта и нейните иноци? Знае се, че част от българските светски и духовни първенци при заплахата на турското завоевание побързали да намерят прибежище в други, близки и далечни страни [374]. Дали също така и някои ог рилските иноци не напуснали

 

 

271

 

обителта, за да се преселят другаде? Занимливо е, че именно по това време се явява първото упоменание за Рилския светец в руски богослужебни книги. Така, в пролог от 1429 г. в Троицко-Сергиевската лавра, под 19. октомври, се чествува „памет на преподобния наш отец Иван Рилски” [375]. Дали това упоменание на светеца се дължи на някакво възобновяване на „паметта” въз основа на по-стари руски паметници? Не е изключена възможността, то да се е явило именно поради пренасянето на български ръкописи от бегълци из българските земи. Може ли да се предполага, че там се е озовал някой рилски инок, така както в румънските земи и по западните покрайнини на Балканския полуостров, та чак до островите попаднали бегълци от България, носейки със себе си ценни български ръкописи ? Предположението е вероятно, ако и да не може да се подкрепи сега с никакви докази. Във всеки случай, през първата половина на XV век настъпва упадък на монастира. Предполага се, че това разорение на обителта ще да се е дължало на избиване и прогонване на иноците [376]. По-вероятно е, обаче, че общото бедствено състояние на завоюваната страна се отразило върху състоянието на самия монастир.

 

Официалната турска власт не отказвала да признае правдините и данъчните облекчения на обителта. Ако монастирските братя десетилетия и дори векове по-късно се позовавали на ферманите, дадени от първите турски султани, те с още по-голямо право можели да сторят това през първата половина на XV в. От XV век не е запазен, за съжаление, ника-

 

 

272

 

къв турски ферман в свръзка с монастира. През миналия век в монастира съществувало предание, че две големи лампади, които се пазели в монастирската църква, са били подарени именно от султан Мурада II при едно негово посещение в Дупница, гдето при него се явил, за да му се поклони, игуменът на обителта [377]. Султан Мурад II в 1435 г. се оженил за малолетната дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович (1427—1456) — Мара. Сръбската княгиня дори в султанския дворец запазила своята християнска вяра. По случай смъртта на баща ѝ един сръбски книжовник споменава нейното име, като я нарича „най-блажена и най-целомъдрена”, която се пожертвувала „заради правата вяра към Бога, благочестието, обичта към родителите си и доброто повинувание” [378]. Нейното присъствие в султанския двор ще да е повлияло, несъмнено, върху отношението на султана спрямо покореното християнско население.

 

Към средата на XV век обителта изпаднала в запустение, което продължило неизвестно колко години. В един монастирски документ от 1466 г. се казва изрично, че преди това монастирът бил „запустял от много години” [379]. Владислав Граматик е разказал с общи думи за състоянието на Рилската обител през цялото това време от края на XIV и първата половина на XV век, като е засегнал и събитията, които се развили тогава в нашите земи. „Изначалният враг на мира повдигна буря и опасен смут, като вдигна от Изтока пребезбожните перси [турци] с голям гняв и свирепост против всички земи, които се намираха под гръцкото царство, българските области, сръб-

 

 

273

 

ската държава и заедно с всички други страни, които се намираха около тях на север и запад. Внезапно те завоюваха и завзеха цялата източна земя, която се намираше под гръцка власт, и южните страни заедно с [Мала] Азия, като стигнаха и в Македония [Източна Тракия], подчиниха я под своя власт и там, при така наречената река Марица, в упорито сражение победиха напълно сръбската войска, която се намираше тогава в тази област — намеква той за сражението при Черномен през септември 1371 г. — и веднага се устремиха против сръбското княжество. Стана най-люто сражение в мястото, наречено Косово [1389 г.]. Случи се така, щото веднага сред боя падна свирепият властелин, който държеше властта над тях, като получи много скоро достойно възмездие за своето безбожие, зле и недостойно извергна своята варварска и нечестива душа, като внезапно посред боя биде лишен от живот отстрана на сръбските воини [а]. И така, прочее, надделя грехът — уви, заради нашите злини! — и сръбската земя мина под тяхна власт. Малко след това те завладяха и българските предели, подобно на някакво малко гнездо, заедно също и с онзи пречуден град [Търново], в който лежеха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войнствата отново се вдигнаха буйно и безбожно и всеки ден и по всяко време вършеха чести опленявания и кръвопролития. Съвсем никой не можеше да задържи опасния им устрем. Те надделяха във всички бойни сражения, по всички места, и печелеха светли победи над другите.

 

 

а. Намек за погубването на султан Мурада I при сражението на Косово поле на 15. юли 1389 г.

 

 

274

 

Прочее, събитията се развиха така. И чрез тях зло и пагуба се разпростираха и утвърждаваха навсякъде. Много страни и селища, заедно с честните монастири и божествените храмове, биваха разрушавани с огън и поради това се обричаха на пълно запустение. Тогава, прочее, се събори и напълно запустя също... и пресветата обител на този богоносен отец, намираща се в Рилската пустиня

И така, тя прекарва в запустение доста години

[380]. Димитрий Кантакузин също така е разказал за турското завоевание, за победите над балканските християни и за съдбата на християнското население, като, обаче, погрешно отнася запустението на Рилската обител към последните две десетилетия на XIV век, преди падането на Търновското царство под властта на турците. „Прочее, божествените храмове бяха подложени на разорение и жилищата на светците бяха предавани на запустение. Заедно с другите тогава запустя и... всечестният храм на светеца, който се намира в... Рилската планина, и поради това стана необитаем

Разбира се, тези сведения за запустението на обителта трябва да се приемат с известни уговорки. Те произхождат от риторични извори, които имат за цел да възхвалят делото на по-късните обновители на монастира. Поради това в техните твърдения трябва да се предполага известно риторическо преувеличение. Несъмнено, обаче, в обителта настъпил упадък. Това ще да се е дължало на обстоя-

 

 

275

 

телството, че притокът на млади, свежи сили намалял, а в същото време, монастирът не можел да получава приношения отстрана на населението за своята издръжка. Животът замрял.

