Рилският светец и неговата обител

Иван Дуйчев

 

III. ЖИВОТ И ИНОЧЕСКИ ПОДВИЗИ

 

__Б_

 

 

Славата на отшелника растяла все повече, и името му се носело нашир из страната. Той не бил обикновен пустинник: народът вече разказвал за неговата чудотворна мощ и за вършените от него чудеса. Отглас от това е запазен в писанията на нашите житиеписци. Георги Скилица разказва, че околните планинци се запътвали при отшелника, като му носели разни приношения и му водели болни. Така, те довели със себе си свой съселянин, който „бил измъчван зле от лукав дух” и не можел да намери изцеление. Отшелникът с проста молитва успял да излекува болния и го отпратил назад.

 

 

134

 

„Всички онези, които имаха обични близки, страдащи жестоко от недъзи или измъчвани от лукави духове, ги донасяха при светеца — пише Скилица — като неудобно носими бремена, съпътствуваха ги и, след като тези получаваха изцеление, си отиваха. Бог биваше възвеличаван от всички: защото хромите свикваха да ходят добре, слепите проглеждаха, слабите процъфтяваха, разслабените се стягаха, а ако някой страдаше от огън . . . служеше и се изцеляваше, бесните се вразумяваха, глухите почваха да чуват, немите въздаваха, заедно със всички, благодарствени песни и хваления. И нямаше нито един, който, бидейки обладан от недъг, да не се избави”. Патриарх Евтимий също е записал някои чудотворства на светеца. „Мнозина, прочее, — добавя той — идваха при него, като донасяха своите болни, благодарение на неговите молитви ги приемаха здрави и си отиваха”. Тези думи предстоятелят на българската църква е заел буквално от първото проложно житие. Заслужава да се обърне внимание на обстоятелството, че според писмените извори чудотворната мощ на светеца се изразявала главно в лечението на различни недъзи и болести. Народното предание също така разказва за вършени приживе чудеса отстрана на Рилския отшелник. Споменуваните там чудеса, обаче, съвсем не са изцеления, а по-скоро истински чудотворства, които в някои случаи се издават лесно като подражания на стари, известни чудеса [212].

 

Разказите за себеотречението от „света”, за суровото изпостничество и чудните изцеления разнесли още по-широко славата на пустинника и утвърдили неговото обаяние. Около

 

 

135

 

него започнали да се събират люде, които желаели да свържат живота си с него и да последват примера му. Пребиванието на прославения отшелник не можело да не привлече тук мнозина и да не пробуди у тях желание да поемат неговия път. По времето, когато вярата съставяла един от основните двигатели в живота, поривът към духовно съвършенство тласкал не едного да търси верски учители и наставници. „Добрата мълва” — по думите на един по-късен византийски житиеписец — „обхождала навсякъде и улавяла добрите човеци” и, „както магнитът привлича към себе си желязото”, така и тя ги привличала към местата, гдето се подвизавали прочути иноци и изпостници. Несъмнено, същото станало сега и с Рилската пустиня. Така, около Рилския отшелник постепенно, под негово ръководство, се създало иноческо общежитие. Изглежда, че постъпили като членове на това общежитие преди всичко люде из местното население. Нашите житиеписци са дали някои подробности относно създаването на обителта, — ако и да не е възможно днес да кажем, доколко тези подробности отговарят на действителността.

 

След като разказва за посещенията на планинските пастири при отшелника, Георги Скилица добавя: „А някои от тях дойдоха да пребивават заедно с преподобния, като си направиха и къща (кѫщѫ или храмини) и обещаха да търпят до край заедно с преподобния. А великият [мъж] им повели да изпълнят своето желание, като каза: „Да бъде волята Божия с вас!” ... И ето, славата за него се разнесе с бързи крила. Онези, които биваха печални, се удостояваха да дойдат. Когато идваха, те

 

 

136

 

си устройваха заедно с другите къщички (хизины) на планината и пожелаваха да пребивават заедно с онези, които бяха с великия отец. И към тази божествена планина прииждаха толкова много — както неизливаемите речни течения в морето...”. След като разправя за чудесата на светеца, житиеписецът добавя: „Измина време, и вярата към преподобния растеше навсякъде поради множеството чудеса. Някои от боголюбивите създадоха молитвен дом (молитвны дѡм), построиха в полите на планината къщички (хизины), създадоха килии и съградиха монастир — там, гдето в пустинята по-рано имаше трева [213]. В него чрез [светеца] те остригаха косите си, според силите си следваха по стъпките на преподобния и се представиха пред Бога с блага надежда ...”. Авторът на първото проложно житие съобщава накратко за създаването на обителта: „И излезе слава на преподобния по цялата тази земя — пише той — и мнозина възприеха добродетелния живот на светеца, пожелаха да живеят с него, направиха църква в близката пещера и образуваха монастир , имайки за игумен (начѧлника) и пастир преподобния”. Същите думи е повторил патриарх Евтимий в своето житие на светеца. Така, колибите около жилището на пустинника се превърнали на килии, в близката пещера била съградена църквица — и изникнала обител [214]. В Рилската пустиня пламнало огнище на християнска вяра и просвета. Това било нещо ново във живота на тукашното планинско население, което първо трябвало да почув-

 

 

137

 

ствува неговото влияние — преди славата му да се разпространи далече из цялата страна и извън нея. Никой от нашите извори не дава сведения относно това: точно по кое време е била създадена Рилската обител. Трудно е, поради тази причина, да се гадае [215], особено като се има предвид, че обителта се е създала постепенно. Въз всеки случай, създаването на иноческото общежитие трябва да се отнесе поне едно десетилетие преди 941 г. Точното място, гдето се е намирала тази първоначална обител, също така не е известно. Днес съществуват само предания за това, и могат да се правят догатки, които единствено археологически разкопки на самото място могат да потвърдят или опровергаят. Така, според едно предание, първичната обител се е намирала на мястото на т. н. Стара постница — сиреч на около половин час път от днешния монастир [216]. Друго предание гласи [217], че иноците първоначално били около 66 души на брой. Ако това число е поне приблизително вярно, би следвало да заключим, че в непродължително време тук се е създало сравнително многочислено иноческо братство.

 

Отшелникът сега станал глава на , иноческо общежитие. Светецът прекарал така в течение на няколко години, — като „пасел добре своето стадо, привел мнозина към Господа, извършил големи и преславни чудеса и достигнал дълбока старост”, по думите на първото проложно житие, повторени и от Евтимия. През 941 г., на възраст повече от шестдесет години, светецът решил да се отдели отново от другите и да се отдаде на пълно усамотение. Занапред той нямало да ръководи и напътствува своите ученици и сле-

 

 

138

 

довници. Необходимо било да им остави напътствие, по което да се ръководи животът на основаното от него иноческо общежитие. Както било обичайно във всички обители [218], новата обител трябвало да притежава свой устав (типик). А според думите на епископ Козма, всред българските иноци този обичай се утвърдил твърде широко, та дори и недостойни лица оставяли „свои завети и закони” [219]. За щастие, Заветът на Рилския светец е запазен — ако и в късни, нововременни преписи. Очевидно, той трябвало да служи като устав на новоустановената обител.

