От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

VI
ПЪРВАТА НОЩ
 

Ще минем ли благополучно тая нощ границата и ще успеем ли да се отдалечим достатъчно навътре?

Аз зная от опит — това не е най-голямата опасност за една чета. Но го е първата стъпка към новия жявот — тайн-

363

ствен праг, след чието престъпване настава друго царство, дето всички живи хора са или приятели, или врагове.

Не се съмнявах, че във въображението на новите ни другари границата в тоя момент се рисуваше като непрекъсната редица от прегради, засади, плетове и дебнещи неприятели. Сърцето затупва по-силно. Едно странно вълнение, в което страхът далеч не е единственият елемент и от което засъхва гърлото, обхваща цялото същество.

Но ето един перест облак се отдели от далечната сива мъгла, заплува насам и сякаш дирижиран от ръката на опитен пилот, кацна върху самия хребет, по който минава границата. Ако и да не се е още добре смрачило, ние благославяме това спасително було, даваме последните наставления и редицата потегля. На самия връх виждаме силуетите на неколцината наши другари, отправили в противоположни посоки зарязаните си пушки. Спущаме се после с ускорен ход по нанадолнището. Аз се обръщам назад и виждам: тайнственото було се вдига и пилее над хребета, а другарите ни бързат да настигнат отдалечаващата се редица.

Никой нема време да изпадне в мистицизъм от спасителното було, изпратено нам по каприз на слепия случай или по висша някаква воля. Уверенията на другарите ни, че две фигури на въоръжени хора ни следили отдалеко и съзнанието, че сега трябва колкото се може повече да се отдалечим от фаталния хребет, ни заставиха да побързаме.

Гора, дол, стръмни брегове, пак гора... И свикнахме скоро с мисълта, че се движим в турско.

Зад мене се чу тежко падане на човек и продължително дрънчене на търкаляща се тенекиена манерка. Завтекох се и видях, че падналият Насо, стар опитен четник, турен начело на задния патраул, бързо се изправя, мъчи се да се закрепи на краката си и пак закрачва решително.

— Какво ти е бе, Насо?

Никакъв отговор.

Насо, брат на прочутия костурски войвода Митре Влаха, от границата насам оставаше все назад, падаше и ставаше. Но тоя път лицето му имаше страшно изражение, очите му болезнено блестяха.

Дружината през това време се изгуби напред: несвикнали на ред и под първите тревожни впечатления още, момчетата бързат — всеки инстинктивно следи другаря си и се страхува да не се откъсне от него.

364

Докато застигна дружината, един от патраулите дойде тичешком и доложи:

— Спрете, Насо падна и не може да ходи.

Заварихме Насо прострян на гърба си и с разперени ръце.

Той хъркаше тежко. Няколко здрави ръце го изправиха. Дойде на помощ и фелдшерът.

— Бъди юнак, Насо, върви, не се спирай на такова място!

Той едва отвори очи, затвори ги пак и се отпусна с всичката тежест на своето набито тяло в ръцете на другарите си. Едвам сега се откри загадката. От устата на Насо, като от душник на казан с джибри, лъхна ни отвратителна миризма на спирт и на какво ли не още. Неговата манерка, пълнена и препълнена с ракия, още не беше съвсем празна. А раницата му едва се вдигаше с ръце. Тя бе натъпкана с всякаква бакалска и друга стока: патрони, бомби, чорапи, сапуни, хляб, печено месо, кашкавал, сирене, сланина, захар.... Едно образцово четнишко хазяйство: Насо е стар четник и не бърза като другите да се разправи с всичкия си неприкосновен запас. Пази го за черни дни... .

Понеже разтривките и лекарствата на фелдшера не помогнаха, Чекаларов се опита да го свести с два силни шамара. Насо се стресна, изпули очи, но главата му пак увисна. И пак се повали на земята, разпери ръце и захърка.

Какво да се прави? Ние сме само два часа далеч от границата. Повече от час вече се бавим около Насо. А ако постои повече, може и да се смръзне от студ. Споглеждаме се тримата и погледите ни издават страшната мисъл, която едновременно ни хрумва като единствено средство: да се умъртви и зарови.

Но преди това рекохме да опитаме, няма ли друго спасение. Извикахме куриерите и ги запитахме:

— Има ли наблизо българско село?

— Има на двадесет минути оттук няколко колиби. Хората наши ли са?

— Наши.

— Тогава един от вас ще се затече дотам с няколко момчета и ще докарате двама-трима души с един кон.

Хатърът на Насо беше голям, и ний чакахме още цял час, изложени на острия вятър, който пронизваше като с ледени игли изпотените тела.

Предаваме ви тоя човек и ви държим отговорни за него — казахме на дошлите трима колибари. Качете го на

365

коня и го скрийте. Гледайте само да не попадне жив в ръцете на турците.

— Ами ако умре?

— Ако умре, ще го закопаете и ще ни съобщите. Ако пък оздравее, ще ни го изпратите по следа.

Закрачихме бързо, желаейки да наваксаме изгубеното време.

Стигнахме Брегалница. Доста плитка още, тя влече мътните си води из една песъчлива плоскост. Аз се вредих между оная половина от четата, която по тактически съображения трябваше да бъде пренесена на срещния бряг от събулите се другари. Изборът ми се спря на куриера Гоге’, който не беше четник и чийто гръб отговаряше на всички изисквания.

