XLII
МЕЖДУ АГИТЕ
 

Превземането на Костур убеди околните села, и турски, и български, че тоя път пропадането на Турция е окончателно.

У вчерашните раи изведнаж се пробудиха всички робски инстинкти. Желанието да се продаде малко чалъм пред падналите властелини, да се опита, макар и за един ден, ролята на ага пред вчерашния такъв и да се ознаменува великото събитие с един господарски жест и с една материална придобивка, облада мало и голямо.

От седем-осем турски или смесени села, които посетихме, само в половината можахме да приберем турското оръжие, по известния вече церемониал, който в очите на турците бе един вид тържествена санкция на новата ера. В останалите ние заварихме турското население обезоръжено вече и покорено от разни андарти и импровизирани селски чети, при чиито посещения наред с обезоръжаването са ставали и акции от друг род... Безалаберността отива дотам, че някои турски села от съобразителност не предават изведнаж цялото си оръжие на хора, невдъхващи особено доверие, за да могат да задоволят с по няколко пушки и други „обезоръжители”, които ги биха навестили. И от всички посетители те се снабдяват с „документи”, че са обезоръжени и покорени.

Уви, турците вече не правят разлика между царски аскер, андарти или комити: всички въоръжени християни за тях са представители на новата власт. И ако всичко мине само с обезоръжаване и с нагостяване новите аги, вчерашните аги са просто честити. Разбира се, турците предпочитат да предадат оръжието си и да изявят покорността си пред по-компетентни власти. В това отношение нашата чета се предпочита в някои случаи дори и пред гръцката войска.

При посрещането ни белите знамена на турците носят в средата кръст — емблемата на ненавистната християнска

539

религия. Тая церемония почна да ни се вижда банална. Като помислихме, че тия бели знамена с кръстове в средата се изнасят при всяко приближаване на въоръжени християни, ние започнахме да заповядваме вече на знаменосците да ги свиват.

Банални станаха и стереотипните речи, с които се обясняваха на покореното племе преимуществата — справедливата строгост, политическото равенство и закономерността — на новото управление. Ето защо при настроение ние поръсвахме тия речи с малко хумор и ги обръщахме в забавителна приказка, която много допадаше на турските ни слушатели, предразполагаше ги и ги освобождаваше от страха. Тоя начин на ораторствуване особено прилягаше на Чекаларова, който си служеше с местния, разбираем и от турци, и от гърци български диалект.

— Е, турци! Вие знаете, че когато двама пехливани се сборичкат, единият непременно ще падне. Сборичкаха се християнските царщини с вашия девлет и вашият девлет падна...

— Хай! Хай! — Така е — отговарят турците с известна веселост.

В същия дух им се обяснява защо падна и защо не можеше да не падне девлетът в тоя пехливанлък и пр.

Обикновено не ставаше нужда да се иска оръжието. Турците ни изпреварваха:

— Тюфяците са събрани в джамията и на мусафирите са определени конаци за нощуване.

Гости по силата на политическата промяна, ние сме предмет на един особен ориенталски церемониал.

Когато влизаме в някоя къща, цялото мъжко население стои диван-чапраз. Ние отвръщаме на всички с по едно достойно темане. Най-напред се завтичат едни, взимат с известно страхопочитание пушките ни и ги окачват на стената. Това посягане към оръжието ни за един миг неволно ни стресва, но бързо си спомняме за новото си положение. Други прибират цървулите ни, горните ни дрехи. После всички се нареждат като пънове край стената и чакат. Сядаме. Домакинът разменя с всички ни по едно темане, поздравлява ни със сефа-гелдинис! (добре дошли!) и сяда.

С наше съизволение дава се заповед да се слага за вечеря. Един турчин пристъпва с бакърен гюм, друг с леген и ни поливат да си умием ръцете с такова благоговение, като че свещенодействуват.
 
