ВЪПРОСЪТ ЗА МАЛЦИНСТВАТА ИЗОСТАВЕН

Напоследък вниманието на обществото и дипломацията се е съсредоточило изключително върху лошото икономическо положение в света, така щото въпросът за малцинствата не представлява тоя интерес, както по преди. Ала той не може да бъде пренебрегнат и продължава да узрява, за да се наложи в недалечно време с по-голяма ефикасност за разрешението му. Каквито мерки и да се взимат, въобще, за облекчение на днешното непоносимо, тежко икономическо положение, те ще бъдат само пали-ативи, докато дипломацията не се спре върху въпроса за народността, за да му даде едно справедливо разрешение, и само тогава би било мислимо да се постигне стабилност в политико-икономичния строй на света. Англо-френската дипломация изостави във Версайл съвършено народността и раздроби победените народи по един произволен начин, за да ги раздаде на сърби, гърци, чехи и поляци, ръководена главно от чувството на мъст и стратегични и икономични съображения. Нейният акт в тоя случай бе действително едно нечувано светотатство върху идеята за човечеството, тъй като народността не е друго освен обективизация на идеята човечество, и как последното би било абстрактна метафизична формула, без вътрешно съдържание.

Народността не е нито фикция, нито тесто за без волеви фигури, както се е тълкувала от въпросната дипломация, а тя е жив организъм, въплощаващ в себе си единство, сила и активност. Тя е нещо повече от традиция, език, чувство, интуиция, а именно - една непреривна верига от преживяно минало, настоящето и бъдещето, където народностния дух се конкретизира със своите определения и манифестации като реалност, под формата на религия, закон и културни институти. Тоя дух е при това обусловен от оня всеобщ човешки дух, който действува, без разлика, еднакво във всички нации и, който се въплощава у тях, като световен прогрес и цивилизация. Заради това, извършеното от англо-френската дипломация посегателство върху народността, е акт противен на човешката натура, на прогреса и морала. Наистина, всеки исторически период от миналото е отбелязвал досега известна тенденция към напредък и правно-морални отношения в живота на народите. Първата половина обаче на XX век показа, за съжаление, връщане към тиранията и неправдата, причинена от дипломацията на две от най-цивилизованите държави, които заемаха бележито място в движението на народите към свобода, напредък и култура. Действително бяха предвидени във Версайл клаузи за народите, които се откъснаха от родината им и бяха предадени на новосъздадените, тъй наречени миноритетни държави. Тия клаузи бяха ли плод на опомнюване у авторите за извършената от тях неправда спрямо тия народи, или пък те бяха под натиска на 14-те Уйлсънови точки, оповестени на народите преди примирието, трудно е да се твърди в една или друга смисъл. Факт е обаче, че те са до днес за тях една фикция, което се илюстрира от дискусиите в ОН по въпроса за малцинствата, като се допусна на докладчика Мело-Франко да предлага асимилацията на чуждите народи в миноритетните държави, поддържан от известния демагог на демокрацията г[осподи]н Бенеш [59]. На тая теза намери за нужно г. Бриан да възрази с голата фраза: „правата на малцинствата са свещени", а г. Чембърлейн посочи съжителството на англичани с шотландци. Това обстоятелство, както и пасивността на ОН и на англо-френската дипломация,спрямо положението на чуждите етнически единици във фаворизираните от тях миноритетни държави окуражиха последните в денационалистическата им тенденция, но първенство в това отношение държи Югославия. Светът днес е вече свидетел на вандализъм и тираническо третиране на чуждите народи у тях, специално в Югославия и Гърция, където националната им култура:книга, паметници, институти са унищожени и всяка народностна реч се наказва с побоища, затвори и убийства. Въпреки тия насилнически и нехуманни действия, които клеймят най-позорно тия държави, народността ще излезе по-компактна, по-съзнателна и по-дееспособна за напредък и култура, както туй се вижда най-ясно от световната история. Народи, които са се намирали през цели векове под чуждо иго, са останали незасегнати в своята национална същност са успели да си извоюват свободата и да вземат почетно място в международния политико-социален живот. Трагизмът, въобще, на онеправданите и потиснати днес народи не ще ги хвърли нито в отчаяние, нито в безднадежност, а напротив ще им открие в течение на робството все по-насърчителни перспективи за устояване на техните легитимни права, понеже тям е добре познат, процесът на народностното развитие, както и това, че възмъжаването на една нация, върви по пътя на колебанието от добри и лоши моменти в живота и всяка следваща фаза от туй надминава предидущата- по ловкост, енергия, активност и разширение на мирогледа на народа. Това са собствено елементите - фактори, които са подготвяли и подготвят смъртта на тиранията и неправдата. Днес виждаме македонската проблема да представлява център, около който са групирани тежненията на повечето от притиснатите народи в миноритетните държави и в същото време, посредством нея, resp. големите усилия на македонския народ, можа да се привлече вниманието на обществото на дипломацията върху народността и значението й за световния мир и международната солидарност. Несъмнено, колективната дейност на потиснатите народи ще буди непрестанно обществената съвест и ще поддържа въпроса за малцинствата в акутно положение, докато техните национални и културни требвания не бъдат напълно удовлетворени. Характерът на тая борба, безспорно, ще бъде обусловен от местните условия, както и от нуждите на времето. Борещите се народи за свобода и за националната си култура няма какво повече да губят. Жертвите в хора и материални средства, давани изобщо за запазване народността и отечеството, са били и ще бъдат всякога един възвишен императивен дълг на човека и на народа, понеже той може да се чувствува господар на себе си и на своя труд само в отечеството си. Те са същевременно и един велик принос в полето на прогреса и цивилизацията, които могат да цъфтят и да се развиват само при една свободна нация. Такава е днес задачата на македонския народ, която той преследва упорито от десетки години и, за която се бори с всичките сили и с несъкрушима воля против гръцко-сръбското потисничество в родната му земя. И тая задача не може да не бъде реализирана в най-близко време.

Торино, 1 април 1932 г.

Д-р Хр. Татарчев

В. Македония, г. VI, бр. 1647, София, 16 април 1932 г., с. 1.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

59. Едуард Бенеш - чехословашки държавен деец. От 1918 до 1935 г. министър на външните работи, президент (1935-1938, 1946-1948).