 

Според запазените преписи тоя Завет гласи [220]:

 

„† Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покрив, земята — постеля и тревите — храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек, и телесна голота, съвсем не ме изостави, но, като милосърден и чедолюбив баща, обилно задоволи всичките ми нужди. И що да въздам на Господа за всичко, що ми даде? Много са Неговите благодеяния към мене, понеже от Своята света висота погледна милосърдно на мое смирение и ми оказа помощ да претърпя всичко — не аз, а Христовата сила, която е в мене, — защото от

 

 

а. Ср. Лука, I, 48.

 

 

139

 

Него е всяко добро дарование и всеки съвършен дар отгоре идва [а].

 

И като ви виждам днес събрани в Господа тук, гдето, както казах, досега човек не е обитавал, но само диви зверове, а, освен това, като предвиждам, че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя преди моето отхождане [б] от тукашния ми живот настоящето мое отческо завещание, както и бащите по плът оставят на своите чада земно наследие от сребро и злато и друго имущество, та като поменувате вашия отец по Светия Дух, да не забравите и неговото завещание.

 

Зная аз, възлюбени в Господа чедца , зная добре, че вие, като новоначални , още не сте утвърдени в иноческия живот. Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена [в]. Тъкмо поради това и намислих да ви напиша това мое грубо и неуко завещание, та, като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий. Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно Му се покорих, — че след моето заминаване тази пустиня, която до сега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чадата на запустялата са много повече, отколкото на тази, която има мъж [г].

 

 

а. Ср. Посл. Яков., I, 17.

б. Ср. II Посл. към Тимот., IV, 6.

в. Ср. II Посл. към Коринт., XII, 9.

г. Ср. Посл. към Галат., IV, 27 ; Исая, LIV, 1.

 

 

140

Поради това моля ви, чедца мои , които в Господа съм събрал, моля ви, моя утробо, не пренебрегвайте наставлението на вашия отец, и заедно с апостола казвам: „Пак съм в мъки, докато се изобрази Христос във вас” [а]. Моля ви и ви заклевам със страшното Божие име [б], да не нарушите или изоставите нищо от него след моята смърт, но всичко, което написах, както е написано, да изпълнявате напълно, както сте се и обещали пред Бога. И който пристъпи или наруши нещо от него, той да бъде проклет и отлъчен от Отца и Сина и Светия Дух и да няма дял със светците, които отвеки са угодили Богу, но неговият дял да бъде с онези, които са разпънали Господа на славата [в] и с Неговия предател Юда, да бъде заличен от книгата на живите и да не. бъде записан с праведните [г].

 

И, преди всичко, ви завещавам да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения [д]. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито на дясно, нито на ляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете, заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща.

 

А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички

 

 

а. Ср. Посл. към Галат., IV, 19.

б. Ср. Псалми, ХСIX, 3.

в. Ср. Деяния на апост., VII, 2; Посл. към Ефес., I, 17 ; Посл. Яков., II, 1 и др.

г. Ср. Посл. към Фил., IV, 3; Откр., XIII, 8 и др.

д. Ср. Посл. към Евр., XIII, 9.

 

 

141

 

злини, според апостола [а], който го нарича второ идолослужение [б]. Защото за инока богатството не е среброто и златото, но съвършената бедност, отречението от своята воля и възвишеното смирение. Не ви казвам това като мои заповеди, но ви припомням Христовите заповеди. Защото Той казва на Своите свети ученици, а чрез тях и на всички, които са се отрекли от света: „Не притежавайте злато, нито сребро, нито торба (пиры), нито медни пари (мѣди) в пояса си и прочее” [в]. Защото златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, които ги има. Ако, прочее, имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото сам Той казва: „Ако жена би забравила своите чада, то Аз не ще ви забравя” [г]. И другаде: „Търсете първом царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” [д]. Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият враг опита да изкуси чрез сребролюбието и мене — понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това е било коварство на дявола. Не го приех, но го върнах на оногова, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро и подобни тям неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове. — И така се избавих от козните

 

 

а. Вж. I Посл. към Тимот., VI, 10.

б. Ср. Посл. към Колос., III, 5.

в. Ср. Матей, X, 9; Марко, VI, 8.

г. Ср. Исая, ХLIХ, 15.

д. Ср. Матей, VI, 33.

 

 

142

 

на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме. Поради това и вие не търсете нищо от тези неща. Защото вашият Небесен; Отец преди вашата молитва знае от що се нуждаете [а].

 

Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, каго оставяте Небесния Цар, Комуто се записахте да бъдете воини и да воювате не по плът и кръв [б], но против миродържителя на тъмата на този свят [в]. Но и пророк Иеремия ни заплашва, като казва така: „Проклет да е човекът, който се надява на човека” и останалото [г]. Като изброява злините, той добавя, че е благословен човекът, който се надява на Господа. Не казвайте, що ще ядем, или що ще пием, или в що ще се облечем. Защото езичниците търсят всичко това. Погледнете птиците небесни, как не сеят, нито жънат, нито събират в житници, и вашият Небесен Отец ги храни. Не сте ли вие по-горни от птиците? [д] Щом като веднаж сте излезли от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното е, като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към небесното царство. Но и апостолът, прочее, учи да забравяме онова, що е отзад, а да се стре-

 

 

а. Ср. Матей, VI, 32.

б. Ср. II Посл. към Коринт., X, 3; I Посл. към Тимот., I, 18.

в. Ср. Посл. към Ефес., VI, 12.

г. Иеремия, XVII, 5—8.

д. Ср. Матей, VI, 26.

е. Ср. Лука, IX, 62.

 

 

143

 

мим към това, що е напред [а]. Що означава, чедца мои това: да забравяме нещата, които са зад нас? Нищо друго, освен да предаваме всячески на глъбините на забвението всичко това, което — излизайки заради Бога от света — сме изоставили и презрели, а да се стремим към лежащия пред нас подвиг, към който бидохме призовани от нашия подвигоположник — преблагия наш Бог Господа Исуса Христа, Който ни е удостоил да понесем Неговия благ ярем, защото Неговото иго е благо и Неговото бреме е леко [б].

 

И както ви събра в едно благодатта на Светия Дух, така и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено, като дихаете еднакво, отправяйки поглед само към вечното въздаяние [в], което Бог е приготвил за онези, които Го възлюбиха [г]. Общежителното пребивание в много неща е по-полезно за монасите, отколкото уединеното , защото уединеното не подхожда на мнозината, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели. Общият пък живот изобщо е полезен на всички, както и отческите книги достатъчно ни казват това и ни учат. Духоговорещият пророк Давид го възхвалява, като казва: „Ето, колко е добро или колко е красиво това да живеят братята заедно” [д]. Към това припява и един духодвижен църковен песнописец така:

 

 

а. Ср. Посл. към Филип., III, 14.

