III. ЖИВОТ И ИНОЧЕСКИ ПОДВИЗИ
__A_
На десния бряг на Струма, на един час път над дупнишкото село Бобошево, в гънките на бърдото Руен — което съставя един от крайните склонове на Осогово — е разположено селцето Скринò — родното място на св. Ивана Рилски [152]. Името на селцето е, очевидно, чисто славянско, както са чисто славянски имената на повечето от селищата в тази покрайнина. Вероятно това селце никога, дори в най-далечното минало, не е било някакво значително селище. Бедно и забутано, селото Скринò се споменува рядко в историческите извори. Една царска грамота, издадена през 1347 г., съобщава за някакво „лозе в Скринò”, притежание на монастира Свети Никола в Мраката [153]. През средновековието селото е влизало в пределите на града Средец. Именно поради това, в някои исторически извори се казва, че светецът бил роден в пределите на славния Средешки град [154]. Въз основа на това общо посочване, по-късно, когато споменът за произхода на светеца помръкнал, някои приказни сказания почнали да сочат — без никаква здрава основа — други селища из Средешката покрайнина като родно място на Рилския отшелник [155].
90
В никой от нашите писмени извори не е посочена точната дата на рождението на светеца. Несъмнено, в годините на своите по-късни иночески подвизи, той, поради дълбоко смирение, не ще да е разказвал за свия произход. Само условно и предположително трябва да се приеме, че той ще да се е родил към 876–880 година [156]. Роден, прочее, около едно десетилетие след покръстването, той живял по времето на четирима български владетели: Бориса I (852–889), Владимира (889–893), Симеона (893–927) и Петра (927–969) [157].
Областта около горното и средното течение на река Струма запазила през цялото средновековие чистотата на своето българско население. Почти всички наши извори изтъкват изрично, че светецът произхождал из средата на това българско население, — упоменавайки, че той е българин по потекло [158]. В това упоменание на домашните извори се долавя сякаш някаква потайна радост и гордост, че прославеният изпостник от Рила бил именно чадо на българската народност. Според сведенията на старите жития, светецът произхождал от средно заможно семейство — сиреч, толкова заможно, колкото изобщо могли да бъдат заможни жителите на бедна покрайнина и на малко, планинско селце [159]. Лъжлива ученост и прекалено старание от ново време са се помъчили, напълно недоказано, да го превърнат в потомък на болярски род, па дори царев син или брат, сякаш по този начин ще го възвеличат още повече [160]. Народът по този край, напротив, чувствувайки светеца твърде близо до себе си, се постарал в своите предания за него да го приближи към своя собствен бит. Бед-
91
ното местно население, което преживявало с ограничено земеделие и скотовъдство, поставило светеца в своята среда и го направило бедно пастирче и наемно говедарче. Детето трябвало да води живота на всички деца на тукашно население, за което скотовъдството съставяло първостепенно занимание. Бъдният духовен пастир прекарал младините си като истински пастир по землищата около своето родно село. За жалост, сведенията за него са така оскъдни, щото не е известно дори кръщелното му мирско име. Може да се предполага — но само в разрез с известните правила при приемане на иночество — че също и преди замонашването ще да е носел името, с което бил познат по-късно, като инок. Житиеписците съобщават, че родителите му имали двамина сина, от които Иван ще да е бил по-маловръстният.
Несъмнено, християнската проповед проникнала отрано и в тази отдалечена покрайнина, и новата вяра намерила и тук възторжени привърженици. От младини младежът проявявал склонност към набожен живот. „Вярвам в моя Бог, Комуто служа и усърдно се подчиних от младините си”, изповядва по-късно, в края на живота си, сам светецът [161]. Съставителят на Безименното житие съобщава, че бъдният отшелник бил „човек духовен, благоверен и христолюбив, който се боел от Бога и със страх Му служел”, бидейки обладан от голяма вяра. Византиецът Георги Скилица, в духа на съвременната житиепис — повече въз основа на собствени догатки, отколкото на някакви писмени или устни предания — е описал младежките години на светеца. Описанието, наистина,
92
е твърде общо и твърде условно, но все пак то едва ли ще да се отдалечава много от живота на един набожен младеж. „Този, който вече растеше, — разказва Скилица [162], — прекарваше в девство и целомъдрие, и дори в мисълта си имаше нещо повече от девството — отлъчването [от света]. Той не изпитваше влечение нито да се събира на разговори, нито пък се стремеше към лекомислен и необуздан живот. Той не преставаше да се поучава по божиите църкви и слушаше свещените книги, та, подобно на трудолюбива пчела, полагаше в съкровището на сърцето си по-сладките от медена пита слова Господни. Подобно на благородно дърво, което пуска корени във водите при изворите на учението, като някакъв благ плод, той, в началото на своята възраст, се запознаваше с всичко. Не само това... Той се повинуваше покорно на родителите си и, като се научи, според древния закон, да почита заповедите на баща си и майка си, препитаваше се от техния труд. Като незлобивият Авел [а], сам той обработваше земята, смяташе за нетрудно с пот на лице да яде хляб заедно с родителите си и желаеше да отхвърли от себе си и от тях проклятието на Адама [б]”.
Според сведенията на житиеписците, боголюбивият младеж прекарал в бащиния си дом до смъртта на своите родители. Изглежда, че те са били главната, а може би единствената връзка, която го свръзвала със живота в „света”. Той решил да се оттегли от „света” и да приеме иночество. Към това го подтиквала не
а. Ср. Битие, IV, 1 сл. Авел е бил „пастир на овци”, а Каин земеделец.
б. Ср. Битие, III, 19.
93
само неговата лична набожност. Съществуват доста ясни податки, че животът на набожния юноша бил съпроводен от множество огорчения и живо противодействие отстрана на сродници и съселяни. Лесно можем да си обясним това, когато помислим, че християнската вяра едвали ще да е била проникнала толкова дълбоко в душите на населението в тази далечна и закътана област. Ако се вярва на Георги Скилица, по времето, когато загубил родителите си той навършвал двадесет и пет годишна възраст. Сега той се откъснал още повече от живота. „Той странеше от сборищата и празните разговори и възненавиждаше празнословието”, пише за него Скилица. Това откъсване от обикновения живот му навлякло презрение и ненавист: „той бе смятан за човек презрян и бе пренебрегван от всички”, пише житиеписецът. По думите на Скилица, той бил изложен на, присмех и мъчения. „А някои — добавя Евтимий [163] — обладани от завист, бидейки лениви за доброто, го обсипваха с обиди и укори и го назоваваха лицемерен и напълно непотребен за светското съществувание”. Всичко това подсилило неговото желание да напусне „света”, да забегне от своето родно село и да търси покой другаде. Според някои вести [164], той получил съновидение, което го накарало да стори това. Той раздал имуществото си на бедните и тайно напуснал селото [165]. И този път се потвърждавало вангелското слово, че никой не е пророк в своето родно място. Местно предание, запазено до наше време, назовава съселяните на светеца „светогонци” [166], и в него е увековечена ненавистта на сродници и съселяни, поради която бъдният отшелник трябвало
94
да бяга от родното селище. „С обич от младини си последвал [небесния] Владика, като си изпълнявал Неговите повеления. Повече с благодат, отколкото с мляко си откърмен и възрастна в Целомъдрие и чистота. Посещавайки божия дом и поучавайки се, ти намери Христа”, — обръща се към светеца по-късно съставителят на неговата възхвала. „Иоане, ти послуша думите на [Небесния] Владика — Спасителя, Който казва [а]: Който желае да дойде след Мене, да отрече сам себе си от всичко, да вземе своя кръст и да Ме последва, като остави мирския смут и тленния живот, — сам себе ой ти разпъна и, като овца след пастиря, последва Христа...”. Непознатият хвалител на светеца го назовава „преселник от земята на своето родно място”, който е изоставил „цялата любов към земните неща”. Той го възхвалява с думите: „Ти остави своето родно място, сродници и съжители и временните наслади и последва стъпките на Христа”. Според думите на службата, нищо не могло да откъсне ревнителя на иноческия живот от Христовата обич — „нито красотата на света, нито бащиното притежание, нито обичта към ближните и юношеската възраст, нито суетната слава [167]”.
