От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

XLIX
ПОХОДИ И СХВАТКИ
 

Сутринта всички въоръжени дъмбенци бяха на крак. Тук беше и десетникът ни Търпо Бузлю от Четирок, успял да събере набързо цяла чета от наши четници и селяни.

569

Потеглихме с песни, изпроводени от завистливите погледи на гръцките офицери.

В Косинец ни посрещнаха с радостни ура въоръжените косинчени, предвождани от десетника Ване Канчев.

В Лобаница прибрахме нови милиционери и станахме всичко около сто и петдесет души.

Предпазливо настъпихме към височините, които се издигат над Къпешица.

Първата живописна чукара, Връхкамене, съставена от огромни красиви мозаични блокове, се пазеше от въоръжени лобаничени. Подир Връхкамене следват чукарите Гренда, Кезола, Гълъмбица, които се спущат над самото село Къпешица. По на север се издига командуващето било на Плещевец, под което минава шосето Лерин — Билища. Още по-нататък се виждат височините над Билища и около селата Въмбел и Връбник. Всички тия планини образуват един полукръг, в чието подножие лежат Билища и Къпешйца, заети вече от аскера.

По билото на Плещевец се движеха гръцки войници и милиционери от Смърдеш, а към Връбник бяха се укрепили американците на Пандо Сидов, милиционери с Попова начело, андарти и една дружина евзони. По тоя начин, макар без връзка и без предварителен план, образува се един полуобръч около височините, от които неприятелят би могъл да се спусне към Лобаница — Косинец. Турците поради недостатъчно сили, умора или несъобразителност, оставиха тия стратегични върхове, от които биха могли да компрометират до известна степен новата гръцка концентрация.

Едно само аз не можах да проумея: защо отстъпилата гръцка дружина остана днес на почивка в Дъмбени, а не дойде да заеме Връхкамене, Кезола, Гълъмбица и Гренда — чуките, към които ние сега предпазливо пристъпваме, без никой да ни задължава — и да засили и осигури най-левия фланг на нашите общи сили? Само едно слабо кавалерийско отделение, което отначало ние взехме за турско, бе натоварено да рекогнисцира най-десния турски фланг към Къпешица.

Денят мина в разузнавания. Само към най-десния фланг, къде Въмбел и Връбник, се води слаба престрелка.

Между милиционерите от Лобаница бяха и учителите Михо Лазаров и Стоян Наумов. Вчера те се случили в Би-

570

лища и взели участие в сражението и в бягството на гръцката дружина. Ето какво ми разправи Стоян Наумов:
 

„Повече от петнадесет дни гърците държаха Билища, но не си дадоха ни един ден труд да излязат на височините и да разгледат местността, въпреки съседството на околното необезоръжено турско население в Деволското поле и неговите безспорни сношения с корчанския аскер. Те излязоха да изберат позиции само когато се забележи неприятелското настъпление откъм Цангони, и то посред паническия страх на войниците и населението.

Първата съпротива дадоха наши милиционери, американците на Пандо Сидов и само шепа войници, събрани около един храбър офицер. Турци настъпиха в гъсти проточени колони, но те не надминаваха четири, най-много пет табура. Но целият башибозук от необезоръжените села участвуваше в настъплението. Офицерът Дзавелас посрещна с подигравка първата турска граната, но с това не можа да ободри войниците, които взеха да треперят и да се кръстят. И веднага почти се започна отстъплението.

Когато турска войска се показа на височината над село Битинско, Дзавелас разпореди едно отделение да поддържа огъня, а другите да отстъпват. Щом се отместихме, втора граната падна на напуснатото място. Третата граната ни накара да отстъпим в безредие. Войниците вече не слушаха никакви заповеди. Всеки бързаше да настигне предния си другар и да го отмине. Мнозина се събуха и захвърлиха челиците си, за да могат по-лесно да бягат. Аз взех едни обуща, за да ги дам на притежателя им, но такъв не се обади. Турците разбраха всичко и усилиха топовната стрелба. Войници говореха, че единствената гръцка картечница останала в ръцете на неприятеля.