б. Ср. Матей, XI, 20.

в. Ср. Посл. към Колос., III, 24; Лука, XIV, 12; Посл. към Римл., XI, 9.

г. Ср. Матей, V, 12; VI, 1—6.

д. Ср. Псалми, СХХXIII, 1.

 

 

144

 

„Защото в това Господ обеща вечен живот”. Но и сам благият наш Владика Господ Исус Христос не казва ли със Своите пречисти устни: „Гдето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз всред тях” [а]. А нашите богоносни отци казват за самопребивателния живот: „Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне [б]. Поради това, чедца , щом като Светият Дух чрез устата на пророка похвалява общия живот , не го пренебрегвайте и вие, но, напротив, утвърдете го и бъдете като единно тяло [в] в Господа, което има различни членове, като едни образуват, прочее, главата, която притежава повелителството, а други нозете, които се явяват тези, които работят и носят, други пък — другите части на тялото, та да се състави от всички единно духовно в Господа тяло, водимо и управляемо от една разумна и словесна душа — сиреч чрез духовно разсъждение — и да няма нищо разделено. И когато се устрои такова пребивание и живеене според Бога, тогава и Той сам ще бъде посред вас, като ви управлява невидимо.

 

Не търсете първенство [г] и началства , но помнете Оногова, Който е казал: „Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички” [д]. Избирайте си наставници и си поставяйте началници (началники), които Бог ви покаже, сиреч мъже,

 

 

а. Вж. Матей, XVIII, 20.

б. Ср. Еклес., IV, 10.

в. Ср. Посл. към Римл., XII, 4—8; I Посл. към Коринт., XII, 14 сл.

г. Ср. Матей, XXIII, 6; Марко, XII, 39; Лука, XI, 43; XX, 46.

д. Ср. Марко, IX, 35; Матей, XX, 26.

 

 

145

 

засвидетелствувани [а] от всички в духовните деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и годни да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови. За тези подобава да се иска потвърждение повече от Бога, отколкото от своето си мнение. Ако ли пък, както казва великият наш отец и иночески наставник преподобният Ефрем Сирски [221], всички почнете да желаете началства (началства) и председателства и всички да бъдете игумени , и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходни за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. Защото Той се моли към Бога и Отца за Своите свети ученици да бъдат единни, сиреч единомислени, именно тези и всички, които чрез тях вярват в Него, и говори така: „Отче свети, запази ги в Твоето име, да бъдат единни, както сме и Ние” [б]. И другаде: „Моля се не само за тези, но и за онези, които вярват в Мене заради техните думи, да бъдат всички единни” [в]. Така и вие бъдете единни, имайте мир помежду си, защото Той казва към Своите ученици: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам” [г]. А какъв е този Христов мир, чедца , — Той сам отново казва, като говори: „Не както дава светът ви давам

 

 

а. Ср. Деяния, VI, 3; X, 22; XXII, 12.

б. Ср. Иоан, XVII, 11.

в. Ср. Иоан, XVII, 21.

г. Вж. Иоан, XIV, 27.

 

 

146

 

Аз” [а]. Но този Христов мир надминава всеки ум. Това е мирът, за който говори пророкът: „И неговият мир няма предел” [б]. Но и апостолът ни учи, като казва: „Имайте мир и светост — със всичко друго, но без тези неща никой не ще види Бога” [в]. Такъв мир, прочее, имайте и вие помежду си и с голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога, за да не разгневявате благия наш Владика Бога.

 

Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни [г], такъв веднага го отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това на разяждаща живеница [д], според апостола, и да не се разпространи злото между добрите, и да не би някой корен на горчивина да прорасте нагоре, да направи пакост и чрез това да се осквернят мнозина [е]. И злият вълк да не смути мирното Христово стадо, защото и такива ще се явят. За тях предсказва Христос, говорейки: „Защото е нужно да се яви съблазън, и горко на света от съблазънта” [ж]. Поради това и вие, чедца , се пазете от тези неща и не ги допущайте да живеят между вас, но ги отклонявайте далече от себе си, както пастирът прогонва краставите овце от чистото стадо.

 

Като живеете пък вкупом заради Господа и понасяте тежестите един другиму, не прене-

 

 

а. Ср. Иоан, XIV, 27.

б. Ср. Псалми, LХХII, 7.

в. Ср. Посл. към Евр., XII, 14.

г. Ср. Матей, XIII, 25, 26 и др.; I Посл. към Коринт., I, 23; Посл. към Римл., XIV, 13; Посл. към Галат., V, 11.

д. Ср. II Посл. към Тимот., II, 17.

е. Ср. Посл. към Евреите, ХII., 15.

ж. Ср. Матей, XVIII, 7.

 

 

147

 

брегвайте и онези, които живеят в уединение и се скитат в пустините, и в планините, и в пещерите, и в земните пропасти — за които не бе достоен целият свят [а], — но ги снабдявайте колкото може, за да ги имате като молители пред Бога, защото молитвата на праведника може много да постигне.

 

Поучавайте се в Господния закон ден и нощ, прочитайте често отческите книги и се старайте да бъдете подражатели на светите наши отци Антония, Теодосия и другите, които просияха като светила в света със своите добри дела [222]. Придържайте се крепко о църковното правило, като не изоставяте или презирате нищо от онова, що е установено от светите отци [223].

 

Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но, прочее, в ръцете ви да има работа, а молитвата: „Господи Исусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния” да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви — споменът за смъртта. Такова беше деянието на древните пустинни отци, и те не ядяха напразно своя хляб, и не само те самите се препитаваха от труда на своите ръце, но отдаваха и на нуждаещите се, и така не се излъгаха в своята надежда. Защото, казва апостолът [б], добре е сърцето да се утвърждава с благодат, а не чрез храни, от които не са получили полза онези, които са живели всред тях. А той казва: „да пребивава братолюбието [в], не забравяйте странолюбието, понеже през него някои, без да знаят, са угостили ангели”.

 

 

а. Вж. Посл. към Евреите, XI, 38.

б. Ср. Посл. към Евреите, XIII, 9.

в. Ср. Посл. към Евреите, XIII, 1—2.

 

 

148

 

Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение.

 

Още много имах да ви говоря, възлюбени ми в Господа мои чедца , но не е възможно всичко да се напише. Предавам ви на Тогова, Който е извор на всяка премъдрост и разум и истински Утешител — на Светия и животворящ Дух [а], та Той сам да ви даде мъдрост, да ви вразуми, да ви просвети, да ви научи и настави на всяко добро дело.

