ДО ВЪСТАНИЕТО
 

X. В МАКЕДОНИЯ ЗАПОЧНАХА!

В ложе от папрати. — Македония вече пламнала. — Едно трогателно зрелище. — Свинската атака.

Нашият хайдушки живот из крайморските ниски върхове и сенчести долини на Странджа се продължи доста.

След заник слънце слизахме в по-ниски равнища и търсехме непременно папрат. Варналията казваше, че не би заменил папратта и с най-мекия и удобен креват на софийските хотели. Аз се заразих скоро от същата слабост. Легло от папрат — това стана за мене болезнен каприз. Ах, тези меки, хубави, незабравими папрати! Те са по-нежни от всички други горски треви. Те освобождават горския скитник от грижата да избира по-удобно място за спане — може да се простре, където иска: навсякъде крехките стъбълца кротко се навеждат под него и му постилат тихо легло. Човек чувствува с цялото си тяло тая приятна мекота, която го гали

257

и приспива. Колко пъти, в ложе от папрати зелени, с поглед, устремен в небесния свод, съм се предавал на тихи мечти или съм се свивал безсилен пред мъчителни загадки!

Дните минаваха, а набелязаната жертва, потурнаковският бей, все още не идваше. Една вечер куриерът от село Вургари ни донесе писмо, че утре вечер пристига в Граматиковско Мишел от България. Тая вест ни навя и радост, и страх. Мишел идеше от България, пълен с новини за готвещата се революция, от която ни разделяха може би само няколко дни. След кратко съвещание с Варненлията аз тръгнах с осем другари към Граматиковско да посрещнем Мишел, а той остана да чака бея. На другия ден бях в царството на войводата Шиваров (селата Вургари, Мързово и Граматиково), а следобед посрещнахме Мишел. През деня той можа да ми съобщи само, че още тая вечер ще трябва да потеглим надолу и да се срещнем с другите двама членове на Боевото тяло — капитан Икономов и Маджаров. Мишел беше разсеян. Вечерта поехме пътя за надолу и при една продължителна почивка аз се приближих до него и го запитах какви новини носи от България. Той без никакви забикалки и някак сухо ми отговори:

— В Македония вече започнаха!...

— Започнаха? Ами ние? Няма ли с това да се попречи на целия ни план?

Не зная какво друго сме говорили, но помня като сега, че сърцето ми се сви от зловещо предчувствие. Цяла Странджа ми се видя пламнала в огън и стенеща под тежестта на страшна и непредотвратима гибел...

Продължихме. Горе, из една стръмна планинска пътека, се даде знак за тревога. Всички залегнахме и всред нощната тишина защракаха затворите на пушките ни. Но тутакси патрулът съобщи, че можем да се успокоим. След малко прад нас са заредиха десетина коня, водени с мъка из тези непристъпни и пустинни пътеки от наши селяни. Где отиваха те посред нощ, тайнствени и плахи като сенки? — Отиваха да складират току-що пожънатия плод на едногодишен кървав труд. И отиваха бодри и безропотни, както винаги, без да подозират, че техните братя по участ в Македония бяха ги изпреварили и в тоя момент вече скъсали всяка връзка с едно петвековно робско минало...

Под впечатлението на това трогателно зрелище аз бродех замаян из тъмнините до бели зори — докато стигнахме в

258

цикнихорския балкан при капитан Икономов и Маджаров. И тук заварихме същия комунален живот, същото самоотречение, същите очаквания.

Към обед ме взе настрана Доктора. Той беше пренесъл там своята подвижна болница и словоохотлив, какъвто беше, започна да ми разправя за всичко преживяно. По едно време сложи засмян ръката си на рамото ми и ме запита:

— Разбрахте ли там за нашата „свинска атака”?

— Свинска атака ли? Не!

— Чакай тогава, аз най-важното не ти разправих.

И възрадван от моя отрицателен отговор, Доктора ми разказа с хиляди отклонения и ненужни подробности следната случка:

— Аз се намирах в Паспалово. Бяха ме повикали да прегледам някои болни. Тук наблизо беше кундисал на бивак войводата на Камилския район заедно с четата на участъка и с част от местната смъртна дружина. Сутринта се присъединил към тях и Т..., идещ от България със стотина бунархисарци, всички въоръжени за пръв път с кримки. По едно време часовоят долага на Л..., че един отред аскер вървял в стройна колона из гората, и то право към бивака на четата. Подвойводата се затичва с бинокъла, за да види в какво се състои опасността. Обръща бинокъла към посоченото от часовоя място и какво да види — цял полк манафи вървят към бивака! Фесове, разбира се, не се виждат, защото манафите се движат из гората, та да издебнат ненадейно четата. Връща се тогава бае ти Л... и — нали е пакостно да се дават сражения сега, пред самото въстание — заповядва отстъпление. Една сюрия от сто и двадесет-тридесет души се разбягва в безпорядък по дола, а в бивака остават двата казана с варено месо, няколко раници и пр. Чак след един час неколцина селяни успели да застигнат Л... и да му кажат, че бивакът е превзет от едно стадо свине, които победоносно се разправят с остатъците от провизии и всички други трофеи, оставени от четата. Подвойводата тогава смъмрал часовоя, виновника на недоразумението, и се обърнал към селяните:

— Хайде донесете сега месото тук, за да се не връщаме всички!

— На другия ден — продължи Доктора — мегаловският селски войвода Илия донесъл на Л. само сирене и хляб за храна.

— Днес, бай Илия, няма месо, а? — запитал като на шега героят на „свинската атака”.

— По-добре хляб и сирене, защото, ако ви донесем месо, може да го оставите пак на турците — съвсем сериозно му отговорил Илия.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]