Оставих войската и забързах към селото си, за да предупредя нашите селяни. По височините бяха разпръснати граждани от Билища; те проклинаха съдбата, която им бе изпратила гръцки войски като освободители.

Към Къпешица заварих двете гръцки роти ангажирани в сражение с башибозук от Полоско, който идеше да пресече пътя на гръцкото отстъпление. Тук се прибра и войската от Билища и отстъплението стана общо. Петдесетина башибозуци, залегнали в един трап, ни откриха огън. Настана неописуемо безредие. Заповяда се на един подофицер да залегне с 20—30 души и да ни чипизи гърба. Отпосле никой

571
не се сети да извика тия хора; през нощта те сами се оттеглиха в гората. Всеки бягаше напред, без да гледа, че е повалил на земята своя офицер или другар, ранен, контузен или отпаднал. Пред очите ни войниците хвърляха дрехи, одеяла, манерки, а някои и пушките си. Според другаря ми Михо, хвърлянето на пушките в Къпешица пък било общо. И той не ме лъжеше: сам беше се сдобил с сваляна в калта гръцка пушка. Един войник хвана за юздата коня на своя офицер и го задържа, за да мине напред. Друг се опита да разтовари коня с патроните, за да се качи сам, и само острият поглед на ротния командир го възпря. Ротният отпосле го удари на молби: „Спрете, момчета! Полека! Бъдете по-мъжествени! Нима вашата кръв е по-скъпа от кръвта на вашите началници?...”

Когато наближихме нашето село, аз ударих през една пряка пътека. Един войник ме издебна и извика:

— Бре, андартино, чакай ме, че не зная пътя! Чакай ме, инак ще стрелям!

— А защо не чакаш войската!

— Ти знаеш по-сигурни пътища...

По признанията на войниците в Къпешица били оставени два товара патрони, един товар пушки, много товари обуща, предназначени за войската в Лерин.


При тъпоумието и капризността на подполковник Захаракопулос — той не изпълни даже даденото пред мене обещание, че ще обезоръжи някои поне от турските села, а два-три дни наред, до турското настъпление, башибозукът от необезоръжените села стреляше вече срещу гръцките разезди — аз не изключвах възможността от турски опити за реванш. Никога обаче не мислех, че оная разнебитена и изнурена аскерска орда, която преди три седмици се прибираше към Корча, ще може да всее такава паническа уплаха у гръцките войници.

Гръцките офицери чувствуваха колко се урони пред населението престижът на гръцката войска, която и без туй не се радваше тук на блестяща репутация, и се стараеха да изгладят лошото впечатление. Между друго те обясняваха уплахата и с това, че ротите от Къпешица и Билища били рекрутирани в остров Керкира (Корфу). А керкиреите не

572

мязали на другите гърци: те били деликатни, изнежени хора, с една реч, „европейци” и следователно... страхливци.

Поручик Василакис Банусопулос, началник на кавалерийското отделение, натоварено тоя ден с разузнавателна служба до Къпешица, човек сприхав, но добър разказвач, иронизираше керкиреите и разправяше за днешните си разузнавания като за велики подвизи. Той хвалеше юначеството на местните българи, които добре познаваше: преди хуриета е върлувал по тия места като андартски войвода, сражавал се е и с нашия десетник Доно поп Стерьов и е бил пленяван от турците в Преспата.

Вечерта, прибрани в Лобаница, всред група млади кавалерийски офицери, той описваше мрачното минало, когато гърци и българи се взаимно изтребваха. Ето един грък, който обясняваше правилно причините на Българското възраждане: произволите на гръцките владици и желанието им да удушат всяко проявление на българския национален дух.

— Въпреки общата тактика и въпреки инструкциите, които се даваха на андартските водители, казваше ми Банусопулос, аз не съм насилвал съвестта на съзнателните българи. Като андарт, аз съм преследвал само ония екзархисти, които си служеха с терор спрямо патриаршистите. Не съм споделял никога мнението, че един човек трябва да се убива, само защото не желае да се каже грък. При това, да ви кажа ли, оня тукашен „грък”, който не знае гръцки и който по нищо не се различава от екзархиста, аз не го считам за свой съплеменник.