 

И сега ви оставям възлюбения наш брат Григория за наставник и началник (началника) вместо мене, за когото вие всички свидетелствувате, че е годен да ви управлява добре и според Бога, и единомислено го избирате за началник (началника), ако и да не желае, но поради послушание и смирение се повинува на вашето искане. А след това — когото Бог ви покаже.

 

Аз пък отсега желая да пребивавам в тишина и безмълвие, за де се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога. А вие винаги ме поменувайте във вашите молитви мене, грешния ваш отец, за да получа милост в съдния ден, понеже нищо добро не сторих на земята и се боя от [Страшния] съд и мъките, които са приготвени за грешниците като мене, и Божията благодат да бъде със всички вас, като ви осенява и закриля от всички злини. Амин.

 

 

а. Ср. Иоан, XIV, 26.

 

 

149

 

Написа се в годината от създанието на света 6449 [= 941 от Р. Хр.], в 25-ия ден от месец март.

 

Аз, смиреният и многогрешен Иоан , първи жител на Рилската пустиня, подписвам със своята ръка и потвърждавам гореписаното

 

 

Заветът на Рилския светец представя, несъмнено, извънредно важен паметник за характеристика на собствената му личност и за установяване на разбиранията му по основните въпроси на иноческия живот. Светецът съзнавал, че неговите ученици още не били достатъчно утвърдени в иночеството, та именно поради това решил да им остави подобен Завет. Заедно с това той предвиждал, с някакво пророческо прозрение в бъдещето, че положеното от него дело ще закрепне и ще се запази през вековете, та Рилската пустиня ще бъде населена от множество пустиножители. На своите ученици той препоръчва, на първо място, да пазят вярата непорочна и непримесена от всякакво зловерие [224], така както са я приели от светите отци — без да прибавят към нея чужди и нови учения. Според свети Ивана Рилски, иноците трябва да се пазят от „мирските пристрастия” и да помнят винаги, заради що са презрели „света” и „светските дела”. На второ място, той поучава своите ученици да се пазят от сребролюбието. Като най-важни иночески добродетели светецът посочва именно пълната бедност , отричането от своята воля и възвишеното смирение

 

 

150

 

. Трябва да си припомним, че св. Антоний — който е упоменат като пръв отшелник в пустинята — препоръчва бедността за първа иноческа и отшелническа добродетел. Сам Рилският светец приложил в живота си правилото на пълната бедност. Той споменува за отказа си да приеме даровете, които му били изпратени от царя. Любопитно е, че той говори за цар Петра, без да упоменава името му: назовава то само , именно като съвременник, чието име е било известно на всички. Несъмнено, думите, с които светецът разказва за своя отказ, са твърде остри и неласкави. Но можем ли в тях да съзрем проява на гордост? [225] Ако според схващанията на отшелника, бедността съставлява основна добродетел в живота на инока, то неговият отказ изразява именно това желание да остане верен на началото на бедността. Но тук има и нещо друго, което е много по-важно. Това е проявата на противодействие срещу светската власт. След като разказва за своя отказ да приеме царските дарове, той добавя: „Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния Цар, Комуто се записахте да бъдете воини и да воювате не по плът и кръв, но против миродържителя на тъмата на този свят”. Тук той добавя думите на пророк Иеремия: „Но и пророк Иеремия ни заплашва, като казва така: „Проклет да е човекът, който се надява на човека” и останалото (и прочаѧ). Като изброява злините, той добавя, че е благословен човекът, който се надява на Господа”. Заслужава да се обърне внимание на тази из-

 

 

151

 

вадка из Светото Писание. Привеждането на част от извадка из Светото Писание с добавка „и останалото” или „и следващото” — както намираме това твърде често в писанията на византийски книжовници — издава човек, който извънредно добре познава Светото Писание и който се обръща към люде, които също така са добре запознати с основната книга на християнина. А какви са, в същност, думите на пророка? „Така говори Господ: Проклет онзи човек, който се надява на човека и прави плътта мишца за себе си, и чието сърце се отдалечава от Господа, — пише той. — Защото ще бъде като дивата мирика в пустинята и няма да види, когато дойде доброто, но ще обитава в сухи места в пустиня, в земя солена и ненаселена. Благословен онзи човек, който се надее на Господа и на когото надеждата е Господ. Защото ще бъде като дърво, насадено при вода, което разпростира корените си при потока и не ще усети, когато настане пек, но листът му ще се зеленее, и не ще има грижа в година на бездъждие, нито ще престане да дава плод” [а].

 

Това място е давало, несъмнено, известна идейна обосновка на онова течение всред духовенството, което е желаело да бъде запазено разграничението между духовна и светска власт и, следователно, оказвало противодействие срещу вмешателството на светската власт в делата на църквата. Поради това вмешателство на царската власт в живота на Ьър-квата, духовенството се е намирало в тясна зависимост от светската власт. Рилският светец

 

 

а. Вж. Иеремия, ХVII, 5—8.

 

 

152

 

навдигнал глас против този своеобразен „цезаропапизъм”, който поставял духовната власт в пълна зависимост от волята и прищевките на обладателите на светската власт. Духовенството, което действувало под ръководството на светската власт, в същност оставало „прикрепено” към „света”. Отшелникът, напротив, изтъквал необходимостта от пълно отречение от „света”. Онзи, който прегръщал иноческия живот, трябвало да отхвърли светските грижи. „Щом като веднаж сте излезли от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното, като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към небесното царство”, — пише светецът. „Като си възложи доброволно тежестта на лекия ярем Господен, преблажений, и като положи ръка на ралото, без да се обръщаш назад, — пише за светеца съставителят на търновската преработка на неговата служба, напомняйки очевидно за думите на Завета, — ти влезе в Божието царство” [226]. Тези схващания на светеца обясняват достатъчно добре неговото отношение към цар Петра, — когото той сам е назовал „благочестивия цар”, — и към изпратените от него дарове. Отшелникът наистина бил скъсал със „света” и не желаел да се върне назад, нито да се поддаде на „козните на лукавия изкусител”, които можели да го върнат към онези неща, от които самоволно се отрекъл. Освен това, светецът препоръчвал на учениците си да не полагат грижи за материалния живот, нито да мислят за светските неща, които са изоставили. Колко далече стоят от тези поучения иноците, за които с укор говори епископ Козма, че приемали ино-

 

 

153

 

чество, а после отново се връщали в живота!

