РЕЗИГНАЦИЯ И РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

Г[осподи]н Т.Г. Влайков даде редица статии във в. „Мир" - „Днес и утре", които третират въпроси около нашата народностна проблема [41].

Почтеният старец се е наел да осветлява политически проблеми в един момент, когато душата му е наклонна към мистицизъм и резигнация.

Г[осподи]н Влайков разглежда фазите на нашата народностна политика, спира се на дейността на македонската революционна организация и подчертава, че революционната дейност в Македония днес не само била фактически невъзможна и безпредметна, но тя била и пакостна. Югославянското правителство жестоко ще преследва всяка революционна дейност и задушва всяка проява на народностно съзнание и дух у македонското българско население. Ако би нямало революционна организация, могло да се допусне, че югославянското правителство щяло да отслаби строгото и неотстъпно задушване на българското съзнание и преследването на българския език и книги.

Наистина в турско време македонската революционна организация с героичните си подвизи будеше удивление и съчувствие в Европа и предизвикваше намесата на европейската дипломация за подобрение положението на българите. Но тогава общите условия бяха други; имаше черкви и училища, та според г. Влайков, населението чувствувало липсата на политическата свобода.

И условията на Балканите днес са други: Югославия е здрава държава, приятелски свързана със силите победителки, както и с новите държави в централна Европа.

От друга страна, днес светът е отвратен от войната и жадува за мир и една революционна дейност не може благосклонно да се гледа от факторите, отговорни за запазване на световния мир.

Още по-голяма била, според г. Влайков, пакостта, която македонската революционна организация нанася на българската държава, която се смята, без право, че търпи, дори покровителствува тази организация.

Това е смисълът на г. Влайковите статии.

За да можеха тия статии да имат известна стойност, г. Влайков трябваше да подири своя критерий в рационализма или в емпиризма, та да се наложи неговия възглед било като абстрактна норматива, било като емпирично-метафизична необходимост, според която ще трябва да се движи и развива етикоюридичния живот на един народ, останал под чуждо иго.

Нищо подобно не прозира в изложението на г. Влайков.

Разгледана македонската проблема от гледище на рационализма, предполага се, че народността ще се развива и ще проявява свободно своите физически области на живота и само така ще може да съгласува действията си с действията на другите народности в обществения живот.

Това е социологичен закон, който всяка народност има да прилага с пълно съзнание в колективитета.

Този закон има за задача да примери контрастите, които са тъй много и тъй чести в живота, като синтезира реалността с идеалното.

От тая именно синтеза произтича максимата: „Не прави на другите това, което не искаш да ти правят".

Това е онзи рационален закон, законът на морала, на задължението на отделната личност спрямо другите, който установява известен ред в отношенията на хората и народите, хармония в стремленията им и справедливо разпределение на благата от социалния живот.

Животът, като факт и ценност, е източник не само на етично-юридическия закон, но е и стимул на култура и на оная вечна аспирация към новото, съвършеното и възвишеното.

Животът вменява в дълг на нацията известна подчиненост в колективитета, но същевременно й запазва и права в тоя колективитет.

И двата тези постулати - правото на съществуване и дълг - са мислими само при свобода на индивида и народността, като устои на организираната държава.

Принципът на свободата е бил и ще бъде център на индивидуалните, както и на народностните тежнения и копнежи. Само при свобода е възможен подем на мировъзгледа и съзнанието у индивида и народността за дълг и дисциплина в държавата.

Рационалната доктрина, колкото и да е абстрактна, счита свободата като съществено условие за регулиране дейността на индивида и народността в духа на законността и морала в колективитета.
 

Това нейно изискване се подчертава още повече от становището на емпиризма, почиващ на усещанията, които вършел всеки ден индивида или народа от наблюдението и съприкосновението с обществото и природата.

Тези усещания (сензации) се напластяват по механичен начин в народната душа, образуват чрез асоциация нейния интелект.

Тъй като, от друга страна емпиризмът като психо-биологична метода, схваща ясно импулса и наклонностите на човешката душа, която се движи обикновено в утилитарна орбита, той държи най-вече за интелектуално-морално то издигане на индивида и народа чрез приемственост на благородни качества чрез възпитание и създаване на силни и самостоятелни характери.

