XXXVII
СВОБОДАТА И БЪЛГАРИТЕ
 

При липса на български войски присъствието на български четници е за българите едно утешение, макар и нищожно.

Между другите български семейства посетихме и домашните на покойния Тего, един примерен лерински работник, убит от младотурците през хуриетското робство. За стария баща, пълен със спомени от времето на черковната борба, немощен и недовиждащ вече, за вечно скърбящата майка и за двете сестри, още в траур по загиналия брат, нашата визита бе голямо утешение. Те бяха горди с паметта на Тего сега, когато се жънат плодовете на трудната борба, и жалят, че го няма, за да се порадва и той.

Ето една българска къща, която заслужаваше да бъде посетена и утешена от генерала — пратеник на България! - помислих на излизане аз.

Една неизповедима мъка се примесва в радостта на българите.

Дебютът на гръцкото управление не вдъхва доверие. Има много добри и честни хора, които не се възхищават от погромите над турците. Те никога не са помисляли, че едно свободно управление може да бъде осветено с такива насилия, с такава неразпоредителност и безредие: трети ден, как даже и християните държат дюкяните си затворени, за да не пострадат „по погрешка” и те.

521

Но не е това, което свива българските сърца тук. Известна законност и известен ред постепенно все ще се установят. Много по-обидно и обезнадеждаващо е, че най-презрените типове между гъркоманите, предишните интимни приятели на най-големите турски злодеи — професионалните шпиони са при новия режим най-видните птици. Те са съветници на команданта и на висшите офицери, те заеха общината, те прикриха в къщите си Ризабега, Шаинбега и други турски катили, те вървят горди из града и демонстрират с всесилието си. За околийски началник е назначен Тего Сапунджиев, известен турски шпионин, презиран даже и от по-честните гъркомани.

Българите, на които съвсем не беше охолно в турско време, хората, които патиха толкова много от подкупните ту реки. оръдия, не могат да се помирят с мисълта, че новият, свободният режим се представлява от подпорите на стария — от сапунджиевци.

Над всичко това идат подигравките, злорадството и хвалбите на тия шпиони и на другите фанатизирани гъркомани. Те, които, в съюз с турската власт, са преследвали борците против тиранията, сега въвират в очите на българските си съграждани, че гръцката войска — не българската — е донесла свободата, че в Лерин гръцкото знаме никога не ще престане да се развява.

Има буйни българи от типа на Ильо Димушев, които не им остават длъжни, изказват им презрението си и ги предупреждават, че царството им няма да трае много.
 

Една вечер прекарахме у българския първенец, търговеца Коце Пиперков.

Арестуван като заложник през мобилизацията и откаран е Битоля, той бил освободен пред самото падане на града и там е отпразнувал свободата. Тук той е заварил магазина си полуразграбен — може би „по погрешка”, а може би и по подстрекателство на някой свой личен неприятел-гъркоманин.

Коце е още под силното впечатление на това, което е видял по шосето Битоля — Лерин: избити аскерлии; безброй трупове на коне и друг добитък, коля, чадъри, ракли, затънали в калта оръдия, дрехи, мухаджири. Сърбите още не са успели да очистят шосето от трофеите.

522

Тук-там още се мяркали скрити или изостанали аскерлии. Сам Коце обезоръжил трима: извикал им „теслим!” и те хвърлили оръжието си.

В Битоля имало много повече дисциплина и ред, отколкото в Лерин. Но и там реката Драгора изхвърлила труповете на повече от две десетки тайнствено изчезнали турци. И там заможните турци откупвали сигурността на живота си с пари и обогатявали сръбските офицери и техните посредници — местни граждани. И там сърбите се заобиколили от шепата битолски сърбомани, развалени хора и бивши турски шпиони. А един презиран от цялото гражданство сърбоманин, бивш сводник и шпионин, бил назначен кмет на освободения 60-хиляден град!

Защо сърбите, които признават, че тяхното управление е временно и че Битоля принадлежи на България, защо и те заобикалят толкова много солидни и интелигентни българи, защо те са избрали за кмет един сводник?

Разочарованието на битолчани било по-жестоко и от нашето. И те като нас вярвали, че против турците се сражават и български, и сръбски войски. В деня на турското бягство те излезли вън от града да посрещнат освободителите си. Но на техните въпроси: „Къде са българите?” — сърбите отговаряли гордо:

— Битоля е превзета само от сръбската войска.

Едни от посрещачите, едвам скриващи изненадата си, поднесли на сръбските офицери китките, стъкмени за българската войска, а други, прободени люто от страшната новина, се върнали омърлушени по домовете си заедно с цветята...

— Да бяхме видели един поне български войник! Не искаме повече!... — думали битолчани в своята горест.

— Нещо ме щрека — нещо ме боде тук... — казваше, сочейки сърцето си, нашият сътрапезник, един костурчанин от село Бабчур.

Да, нещо боде сърцето на българщината тук...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]