След като напуснал селото, бъдният отшелник се отправил към един
от близките монастири. Според изричното посочване на Евтимия, той прекарал в
обителта не много време
, за да се подготви и обучи
и след това приел
иночество [168]. Обителта, в която се замонашил, не е посочена в нашите извори.
В Безименното житие [169]
а. Матей, XIX, 21.
95
се споменува, че той приел иночество в някакво „място... под планината, на име Руен, в мястото наречено Скринò”
Това сведение показва, че обителта ще да се е намирала недалече от неговото родно село. Действително, на север от селото, под върха Руен, до днес съществува старинен монастир, посветен на името на свети Димитрия. Монастирът произхожда от средновековието [170]. Дали именно това не е обителта, в която той приел подстриг? — Предположение, за което могат да се приведат повече доводи, отколкото възражения, но което, все пак, ще остане само предположение поради липса на по-подробни и ясни посочвания. Кратковременното послушничество в обителта се дължало на обстоятелството, че новият послушник се оказал изпълнен със жарка ревност и, вероятно, достатъчно запознат с истините на вярата и правилата на църковния ред. Но пребиванието тук било само първата стъпка по пътя на иноческите подвизи. По неизвестни причини — за които можем само да се догаждаме — младият инок трябвало да напусне обителта и да се упъти за по-далечни места. Това, в същност, означавало истинската раздяла с родната покрайнина и скъсване със „света”. Така започнали странствуванията на инока, жаден за духовни подвизи и съвършенство. Житиеписците споменуват — с цел да посочат пълното му отречение от „света” — че той изоставил всичко и отнесъл само някаква кожена одежда [171].
Той се уединил на една от близките планини. Коя е била тази „висока и пуста планина” — това житиеписците, за жалост, не са
96
посочили. Може да се предполага, че това ще да са били някои от планинските възвишения по течението на Струма, които по това време са били покрити — както по-голямата част от нашата страна — с гъсти, вековни гори. Георги Скилица съобщава, че отшелникът си направил колиба от храсти и прекарвал дните си в пост, бдение и молитви [172]. Но и тук животът не преминал напълно спокойно. Изглежда, че дори през царуването на Симеона — към началните години на X век, когато приел иночество нашият отшелник — в по-крайните области на държавата не владеела пълна безпечност. Там, из гори и планини, скитали разбойници, които нападали, ограбвали и измъчвали еднакво миряни и духовни лица. Именно подобно нападение на разбойници принудило младия отшелник да напусне мястото на своите духовни подвизи и да потърси друго, по-спокойно поселище. Житиеписците са разказали с особена наслада за това изпитание, което отшелникът трябвало да понесе. За него самия и за неговите житиеписци това приключение можело да бъде само дело на ненавистния човешки враг-дявола. Ако според вярванията на средновековния човек изконният човешки враг можел да се преобразява, както пожелае [173], то не е ли могло да бъде негово преображение това сборище от разбойници, които нападнали и измъчвали отшелника с цел да го прогонят от избраното място? Или поне, нападението не било ли извършено точно по негово подстрекание? Според житиеписците, разбойниците разрушили колибата на отшелника, набили него самия твърде жестоко и го заплашили да се изсели от мястото. „По внушение на дявола — разказва съставителят на първото
97
проложно житие — разбойници го нападнаха нощем, набиха го жестоко и го изгониха от там” [174]. Патриарх Евтимий, очевидно поради родолюбиви съображения, не пожелал да признае, че отшелникът бил принуден да се изсели вследствие на нападение на разбойници. Не щяло ли да бъде това едно признание, че разбойничество върлувало в страната не само през втората половина на XIV век, в навечерието на турското завоевание, но и през царуването на един от най-прославените български владетели ? Поради това последният патриарх на нашето средновековие разказва, че „много пъти бесовете, като се преобразявали в образи на различни животни, идвали, желаейки да го уплашат и прогонят...” [175].
Тези заплахи, обаче, действително го накарали да напусне мястото
и да се изсели другаде. Колко време прекарал той на това място? Сведенията на
нашите извори са противоречиви. Докато Георги Скилица заявява, че отшелникът
прекарал тук само шест месеца, патриарх Евтимий, напротив, съобщава, че той
останал на това място „не малко време”
и тогава се изселил
[176]. Той сега
трябвало да търси покой другаде. Где скитал той през следните години? Предполага
се [177], че той обикалял известно време из пустите места и обителите покрай
Струма и Витоша. Известно време ще да е прекарал в пролома на Струма, край
Земен, гдето се приютил в една голяма пещера при село Гърбино (Кюстендилско).
Писмени сведения за това не са запазени, обаче местното население почита тази
пещера като оброчище и до днес. Според предание, той бил прогонен и от тука, би-
98
дейки смятан за „опасно същество”, и се принудил да се крие в околностите на ккхмен-дилското село Ръждавица. По-късно той се отправил по горното течение на Струма. Неясен спомен за тези скитания на отшелника е запазен в Безименното житие, което съобщава: „И като стана, отиде в Перник [Пєрникъ, Пєригъ], и намери каменно място близо до реката, на име Струма, и там си направи покоище. И оттам отиде в планината Витоша [Витошѫ] и там си направи покоище” [178]. При своите странствувания отшелникът, несъмнено, ще да е посетил намиращите се в тази област обители. Знае се, че в края на средновековието, та чак до ново време, в цялата витошка покрайнина и по течението на Струма е имало значителен брой малки и големи обители [179]. Вероятно, по-голямата част от тях изникнали в по-късни векове, обаче някои ще да са били създадени още след покръстването или през X век. Известно е, между това, че безжалостно оголената днес Витоша и околните планински разклонения са били покрити с гъсти, вековни гори — за които се говори дори през XVII век [180] — и, след., са били удобно прибежище за отшелници. Може да се предполага, че инокът от Скрино ще да е посетил не само южните склонове на Витоша, но ще да е проникнал и в северната ѝ част — там, гдето сега се издига Гèрманският монастир, посветен на негово име [181].
През време на тези скитания из разните обители, младият боголюбец разширил своето духовнишко образование и завършил „обучението” си като инок. Ако по това време — именно през първата половина от царуването на цар Симеона — в цялата страна кипяла
99
оживена просветителска дейност, и обителите били средища на книжовна и просветна работа, несъмнено жадният за духовно просветление инок не е могъл да остане незасегнат от духа на своето време и да не вкуси от плодовете на просветата. Тази просвета е била толкова по-необходима като основа за живота и подвизите на бъдния пустинник. Иначе, ако не познавал добре основните начала на Христовата вяра и правилата на иноческия живот, той можел лесно да попадне из погрешни и лъжливи пътища и да стане не строг изпълнител на духовно подвижничество, но новоначинател на ереси и извращения на правата вяра. Как можел да стане основоположник на най-голямата и най-здраво утвърдена българска обител човек, който не бил познавал иноческия живот и не бил притежавал добра църковна просвета? Това щяло да бъде още по-немислимо и по-невероятно именно във века на българското просвещение. При своите пребивания из разните обители боголюбивото и ученолюбиво селянче от Скринò — подобно на един по-късен български светец, именно свети Теодосий Търновски в XIV век — усвоило основно началата на християнската просвета и на иночеството.
Младият инок, обаче, не чувствувал задоволство от извършеното. Той жадувал да стори още по-големи подвизи за вярата — и усещал в себе си сили за това. Действително, след всичко, той направил последната стъпка по пътя на иноческото съвършенство: отдал се на пълно отшелничество. Това представяло нещо ново в развоя на християнската църква у нас. До това време в страната съществували обители, в които пребивавали, изглежда, многобройни
100
иноци. Подвигът на самоотречението за Христа завършвал тук. Инокът от Скрино намерил сили да прекрачи още една стъпка напред: да прегърне отшелничеството, след като живял известно време като обитател на монастирските килии. Доколкото се знае, той е първият, който извършил този духовен подвиг в живота на новопокръстената страна [182]. Така, той станал родоначалник на българското отшелничество.
След продължителни скитания из разни обители, той се отправил да търси покой и общение с Бога в най-голямата пустиня, която се изпречвала тогава пред погледа му: планината Рила. А тогава тази планина се е възвисявала още по-непристъпна и по-страховита отколкото днес. Единствените пътеки, които водели към нейните дебри, следвали променливото течение на буйните потоци и шумливите реки. Навсякъде се тъмнеели вековни, девствени гори, всред които бродели само диви зверове, пред чиито нокти човекът бил почти беззащитен. Детското въображение на средновековния човек долавяло всеки вик и всеки трепет на неведомата гора и съзирало из всеки кът на планинските непристъпности заплашителни видения и враждебни призраци. Тук и там из горите и по забелите на планината прониквали пастири, за да търсят паша за стадата си, ловци — да гонят лов, или пък разбойници — гонени от света и човеците.