 

През 1451 г. управлението в турската държава преминало в ръцете на Мохамеда II (1451—1481) — един от най-бележитите турски владетели. „На двадесет и една годишна възраст, той, по думите на днешен учен [381], съчетавал в нрава си, — редом с варварските устреми на безжалостна жестокост, кръвожадност и най-низки пороци — живо влечение към науките и книжнината, голяма деятелност и качества на пълководец, държавник и организатор”. Един от съвременниците му, именно византийският историк Георги Францес [382], разказва, че „младежът бил предприемчив и похватен във всичко, обичал добродетелните и учени люде, самият не бил незапознат с науката и бил вкусил не малко от изкуството на астрологията”. „Той винаги обичаше да чете за подвизите и живота на Александра Македонски и на Цезаря Октавиана, на Константина Велики Флавия и на цариградския император Теодосия от Испания [сиреч Теодосий Велики], като диреше и разучваше средства, да ги надмине всички тях и да разшири в най-висша степен пределите на своята държава, което и стори”. Според същия византийски писател, султанът говорел пет езика: турски, персийски, арабски, гръцки и латински. Наскоро, на 29. май 1453 г., след страшна обсада, в негова власт паднала столицата Цариград, и победителите три дни и три нощи разграбвали богатствата на града и избивали беззащитното

 

 

276

 

население. След бляскавата победа Завоевателят проявил неочаквани качества на строител, ценител на науката и изкуството. Разрушителят на художествените ценности на хилядолетната византийска столица проявил особено влечение към изобразителните изкуства на Запада и на големите италиански художници — и то в противовес на забраната на исляма за човешки изображения. Той, се постарал да докара от Запада художници и ваятели, които да работят за него. Така, към 1463 г. той поискал от цариградския венециански пратеник да помоли Сиджизмондо Пандолфо Малатеста, княз на Римини, да му изпрати в Цариград прочутия художник, архитект, ваятел и гравьор Матео де’Пасти от Верона [383]. Султанът желаел, прочутият художествен творец да го рисува и извае. И наистина, Матео де’Пасти бил първият художник, който дал образа на Завоевателя. Познато е писмото на Махмуд, паша на Румелия, от 15. април 1467 г., написано на сърбохърватски език, до Дубровнишката република, с което пашата настоява да бъдат изпратени някои книги и художествени произведения за ученолюбивия султан [384]. От писмото се вижда, че вече преди това султанът бил получил отстрана на републиката някои книги по медицина . Султанът, при това, бил готов да купува книги и картини (образи). По-късно, по негово искане, в Цариград пристигнал италианският художник Джентиле Белини, който работил там от края на септември 1479 до края на ноември 1480 година [385]. Следвайки този обичай, приемникът на Мохамеда II, султан Баязид II (1481—1512) — към 1506 г. — отправил покана дори към един от най-вели-

 

 

277

 

ките италиански художници на времето: Микеланджело Буонароти! [386] През 1519 г. Микеланджело получил ново писмо от Одрин, писано от някой си Tommaso di Tolfo, който го канел да пристигне в турската империя, за да работи за султан Селима I (1512—1520).

 

Управлението на тези просветени владетели се отразило върху живота на покореното население. Непосредствено след завладяването на византийската столица, Мохамед II оказал големи почести на новоизбрания цариградски патриарх Генадий Схоларий (1453—1459), признал правата му като духовен глава на християнското население и освободил него и подвластното нему духовенство от данъци и налози. Християните получили право да поддържат своите църкви, без тези да бъдат превръщани в джамии, да изпълняват необезпокоявани църковните си обреди и да чествуват свободно празниците. Завоевателят на Цариград проявил грижи за създаване на законност в обширната империя и за възстановяване на разрушените селища, за вътрешната уредба и утвърждение на държавата. Сам султанът давал пример и на веротърпимост. Така, през 1463 г., по време на своя поход за Босна, той посетил Кюстендил и оттам отишел в Осоговския монастир. В една летопис, писана в монастира, е отбелязано, че султанът —

[387]. Изглежда, че султанът, който проявявал известна широта на схващанията по отношение строгите повеления на ислямската вяра, позволил да бъдат възстановени немалък брой разрушени християнски църкви [388]. Това, разбира се, било правено с далновидното намерение, да се вне-

 

 

278

 

се успокоение в завоюваните земи, та християнското население да се примири с властта на завоевателите.

 

Всичко това създало благоприятни условия за възобнова на западналата Рилска обител. „Аскетизмът никога не е изчезвал, — пише руски учен от миналия век. — Наистина, понякога той сякаш замирал, за него преставали да говорят и да пишат, никой повече не се занимавал с него и, изглежда, сякаш настъпвал край на тази своеобразна форма на християнската мисъл. Но, като противодействие, настъпвало ново възраждане, и аскетизмът отново възкръсвал, подобно на легендарния феникс. Начело на новото движение обикновено стоели велики люде, убедени дейци ...” [389]. Двама съвременници — именно Владислав Граматик и Димитрий Кантакузин — са ни оставили сравнително подробни сведения относно възобновата на Рилската обител. „Прочее, вече от дълго време бяха замлъкнали бойните сражения, които по-рано владееха в българските земи, — пише Владислав Граматик, — и всред разбърканите людски дела настъпи тишина. Някои мъже, които живееха в света, благоговейни и благородни по род, по произход българи , живееха при Велбъжд [, дн. Кюстендил] в някакво село, което се наричаше Граница . Те бяха украсени със свещенически сан. След като отпратиха своите съжителници при Господа, те напуснаха целия мирски живот и приеха на себе си благото Христово бреме [а]. Обзети

 

 

а. Ср. Матей, XI, 30.

