Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДО ВЪСТАНИЕТО
 

VIII. ПЪРВАТА КРЪВ

Малко сражение. — Раздяла. — Една бурна нощ по течението на р. Велика. — При Кладара.


Сгушен в своята мушама, аз още лежех в утринна полудрямка, когато една ръка ме бутна. Това значеше, че трябва да ставам. Аз се събудих и в очите ме удариха първите светли лъчи на изгряващото слънце, което предвещаваше хубав летен ден. Вместо Маджаров, който снощи беше лег-

250

нал до мене, видях вечно усмихнатия другар Петър. Той с едва сдържано безпокойство ми каза :

— Ставай, че бракята идат.

И се отдалечи.

Аз набързо се натъкмих и отидох на сборното място, гдето вчера заседаваше конгресът. Мишел, съсредоточен, разпределяше на части една група от около двадесет-тридесет момчета. Щом ме съгледа, даде ми десетина души, за да заема с тях едно близко възвишение. Току-що се разположихме там, без да знаем още в какво се състои опасността, и зад нас се раздадоха гърмежи. Стреляха нашите: тежкият и продължителен ек на мартините и берданите се смесваше със сприхавия гръм на манлихерите. Последваха още няколко дружни залпа и чак тогава се чуха единични гърмежи на турски маузери. Разбрахме, че не нашите, а турците са били изненаданите. Откъм село Стоилово, разположено на два-три километра от нас, се чу турска тръба. Свиреше отбой. По това време Мишел ни извика пак на сборното място и ни изпрати да подкрепим веригата на капитан Стамо Икономов, която първа откри огъня. Тичешком стигнахме до капитана. Изправен на пръсти, той гледаше към дола, откъдето от време на време идеше по някой гърмеж. Икономов набързо ми каза, че не се нуждае от подкрепление, разправи ми, че работата върви добре, и ни изпрати да заемем горната страна на дола.

Около половин час стояхме там залегнали и очаквайки със затаен дъх да се покаже някой неприятел. Но гърмежите бяха вече спрели. Аз оставих момчетата и пак отидох при Икономов. Един четник побърза да ми съобщи, че от нашите няма нито една жертва, а от читаците — двама убити и един ранен. Ето в какво се състоеше работата: призори пристигнало в Стоилово едно отделение аскер, за да обискира някои къщи. Това моментално се съобщило от селяните на четата и Икономов и Мишел веднага разпределили нашите 250 момчета на 10—15 отделения, всяко едно от които заело по една височина около Петрова нива. Когато двете последни отделения начело с покойния Цено Куртев и Попов отивали да заемат височината над заберновския път, съгледали аскер, упътен право към Петрова нива. Той идел откъм Заберново, за да се присъедини към аскера в Стоилово и на пътя, както обикновено, поискал да се отбие на Петрова нива, за да се нахрани и пподаде сербезлик на колибарите. Посрещнат оба-

251

че от залповете на Ценовата дружина аскерът се пръснал в безпорядък по долището, като оставил двама мъртви и един ранен. Насърчени, Ценовите момчета го подгонили. Само неколцина аскерлии по-нататък се поокопитили и залегнали зад камънаци, почнали да отговарят на нашите гърмежи, догдето след малко и те поели пътя за М. Търново.

Върнаха се на мястото си и победителите, заедно с прибраните трофеи: две аскерски куртки, две касатури, две кесии с няколко меджидиета, чейреци и дребосък. Едно от момчетата тържествено ми заяви, че то е убило единия читак. То беше нахлузило турски фес и това му доставяше неописуема радост. Цено ми разправи, че раненият войник, един дребен и мършав анадолец, незнаещ нито дума български, напразно е молил момчетата да го пощадят: промушили го и то все млади и нови момчета, които с натопяването на щиковете си в кръвта на безпомощния анадолец мислели, че получават своето революционно кръщение.

Мишел и няколко войводи обсъждаха на сборното място случката. Едни предполагаха, че след няколко часа ще бъдем нападнати от целия М. Търновски гарнизон. Други обаче, чието минало изобилствуваше със случки като днешната, бяха уверени, че М. Търновският аскер ще се яви не по-рано от утре, когато нас няма да ни има, за да си отмъсти на селяните. За всеки случай всички отделения останаха на позициите си да чакат, Икономов беше във възторг от отличното разположение на четите и от непристъпността на заетите позиции. Той уверяваше, че ако читаците рекат да ни дойдат, ще им се даде един урок, какъвто не са и сънували. Турците обаче не мислеха като него. Те намериха за благоразумно да не ни безпокоят и ний останахме целия ден на позициите си да чакаме, изложени на слънчевия пек.

Привечер всички се събрахме около Мишел. По лицата ни селяните се четеше страх и угриженост за това, което ги чакаше утре. Но те бяха успели да ни донесат хляб и тютюн, които неколцина войводи мълчаливо разпределяха между четите, готвещи се за път по разни направления из Странджа. Всеки трябваше да потегли за своето място и да се предаде на работа. Разделихме се мълчаливо, без да сварим да се сбогуваме. Мишел, заедно с някои от делегатите, потегли за България, други — към Лозенградско, трети — към Черноморското крайбрежие, четвърти — към М, Търново и понататък. Само Дико Джелебов остана със своята чета, за
 
 

Стр. 252.  К а с а т у р а  (тур.) — войнишки нож, щик.

... м е д ж и д и е т а,  ч е й р е ц и ...  — турски монети.

252

да може утре да се притече в помощ на селяните, ако стане нужда. Последни се простихме със селяните ние. Те ни прегръщаха разтреперани и със сълзи на очи ни пожелаваха добър път. А ние ги ободрявахме със смели приказки и ни измъчваше мисълта, че утре, когато ще им се отмъщава за убитите аскерлии, четата ни ще бъде далече, много далече.

*

Небето беше заоблачено и ни една звездица не осветяваше нашия път. Под неизчезналото още впечатление на изпитаните през деня тревоги, се движеше редицата ни по течението на Велика. Варналията, който добре познаваше капризните и променливи настроения на тая река при такова облачно и недобро време, съветваше да се бърза, за да заварим близкия селски мост неповреден. Но дребният дъжд бързо се засилваше, догдето почна да се лее над главите ни като из ведро. Патрулите бяха вече на моста, нескопосно скрепен от три неравни дъски, когато се чу едно страшно бучене, което в един миг стигна до нас, ведно с надошлата разярена вълна. Трите дъски не оказаха никаква съпротива на тая хала и тя ги отнесе нататък.

Опасенията на Варналията се сбъднаха. Сега трябваше да обикаляме цели часове по брега, за да стигнем големия мост, минаването на който не беше съвсем безопасно. А поройният дъжд не преставаше. От време на време по някоя светкавица прорязваше тъмното було на нощта и осветяваше клокочещите води на Велика. Хванати един за друг, катерехме се по стръмния бряг, без да знаем на какво стъпваме, под монотонното бучене на реката и плискането на дъжда. Натъкнахме се на съвсем непроходими места, където стана нужда да прибегнем до помощта на свещите. Дъждът престана. Мостът не се вардеше и ние след полунощ го минахме без никакво приключение.

Да стигнем на определеното място, до с. Кладара, не беше възможно, затова призори останахме да денуваме в близкия букак, под който шумеше един буен приток на Велика.

Другата вечер бяхме до Кладара. Там складирахме част от взривните материали, които носехме, разделихме се с местната чета, която ни придружаваше още от Стоилово и потеглихме към Черноморското крайбрежие.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]