Житиеписецът Скилица е разказал с ви-тиевати слова за поселването на отшелника в Рила: „След като послуша царя псалмописец и Богоотца, който велегласно говори: Пристъ-
101
пете да възлезем на Господнята планина [а], като узна за Мойсея при къпината [б] и за Илия, които видяха божията слава на планината, а сам Христос показа на планината пред върховните Си ученици славата на Своето божество [в], той се изкачи на друга планина, около която течеше река, наричана от местните жители Рила, и която беше покрита с много дървета и храсти. И там той веднага намери дърво, което имаше безбройно много клони. То беше израстнало от много години и беше така дебело, щото ако двамина мъже застанеха един срещу друг и се заловеха за пръстите, само така можеха да го обгърнат. В него се беше образувала голяма хралупа и врата, за да се влиза вътре. Бог всячески, по Своя воля, беше устроил вида на дървото. Прочее, божественият мъж си направи в него удобно жилище. Подобно на небесните птици, които не се грижат нито за храна, нито за нещо друго [г], също и той се стремеше единствено да възлети към небесното царство. От първоначалния начин на живот той не само не изостави нищо поради преселването, но оттогава още повече постеше и се измъчваше, като проливаше още повече сълзи във всенощните бдения. Но що, прочее? Бог, Който познава човешката немощ и Който истинно е казал, че всичко ще бъде дадено на онези, които възложат Нему своята грижа [д], след като видя, че този преживяваше в пост дори по две сед-
а. Вж. Исая, II, 3.
б. Вж. Изход, III, 2 сл.
в. Ср. Матей, XVII, 1 сл.
г. Ср. Матей, VI, 26 сл.
д. Ср. Матей, VI, 27 сл.; Лука, XII, 22 сл.
102
мици, приготви му лесна трапеза, без да се затруднява от дивата
местност: прочее, земята в близката местност роди, без рало и без семе, сланутък
[
= нахут] и преподобният се прехранваше достатъчно, та влезе напълно в
райския вход, отгдето Адам биде изгонен заради своето престъпление, и за него,
като за [Адама] преди непослушанието, растяха ненапоявани плодове”
[183].
Съставителят на първото проложно житие добавя, че отшелникът се прехранвал с
диви треви, без да види човешко лице, пребивавайки самичък с дивите зверове
[184]. В края на своя живот, Рилският отшелник сам припомня за времето на своето
заселване всред Рилската пустиня: „Когато дойдох в тази Рилска пустиня — пише
той — не намерих в нея човек, но само диви зверове и непроходими дебри. И аз се
заселих самин в нея заедно със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив.
Обаче небето ми беше покрив, земята постеля и тревите храна. Но благият Бог,
поради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз, слънчев
пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но обилно задоволи всичките ми
нужди, като милостив и чедолюбив баща...” По-нататък той повтаря още веднаж, че
в Рилската пустиня някога не „обитавал човек, но само диви зверове”
[185].
Где, в същност, се поселил той при първото си проникване в Рилската пустиня ? Днес съществуват различни предания, свързани с известни местности из Рила, обаче е твърде трудно да се реши, доколко тези предания отговарят на някаква действителност. Безименното житие, очевидно също въз основа на предание, съоб-
103
щава, че отшелникът проникнал в Рила и се настанил в мястото,
назовавано Голец
[186]. Изказано е предположение [187], че той е минал по
течението на Рилската река, достигнал мястото, гдето долината се разширява и
образува равнина — и там се поселил. Местност Голец, обаче, тук не е позната.
Напротив, позната е [188] местност с име Голец в южната част на планината — на
североизток от Горна Джумая, към Стара река, приток на Джумайска Бистрица. Там
някъде се намирала и ридина, с име Голка. Ако именно с тези местности трябва да
се свържат съобщенията на Безименното житие, налага се да приемем, че
първоначално отшелникът ще да се е установил в южната част на Рила. Според
сведението на неизвестния съставител на Безименното житие, пустинникът прекарал
на това място само седем месеца. Тук той бил открит. Житиеписецът разказва, че
брат му се отправил да го дири и го намерил на това място: „И неговият брат
отново се затъжи за брата си и тръгна да го търси. И отиде, и го намери на това
място. И когато светият отец го видя, че идва към него, биде обвзет от скръб,
помоли се на Бога и рече: Господи Отче, Небесни Вседържителю, велико основание
[на всичко], неизразимо божество, Сине Божий и едночадний Исусе Христе, Който си
се въплотил заради нас, за нас си ни дал образ, Утешителю и Душе, Който идваш от
Отца при нас, Утешителю благи, бъди постоянно с мене и не пренебрегвай сълзите
на тогова, който Те моли във всяко време. Господи Исусе Христе, небесни и земни
Царю, ако и да съм недостоен да казвам това, но се надявам на
104
Твоята голяма милост. Защото Ти си казал: Търсете и ще намерите,
просете и ще ви се даде, чукайте и ще ви се отвори [а]. Като се надявам на тези
думи, дръзнах да говоря. Нямам друг утешител и събеседник — нито баща, нито
майка. Ти си ме предопределил, Ти си ми творец, Ти си ми утешител, Ти си мой
застъпник, Ти си ми наставник, Ти си моя вяра, Ти си моя крепкост, Ти си и мое
униние, Ти си моя усмивка, Ти си моят хранител, Ти си моят помощник, Ти създаваш
всичко видимо и невидимо, явно и скрито, Ти си моят Отец и аз, грешният, моля
Тебе, Господи. И аз нямам никакъв друг помощник, но обръщам поглед към Тебе —
единствения Бог, и само в Тебе се хваля и в Тебе се утешавам. И аз съм сам в
тази пустиня и нямам нищо със себе си, освен една тояга...” Непознатият
житиеписец добавя, че тази сърдечна и гореща молитва не останала без отговор.
„Тогава дойде глас от небето — съобщава той — и му рече: Радвай се, светило мое
в тази пуста снежна планина! Радвай се, светла моя деннице! Радвай се, светло
мое слънце в Рилската пустиня! Радвай се, жителю на пустинята, който си ангел в
плът! Стани и вземи тоягата си и иди в приготвеното за тебе място под планината,
гдето има пещера”
. В т.
н. Гèрмански препис на житието, обаче, се казва на това място, че небесният глас
повелил на отшелника да отиде „под планината, която се назовавала с името
Въртоп” 
[189]. Второто четене изглежда
по-правдоподобно. Местност с подобно име се
а. Матей, VII, 7.
105
сочи пак в южната част на планината, все на североизток от Горна Джумая, близо до ридината Голка: това е възвишението Въртоп, назовано така поради пропастта, която се разкрива под него и в която се втичат пороите. Тук, в местността Горно Присое, в „канарата, която се издига над десния бряг на Стара-река”, се намира голяма пещера, със широк вход и южно изложение [190]. Изглежда, че отшелникът се поселил именно на това място.
Съставителят на Безименното житие пише, че пустинникът отишел там, намерил пещерата и влязъл в нея: „там не проникваше слънце, нито повяваше вятър, но само един ангел идваше при него, като му носеше манна от Бога във вид на шипки. И той прекарваше там, като се молеше Богу ден и нощ, без почивка, и никога не преставаше да се облива в сълзи”. Според Евтимиевото житие, пещерата била „твърде тъмна и мрачна”. Шипките, които растели в близката околност, давали храна на изпостника. Не било възможно, обаче, да се укрие и това негово прибежище. Момчето на неговия брат — Лука също така чувствувало влечение към иноческия живот. То напуснало тайно бащиния си дом и след дълги скитания пристигнало при отшелника. „Докато той се намираше, прочее, там — разказва патриарх Евтимий в своето житие — синът на неговия брат, скривайки се от баща и майка, пристигна в пустинята, гдето пребиваваше преподобният, и след като положи много усилия, едва можа да го намери. А блаженият, съзирайки го отдалече да идва, помисли, че това е привидение и се отдаде на молитва. Прочее, когато то дойде, падна по лице и го помоли да го бла-
106
гослови. А този, като повярва, че това е нещо истинно, а не привидение, удостои го с благословение и го попита, поради каква причина е пристигнал. Онзи разказа на [светия] мъж всичко за себе си и веднага биде приет от него. Името на тогова беше Лука. Преподобният, виждайки го да живее със себе си, подобно на някой кедър, който се размножава в Ливан [а], отпращаше Богу благодарствени песни, като винаги имаше на устата си казаното: Незлобивите и правите се прилепваха към мене [б]. Този прекарваше с него в пустинята като незлобиво агне, пасено от истинен пастир, подобно на нов Авел или Исаак, подражавайки във всичко на Предтечата, който от младини бе отхранен в пустинята” [в]. Очевидно, примерът на отшелника вече подбуждал други да поемат неговия път. Пристигането на юношата, обаче, предизвикало силно недоволство у брата му.