 

 

279

 

от силен страх пред Бога, те се изселиха от своя дом и родното си място в Рилската пустиня, поселиха се там бързо в... обителта на преподобния, която тогава беше пуста и необитаема ... вече от много дълго време

Там те станаха образец и пример на добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях , — като винаги се упражняваха в трудове, подвизи и голямо търпение, прекарваха в молитви и пения, пост и прочитане на божествените слова и други подобни [деяния], които сега нямам време да описвам, понеже това изисква друго, по-точно занимание. Прочее, те бяха трима на брой и еднокръвни братя, синове на преблажения епископ на Крупник господин Якова, който в онези дни с много добра светителска дейност пасеше словесното стадо Христово. Единият от тях се наричаше Иоасаф, който веднага, още в началото на тяхното [иноческо] съжителство, стана игумен над тях. А името на втория беше Давид, на третия — Теофан. Тези тримата, прочее, както се каза, пристигнаха в споменатата пустиня, като желаеха да се поселят в нея, — и то не едновременно, нито заедно, но един след другиго и постепенно. Те намериха всички сгради на обителта на преподобния порутени и напълно разрушени , с изключение само на църквата и кулата. С помощта на Бога, те веднага въздигнаха всичко из основа, напълно ги поправиха и ги доизградиха, украсиха ги боголепно, като извършиха за това много трудове и подвизи и направиха разходи. Те сто-

 

 

280

 

риха това не само от себе си и чрез свои средства, а с онова, което имаха за тези неща отстрана на послушното братско общежитие на целия монастир, но и чрез придавката на някои боголюбиви мъже”. Според една добавка към това място, възобновителите на обителта могли да осъществят намеренията си „преди всичко чрез оказаната грижа и помощ отстрана на благочестивия господин и нов ктитор на светата обител господин Георгия, който поправил красиво и много превъзходно всички недостатки в монастирските сгради” [390]. „Тяхното изящество и тяхната благоукрасеност, подобно на някакъв одушевен магнит при вида на желязото, и досега привлича към боголюбива ревност не само мнозина местни люде от околните там, близколежащи страни, но и от далечните [земи]. Те се притичваха там най-усърдно и с голяма вяра, без сега да пропуснат, като всеки от тях, според силите си, донасяше дар на светата обител от онова, що притежаваше, получаваше благословение и още повече най-голяма полза, — особено в деня, когато се празнуваше паметта на светеца, — а после с радостна душа и голямо веселие се завръщаха отново в своите живелища”. Извънредно занимливи са също думите на другия съвременник на това събитие, именно Димитрий Кантакузин. „Онзи, който сега царува над нас — пише той за султан Мохамеда II Завоевателя, — великият, самодържавният и надвишаващ по сила, по слава и величие на царството всички, които са царували преди него, прие бащиното царство още от младини, бидейки украсен с голяма острота на ума , подвизи към воюване и разум, набра чудни и големи

 

 

281

 

воинства,[направи] страшни и дивни военни уредби и обичаше да воюва и да разширява държавата. Той искаше да превъзхожда предишните [владетели] по слава — като не се отдаваше на угощения и пиянство, ниго на леност и покой на тялото, а още по-малко на униние, както повече от царете. Ако и да се показа обременителен в други неща и да е сгрешил за наказание пред Бога, той, след като завладя великия Константинов град [Цариград], веднага установи в него престола на царството, разори и зае яки градове, прие царства и господарства, така да се рече по суша и море. В годините на този [владетел], ако и да бяха тежки и насилнически в другите неща, обаче иноците се ползуваха от всякаква свобода и се наслаждаваха на спокойствие

Никой не дръзваше да им каже нищо враждебно, въпреки че — уви! — някои от тях зле смутиха църквата и я предадоха на запустение. Тогава някакви трима мъже, родни братя, украсени със свещенически сан, българи по род , от пределите на Велбъжд, като цъфтяха с най-добро душевно благородство, живеейки на село добродетелен живот, постараха се да достигнат нещо повече — наложиха си ангелски образ. Един по един те влязоха в Рилската пустиня и, като намериха запустял храма на светеца , те го обновиха — добро и богоугодно дело. Мнозина ги последваха и поискаха да живеят с тях, устроиха общежитие ”.

 

Сведенията на Димитрий Кантакузин потвърждават онова, което знаем от други из-

 

 

282

 

вори за времето на султан Мохамеда II. Кантакузин е изтъкнал, че през неговото царуване монашеството се ползувало от особени правдини и спокойствие. Родното село на тримата обновители на Рилската обител — именно братята Йоасаф, Давид и Теофан — е добре известно. Това е селото Граница, което и до днес съществува в Кюстендилската покрайнина. Баща им, след овдовяването си, станал епископ на Крупник — село, разположено между Горна Джумая и Мелник, което някога, в началото на турското владичество е било седалище на епископия, а по-късно населението му било потурчено [391]. От една приписка се знае, че крупнишкият епископ Яков починал на 2. октомври 1448 година [392]. Трябва да се заключи, следователно, че той е светителствувал тук през първата половина на XV век. Кога точно неговите синове са се поселили в Рилската пустиня и приели иночество — това не е посочено изрично в нашите извори. Може да се предполага, че възобновата на обителта е била извършена в началото на царуването на Мохамеда II, сиреч между 1451 и 1460 г. Съгласно сведението на Владислава Граматик, по това време монастирските сгради били напълно порутени. Запазена била само монастирската църква, съградена по времето на Хрельо, както и яката кула. Поселването на тримата братя в обителта не се е извършило едновременно, а постепенно, значи в различни времена. Още в началото тук се създало иноческо общежитие, което под ръководството на Йоасафа — който станал пръв игумен на обновената обител — се заело с възстановяване на монастира. За дейността на първия игумен на обновената

 

 

283

 

обител — Йоасаф — не притежаваме по-точни сведения. От една приписка, знаем, че той починал на 20. май 1463 година [393]. Неговото място било заето от родния му брат — Давид. От сведенията на изворите трябва да заключим, че в непродължително време в обителта отново се образувало доста многочислено иноческо общежитие.