А когато заговорихме за съюза, бившият андартски войвода взе решителна поза и изрече няколко фрази, които прозвучаха някак зловещо и ми направиха силно впечатление:

— Слушайте, да ви кажа откровено. Аз познавам отлично чувствата и способностите на двата народа. Казвам ви, че ако с разпредялбата на земите днешното приятелство между нас и българите не се затвърди, историята ще има да отбележи такива ожесточени взаимни борби, изстъпления и диващини, каквито човечеството не е познало. Не говоря кой в края на краищата ще победи — това е съвсем друг въпрос. Но борбата ще бъде на живот и смърт, изтребителна и безпримерно жестока...

573

*

Ден втори.

Сутринта пак заехме Връхкамене. На съседната височина Гренда днес имаше турски караул. Ние развихме десния си фланг, за да влезем в свръзка с нашите от върха Плещевец. На Връхкамене бяха и гръцките офицери от кавалерийския разезд. Турците забелязаха движението и от своя страна се размърдаха.

— Хей, момчета! — извикаха на гръцки откъм Гренда.

— Гръцки! — извиках аз и се изправих, но мнимите гърци ни отправиха няколко куршума, които въпреки значителното разстояние профучаха право над главите ни.

Споразумяхме се с гръцките офицери да не отвръщаме, за да не разкриваме силите си. Момчетата продължиха спокойно движението си към Плещевец. Арнаутите изстреляха доста патрони, но озадачени от нашето упорито мълчание и от обходното движение на нашето дясно крило, спряха стрелбата и един по един напуснаха Гренда.

От най-десния общ наш фланг, откъм Въмбел — Връбник, милицията и евзоните се ангажираха в продължителна усилена престрелка с турците от Билища. Приближилите към Плещевец наши другари се намесиха в престрелката, която се продължи до вечерта.

Върнахме се за пренощуване в Косинец.

Опасността за селата ни считахме почти избягната. Но тия изнурителни маневрирания трябва да продължат и да се залъгва неприятелят, докато се свърши концентрацията на гръцката войска.

Тая заслуга сега ни признаха гръцките офицери. Появяването на общия враг и общата борба против него дойдоха да ни напомнят, че сме... съюзници. Възобновиха се първите дни на гръцко-българската дружба, ако и да липсваше вече сърдечност, а още повече ентусиазъм.

*

Ден трети.

Маневриранията ни донесоха един неочакван резултат. Решени да заемем тоя път Гренда и по-нататъшните височини над самата Къпешица, за да видим какво става в селото и какво е разположението на неприятеля около Билища, настъпихме от всички страни. Турските караули напуснаха по-

574

стовете си, ние се понесохме напред и се видяхме надвесени над Къпешица. Нашите предни части бяха вече открили огъня.

Неприятелят напускаше селото и се сгрупираше около Билища. Нашите залпове обърнаха отстъплението му в безредно бягство. Някои по-нетърпеливи четници и селяни се вмъкнаха в селото. Пушеци дим се издигнаха над Къпешица и обвиха нашия връх. Напразно кавалерийските офицери молеха да се не пали нищо, докато не почне общото настъпление и докато не се изнесат ечемикът и другите храни, нужни за армията.

Между това огънят против отстъпващите турци продължаваше. За втори път подир Килид-Дервент аз изпитвах рядкото удоволствие от тоя забавен спорт. Разпръсването на неприятеля подир всеки наш залп извикваше високи смехове.

Някои около мен настояха да слязат в селото. Аз не исках да напускаме позициите си, толкова повече че слезлите в селото, вместо да се укрепят по ридовете до селските лозя, бяха се пръснали, според донесените сведения, по къщите.

А неприятелят, разбрал, че не се касае за общо настъпление на войската, постепенно се поокопитваше. Башибозукът от полските села гърмеше. Откъм Билища се зададоха гъсти аскерски колони. Нашите залпове ги повъзпират, но аскерлиите стъпка по стъпка напредват. И най-после предните турски части се ангажираха в престрелка с нашите в селото. А за чудо, днес десният фланг откъм Плещевец — Въмбел — Връбник мълчи.