 

Светецът дал известни наставления също и относно живота в обителта. Той препоръчва общежителния живот. „Общежителното пребивание в много неща е по-полезно за монасите, отколкото уединеното, защото уединеното не подхожда на мнозината, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели”, пише той. Между тези негови думи и първоначалния му живот като отшелник няма противоречие [227]. Светецът изтъква, че „уединеният живот”, сиреч отшелничеството наистина е по-съвършено. То, обаче, подхожда на малцина, които са съвършени във всички иночески добродетели. Той не можел да препоръча този начин на живот на всички. Общежителният живот, обаче, също така криел известни опасности за инока: това били борбите за първенство. Светецът се е спрял доста обстойно на тази заплаха и оставил мъдри съвети на своите ученици относно избора на бъдните игумени в обителта. Той ги съветва, заедно с това, като пребивават в иноческото общежитие да не забравят отшелниците. Редица наставления се отнасят до духовния живот на иноците. Светецът им препоръчва да се поучават денонощно в Господния закон и често да прочитат т. н. отчески книги (paterikà) [228] — книгите, които излагали живота на изпостници и пустинници и съдържали прочути техни думи. Като образци на иноческия живот той им сочи, на първо място, основоположниците на отшелничеството: св. Aнтоний, св. Теодосий и другите велики иноци. Имената на тези отшелници са били добре познати в България през X век.

 

 

154

 

Епископ Козма, няколко десетилетия по-късно, съобщава, че някои недостойни иноци се смятали за „велики светилници” и сравнявали живота си със живота на тези прочути изпостници: „как Антоний, как Сава и другите отци са сторили, като са избягали от този свят и [са отишли] в пустошта?” — питали те, за да оправдаят своите деяния [229]. Съставителят на търновската преработка на службата на св. Ивана Рилски възхвалява Рилския отшелник, като го сравнява именно със свети Антония: „Подобно на великия отец Антоний, ти наподоби иноческия живот, ведно с тежко въздържание, последва този [светец] и от Бога [получи], преблажений Иоане, равен нему венец”, пише той. По-нататък светецът препоръчва на своите ученици: „Придържайте се крепко о църковното правило, като не изоставяте или презирате нищо от онова, що е установено от светите отци”. Трябва да си припомним, че това е също основната мисъл на епископ Козма, изтъкната няколко десетилетия по-късно, когато той съветва християните да вървят „по средния, царския път”, да не „измислят нищо към писаното в книгите”, но да живеят „така, както учат светите апостоли” [230]. Светецът поучава своите ученици да се занимават с ръчен труд и да се молят усърдно Богу. Според св. Антония, трудът съставя основно задължение в иноческия живот, заедно с дълга към Бога.

 

Иночеството, обаче, не означавало пълно откъсване от живота на народа. Напротив, св. Иван Рилски напомня на учениците си задължението им спрямо народа и ги съветва да бъдат негови наставници във вярата. „Новопросветените люде от еднокръвния свой народ

 

 

155

 

утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат”. Тези думи най-добре очертават положението на новопокръстения народ — така, както го познаваме от другите извори. Изминали били няколко десетилетия от покръстването, но все още била нужна усърдна дейност за утвърждение на новата вяра. Народът все още продължавал да се придържа о своите „езически обичаи и зли нрави”. Светецът настоява, преди всичко, именно да бъдат изкоренени тези остатки от езичеството. На второ място, той препоръчва на учениците си да се борят против „злите нрави” — друг остатък от езичеството. Това означавало, че, според неговите схващания, християнската вяра трябвало да допринесе за нравственото облагородяване на новопокръстения народ. Обаче, когато признава, че всред неговите сънародници продължавали да съществуват остатки от езичеството във вяра и нрави, светецът бърза да добави — сякаш за да ги извини — че това било вършено поради простота: „но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение”, казва той. Всичко това означавало, че неговите ученици трябвало да се отдадат на просветителска и евангелизаторска дейност всред народа, а не да се откъснат от него [231].

 

От последните редове на Завета узнаваме една любопитна подробност относно живота в Рилската обител. Изглежда по желание на нейния основател, неговият заместник бил посочен чрез избор. „И сега ви оставям възлюбения наш брат Григория за наставник

 

 

156

 

и началник вместо мене, за когото вие всички свидетелствувате, че е годен да ви управлява добре и според Бога, и единомислено го избирате за началник . Длъжността на игумена, прочее, трябвало да бъде изборна. Същото се предвиждало за всички бъдни игумени на обителта: „а след това — пише светецът, имайки предвид бъдните игумени — нека избират „когото Бог... покаже”.

 

Изобщо казано, Заветът на св. Иван Рилски не представял никакъв пълен обителски устав, но само общо напътствие към иноците, което се отличавало със своята сбитост и краткост. Очевидно, според разбиранията на светеца, важно било, преди всичко, духовното съдържание на иноческия живот, а от него произтичали сетнини, които уреждали целия живот. И тук Рилският светец оставал дълбоко вярваща, духовна личност, за която евангелските думи — приведени в самия Завет — „търсете първом царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Матей, VI, 33) съдържали несъмнена истина. Поради това, Заветът представя чисто духовно поучение, в което няма нищо за материални блага и интереси. Това духовно завещание, прочее, се отличава рязко от обичайните византийски обителски устави, в които твърде често е отделено извънредно много място на въпроси от материално естество. Отличителна е също липсата на всякакви предметни, подробни наставления за всекидневния живот: той, несъмнено, трябвало да тече според вече установените обичаи. Но тъкмо това отсъствие на подобни наставления показва най-ясно, че главното вни-

 

 

157

 

мание на светеца е било насочено не към тях, а към духовния живот. Сякаш за него е съставяло някакво осквернение това — да се занимава с въпроси от всекидневния живот. Но затова пък в Завета се долавят редица особености, които му придават голяма цена като израз на нравствените качества на неговия съставител.

 

Заветът е написан с удивителна простота. Всичко е изложено така ясно и така сбито, както са написани най-добрите творения на нашето „време на просвещение”. В него няма никакво витийство, нито пищен слог и многословие. В това той се отличава дълбоко от творбите на повечето византийски църковни писатели и се доближава до простотата и естествеността на Светото Писание и на творбите на големите учители на вярата. Заедно с това, Заветът е пропит с безкрайно смирение. В него няма следа от гордост и празно самооблащение. Светецът никъде не се самовъзвеличава за своите духовни подвизи, нито пък се кичи с някакви прозвища и санове. „Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм сторил никакво добро на земята” — с такива думи той начева своето изложение и това е, в същност, неговата „титла”. Ако светецът успял да изтърпи и понесе всички лишения на отшелническия живот — това се дължело единствено на благоволението на Бога: според неговите думи, понесъл всичко това не той, но Христовата сила, която била в него. Ако в това има заслуга, то, следователно, тя не е негова, а принадлежи Богу. За самото свое завещание той пише, че то е „просто и неуко” . Като назовава сам себе си, в съгла-

 

 

158

 

сие с установените византийски обичаи, „мое смирение”, той изтъчва, че изобщо смирението е една от основните иночески добродетели. Когато поучава учениците си, той им повтаря, че не им дава свои наставления, но им припомня Христовите заповеди. Неговата постоянна молитва е молитвата на най-низкото смирение: „Господи Исусе Христе, Сине Божий, помилвай мене, грешния”. На края той говори, че чувствува нужда да се покае за своите грехове и да изпроси милост от Бога: „А вие винаги ме поменувайте във вашите молитви мене, грешния ваш отец, за да получа милост в съдния ден, понеже нищо добро не сторих на земята и се боя от [Страшния] съд и мъките, които са приготвени за грешниците като мене”. Подписът на края е прост, без никаква титла, но затова пък лъха безкрайно смирение даже от обичайния византийски израз: „Аз, смиреният и многогрешен Иоан , първи жител на Рилската пустиня...”