Но тъкмо идването на братенеца на светеца в Рилската пустиня станало повод за едно събитие, което трябвало да създаде необикновена слава на светеца. Нека оставим неизвестния съставител на Безименното житие сам да разкаже за случката, със своя жив и образен език: „И идваше врагът прелъстител — пише той за светеца — и му говореше ангелски слова, като искаше да го изведе от светото място. Но не съумя да му стори нищо. Братанецът на светия отец беше с него. И отиде злият враг прелъстител при брата на светия
а. Ср. Съдии, IX, 15 и др.
б. Ср. Псалми, СХLII, 7.
в. Очевидно, намеква се за Иоана Кръстителя: ср. Матей, III, 1 сл. и др.
107
отец и го подтикна, като му рече: „Аз намерих твоя брат и твоето дете, заедно с него, в пустинята, Гдето слънце не сияе, нито вятър повява, но само зверове [се скитат]. И твоето чадо ще бъде изядено от зверовете”. Като чу братът на светеца тези думи на врага, разгневи се и тръгна гневно, по подтикванията на дявола, да го изведе из пустинята. Понеже не знаеше накъде да потегли, измамният дявол му рече: „Аз ще те заведа на мястото, гдето живее брат ти, но твоето дете вече е изядено от зверовете”. Като чу тези думи, братът на светеца се натъжи за своето чадо и рече на дявола: „Друже, заведи ме на това място и аз ще сторя за тебе, каквото поискаш”. И тръгна дяволът пред него и отидоха двамата на мястото, гдето беше пустинникът светият отец Иван. И когато светият отец го видя, помоли се Богу и рече: „Боже Вседържителю, непобедна сило, помощ в беди и в борби, човеколюбиви пастирю, милосърдни отче, надеждо на обезнадеждените, помощнико на онези, които молят за помощ, съюзнико на дързостните, утешителю в бедите, чуй ме, Господи, смили се над мене и ме избави от този всеобщ враг, отстрани от мене бедата, която ме е сполетяла, прояви милост към мене и спаси ме заедно с всички, които Ти угаждат! Наистина, Господи, не ме оставяй за радост на този враг!” Докато той се молеше така, дойде брат му, подучен от дявола, и му каза дяволските думи, като искаше да го прелъсти, да го изведе от божия път и да го отлъчи от лика на светците. Светият отец Иван, като разбра, че това не са думи на неговия брат, а са думи на врага прелъстител, който не желае добро, но зло, пог-
108
гледна към небето и рече: „Господи Исусе Христе, не ме отблъсквай от Твоето лице и не ме напускай във време на моята скръб, но ме избави от моя враг, както си избавил Даниила отустата на лъвовете [а], и Текла [191] от огъня, Анания, Азария и Мисаила от огнената пещ [б]. Спаси ме, Господи, от този ненавистник, за да прекарам тоя кратък преходен живот, и ме насочи към твоето пристанище, както си напътил Израиля, който бягал през морето като по суша, а морето заляло враговете му [в]. Сега, Господи, смили се над мене и унищожи губителя, който се е вдигнал срещу мене, и посрами моя враг, който се бори против мене. Защото Ти, Господи, познаваш човешката глупост. Бъди ми помощник и убий насилниците, които искат да дойдат срещу мене и които не познават Твоите заповеди. Направи ги съучастници в пъкъла и на червеите, въведи ги във вечния огън и във външната мъка, гдето червеят не заспива и огънят не угасва [г]. А на Твоя роб, Господи, дай крепкост, бодрост а помощ, за да върви по Твоите стъпки [д] и да Ти служи на веки веков. Амин!” Дяволът, като чу, че светият отец Иван рече „амин”, уплаши се и побягна в своето място, а братът остана. И неговият брат разбра силата на светия отец и не посмя да му каже нищо, защото остана сам, а врагът, който го учеше на зли думи като искаше да го отклони от божия път, избяга. И брат му се приближи, като го молеше с го-
а. Ср. Даниил, VI, 27.
б. Ср. Даниил, I, 6 сл.
в. Ср. Изход, XIV, 21 сл.
г. Ср. Матей, VIII, 12; IX, 44; XXII, 13 и др.
д. Ср. I Петрово посл., II, 21; Римл., IV, 12.
109
ляма молба и много сълзи да му освободи детето. Светият [отец] пусна детето и то замина заедно с баща си. Прочее, това дете беше набожно. И тъй като пустинослужителят отец Иван знаеше, че детето е набожно, помоли се на Господа и рече: „Господи, нека не погине душата на праведното и не го записвай с грешниците” [а]. И чу Господ молитвата на светия и преподобен отец Иван. В същия час заповяда на змия и тя ухапа детето, което вървеше по пътя заедно със своя баща. Баща му се върна и разказа на светия отец Иван. Светият отец изслуша [онова, що се бе случило] с детето, прослави Бога и рече: „Господи, приеми душата на праведничето, та да почива заедно с Авраама, Исаака и Якова”. И в същия час душата излезе от детето. Неговият баща го взе и му го отнесе. Светият отец Иван заповяда да отнесе детето на мястото, именувано Осеново (Осѣново). И баща му го погреба и си отиде. Светият отец Иван ходеше на това място заради тази праведнишка душа. Той направи това място свое покоище. А змията превърна на камък, та да се знае силата на молитвата на светия отец Иван. И като идваха, людете взимаха от нея за лечение от всякакви болести” [192].
Днес е твърде мъчно да кажем, каква частица истина има в този разказ, който е предаден и от патриарх Евтимий, изглежда въз основа на Безименното житие [193]. Невъзможно е също да се установи с пълна положителност, где се е намирало мястото Осеново, гдето светецът погребал своя племенник и си напра-
а. Ср. Лука, X, 20.
110
вил покоище. Според едно предположение, това ще да е същото място, което лежи при сегашната църквица Свети Лука, докато други учени сочат именно селото Осеново, което е разположено на южната част на планината [194]. Може би внимателните издирвания на мястото ще могат да установят нещо по-положително. За сега, обаче, ние трябва да останем в кръга на предположенията. Относно създаването на легендата за смъртта на юношата Лука трябва да се изтъкне сведението за окаменяването на змията, както и това, че, според съставителя на Безименното житие, людете идвали да взимат от нея частици за лекуване на разни болести. Несъмнено, преданието ще да се е свързало с някакво каменно изображение на езическо божество, което е носело като атрибут именно змия: може би Асклепий, Хигия или друго древно-гръцко божество, както подобни изображения се намират твърде често у нас. Местното население свързало това изображение на змията с преданията за светеца и му придавало чудотворна сила [195].
Изглежда, че след като погинал по този начин племеникът на светеца — събитие, в което няма нищо необикновено, но в което умът на средновековния човек е могъл да съзре не проста случайност, а именно божие наказание и проява на мощта на светеца — отшелникът бил оставен на покой. Благодарение на това, той можал да се задържи на мястото на своето ново поселение доста продължително време. Докато един от житиеписците съобщава просто, че отшелникът прекарал тук дълго време, друг, именно авторът на Безименното житие пише, че той преживял тук „без да излиза„
111
три години и шест месеца. Той се прехранвал със шипки, нахут и
треви и т. н. отчево грозде [196]. „Ти последва жезъла на Пастира, Който те
призова, бидейки като незлобив агнец, посели се в планинска земя, като се
прехранваше с треви
— пише за него съставителят на службата
[197].