Под прикритието на нашия огън нашите взеха да се прибират в селото. Някои селяни идеха увити в турски одеяла... Няколко гранати свиснаха над главите ни и паднаха чак на Връхкамене. Топовната стрелба взе да се урегулира. Изведнаж откъм десния фланг се нададе адска пукотевица и заглуши нашата. Пет-шестима андарти пристигнаха и залегнаха до нас. Най-после селото се изпразни съвсем от нашите и се въдвори status quo ante.

Всичко се свърши с временното прогонване на аскера, с подпалване на няколко къщи и задигане на турска покъщнина. Самите задигвачи се удивляваха на изкуството на един селянин, който заварил в селото запрегната кола с покъщнина, подкарал я спокойно всред гърма и суматохата и успял да мине прохода, преди да пристигне аскерът!
 
 

Стр. 575. S t a t u s  q u o  a n t e  (лат.) — предишното положение.

575

От нашите четници, за чудо, не пострада никой. Само патрондашът на четника Йото бе продупчен на няколко места с куршуми.

Когато ние се връщахме към Връхкамене, наши селяни бързаха с празен добитък към Къпешица, но разочаровани, трябваше да се върнат назад.

И така нашата башибозушка команда ни попречи да задържим Къпешица и се укрепим там. Поручик Банусопулос ми натекна за това. А аз му отговорих:

— Въоръжени селяни само толкова могат. Ние сме безсилни да ги задържим на едно място. Но защо вие държите цяла дружина в Косинец, а не я доведете да се укрепи на височините, по които ние всеки ден бродим, та да чакаме после, и ние и вие, спокойно концентрацията на войските ви? Защо не направи същото вашата войска от Плещевец, защо тя не заема чукарите непосредствено издигнати над неприятелския лагер?

Банусопулос, както всички други офицери, стереотипно отвръща:

— Заповед няма!

— Е добре, ами ако турците бяха по-куражлии и по-съобразителни и използуваха първата ви паника, нима щяхте да ги пуснете да отидат свободно до Костур само защото „нямате заповед”?

*

Ден четвърти.

Турците отрано бяха заели височините над Къпешица и ни поздравиха с куршуми.

Към обед се приготвихме да ги пропъдим наново и да се установим там, но гръцките офицери от Плещевец ни изпратиха по особен пратеник такава поръка: да не стреляме, да не се ангажираме в сражение, защото те „нямат заповед”; силите им били слаби и ако турците рекат да настъпят по-решително, могат да пленят няколкото планински гръцки оръдия, току-що покачени на Плещевец. Затова най-добре е да отидем ние лично при тях и да се споразумеем.

На Плещевец ни посрещна един елегантен капитан с изкуствени златни зъби. Интелигентен и разбран човек, той веднага ни разкри своя план.

— Аз, господа, считам, че е необходимо да се заемат от

576

войската ей тия стратегични чуки и да не се допущат там турците.

И той посочи Гренда, Гълъмбица и висотите над самата Къпешица, на които ние бяхме вчера.

— Бихте ли се съгласили — продължи той — да придружите дотам една наша рота или да дадете едно отделение, което да извърши това?

Аз се убедих, че лентяйството на гръцката дружина в Дъмбени и Косинец и стоенето на гръцката войска по Плещевец — на такива големи дистанции от турците — не се дължаха на някаква „заповед”, а на липса на инициатива и смелост у командирите на тия войскови части.

— Ние, господин капитан, отдавна поддържаме, че трябва да се направи това. Ние отиваме всеки ден там и ако не друго, внушаваме поне респект у неприятеля и пресичаме охотата му да напредва. Но нашата сила е твърде скромна и се състои повече от селяни, главната мисъл на които е да запазят само селата си. Те не се поддават на строга дисциплина и невъзможно ни е да ги заставим да пазят денонощно чуките. А това трябваше да се направи още на първия ден.

— Това е работа на войската и аз ей сега ще извикам една рота — каза офицерът и се отдалечи.