 

540

Насядваме около една грамадна бронзова тепсия. Редят се чорби, печива, баклави, яхнии, халви, пилафи. Понякога домакинът е толкова кулантен, че се е погрижил даже и за... вино. Един турчин по чорапи стои изправен до вратата и държи неподвижно в дланта си блюдото, което ще ни се поднесе, щом се разправим с току-що сложеното на софрата.

Тоя церемониал досажда. Ние сме готови да кажем на изправения турчин с блюдото в ръка да сложи на софрата всичко и да си върви, но един другар се обажда:

— Чудя ви се на ума. Нека ни послугуват и те малко, та да разберат, че сме си разменили местата.

Направи ми впечатление, че повечето от нашите момчета не бяха обладани от това суетно желание да им прислужват турци. В Желегоже, селото на прочутите беглерски фамилии, след като прочетохме на момчетата нужните нотации за коректно държане, предоставихме им да се настанят в определените турски къщи. И все пак мнозина от тях предпочетоха българските къщи: там щели да се чувствуват по-добре.

*

Цакони е единственото село, в което употребихме и малко терор.

Цаконските турци са взели живо участие при опожаряването и ограбването на южните гръцки села. Затова им поискахме да донесат доброволно заедно с оръжието си и плячкосаната гръцка стока, за да се повърне чрез гръцката митрополия на пострадалите гръцки семейства. Но те се опитаха да скрият част и от оръжието си, и от плячката. Чекаларов замахна своя турски офицерски камшик над главата на един възстар турчин. Без да изохка, турчинът се завтече с разкървавено лице в къщи и донесе и оръжието, и плячката си.

Но и тоя пример не послужи достатъчно за назидание. Тогава се заповяда на момчетата да обискират къщите. Подир половин час всичкото оръжие и всичката заграбена гръцка стока бе сложена накуп всред селския мегдан.

Обиските не минаха без инциденти. Например Доне от Жупанища, най-възрастният между нашите четници, голям своенравник, попаднал в една къща, пълна с жени. Той взел една дъска и ги подплеснал наред по дебелите места: това било у него мания.

В къщата на един забягнал лош турчин, дето ни въведоха

541

местни българи, заварихме тоже няколко жени. Едни от тях ни изгледаха под яшмаците си, други си скриха главите в пазвите.

— Ти що се криеш? — каза Чекаларов на една, която най-ревниво си криеше лицето. Да не мислиш пък, че ние си нямаме жени, и по-хубави от вас? Страх ли ви е много?

— Страх ни е, ами...

— Да не ви е страх. Християните не са като вашите мъже и няма да ви закачат.

Неколцина бивши турски стражари, българи от разни краища, прибрани през войната в четата ни, налетели в Цакони на няколко турски момичета. Нашият четник Любо Весов, софийски студент, отблъснал с приклада стражарите, извел момичетата през един двор и ги предал на родителите им.

Скромният момък дълго мълча за своя рицарски подвиг, за който ние се научихме по-късно от други момчета.

За обноските на обезоръжителите-андарти по турските села можахме да си съставим понятие в село Желин.

Току-що бяхме извършили обезоръжаването, и в това село пристигнаха десетина андарти, които се опечалиха много, като видяха, че са закъснели.

— Що стоите? Що не ги горите? — упрекнаха ни те.

С мъка можахме да ги отклоним от намерението им и да ги убедим, че това не е необходимо, нито позволено, щом селото се покорява доброволно.

В помашкото село Гърлени, посетено много пъти от разни „обезоръжители”, уплахата бе ужасна. Оплаквайки се от зулуми, гърленци плачеха като деца. При най-малкото възражение андартите им сочели патрони и кибритени клечки... Депутации от това село идваха неведнъж при нас да ни се оплачат, че стадата им непрекъснато се задигват и че нашите писма не се зачитат от никого.

— Вземете ни с вас!... Кажете ни де да се изселим!... — молеха ни те със сълзи на очи.

В смесеното село Четирок се срещнахме на 16 ноември с едно отделение гръцка войска. Местни турци ни се оплакаха, че войници тропали по вратите за хляб, но и след като им се давало каквото поискат, те настоявали да се отвори вратата...