Поради тази именно тенденция, емпиризмът е бил изразител на самата реалност - проява на човешката душа и ум във всички фази на историята, както и на ценностите на тая реалност, изразени в социалния живот под формата на вяра, закон, морал, институции, държава.

Човешкият живот, който твори тази реалност и й дава ценност, той е, който поставя основата на колективитета върху позитивното право - синтеза на физико-биологичното право на съществуване и на метафизичният рационален дълг, като с това се регулира окончателно единичната дейност в колективитета.

Върховното право въобще, като цел в колективитета и от там респекта на личното право и на свободата, се счита като най-същественото задължение на колективитета спрямо отделната личност, респ[ективно] народност и обратно.

И откакто личността е делегирала част от свободата си на колективитета или държавата за общото благо, ограничението или отнемането на свободата е било главен източник на смутове и революции.

Народът е бил винаги принуждаван да прибягва до борба, за да наложи зачитането на неговата свобода. Неговите опити да си добие свобода по еволюционен път са оставали без резултат. Само чрез крупни и смели революционни акции би могла да се раздруса инертността на угнетителите.

По тоя път християнството е трябвало да разруши антично-романския строй, за да постави на негово място днешния свят.

Лютеровата революция издигна над папския абсолютизъм националната черква.

Английските и френските революции издигнаха либерализма и демократизма върху развалините на деспотизма.

Всички тези придобивки са извършени и с потоци кръв и грамада от човешки жертви, между които имаше велики и гениални мъже.

Изобщо, свободата на личността и на народността се издига в култ еднакво от рационализма. Нейната реалност и ценност съставляват абсолютна и емпирична необходимост за ред, мир и културно преуспяване на един народ, според неговата психо-ментална особеност, култура, традиции и разбирания. Това е категорично и повелително изискване на двете методи.

Пита се сега, как би примирил г. Т.Г. Влайков сръбският национализъм в пансърбизма, който не познава над себе си нищо свръхметафизично и свърхемпирично и който пансърбизъм, щом стъпи в Македония, прогони и хвърли в затвора интелигентните сили, извърши маса убийства над тях, закри училищата и черквите, изгори българската книга, забрани българската приказка, без още да е било фактически оспорвано неговото настаняване в родината ни нито от македонския народ, нито от революционната организация?

Този пансърбизъм, който вилнее в Македония от години, не е обикновено явление, а обобщена система, прилагана безогледно за съвършеното унищожение на цял народ, като национална същност, имащ своя култура и своя история.

Ще ни се каже, че революционната организация е предизвикала югославянското правителство към крути и незаконни мерки;правителството прибягвало до тия мерки, за да защити държавата.

Но как тогава да изтълкуваме бруталните постъпки и посегателства на същото югославянско правителство спрямо хървати, унгарци, немци, бошнаци, албанци?

Пансръбският емпиризъм не търпи друга народност в пределите си освен сръбската. Той, имайки опитността, добита от денационализаторската му дейност в Моравската и Тимошката области, втурна се с бясна бруталност да приложи същата система и спрямо македонското население.

Не е ли знаменателен фактът, че евреите, които са прошарили с колонии всички части на света, не са засегнали сръбската държава?

Може ли всичко туй да е неизвестно на г. Т. Г. Влайков? И как смее тогава г. Влайков да възлага надежди и вяра в пансръбския бог, който щял един ден да излее над македонския народ своята милост и своето благоволение, като му повърне езика и книгата?

Народ, който изтърпя петвековно робство; който се отърси от фенерския духовен гнет; който разруши турската империя със своите епични подвизи и борби, не може да се откаже от своята история и култура, както и от своето право на съществувание като нация.

Македонският народ, който се бори с чудна самоотверженост от четири десетилетия насам не може на никаква цена да направи тая жертва.

Една подобна резигнация от македонска страна би била не само едно самоубийство, но тя съвпада и със сръбската денационализаторска тенденция.

Сръбската власт, възползувана днес от международната кон-стелация и от индиферентността на обществената съвест, бърза да използува този промеждутък, без оглед на даден или не даден повод от страна на македонския народ, или на неговата революционна организация, за да обезформи народната същност, да преобърне народа в роб.