Патриарх Евтимий, неизвестно въз основа на какви вести, съобщава, че отшелникът
прекарал в тази пещера дванадесет години, „без да намери никакъв телесен покой,
но като прибавял трудове към трудовете и страдания към страданията”. След това
пустинникът напуснал и тукашното си пребивалище и се преселил другаде, изглежда
по-навътре в планината, към местата, които са в близката околност на днешната
негова обител. Съставителят на Безименното житие разказва, че светият отец
„излязъл вън [от пещерата] и намерил скала, с височина четиридесет сажена, а на
ширина като голям щит. И той се възкачил на тази скала и прекарал на нея седем
години и четири месеца. Той не почивал ден и нощ, като се биел в гърдите,
прекланял колена, проливал сълзи, убивал тялото си чрез пост и бдение, чрез
мразове и бури, понасяйки горещина и градушка от небето — в денонощен пост и
бдение”.
Животът тук бил изпълнен с още по-големи страдания. Страхотиите на пустошта се навдигали като изпитания на изконния човешки враг, които само дълбоката и усърдна молитва можела да прогони. Отдалечен от света, отшелникът живеел единствено с мисълта за Бога, за преходността на земния живот и умъртвение на тялото и страстите. Едно кратко сведение в Безименното житие ни показва, че пу-
112
стинникът още приживе приготвил свой гроб — сякаш за да има още по-осезателно пред погледа си символ за преходността на земния живот и за нетрайността на земните блага [198]. Авторът на Безименното житие е описал особено живо — така, както само въображението на вярващия човек от средновековието е могло да стори това — новите изпитания на отшелника. Всички изпитания, каквито и да са били, изпъквали като дело на дявола, докато ангел служел на светеца, за да му носи храна. „Неговият първоначален враг узна — пише неизвестният житиеписец — че молитвата му е приета от Бога, разгневи се, взе мнозина други със себе си, състави дружина и дойдоха на мястото, гдето стоеше на скалата светият отец Иван, молейки се на Бога. Те пристигнаха внезапно, с голяма заплаха, като смятаха да го уплашат, желаейки светецът да избяга от това място. Но не можаха да му сторят нищо, защото ангел Господен го пазеше и го подкрепяше. И почна дяволът да бяга, а светият отец Иван стоеше на скалата, като се молеше на Бога дни и нощи, и не преставаше да пролива сълзи. Дяволите, които идваха, го хвърляха долу от тази скала, а височината на скалата беше четиридесет сажена. Но той не желаеше да премине по друг път — защото на това свето място имаше малка пътека, — но се изкачваше през същата пътека, през която го хвърляха. А тази скала, гдето хвърляха и мъчеха светеца, беше висока и стръмна. Но той с радост приемаше всичко това. И до ден днешен се познават по скалата стъпките от неговия крак и кръвта му. Като се наскърби, той погледна към небето и рече: „Боже Вседържителю, не
113
ме изоставяй, но бъди ми помощник срещу тези врагове, спаси ме и ми помогни да премина този кратък преход, и не припомняй моите грехове, които сторих било чрез думи, или чрез дело, или чрез помисъл, или волно, или неволно. Като милосърден Бог, помогни ми, та да не рече беззаконникът: Где е неговият Бог? Поради това, Господи, побързай да ме избавиш от този враг, та да се прослави на веки името Ти”.
Непознатият рилски инок, който съставил това житие, вярвал искрено и дълбоко в чудотворната мощ на молитвата на преподобния отец. Неговото въображение нарисувало страшната картина на победата над злото чрез молитвата на отшелника, и описанието му завършва с възторжена възхвала: „И когато светият отец Иван рече „амин” — пише той — в същия час ангел удари каменно клепало, и звънец позвъня над гроба на светия отец, пустинята се разтресе и затрептя като езеро, а планините прозвънтяха като камбана. И дяволът чу „амин”, и клепалото, и звънеца, и потъна в мястото, което му беше приготвено, гдето няма светлина, но вечен мрак. И веднага дойде от небето ангел отстрана на Бога и рече: Бъди мъжествен и крепък, възлюбениче мой! Аз постоянно съм с тебе. Не се страхувай, но се радвай, сънаследнико на моя пророк, Предтеча и Кръстител, защото и той бе отхранен в пустинята и той възлюби пустинята. Той се роди от неплодна, а ти от плодна [а]. Радвай се, зенице моя пресветла в тази пуста пла-
а. Намек за рождението на Иоан а Кръстителя: вж. Лука, I, 7, 36.
114
нина! Радвай се, слънце Мое пресветло в Рилската пустиня!
Радвайте се и вие, планини, които приехте светилника на пустинята! Веселете се
всички земни родове, като се прекланяте пред мощите [!] на пустиножителя Ивана!
Радвай се и ти, пустиньо, която прие своя светилник и Мой събеседник, в плът
равен на ангелите, земен ангел и небесен човек!” [199]. С такива думи е можал да
опише борбите на отшелника само човек с горещо въображение, който е живял всред
пустошта на необхватната и величествена планина и е чувствувал духа на светеца в
ехото на гордите, непристъпни скали, в потайния шум на урвите и усоите, в
трясъка на пустинята, в трепела на сините езера и в кънтежа на планините.
Неговите думи напомнят виденията на западен мистик. Другият житиеписец на
светеца — патриарх Евтимий, — напротив, живял в далечното Търново и, въпреки
дълбоката си вяра, другояче е представил изпитанията на светеца. За него също
така тези изпитания, с които трябвало да се бори отшелникът, били дело на
изконния враг на човешкия род. Според схващанията на средновековната
религиозност, унинието (
, гр. akedia, лат. acedia) и леността в живота на
човека, който се отдава на духовен подвиг, представяли тежък грях: те
означавали, че той оставял да загасне, дори за миг, своята вяра и се отказвал да
се бори за постигане на духовно съвършенство. В духа на тези разбирания,
патриарх Евтимий посочва, че дяволът измъчвал Рилския отшелник понякога чрез
униние 
, други път посредством леност
. Понякога отшелникът бивал обладан от
страх: също и това
115
било дело на човешкия враг. Други път той съзирал привидения — рожби също на изкусителя. Ако се вярва на думите на Евтимия, през време на пребиваването си в Рилската пустиня, пустинникът бил нападнат от разбойници, бит немилостиво, влачен по земята и прогонван от мястото на своите изпостнически подвизи. Случката е напълно възможна, но за светеца и за неговите житиеписци също и това било дело на дявола, който, по думите на търновския патриарх, „взел със себе си множество бесове във вид на разбойници” и нападнал отшелника.
Дали това усамотение всред планинската пустош и тези непрестанни молитви означавали „слабост” или „бягство от живота?” Само сухият ум на нашето безверно време може да прецени така дейността на отшелника [199а]. Но това е преценка на съвременни люде и тя никак не би била допустима и разбираема за човека от средновековието. Напълно различна е била преценката на средновековието за подвига на един светец или отшелник и, нека добавя веднага, именно тази преценка тежи, когато се говори за време на такава дълбока и ведра вяра, какъвто е нашият десети век. Всеки опит да се пресъжда другояче делото на ония люде ще бъде напълно неоправдан и дори неисторичен. Людете от онова време могат и трябва да бъдат мерени само с онази мярка, с която сами те са мерили своя живот и своите дела, тъй както и делото на човека от новото време не може да бъде мерено с мярката на средновековните разбирания. А в лисанията на средновековни писатели твърде често е изразено напълно ясно схващането за лодвига на светците. Според средновековната
116
мисъл, Църквата — като „мистично тяло на Христа” (corpus mysticum
Christi) — е не само посредница между Бога и света и обладателка на най-висшата
истина, но също така чрез нея Бог излива своята благодат (гр. charis, лат.
gratia) върху всички приобщени към църковните тайнства [200]. Със своите
подвизи, светците, според тези схващания, се издигали като истински застъпници
за получаване на тази висша благодат. Ползувайки се на небето с „дръзновение”
пред Бога, те можели да оказват покровителство на човеците. А техният живот на
земята се смятал като образец за всички вярващи, които се стремели към една цел:
спасението. Сам патриарх Евтимий, в увода на своето житие на св. Ивана Рилски,
изтъква мисълта, че повествуванието за живота на светеца ще допринесе полза за
онези, които желаят доброто и ревнителствуват за добродетелта, защото то
„съдържа обилни неща за подражание, тъй като в него се сливат всички
добродетели”
Цариградският патриарх Калист през XIV век пише в житието на св.
