ПУБЛИЦИСТИКА НА ХРИСТО ТАТАРЧЕВ

ХИТЛЕР И ВЪЗХОДЪТ НА ГЕРМАНИЯ

И до днес се вижда странно на западноевропейското общество, още повече на нас българите, безпримерното увлечение на немската младеж и на голяма част от просветеното общество, което се прояви около личността на Хитлер, както и дълбоката вяра в него, която те хранят. Това историческо явление е действително много чудно и непонятно, като се има предвид оная разнообразна държавна структура на Германия, както и безбройните й по разбирания стремежи и прояви в политико-социалните й групировки. Немският народ е често преживявал много по-тежки фази в историческия си живот, но никога не се е отказвал от своите традиции и вековни права на автономност в управлението на отделните държавници в империята и в онова на отделните черкви. Тия свободно-демократични принципи са съставлявали неговото физическо и духовно естество и под тях той е раснал, развивал се е и достигнал доднешното интелектуално и културно величие и мощ.

Тоя сегашен прелом в неговата душа и разбиране, това скъсване с вековното си минало, което учудва света се извърши с бюлетина в ръце, а не със силата на държавната власт, нито пък с революция, както обикновено е ставало в историята на всемира. Доброволно и с пълно съзнание тоя народ подчини волята и желанията, суверенитета си на ония на Хитлера, издигващ го до пълновластен господар на третата империя. Тоя факт въобще, даде възможност на едни да го интерпретират като ретроградство, повръщане към държавния абсолютизъм от XVII век, а на други - да съзират в него една авантюра на германския народ, застрашаваща мира и цивилизацията. В тия схващания на новия режим в Германия и в преценката му има разбира се, повече тенденциозни предпоставки отколкото рационален поглед. Забравя се тук, че историята на народите е един непрекъснат трансформизъм - на тези и антитези, с други думи казано - негация на известен порядък и разбиране и освобождението им сетне, потвърждението и реконструкцията им. Ала в тоя исторически процес новото не е нищо друго освен едно преустройство на стари елементи, според един нов принцип въз основа на по-крепки сили п изживяна действителност.

Човекът въобще остава винаги на своите наклонности, обаче неговият мироглед и идеали относно достойнството на личността, начина на чувствуване, разбиране и реагиране спрямо външния свят, се разширява непрестанно в течение на цивилизацията. Новият германски режим няма да изглежда, следователно, толкова странен, ако би се вникнало по-дълбоко и обстойно в душата на немеца. Неговият спиритуален живот е повече вътрешен -съсредоточаване в себе си, нищо няма за него стабилно и невъзможно и затуй с рядка смелост и търпение разстройва и преустройва понятието за света и онова за социалния порядък, оспорващ често ония степени в социалността, които той по традиция и навик е отстъпил на властта и стремящ се винаги да внесе нови идеи и разбирания в практическия живот, поради което бива нерядко краен екстремист в мисълта си, вярата и социалността. Рационализмът и мистицизмът са инспирирали неговата мисъл, като творческа сила, целяща да обгърне вселената и нейната проблема, било чрез разума, било чрез интуиция. Германският народ, въобще, е видял да се изреждат пред очите му доктрините: рационализъм, идеализъм, волонтаризъм, материализъм и пр. едни спрямо други все повече и повече противоречиви. Той изпитва така също какви ли не политико-социални сътресения и форми на управления. Неговият копнеж обаче е бил винаги за широка свобода и проява на непритеснен суверенитет в живота на държавата. Демокрацията, към която той е аспирирал тъй много, го разочарова окончателно. Голямата свобода послужи главно на неморални политически акробати, за да сеят омраза, раздори и разцепления всред обществото, които с това погребаха съвършено демократичните принципи. Нещо повече, марксизмът, с икономическият си принцип, извлечен диалектично от хегеловата идея, анулира всички останали социални принципи и отвори пътя на грубия инстинкт, застъпван доста убедително от Freund, подобно на оня от край на XVIII век, проповядван от Русо, и това стана причина да се разруши най-напред съществуващата концепция за йерархия и екелибър в колективитета, необходим елемент на социалност и цивилизация и при това изчезна и всякакво чувство за онова, което е позволено и на онова, което е забранено: разори се семейството, раздроби се още повече нацията във враждебни помежду им групировки и пр. Всичко това доведе до едно непознато в немската история морално-социално израждане на страната. Това положение, безспорно, което трае около десет години, след войната през цялото марксистко управление на държавата е можеше по-нататък да се толерира от голяма част от германския народ и да не предизвика най-сетне ония известни крайности срещу марксизма и неговата брънка - комунизъма. И твърде естествено беше повръщането на народа към идеализъма на Хегела, идеята за държавата се не издигна в култ.