А народ, поставен в подобно абрутирано състояние, лишен от най-елементарни права, той не може вече да има задължения спрямо държавата, която иска да му суспендира разсъдителните способности и не може изобщо да не изпадне под властта на инстинкта за самосъхранение като народ.

Инстинктът, който всякога има революционен характер, ще направлява вече с необуздана активност от спонтанни емоции една душа, засегната в нейната свещена същност. Акциите на народа ще бъдат смели и ще продължават, догдето не бъдат възстановени потъпканите днес национални и културни права.

Инспирацията на инстинкта е била винаги жестока и безскрупулна в разрушението. Инстинктът в тоя случай е закон, който изхожда от дълбочината на народната душа. Той предписва послушност и непоколебимост в борбата за свобода и като мистериозна сила, фанатизува мало и голямо в отстояване идеала на свобода. Борците умират с песни на уста.

Успехът на Лутера и Калвина в борбата за сваляне на папския авторитет и узурпаторството на човешката мисъл и съвест, се дължи на фанатизма, почива на мистицизма, инспириран главно от инстинкта, като еманация на неговата божествена натура.

Наистина, днес сърбите са въвели един още по-тиранически режим, отколкото бе турският защото отнеха на македонското население и черквите и училищата и са запретили всяка българска книга. Но както тогава, така и сега революционната борба е не само възможна и необходима, но тя е и оправдателна във всяко отношение.

Действително, революционната борба в турско време е могла да има факултативната помощ на учителите, на свещениците и на българската книга. Обаче революционната борба не бе подхранвана от тях, а главно от безправния деспотичен режим.

Ето защо революционната борба няма да се прекрати, докато не се премахнат съществените причини, които я предизвикват.

Безспорно е, че някога масовите движения, въстанията бяха най-същественото средство за извоюване свободата в една страна. Те в момента се явяват ненужни. Масовите въстания изобщо, като еднократно явление, са обикновен елемент в историята, но не и генерален принцип, за да се твърди, че те, като не са осъществими в даден момент, правят излишна всяка революционна дейност.

Историческите заключения и преценки трябва да се базират върху общи принципи в дадена дисциплина, а не върху единични явления, както това е направил г. Влайков.

Историята на борбата, която водиха ирландците за независимостта си, е много поучителна.

За да се води борба, не винаги са необходими големи маси; но някога са потребни за желания ефект дори няколко самоотвержени борци.

Независимо от факта, че Сърбия е „жизнена модерна държава и със съюзи" разполагаща с модерни средства за отбрана, но тя днес е много по-уязвима от революционната борба, защото тая борба ще я изтощава, ще я дискредитира пред обществената съвест, въпреки защитата на сръбските съюзници, колкото пасивна да е тя.

В днешно време никой народ не се вълнува без съществени причини и затова рано или късно ще се чуе неговия глас, толкова по-интензивно, колкото е той по-настойчив и упорит.

За малодушните няма място в цивилизацията и културата. Не трябва да се забравя още и обстоятелството, че науката и техниката дават възможност и на революционерите да координират своите акции, съобразно с временните нужди на борбата, за да бъде по-ефикасна и по-разрушителна спрямо потисническата държава.

Жертвите, които народът дава, не ще го сплашат, защото той знаеше още от самото начало, че тази борба, предназначена да наложи на сръбската власт зачитане на културни и национални права, ще продължи дълго и ще се придружава с тежки и скъпи жертви.

Народът погледна и на памятното Илинденско въстание като на епизод от борбата и за това я продължи и след въстанието;продължи я и след двете войни - със същия ентусиазъм и увереност, както и по-преди.

Интелигентните кадри на борбата ще бъдат винаги попълвани от народните синове, пръснати в Америка, Турция и България, както това са вършили всички поробени народи в борбата си за свобода.