Поканени от подпоручика на среща, заварихме при него един пъргав и приказлив млад фелдфебел, който пръв се

542

оплака от своеволията и насилията на... българските селяни. Той ни изброи няколко опити за грабежи, осуетени от него, и продължи с патос:

— Гръцкото управление не може да толерира такива деяния. Турското население не бива да се оголва, понеже на нашата държава са нужни данъкоплатци.

Съгласихме се напълно с него и добавихме:

— Военната власт има право и сила да предупреждава и наказва престъпленията. Но тя би трябвало на първо място да обуздае своите войници.

И изброихме от своя страна няколко случая.

Офицерът Андонопулос, запасен подпоручик, който досега философски мълчеше или зобеше грозде и си похапваше с апетит хляб и сирене, взе думата, но вместо да подкрепи държявнишките мисли на фелдфебела си, остана на особено мнение.

— Да ви кажа ли, господа — започна той. — Аз съвсем не съм съгласен с вас. Към всички турци аз храня органическа омраза. Аз не мога да гледам просто турчин. Турчин добър няма, всички са престъпници. До днес те са убивали и ограбвали християните, нека сега да поограбят малко и тях. Не би трябвало само да се горят къщята, за да има де да се приберат домочадията и да не се създават главоболия на.държавата. Турците нямат вяра...

Фелдфебелът се сконфузи и млъкна. Ние пък счетохме за излишно да спорим, щом човекът храни към турците „органическа омраза”...

А един наш селянин, който стоеше зад мен, съвсем непредпазливо ми казваше, сочейки подпоручика:

— Го пулиш той туа? На две магариня сено не може да раздели. Шчо му сторих казуване вчера...

И хитрият българин ми обясни, че вчера, когато прекарвал подпоручика през Бистрица и другите води, офицерът на няколко пъти цопвал във водата, понеже въпреки съветите, които му се давали, не успявал да се задържи на коня.

Атестацията на нашия селянин ме удиви. При всичката си неподвижност — той имаше тип на мораитин [1] — подпоручикът изглеждаше просветен човек. А когато го запитах за професията му, излязохме колеги: препоръча ми се за реадактор—издател на вестници в Атина.
 

1. Мораити се казват жителите на Пелопонез.

543

Пристигнаха нови оплаквания и туриха край на нашия разговор. Българите ни помолиха да посетим една от пострадалите турски къщи. Подпоручикът се подсмя за нашата ревност, но на края се съгласи да участвува и той на разследването.

В ъгъла на стаята, дето ни въведоха, пъшкаше отчаяно един болен турчин. Като ни видя, той усили охканията си и си придаде още по-страдалчески вид. Изслушахме го, разпитахме и свидетели и установихме, че гръцки войници са задигнали часовника и парите от кесията му.

Фелдфебелът взе бележка от всичко, а един младши ни каза, че познава много добре едина от обирачите — известен атински апаш, който и тук продължавал най-усърдно да упражнява професията си.
 

Първопричината на това положение бе, разбира се, примерът на първите погроми в Костур. Снизходителността, с която се отнесе към тях гръцката военна власт, се схвана от масата като мълчаливо одобрение.

Гръцката продоволствена система пък иде да допълни злото, отваряйки широко поле за своеволия и посегателства над частната собственост.

Цялата почти четвърта дивизия е разпръсната по селата за храна. Всяка войскова част взима направо от населението припасите, които й са потребни. В първите дни на свободата християнското население се помиряваше охотно с това, водимо от чувства на гостоприемство и на признателност. Скоро обаче то взе да се озадачава. Тогава гръцките офицери почнаха да си служат с думата реквизиция, но без да издават никакви разписки, или пък като издаваха разписки, скрепени с подписи объркани, недешифрируеми и не винаги с дата. Отделните стопани страдаха и поради това, че безвъзмездното обсебване на селската собственост ставаше без никакъв ред: твърде рядко се искаше от общинската власт в селото определено количество хляб, месо, слама и пр., за да бъде разхвърляно върху цялото село.