Личността, нейните блага и волята да се поднасят жертва в пантеона на тая държава. Множеството от своеобразни цели, цял един комплекс от задачи и действия, които ежедневно налага животът са разрешими не чрез отделния индивид, а само чрез колективитета на държавата. Личността днес се счита като инструмент за постигане на държавния идеал. Освен това в Германия се прегърна вече в началото на XIX век девиз: „Nassenroirkung um Reih und Glied!" - „Количественото действие и във фронт", които бяха тогава легнали в литературата, даже във Вагнеровата музика под формата на волонтаризъм, осветляван от лъча на разума. Бисмарк и Ласал, макар и в противоположна насока използуваха тоя девиз най-умело - единият за създаване на мощната монархия, другият - за образуване на импозантния марксизъм; ала и двамата свършиха най-катастрофално, поради самозабрава в преценката на живота и неговата същност. Импулсът, въобще, за възраждането на днешната Германия - на третата империя се поде от младежта и новото движение се разля като стихийна вълна, която обхвана цялата страна и се наложи на старите поколения. Младежта постави Хитлера начело на управлението и със своя смел, но решителен замах, тя спомогна на властта за униформяване на управлението в страната, на черквата, на разните партийни организации, на синдикатите и пр., без големи сътресения и жертви. Наистина процесът по униформяването съставляваше една от най-важните задачи за държавната власт, като се яма предвид упорството на отделните държавици, напр. онова на Бавария, което при най-малкия повод държеше застрашително поведение спрямо Райха, това на католицизъма, центъра, който гледаше да играе ролята на модератор в съдбините на държавата и пр. Тоя процес се наложи собствено от стихийната масова интервенция, подобна на онова всенародно интензивно движение при реформацията, подета от Лутера. Задачата на хитлеризъма по реставрацията на силите в държавата се улесни от общото съдействие, което се циментира по най-тържествен начин на 17 май 1933 г. в Райхстага, свикан по случай пакта на Мусолини-Макдоналд.

Хитлер подчерта в речта си най-недвусмислено, че „Германия ще зачита правата на народите дотолкова, доколкото ония на Германия се зачитат от тях." Тя ще настоява винаги и за еднакви права по въоръжението, ако общото обезоръжение се извърши в духа на трактатите и пр. Относно социалните реформи се вижда, че преобладава тенденцията за едно реално национално единство. Вече се премахна класовото разпределение, въвеждат се две социални категории: първата обхваща работниците и служащите, втората - индустриалци, земеделци, професионалисти и пр. Работникът и служащият не се оставят вече на волята на работодателя. Кооперативната идея доминира засега, дали държавата ще служи само като морална връзка в синдиката-кооперацията или пък ще манипулира между свободния икономизъм и марксистки такъв, - това е още една проблема. Над всичко това, обаче господствува идеята, какво нацията е насъщният реален инструмент за постижение целите на държавата. Идеалът на човечеството за мир, съгласие и взаимност би бил реализуем само при здрави, мощни и културни нации. Затова всичкото внимание на хитлеризма е насочено в тая насока - да се създаде един крепък по дух, вяра и воля народ.

Изобщо у всички поробени народи се забелязва един подем на националното им чувство и съзнание и официално се настоява от респективните им правителства за корекция на неправдата, извършена от Версайлския конвент. Само България мълчи в това отношение. Нейното правителство, напротив прави все по-го-леми концесии по алчността на сърби, гърци и др. даже ги допуска да комплотират в страната ни. Престижът на България, като страна на ред и спокойствие, е отдавна подбит. Индеферентността на власт и общество по това анархистично положение учудва чуждия свят, който следи и най-малката проява от българския живот. Народ и държава са за тях интересни, види се, доколкото те им служат като инструмент за постижение на партийни цели. Пропагандата навън срещу българската кауза от сърби, гърци, румъни и чехи, както и вътре в страната срещу националното ни дело подпомогнати и от някои български управници и напоследък и от български архипастири, не намира вече никаква реакция всред българските среди. Общо равнодушие и безверие душат ума и сърцето на българина. Младежта и интелигенцията са още в колебание. Но дългът към народа и любовта към българското отечество им налага вече да напуснат тая актуална пасивност и да заработят час по-скоро в тоя тежък момент за тържеството на бъл. справедлива кауза. Стига тая престъпна апатия. Нека нашата младеж последва примера на германската младеж.

Торино, 14 юни 1933 г.

В. Македония, г. VII, бр. 2009, 4 юли 1933, с. 3.

[Previous] [Next]
[Back to Index]