 

Времената вече се променили значително. Мраковете, които паднали над балканските земи с турското нашествие, постепенно оредели — преди да настъпят новите изпитания. Животът на покореното християнско население поел по-обичаен ход. Отделните области, които били откъснати една от друга, сега влезли в общение помежду си. Света Гора, с нейната „монашеска република”, станала отново място за поклонничество на набожните люде — иноци и миряни. От векове там съществувала велика българска обител — монастирът Свети Георги Зограф, както и някои други по-малки обители. Навсякъде, по всички светогорски обители и скитове, имало многочислени иноци славяни: българи, сърби и руси — и именно те съставяли мнозинството от населението на полуострова, докато иноците от гръцко, румънско и инородно потекло били далеч по-малочислени. Атонският полуостров бил не само света земя — там иноците можели да живеят в сравнително по-голяма безопасност, тъй като завоевателите признали техните правдини. Всичко това привлякло новите обитатели на рилските килии. Изглежда, че още наскоро след възобновата на Рилската обител те възобновили връзките си със Света Гора. Може дори да се предполага, че през времето на упадъка

 

 

284

 

на тяхната обител, някои от ценностите са били пренесени и запазени именно в светогорските монастири и скитове. Подробностите, за жалост, не са ни известни. Забележително е, при това, че възобновената Рилска обител подновила връзките си с руския светогорски монастир Свети Пантелеймон, с който била свързана, както изглежда, още и преди това. Запазен е договорът, който бил сключен през 1466 г. между двете обители.

 

Този договор гласи [394]: „С благодатта и човеколюбието на Господа Бога и Спасителя наш Исуса Христа и с молитвата на пречистата Владичица наша Богородица и на преподобния и богоносен отец наш Иоан пустинножител Рилски, ние, иноците, живущи в монастира на Рилската пустиня: игумен иеромонах Давид, иеромонах Теофан и с нашия светопочинал брат игумен иеромонах Иоасаф, намерихме светия Рилски монастир запустял от много години, но с милостта Божия и с помощта на Пречистата и с молитвата на светеца го въздигнахме и обновихме, и от владетелните царе и велможи издействувахме писани заповеди, с които монастирът да бъде освободен от царски данък и от данъците на други велможи. А след известно време, като видяхме в Света Гора, в монастира на светия великомъченик Христов и целител Пантелеймона, хрисовулите на прежните свети ктитори, как двата монастира са били едно, то ние, като се посъветвахме след смъртта на нашия брат господина Иоасафа, решихме, щото тези два монастира да са пак едно, както са били по-рано и до си поставят игумен тук от тукашни братя, а там — от техни, и така да се управлява монастирът. Ние двамата братя —

 

 

285

 

иеромонах Давид и иеромонах Теофан — ако се случи да заминем за светогорския свети монастир, да сме свободни от всякакви задължения, а в случай че останем тук, тъй също да имаме спокойствие, а те да си управляват монастира, както искат. Подир нашата смърт там или тук, да се правят парастаси и литургии, както и на другите братя. Всичко, което е монастирско и се намира вътре или вън от монастира, предаваме на тях по списък заедно с царските и господарски постановления . И тъй направихме помежду си: каквото и да е тук монастирско, да не се взема и изнася навън от монастира, освен когато монастирът се застраши от разорение. Който дръзне и развали тези наши разпоредби, или от тях, или от нас, него да го разори Господ Бог в деня на страшното изпитание и да го убие силата на честния и животворен кръст Господен и да е проклет от 318-те свети и богоносни отци, събрани в Никея, и от всички светци, които от века са угодили Богу, и да му е враг пречистата Божия майка и светият великомъченик Христов Пантелеймон и преподобният и богоносен отец Иван Рилски на страшния Христов съд. А за знание и утвърждение ние, които установихме това, се записваме тук поименно : игумен на монастира на светия великомъченик Христов Пантелеймон — иеромонах Аверкий; игумен на монастира на преподобния и богоносен отец Иван Рилски — иеромонах Давид, и иеромонах Теофан; проигумен руски Харитон; проигумен Герасим; проигумен иеромонах Аверкий; проигумен Никандър; проигумен Малахий ; еклизиарх иеромонах Диомидий; духовник иеромонах Ефрем; старец Атанасий; старец Рафаил;

 

 

286

 

старец Варлаам; старец Григорий; старец Доситей; изждивител поп Митрофан и всичките в Христа братя, които живеят в двата монастира. Написа се в 6974 година [от сътворението на света = 1466 г. от Р. Хр.], 6-и ден от месец юни”. Договорът бил скрепен с печатите на двата монастира.

 

Договорът е бил сключен, изглежда, на Света Гора, гдето отишли двамата братя възобновители на Рилската обител. Игуменът Давид и брат му Теофан съобщили някои вести за запустението и възобновата на своя монастир. Те заявили, между другото, че след като възобновили обителта, успели да издействуват „от владетелните царе и велможи” „писани заповеди, с които монастирът да бъде освободен от царски данък и от данъците на други велможи”

Несъмнено, тук се намеква за правдини, които са били издействувани от турските султани, както и от по-дребните турски управници в областта [395]. За съжаление, тези турски писания не са запазени. Неясен е смисълът на думите, че в монастира Св. Пантелеймон се пазели „хрисовули на прежните свети ктитори” , от които се виждало, че някога двата монастира били „едно” . Очевидно, намеква се за такива отношения между двата монастира, които днес — поради оскъдните данни — не могат да се определят с положителност. Съглашението сега се възобновявало, като всеки от двата монастира запазвал своята самостойност, що се отнася до управлението. От съдържанието на спогодбата трябва да се заключи, че двамата рилски иноци идвали на

 

 

287

 

Света Гора още преди 1463 г., когато се поминал техният брат. Това показва, че връзките с монастира Св. Пантелеймон били подновени още в началните години на възобновата на Рилската обител — което потвърждава предположението, че в този светогорски монастир ще да са били пренесени, за съхранение, някои рилски ценности. Със своето съглашение братята Давид и Теофан си обезпечавали убежище в Света Гора — в случай на заплахи, поради които могли да бъдат принудени да изоставят Рилската обител. Ценностите на тази обител трябвало да бъдат изнесени и отнесени в Света Гора, само когато монастирът бъдел застрашен от разорение . — Освен със Света Гора, обновената Рилска обител влязла в сношение с Охридската архиепископия. Може да се предполага, че в продължение на около един век след своето обновление, обителта се намирала под върховенството на охридския архиепископ [396].