 

В целия Завет блика дълбока вяра в Бога, преданост в службата на Бога и упование в успеха на светото дело. Светецът изтъква, че презрял всичко и претърпял най-големи изпитания, именно поради обич към благия Бог:

Бог, пише той, не го оставил, но задоволил всичките му нужди — като милосърден и чедолюбив баща. Светецът не намирал достатъчно слова, за да Му благодари за оказаните благодеяния. Той подканя своите ученици да се уповават на Божията сила, която намира съвършенство в немощ. Вярата на светеца е изразена особено ясно в думите на Завета: „Вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята

 

 

159

 

младост и усърдно Му се покорих, — че след моето заминаване тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чедата на запустялата са много повече, отколкото на тази, която има мъж”. След като говори за „сребролюбивата змия” и за злините, които произтичат от сребролюбието, той добавя: „Ако, прочее, имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо...”. Наставленията му са пропити с най-топла обич към учениците. Той признава, че те са още неподготвени за иноческия живот, но бърза да ги успокои и насърчи : „Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена”. Неговите обращения, към учениците са най-нежни и изпълнени с безкрайна обич: „възлюбени в Господа чедца”, „чедца мои, които в Господа съм събрал, моля ви, утробо моя”, „чедца мои”, или само „чедца” (на три места), най-сетне „възлюбени ми в Господа мои чедца”. Изобщо, той се обръща навсякъде към учениците си с обращението „чедца” , сиреч „дечица” [232]. Но от где е заето това обращение, изпълнено с толкова обич и нежност? Евангелист Иоан (XIII, 33) разказва, че Исус на Тайната вечеря, предчувствувайки, че ще бъде предаден, се обърнал за раздяла към Своите ученици с думи, които изразяват смъртна мъка и безкрайна нежност: „Чедца, още малко съм с вас”. Подобно обращение намираме в Посланието към Галатяните (IV, 19) на апостол Павла. Другаде то не се среща, но затова пък е особено любимо в първото послание на евангелист Иоан а Богослов (II, 1,12,28; III, 7,18; IV, 4; V, 21). Не-

 

 

160

 

съмнено, това нежно обращение е заето именно от тука. Този евангелист е бил любимият учител на своя едноименен ученик [233]. Ако се вярва на неизвестния съставител на Безименното житие [234], неговото име се преплита няколко пъти в живота на светеца от Рила. Изглежда, че патриарх Евтимий ще да е разполагал с някакви данни за това предпочитание на светеца към обращението „чедца” — може би е познавал Завета, ако и да не говори за него? — та го е вмъкнал в разговора му с ловците, изпратени от цар Петра да го търсят: „Чедца, кажете на царя. . .”, отговорил светецът на царските пратеници [235].

 

Заветът издава голяма начетеност. Неговият съставител привежда значителен брой места из Светото Писание: от Стария и Новия Завет. Тези цитати са вплетени умело в изложението. Някои от цитатите са дадени буквално, докато при предаването на други се долавя известна свобода. Именно това предаване на свободни донякъде цитати показва най-убедително, че съставителят е познавал много добре Светото Писание. Неговата начетеност, обаче, не спира тук. Той привежда извадки от съчинението на Ефрема Сирски и на един църковен песнописец. Освен това, в цялото изложение има забележителна логика, съчетана с простота. Изложението е стройно и ясно. В него се долавят множество поетично и прочувствено написани места. Някои сравнения и повторения му придават още по-голяма изразност и художественост. Несъмнено, съставителят е бил книжовник, начетен в духовната книжнина [236]. Трябва ли, обаче, това да ни изненадва? Рилският светец е живял и се е подвизавал по времето,

 

 

161

 

когато в цялата страна кипяла трескава просветна дейност — именно във века на българското просвещение. Ог друга страна, обителите по онова време са били истински и дори единствени огнища за книжовно творчество и просвета. Ако това е било вярно за другите български обители, трябва ли да приемем, че основаната от св. Ивана Рилски обител е предста вяла някакво злополучно изключение? Тогава тя не би вървяла с духа на своето време. Разбира се, при огромната и непоправима загуба на книжовни паметници от Първото царство, днес е почти невъзможно да се посочи с положителност какви са били книжовните занимания на основателя на Рилската обител, както и да се установи дали изпод неговото перо са излезли други някакви книжовни произведения, освен Заветът [237]. Заслужават внимание, обаче, някои подробности в Завета. Светецът съветва своите ученици: „Поучавайте се в Господния закон ден и нощ, прочитайте често отческите книги”. Освен това, като говори за подражанието на живота на основоположниците на иночеството: св. Антоний и св. Теодосий, той, несъмнено, намеква и за четене на техните жития. Изобщо, светецът е препоръчвал на своите ученици да залягат непрестанно, ден и нощ, за своята духовна просвета.

 

За съжаление, днес можем да кажем твърде малко относно книжовния живот в монастира през това време. В монастирската библиотека не са запазени ръкописи от времето на Първото българско царство [238], нито пък, доколкото се знае, другаде някъде има ръкописи от тази епоха, свързани по произход с Рилската обител. За щастие, през 1845 г. про-

 

 

162

 

чутият руски учен В. И. Григорович открил в монастира лист от старобългарски глаголически паметник от XI век, залепен на обратната страна на корицата на по-нов, кирилски ръкопис, заедно с друг, малък откъслек. В един друг ръкопис от библиотеката на монастира, именно т. н. „Андранти” на Иоан а Златоуста, преписан от Владислава Граматик в 1443 г. [239], неотдавна бяха открити отпечатъци от други два листа, вероятно от същия глаголически ръкопис, изчезнали сега [240]. Внимателното проучване на намерените откъслеци показва, че това са части от старобългарския превод на прочутото съчинение на църковния учител Ефрем Сирски (ок. 306—378) „Паренезис” (сиреч „Наставление”)- Според преценката на руския славист Г. Л. Илински [241], намерените от В. И. Григоровича листове представят, както в палеографско, така и в езиково отношение, „древен църковно-славянски, съответно старобългарски текст от най-чист образец, сиреч без каквито и да било средно-български, сърбо-хърватски, руски или чешки особености”. По негово мнение, „по чистота и издържаност на своя български облик, нашият паметник може смело да бъде поставен наред с най-добрите древно-църковно-славянски текстове”. Ако и да произхожда от XI век, този паметник съдържа превод, направен в „по-късната епоха от царуването на Симеона” („произведеніе, переведенное въ болѣе позднюю эпоху царствования Симеона”). Пълният превод на „Паренезиса” носи белезите, които се смятат отличителни за времето на цар Симеона. Изглежда, при това, че през царуването на този български владетел някои писатели все още