Теодосия Търновски, че божествената добродетел, „когато попадне в чиста и
неопетнена от никаква скверност душа, прави да се извършват велики и чудни
дела”. Благодарение на нея, светецът, издигайки се като „образец на добродетели”
, се превръщал в „божествен съсъд на всяко благодействие” [а], та поради това
„знае много мъдро да очиства, назидава и възнаграждава човешката душа, да
а. Ср. II Посл. към Тимот., II, 21.
117
я въвежда в градините на мислените добродетели, гдето сладките пития и води са още по-сладки и по-чисти, и словата му да привличат ония, които са привикнали на добри пасбища, и заради действените добродетели, и тях да въздига и възвисява до словата на божествения дух...” [201]. С подобни думи е изтъкнато значението на светителските подвизи и в увода на житието на свети Ромила Видински, написано от неговия ученик Григория: „Нищо не е така сладко, нито така достойно за ревнителите на добрите дела — пише той — както това, да се запишат страданията и борбите на светиите, които са прекарали живота си преподобно и боголюбиво, и по този начин, чрез повествуванието, да се изложат за съревнувание и подражание на потомството; как бяхме създадени ние, човеците, и особено ония, които запазваме невредимо създаденото по образ [божий] и имаме здраво душевно око за всичко, което е похвално и почетно, та да пожелаем самите ние... да го притежаваме; да видим с очите на душата, прочее, подвизите на превъзходните мъже и добри страдалци на добродетелта и оттам да получим някаква придобивка. Защото, когато се виждат делата, заслужаващи похвала, те изглеждат достойни да бъдат желани, биват обиквани и потикват зрителите към тяхното придобиване...” [202]. От друга страна, самата жертва за вярата е била смятана като най-висшето проявление на християнина, което води към небесното блаженство. „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесна Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята . . .”, говори евангели-
118
стът, и неговите думи са били приемани с искрена и дълбока вяра. Самата смърт за Христа означавала път към живот: „Защото онзи, който иска да спаси душата си, той ще я погуби, а който погуби душата заради Мене — предава евангелистът думите на Исуса — той ще я спаси”. „Няма любов по-голяма от тая — да положи човек душата си за своите приятели” — добавя друг евангелист. Несъмнено, не всеки можел да последва това напътствие, но затова пък никой не дръзвал да се усъмни в неговата истинност, и подвигът на онези, които жертвували живота си за другите, извиквал най-дълбоко и искрено възхищение и възхвала. А делото на светеца, за средновековните люде, представяло не само усилие за лично спасение, но и жертва за благото на другите.
Гонен в началото на своите подвизи, Рилският отшелник — след дълголетното изпостничество в пустошта — можел да се радва на съвършено друго отношение. Неговото пребивание не могло да остане скрито за дълго. Житиеписците разказват, че той бил открит в своето прибежище от планинските пастири. Заслужава да се приведе разказът на Георги Скилица, колкото и изкуствено и витиевато да е изложението. „Но — както градът, който се намира връз планината, не може да се укрие от онези, които минават покрай, нито свещта, запалена върху светилника, не може да скрие своята светлина от онези, които влизат в къщата [а], така и този, великият Иван, не бе оставен от Бога да се укрие. Прочее, някои пастири па-
а. Ср. Матей, V, 14—15.
119
сяха далече по полето много овце. След като [някои] от техните овце се отлъчиха от стадото и, изоставени, блуждаеха по планините, пастирите поеха дирите на овцете и започнаха да ги викат, както имаха обичай, със свирене и провикване. А овцете, забравяйки навиците си, побягнаха пред пастирите, тичаха напред и не спряха да тичат, докато, задъхани, не пристигнаха и не застанаха под дървото на преподобния. Следвайки овцете, пристигнаха и пастирите. Те видяха страшно човешко търпение — нещо повече от видение: човек е непокрита глава, с боси нозе, цялото му тяло облечено само в една кожена одежда ... понасящ несгодите от вятъра и търпящ зимния студ, и то в това пустинно място и в отдалечеността на планината, без да вижда никакъв човек, без да има храна, без никакво друго утешение, но лишен [от всичко]. И когато го видяха, те се приближиха и попитаха: „Где е твоето родно място и кой град те е отхранил?” После отново почнаха да говорят: „Колко години прекарваш в това тежко страдание и преди това що е станало причина за това твое отдалечение [от света] ?” А той пристъпи кротко към пастирите, благослови ги, нахрани ги със сланутък (нахут), като им повели да си откъснат с ръка. „А онова, за което ме питате, още не е настанало време да бъде изповядано”. След това той повели на овцете и на пастирите [да си отидат]. Овцете, като чуха гласа на преподобния, си отидоха по същия път, по който бяха избягали, и се укротиха . .. [Пастирите] след това пристигнаха при стадата и при своята дружина, от която се бяха отдалечили предишния ден, разказаха онова, което видяха, и
120
известиха по своите покрайнини за този [свет] мъж. Онези от тях, които бяха боголюбиви, пожелаха да видят преподобния. Заедно с пастирите, те се изкачиха горе на планината, та също видяха оногова, който в плът водеше ангелски живот. Те видяха също и сланутъка и вкусиха от него — кой колкото искаше . . .” Първата среща с планинските пастири вече дала повод да се говори за някакво чудо, извършено от отшелника. Патриарх Евтимий към своя разказ добавя, че един от пастирите, който посетил светеца заедно с другите, тайно набрал доста голямо количество нахут. „Той радостно се затече след другарите [си]. И когато ги настигна — пише патриархът — той им показа набраното. Те се притекоха и го отнеха от ръката му. Но когато започнаха да разгръщат шушулките на зърната, те не намериха нищо. Те веднага се разкаяха, върнаха се, известиха на блажения [мъж] и помолиха прошка за стореното ...”
Сведенията на житиеписците са твърде общи, но все пак дават възможност да се долови ясно тази нова страница в живота на отшелника. Сега той влизал в досег с планинското население от рилската покрайнина. Знае се колко откъснато е живеело това население по онова време, когато една от най-отличителните особености на средновековието е съставяла тъкмо тази уединеност на отделните покрайнини. Дали християнската проповед е била проникнала достатъчно дълбоко всред това планинско население, за да го накара да се отрече напълно от своята стара езическа вяра? Едва ли можем да предполагаме това. Трябва да си припомним, че в пределите на сама-
121
та византийска империя, гдето християнството тържествувало вече от векове насам — дори през IX и X век из някои планински области на Пелопонез населението запазвало своята езическа вяра. Византийското правителство трябвало да полага големи усилия за покръстването на това старо, езическо население. В рилската покрайнина християнството намерило съвършено друг път за своето утвърждение. Полудивите и полуезичници планинци открили в самите дебри на планината отшелника — служител на „живия Бог”. Житиеписците са разказали твърде накратко за отношението на отшелника към неговите посетители. Той ги приемал кротко, нахранвал ги със своята проста храна, прочитал молитва и после ги отпращал с благословение. Те се завръщали по своите скромни хижи и разказвали с благовейно удивление за чудния отшелник, който пребивавал в планинските самоти. Към него по неотъпканите пътеки сега се устремявали нови люде: страдащи, измъчени, недъгави, жадуващи за чудо, за просвеуление и за изцеление. Потокът все растял и растял. Отшелникът отново ги приемал, изцелявал болните и недъгавите, благославял и наставлявал всички и ги отпращал назад. Неговите думи откликвали в простите души, а делата му се възвеличавали като истински чудеса. Така животът и подвигът на скромния отшелник допринасяли за разпространение и за утвърждение на християнската вяра повече, отколкото всичко друго.