Липсваше ли у гърците всяко интендантство, или пък самите офицери произволничеха — това не можах да схвана, но населението бе с впечатление, че на всяко войсково отделение е предоставено да си изкарва безвъзмездно прехраната на самото място и както може.

544

Но ако християните все имаха възможност да се оплакват — гърците и гъркоманите направо, а българите чрез митрополията, чрез нас или направо, — у турците липсваше всякакъв кураж за оплаквания. Те бяха изцяло предоставени на волята на отделните офицери, които можеха да се разпореждат с всичко, както искат.

*

И тук си изпащаха най-зле не най-виновните. Страдаше безразборно широката турска маса, която не помисли да бяга и която се надяваше да намери защита в новите закони, щом се покори. Големите престъпници, претоварените с непростими грехове турци бяха избягали своевременно в Албания.

В помашкото село Света Неделя се намира най-грандиозното здание в цяло Костурско. То е конакът на Сафедин бег.

Отправихме се към Света Неделя с твърдо намерение да изравним със земята тоя конак, в който са обмисляни и решавани безброй убийства и злодеяния. Самият Сафедин сега организираше башибозушка чета в Албания. Изгарянето на конака щеше да бъде една нищожна само отплата, но трябваше да се откажем и от нея, понеже в селото за варихме гръцка войска.

Каква ирония! Настаниха ни в този същия Сафединов палат, към който цялото християнско население в Костурско открай време отправяше проклятия.

— Е, дядо, надявахте ли се вие някога на такъв мерхаметлък от страна на християните? — обърнахме се след вечеря към домовладиката, чичо на Сафедин, за когото казваха, че не бил толкова лош, колкото племенника си. — Можехте ли да помислите, че гяурска войска и комити ще дойдат в Света Неделя и вместо да сравнят веднага със земята тая проклета къща, ще вземат да приказват така мелаим със Сафединовите хора, като че ли нищо не е било? Тъй ли трябваше да постъпим ние спрямо вас, или пък да пуснем хората си по къщите да правят каквото искат и после да ви запалим, та да изгорите заедно с мишките си?...

Слуша ни старият помак, клати печално глава и с принудена усмивка шепне:

— Изгорете ни!...
 
 

545

Със слава на лоши турци се ползуваха и помаците от село Гърлени.

Многажди обезоръжени вече, гърленци със своите плачове и молби сега правеха впечатление на истински раи.

Физиономиите им, въпреки многото сродявания с турци и арнаути и въпреки систематичните усилия на властта да ги потурчи съвсем, са чисто славянски, а езикът им е благозвучен и с оригинално произношение старобългарски език. На такива славяни като че не приляга турският агалък и робството повече подхожда.

Към гърленци аз се привързах с една необяснима симпатия, както и към жервенци.

И все пак Гърлени в турско време бе резиденция на неколцина от най-ненавистните насилници и злодеи. Сега те, разбира се, липсваха. Отсъствуваше и най-злият от тях, Молла Демир, прочул се из целия край със срамни оргии, които някога е устройвал в Корещата. Озлочестените невести и моми, които някога той събирал и заставял да му играят хоро и да го веселят, нямали брой. По-после, в организационно време, Молла Демир, знаейки какво го чака, прекратил съвсем разходките си из Корещата.

Уловен, Молла Демир не би бил само застрелян: пред очите на маса народ той би изкупвал бавно и постепенно своите престъпления. Но понеже го нямаше, трябваше да се измисли едно насилие, което той да почувствува и отдалеко. Обискирахме къщата му, която бе вече няколко пъти претършувана и преди нас, и заповядахме на гърленци да изнесат и раздадат на бедните всичката останала храна и покъщнина. Тръгнахме после да дирим жена му. В ъгъла на една задимена стая в братовата му къща намерихме свита една нечистоплътна кадъна, която се задушваше от ужас.

