VII

Гугово,
23 януари
 

Сигурни, че сме разкрити от аскера, и с недобри предчувствия напуснахме Екши су.

Хората бяха угрижени. Промененият цвят на лицата издаваше у едни уплах, у други грижа от предусещана опасност.

В Пътеле, родно село на другаря ни Дине Абдурамана, трябваше да не се откриваме на мнозина не защото там квартируваше едно отделение стражари, а защото от Екши су се чакаха неприятни вести.

Настроението бе невесело. Марко упорито мълчеше. Гоце се забавляваше с малкото Абдураманче, ученик от местното училище и достоен син на баща си.

Чаушинът често запитвал момчето къде е баща му, а то отговаряло:

— Баща ми е кумита.

— Ами имате ли хабер, че някой ден ще ви донесем главата му?

— Стига да можете! — отвръщало в такива случаи момчето, уверено, че юначният му баща няма никога да се даде жив.

А когато чаушинът го запитвал лукаво: „Докога татко ти е стоял снощи у вас?” — давало му се такъв отговор:

— Той не си е отишел още, а си пие горе ракията. Гоце се възхищаваше и гладеше по косата малкия си събеседник.

Той обича децата, вярва във фанатичната им вярност. Той си спомняше за много такива свои верни малки приятели низ разни краища.

— У децата нема слабостите и пороците на възрастните — казваше той. — И в любовта, и в омразата си те са по-непосредствени, по-силни и по-чисти от нас. Те схващат по инстинкт смисъла на нашата борба и никой като тех не ненавижда народните врагове.

Дине Абдурамана, стар работник от тоя край, се занимаваше по-преди (както и Дине Клюсов) с пренасяне оръжие от юг. След разкритията по Иванчовата афера стоенето му в село става невъзможно и той избягва при Марко. Между

50

съселяните си, па и в цялата околия той минава за малко авантюрист и женолюбец. Очите му, винаги влажни, дебелите му бърни, които се червенеят сред буйно обрасналите му мустаци и брада, издават епикурейски склонности, при все че е прехвърлил вече четиридесет и петте години. Всякога готов да посрещне смело опасността, той се уморява от дългите походи и търси удобствата дори и когато са свързани с известен риск.

Абдурамана се надяваше, че ще прекараме повече дни в селото му и ще поработим по-добре в Екши су. А сега бе разочарован. Омърлушеността на селяните, предусетили опасността, го съкрушаваше. И имаше защо: подир нашето заминаване Екши су било блокирано от войска, а сутринта започнали обиски и арести.

Вечерта ни обадиха, че част от екшисуйския аскер тръгнал за Пътеле, т.е. по нашите дири. Ние прекъснахме вечерята, изпратихме в Острово бърз куриер с предизвестие, пристегнахме се набързо и излязохме.

Острово спада в друга кааза, Воденската, и в друг вилает, Солунския. Гоце знае от опит, че турските преследвания ще се ограничат известно време с Екши су—Пътеле и не ще минат веднага в села, гдето се слуша гласът на други валии, каймаками и команданти. И ще бъдем поне един-два дена спокойни.

Да се изкачат чукарите, които се издигат между Пътеле и Острово, бе немислимо. А да ги заобиколим не биха ни стигнали и две нощи. Затова, макар и не без риск, предпочетохме железния път. Заповедта бе да се върви бърже и без шум, за да се стигне навреме в Острово, смесено село и седалище на мюдюрин.

Автоматично следва човек малката пътечка край релсите. Но на места пътечката се губи и трябва да се върви по самия железен път. Краката затъват в дребния гладък камънак, който отскача и изпълва тишината с рязко и досадно тракане. Безконечно дълъг и еднообразен път. Отдясно заплашително се изправя над нас планински масив. А когато линията завие край брега, ние се заглеждаме в езерната площ, изляна сякаш от разтопено олово. Далеко отсреща блещукат тук-таме светлинки.

Пръв път изнасям с пълен четнишки товар такъв дълъг поход. Прегънат под бремето си, с откъснати рамена, клатушкам се като пиян. Утешават ме донейде Абдурамана и

51

дядо Яндре, на които също не ще да е по-добре — те се тюхкат при свършека на всяка кратка почивка.

Ето ни в равнището край брега. Далеко отпреде примамливо мъждеят няколко светлини на Острово. Още по-далеко, на тъмни върхове, се показва бледният сърп на луната и едва ни достига със слабите си лъчи. И в равнината се очертава цялата ни редица.

Делчев не престава да командува: „По-бърже”, „Тихо!” Той подпира цялата си снага върху неразделния бастон — и нему не е леко. Марко стъпва твърдо и равномерно. Струва ми се, че тоя човек е съсредоточил в себе си сила и търпение за няколко такива похода, докато му се каже да спре. Славко забравя собствените си оплаквания и често се обръща да ме пита как съм и да ме утеши, че скоро ще стигнем. Само Кице и Дине имат още сърце да си шепнат весели шеги зад мене.

Край Острово се целунахме с шестима въоъжени посрещачи. Между силните и мокри целувки на мустакати мъже аз почувствувах милувката на едно нежно, голобрадо лице. После в квартирата познах в голобрадото лице учителя Шаламанов и от първите разменени думи станахме приятели, като да бяхме били и пребили заедно. Строен, висок, с млечнобяло, малко и заострено лице, в ясните му очи имаше много въодушевление и доброта.

