ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

VIII. ТРАГЕДИЯТА НА МАЛКО ТЪРНОВО

Докато селяните нападаха, побеждаваха и празнуваха освобождението си...

Върхът Циганка, където бе установено Боевото тяло, заедно с всички въоръжени сили от участъка на Камилски, се определи за централен пункт на въстаналата област. Тук всеки ден пристигаха известия за положението в отделните

307

участъци. И още в първите дни имаше нещо, което тровеше общата радост, навяваше ни и злоба, и разкаяние за сторени грешки и угризение.

Догдето ние празнувахме освобождението си, на десетина-двадесет километра далече от нас турската тирания тържествуваше. Там се отмъстяваше стократно за позора, нанесен на султанските войски, за опожарените турски села, за жертвите и страданията на правоверните? Малко Търново, ненападнато от нас, остана в ръцете на турците и там намериха прибежище всички разбити или изплашени гарнизони. Бегълците, заедно с местния аскер и с подкрепленията, които почнаха да се изпращат, образуваха една няколкохилядна армия. Турската власт, пропъдена и капитулирала в две кази, се запази и закрепи в това островче, незаляно от вълната на революцията. Шесттях хиляди българи на хубавото градче станаха жертва на турското отмъщение още в първите дни, когато техните братя разбиваха царския аскер, унищожаваха турските села и празнуваха освобождението си. Каква жестока подигравка на съдбата! Да живееш със същите мечти, да очакваш със същата надежда един спасителен час и когато тоя час удари, да изпиташ върху си всичкото кръвнишко жестокосърдечие на тиранина, всичката скотщина, на която човекът-звяр е способен. И да не видиш нито един миг осъществени твоите илюзии тогала, когато недалеч от тебе братята ти жънат плодовете на общите усилия.

Малкотърновци през нощта срещу Преображение виждаха пожарните отблясъци, чуваха далечните гърмежи и се надяваха, че утрешният празник им носи щастие и свобода. Но вместо въстаниците те посрещаха турски бегълци с изкривени от злоба лица, омаломощени, жалки, но озверени в своето безсилие. И започна се отмъщението за позора в Паспалово, Цикнихор, Маджура, Корфо-колиби, Василико... Турските военоначалници, които трепереха при мисълта за внезапно нападение на града и за измяна и бунт на гражданите, обстрелваха по цели нощи прозорците на българските къщи, убиваха всеки срещнат неверник. И всеки ден улиците и крайнините на града се пълнеха с нови и нови трупове. Едновременно действуваха ножът, куршумът, огънят и бесилката. Обесваха се публично бащи на семейства, изгаряха се живи синове и бащи пред очите на техните близки. На три пъти дюкяните и къщите се подлагаха на грабеж

308

и всеки ден редица коли откарваха в Лозенград задигнатата плячка.

Но в М. търновската трагедия безумието на ужаса не беше в разрушението и смъртта. Когато един народ в името на своите човешки права се реши на саморазправа, той не може да разчита на безкръвна сполука. Съзнателните борци могат да свикнат и да се помирят с мисълта за кланета и опустошения. Но в М. Търново турците съединиха кръвожадността с ония свои скотски инстинкти, които никакво време и никаква култура не могат да премахнат. Юзбашиите и милязимите, които, нападнати от шепа въстаници, нямаха доблестта да защитят честта на оръжието и на държавата си, в Малко Търново отмъщаваха на жените. Всяка вечер в турските казарми ставаха дивашки оргии, където офицери и войните се гавреха с български майки, дъщери и сестри. Похотта и кръвожадността вървят у турчина всякога заедно: момата Стана Казанджиева както и други някои, изнасилена по-напред и докарана в безсъзнание, била после убита. М. търновецът Димитър Яндов, вързан в казармата, видял, преди да бъде убит, обезчестено и след това изклано цялото му семейство.

За да спасят честта и живота си, гражданите се решаваха на бягство. Едни се прехвърляха в България, други се прибираха в селата, трети се присъединяваха към четите. Ония пък, които в бягството си се натъкваха на аскера, се подлагаха на масови безчестия и кланета. Така на „Бигорът” били изклани 30 жени, моми и деца, водени от Недялко Киров, а в Карагуловгки дол същата участ постигнала други 40 бежанци.

Това ставаше в М. Търново тогава, когато цяло М. Търновско се радваше на свобода. Ние вече имахме ясна представа за това, което очакваше целия край.

Защо не нападнахме Малко Търново?

Тоя въпрос сега си задаваме всички, но отговорността носехме само трима: Мишел, Маджаров и аз. Защото при съставяне плана на първите акции, ние тримата се изказахме категорично против предложението на кап. Икономов. Сега не само ние, но и последният четник беше уверен, че 300—400 въстаници бяха достатъчни да превземат града, като го нападнат отвътре и отвън.

Кой обаче преди въстанието можеше да предполага, че е достатъчно само да се нападнат турските гарнизони, за да

309

избягат веднага или да капитулират? Кой допущаше, че М. Търново и без да си позволи никакво действие против турската власт, ще бъде театър на такива ужаси?

Така или инак, разкаянието не можеше да ни помогне. Нашата грешка се оказа фатална.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]