Що, прочее, привличало бедните планинци така неотразимо към него? — Христовото учение тук намирало своето най-висше въплощение, към което можел изобщо да се стреми
122
духът на християнското средновековие. Неверникът или маловерникът тук можели да чуят не думи и празно многословие, а да видят живот в пълно самоотречение от „света” и въплотен пример на служба Богу. Тук вярата била жива, защото се въплощавала в дела. Бил ли е този отшелник красноречив проповедник? Изричал ли е той пред своите удивени посетители вдъхновени слова за християнските истини: за братството между хората, за опрощението, за най-възвишените нравствени добродетели, които, чрез устата на Исуса Назарянина, сина на дърводелеца Иосифа, са изразени така ясно и така красноречиво, както никъде другаде? Несъмнено, отшелникът от Рила не бил човек на многото слова. Той се стремял да живее съгласно началата на Христовото учение. Това въздействувало повече от всякакви думи. За простите души не били потребни много думи и дълги проповеди. Един от житиеписците на светеца — именно съставителят на Безименното житие — е вмъкнал в своето изложение някои кратки, сърдечни молитви, като ги е вложил в устата на светеца. Чии са тези молитви? Дали, в същност, те не са отглас от онези молитви, които пустинникът изричал гласно над главите на своите посетители и които те после разнасяли далече — от уста на уста — поеди да бъдат записани, един или два века по-късно, от неизвестния житиеписец? Със живия пример и със своите кратки, сърдечни молитви Рилският пустинник е можел, наистина, да поучи простосърдечните планинци за истинския дух на Христовата вяра повече, отколкото някой гръмлив проповедник под мозаичните сводове на бляскава византийска църква.
123
Името на пустинника се разнесло далече из цялата страна. Един от житиеписците кратко съобщава, че „славата на преподобния се пръснала по цялата тая земя”. Появата на отшелник — светец в българската земя представяло, действително, голямо събитие, което можело да привлече вниманието не само на простия народ, но и на първениите, дори до царския двор, гдето по това време управлявал най-набожният и най-боголюбивият от всички български царе — Петър. Общението на владетелите с прославени отшелници съставяло нещо обичайно във съседната византийска империя. Съвременни и по-късни византийски извори са запазили значителен брой сведения в това отношение за разни императори. Нямало, прочее, нищо странно и необикновено в това, че набожният български цар пожелал да види отшелника, чиято слава вече се разнасяла така широко в страната. Ако царят намирал време да води преписка с един от прочутите по това време византийски отшелници — св. Павел Латърски [203], като го приветствувал „с благосклонни и дори смирени писма, и го умолявал да се моли за неговото спасение”, защо да изглежда невероятно неговото желание да види лично Рилския отшелник? Две от нашите жития говорят изрично за това желание на царя. Мълчанието на византиеца Георги Скилица не може нито най-малко да служи като доказ против твърденията на другите житиеписци. Но, ако можем да приемем, че действително българският владетел пожелал да види светеца и опитал да го намери, то, в същото време, трябва да се признае, че по-късното предание украсило тази случка с толкова много измислени
124
подробности, та някои нови изследвани са се усъмнили изобщо в достоверността на сведенията. Разказът на патриарх Евтимия зависи, несъмнено, от сведенията на Безименното житие, така щото различието между тях се крие по-скоро в израза, отколкото в самото съдържание. Все пак, колкото и да е украсен художествено, разказът на патриарха Евтимия заслужава да бъде приведен изцяло.
„Слухът за [светеца]... се разнасяше дотолкова, щото за него чу и царят и пожела [да го види]. Тогава държеше хоругвите на българското царство благочестивият цар Петър. И когато той пристигна по това време в Средец и чу онова, което се говореше за преподобния, изпрати мъже, много опитни ловци, на брой девет души, да търсят светеца, като им поръча да не се връщат, ако не го намерят. Като получиха заповед от царя, те стигнаха Рила по-бързо от слово. След като обикаляха там много дни и не намериха нищо, те изнемогваха от глад и недоумяваха: нито смееха да отидат при царя, нито пък можеха да скитат гладни по пустиняците. Страхът, обаче, надделяваше над глада и те не преставаха да търсят. Късно по едно време те намериха някаква малка диря, по която стигнаха до обиталището на този мъж и го помолиха да им даде благословия. Той ги удостои с благословение и ги попита за причината на тяхното идване, а те му разказаха всичко. Когато, прочее, той прозря с духовното си око, че те са гладни от пет дни, предложи им трапеза и любезно ги нагости. Онзи, прочее, Който с пет хляба насити пет хиляди, насити и тук девет мъже с един хляба и — о, чудо! —
а. Ср. Матей, XV, 32 сл.; Марко, VIII, 1 сл.
125
както там останаха много остатъци, така и тук остана половина хляб. Когато видяха това, те бяха удивени: онези, които помислиха, че единият хляб не ще им стигне, след като се наситиха, оставиха половина хляб”. Авторът на Безименното житие тук е вмъкнал една подробност, която Евтимий пропуснал, но която е отличителна за X век, когато се разказвало и за други чудеса от този род. Когато светецът поставил храната пред своите посетители, един от тях „бил многоядец — разказва Безименното житие. Като видя малкото хлебче, той помисли в сърцето си и рече: Що ще правим тук деветима мъже с едното това хлебче? — Светият отец Иван, като разбра неговото помишление, въздъхна към Бога и рече в сърцето си: „Господи, както си наситил с пет хляба петхиляден народ, стори и тука свое знамение и благослови им тази трапеза”. И ядоха всички, и се наситиха, и остана половина хляб. Един от тях беше болен и като яде, веднага се изцели, както е речено в Писанията: Хляб ангелски яде човек” [а]. Изглежда, че разказът за евангелското чудо за „умножението на хляба” е бил твърде разпространен по това време, защото е станал основа и за едно друго чудо, записано от Теофилакта Охридски в свръзка с чудотворствата на Тивериуполските мъченици и отнесено, както изглежда, към същото това време [204].
„Когато се завърнаха — продължава своя разказ патриарх Евтимий — те разказаха всичко на царя. — Царят, прочее, се разпали от божествена ревност и облак от радост го обвзе.
а. Ср. Псалми, LХХVII, 25.
126
Той се затече, подобно на елен към водни извори през жетвено време [а], взе със себе си сврите най-близки и заедно бързо се отправиха към планината. И когато дойдоха при реката, наричана Рила, те намериха голяма скала, много висока и стръмна и неудобна за преминаване. И като не можаха да отидат напред, те се завърнаха. Веднага те се възкачиха на друга висока планина, която околните люде обичайно зоват Книшава [205]. Оттам му показаха планината и скалата, гдето живееше преподобният. И не можа да отиде там царят поради стръмнината и суровостта на мястото, но веднага изпрати двама служители, които обичаше много, като го молеше и призоваваше да го удостои с благословия, защото имаше голямо желание да го види. Двамата служители, щом като чуха казаното от царя, бързо отидоха там и разказаха на светеца. Но той каза, че това е невъзможно: „Обаче, чедца (чѧдца), рече той, кажете на царя: твоят труд и твоето искане се възнесоха към Бога като благовонно кадило и са приети. Ти, прочее, скоро си иди от тука, понеже мястото е урвесто, та неочаквано да не пострадаш някак в нещо, ти и онези, които са с тебе. Като не можа да видиш наше смирение в този живот, в бъдния и добре ще се видим един другиго, и ще се насладим от онази неизречена радост, ако отнесем от тука достойни плодове на покаяние”. Царят беше много опечален и, като си мислеше, че е загубил нещо голямо, отиде си с много жалост и скръб. И щом стигна в двореца, той отново му изпрати немалко злато,
а. Ср. Псалми, XIII, 1.