И даскалът, и другите посрещачи, насядали около нас, позираха с пушките си, сложени на коленете. Събитието дойде неочаквано и подави въображението им. Ненадейната вест, всенощното почти чакане на открито, пристигането ни — всичко продължаваше да ги вълнува. На няколко пъти в хендека им се счуло, че се трака трикратно с камък и дори, че се произнася паролата! Те се хвалят с грижите и приготовленията си и всеки си приписва по една инициатива и предава като много интересни отделни моменти от небивалото събитие. Те се мъчат да предугаждат желанията ни, чакат заповеди, за да ги изпълнят, а ние сме просто стеснени от тия прекомерни грижи около особите ни. С мъка ги склонихме да отидат да спят, като оставят само едного при нас.

Моят даскал неуморно се разпорежда и тича, докарва младежи за обучение, а през свободните си минути се присъединява и сам към обучаваните. В другата четнишка квартира било пълно с млади хора. Целия ден се чували там командите: „Огън бий!”

52

О, ние сме сигурни в Острово. Под прозореца ни минават заптии и местни турци, а преди малко мина и самият мюдюрин. Идилия!

*

Спомням си, Маня, колко малко благодарна беше лани нашата работа там. Имаше сити чорбаджии или тъпи еснафи, които прибягваха към всички хитрини, за да откажат исканата парична помощ или друга услуга. Ще те изслуша с престорена разсеяност или с високомерие, а после ще се опита да се освободи от тебе, като ти каже: „Ще видя”, „ще помисля”... Или ще ти отсече направо: „Време немаме.” Или пък ще го удари на молба и пазарлък и ще извади всичките си тефтери, за да ти докаже, че се намира пред прага на фалимент. Той в края на краищата ще отстъпи, но не преди да се убеди, че организацията не моли, а иска, заповядва и отстоява с нож исканията си там, гдето думите не помагат.

Спомням си също колко бяха досадни понякога разправиите със селяните. Довеждат ти например нови хора за покръстване. Изчерпваш пред тях цялото си красноречие; говориш им за самопожертвование, безстрашие, твърдост, послушание, преданост. И често пъти четеш по лицето на кръщелника си недоумение, съмнение или уплаха. Човекът не знае нищо добро за тебе, освен че си един даскал, плащан на месец, че се обличаш, ядеш и пиеш по-добре от него и че едва ли съчетаваш в себе си всички ония добродетели, които изискваш от другите. Ти диктуваш клетвата, а той повтаря думите ти като автомат. Свещеният акт на революционното кръщение нерядко се свежда към една суха церемония. И ти оставаш с впечатление, че новопокръстеният си е отишъл, без да почувствува ония тръпки на гордост и боязън, оня порив на любов, себеотречение и съзнавано вътрешно прераждане, което ние някога сме почувствували, целувайки револвера и камата.

А тук е съвсем друго.

Тук думите падат в сърцата като благородни семена върху богата почва. Това, което е безсилно да стори словото, постига го самият вид на четата. Когато войводата говори, че всички млади хора трябва да се въоръжат, слушателите неволно поглеждат към нашите пушки. Примерите на себеотречение и на всички добродетели, изисквани от него,

53

селякът ги вижда олицетворени в четника. За щедрост и материални жертви тук не му приказва някакъв градски даскал или търговец, а хора, които всекичасно излагат нещо повече от имот — живота си, — след като са махнали ръка на дом, родители и близки.

Ето например Кице, веселяка на нашата чета. Сега, облечен в переста фустанела, напет, силен и пъргав, въоръжен до зъби, но добродушен и неизчерпаем в шегите си, той е идеалът на всички селски младежи. А какво бе той вчера? Обикновен селски пъдар. Кице притежаваше и тогава същите качества, инак той не би повалил мъртъв един турчин, също пъдар, и не би успял с тежка рана в корема да избяга при Марко. Но кому той служеше тогава за идеал? Трябваше да стане четник, за да добие над селяните сегашното си обаяние на волна горска птица.

Онази вечер имахме в Гугово селско събрание в църквата.

Двата големи свещника и кандилото пред разпятието горят. Гоце е застанал до владишкия трон. Ние сме се наредили под него, обърнати с лице към стеклия се народ.

Вперили очи в тайнствения човек, за когото са слушали легенди, те чакат с напрегнато мълчание да отвори той уста. И с първата дума „Братя!”, която той произнася задушевно и с подкупваща, само нему свойствена усмивка, само с тая дума те са вече във властта на неговото обаяние. Гласът на проповедника се блъска в църковните стени и отеква направо в сърцата. Тоя отйек усещам в сърцето си и аз, за когото не се отнася проповедта. Той се отразява по лицата на селяните, които изглеждат като озарени от божие откровение.

Настава най-тържественият момент.

Някогашният харамия дядо Яндре взема в ръцете си икона. Марко кръстосва пушката и ножа. Неподвижен и съсредоточен, той в тая минута е вдъхновен жрец — някакъв нов Кръстител, дошел да приобщи хората с тайнствата на най-правата, най-възвишената вяра. Произнесли клетвата, по-кръстените пристъпват един по един и целуват първо иконата, после пушката и ножа.

По-старите им другари им честитят, прегръщат се и се целуват.

— Бог да ни е на помощ! — казват всички. И чувствуват с цялото си същество, че утре не ще са вече това, което са били вчера.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]