 

 

163

 

се ползували от глаголическото писмо. Изобщо, преводът на „Паренезиса”, откъслек от който е открит в Рилските глаголически листи, не може да бъде отнесен по-късно от първата половина на X век. Где и от кого е бил извършен този превод сега е трудно да се установи. Забележително е, обаче, че в Завета на Рилския светец има извадка от съчинението на свети Ефрема Сирски. Като говори за избора на игумени, св. Иван Рилски добавя: „Ако ли пък, както казва великият наш отец и иночески наставник преподобният Ефрем Сирски, всички почнете да желаете началства и председателства и всички да бъдете игумени, и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходни за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. . .” В Завета, несъмнено, могат да се посочат също и други мисли, навеяни от прочутата творба на сирийския светител. Ласкавите думи, които светецът от Рила казва за него, като го назовава „велик ... отец и иночески наставник”

показват с колко голяма почит и обич се отнасял той към него. Наистина, би било много дръзко — поради липса на докази — да се предполага, че преводът на „Паренезиса” е бил свързан с Рилската обител. Положително е, обаче, това: съчинението на прочутия учител на вярата в старо-българския си превод е било добре познато на свети Ивана Рилски. Упоменанието за

 

 

164

 

това творение в Завета дава възможност да се заключи с голяма правдоподобност, че самият превод на „Паренезиса” ще да е бил направен преди 941 г., когато е бил съставен Заветът на нашия светец. В същото време, посочването на това произведение в Завета ни разкрива една страница в духовния живот и начетеността на Рилския изпостник. Почитта, с която се отнасял към това творение основателят на Рилската обител, оставила следи. По-късно, през XI век, старобългарският превод на „Паренезиса” бил преписан грижливо и точно от неизвестен инок на Рилската обител, запазвайки не само езиковите особености на първоначалния превод, но дори и самото глаголическо писмо, с което ще да е бил написан. Днес в библиотеката на Рилския монастир се пази среднобългарски препис на „Паренезиса” от XIV век [242]. Где и от кого е писан този ръкопис — не може да се посочи с положителност. Много е възможно, обаче, че също и той — както преписа от XI век — ще да е бил преписан именно в Рилската обител. Когато вече се явили кирилски преписи от съчинението на Ефрема Сирски, глаголическият препис — трудно разбираем и недостъпен — бил оставен настрана, а това станало причина за неговото унищожение.

 

Ако е вярно предположението, че в Рилската обител се развила книжовна дейност, трябва, несъмнено, да направим още един извод. Рилският светец живял и действувал в една покрайнина, която била значително отдалечена от културно-просветните средища, създадени по времето на Бориса I и Симеона: Преслав и Охрид. Средешката покрайнина и

 

 

165

 

изобщо Рилската област били твърде далече от земите, гдето действували като просветители и учители на вярата свети Климент и свети Наум, техните ученици и приемници. Свети Иван Рилски основал именно в най-непристъпната част на тази покрайнина обител, която станала огнище за книжовна дейност и за християнска просвета. За съжаление, докато за другите големи огнища на българската книжнина и просвета знаем достатъчно, за дейността, развивана в Рилската обител, притежаваме най-оскъдни данни.

 

За устройството на Рилския монастир по времето, когато неговият основател го напуснал, за да заживее в уединение, не знаем никакви подробности. Само благодарение на Завета ни е известно името на приемника на светеца — игумена Григорий. Няма никакви вести относно неговата дейност, нито пък относно това, до кога е управлявал обителта и кой е бил неговият наследник. Не се знае с положителност почти нищо и за старите монастирски сгради. Где е бил първият монастирски храм, след като пещерата престанала да служи за „молитвен дом” — също така не може да се каже. Днес са запазени спомени, имена и останки от стари постници, някои от които ще да са съществували още в началото, когато е била създадена самата обител и можеби са съставяли част от нея: Старата постница (Постница на свети Ивана), постницата Свети Лука, Севастияновата постница, Теоклиевата постница, Църнейската постница „Свети Иван Богослов”, постницата в Пчелино, постницата свети Илия, т. н. Бели Килии и прочее [243]. Именно кои от тези постници са били

 

 

166

 

създадени през Първото или през Второто българско царство — това може да се реши само след като се направят подробни археологически издирвания.

 

В своя Завет, свети Иван Рилски, между другото, пише: „И като ви виждам днес събрани в Господа тука, гдето, както казах, досега не обитаваше човек, но само диви зверове, а, освен това, като предвиждам , че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя, преди моето заминаване от тука, настоящето мое бащинско завещание...”. От тези думи на светеца, прочее, трябва да се заключи, че той все още ще да се е чувствувал здрав и бодър [244]. Но той желаел да прекара в усамотение последните си години: „Аз пък отсега желая да пребивавам в тишина и безмълвие,. за да се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога”, добавя той в Завета. Той наистина се оттеглил в близката пещера и прекарал там пет години — до смъртта си. Житиеписците са дали доста обстоен разказ за смъртта на светеца, въпреки че някои подробности са очевидно измислени и приказни. „Тогава и великият самин се затвори в близката пещера — пише Георги Скилица — и в продължение на 12 [очевидно вместо 5!] години преподобният отец Иван неизменно вършеше напълно добродетелни дела, без да изоставя нито за малко обичайното си въздържание, докато стигна до 70-годишна възраст. . . Чрез прозрение на душата, като разбра за раздялата от своето тяло, той извика, прочее, своите ученици, поучи ги много и им даде наставления, като им заповяда да спазват неотстъпно пра-

 

 

167

 

вилото : „А след моята смърт — рече им — не страдайте безутешно, защото няма да ви оставя, но ще пребивавам невидимо с вас”. И като им заповяда да усърдствуват в постническите подвизи, целуна всички по ред, причести се с божествените Христови тайнства, сам просто легна на земята, въздигна очи към небето, веднага замлъкна, затвори очи и така предаде духа си на ангелите”. Съставителят на първото про-ложно житие кратко е съобщил, че светецът „стигнал до дълбока старост и с мир завършил живота сиа. Патриарх Евтимий, след като пише че светецът достигнал до „дълбока старост”, добавя: „Когато разбра, прочее, че ще отиде при Господа, отдаде се на молитва, изливаше топли сълзи от очите си и прекланяше колена на земята: „Боже Вседържителю, казваше той, приеми мене, грешния и недостоен Твой роб, и причисли ме към лика на Твоите избраници. Понеже нищо добро не съм извършил на земята — и в тези думи сякаш звучи далечен отглас от Завета на светеца — поради това, Благий, моля Твоята благост да повелиш на благия ангел, та да не бъде попречено на моя възход от духовете на лукавството”. И като прибави: Господи, в Твои ръце предавам мря дух” [а], веднага предаде духа си в Божиите ръце. Той живя почти до седемдесет години . Най-приказно е, обаче, повествуванието на Безименното житие, в което е вплетен чудотворен и исторически елемент и като покровител на светеца е представен именно св. Иван

 

 

а. Псалми, XXX, 5; Лука, ХXIII, 46.