127
заедно с различни овощия, подобаващи на иноци, за благословение. Изпрати му и послание, което съдържаше следното: „До всечестния отец Ивана пустинножителя, цар Петър. Чух за боголюбивия нрав на твоята душа, за поселването ти в пустинята и за невещественото ангелско пребивание, заедно с това и пълното отдалечение от света, и пожелах силно да видя твое преподобие, и да се насладя от твоите медоточиви слова, като мислех, че ще получа немалка полза от срещата с тебе. Понеже желанието за богатство и суетна слава, а заедно с това и сластта не позволяват нам, които се клатушкаме в морето на този суетен живот, да се възвисим към светлината на чистия и невеществен живот, тъй като са помрачени нашите душевни очи от скръбта и смущението, които владеят в живота. Но сега, сякаш пробуден от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоята светост. Но понеже аз, окаяният, се лиших и от тая благодат, поради множеството мои грехове, моля и призовавам твое преподобие да ни изпратите някаква утеха за отрада и за охлаждане на зноя на нашата скръб. Защото знае, знае твое преподобие какви житейски бури и метежни облаци обикновено вълнуват царските сърца”. — Блаженият Иван, като сломи рога на възвисеността, преклони се пред молбата и пред постническата храна, но никак пред златото, и така му отговори: „До благочестивия самодържец на българския скиптър цар Петър, убогият Иван. Не е полезно за нас да изпълним цялата твоя молба, обаче заради твоята вяра и усърдието ти в нея изпълняваме онова, което подобава нам: прие-
128
маме, прочее, постническата храна, а твоето злато — задръж си го ти сам. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците, а особено за онези, които пребивават в пусти и неутешни места. Защо ли, прочее, ще потребват на онези, които никога не получават хляб до ситост, нито пък вода за погасяване на жаждата? Нашият живот е Христос, а смъртта придобивка [а]. Тези неща подхождат на твоята власт и на онези като тебе. Обаче дори и ти, който си украсен с диадема, си длъжен да не се наслаждаваш от тях, защото е речено: „Когато тече богатство — не привръзвайте сърце” [б]. Въпреки, че е писано: силата на царя е богатството [в], но то трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие. Затова, ако желаеш да наследиш заедно със земното царство и небесното, бъди щедър, както е щедър Небесният наш Отец [г]. Не уповавай се на неправда и не пожелавай грабителство. Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички, обръщай очи към всички твои околни. Маслото на твоята милост нека се пролива над всички [д]. Да не узнае твоята левица що прави десницата ти [е]. Нека бедните да излизат радостни от твоя палат, а князете да носят на езиците си похвала за тебе. Нека твоята багреница да сияе със светлостта на добродетелите. Въздишките и съл-
а. Ср. Посл. към Филип., I, 21.
б. Псалми, LXI, 11.
в. Ср. Иов, XXXI, 24; Псалми, LII, 7.
г. Ср. Лука, VI, 36.
д. Ср. Исая, LXI, 3.
е. Матей, VI, 3.
129
зите нека бъдат твои чада. Споменът за смъртта да посещава винаги твоя ум, а твоята мисъл да мечтае неуморно за бъдното царство. Валяй се под нозете на твоята майка — църквата, покланяй се усърдно и прекланяй глава пред нейните първопрестолници, та Царяг на царствуващите и Господарят на господарствуващите [а], като види това твое усърдие, да ти даде онези блага, които „око не е видяло и ухо не е чувало и не са влезли в човешко сърце, а Бог ги е приготвил за онези, които Го любят” [б]. — Царят, като прочете това, мислеше, че е получил нещо велико и, като го целуна с обич, държеше го в пазвата си като някакво многоценно съкровище. Като го прочиташе често, той прогоняше тъмата на светската мълва” [206].
Другояче е разказал за срещата на царя със светеца неизвестният автор на Безименното житие. Според него, светецът казал на двамата царски пратеници: „Идете и му кажете: свети и славни царю, всичко е възможно от Бога, а не от човека. Ако искаш да ме видиш и да те видя, постави шатра на върха, а аз ще направя дим, та ти да видиш дима, а аз да видя шатрата — така ни е повелено да се видим”. И направи светият отец дим като стълб до небето. Цар Петър видя знака на светия отец, а светият отец погледа към шатрата. Двамата прославиха Бога и се поклониха един другиму. Тогава цар Петър, като насипа чаша със злато, изпрати му я и каза: „Приеми това отстрана на моето царство, за да ти послужи за храна, както пожелаеш”. Светият отец Иван
а. Ср. I Посл. към Тимот., VI, 15.
б. Ср. I Посл. към Коринт., II, 9.
130
взе чашата, а златото върна, като каза на служителите, които бяха изпратени от царя: „Идете и кажете на царя: Така казва твоят брат. Брате мой, не само с хляб преживява човек, но и със словото Божие, както е писано в Евангелието [а]. Аз, брате мой, нито войска ще въоръжавам, нито ще купувам някаква стока. Поради това вземи си златото, понеже на тебе ти е много потребно, — а аз ще задържа чашата за спомен от тебе и за знак от света”. И той изпрати златото, а чашата задържа, като каза на служителите: „Кажете на царя. Бързо се вдигни от това място, понеже е вдлъбнато, та да не погинеш ти и всички, които са с тебе”. Като чу тези думи на светия отец, царят веднага се вдигна и си отиде. И оттогава това място се назовава „Царев връх”, та и до днес”. — Както личи, разказът на Безименното житие съдържа твърде много приказни подробности.
За тази среща със царя разказва и сам светецът в своя Завет: „Ако имаме несъмнена надежда в Бога — пише той — Той няма да ни остави да бъдем лишени от нищо, защото сам Той казва: „Ако жена би забравила своите чада, Аз не ще ви забравя” [б], и другаде: „Търсете първом царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” [в]. Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият враг опита да изкуси чрез сребролюбие и мене — понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това е
а. Матей, IV, 4.
б. Ср. Исая, XLIX, 15.
в. Матей, VI, 33.
131
било коварство на дявола. Не го приех, но го върнах на онзи, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро, и подобни тям неща, то защо дойдох в тая страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове? — И така се избавих от козните на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме”... В рилските предели съществуват две местни наименования, които са свързани с това предание. Величественият и мъчно достъпен връх на югозапад от монастира носи и до днес името „Царев връх”. Това име не е плод на новото време. Освен упоменанието в Безименното житие, то е споменато два пъти в официално писание от 1378 г., в което, между другото, се говори и за „Царев вир” [207]. Тези имена, прочее, са твърде старинни: те са записани в края на средновековието, но очевидно произхождат от още по-древни времена. Най-сетне, в края на миналия век всред старите иноци на Рилската обител все още се носело предание за някакви дарения, които някога цар Петър бил направил на обителта [208]. При наличността на тези сведения — които, трябва да се изтъкне, идват от различни по време и произход извори — би било твърде пресилено да отричаме изцяло [209] правдоподобността на тази случка в живота на Рилския светец. Очевидно, въпреки всички притурени, приказни подробности, в дъното на преданията лежи някаква истинска случка. Желанието да се срещне със светеца е можело много естествено да се породи у царя: то отговаряло на неговия нрав, както и на общия
132
дух и обичаите на времето. Днес, обаче, ние твърде мъчно можем да установим истинските подробности. Дали царят наистина се бил запътил за Рилската пустиня, но поради нейната непроходимост или поради някакви други причини се принудил да се завърне назад, без да види светеца? Или пък трябва да допуснем, че цар Петър изпратил някакви дарове на отшелника от Рила, а после преданието изплело около това царско дарение цяло приказно повествувание? Едното и другото предположение са напълно вероятни. От думите на светеца би следбало да заключим, че сношенията между него и цар Петра трябва да се отнесат към началою на Петровото царуване — във всеки случай, доста време преди 941 г.
Признанието на св. Иван Рилски, едновременно с това, разкрива донякъде подбудите, които са го накарали да прояви онази въздържаност спрямо царя, която така ясно е изтъкната в преданията. Ако това е вярно, то би ни разкрило една любопитна страна в отношенията между държава и църква в нашето средновековие. Знае се [210], че установяването на християнството като държавна религия в България, тържеството на новата вяра, както и учредяването и закрепването на християнската църква в страната се е дължало главно на заляганията на тогавашните български владетели. Владетелят, поради това, придобивал широки и почти неоспорими права на вмешателство в живота и дейността на новосъздадената българска църква. Той не само определял общата църковна политика на държавата, но си присвоявал права за надзор и разпоредителство в църковния живот, например за раз-
133
пределение на църковните области, за назначение на висшето духовенство, за свикване на църковни събори, изработване на решения по църковно-догматични въпроси и прочее. Притежаваме малко данни за някакво противодействие отстрана на църковниците против това вмешателство на държавната власт в църковния живот. Църкви и монастири с готовност приемели покровителството и даренията на светските владетели, но затова пък със същата отстъпчивост трябвало да понасят и тяхното вмешателство в своя живот. Отказът на Рилския отшелник да се срещне с владетеля и да приеме неговите дарове не би ли трябвало да се тълкува именно като проява на желание да се запази разграничението между духовна и светска власт? В такъв случай, това трябва да се посочи като един от най-редките случаи на противодействие отстрана на духовенството против попълзновенията на светската власт [211]. А това можел да стори наистина само онзи, който с твърда и непоколебима воля се отричал от „света” и от всичко „в света”.