Несъмнено воплите от страданията и мъките на тая част от българския народ, която се бори за своето национално съществувание, не могат да не достигнат до неговите братя, радващи се на свобода. Те ще измъчват тяхната душа и ще им причиняват „покрай моралните измъчванияи не малко материални жертви". Не рядко даже и положението на България ще бъде излагано пред Англия и Франция, - виновниците на днешната македонска съдба. Но това е в реда на нещата. А нейните отношения със Сърбия ще бъдат вечно влошавани. Самото съществувание на България, като държава, е достатъчно, за да се поддържат надеждата и вярата у поробените българи за запазването им като народност.

Дори ако българските правителства биха се отказали по най-тържествен начин от договорите, които гарантират културно-националните права на малцинствата; дори ако биха се отрекли чрез осезателни факти от българското македонско население, Сърбия пак няма да бъде задоволена, тъй като България е, която се изпречва на пътя на пансръбската идея.

Обвиненията, които се отправят от сръбската власт спрямо българските правителства, са съвършено неоснователни.

Може ли българската власт да спре някого, който иска да си счупи главата под колелата на трамвая или пък - да забие меча у гърдите на притеснителя на своя род сред Белградските улици?

Властта в едната или другата държава е длъжна да тури ръка на онзи, който би извършил едно престъпление. Но тя не е в състояние да чете в душата на онзи, който е решил да се самопожертвува.

Изобщо сръбските изисквания от Софийското правителство, както и ония на английската и френската дипломация, са съвсем произволни. Те са атентат върху суверенните права на държавата.

Ония, които разкъсаха Македония и хвърлиха по-голямата й част под чуждо робство, те са виновни за днешното положение на Балканите. Те не държаха сметка за психологията на един милион българи и прогониха повечето от тях от родните им огнища и ги изхвърлиха в България.

Тази тяхна безразсъдност костува на България непоносими жертви. И вместо да й благодарят за тях и за хуманността й, предявяват към нея искания колкото безчовечни, толкова и неизпълними. Не може България да постави по един стражар след всеки нещастен македонски бежанец...

На българското правителство се налага да напусне политиката на пасивност и да поиска настойчиво приложението на договорите за малцинствата, без оглед на това, че неговите постъпки щели да се погледнат неблагосклонно от Франция и малкото съглашение.

Знае се, че това може да няма политическа полза; ала обществената полза ще бъде несъмнена. Ще се потвърди тираническия и безправен режим в Македония, който тика македонското население към крайности.

Когато арабите се дигнаха, не искат да знаят, че обществото й отвратено от войни и смутове.

Индия и Малта се вълнуват без да гледат, че Англия е попечителка на световния мир.

Голяма част от народите в Европа нямаше да се радва на днешната свобода и цивилизация, ако държаха за манталитета на „нашата старческа опитност" и разбирания на живота.

Младежта е носителя на идеите. Тя е, която ги прилага в живота и твори реалността и ценностите в нея със своята кръв и своите кости, като не гледа на броя на пушките, нито на числото на съюзите, нито на общественото мнение, нито на миролюбивата политика на дипломацията. Младежта, жизнерадостна, борческа, честна по мисъл и стремления, върви неспирно и безстрашно и през най-стръмните и опасни пътища, често задени с кръв и осеяни с трупове, при пълно съзнание, че изпълнява един свой свещен дълг.

Свободата не се постига с пасивност, със старческа резигнация, а с вихъра и с устрема на революционната борба.

В. Македония, г. IV, бр. 1155, 1156 и 1157, София, 22, 23 и 25 август 1930 г.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]

41. Става дума за статиите на Тодор Влайков „Днес и утре. Въпроси около нашата народностна проблема. Вчерашната насъщна задача на държава и народ. - Безрезултатността й до днес. И, все пак, няма друг път освен досегашния. - Да продължим и засилим днешната двояка работа към мирно и лоялно въздействие. - Методата на взаимност спрямо Гърция и Румъния. - Ролята на Вътрешната македонска революционна организация... Македонската емиграция. - Общественото мнение в България, представлявано от българския печат. - По-далечни изгледи. - Възможност за осъществяване нашата историческа задача." Вж. Т.Г. Влайков. Том V, част I. Следи от кръстния ход на племето ни. Статии и бележки върху нашия национален въпрос. С., 1930, 94-133. Тези статии са посрещнати с голяма симпатия в Югославия, което се вижда от страниците на белградския вестник „Политика".