 

В течение на около пет века мощите на Рилския светец се намирали извън обителта. Те странствували из разни места: в Средец, в Маджарско, после се върнали отново в Средец, а оттук били пренесени в Търново. Иноците от Рилската обител, изглежда, се примирили с голямата загуба, а по-късно каточели дори изгубили дирите на мощите на своя светец. Турското завоевание внесло страшно смущение в живота на страната; църквите и монастирите в Търново били разграбени и унищожени от нашествениците; множество църковни ценности били похитени или разнесени по други страни. Временното запустение на Рилския монастир хвърлило още по-тъмно бу-

 

 

288

 

ло на забрава върху миналото. Но когато, през втората половина на XV век, в страната настанало успокоение, и отделните, разкъсани една от друга области влезли в сношение помежду си, в Рилската обител отново дошли поклонници от разни места, вратите към по-широкия свят се разгърнали и откъснатите от света иноци могли да узнаят нещо и за мощите на своя закрилник. Мощите, прочее, лежали в забрава, скрити в една от търновските църкви. Донесена от един поклонник, тази вест после била потвърдена и от други. Възрадвани, рилските иноци се заели да пренесат отново в оби-делта тялото на светеца — и наистина успели та сторят това.

 

Двама съвременници на това завръщане на светеца в Рилската обител — след вековна изгнаничество — са разказали за голямото събитие: Владислав Граматик, — по-обстойно и по-предметно, и Димитрий Кантакузин — по-кратко и с по-общи слова [397]. След като разказва за възобновата на монастира от тримата братя, Владислав добавя: „Добродетелен слух за тях се пръсна навсякъде из околните земи. Внезапно в монастира при тях ... пристигна някакъв презвитер, на име Яков, протопоп в града Пловдив. Той, прочее, им извести за чудотворния ковчег на преподобния, който още и тогава — вече от много години се намирал в търновската архиепископия — някакси скрито и напълно неизвестно

и че по това време, каза, почнал да се показва най-явно на външни лица”. Пловдивският свещеник заявил, че сам бил видял мощите на светеца, когато оти-шел там „по някаква работа” ведно със своя

 

 

289

 

митрополит, и им се поклонил ведно с мнозина други, които били с него. Той дори добавил, че можал да изпроси от тамошните свещеници някаква малка частица от мощите за „свое благословение”. Този разказ зарадвал игумена Давид и братята и те разпитали най-старателно. Все пак, вестта изглеждала невероятна. „Прочее, след това, подир малко време, ето, пристигна отново при тях и друг вестител и им разправи за същото това нещо. Също и той им разправи, че по някакъв случай бил в Търново и с очите си видял чудотворния ковчег на преподобния и узнал точно всичко за него”. Братята все още се колебаели. „Те не можеха напълно да повярват на разказите — пише Владислав — защото до това време никак не бяха чували или наистина не бяха разбрали, че ковчегът на преподобния се намирал тогава в Търново. Поради продължителното време нещата бяха предадени в глъбините на забвението и главно смяташе се, че ... и тези [мощи]... са били отнесени някъде ”.

 

Между това, сега вече било по-леко пътуването из разните области на страната. Иноците, за да се уверят в истинността на получените вести, изпратили едного от братята, който, по думите на Владислава, познавал онази област — вероятно произхождал от севернобългарските земи. Пратеникът, наистина, бързо се завърнал и потвърдил всичко. Досетливите иноци сега се обърнали към „царица Мара” — вдовицата на султан Мурада II, която след смъртта на своя съпруг живеела в имението си в село Ежево (при Нигрита, Сярско) [398]. „Благочести-

 

 

290

 

вата и боголюбива царица” приела молбата на рилските иноци. „В удобно време, прочее, тя се яви при самодържавния велик емир Мохамеда [II], който тогава управляваше скиптъра на царството и говори пред славния съвет за светеца. И тъй като имаше голямо и преобилно дръзновение пред царя, тя не се излъга в надеждата си и получи исканото. След като прие от царската власт писмена заповед относно това до търновския кадия [399], — да им се предаде по-скоро исканото, тя се завърна от столицата, извика ги при себе си в жилището си на село и веднага връчи в ръцете им тази [заповед]”. Рилските монаси, разказва Кантакузин, получили от султана заповед, с която се повелявало на търновския кадия да им предаде „без всякакво прекословие” мощите на светеца. В обителта бил свикан „събор” (съборь), на който било решено иеромонах Теофан, двамата иноци Варлаам и Келасий, поп Иван от село Белчин (Самоковско) и „някои други” да отидат в Търново, за да пренесат мощите [400].

 

Пратениците наистина се явили в Търново. Работата, обаче, не била така лесна. Те трябвало да водят спорове с гражданите на старата столица, които не желаели да предадат мощите. „Когато пратениците стигнаха в царствения град на българите Търново — съобщава Владислав — и вече се настаниха да живеят там, гдето почиваше светецът, прочее първите граждани узнаха за причината на тяхното пристигане. Поради това те вдигнаха немалък шум и голям смут между людете, като се караха и се препираха с тях, че никак няма да

 

 

291

 

им дадат да изнесат светеца из града, но казваха, че ще ги отпратят обратно в земята им, напълно празни и без да постигнат нещо. Понеже разпрата и безредните нападки между тях поради това нещо продължиха около три дни, крамолата се подзе с доста голяма сила и от другите люде, та дори стигна и до съдниците — да се произнесат те за това дело. По взаимно съгласие, двете страни се явиха при градския кадия , да разреши той веднага техния спор относно това искане. И така, когато монасите представиха царското писание на кадията, което му повеляваше най-скоро да дадена мъжете от пустинята пустинния светилник Ивана, кадията веднага им предаде в ръцете желаното от много време от тях съкровище ...”.

