XLVI
ДЪМБЕНИ И ДЪМБЕНЦИ
 

Грамос, Деволта, Костолата и Винярите в една нощ се покриха със сняг. Неусетно по затрупаната пътека влязохме в Дъмбени, загубено в полите на своите исторически чукари.

Едно време Дъмбени беше начело на селата със своята образцова организация. Сега е то начело на селата със своите хубави каменни сгради. Тук почти не са останали следи от разрушението. Върху развалините се издигат нови кокетни, тук-таме измазани отвън сгради, които придават на Дъмбени вид на градче. Това впечатление се усилва от домашната

559

обстановка и от облеклото на дъмбенци; всички млади хора са облечени в граждански дрехи и обути в американски че-пици или солидни арнаутски опинци.

Дъмбенци са особен народ. Локалният — костурският

— патриотизъм, с който изобщо се отличават костурчани, у тях е по-силно развит. Дъмбенци имат свой особен колективен темперамент и силно развито колективно честолюбие. Те като че образуват отделна нация, а селото им — отделна държава. Със силни стадни инстинкти, те са способни да се хвърлят от една крайност в друга — днес беззаветно пожертвователни, утре поразително слаби.

Дъмбени даде на Костурско две крупни революционни сили: Лазар поп Трайков и Лазар Москов. Само в прочутото сражение при Локвата и Винярите паднаха тринадесет дъмбенци, а списъкът на всички загинали в сражения съдържа цели двадесет имена. Трима от десетниците на четата ни, Васил Какалев, Доно поп Стерьов и Ставро Калабуров, са дъмбенци. Образец по спретнатост, юначество и дисциплинираност през въстанието, дъмбенци отпаднаха съвсем духом подир разгрома и никъде реакцията не се прояви в такива чудовищни деяния, както тук. Разочаровани от изхода на борбата, съкрушени от размера на нещастието и решени да се покорят на възтържествувалите тирани, те убиха своя вожд Киряко Търповски, един човек със здрав разсъдък и несъкрушим дух, та да миряса съвсем селото им. Нашият десетник Какалев едвам е успял тогава да избегне гнева на съселяните си. Дъмбени наистина миряса и дъмбенци се отдадоха на черен труд в Америка. Плод на тоя труд е тяхното хубаво, наново построено село и сравнителната охолност, на която се радват. През сегашната война дъмбенци като всички други трепереха за огнищата си и въздъхнаха свободно едвам сега, подир елефтерията (свободата), която донесоха гръцките войски.
 

В Дъмбени аз дойдох сам с няколко момчета. След като разформирувахме четата в Косинец, Чекаларов на 24 ноември замина за Солун — София, на доклад и за наставления. Разотидоха се и момчетата. Останаха при Попова и при мене само неколцина костурчани, които нямаха свои семейства, и няколко момчета от България и от други краища. Разделихме ги по половина с Попова и тръгнахме по различни посоки: той към Смърдеш, а аз към Дъмбени.

560

Дъмбенци не бяха се отзовали с пълна готовност на нашата разпоредба за скъсването на телеграфа. Бойкотът, който поради това обявихме на селото им, ги засегна болезнено. За да се обтегнат още повече отношенията ни, допринесоха и някои стари недоразумения между Чекаларова и дъмбенци.

Но всичко това не попречи да прекарам в Дъмбени няколко крайно приятни дни. Патриотични и любознателни, горди с делата и жертвите си в революционното минало, дъмбенци се тълпяха на групи в квартирата ми, слушаха ме с увлечение и се надваряха в гостолюбие.

Вечер настроението се повишаваше и квартирата ми загърмяваше от смехове и песни. Подир толкова страшни разочарования и спотаена гордост тия хора намираха сега случай да дадат воля на своята жажда за веселие.

Забавленията съвсем не бяха банални. В тая част на Костурско слабостта към албанските мелодии и хора е голяма. Даже българските песни се пеят на арнаутски макам. А провлечените албански мелодии са пропити с дълбока заразяваща тъга и на места отронват ноти на неудържим широк плач. Така, албанецът оплаква своите сурови карпи, с които младежите вече рано се прощават, за да отидат на печалба в далечна чужбина. И след всеки куплет певецът отправя по едно проклятие към незнайната страна, която прибира албанските синове:

Шкрета мори Америка! — Проклета бъди, Америко!