— Отвори си, отвори си лицето да те видим!

— Шчо ке ме видиш? — простена тя със своя помашки акцент и се простря на земята.

— Я не се крий, старо харо, че само ти си жена — умрехме за тебе...

Под страха на заканите, тя приповдигна яшмака и показа едно мръсно набръчкано лице. Тя била братова жена на Молла Демир.

В друга роднинска къща заварихме едно малко момиче. То имаше готов отговор и взе да ни се кълне в корана:

— Жими к`итабо, не знам!

546

Дойде и майка му. Лицето си тя откри лесно, но не искаше да открие и скривалището на Молла Демирица:

— Не знам... Кога не знам, и да ме убиете, шчо?...

Няколко шамара, два удара с приклада — същия отговор. Но когато повалена от момчета, видя ножовете, насочени в гордите й, тя завика:

— Ке ви кажам, ке ви кажам...

Тя ни поведе по други роднински къщи и навсякъде сама вече настояваше да излезе Молла Демирица. Молла Демирица най-после биде измъкната, но се оказа по-мръсна и по-отвратителна от всички. Момчетата се гнусяха да я приближат. Все пак, решени да я разпитаме, изпратихме я под конвой при Попова: рекохме между другото, да му устроим и един сюрприз.

— Тая нема кабаат — каза ни из пътя коджабашията — тая му беше како измекярка.

Молла Демир имал и друга по-млада жена, която забягнала.

Когато влизахме в квартирата си, двама помаци изнасяха на ръце Молла Демирица, на която припаднало. Отказахме се и от разпита. Другарят Попов също не остана очарован от сюрприза: присъствието на изпратената дама само го ядоса.

Отказахме се да подпалим и къщата на Молла Демир: тя пък била слепена с къщите на други безобидни гърленци, пред чийто плачове и молби отстъпихме.

*

Срещаха се по турските села и такива типове, които ни най-малко не се тревожеха от посещенията на въоръжени гяури. Почти винаги това бяха безимотни хора, слуги, аргати, свирачи и всякакъв вид босяци, които и през турското господство никога не са се чувствували господари и аги. Гяурските посещения за тях бяха любопитни зрелища, които идеха да внесат малко разнообразие в техния безрадостен живот. Загниването на турската държава не ги засягаше. Не ги засягаха и посегателствата над спокойствието или имота на богатите турци. Нещо повече, в деяния от тоя род те намираха и за себе си известна отплата за претърпени може би някога обиди и за съзнаваното неравенство.

Такъв един босяк, здравеняк и наивен момък, на име

547

Сайфедин, се привърза към нас в Желегоже. Нему бе приятно да гледа как разни пришелци се разпореждат с храните и стоката на забягнали богаташи. Приятно му беше, че може дори и сам да обходи недостъпните бегски конаци и да изнесе от тях едно гърне сладко или една дреха.

Сайфедин не искаше да се дели от нас. Молеше да му се даде пушка, та да стане и той комита. Той ни изпроводи далеко вън от селото.

Ето едно потвърждение на социалистическата теория, че класовите омрази са по-силни от расовите...

Тук-таме си създадохме добри приятели и между небосяците — най-много между гърленци, които просто ни увличаха със своя мелодичен български говор.

Нашият гърленски домакин Бахтияр, едновремешен гавазин на българското училище в Костур, позна неколцина бивши костурски ученици, сега четници, и се запрегръща с тях. Дружелюбен и прям, в неговите обноски нямаше никаква тенденция да ни умилостиви или предразположи.

Образец на славянска кротост и прямодушие бе и самият коджабашия.

Същата вечер дойде да ни поздрави един току-що пристигнал от Солун войник. Той ни заразправя подробности по пленяването на солунската войска с такова увлечение, като че се касаеше за обикновена приказка, а не за една капитулация срамна за държавата, на която е служил като войник. Той се радваше от сърце на спасението си и се хвалеше, че можал със своя език да мине навсякъде за българин.