 

Така, благодарение намесата на турската власт, този религиозен спор бил разрешен. Рилските иноци побързали да изнесат мощите от града. Те получили мощите, украсили ковчега с покривала и го напръскали с благовония. На следната утрин те положили ковчега на едно добиче и заминали. Огорчението между жителите на града било толкова голямо, щото не излязъл да ги съпроводи никой, особено между местното духовенство, с изключение на някои бедни люде . Шествието стигнало до река Росица (Росита) [401]. Владислав Граматик разказва, че по това време реката била силно придошла и изглеждала непребродима. Но, по думите на Владислава, иноците могли да преминат реката благодарение на чудотворната помощ на светеца. Шествието се

 

 

292

 

отправило към града Никопол на Дунава [402] „Когато те се приближиха към града Никопол и щяха вече да влязат в града, на около две пъприща вън от града ги посрещна един велможа — жупан Богдан, много христолюбив, който имаше голяма вяра към светеца, — както и другите боляри . Те влязоха в града заедно с него, настаниха се в неговите палати и внесоха ковчега на светеца в неговия молитвен дом , гдето бяха запалени много свещи, [имаше] тамянен дим и други благовония. След това извършиха божествена служба на светите тайнства на Христа Бога и в името на светеца, излязоха из църквата и отново се върнаха в дома, бидейки удостоени с голямо внимание — приготвена бе трапеза и бе изпълнена обилно с всичко. Там се събра почти целият град, заедно със жените и децата, от малко даже до голямо, веселеха се и пееха божествени песни. А онзи дивният мъж, заедно със своите слуги, с непокрити глави, се разпореждаше и никак не пожела да седне на стола си дори и до четвъртия час на нощта [403]. И така, прочее, когато пирът се свърши, всеки от тях си отиде у дома. И на сутринта те станаха, отпяха обичайните песни и приготвиха всичко за отпътуването. Отново се разнесе някакъв глъч и шум: целият град вече се беше стекъл, за да изпроводи светеца. Отново ... от ковчега на светеца излезе силно благоухание... Казаният велможа, споменат по-горе, почете много, обсипа с дарове и снабди с потребните за път неща онези, които носеха ковчега на преподобния. А те поставиха светеца на обичайното носило и бяха изпроводени

 

 

293

 

[от него] и от другите боляри дори до реката, наречена Осъм . Там всеки от тези прегърна ковчега на светеца, обля го с много сълзи, направи им [на иноците] обичайния поклон и се завърна у дома си, като извръщаше лице към тях”. Целият този разказ наистина показва „чистите нрави, набожността и засилващето се благосъстояние на някои граждани в тогавашните наши по-големи градове”.

 

Със същата почит и тържественост мощите на светеца били посрещани и в селищата, през които минало шестзието. Когато рилските иноци стигнали в София, мощите били положени в митрополитската църква Свети Георги [404]. Оттук било изпратено послание до Рилската обител, което, според думите на Владислава, гласяло: „До пречестния измежду свещеноиноците, свещеноинок господин Давид, наш отец и игумен на свещената обител на преподобния и богоносен наш отец Иван пустинножител, и до цялото братство в Христа, — [аз] най-малкият всред иноците Теофан, с братята — привет в Господа! Нека ви бъде известно, че, подпомагани от Божията благодат и от вашите молитви, носейки със себе си и всечестния ковчег на преподобния, излязохме добре във всяко отношение от Европийските предели [405] и сега се намираме в града Средец. Тук ще прекараме пет или шест дни и тогава ще поемем пътя към монастира. Нека ваша светост се погрижи за това, да излезете да посрещнете светеца с подобаваща чест. Молете се за нас”. В самия град, гдето иноците наистина прекарали шест дни, мощите на светеца били обсипани с почест. Една богата жена, по думите на Влади-

 

 

294

 

слава, направила за светеца ковчег от негниещо дърво — на стойност сто пенези [406]. Нейният мъж — ктитор Георги — купил светла покривка и покрил ковчега с мощите. Изпращането на мощите трябвало да стане при рядка тържественост. Свещениците се тъкмели да устроят шествие — облечени със свещени одежди, със свещи и кадила в ръце. Поради страх от турците, обаче, било решено всичко да стане по-скромно. Все пак, набожният възторг намерил начин да се изрази. В изпращането взели участие всички жители: мъже, жени и деца. Когато иноците, които носели мощите, потеглили на пъг, заедно с тях тръгнали голям брой люде: някои видни люде на кон, други пеша, — но най-голямата част, със жени и деца, вървели боси . Градът от векове не бил виждал подобен изблик на вяра и набожност. Народът придружил шествието на около четири пъприща извън града. Когато трябвало да се разделят, людете се притичвали „със сълзи и ридания” и целували ковчега на светеца. Владислав разказва, че те се обръщали към него с думите: „Отиваш си от нас, дивни отче, а ни оставяш нас сироти, както и по-рано”. „Като се биеха в гърдите — добавя нашият писател — те се връщаха назад”.

 

След като народът се разделил от шествието, иноците продължили пътя си, придружавани само от първенците и духовниците. През днешното Княжево [407], те стигнали до местността Лешница (Лѣшница) — към село Владая [408]. Там било устроено угощение. Изпровождачите се фостили с иноците и се завърнали назад. Някои, обаче, пожелали да съ

 

 

295

 

проводят мощите чак до самата обител. А колкото се приближавали до Рилските предели, толкова повече нараствала верската ревност. Владислав разказва, че от местността Лешница ковчегът с мощите бил свален от добичето , което ги носело, и съпровожданите го понесли на раменете си. Навсякъде шествието било посрещано с почитание. До ново време в някои крайпътни селища са запазени предания за пренасянето на мощите [409]. Местното население из рилската покрайнина, след като узнало за пристигането на шествието, се събрало при реката Джерман , в някакво село, което било отдалечено на около ден и половина път от обителта [410]. Тук шествието било посрещнато от самия игумен на монастира, заедно с останалите свещеници и някои братя, които дошли със запалени свещи и благовонни кадила. След като починали на това място едно денонощие, всички се отправили за обителта. На следната утрин шествието потеглило с още по-голяма тържественост. Духовници и народ — всички вървели пеша. В подножията на планината отново било устроено малко угощение. В негов спомен тук занапред всяка година местното население чествувало това тържество. Шествието отново потеглило и стигнало до метоха Орлица. Владислав Граматик добавя, че тукашната църква Свети Апостоли вече била съградена от игумена Давид [411]. Игуменът, неговият брат епископ Йосиф [412] и свещениците понесли ковчега на рамене. Народът — пише Владислав — следвал отзад и зовял: „Господи, помилвай!” После някои люде от народа взели ковчега с мощите и избързали

 

 

296

 

напред, сякаш носени от чудотворна сила [413]. В местността Върбица (Връбица) — там, гдето се сливат Рилската и Илийна река [414] — шествието било посрещнато от останалите в обителта иноци. „Там се събра заедно цялото братство — пише Владислав, — запяха божествени песни, целунаха светеца и един другиго, после всички заедно оттука стигнаха монастира, внесоха светеца в църквата, положиха го с голяма чест и псалмопение в предварително приготвеното му място в нея, — в годината 6977 [от сътворението на света = 1469 г. от Р. Хр.], индикт 2-и, 30-и ден от месец юни. Там и до днес лежат честните негови мощи, като източват винаги течащ извор на безвъзмездно изцеление за онези, които пристъпват към тях с топла вяра...”. Извършено било всенощно бдение и денят 1. юли трябвало да остане годишен празник за чествуване възвръщането на мощите на светеца — след полувековно отсъствие. В своето доволство иноците не забравили да съобщат радостната вест на „царица Мара”, която така много им помогнала със застъпничеството си [415].

