XIII
КЪМ БЕЛИТЕ ЗЪБЕРИ
Дядо Ангел, побелял кокалест старец, на младини ятак на харамиите, а сега куриер на организацията, ни поведе по левия бряг на една речица — Смръдливата река.
Дали поради близостта на серни извори, или поради серния състав на самата река — това изследване не можахме да направим — миризмата й оправдава името, което й даде дядо Ангел. Тая миризма извика много смехове и шеги по адрес на нашия бай Търпо, който поради някои свои специфични навици е произведен от началството си в чин „шеф на артилерията”.
393
По ридищата, откъм десния бряг, запъпли колосален мравуняк. Чекаларов насочи веднага бинокъла към тая посока, но дядо Ангел побърза да го успокои:
— Каракачани са.
Последните кервани влашки овчари напускаха своите летни обиталища по високите пасбища на Кожуха и слизаха към топлите солунски равнини. Видът на нашата редица им вдъхна неспокойство. По техните разбъркани движения и застоявания разбрахме, че за една минута сме взети за аскер. Но далекогледи и опитни, каквито са, те разбраха, че сме безопасни хора.
Постепенно керванът се очертаваше по-ясно. Грамадни стада, домочадия, коне, натоварени с покъщнина — всичко това се смъкваше лениво от планината.
Посрещнахме ги като братя-съюзници. Те са почти съвсем погърчени вече. И до техните самотни висоти беше проникнал слухът за голямото размирие и за настаналото помирение между едноверците, чиито андарти и комити са враждували и са се кървавили по тия балкани. Те бяха угрижени за стадата и конете си; първият срещнат аскер ще им ги задигне.
— Отивате право в ръцете им! — предупреждаваме ги ние.
Недалеко от нас един каракачанин, по-стар и от дядо Ангела, търкаше с камък голия си корем. „Цери се от коремобол” — обясниха ни по-младите, т. е. прави си един вид... масаж. Средството навярно му бе помогнало, защото подир малко той застана на реката и почна да брои овцете. Учуди ни начинът, по който ставаше преброяването; старецът, гениален събирач, броеше и събираше по десет и по двадесет изведнъж и вътре в няколко минути стигна до осемстотин!
Ето едни щастливи прелетни птици, които на два пъти през годината меняват гнездата си. Неразделни деца на майката природа и чужди за тревълненията на широкия свят.
Тяхното заминаване ни донесе едно разочарование. Оттук до Леринско няма вече да срещнем никакви села. А ние се надявахме, че тия каракачани ще ни нагостят в колибите си с великолепно кисело мляко и ще ни снабдят с някоя и друга гуна и с цървули.
Продължихме пътя към пустинните висоти, които те напускаха.
| Стр. 394. ... а н д а р т и — андартите са четници на въоръжената
гръцка пропаганда, организирана от официалните гръцки власти, чиято цел
е да се противопостави на организираната борба на българите от Македония
и Одринска Тракия за национална свобода. Андартските чети се комплектуват
от гърци от кралството и се командуват от офицери от гръцката армия. Те
поддържат, че гръцкото население във вилаетите се нуждае от въоръжена защита
срещу българската експанзия. Под гърци разбират всички, които се намират
под ведомството на Вселенската патриаршия, включително и българите патриаршисти.
Андартите влизат в стълкновение с четите на ВМОРО и действуват в сътрудничество
с турските власти, без поддръжката на които не биха могли да се задържат
в Македония и Одринска Тракия. Те извършват насилия над българското население,
което признава екзархията, и пречат за напускането на патриаршията.
По време на Балканската война четите на ВМОРО за известно време единодействуват с четите на андартите срещу общия неприятел. Добър познавач на обществения живот в Гърция, Силянов посвещава много време за изучаване на гръцката въоръжена пропаганда и за изобличаване на брутално-националистическата й същност. Много страници са отделени за гръцката въоръжена пропаганда в капиталното му съчинение „Освободителните борби в Македония”, т. II, 1943 г., с. 127—233 и по-нататък. |
394
Неусетно се провряхме в дефилето. То се оглушава от буйна пенеста речица, която се разбива с шум в чисти бели мраморни плочи. Чувство на волност облада всички ни. Дисциплината и редът станаха излишни. Отпуснахме се и закретахме, наподобявайки каракачанския керван. Всеки, почувствувал нужда да изкаже едно желание или да сподели един спомен, се озова до най-интимните си другари.
— Е, мислил ли си преди месец, че ще скитаме сега тук като комити? — запита ме Чекаларов.
Пофилософствувахме дълго върху неизвестността, на която човек е играчка, и турихме една голяма въпросителна пред това, което след няколко месеца само ще представя Балканският полуостров.
Най-тясната част на прохода, Порта, внушава смирение пред величието на природата. Вечният напев на реката тук е някак по-тържествен. С мълчаливо благоговение всеки из-връща нагоре глава, и погледът му едва достига през тайнствения полумрак покритите със сняг зъбери, които страховито се издигат от двете страни. На места от самите скали се изправят отвесни борове с върхове стремително насочени към белите зъбери.
Някой извика зад нас и ехото, сякаш глас на скрит в скалите приказен великан, му отвърна заканително. Изведнъж след това екна песента „Хубава си, моя горо”...
Минахме и теснината, но не изчезна бързо впечатлението от тая величествена Порта, на която описаното от Алеко Константинов Ждрело при село Власи, в Царибродско, е само миниатюрно подобие.
Замръкнахме в гъста борова гора, под самите бели зъбери. Не ни се искаше да развалим общото празнично разположение с преумора — до снеговете. А тук обстановката бе тъй примамлива за бивакуване: заветно място, наблизо бистро изворче, отрито от дядо Ангела, наоколо повалени трупове на столетни буки.
Повалените дървета букнаха в буйни пламъци, които достигнаха върховете на живите. Разположихме се край огньовете. Царската си вечеря започнахме с една софийска кутия сардини, заляхме я със студена изворна вода и я приключихме с по едно кафе, приготвено с кафеджийските такъми, които беше ми подарил за спомен Иванчо Николаев.
Луната не закъсня да надзърне през клоните на букака. И не престана да ни свети, докато траеха приказките “край
395
огъня. Кольо воденичарят насъбра много папрати и ни стък-ми великолепни меки легла край горящите кютуци.
Само най-хубавите нощи от миналото, прекарани в Нидже планина, могат
се сравни с тая дивна нощ под белите зъбери.
[Previous] [Next]
[Back to Index]