На изток се изписа нежна бяла ивица, предвестница на зората. Изкукуригаха наблизо петли. Обадиха се и кучета. Нашето първо изпитание се свършва. Стигнахме няколко колиби на село Гърлино. Но нашите квартири били по-нататък в съседните къщи. И ние гонихме тия съседни къщи още половин час и този половин час ни измъчи повече от целия поход.

В малката колибка, натъпкана с кукурузени кочани и слама, се заехме всички да засилим огъня.

Не зная дали нашето неочаквано посещение зарадва много хазяите ни, които, сънливи още, се засуетиха около нас. Но имаше една душа, за която идването ни бе неочаквано сбъдване на блажен сън. Тя бе русокосата дъщеря на хазяина ни. Девойката се разположи до червендалестия куриер Гоге’ и се захласна в него. Може би той едничък не бе се уморил от дългия поход и повидимому не се нуждаеше от сън. Задирянията и интимностите на селянката — нашето присъствие не бе в състояние да я смути — издаваха стари сърдечни копнежи, възбудени от неочакваната среща с милия човек.

Сгушен в сламата, аз полюбопитствувах да зърна още веднъж девойката, седнала до огнището. Гоге’ дяволито се усмихваше, бъркайки с пръчка в огъня, а разчувствувалата се девойка галено го упрекваше и наказваше със силни потупвания по коленете. И разбрах, че в тая идилия момата бе по-слабата страна: тя бе, която обичаше по-силно...

Сънят надделя над моите мечтания и склопих очи, когато се чу сърдитият глас на Чекаларова:

— Ама вие ще ни оставите ли да спим, или не?

366

Девойката, сконфузена, млъкна. Дали по-после се продължи идилията, аз не знам, защото скоро заспах. Сутринта ние шеговито укорихме Гоге’. Той ни разкри историята си. Момата преди години лудяла по него, но късметът му бил друг. По-после Гоге’ овдовял. Девойката останала неомъжена. Тя и сега копнеела за него, но Гоге’ във вдовството си се чувствувал свободен като птичка. И му било по-добре.

*

В Гърлино е гроздобер. Добрите гърлинци слагат пред нас кошници с най-отбрано грозде. Пристигнали са в селото и турските таксилдари, за да опишат гроздето: ние сме в Турско.

Турция още смята тия селяни за свои раи и по обикновеному събира своите данъци. Сякаш и не подозира какво я чака...

Турция... Повече от едно десетилетие вече как тоя народ служи на две власти: явна и тайна. За явната той има данъци, лицемерни поклони и уверения в преданост, а с тайната дели залъка си, покрива и надеждите си. Ето. Ние снощи навлязохме в пределите на султана и днес се чувствуваме пак в своя държава. Сложените пред нас кошници с грозде, нашето тъй близко съседство с таксилдарите, дошли да отстояват едно право на турската държава, нашата безопасност в три ниски колиби, без прозорци и покрити със слама, не показват ли, че ние сме пак в наша земя?

Благодарение на нашето гостуване тук — държавна измяна от страна на домакините, наказуема в Турско с пожарища, затвор и бесилка — таксилдарите ще бъдат може би предмет на повече лицемерни грижи и внимание от страна на престъпниците. И тая мъчителна раздвоеност, тоя непрестанен страх трае вече няколко години... Но настъпва краят.

— Братя! Това са последните таксилдари, които ви идат в селото, последните данъци, които плащате на турчина. А ние сме последната чета, която посрещате, гощавате и прикривате със страх. Подир нас иде българската войска. Ние сме предтечите, куриерите на българската войска. Тя иде. Нея ще посрещнете не нощя, тайно и треперейки от страх. Тя ще дойде открито, посред бял ден и нейното тържествено шествие ще ви бъде известено с трясък и гръм. Пригответе

367

се да я посрещнете достойно, с китки и хляб. Нали сте ходили в България, нали знаете как е хубаво там?

— Знаем, как да не знаем!

— Е добре, няма да мине ни една седмица, и вие ще бъдете свободни като вашите братя в България.

— Е-е, камо тоя господ!...

— Свършено е вече. Цяла България е на крак. Всички млади хора, способни да носят оръжие, се събират под знамената. Царщината събира всичко: коля, жито, слама, сено, овце, коне за войската. И хората дават всичко на драго сърце, защото знаят, че войната ще се води за Македония, за вашата свобода.

Това вече не бе агитация, а просто възвестяване на наближаващия велик ден. Работа благодарна и лесна. Едно време революционният агитатор се намираше натясно, когато любопитният селяк, съблазнен от бъдещите перспективи на проповедта, запитваше:

— Кога?

Единствено възможният и уместен отговор, към който инстинктивно прибягваше агитаторът, бе:

— Гответе се, защото не се знае кога ще удари тоя час. Може подир две-три-пет години, а може и утре.

Също както Исус предупреждаваше хората за страшния час на пришествието.

Но, види се, не така се е проповядвало в тия краища, където над гърба на тия колибари се е разигравала кървавата и срамна борба за превес между двете организации. Името на България и на нейната войска се е намесвало в проповедите и е будило надежди, които са се свършвали с бързи разочарования. А опитите на въстания-недоносчета, потушвани всред огън и кръв, са успели да убият вярата. От техния спомен колибарят настръхва.

Затова нашите предизвестия се посрещат недоверчиво и студено. Това ни дразни и възмущава,

Но защо се възмущаваме? Нямаше ли и между нас такива, които до самото ни тръгване допускаха, че всичкият трясък и шум, и самата мобилизация е само една игра? Нямаше ли и между нас мнозина, които мислеха, че България никога няма да изтегли меча?
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]