 

 

168

 

Богослов: „И дойде Иван Богослов и рече на светия отец Иван, казвайки: „Изпратен съм от Бога, за да ти известя радост. Радвай се, възлюбениче мой и служителю Господен. Приготви ти се венец”. И в същия час долетя бяла пчела и проникна в устата му. И от този миг той начена да лети с духа си по въздуха, подобно на орел и на златогръд гълъб по планините. Видя това [Иван] Богослов и си отиде, а преподобният пустиножител отец Иван почина на своето място, приготвено му от Господа, в осемнадесетия ден от месец август”. В този приказен разказ, прочее, е дадено едно вярно хронологическо посочване. Светецът, наистина, починал на 18. август 946 година [245].

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

212. Текстовете у Ивановъ, Жития, сс. 45/7, 53, 69.

 

213. Според мене, четенето на текста трябва да се поправи. Тълкуването на Киселковъ, Безименното житие, с. 101, е неприемливо; също и Ивановъ, Св. Ив. P., с. 25, недобре тълкува текста.

 

214. Ср. Ивановъ, п. с., с. 25; Н. Рылецъ, п. с., сс. 17 и бел. 1, 19 сл.

 

215. Игнатий Рилски, п. с., с. 4, отнася основаването на монастира „около 935 година”.

 

 

398

 

216. Игнатий Рилски, п. с., сс. 4 сл.; 5 бел. 1 ; Ивановъ, п. с., с. 25; Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, сс. 22, 41 2.

 

217. Игнатий Рилски, п. с., с. 5; ср. Ивановъ, п. с., с. 25; Н. Рылецъ, п. с., с. 18 бел. 1 споменува „старо предание”, според което ученици на светеца били свв. Гавриил Лесновски и Иоаким Осоговски и „някои други”, обаче се отнася скептично към това твърдение.

 

218. Вж. посочванията у Ивановъ, п. с., сс. 129.30.

 

219. Козма, с. 55, 11-16.

 

220. Преводът е направен по изданието на Ивановъ, п. с., сс. 136-142. Неточен превод е даден в: Православен мисионер, XIV. 2. 1946, с. 121/28, както и у Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, се 105—114. Милетичъ, п. с., с. 7, говорейки за Завета, го нарича „типик”; ср. и Иречекъ, п. с., с. 637.

 

221. За сега ми е невъзможно да отъждествя този цитат от творенията на Ефрема Сирски, тъй като не мога да направя необходимите справки.

 

222. Козма, п. с., с. 49, 16 сл.: посочва имената на св. Антоний и св. Сава; ср. с. LXIII сл.; ср. и възраженията на Ю. Трифоновъ, Кога сѫ писани Учителното Евангелие на епископа Константина и Беседата на Козма Пресвитера, с. 33 сл.

 

223. Ср. Козма, п. с., с. 39, 7 сл.; ср. тук, с. 44.

 

224. Вж. посочванията в бел. 223.

 

225. Ср. Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, с. 121; ср. и разсъжденията на Мутафчиевъ, Попъ Богомилъ, с. 11 сл.

 

226. Ивановъ, Български старини, с. 366.

 

227. Ср. Снѣгаровъ, „Заветъ”, с. 471 сл.; ср. обаче Ивановъ, п. с., с. 22 сл.

 

228. За тях вж., напр.: N. Van Wijk, Studien zu den altkirchenslavischen Paterika (— Verhandelingen der k. Ak. van Wetenscharpen te Amsterdam, XXX. 2. 1931, p. 1-43).

 

 

399

 

229. Козма, п. с., с. 49, 16 сл.

 

230. Пос. съч., с. 39, 7 сл.; ср. тук, с. 44.

 

231. Игнатий Рилски, п. с., с. 18; Мутафчиевъ, п. с., с. 11.

 

232. Лошо преведено — „чеда” у Ивановъ, п. с., с. 135; Киселковъ, п. с., с. 107 сл.; Правосл. мисионер, п. м., с. 122 сл.

 

233. В областта, гдето първоначално се скитал като млад инок и отшелник св. Иван, има обител, посветена на св. Иван Богослов, именно Земенският монастир Св. Иван Богослов; може да се спомене дори и Погановският монастир Св. Иван Богослов. Други свидетелства също говорят за широко разпространение у нас на култа към този евангелист.

 

234. Ивановъ, Жития, сс. 33, 35 сл.; вж. тук, сс. 98, 167 сл.

 

235. Ивановъ, Жития, с. 67; ср. тук, с 126.

 

236. Ср. разсъжденията на Снѣгаровъ, п. с., с. 470.

 

237. В свръзка с това заслужават да се разгледат подробно и критично въпросите, повдигнати от Трифоновъ, Кога сѫ писани . . ., с 29 сл.

 

238. Вж. посочванията у Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Рилския манастиръ (Сф 1902), с. 127.

 

239. За ръкописа (тук, с. 162: погрешно „Андранти” вм. „Андрианти”) вж. Спространовъ, п. с., сс. 52-56; с. 56 долу; „отвѫтрѣ дъскитѣ били залепени съ пергаментъ отъ глаголически паметникъ, но сега изрѣзанъ и отлѣпенъ”.

 

240. Вж. Г. А. Ильинскій, Македонски глаголическій листокъ. Отрьівокъ глаголическаго текста Ефрема Сирина XI вѣка (Спб 1909); Цоневъ, История, I, с. 178 сл.; Ст. Романски, Старобългарски езикъ въ образци (Сф 1945), сс. 40-41, 437-439.

 

241. Ильинскій, п. с., с. 17 сл., с посочванията.

 

242. Спространовъ, п. с., сс. 58-60.

 

 

400

 

243. За постниците вж. Ивановъ, п. с., с. 24 сл.; Киселковъ, п. с., с. 40 сл.; Д. Илковъ, Нѣколко паметници отъ Рилския манастиръ (= СбНУК, XII. 1895, с. 615 бел. 2) — за Църнейската постница; Иречекъ, п. с., с. 652; още Н. Рылецъ, п. с., с. 3 бел. 1, говори за „жилища иночески и церква” Св. Илия, от които произхождало името Илиина река; ср. някои изводи на Трифоновъ, п. с., сс. 84/6, за „монашески келии и църкви” Св. пророк Илия и Св. пророк Елисей, преди „да се създаде монументаленъ св. Ивановъ монастиръ”.

 

244. Погрешно преведено у Киселковъ, п. с., с. 107: „като предчувствувамъ” и в Правосл. мисион., п. м., с. 122: „като чувствувам”.

 

245. Вж. посочванията у Ивановъ, п. с., с. 15.