 

Възвръщането на мощите на Рилския светец в обителта означавано начало на нов разцвет. В продължение на няколко десетилетия дейността на монастира била ръководена от братята обновители. Игуменът Давид полагал грижи за строежи не само в самата обител, но и по нейните метоси. Така, още по времето на пренасянето на мощите, той съградил църквата в стария монастирски метох Орлица. Владислав съобщава, че игумен Давид въздигнал „трудолюбиво” „из основи” тази църква, посветена на името на Св. Апостоли. От някои други вести се вижда, че част от

 

 

297

 

църквата била изписана със живопис през 1478 година [416]. Към това време игумен на монастира бил третият брат — Теофан. „Той беше наистина мъж много умен във всичко и много опитен в божественото Писание, а главно по постническите подвизи и по остротата на ума си превъзхождаше немалко всички, които бяха в обителта, така щото от това става явно, че той надвишаваше другите и в останалите добродетелни предимства на своя необикновен живот”, — пише за Теофана Владислав, който го познавал лично [417]. Не е известно до кога той управлявал Рилската обител. Във всеки случай, през 1491 г., както узнаваме от един надпис, игумен бил вече Теоктист. В казания надпис се съобщава, че храмът Св. Апостоли в Орлица бил изписан със средствата на крупнишкия епископ Яков (II), който е познат и от друг надпис от 1488 г., открит в бобошевския монастир Св. Димитрий [418].

 

В края на XV век монастирът запазил правдините, признати от първите турски султани. На 20. август 1493 г. султан Баязид II издал в свръзка с това нарочен ферман [419], отправен до бея на кюстендилския санджак. Той съобщава, че монаси от Рилския монастир пристигнали в турската столица и „незабавно” се явили „при императорския диван”. Те се оплакали на султана, че „някои местни спахии и други видни личности били дохождали в техния монастир и там насилствено изисквали и взимали от тях храна и питие, без да плащат за това”. Освен това, „тези неканени гости буйствували, вършели разни злодеяния и насилия върху монасите”. Султанът повелил да бъдат призовани на съд злосторниците и, ако се окаже, че об-

 

 

298

 

виненията са прави, да бъдат осъдени „най-строго”, като им се забрани да влизат в обителта и да вършат насилия там.

 

От някогашната независима българска държава и от преславската и търновската патриаршия сега, след покорението на страната, останала да се възвисява като някакъв символ, който се борел с вековете, именно Рилската обител. Преминало Първото царство, отминало почти двувековното византийско робство, възкръснало и пропаднало Второто царство — а тази твърдина на духа стояла необорима. Новите бури я накарали да се приведе, но не могли да я разгромят. Новото време изправило пред нея нови задачи. Християнската вяра наистина съставяла преграда спрямо завоевателите. Но при съществуващото верско единство с гърците и при наличността на висша гръцка църковна йерархия в страната, наложително било обособение между гърци и българи вътре в кръга на самото християнство. А това можело да стане чрез родна църковна йерархия, българско богослужение, народни светци ... Когато висшата църковна власт минала изцяло в ръцете на гърците, народът се насочил към своите родни църковни ценности. Именно това засилило поклонението към Рилския светец и неговата обител. Злочестините подбудили людете към мистицизъм, и колкото по-тежки били времената, толкова повече молитви се отправяли към покровителя и застъпника от Рилската пустиня. Самата Рилска обител се намирала всред българските земи. Това давало възможност да се поддържат непосредни, живи връзки с народа. Затова влиянието ѝ било много по-силно, в сравнение, напр., с влияние-

 

 

299

 

то на монастира Зограф в Света Гора. Рилската обител, при това, трябвало да живее във връзка с народа заради собствената си издръжка. Така се създала онази духовна и материална общност, която трае вече векове.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

365. Вж. Mahomet, Le Koran. Traduction . . par M. Kasimirski (Paris 1918), pp. 2-3, 22, 154/5.

 

366. K. Amantos в: Ellinika, IX. I. 1936, p. 103.

 

367. Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастиръ (Сф 1910), сс. 4, 11-12.

 

368. Вж. бел. 367; ср. Ивановъ, п. с., с. 39 сл.

 

369. Ихчиевъ, п. с., сс. 12-14.

 

370. Ихчиевъ, п. с., с. 13.

 

371. Ихчиевъ, п. с., с. 15.

 

372. Ихчиевъ, п. с., сс. 65 сл., 108 сл., 145 сл., 157 сл., 193 сл.

 

373. J. v. Hammer-Purgstall, Geschichte des Osmanischen Reiches, IV (Pesth 1840), p. 847 in fine; Chudawendkiar d. i. der Herrscher.

 

374. Вж. някои сведения в моята статия: Една книгописна рядкост в свръзка с българското минало (под печат).

 

375. Дылевский, п. с., с. 79 и бел. 56.

 

376. Дылевский, п. с., с. 58; Ивановъ, п. с., с. 40 сл.

 

377. Н. Рылецъ, п. с., с. 37 бел. 2.

 

378. Смедерево 1430—1930. Споменица петстогодишньице Смедеревскога града . . . [Београд 1931], с. 13 сл.

 

379. Вж. тук, с. 284 сл.; общо Ивановъ, п. с., с. 40 сл.

 

380. Ивановъ, Жития, сс. 74 сл.; 98.