Около нас бяха залегнали зад всевъзможни прикрития гръцки войници. Попов — снощи той беше се прехвърлил към нас заедно с другарите си — се изсмя на тая излишна предпазливост, защото нито турските пушки можеха да стрелят ефикасно дотук, нито пък залегналите гърци можеха да видят неприятел пред себе си. По-нататък се виждаха струпани в една скрита падинка андарти и евзони. Те бяха заобиколили „капитанката”, една жена с неизвестно минало и народност, метреса някаква на един андартски войвода. По адрес на „андартката” нашите момчета пущаха всякакви остроти.

Офицерът със златните зъби се завърна с още един капитан, на когото ни представи и после му каза, като посочи към нас:

— Ето тия хора всеки ден отиват там и се връщат вечерта. Те ще ви придружат и ще вървят напред...

— А бе то напред ще вървим ние, но... какво е разстоянието дотам? — запита новодошлият капитан с черно жилесто лице и разсеян поглед.

577

— Нали виждате, близо е... Ние можем да отидем и за половин час, а войската ще го вземе най-много за един час.

При тия наши думи новодошлият капитан извика като ужилен:

— Един час! И вие искате да се отдалеча от войската с цял един час?!

— Какво от това? — раздразни се офицерът със златните зъби. — Зад твоята рота стои войската, която ще ви пази гърба.

— Какво говорите вие, ами че тия хора — жилестият капитан посочи залегналите гръцки войници — ще избягат!

Офицерът със златните зъби се разяри и се започна между двамата военни едно пререкание, което насмалко не се обърна в тупаница.

— Как смеете вие да срамите войската, вашата собствена войска? — викаше старшият капитан със златните зъби.

Другият, човек, по всяка вероятност не съвсем с ума си, поомекна и искаше да изглади впечатлението.

Разтреперан от гняв, сконфузен от нашето присъствие, офицерът със златните зъби се обърна към нас:

— Моля ви, господа, оставете ни. Гледайте вашата работа.

Ние тръгнахме, а двамата офицери продължиха разправията си, надвиквайки се и ръкомахайки отчаяно.

В Лобаница, току-що се разположихме в къщата на дядо Ламбро, яви се и се разфуча поручик Банусопулос:

— Предупреждавам ви да кажете на селяните си да бъдат по-гостоприемни. За петдесет ваши четници веднага се намериха квартири, а за десет души андарти няма!

Наистина подир бягството от Билища селяните твърде неохотно услужваха на войската, а и самите войници избягваха да търсят много услуги. По-миналата нощ гръцката стража в Косинец стреля против трима гръцки войници и рани едного. Майорът се молеше да се присъединят към стражата и неколцина селяни, знаещи и български и гръцки, за да не стават недоразумения, понеже „гръцките войници, като не познават местата, взимали тръните за хора...” Никой не отиваше и ние насила почти изпратихме неколцина.

И все пак в случая Банусопулос не беше прав. Лобаничени още не смееха да се приберат по домовете си. Къщите бяха без стопани. Изключение правеха малцина селяни, между които дядо Ламбро, баща на нашия четник Юруков, и дядо

578

Васил, негов чичо. И ние им бяхме редовни гости. Подир малко се яви стопанинът на къщата, в която бяха тропали андартите, и им отвори къщата си. Поручикът ни се извини. Инцидентът все пак издава голямата неприязън, която се сгъстява в душата на „освободителите” и която чака прогонването на общия враг, за да се разрази.

*

Ден пети.

На нашия фланг мина сравнително тихо. В центъра гръцката войска се поотдръпна от Плещевец, а на десния фланг турците настъпиха решително, прогониха андартите и милицията и заеха селото Връбник.

Но това не ни безпокои много, защото има признаци, че гръцката концентрация е вече привършена: само по Деволското поле е потеглила по направление към Билища около дивизия и половина гръцка войска.

Вечерта един гръцки войник се удивляваше на турското упорство!

— Чудна работа, тия турци!... Толкова свят избихме, толкова други пленихме и пак останаха!...

Достатъчно изнурени от петдневните маневрирания и схватки по тия чукари, доволни, че направихме всичко, каквото можахме, ние решихме да не участвуваме в похода на няколкото гръцки дивизии против Корча — една област, където няма вече българи.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]