Чудно. Делата на загинали български революционери са възпети много повече и по-трогателно от арнаути, на арнаутски език. Тая сурова раса с бурен темперамент и рицарски нрави умее да се възхищава и да цени юначеството и смъртта в полето на честта както у дома си, така и у враговете. Българите пеят охотно и не без гордост тия арнаутски песни за Митре Влаха, за Лазар поп Трайков и други свои герои.

Голямо разнообразие внасяше в тия вечери прочутият Ходжа, един от не малкото оригинали на Дъмбени — един самороден артист с голяма дарба на имитатор. Ходжата има слабостта да имитира немите, затова го наричат още Не-мчо. С жестикулацията и звуковете на немите хора гой предава разни истории и играе ролята си с удивителна правдивост цели часове, без да се издаде. През хуриета Немчо
 
 

561

се представил веднаж на Чекаларова и така изкусно изиграл ролята си, че Чекаларов го съжалил и му дал два чейрека. Немчо пази тия два чейрека като някакво отличие. Ходжата имитира българския говор на турчина и похватите на турския войник, играе ролята на самохвалец грък, който сла-вослови подвизите си в тая война и приписва на себе си разгромяването на турското царство. Това собствено творение е и най-новият номер в репертоара на Ходжата.

*

Една нощ прекарах на гости у нашия десетник дъмбенец Доно поп Стерьов. Вечерта пристигна в селото една гръцка дружина, на път за Билища. Дружинният адютант подпоручик Янакопулос, словоохотлив млад човек, с когото бях се запознал в Костур, дойде да ме посети. Задържахме го на вечеря. После, когато другарите затананикаха своите костурски песни, подпоручикът, отделен с мене настрана, ми заприказва за политика. Той се мъчи дълго да ме ангажира в разговор върху една тема, която, като по някакъв нагласен договор избягвахме дотогава да засегнем: разпредялбата на завладените земи.

— И двата народа ще бъдат вече щастливи и непобедими, ако съюзът се запази завинаги. Дано се постигне братско споразумение при подялбата на спечелените земи.

— Авторите на съюза сигурно се въодушевляват от същите желания и ще намерят начин, за да свършат благополучно и подялбата, както свършиха благополучно другата по-трудна обща задача: унищожението на Турция.

Тоя банализиран вече отговор не задоволи моя събеседник. Той искаше да се заговори направо и едва ли не да очертаем на картата предполагаемите нови граници на балканските държави. Аз дипломатически мълча.

— Между нашите офицери се пръсна слух — продължи той, — че гръцки управител е заминал вече за Битоля.

— Твърде е възможно...

— Разбира се. Отде накъде сърби в Битоля! Там има само гърци и българи, така че Битоля може да остане или на Гърция, или на България. Да ви кажа ли, аз все мисля, че всичко е предварително решено. Възможно ли е правителствата да не са решили предварително кой какво ще вземе от общата плячка?

562

— Възможно е всичко да е решено предварително, но какво е решено — могат да знаят твърде малцина.

— Да, но за известни области поне можем и ние да говорим с положителност. На Сърбия например трябваше преди всичко море — сега ще го има. Тя вече има свои пристанища на адриатическия бряг. На България също бе необходимо да получи изход в Бяло море — сега вие ще слезнете в Кавала. Колкото за нас, ние пристанища и морета имаме много. Гърция има нужда от териториално разширение в континента.

Пръстът на подпоручика се подвижи машинално по разтворената карта и описа една линия, която започна над Серес, пресече Вардара някъде къде Струмица и се спусна оттам право над Битоля. Той не спомена името на Гърция, но се разбираше, че това са проектираните от него граници на отечеството му.

Дано гръцкото правителство бъде на по-друго мнение, помислих си аз, инак едва ли ще остане помен от великото дело на балканския съюз. А пред събеседника си изказах желание да не се говори на населението, било то гръцко или българско, за тия проекти.

— Ни най-малко! — отвърна подпоручикът. — И нам са дадени тъкмо такива инструкции. Вие сте първият българин, с когото аз в един приятелски разговор зачекнах тоя въпрос.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]