 

381. A. A. Vasiliev, Histoire de l’Emріre byzantin, II (Paris 1932), p. 337.

 

382. G. Phrantzae Chronicon, ed. J. B. Papadopoulos, 1 (Lipsiae 1935), pp. 96, 19—97, 6.

 

 

409

 

383. J. von Karabacek, Abendländische Künstler zu Konstantinopel im XV. und XVI. Jahrhundert, I (Wien 1918), p. 2 sqq.

 

384. Karabacek, op. c., p. 16 sqq.

 

385. Karabacek, op. c., pp. 24 sqq., 33 sqq.

 

386. Karabacek, op. c., p. 61 sqq.

 

387. Йорд. Ивановъ, Сѣверна Македония (Сф 1906), с. 408; Ив. Снѣгаровъ, История на Охридската архиепископия-патриаршия (Сф 1931), с. 45 бел. 5..

 

388. Г. Баласчев в: Минало, кн. 7-8. 1913, с. 209; Минало, под ред. на П. Делирадев, 1942, с. 31 бел. 2.

 

389. Д. И. Яцимирскій, Возрожденіе византійско-болгарскаго религіознаго мистицизма и славянской аскетической литературьі въ XVIII вѣкѣ (Харковъ 1905: отп. от Сборникъ статей въ честь проф. М. С. Дринова, с. 185 сл.).

 

390. Ивановъ, Жития, сс. 75 сл., 98 сл.

 

391. Н. Рылецъ, п. с., с. 31 и бел. 2; Ивановъ, Св. Ив. P., с. 42 и бел. 1; Български старини, сс. 205/6.

 

392. Archiv f. slav. Philologie, II. 1877, p. 96; cp. Ивановъ, п. с., с. 42 и бел. 1.

 

393. Archiv f. Slav. Philologie, II. 1877, p. 97; Ивановъ, п. с., с. 43 и бел. 1. Годината 1463 представя предел за възобновата на обителта. Иречекъ, Пътувания, II, с. 639, отнася възобновяването на обителта към средата на XV век.

 

394. Илковъ, п. с., сс. 620/22; Aрхим. Д. Ковачевъ, Описание на св. мощи и други скѫпоценни старини, намиращи се въ българския Рилски мънастиръ (Пл 1911), сс. 100/7; Ивановъ, п. с., сс. 153/4, 43: Дылевский, п. с., с. 78.

 

395. Тълкуванията на Киселковъ, п. с., с. 76 сл. са неприемливи.

 

396. Снѣгаровъ, п. с., сс. 3 сл., 156 сл.; Кисел-

 

 

410

 

ковъ, п. с., с. 72 сл.; вж., обаче, Ивановъ, п. с., с. 74 сл.

 

397. Ивановъ, Жития, сс. 77 сл., 98 сл.; същият, Св. Ив. P., с. 43 сл.; Н. Рылецъ, п. с., с. 34 сл.

 

398. За царица Мара вж. тук, с. 272. Тя починала в 1487 г. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 44; същият, Български старини, с. 150. Ивановъ, Жития, с. 24 предполага, че Димитри Кантакузин ще да е действувал пред царица Мара.

 

399. Трифоновъ, Софийската редакция, с. 73.

 

400. За Теофан ср. у Трифоновъ, п. с., с. 72 бел. 1; ср. и Ивановъ, Св. Ив. P., с. 44; Иречекъ, п. с., с. 660 за Белчин.

 

401. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 45 бел. 1; Трифоновъ, п. с., сс. 73, 75, 68.

 

402. Ю. Трифоновъ, Въ кой Никополъ сѫ били внесени мощитѣ на св. Ивана Рилски въ 1469 г. при връщането имъ отъ Търново въ мънастира (= ИИД, XVI—XVII. 1939, сс. 476-482); същият, Софийската редакция, сс. 68, 75. Ивановъ, п. с., с. 45, и Иванова, п. с., с. 462 сл. говорят за разрушения град Никопол — Никюп, Търновско.

 

403. Според византийско време, значи към 23 часа.

 

404. Вж. по-горе с. 197 и бел. 268; Б. Филовъ, Софийската църква Св. Георги (Сф 1933), с. 68 сл.; Ивановъ, п. с., с. 46; София презъ турско време (в: Юбилейна книга на гр. София, с. 43).

 

405. Ю. Трифоновъ, Велика Тѫрновия, Велика Capдикия и Велика Европия ( = ИИД, V. 1922, сс. 85-111) същият, Въ кой Никополъ, с. 478 сл.

 

406. Ср. Трифоновъ, Софийската редакция, сс. 77, 86 сл. предполага, че се отнася до сто динари.

 

407. Ивановъ, п. с., с. 47 и бел. 1.

 

408. Ивановъ, п. с., сс. 47, 48 и бел. 1.

 

409. Ивановъ, п. с., с. 48.

 

410. Ивановъ, п. с., с. 48, предполага, че това ще

 

 

411

 

да е било Сапаревска баня, старата Германия — родното място на прочутия Велизарий.

 

411. Ивановъ, Жития, с. 83; Н. Рылецъ, п. с., с. 91 сл.; Спространовъ, Материали, с. 201 сл.; Ивановъ, Св. Ив. P., с. 48 бел. 3; Иречекъ, п. с., с. 629 сл.; Трифоновъ, п. с., с. 85.

 

412. Ивановъ, Жития, с. 83; Св. Ив. P., c. 49. Владислав Граматикъ, обаче, не съобщава седалището на този епископ. Вероятно е бил приемник на баща си — именно епископ на Крупник.

 

413. Ивановъ, Жития, с. 83 сл

 

414. Ивановъ, п. с., с. 84; Св. Ив. P., c. 49.

 

415. Ивановъ, Жития, с. 84; Н. Рьілецъ, п. с., с. 38 ; Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 50, 49 и бел. 1.

 

416. Ивановъ, Жития, с. 83; Св. Ив. P., сс. 48 и бел. 3; 87.

 

417. Ивановъ, Жития, с. 79; Св. Ив. P., с. 111 сл.

 

418. Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 42 бел. 1, 48 бел. 3; ср. Л. Стојанович, Стари српски записи и натписи, I (Београд 1902), с. 115 № 370.

 

419. Ихчиевъ, п. с., сс. 5-6; Ивановъ, п. с., с. 51.