Но най-весело прекарахме с гърленския ходжа — недъгав осемдесет и пет годишен старик. Дошъл сам след вечеря, за да ни види, той запуши дългата си чибучка и се заприказва като със стари приятели.

Неговите преки предшественици, баща му и дядо му, не помнили кога гърленци са приели турската вяра.

— Така сме се нашли... — заключи той.

Някои „обезоръжители” поканили гърленци да станат християни.

— Арно, друзите ке се сторат р`исяни, ами яс? Да се с горим сега, на старост, поп? — пита ни старикът, иронично усмихнат.

Когато го запитахме за семейното му положение, той въздъхна:

— Деци си немам, деци...

548

— Ами жена нали си имаш?

— Море не една, ами две си имам, ако да съм сакат, ама шчо файде?

— Млади ли са?

— Едната ми е млада — стамболка е, ама ми избега... я взех за деци, ама не ми даде госпо...

— Само за деци?

— Е — усмихна се мазно ходжата и си поглади брадата, — душа е, сака...

Ходжата беше вече съвсем забравил за гибелта на Турция.

— Хубава е вашата вяра, дядо! Жени си имате бол, а пък ние само една...

— Море, остави я тая. Вашата вера е токму: една жена. Ние — како кучинишчата...

*

При сгоден случай ние охотно отваряхме с турците приказка за политическата съдба на Костурско.

В Желегоже бяха ни заобиколили след вечеря коджабашията, ходжата, домакинът и други първенци.

— Ще ви питаме сега нещо, ама ще ни кажете право. Няма да си кривите душата. Вашето царство вече пропадна. Желегоже и другите села ще попаднат или под България, или под Гърция. Ако ви питат вас, с кого искате, с българина или с гърка, вие какво ще кажете?

— Да не дай госпо да ни вземе гърко! Кай ке бидат булгарите, тамо и ние...

— Демек, нас не ни сакате — намеси се Попов, преструвайки се на гръцки офицер. — Толкова ли сме лоши бе, джанъм?

Събеседниците ни за миг се смутиха. Но поокопитени, продължиха пак с умилителна усмивка:

— Хатър да ти не остане, ефенди, ама ние сакаме Булгария.

— Е защо бе, джанъм, кажете ни себепа?

— Да ви кажиме... Гърците не ги сакаме, оти много ни докундисват на намузо [1]. Булгарите се намузлии люге. Имаме счувано [2], оти турците во Булгария си живели арно и никой не им докундисвал на намузо.
 

1. Посягат на честта ни.

2. Чували сме.

549

— Ами ако дойдат европейци или гърци и ви запитат, все такъв ли джевап [1] ще давате?

— Се той ке ни е джевапо.

Пред гърци те, разбира се, биха казали тъкмо противното, но ние не се съмнявахме, че те и в душата си предпочитат българското робство пред гръцкото. И то не само защото гръцкият език им е непонятен, а гърците, по култура и нрави — по-далечни. Гърците, бивши техни съюзници и прислужници, сега бяха по-безогледни тирани и не се церемоняха с честта на туркинята. Българите, противници открити, по-силни и по-достойни, ще бъдат и по-милостиви към своите раи.
 

Имаше и един турчин, взет под наше покровителство. Него бяхме готови да запазим на всяка цена. Богат чифликчия, Муста бей от Хрупища в турско време покровителствуваше българското население, ненавиждаше гърците и бе ненавиждан от тях. Подир въстанието той подпомогна всякак българите от Маняк и Жупанища да се обзаведат наново: позволи им да секат дърва от ормана му, за да си построят къщи.

Благодарните селяни сега си спомниха за него и ни се примолиха да не го оставяме без защита. След падането на Костур той напусна къщата й имотите си в Хрупища и конвоиран от наши четници, се прехвърли заедно с жена си и децата си в Дъмбени. На няколко пъти гърците го откриваха и искаха да го откарат в Костур, но все успявахме да го отървем, докато най-после го прехвърлихме в Битоля.

1. Отговор.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]